Плажът „Омаха“

5

Пак същият сън; никога не се променяше. Тътрех се по мрачен коридор със стаи от двете страни. По леглата в стаите лежаха хора и когато минавах край някоя врата, човекът отвътре ме поглеждаше, после извръщаше глава. От някоя стая долиташе глас и макар да не разбирах думите, нещо ми подсказваше, че това е послание за мен. Накъдето и да тръгнех, не можех да се приближа до гласа. После чух телефонен звън и това бе странно, защото ми се случваше за пръв път в съня. Ставаше все по-силен и по-силен.

Когато отворих очи, телефонът продължаваше да звъни. Посегнах да вдигна слушалката, но я съборих. После чух някой да произнася името ми и както бях замаян, реших, че най-сетне съм стигнал до гласа.

— Филип?

— Да.

— Филип? Много зле те чувам.

С огромно усилие докопах слушалката и я подпрях на ухото си.

— Да — повторих аз или поне се опитах да го повторя, но излезе нещо нечленоразделно.

— Обажда се Джон Хърли от „Уошингтън Поуст“.

— Джон?

— Точно така. Не сме разговаряли, откакто напусна Финансовата комисия. Как си?

— Добре.

— Няма да го увъртам. Тази седмица пускаме материал за разследването около Грийн. Ще кажем, че е издавал държавни тайни и това застрашава националната сигурност. Правителството го смята за беглец, а ФБР го издирва под дърво и камък. И накрая правим извода, че кампанията на Йънг е затаила дъх и чака да гръмне бомбата.

Една публикация в „Поуст“ можеше да означава много неща. Повече, отколкото бях в състояние да обмисля точно сега.

— Ало, чуваш ли ме?

— Откъде измъкнахте тая история?

Той се разсмя.

— Стига де, мой човек. Ще кажеш ли нещо, или не?

— Знаеш, че не мога да коментирам текущо следствие, Джон.

— Виж какво, старче, знам, че играеш по правилата, и не очаквам кой знае какви разкрития. Обаждам се, защото не искаме нито да засегнем някого повече, отколкото трябва, нито да се насадим на пачи яйца. Просто ми кажи, че съм сбъркал, и ще ти повярвам. Знаеш, че рядко правя подобно предложение.

— На твое място не бих прибързвал с изводите.

— Искаш да кажеш, че не е застрашена националната сигурност?

— Искам да кажа, че не бих прибързвал с изводите.

— Добре. Чух, че все още не се знае със сигурност дали Грийн е шпионин. Тогава да речем, че в момента това изглежда твърде вероятно.

— Не мога да коментирам нито едното, нито другото.

— А ако напиша, че е твърде възможно да има заплаха за националната сигурност, няма ли после да се наложи да връщам наградата „Пулицър“?

— Пак повтарям, не мога да коментирам.

— Става. Слушай, наистина съм ти благодарен. Исках да си изясня как стоят нещата.

— Тази седмица ли ще пускате материала?

— Аха. Гледай да стоиш по-настрана от сенатора и мисис Йънг.

И той затвори. Помъчих се да обмисля всички варианти на събитията през следващите двайсет и четири часа, но преди да напредна с разсъжденията, отново хлътнах в онзи коридор.

Следващото ми събуждане бе предизвикано от глух ритмичен тътен. Покрай щорите се процеждаха слънчеви лъчи, значи бе минало доста време от разговора с Хърли, за който ми напомни слушалката върху възглавницата. Залитайки, се добрах до вратата и зърнах през шпионката специален агент Търнър. Изглеждаше много нещастна. Отворих тъкмо когато замахваше пак с юмрук срещу вратата. Тя се вторачи в мен и констатира:

— Не си мъртъв.

Стори ми се разочарована.

— Кое време е? — изграчих аз.

— Кое време е? — повтори тя и влезе, без да чака да й направя път. — Не, дай да започнем от нещо по-съществено. Защо не попиташ кой ден е?

— Сряда — казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи уверено.

— Сряда — повтори тя и огледа стаята. Взе шишенцето с хапчета, прочете етикета и попита: — Колко си взел?

