Плажът „Омаха“

4

През следващите три дни писах окончателния вариант на доклада по въпроса за правото на граничните патрули да спират и обискират „подозрително тежки“ автомобили. Намирах си работа и стоях настрана от разследването на Блеър. Когато приключих, потърсих още нещо за писане и открих, че Еванс е преразпределил останалите ми задачи. Искал да се съсредоточа върху докладите за хода на следствието. Нямах представа какво ще излезе на бял свят.

Внезапният вакуум трябваше да бъде запълнен и като по магия върху бюрото ми изникнаха първите протоколи от разговорите на ФБР. Блеър и нейните колеги бяха разговаряли с повечето приятели и колеги на Грийн. Всички оказали необходимото съдействие; смятали, че става дума за поредното издирване на изчезнал човек — вярно, много важен и много търсен човек.

Никой не бил виждал Мартин, никой не знаел къде може да е. Появили се обаче някои потвърждения на теорията за „личните неприятности“. Една семейна двойка съобщила, че неотдавна двамата отказали в последния момент покана за вечеря; обясненията на Даяна били доста уклончиви. Други приятели казали, че през седмиците преди изчезването на Мартин той и Даяна не изглеждали толкова весели, колкото преди. Един стар колега съобщил, че когато чул за Мартин, първата му реакция била: „Скъсали са.“

Както бе предсказала Блеър, нямаше вести от полицията. Товарът падаше върху ФБР и високоволтовата линия на отговорността минаваше право през бюрото на агента, ръководещ всички участници в издирването на Мартин. Операцията бе впечатляваща. Всички роднини на Даяна и Грийн бяха поставени под денонощно наблюдение — истинско разхищение на работна сила, но то изобщо не можеше да се сравнява с огромната бройка хора, необходима за издирването на човек, който може да бъде навсякъде.

Не че Бюрото го търсеше напосоки. Подробният анализ на разходите на Грийн, допълнен с информация от разговорите, бе осигурил психологически профил на човека навици, вкусове и предпочитания, — който позволяваше на ФБР да ограничи ловната територия. Изчезналият беше дете на градовете и гъсто населените предградия. Никога не бе живял в провинцията, нито пък бе ходил на летен планински лагер или армейско учение. Нямаше и познати из китните селца на Мартас Винярд и другите острови. В провинциална Америка щеше да бъде като риба на сухо, тъй че в съответствие със закона за вероятностите ФБР почти не обръщаше внимание на необятната мрежа от ферми, селца и градчета, която свързва големите градски области във вътрешността, а съсредоточаваше основните си усилия върху естествената среда на издирвания обект.

И не всички градове получаваха еднакво внимание. Целият живот на Грийн, от раждането до образованието и настоящата работа, бе минал на Източния бряг, следователно най-вероятната зона за търсене беше Атлантическото крайбрежие — от Вашингтон на север към Бостън и на юг към основните населени центрове на Шарлот, Атланта и Флорида. Втората зона обхващаше градовете по Тихоокеанското крайбрежие, познати и същевременно привлекателни със своята отдалеченост за един беглец от Изтока — Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего. В третата влизаха градове, за които имаше вероятност да са се запечатали в съзнанието му — Питсбърг, Кливланд, Чикаго, Сейнт Луис и Далас.

По правило неопитните бегълци гледат да се въртят около познати места и дейности. Не бе изненадващ изводът на ФБР, че вярата на Мартин е крайъгълен камък в неговия живот и благодарение на невероятните си възможности Бюрото задейства план за връзка с всяка синагога в страната. Синагогите в набелязаните градове бяха посетени от агенти; останалите получиха по факса бюлетин със снимка. Благодарение на вълшебните съвременни технологии, ако Грийн се появеше да търси духовна подкрепа, ФБР имаше добър шанс да узнае това.

Религиозният подход бе най-очевиден, но не и единствен. Обектът обичаше гръцка кухня, симфонична музика и бейзбол; снимката му достигна до всички гръцки ресторанти, концертни зали и бейзболни игрища. Той бягаше за здраве, проявявайки предпочитание към определен модел маратонки, каквито бяха намерени в гардероба му. Всички спортни магазини в набелязаните градове получиха негова снимка и номера на обувките му: четирийсет и втори.

