Плажът „Омаха“

24

Констанс не ме забеляза, когато се приближих и седнах на пейката. Беше коленичила с градинска лопатка и съсредоточено дълбаеше дупка за засаждане. Изглеждаше умиротворена и тихичко си тананикаше. Едва след малко различих мелодията.

Скин-на-маринка-тинка-тинк, скин-на-маринка-трак, мама… те обича…

Любимата песен на Бейби. Същата, с която я приспиваше Констанс. Същата, която й пеех в болницата. Към края я разнасях из стаята на ръце и пеех.

Мама те обича от зори до мрак…

А Бейби отваряше очи, усмихваше се и едва-едва мърдаше устни, за да изрече думите. Последния път й пеех със затворени очи и, кой знае защо, ми хрумна, че тя не може да умре, докато пеем нейната песен, затова обикалях из стаята, носех я и пеех.

Мама те обича, щом се съмне пак…

Сестрите се опитаха да ми я отнемат. Молеха Констанс за помощ, но тя се бе свила в ъгъла, изцъклена от изтощение и хапчета. После дойде лекарят и всички заговориха един през друг, утешаваха ме, докосваха ме. Филип. Моля те, Филип, пусни я.

Хей, скин-на-маринка-тинка-тинк, скин-на-маринка-трак…

— Филип!

— Какво?

— Не чу ли? Какво правиш тук? Още е десет и половина.

— Хубаво е, Констанс. Много хубаво си го направила.

— Мислех, че си напуснал града. Заради рождения й ден ли остана?

— За нищо на света не бих го пропуснал.

— Трябваше да дойдеш следобед.

— Дойдох заради теб, Констанс.

— Да се сбогуваме ли?

Тя отново се зае с цветята.

— Не, дойдох да поговорим за Мартин.

Констанс продължаваше да дълбае.

— Мартин? — попита разсеяно тя.

— Време е да отговаряш за Мартин, Констанс.

Тя бавно извърна глава, докато погледите ни се срещнаха. Гласът й прозвуча съвършено спокойно.

— Нямам представа за какво говориш.

— Знам какво се е случило. Цялата история.

— Няма какво да знаеш. Мартин шпионираше, а сега е мъртъв и погребан.

— Да, погребан е. Ти напусна погребението след службата, но трябваше да отидеш на гробището. Трябваше да видиш лицето на майка му, докато хвърляше пръст върху сина си. Знаеш ли, че възрастта няма значение, когато погребваш собственото си дете? Тя изглеждаше съвсем като теб.

— Махай се! — извика тя.

— Той е в гроба, също като Бейби.

По лицето й се изписа свирепа ярост.

— Да не си посмял… Да… не… си… посмял.

— Трябва да отговаряш за Мартин.

— За никого не трябва да отговарям! Копеле! Ти направи всичко по силите си, за да провалиш шансовете ни за Белия дом!

Тя започна да събира градинарските инструменти. Станах от пейката и коленичих до нея.

— Мартин не беше сигурен какво да прави с откритието си, но вярваше на теб. И те потърси.

— Върви по дяволите!

— Показа ти снимката, нали? Каза ти какво може да означава. Каза ти какво смята да прави.

— Ти си луд. Изобщо не биваше да те пускат.

— След това се срещнахте в Ню Йорк. Той ти обясни за Наоми Сингър и какво се е случило със Соня Денеш. Беше ли докладвала вече на свекър си? По негова заповед ли действаше?

— Стига толкова! Тръгвам си. — Констанс понечи да стане, но аз я хванах за китката. — Пусни ме, Филип! — Тя сграбчи градинарска ножица от кошницата, отметна ръка и изръмжа: — Пусни ме или, кълна се, ще те убия!

— Тук? Пред Бейби?

Тя се вторачи в мен като вкаменена. Изтръгнах от ръката й ножицата и я тласнах към надгробната плоча.

— Кажи й как уби Мартин! Кажи й за онези жени, които умряха заради теб.

Тя напрегна сили да се изтръгне.

— Ти си луд! Пусни ме!

— Бейби те гледа, Констанс. Тя знае какво си направила.

Констанс затрепери; по лицето й бликнаха сълзи.

