Плажът „Омаха“

12

— Бренан и О’Конъл.

— Франк О’Конъл, ако обичате.

— За кого да му предам?

— За Филип Баркли. Моля, кажете на мистър О’Конъл, че мистър Бренан ни запозна, когато работех в Белия дом.

— Разбира се. Един момент, моля.

— Филип?

— Здравей, Франк. Не съм сигурен дали ме помниш.

— Естествено, че те помня. Ти беше съветник при Джеф Брант.

— Точно така. Отдавна беше. Много вода е изтекла оттогава.

— И за двама ни.

— Да, приеми закъснелите ми поздравления. За всичко.

— Благодаря. С жена ми все се чудим дали да празнуваме трета годишнина или шеста. Как мислиш, дали се брои пак от нулата или годините се събират?

— Мисля, че отговорът е скрит на някой връх в Тибет.

— Сигурно си прав. Между другото, четох за случая Грийн. Сигурно е било интересна задача.

— Точно затова се обаждам, Франк. Нуждая се от услуга и преди да продължа, има нещо, което трябва да знаеш. Напуснах министерството, но все още работя по случая. Разследвам самостоятелно в Ню Йорк.

— Доколкото разбрах от вестниците, в общи линии случаят е приключен.

— Официално е така, но мисля, че Министерството на правосъдието греши.

— Няма да им е за пръв път. Какво искаш?

— Информация от полицейското управление на Ню Йорк по едно неразкрито убийство. Четох, че си бил прокурор там, и се питах дали няма да ме свържеш с човек, който да ми помогне.

— Май случаят Грийн става още по-интересен.

— Ако съм прав, „интересен“ е меко казано.

— Е, моят старши следовател е жива легенда в нюйоркската полиция. Ако той не успее да те вкара, значи просто няма начин.

— Седемдесети екип. Детектив Мороу слуша.

— Детектив Мороу, казвам се Филип Баркли.

— А, да, човекът от Вашингтон.

— Да, но сега съм в Ню Йорк.

— Искате да научите нещо за Сингър, нали?

— Точно така. Мога да бъда в Бруклин след час. Да ви черпя ли едно кафе?

— Нека да е след три часа и по-добре да почерпите „Гинес“. На Трето Авеню има едно заведение, наречено „Съдията и заседателите“.

Точно в шест двамата с детектив Пол Мороу седяхме на маса в една ирландска кръчма в Бей Ридж. Докато той отпиваше първата си глътка, сервитьорката на име Ерин стоеше наблизо със скръстени ръце и по ирландското й лице бе изписано очакване.

— Мехурчета — каза Мороу. — Има ферментация.

Ерин поклати глава.

— Ферментацията е тук — заяви тя и го почука с пръст по темето. Посочи халбата и добави: — Гладко е като бебешко дупе.

После метна кърпата през рамо и се отдалечи.

— Много обичам да я изправям на нокти — изкиска се Мороу. — Не е трудно. — Отпи нова, по-дълга глътка и кимна одобрително. — Гладко е като бебешко дупе — изрече той, имитирайки гласа на сервитьорката, после избърса устата си със салфетка. — Е, какво да ви кажа за клетата мисис Сингър?

— Какво се е случило според вас?

— Мисля, че двама-трима от местните непрокопсаници са нахълтали в апартамента, за да оберат всичко, което не е заковано. И мисис Сингър просто е била на неподходящото място в неподходящото време.

— Как са влезли?

— По изпитания стар начин. Спуснали се по пожарната стълба и се вмъкнали през прозореца. Счупили едно стъкло до дръжката, и готово.

— Защо точно нейният апартамент?

— Питате защо не са избрали някой друг в сградата или квартала? Добър въпрос. Може да има милион отговори. Може да са чули, че има пари, бижута или хубав телевизор. Може да е отказала да даде дребни монети на някого от тях на връщане от супермаркета. Може само нейните прозорци да са били тъмни. Може би са преброили погрешно етажите и са търсели съвсем друг апартамент. Кой знае? По тия места насилието е абсолютно непредсказуемо. Вървиш си по улицата или пътуваш с метрото и поглеждаш в очите не когото трябва. Додето се опомниш, от корема ти вече стърчи нож. Шантава работа.

— Смятате, че извършителите са били няколко?