Отне ми около два часа, за да прегледам материала и да пристъпя към първия си доклад. Писането обаче не ми потръгна. Дълго се взирах в монитора, върху който самотно стояха думите „До“ и „От“. Не исках да пиша; исках да действам. По-точно исках да поговоря с човек, който наистина познаваше Мартин Грийн. За беда имах най-строга заповед да стоя настрана от свидетелите. Шансът изникна сам, когато прегледах списъка за разговорите на Бюрото и осъзнах, че са пропуснали евентуален източник на ценна информация. Започнах да разсъждавам логично: щом един човек не фигурира в списъка на свидетелите, значи не е свидетел, нали така? Следователно нямаше да наруша заповедта. Без да си давам време за колебания, аз незабавно позвъних в синагогата на Мартин, обясних кой съм и помолих да ме свържат с равина. Някаква жена тъкмо ми обясняваше, че не е възможно, когато я прекъсна мъжки глас:

— Кой е?

Чух стъпки, после нейният глас почна да преповтаря тихичко каквото й бях казал. Мъжът веднага пое слушалката.

— На телефона равин Адлър. За Мартин ли става дума?

— Да, за него. Аз…

— Добре ли е той?

— Все още не сме го открили. Надявах се, че ще можете да ни помогнете в търсенето.

— Изцяло на ваше разположение! Какво мога да сторя?

— Бих искал да поговорим за Мартин изобщо. Никога не се знае коя подробност ще излезе полезна.

— Да, разбира се. Ще дойдете ли? Или аз да дойда при вас?

— Пристигам след двайсет минути — казах аз.

Заключих документите и хванах такси до центъра, щастлив, че съм напуснал кабинета и върша нещо полезно за следствието. Ако узнаех някаква интересна подробност, сигурно трябваше да я споделя с Блеър, която едва ли щеше да приеме формалното ми обяснение, че не съм нарушил категоричното й нареждане. Но реших да се тревожа за това, когато му дойде времето.

Щом спряхме пред синагогата, по стъпалата дотича едър мъж на средна възраст с черни панталони и бяла риза с къси ръкави. Докато плащах на шофьора, той протегна ръка през прозореца.

— Сам Адлър — представи се човекът, сграбчвайки дланта ми в своята.

— Филип Баркли. Благодаря, че се съгласихте да ме приемете тъй внезапно.

— За Мартин бих сторил всичко — отговори Адлър, отваряйки вратата. — Елате.

Той рязко се завъртя и изтича по стъпалата към входа. Равин Адлър имаше китки и бицепси на зидар, но се движеше като на пружини. Когато влязохме във фоайето, той се наведе да вдигне някаква картичка, паднала от таблото за обяви, после потърси свободно място между съобщенията за семинари, екскурзии, лекции и симпозиуми.

— Както виждам, доста работа вършите — казах аз.

— Синагогата ни е много активна — отговори той и натисна с палец няколко кабарчета. Отстъпи назад да огледа резултата, после ми направи знак да го последвам.

След няколко завоя наляво и надясно се озовахме в кабинета му зад светилището.

— Имаме чай — каза Адлър, докато ме настаняваше на стол пред бюрото. — Сокове и газирана вода също. Кафе няма.

— Не, благодаря.

— Какво искате да знаете за Мартин?

— Всичко, което ми кажете. Просто се мъча да го опозная по-добре и може би да си съставя хипотеза защо е заминал така изведнъж.

Равин Адлър ме погледна с изненада.

— Така ли смятате? Че Мартин просто е заминал?

— Напълно възможно. Откога го познавате?

— Откакто се присъедини към нашата общност. Мисля, че беше през втората ми година тук, значи стават… колко?… девет години? Десет? — Той сви рамене. — Кой да ги помни?

— Активен ли е?