— Не смятам, че лекарствата ми засягат ФБР.

Тя изсумтя и скръсти ръце.

— Добре, дай да се придържаме към служебните въпроси. Ти успя ли… Какво е станало с панталоните ти?

— Какво?

— Изцапал си ги с трева и кал.

— Защо си дошла, Блеър?

Тя ми подаде сгънат брой на „Уошингтън Поуст“.

— Заради това.

Разгънах вестника; оказа се, че днес е петък. От посещението на Констанс бяха минали над четирийсет и осем часа, а не си спомнях нищо, освен разговора с Хърли. В гърлото ми се надигаха киселини. Заглавието на първа страница гласеше: „Търси се избягал сътрудник от Капитолия“. Съобщаваше се, че според „осведомени източници, близки до следствието“, било обявено общонационално издирване на видния служител от Комисията по разузнаване Мартин Грийн, свързано с „предполагаема сериозна заплаха за националната сигурност“. Следваха мнения на представители от целия политически спектър как ще се отрази това върху успешната досега кампания на Уорън Йънг.

— Нося ти още един бюлетин — каза Блеър. — Издирва се и някой си Филип Баркли. Спешно го викат в Министерството на правосъдието. Има ли нещо, което трябва да чуя, преди да стигне дотам?

— Какво например?

Тя направи гримаса.

— Не съм ти враг, Филип. Работим заедно, спомняш ли си? По въпрос, засягащ националната сигурност. Еванс смята, че си изчезнал от снощи, но аз отидох до кабинета ти и разбрах, че те няма от вторник. Липсват цели два дни, а ти явно не си състояние да попълниш празнотите. А отгоре на всичко откриваме празно шишенце от хапчета, кал и трева по панталона ти, свалена телефонна слушалка и което е най-важно — статия в „Поуст“, явно вдъхновена от човек, който има сметки за разчистване. Затова питам пак: има ли нещо, което трябва да чуя, преди да стигнем в министерството?

— Не.

Блеър се вторачи в мен; и аз се вторачих в нея.

— Майната му — промърмори тя и тръгна към вратата. — Ще те чакам отвън. На твое място бих се избръснала… и не забравяй да си смениш панталона.

Не успяхме да стигнем до кабинета на Еванс. Блеър му позвъни предварително и той ни пресрещна в коридора.

— Министърът на правосъдието иска да види всички ни — съобщи уморено Еванс.

Мълчаливо се изкачихме с асансьора до петия етаж и тръгнахме към кабинета на Оуен Хюлет, министър на правосъдието на Съединените щати.

Има няколко ясно очертани пътеки към креслото на върховния юрист в страната. Едната е по служебна линия и обикновено минава през постовете на прокурор, съдия или законодател. Другата изисква изключителни академични заслуги, задължително съчетани с политически нюх, центристки позиции и умение да избираш на кого да заложиш. Третата линия е частна практика във фирма с подходяща клиентела и дългогодишна финансова подкрепа на печелившата партия. Точно по този път бе минал Оуен Хюлет. Той дойде във Вашингтон от Уолстрийт и изглеждаше същинска карикатура на преуспял капиталист — с маникюр, солидно шкембе и двуреден костюм.

На петдесет и шест годишна възраст Хюлет бе имал дълга и плодотворна кариера във фирмата „Чатам и Бол“, преди да оглави Министерството на правосъдието. Всъщност обаче цели двайсет и пет години не се бе занимавал с право в истинския смисъл на думата — нито появи в съдебната зала, нито взимане на показания, нито правни съвети, извънсъдебни споразумения или изграждане на стратегии. А при последното му влизане в юридическа библиотека още не бе имало компютри. В огромните фирми лесно се намират адвокати, надарени с мозък, упоритост и здрав разум. Хюлет имаше една много по-ценна дарба — нюх за изгодата от политическите връзки. Още преди да стане младши съдружник, изпреварил конкуренцията, като минал под венчило с наследничката на двайсет и четвъртия по размери индустриален концерн в страната. Това докарало на фирмата хонорар от шест милиона долара годишно. Впоследствие движението из подходящите кръгове също се отразило добре на бизнеса и постепенно задълженията му се ограничили в кръга на любезните посрещания, телефонните разговори и посещенията на изискани ресторанти.