— Вероятно. Претърсили са апартамента основно. Това е доста работа на сам човек. Ако, да речем, наркоман претрепе някого в дома му, обикновено се паникьосва и гледа да изчезне час по-скоро. Най-много да му смъкне брачната халка и да прерови две-три чекмеджета. А този апартамент беше претърсен от горе до долу, след като са я убили. Това е необичайно.

— Може да не са били наркомани.

— Може, но убийствата тук обикновено са работа на хлапашки банди или наркомани. Професионалистите няма да си губят времето в подобен квартал. Така или иначе, няма съмнение, че са били дрогирани.

— Защо?

— Нанесли са й десетина удара с бейзболна бухалка, когато и един щеше да свърши работа. Безсмислена жестокост. Тия типове са били друсани. Убили са я, после са претърсили апартамента.

— Какво са взели?

Той ядосано тръсна глава.

— Кашон с книги, по дяволите. Голяма печалба, нали?

— Какви книги?

Мороу изсумтя.

— Скапани дроги. Само те могат да направят подобно нещо. Старицата имала дневници — не от типа „мило дневниче“, а от онези, които се използват за работа.

— Имате предвид бележници за служебни задачи?

— Да, но с кожена подвързия и позлатени ръбове, каквито можеш да купиш в скъпите магазини, или пък „Америкън Експрес“ ти ги подарява, ако си голям клиент. Имала цяла колекция от някогашната си работа. Нейната организация ги връчвала за благодарност на големите дарители. Онези тъпаци сигурно са видели позлатените ръбове и са решили, че струват много пари.

— Колко са взели?

— Предполагаме, че около трийсет. Тя е работила за онази еврейска емигрантска организация от 1949 до 1981 година, но около 1979-а престанали да раздават бележници. Хората, с които е работила, казват, че тя си записвала телефонни номера, списъци на задачите и тъй нататък. Била е педантична жена. Личи си по апартамента, или поне каквото е останало от него. — Мороу въздъхна дълбоко и поклати глава. Личеше си, че му накипява дори от мисълта за станалото. — Както и да е, сега сме заръчали на всички заложни къщи в района да ни предупредят, ако видят бележниците. А най-вероятно ще ги открием в някоя кофа за боклук, когато онези типове се опомнят от дрогата и осъзнаят, че са убили човек за едното нищо… не че им пука от тая работа.

— Взели ли са нещо друго?

— Не е имало нищо за взимане. Тя е подарила всичките си бижута и не вярвам да е било само от добри чувства. Сигурно е била наясно, че в онзи квартал рано или късно ще се докопат до нея. — Мороу направи гримаса и шумно размърда празната халба по масата. От бара Ерин го изгледа с досада. — Скапани дребни бандити и наркомани — промърмори той. — Щом остареят, хората тук стават като агнета сред вълци.

— Имате ли заподозрени?

— Както се казва, приятелю, никой не е извън подозрение. — Той размаха халбата си към Ерин и повтори: — Никой не е извън подозрение.

На другата сутрин отново бях в сградата „Улуърт“. Отвори ми Тери — този път с къдрава руса перука.

— А, вие — каза тя. — Не вярвах пак да ви видим. — Отдръпна се да мина и пак заключи вратата. — Хелън ще дойде чак след час.

— Няма нищо, и вие можете да ми помогнете. Ще разрешите ли да видя телефонната сметка за миналия месец?

Тя направи гримаса.

— Телефонната сметка? Защо?

— В нея може да има сведения, които биха помогнали на разследването.

— Но ние не познаваме човека от снимката.

— Мисля, че Наоми го е познавала. Бих искал да проверя телефонната сметка, за да разбера дали му се е обаждала.

— Нали казахте, че не го е извършил той.

— Да, така казах. Трудно е за обясняване, но ако са се познавали, това може да помогне както на мен, така и на полицията.

Тери неволно плъзна ръка към пакет цигари „Честърфийлд“. Не изглеждаше убедена.

— Искам само да погледна някои данни — успокоих я аз. — Ще отнеме най-много две-три минути.

— Хелън не е тук — повтори тя.

— Сигурен съм, че не би имала нищо против.

Тери запали цигара и смукна с изумителна сила за толкова дребно създание. Това сякаш й помогна да се реши.

— Добре — каза накрая тя.