— Активен? — възкликна равинът и завъртя очи към тавана. — Та той е навсякъде! Участва във всичко!

— Вече чух за това.

— И е умен! Говори иврит и други езици. Френски, струва ми се. И немски. Много умен. Познава и Тората. Това е еврейската Библия, част от Библията. Онова, което вие наричате Стария завет.

— Да.

— Освен това се готвеше за магистърска степен по социална политика в Джорджтаун, знаехте ли?

— Казаха ми.

— Слушаше лекции по ценности, етика и социална политика.

— Звучи много интересно.

Адлър кимна възторжено и продължи да кима, обмисляйки какви чудеса още да ми разкаже.

— Майка му е работила в синагогата в Ню Джързи — добави той.

— Питах се дали не сте забелязали напоследък някакви промени в поведението му. Да е изглеждал разстроен или разтревожен за нещо?

— Не, но през последния месец рядко се виждахме. Сигурно е пътувал. Той има много важна работа, много отговорна.

— Значи не сте забелязали никакви промени?

Равинът се облегна назад.

— Промени — повтори замислено той, разтривайки бузата си. Помълча. — Целият живот е промяна — каза накрая той. — Идват хубави неща и ние сме благодарни за тях. Идват разочарования, тогава се вкопчваме във вярата и вършим каквото можем. Божията воля решава, а ние се радваме или устояваме.

— Мартин устояваше ли?

Равинът прехапа устни, после заклати глава като махало, докато обмисляше въпроса.

— Мартин е голям идеалист като мнозина младежи. Вижда всичко в черно и бяло. — Той размаха пръст срещу мен. — Това не е толкова зле. Библията ни учи: „Ти заповяда да пазя твърдо твоите заповеди.“ Има го и в Новия завет. „И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му.“

— Първо съборно послание на Йоана.

— А! Познавате Библията! От коя църква сте?

— Методист съм. Баща ми беше свещеник.

— Чудесно! Къде?

— В едно малко градче в Охайо, недалеч от Дейтън.

Той кимна доволно.

— Значи разбирате. Може ли да ви разкажа една история за Мартин? Така ще ме разберете по-добре.

— Моля.

— Когато учел в Принстън, се случила трагедия. Един младеж се самоубил. — Той отметна ръце нагоре. — Скочил от покрива!

— Това е ужасно.

— Ужасно — съгласи се Адлър. — Той бил пред завършване, чакало го чудесно бъдеще. Както разбирате, всички били дълбоко разстроени. — Равинът се приведе напред и сплете ръце пред себе си. — Мартин… е, той виждал нещата малко по-различно. Написал до университетския вестник писмо, че това е трагедия, но младежът е извършил грях спрямо Божиите закони.

Адлър се облегна назад и зачака реакцията ми.

— Сигурно си е навлякъл омразата на доста хора.

— Естествено, но такъв беше Мартин, разбирате ли? Черно и бяло, грешно и праведно. Как може подобен човек да работи там горе?

— Под „там горе“ имате предвид Конгреса.

— Мартин преживя много разочарования. Когато пристигна във Вашингтон, имаше куп илюзии. Кой ли ги няма?

— Какви бяха неговите?

— Обществена отговорност, способност на правителството да върши добро и тъй нататък. Обичайните илюзии на държавния служител. — Равинът въздъхна. — Младежи като Мартин си мислят, че разбират реалния свят, но всъщност не го разбират. Мисля, че най-силно го разочароваха законодателите.

— Дотолкова, че да напусне ли?

— Да напусне Вашингтон, искате да кажете?

— Или страната. Може да е намерил място с по-малко разочарования.

— Къде?

— Не знам. Какво ще кажете за Израел?

Изразителното лице на равина се сбърчи в знак на несъгласие.

— Той искаше да посети Израел, но това беше нормално любопитство, каквото изпитват повечето евреи. Нищо друго.

— А нещо за родината на прадедите му?

— Никога не е споменавал такова нещо.

— Някои негови колеги смятат, че е проявявал интерес към Централна Европа — Германия, Австрия, Полша, Унгария.