Богатството и достъпът до него привлича политиците. Постепенно и Хюлет влязъл в играта. Задачите му останали в общи линии същите: да протяга едната ръка на подходящите хора, а в другата да стиска претъпкан портфейл. Благодарение на него фирмата „Чатам и Бол“ постепенно засилила политическата си ориентация и се превърнала в приют за бивши държавници със солидни връзки. Един от тях се оказал бивш сенатор от Флорида, който използвал фирмата като платформа за старт към президентството. „Чатам и Бол“ — а покрай тях и Хюлет — ударили джакпота.

Не знам дали новият министър на правосъдието е имал някаква висша философия за ролята на закона в днешното общество или гениално видение за мисията на Министерството на правосъдието, но във всеки случай от гледна точка на подчинените му не се забелязваше подобно нещо. За ужас на мнозина, включително и собствените му юристи, министерството на Хюлет редовно заемаше позиции, клонящи по-скоро към вярност на партийната платформа и изборната политика, отколкото към върховенството на Конституцията и федералните закони. Не минаваше месец, без някое бивше съдебно величие да изкаже възмущение от „политизирането“ на министерството. Но когато се стигнеше до търпимост към изтичане на информация в пресата, подходът на Хюлет бе неизменен: всичко зависеше от това кому е изгодно. Еванс го знаеше много добре и вървеше по коридора, сякаш го чакаше зъболекарски стол.

Блеър беше само ядосана; откакто напусна апартамента ми, не бе изрекла нито дума и пътуването ни към града се оказа много неприятно. За да докажа, че съм невинен, трябваше да спомена разговора си с Хърли, което само щеше да усложни положението. Той бе приложил старата тактика и в замайването си аз се хванах на въдицата. Ако те е грижа за някого, искаш да няма двусмислици, а аз още не бях готов да отпиша Мартин Грийн.

Една от секретарките ни въведе в личния кабинет на министъра. Хюлет седеше в края на малка заседателна маса. От дясната му страна беше заместник-министърът Дейвид Паркс, бивш старши съдружник в „Чатам и Бол“, доведен да се грижи за всекидневните административни проблеми на министерството. Що се отнася до Паркс, работата му си оставаше в общи линии същата и макар че би предпочел в държавната бюрокрация да има малко повече борба за оцеляване, той проявяваше истинска гениалност в откриването на нови начини да трови живота на подчинените си. В министерството му бяха лепнали злобния прякор „Секирата“.

Паркс говореше тихо и подчертаваше думите си с енергични жестове, а Хюлет кимаше. Тримата изчакахме да ни обърнат внимание и най-сетне министърът ни направи знак да седнем. Паркс рязко млъкна, облегна се назад и ни изгледа свирепо.

— Предполагам, всички сте видели днешния вестник — започна Хюлет.

— Да, господин министър — отговори Еванс.

— Тази сутрин двамата с мистър Паркс посетихме Едуард Йънг. Не беше много приятно. Той смята, че министерството е отговорно за саботаж срещу кампанията на сина му. Точно така го нарече — саботаж.

— Смята, че ние сме отговорни? — попита Еванс.

Паркс веднага го връхлетя.

— Вестникът споменава за източник, близък до разследването. Това означава човек от министерството или ФБР.

Той стрелна очи от Еванс към Блеър и пак към Еванс. Не ме погледна, което означаваше, че съм заподозрян номер едно. Така се вършат нещата във Вашингтон. Човек може да е мъртъв от месеци и години, преди да си чуе опелото.

— Но ние проведохме десетки разговори — каза Еванс. — Ако е посетил няколко свидетели, авторът би могъл да сглоби цялата история.

— Би могъл да съобрази, че се води издирване — възрази Паркс, — но откъде ще узнае за изнасянето на държавни тайни?