Стана и затътри нозе към една от вътрешните врати, оставяйки цигарата да гори в пепелника. Дълбоко в сърцето си знаех, че Наоми Сингър е онази, която търся; изобщо не се съмнявах. Но имаше вероятност всички контакти помежду им да са били по инициатива на Грийн и нямаше как да докажа противното.

След няколко минути Тери се върна със сметката и за пръв път нещата помръднаха от мъртвата точка — открих обаждане до домашния телефон на Грийн; времето съвпадаше.

— Имате ли копирна машина, Тери?

— Вътре — каза тя. — Открихте ли нещо?

— Изглежда, че мисис Сингър е разговаряла с младежа от снимката. Може дори да я е посещавал тук.

— Знам ли, може и да е идвал — отговори Тери. — От март насам често отсъствам, а когато ме няма, никой не се грижи за посетителите. — Тя се приведе напред, сякаш не бяхме сами, и прошепна доверително: — Всъщност почти нямаме посетители. Най-често седя тук по цял ден и лепя пликове.

— Тери, питах се дали не може да видя кабинета на мисис Сингър.

Тя посегна към цигарата.

— Кабинета? Като полицейски обиск?

— Не съм от полицията. Нали помните, че ви показах служебната си карта. От полицията идваха ли да претърсят кабинета на мисис Сингър?

— Не. Никой не е взимал нищо оттам. Всичко е както си беше.

— Добре. И аз няма да взема нищо. Просто искам да огледам.

— Май трябва да изчакаме Хелън.

— Тери, там може да има важни улики. Вие помагате на разследването, а времето винаги е изключително важно при разкриването на престъпления. Защо да не погледнем заедно? Можете да се уверите, че всичко ще остане както си е било.

Малкият кабинет на Наоми нямаше прозорци. Имаше бюро, стол и две етажерки с няколко класьора и разни дреболии по тях. На бюрото нямаше нищо друго, освен телефон и няколко тънки папки. В едното чекмедже открих телефонен указател, останалите бяха празни.

— Тери, Наоми водеше ли си служебен дневник?

Тя кимна.

— В кабинета на Хелън е. Разлистихме го, просто от любопитство.

— Разбира се. Моля ви, нека да го видя.

— Вътре няма нищо интересно. Наоми не приемаше посетители. Само слагаше писма в пликовете.

— Значи мога да го видя?

Отново изчаках, докато Тери се върна със служебния дневник на Наоми — пак с кожена подвързия, но без позлатени ръбчета. Отворих на месец август и започнах да прелиствам страниците. За втори август имаше записани два реда, заобиколени с молив. На първия ред беше името „Мартин Грийн“ и телефонният му номер във Вашингтон. Под него бе записано „Соня Денеш“.

Тери надничаше през рамото ми.

— Познавате ли Соня Денеш? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Мога да проверя в списъка за кореспонденцията.

В списъка нямаше Денеш. Тери ми направи копие от телефонната сметка и обеща да попита Хелън за Соня. Преди да си тръгна, взех адреса на Еврейското дружество за помощ на емигрантите.

Соня Денеш. Движех се на автопилот, докато обикалях по Бродуей, опитвайки се да хвана такси. Към поредицата от събития се прибавяха още две. Мартин и Наоми разговарят за Соня Денеш. Четири дни по-късно той пристига в Ню Йорк, за да започне разследване. Посещава няколко места и се среща с Наоми. След седем седмици и двамата са мъртви.

В картотеката на Еврейското дружество за помощ на емигрантите откриха името Соня Денеш. Дадоха ми номера на досието и ме препратиха в Института за еврейски изследвания на Шестнайсета улица, където се пазеха архивите на ЕДПЕ. С помощта на служебната карта от Министерството на правосъдието най-сетне се добрах до един архивар, който ме чакаше, когато излязох от асансьора на десетия етаж. Беше висок мъж, облечен с карирана риза, кадифени панталони и обувки от онези, които хората наричат „практични“. На шнурче около врата му висяха очила и служебен пропуск.

— Самюъл Бърман — представи се той и протегна ръка. — Вие сте човекът от Вашингтон.

— Филип Баркли. Да, идвам от Министерството на правосъдието. Към вас ме насочи Адам Рифкинд от ЕДПЕ. Нося номера на емигрантското досие, което ни интересува.

Бърман ми кимна да го последвам между стоманените рафтове, отрупани с документи в дебели папки и сиви кутии. Погледна номера, който му показах.

— И как е името на емигранта? — попита той.