— Европа? Е, както казах, той знаеше френски и немски, но никога не е разговарял с мен за тези страни. — Адлър се позамисли. — Не, не вярвам да е напуснал. Ами родителите му? А имаше и приятелка във Вашингтон.

— Виждали ли сте я?

— Не, той не я водеше тук. Струва ми се, че не е еврейка.

— Говорил ли ви е за нея?

— Съвсем малко. Знам, че името й е Даяна. Понякога той споменаваше къде са ходили, какво са правили, нищо повече. Май не ви помагам много, нали?

— Всичко може да бъде от полза. Позволете да попитам, къде бихте го потърсили вие?

Въпросът го изненада.

— Къде бих… — Той сви рамене. — Ами… той е от Ню Джързи, значи най-напред бих се обадил на близките му там, но вие навярно вече сте го сторили.

— Да. Някакви други идеи?

Той се навъси.

— Право да си кажа, трудно ми е да възприема идеята, че Мартин просто си е събрал багажа, без да се сбогува. Семейство, приятели, среда — всичко това е много важно за него. Той ценеше отношенията си с хората повече, отколкото общественото положение и материалните блага. Не е като повечето участници в политическия живот.

— Можете ли да ми кажете кога го видяхте за последен път?

Равинът се замисли дълбоко.

— За последен път… мисля, че беше, когато дойде да върне няколко книги. Мартин е ревностен изследовател на Библията. Избира отделни части, свързани с темите, по които работи, изучава ги и размишлява. И тъй, беше взел няколко книги за пророците и ги върна… през кой ден от седмицата изчезна?

— В петък.

— Ясно. Значи е било във вторник или сряда, сигурен съм. — Адлър вдигна пръст. — А! Може и да е знаел, че ще замине. Затова върна книгите тогава, вместо да изчака петък или събота.

— Напълно възможно.

Той поклати глава.

— Какво друго да ви кажа?

— Засега нищо, но ако се наложи, мога ли да ви позвъня?

— Разбира се, тук или у дома.

Той надраска на листче телефонните си номера.

— Благодаря, че ми отделихте толкова време, равин Адлър.

Той ме придружи до изхода. Стиснахме си ръцете на най-горното стъпало.

— Да ви повикам ли такси? — попита Адлър.

— Не, лекарите ми препоръчаха повече движение. Ще се поразходя.

— Зай гезунт — каза той.

„Бъдете здрав“, преведох си аз.

— Довиждане и още веднъж благодаря.

Тръгнах надолу по стъпалата, но внезапно осъзнах, че имам още един въпрос.

— Равин Адлър.

Той се завъртя.

— Да?

— Казахте, че Мартин е подбирал четивата по теми. На каква тема бяха последните книги, които върна?

Равинът се усмихна.

— На най-интересната — отговори той.

— А именно?

— Предателството.

От спалнята си в Охайо виждах надалеч. Нашата дървена къща беше построена върху хълм близо до ферма и наоколо се простираха безкрайни пасища. Проснат на леглото си, гледах един силоз на хоризонта и в различни етапи от детството го оприличавах на различни неща — великан в далечна страна, космически кораб, фар. Харесваше ми, че винаги е на място, независимо от сезоните и годините — далечен сигнал, че всичко е наред.

Няколко часа след като бях посетил синагогата на Грийн, аз седях до прозореца в апартамента си и се питах дали онзи силоз още е там. Едва ли; напоследък всичко изчезваше. Някои неща не бива да се променят, казах си аз. Някои неща трябва да бъдат вечни. Любовта. Децата. И моралните ценности. Като далечен силоз, по който да сверяваш пътя си. Може би точно това се е случило с горкия Мартин. Непрекъснато са му измествали силоза. А след като години наред ти местят силоза, вече на нищо не можеш да разчиташ, дори и на себе си. Такава е същността на измяната.