После изстена, залитна напред и притисна чело към мрамора. Наведох се заедно с нея и приближих устни до ухото й.

— Кажи й, Констанс — тихо изрекох аз. — Не можеш да лъжеш пред Бейби.

Тялото й се разтресе от ридания.

— Аз… аз не съм причинила… никому зло — изпъшка тя. — Не исках никой да пострада.

— Кажи й, Констанс. Ти отиде да разговаряш с Едуард.

— Детето ми — изхлипа тя.

— Кажи й.

— Тя си отиде, Филип, нашето дете си отиде…

— Знам.

— Пак ще я видим. Ти обеща, че пак ще я видим.

— Ще я видим пак, обещавам.

Тя притисна устни към плочата и зарида. Изчаках още малко, после прошепнах:

— Ти отиде да разговаряш с Едуард.

Тя задавено пое глътка въздух, после още една.

— Той ми каза, че е лъжа… заговор срещу Уорън.

— Кога?

— О, боже…

— Кога?

— След Ню Йорк.

— Тогава ли ти каза Мартин какво е открил? Когато се срещнахте в Ню Йорк?

— Говореше за някакво писмо и снимка на Едуард… и за дневника на едно момиче, за човек, който се представял за банкер и откраднал пари в Будапеща. Каза, че Едуард може да е човекът от дневника.

— Какво друго?

— Искаше истината, но не искаше Уорън да пострада. Попита ме дали Уорън не знае.

— Ти какво му каза?

— О, Филип…

— Какво му каза?

— Че никога не съм чувала такава история и че не вярвам. Той каза, че е измислил начин да провери.

— Продължавай.

— После той ме помоли да не казвам никому. Обеща, че ако Едуард се окаже човекът от дневника, аз ще кажа на Уорън.

— И после ти отиде при Едуард. — Тя хапеше устни; очите й бяха плътно затворени. — Кажи го! Отишла си при Едуард.

— Не можех да чакам! Ако беше лъжа, трябваше да я спра, преди да се разпространи. Той можеше да пусне слухове, които щяха да съсипят шансовете на Уорън.

— И ти разказа на Едуард за Мартин.

Тя изстена.

— Разказах му.

— Той какво каза?

— Ооох… Господ да ми прости!

— Какво каза той? Кажи ми!

— Разсмя се… О, Филип, той се разсмя! Каза, че всичко това е нелепо, че е някаква грешка или заговор срещу Уорън. Каза, че през цялата война бил във Франция и никога не бил стъпвал в Унгария. А после каза, че лично ще проучи въпроса.

— И ти му повярва?

Тя се обърна и ме погледна с разширени очи.

— Исках да му вярвам.

— Кажи ми какво стана в Ню Йорк.

— Мартин пак се обади. Искаше да разговаряме, но аз не желаех повече да го слушам… страхувах се от това, което можех да чуя. Казах, че съм сигурна, че Едуард няма нищо общо с Унгария. Той ме попита откъде знам. Отговорих, че знам, и толкова. Тогава той попита дали съм говорила с Едуард.

— Какво му каза?

— Аз… казах му истината. Той много се разтревожи. Казах му… — Лицето й се изкриви от мъка. — О… Филип!

— Какво му каза?

— Че няма за какво да се тревожи. Не е истина. Сигурна съм. След това той започна да ме избягва. Беше толкова разтревожен. Опитах се да поговоря с него, но той не пожела. Взех да се чудя дали няма и още нещо, което не ми е казал.

— Но разговаряхте по телефона вечерта, преди да изчезне.

Тя извърна лице, за да не ме гледа.

— Той се страхуваше. Мислеше, че го следят. Попита ме дали знам какво става и аз казах, че не знам. Попитах го какво ще прави, а той каза, че няма представа. Посъветвах го да отиде в полицията, но той не ме послуша. Каза, че никой няма да му повярва.

— Продължавай.

— След това, когато чух шпионската история, всичко ми се стори логично. Реших, че Едуард е бил прав, че Мартин е участвал в някаква нелепа конспирация.

— Ти ме излъга, когато дойде в апартамента ми. Каза, че Мартин си признал.