— Соня Денеш — казах аз. — Мисля, че е пристигнала от Унгария.

Бърман се втренчи в мен.

— Соня Денеш? Пак ли тя?

— И друг ли е питал за нея?

— Един младеж преди няколко седмици. Същият, за когото писаха във вестниците.

Извадих снимката на Грийн.

— Този младеж ли?

Бърман хвърли бърз поглед към снимката и кимна.

— Колко жалко. С него разговаряхме за Вашингтон и политиката. Много любезен, много начетен. Във вестника пишеше, че се самоубил, и намекваха за шпионаж.

— Да, така е.

— Свързано ли е със Соня Денеш?

— Косвено. Изключително важно е да видя досието на Соня Денеш.

Бърман плъзна пръст по лавиците, докато откри прашна картонена папка, върху която бе изписан номер с черен маркер.

— Соня Денеш — каза той и започна да прелиства. — Родена в Будапеща на 3 януари 1928 година. Според сведения от тамошните представители на ЕДПЕ била дълбоко религиозна, със здрав морал и много ентусиазирана от възможността да емигрира в Съединените щати. Изглежда, че няма роднини.

— Никакви ли?

— Често се случва — каза Бърман. — Добре, тук са обичайните гаранции за подслон и работа в… чакай да видим… шапкарска компания „Парамаунт“ тук, в Манхатън. Удостоверение, че не отнема мястото на американски работник. Ето молба за издаване на емигрантска виза, която явно е била удовлетворена… Емигрирала от Генуа и пристигнала в Съединените щати на 31 август 1950 година. Кораба е посрещнала Наоми Сингър от пристанищния отдел на ЕДПЕ и Соня била поета временно под закрилата на Обединената служба за нови американци.

— Кой е подкрепил молбата за виза?

— Емиграцията й била спонсорирана от някаква синагога. И това не е рядкост.

— Нещо повече? — попитах аз.

— Това беше всичко. — Бърман ме погледна. — Разочарован сте.

— Ами…

Той вдигна ръка.

— Разбирам. Онзи младеж също беше разочарован.

Докато пътувах обратно с метрото, мислено се бях съсредоточил върху загадката на Соня Денеш, но още нещо притискаше съзнанието ми. Не по периферията; там беше началото на страха. Нещо много по-близко. Отложих загадката, за да освободя място за други тревоги, които се сбираха и кръжаха като самолети над аерогара. Из главата ми минаваше като на видеозапис пътят от Института за еврейски изследвания до метрото. Точно срещу входа на сградата имаше спряла кола. Когато минах край нея, човекът до шофьора извърна глава настрани, но изпитах странното чувство, че вече съм виждал цялата сцена. Спомних си, когато започнах да се изкачвам по стъпалата към улицата. Предишното ми пътуване до Ню Йорк, паркираната кола срещу „Уолдорф“. Двама души в колата, човекът отдясно гладко избръснат, с къса прическа, бяла риза и вратовръзка. Стигнах до ъгъла и се озърнах към входа на метрото, после огледах улицата. Не видях колата, но можеше да има и други коли, други хора.

Реших да не излизам тази вечер. Спрях в един магазин и си купих сандвич за вечеря. След като се прибрах в стаята, заключих вратата и обмислих следващия си ход. Едно обаждане на Еванс неминуемо би извело на сцената Блеър Търнър, а в момента не бях сигурен дали точно тя е решението на проблема. Имаше още нещо на границата със страха — смътният образ на някаква истина, която можеше и да се окаже мираж. Погледнато отблизо, законът за вероятностите твърдеше, че всичко е точно. Но от време на време човек трябва да отстъпва назад и да оглежда цялостната картина. Бях тръгнал на поход да търся истината, а вместо това току-що открих само неясна сянка. Историята би била тревожна при всяко положение, но отгоре на всичко пътят непрекъснато ме отвеждаше към погребения.

Цяла вечер стоях до прозореца с изгасена лампа и гледах паркираните коли и входовете отсреща. Нощта не донесе прохлада. Ручейчета пот се стичаха по гърдите ми и се сливаха на кръста. Часовете минаваха; дрънченето на металната плоча откъм улицата подсказваше, че движението е намаляло. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Нямаше нито подвижни сенки, нито пламтящи връхчета на цигари. Опитах се да си внуша, че ако някой наистина искаше да ме убие, вече щях да съм мъртъв. Може би си въобразявах заплахата; може би си въобразявах и всичко останало. Ами ако Грийн наистина се беше самоубил? Ами ако Наоми наистина бе станала жертва на някакъв дрогиран тип?