— Разпитвахме свидетелите за липсващи документи — каза Еванс. — Не е нужно кой знае какво въображение, за да се досети.

— Напротив, нужно е страхотно въображение.

Еванс нагазваше в опасни води. След като бе изтърпял да го сритат, Секирата искаше да ни го върне тъпкано и нещата навярно щяха да загрубеят, когато нетърпеливият Хюлет се намеси.

— Какъв е графикът? — запита неопределено министърът.

— По сегашния списък за разговори трябва да приключим до две седмици — отговори Блеър.

— Добре. Предполагам, че няма промяна в основните доказателства.

— Грийн е имал достъп до секретни документи, господин министър — каза Еванс, — но нищо не липсва. Няма преки доказателства за изтичане на тайни. Разполагаме само с косвени улики.

Министърът кимна доволно.

— След колко време можем да имаме окончателния доклад? — попита той.

Еванс изненадано вдигна вежди.

— Окончателният ли?

— Няма да позволим тази история да трови кампанията на час по лъжичка. Трябва да действаме.

— Не сме приключили с разследването — каза Еванс.

— Тя току-що каза, че разговорите ще приключат до две седмици — напомни Секирата.

— Само разговорите, сър. Но може би няма да узнаем със сигурност какво се е случило, докато не намерим Грийн, а…

— А дори и тогава няма да знаете — прекъсна го Паркс. — Човекът няма да си признае. Ще наеме адвокат и ще се обяви за невинен. — Той погледна министъра и добави: — Тази история може да се проточи с месеци. Докладът ни трябва сега, а доказателства за шпионаж няма.

Еванс отправи възражението си към министъра.

— Това не е съвсем вярно, господин министър. Доказателствата са косвени, но става дума за среща между чужд агент и високопоставен държавен служител…

ПЛЯС! Паркс стовари длан върху масата и всички подскочихме.

— Не… бързайте… толкова… мистър — изръмжа той.

Лицето на Еванс пламна. Един помощник на министъра на правосъдието може и да не е сенатор или член на кабинета, но стои твърде високо, за да му бъде държан такъв тон, особено пред подчинени. Трепкащото мускулче върху бузата на Блеър издаваше, че и тя се чувства засегната заради него. Най-интересна обаче бе собствената ми реакция — пълно безразличие. Чудото на съвременната медицина — Филип Баркли е укротен.

— Кой, по дяволите, твърди, че е било среща? — попита заплашително Паркс. — Просто двама души са седнали на една маса в претъпкано обществено заведение.

Еванс заговори спокойно, опитвайки се да го вразуми.

— И двамата са изминали доста път, за да стигнат дотам, а няма признаци преди или след тази среща да са посещавали това заведение.

— И какво доказва това? Има цял куп музеи, където не съм стъпвал повторно. А дори да са се познавали… може да са били любовници или нещо подобно.

— Но те не са се докоснали — отвърна Еванс.

— Вие пък откъде знаете? — отсече Паркс. — По дяволите, нашите велики агенти може изобщо да не са забелязали как тя му лъска бастуна под масата.

Еванс смутено се озърна към Блеър, а министърът потупа Паркс по лакътя. Можех да им съобщя, че провинциалната им загриженост за нейното целомъдрие е напълно излишна, но както казах, бях загубил съпричастност към ставащото.

Еванс беше рядка птица — помощник-министър, който се е издигнал по служебен път. Целия си живот бе посветил на една институция, чиито ценности са изсечени върху камък в пълния смисъл на думата. Сега нямаше намерение да отстъпва.

— Все пак — възрази той — ние обикновено не даваме отчет в толкова ранен етап на следствието.

Не ми се стори много тактично, че натърти на „ние“; разцеплението между министъра на правосъдието и юристите от кариерата беше жива рана за министерството.

Секирата впи поглед между очите на Еванс като доберман, съзерцаващ пържола, а Хюлет потропваше с маникюра си по масата и обмисляше как да предотврати бунта. Бях виждал десетки подобни сцени в Белия дом и Сената — новоназначени или новоизбрани началници в спор с бюрократи, които сякаш не схващат политическата реалност.