— Вярвах, че е шпионин. Исках да вярвам… Просто исках да защитя Уорън. — Констанс отново се обърна към мен. — Той е невинен, Филип! — извика тя, умолявайки с поглед да й повярвам. — Няма нищо общо с това! Кълна се пред Бога, кълна се в гроба на Бейби, нищо не знае за делата на Едуард.

— Значи си размислила за Едуард.

Тя изтегли ръка от моята и закри устата си с длан. Отново я дръпнах надолу и заповядах:

— Кажи го!

— Снимките изчезнаха. Той ги свали.

— Снимките в кабинета му — казах аз.

Изведнъж стана ясно защо Едуард не ги е свалил веднага. За да заблуди Констанс, докато бъде сигурен, че няма да вземат фотографията от Мартин. Щом онази снимка се спотайваше някъде, очаквайки да бъде открита, значи снимките от стената трябваше да изчезнат.

— Той знае, че знам, Филип. Не говорим за това, но той знае.

— Той е сигурен в теб, Констанс. Знае, че няма да проговориш.

— Ооох — изстена тя. Започна да се свива, да се смалява в ръцете ми, сякаш страданието я изгаряше. — Той уби всички онези хора, но е сигурен в мен.

— Точно така.

Пуснах я и тя се свлече до надгробната плоча.

— Какво ще стане? — изхълца Констанс.

Изправих се и изтръсках панталона си.

— Уорън не може да стане президент. Разбираш това, нали? Мечтата на Едуард не бива да се сбъдне. Аз няма да позволя.

Тя замаяно кимна.

— Клетите хора.

— Именно, клетите хора. Уорън стои върху техните кости. Няма значение дали е знаел, или не.

— Горкият Уорън ще бъде съсипан.

— Не и ако направиш каквото ти кажа.

— Но Едуард…

— Едуард е моя грижа. Ти ще ни уредиш среща. Лъжи го както намериш за добре, но утре ще ме въведеш в къщата. Ще ти позвъня довечера в осем. Чакай ме на телефона.

— Едуард е опасен, Филип. Бъди предпазлив!

— Просто направи каквото ти казвам. По-късно, като му дойде времето, с теб и Уорън ще си уредим друга среща — само тримата. Междувременно искам да се държиш, сякаш нищо не е станало. Разбираш ли?

Констанс кимна и аз й обърнах гръб.

— Филип — подвикна тя.

— Какво?

Тя все още седеше долу и се подпираше на паметника.

— Просто исках да защитя Уорън. Не съм искала да причиня никому зло.

Тръгнах по пътеката към алеята за посетители и катафалки. Блеър и Максорли ме чакаха в колата. Когато седнах отзад, те не казаха нищо. В огледалото зърнах очите на Блеър. Още бяха влажни. Измъкнах предавателя изпод сакото си и откачих микрофона.

— Всичко ли записахте? — попитах аз.

— Когато тя попита какво ще стане сега, връзката прекъсна.

— Аз я изключих. Останалото беше лично.

— Хайде да поговорим някъде — каза Блеър и включи двигателя.

Максорли се обърна към мен.

— Съжалявам, Филип. Толкова е печално.

— Да — казах аз, — цялата история е печална.

Хотелчето „Старият въдичар“ е уединено заведение в Мериленд, посещавано от влиятелни политици и влюбени двойки. Намира се край канала на около петнайсет километра северозападно от града и по пътя дотам успяхме да се опомним от гробищната меланхолия. Минаваше обяд и времето все още бе подходящо за маса на открито.

— Е, случаят напредна — каза Максорли.

Блеър кимна.

— Можем да докажем, че Едуард Йънг е знаел за Мартин и че е свалил фотографиите от стената — глупав ход, между другото. Защо да ги сваля точно сега? Със сигурност ще докажем, че Естър е снимала него.

— Изтървани следи — казах аз. — Той приложи тактиката на изгорена земя, за да унищожи всички връзки между себе си и миналото. Всички. Снимките непрестанно са му напомняли. Карали са го да се чувства уязвим, затова ги е махнал. Заподозрените винаги вършат глупости. Богатите и могъщите не са изключение.

— Това доказва нечиста съвест — обади се Блеър.