Не. Те бяха някъде навън, обикаляха, а аз бях твърде глупав, за да ги видя — не, не глупав, твърде… затормозен. Обмислих вариантите, после взех телефона и набрах един номер, който знаех наизуст. След броени минути ми се обадиха.

— Филип?

— Доктор Блейк?

— Добре ли си? От телефонната служба не ми казаха за какво става дума.

— Просто исках да се консултирам с вас.

— Радвам се, че позвъни. Казаха ми, че си си взел медицинските документи. Много се разтревожих.

— Прехвърлям се в Орегон.

— О. Имаш ли лекар там?

— Не. Не познавам никого в Орегон.

— Трябва да си намериш лекар, Филип. Състоянието ти се нуждае от наблюдение. Мога да направя справки и да ти препоръчам някого.

— Добре.

— Оставил си номер в Ню Йорк. Какво правиш там?

— Работя по един случай.

— Работиш ли? От службата ти ми казаха, че си напуснал министерството.

— Все още не съм приключил със случая.

— О. — Настана мълчание. Изглежда, Блейк се чудеше дали да ми повярва. — За какво искаше да се консултираш?

— Искам да спра лекарствата.

— Защо?

— Трябва да се почувствам както преди.

— Нали точно затова ти предписахме лекарствата, за да не се чувстваш така.

— Трябва да бъда по-бодър. И се нуждая от сън. Не мога да спя.

— Това е често срещан страничен ефект, Филип. Обсъждахме го. Важното е да се намери точният баланс между антидепресантите и успокоителните. Защо не дойдеш при мен да обсъдим други…

— В момента не мога да дойда. Наистина трябва да спра лекарствата, доктор Блейк.

— Това може да бъде опасно. Вече на няколко пъти си влизал в болница.

— Знам…

— Ти имаше напредък. Защо да спираш лекарствата точно сега?

— Трудно е за обяснение.

— Имам идея. Защо не посетиш лекар в Ню Йорк? Ще ти уредя час за утре.

— Може би. Нека да си помисля.

— Филип, не спирай лекарствата, чуваш ли?

— Добре, разбрах. Благодаря.

— Пази се.

— Добре. Дочуване, доктор Блейк.

Отново се загледах през прозореца. Мина още време. От години насам се носех по течението, но никога не се бях чувствал тъй далеч от брега, както в онези безсънни часове. Телефонът се превърна в спасителен пояс.

— Ало?

— Сюзан?

— Да?

— Обажда се Филип.

— Филип! Толкова се радвам да те чуя!

— Късно ли е?

— Не, не, аз съм нощна птица.

— Запазих картичката ти.

— Радвам се.

Изведнъж открих, че не знам какво да кажа.

— Сега съм на хотел в Ню Йорк.

— О. Какво правиш там?

— Работя. Как си ти?

— Добре. Всъщност нищо ново. В неделя бях на гробището и посетих дъщеря ти. Дано да нямаш нищо против. Просто исках да видя къде почива… Филип?

— Хубаво.

— Добре ли си?

— Да, благодаря.

— Чудесно е направено, с пейка и дърво, много спокойно. Помолих се за нея.

— Аз също. И аз се моля за нея… Просто исках да те чуя.

— Чудесно. Обаждай се, когато поискаш.

— Благодаря… Дочуване, Сюзан.

— Обаждай се. Лека нощ.

Проснах се на леглото, мислейки за Сюзан. Представих си, че съм парализиран, прехвърлям се от леглото в инвалидна количка и от количката зад волана на автомобила. Вдигнах глава с огромно усилие и погледнах краката си, после размърдах пръсти. Заспах и сънувах, че съм на гробището. Сюзан седеше с наведена глава на пейката под дървото. Когато се приближих, видях в скута й книга. Тя четеше на дъщеря ми и двете се усмихваха. Сюзан я е открила, помислих си аз. Открила я е и тя е жива. Устните на дъщеря ми помръдваха и аз осъзнах, че ако се приближа още малко, ще мога наистина да чуя гласа й отново, но нещо ми подсказваше, че ако се приближа, тя ще изчезне. Затова я гледах отдалеч и беше безкрайно тъжно.