— Добре, добре — каза примирително министърът. — Според мен трябва да уравновесим интересите на няколко страни: авторитета на собственото си министерство, общественото желание за съвестно разследване и интересите на един уважаван гражданин. — Той се приведе напред и кръстоса ръце върху масата, готов да произнесе присъдата. — В момента разполагаме с косвени улики: странно поведение, измислен претекст за напускане на работа, случаен съвместен обяд и няколко разговора от телефонни кабини. Това не превръща мистър Грийн в шпионин. Може да е изневяра, макар че, доколкото знам, той има една от онези модерни връзки. Така или иначе, определено нямаме повод да съсипем шансовете на мистър Уорън Йънг за президентския пост. — Хюлет ни огледа един по един в търсене на несъгласие. Не забеляза такова и продължи: — Трябва да осъзнаем факта, че шпионажът е извънредно тежко престъпление и могат да минат години, преди да узнаем с достатъчна достоверност какво точно е станало.

— Съвършено правилно — обади се Секирата и плъзна поглед наоколо, готов да потуши в зачатък всеки опит за бунт.

— Разследването ще продължи докато помощник-министърът сметне за необходимо, но на мен ми се струва — той погледна втренчено Еванс, — че е имало неправомерно изтичане на информация, което създаде обществени… ъъъ… недоразумения, и ние трябва да разчистим бъркотията, като обявим известните ни факти, а именно, че няма доказателства за изнасяне на сведения от Комисията по разузнаването. — Чак сега министърът ме погледна и каза: — За момента въпросът е дали мистър Баркли има готовност да състави и подпише такъв доклад.

Усетих как ме гледат Блеър и Еванс, докато отговарях:

— Да, сър.

— Добре — кимна министърът. — Ако искате, наречете го междинен доклад, но държа да е готов до две седмици.

Съвещанието приключи. Еванс се отправи към кабинета си, а Блеър ме последва към моя. Затвори вратата и се облегна на нея с разперени ръце. По прозорците барабаняха огромни дъждовни капки и шумът им отекваше оглушително в тясното и задръстено помещение. Седнах зад бюрото, отрупано с тридневни бюрократични боклуци — розови листчета със съобщения, зелени компютърни разпечатки, сини циркуляри за противопожарни учения и здравни застраховки. Дневната светлина бързо чезнеше, погълната от прииждащи черни облаци.

— Трябва да поговорим — каза Блеър. В полумрака тонът й прозвуча още по-зловещо.

— За какво?

— Трябва да знам. Ти ли си разговарял с „Поуст“?

— Да.

Тя заби поглед в пода и бавно поклати глава. През шума на дъжда едва чух следващите й думи:

— Знаех, че си бил ти. Просто не исках да повярвам.

— Той вече знаеше всичко, когато ми се обади.

— Не, казал ти е, че знае. Просто е проверявал слух, заложил е капана и ти си се хванал.

— Грешиш.

— Нима? Кога ти се обади?

— Кога ли?

— Да, кога? Вторник? Сряда? Четвъртък?

— Какво значение има?

— За бога, Филип, защо ли те питам какво сте говорили, щом не помниш дори кога е било! — Тя хвана дръжката на вратата и отсече: — С удоволствие бих продължила разговора, но имам да свърша много работа, преди да напишеш доклада.

Обърна ми гръб.

— Кога ще разговаряш с Даяна Морис? — попитах аз.

Тя вече беше в коридора, но подаде глава и ме изгледа свирепо.

— Защо?

— Искам да присъствам.

— Благодаря, и сама ще се справя.

— Чудесно. Ти ще задаваш въпросите. Искам само да чуя отговорите. — По лицето й усетих, че се кани да възрази. — Слушай, аз ръководя разследването и аз ще трябва да подпиша доклада. Не те моля, Блеър. Искам да присъствам на разговора.

Тя отново прекрачи в кабинета и се спогледахме.

— Утре в десет. В нейния апартамент — каза накрая тя и си тръгна.