— Да, помага донякъде — съгласих се аз, — но не забравяйте, че е отрекъл всичко. Казал, че е заговор срещу него и Уорън. Така ще твърди и защитата. Ако беше признал поне част от вината си, щеше да ни бъде по-лесно. А сега ни чака жесток двубой.

— Дали от Констанс ще излезе надежден свидетел? — попита Блеър.

— Ако се добере до процеса в добро психическо здраве? Кой знае… Тя не може да натопи Едуард, без да съсипе и Уорън. Днес се разкайваше, но времето и адвокатите на Едуард са способни на чудеса.

— Разполагаме със запис.

— Няма да е много от полза. В това отношение правилата за представяне на доказателства са сложни, но главното е, че, така или иначе, ще трябва да застане на свидетелската скамейка. Можем да използваме записа за кръстосан разпит, ако се отклони от разказа, но както казах, шансовете да стигне до делото в добро психическо здраве не са големи.

Максорли присви очи.

— Знаеш ли, не си спомням да е било толкова трудно. Навремето арестувахме виновника, привиквахме всички свидетели пред съда и обикновено заседателите се справяха много добре.

— Има разлика — казах аз.

— Каква?

— Разликата между добър адвокат за двеста долара и върховните юридически светила на страната… плюс могъща машина за обществени връзки. Това не ти е Бронкс след войната, Джо. Това е днешният Вашингтон. Преживяхме Уотъргейт, оставката на Никсън и какво ли не още. Вече не става дума за добро и зло. Всичко опира до послания и натрупани точки. Процесът на Едуард Йънг ще е дълъг и никой не знае как ще завърши.

— Почвам да се чувствам измамена — каза Блеър.

— Още не сме свършили — отвърнах аз. — Утре Констанс ще ми уреди среща с Едуард Йънг.

Двамата ме изгледаха смаяно.

— Как? — попита Блеър.

— Ще намери начин, не бой се.

— Какво ще направиш, ако той те приеме?

— Ще се опитам да го накарам да си признае, докато вие водите запис.

— Прекалено е умен.

— Може би, но изненадата е на моя страна. Ако не стане, нищо не губим. Но ако спечелим, всичко се преобръща.

Максорли поклати глава.

— Ама че работа! Значи утре стигаме последната спирка.

Блеър ме гледаше подозрително. Плъзнах чашата си по масата към нейната. Звън!

— За какво пием? — попита тя.

— За закона на гравитацията.

— Очаквах да дойде някой от Министерството на правосъдието. Споменаха ми нещо за инструктаж.

Едуард Йънг изглеждаше извънредно спокоен — като човек, застрахован отвсякъде. Свидетелите бяха мъртви. Връзките — прекъснати. Дори по стените висяха нови снимки: Уорън полага сенаторска клетва; Едуард и Уорън с президента. Цели четирийсет години Едуард бе имал огромно влияние, без да остави други следи, освен слухове и легенди. Той беше силует зад тъмното стъкло на минаваща лимузина, приглушен глас зад закрити врати. Не само знаеше каквото трябва — сам той определяше какво да знаят другите.

Знанието е сила, казва крилатата фраза, а в този момент аз знаех всичко за него. Въоръжен с това знание, седнал срещу собственото му бюро, в собствения му дворец, аз изведнъж изпитах чувство, което не бях усещал от години — сякаш бях изплувал от гибелни дълбини. Очите ми бяха бистри. Дробовете — пълни с въздух.

— Най-добре е аз да проведа инструктажа. Последиците могат да бъдат значителни.

Едуард примига. Не толкова от думите ми, колкото от тона. Пръв признак, че нещо не е наред.

— Доколкото разбрах, вие вече не работите по случая — каза той. — Дори не сте в министерството.

— Вярно, не съм.

Извадих микрофона и предавателя изпод сакото си и ги сложих на бюрото.

— Искахте да запишете разговора? — изуми се Едуард.

— Такъв беше планът — казах аз.

Той изсумтя презрително.

— Дори не си представям защо сте замислили подобна глупост. Хюлет знае ли?

— Не.

— Нищо не разбирам, но не ме забавлявате. И на министъра няма да му е весело. Ще се погрижа за това.

Той ме гледаше и изчакваше. Не бързаше да приключи разговора. Искаше да разбере какво знам. Посочи микрофона и попита:

— Защо ми го показахте?

— По-добре ще е, ако разговорът не бъде записан.

— По-добре за вас — каза той.

— Прав сте, по-добре за мен.

— Що за игра играете, мистър Баркли? — Тънките му устни се извиха подигравателно. — Да не би пак да имате някакъв пристъп?

— Не, добре съм. Всъщност не ми е било така добре от години.

— Губите ми времето. Казвайте каквото имате за казване и си вървете.

Той посегна към чашата и отпи глътка вода.

— Добре! Ето какво научихме. Може да не е съвсем точно, но върви плътно до истината. Били сте в Будапеща през 1944 година, когато нацистите окупирали Унгария. Представяли сте се за банкер от Цюрих, действащ от името на нацистки служители, готови срещу подкуп да пуснат евреи извън страната. Откраднали сте цели състояния от отчаяни семейства, опитващи се да се спасят, а след това сте ги изоставили. Едно от тези семейства носело фамилията Денеш. Имали две дъщери, Ева и Соня. Всички били изпратени в Аушвиц. Оцеляла единствено Соня.

— Вие наистина имате пристъп.

— Заграбените пари ви дали тласък нагоре. Може да сте ги вложили в черния пазар или в нещо друго, но оттам се започнало. После сте дошли тук, за да умножите богатството си.

— Чиста фантазия.

— Никой не ви усетил до 1955 година, когато Соня видяла някъде ваша снимка и ви разпознала. Нищо чудно, сигурно образът ви е бил запечатан в съзнанието й. Представете си как се е чувствала — да види банкера, който предал нейните близки и ги обрекъл на неописуем ужас.

— Това е повече от нелепо.

— Соня била наивна. Все още вярвала, че парите са отишли в Цюрих и че просто е поредната жертва на швейцарската банкова политика. Не разбирала, че вие не сте банкер, а най-обикновен паразит.

— Това е оскърбление. Никой няма да го повярва.

— По онова време вие сте богат, могъщ и носите друго име. Тя е наивна и бедна емигрантка. Навярно изобщо не й минава мисълта за съд или полиция. Иска само да си получи парите от Цюрих. Затова урежда да ви фотографират и се опитва да използва снимката за доказателство: „Ето го банкера, който ни взе парите.“ Жалък опит, разбира се. Отчаяна, накрая тя се обръща направо към вас, без дори да подозира в каква заплаха се превръща. Затова я убивате и маскирате всичко като поредното самоубийство на унгарска емигрантка.

— Вярвате ли, че ще продължа да ви слушам?

— Разбира се, че ще продължите. Ако млъкна сега, няма да чуете доказателствата. Ваша воля — кажете, и ще си тръгна.

Погледнах го и зачаках.

Той нямаше избор. Бавно поклати глава и каза:

— Щом ще трябва да доказвам, че съм невинен, нека поне да чуя останалото.

— Минават десетилетия и вие продължавате да преуспявате. После Мартин Грийн открива досие с писмото на Соня до американското посолство в Берн. Приложена е снимка. Някакъв съвестен служител дори е обикалял да я показва на швейцарците. Естествено, в банките никой не ви познава. Но с Мартин не е така. Той е виждал снимките, които доскоро висяха тук. Между другото, какво направихте с тях?

Той се усмихна и леко завъртя креслото си към стената.

— Старото дава път на новото. Подготвям албум за възхода на Уорън към президентския пост. Синът на един беден емигрант ще стане президент.

— На ваше място не бих разчитал на еврейските гласове.

— Никой няма да приеме на сериозно вашите приказки. Вие сте човек, лежал в психиатрично заведение, обзет от мания да отмъсти на бившата си съпруга и нейния нов съпруг. Жалък сте, мистър Баркли, по-жалък от онази Соня. Сериозните хора отдавна са ви отписали. Имахте късмет да си намерите работа във Вашингтон, а сега министърът ви изрита и оттам.

— Като стана дума за бившата ми съпруга, искате ли да чуете края?

— И той ли е фантастичен като началото?

— Досието на Соня е тънко, но зад него се крие ужасен разказ, а Мартин вече е срещал подобна история. Тя е в дневника на едно момиче на име Ева, загинало в Холокоста. Той започва да разследва приликите и когато двете истории се сливат, обзема го смут. Мартин е дълбоко религиозен, но и верен на Уорън. В това състояние той допуска фатална грешка — отива при Констанс. Винаги й се е възхищавал. Вярва, че тя може да му предложи светлина и посока. Обещава, че ако догадките му са правилни, ще я остави първа да разкаже на Уорън. За своя беда Мартин вярва, че говори с предишната Констанс. Не разбира колко се е променила. Тя идва право при вас и подписва смъртната му присъда.

Едуард презрително махна с ръка.

— Това е глупост. Сега се захванахте с чисти догадки.

— Не е така.

— Много ясно, че е така. Да не би да го знаете от Грийн?

Приведох се напред.

— Не. Не от Грийн.

Мина секунда. Очите му се разшириха, той преглътна мъчително и изхриптя:

— Не.

— Да.

Извадих от джоба си малък диктофон и натиснах бутона.

— На ваше място не бих си помислил да я убия — казах аз. — Няма да ви помогне, а Уорън ще бъде много разстроен.

— Това не доказва нищо. Казах й същото, каквото казах и на вас. Всичко е фантазия. Нямате доказателства срещу мен. Министърът на правосъдието ще ви изхвърли.

— Не ставайте глупав. Доказателствата са за пред съда. Министърът също.

Мина цяла минута. Едуард Йънг не бе изпитвал страх тъй отдавна, че сега му трябваше време, за да разпознае чувството, вече изписано по лицето му. Трепереше. Опита се да посегне към чашата, но ръцете не го слушаха. Всеки момент можеше да изгуби съзнание.

— Не пред съда — измънка той.

— Точно така.

— Какво ще правите?

— Ще ви задам въпрос. Какво смятате, че ще стане с вас, ако разглася тази история? И по-важно, какво ще стане с шансовете на Уорън за Белия дом?

От гърлото му излетя глухо бълбукане.

— Не ви чух?

— Ка… какво искате? — изпъшка той.

— Не съм зъл човек. Ще ви дам възможност — само една — да избегнете унищожаването на всичко, за което работехте, включително и шансовете на Уорън за Белия дом. Трябва да сторите само едно.

Извадих от джоба си книга.

— Какво е това? — посочи той с пръст.

— Светото писание. — Прелистих на отбелязаната страница. — Искам да ви прочета нещо, слушайте внимателно.

„Човек живее седемдесет години или осемдесет, ако е силен.“

Той поклати глава.

— Не разбирам.

— На колко години сте?

— На осемдесет и пет.

— Минало ви е времето.

— Какво?

— Минало… ви… е… времето.

Той зяпна.

— Минало…

— Давам ви срок до понеделник. До понеделник, разбрахте ли?

— Понеделник.

— Точно така.

— Боже… мой — прошепна Едуард.

— Вие нямате Бог. Но ако има ад, със сигурност ще ви намерят място. Предлагам да изпиете шишенце приспивателни хапчета, да седнете в топла вана и да си прережете вените с бръснарско ножче. Е, какъв беше срокът?

Той примига.

— Отговаряйте. Какъв беше срокът?

— До понеделник.

— Правилно. Можете да умрете през почивните дни както си искате или след това — както аз искам.

— Как мога да бъда сигурен, че ще удържите на думата си?

— Не можете. Такава е същността на предателството.

— Нещо се обърка с предавателя! — викна Блеър, когато влязох в колата. — Нищо не хванах!

— Може да съм натиснал бутона, без да искам.

— По дяволите! Какво стана?

— Няма значение, той отрече всичко. Да тръгваме.

Тя удари с юмрук по таблото.

— Дявол да го вземе!

— Нищо не можах да изкопча.

Тя включи двигателя и подкара по алеята към портата.

— Ще трябва да се надяваме на това, което събрахме, Филип.

— Така изглежда.

— Дори да не убедим министерството, току-виж, информацията изтекла навън.

— Мислех, че не обичаш изтичането на информация.

— Случват се и такива неща.

— Добре, но нека изчакаме до понеделник. Иска ми се да обмисля нещата дотогава.

— Какво ще се случи до понеделник?

— Знае ли човек? Може би Божия намеса.