Звънецът издрънча — за пръв път, откакто се нанесох в апартамента преди две години. Вторачих се към антрето и звънецът издрънча пак, сетне някой нетърпеливо почука. Изтичах към вратата и се озовах лице срещу лице с Констанс. Беше облечена небрежно, а вързаната зад тила коса разкриваше диамантени обици с внушителни размери.

— Ще ме поканиш ли? — попита тя.

— Да, просто съм изненадан.

Отстъпих назад и тя се запъти към хола, говорейки в движение:

— Извинявай, че се натрапвам така, но както карах към къщи, реших, че трябва да поговорим. Хрумна ми изведнъж. — Тя извърна глава и се усмихна. — Май не съм се променила много, нали?

— Така изглежда — казах аз.

— Щях да ти позвъня, но клетъчният ми телефон не работи. Уорън казва, че трябва или да говоря по-малко, или да си нося резервна батерия.

Тя внимателно огледа дивана, преди да седне.

— Да ти предложа ли нещо?

— Недей да си правиш труда — отговори тя, плъзгайки поглед по голите стени. — След малко ще те оставя на мира. Знаеш ли, трябвало е да вземеш част от картините. Ако те интересуват, още ги пазя. — Погледът й се върна към мен. — Моля те, Филип, седни.

Седнах.

— За какво искаш да говорим?

— Само че да остане между нас. Обещай.

— Водя разследване, Констанс.

Тя скръсти ръце.

— Ако не обещаеш, няма за какво да говорим. — Няколко секунди мълчахме и двамата. — Хайде, Филип, имам да ти кажа нещо, което можеш да узнаеш само от мен.

— Добре.

Тя въздъхна дълбоко и каза:

— Онези обаждания по телефона бяха до мен.

— Мартин се е обаждал на теб от кабинета си?

— Да.

— Защо?

— Няколко дни преди това бях на прием в галерия „Филипс“. На връщане спрях до службата на Уорън да взема документи за едно организационно пътуване. — Тя възмутено поклати глава. — Моя работа ли е да организирам нещата на щатско ниво? Не. Но имаме сума ти хрантутници, нали знаеш как е. Всеки дарител си има синче, което иска да се весели по време на кампанията, а после да получи кабинет в Западното крило и да учи президента как се управлява държава. И от цялата тайфа няма един, дето да знае как се водят сметки.

— И се наложи да отидеш до службата.

— Освен това щях да взема на Уорън една папка с информация за съвещанието на другия ден. Трябваше да е на бюрото му, но я нямаше и аз отидох да видя дали някой от персонала не може да ми помогне. Беше късно и нямаше жива душа. Само Мартин копираше нещо на ксерокса. Усети ме едва когато бях на две крачки. Подскочи чак до тавана… Знаеш ли, размислих. Ще ми дадеш ли чаша вода?

— Разбира се.

— Бутилирана ли е?

— Не, от чешмата.

— Имаш ли нещо друго за пиене?

— Диетична кока-кола, а може да имам и сок.

— Чудесно, една диетична кола.

Тя ме последва в кухнята и изчака, докато сложа лед в чашата. Халката на първата кутия се счупи, аз изругах наум и грабнах друга. През цялото време усещах погледа на Констанс.

— Мислех си да направя още нещо за гроба — каза тя. — Искам да засадя цветя, които цъфтят през цялата година, та да е по-пъстро.

— Не би било зле — съгласих се аз.

— Ти имаш ли някаква друга идея?

— Не, твоята ми харесва.

— Готова съм да обсъдя всяко предложение.

— Иска ми се пейката да е по-близо.

— Вече разговаряхме за това. Ако е по-близо, ще пречи на поддръжката.

— Разбрано.

— Ако имаше начин, щях да им кажа да я преместят.

— Няма нищо. — Подадох й чашата и се върнахме в хола. — Казваш, че Мартин се стреснал — напомних аз.

— Меко казано, скъпи. Направо пребледня. Преди да си отворя устата, той вече бъбреше обяснения, че работел до късно, за да се подготви за заседанията, и нямало кой друг да му помогне. Хем говореше, хем бързаше да събере листовете на куп.

— Ти какво си помисли?

— Не знаех какво да си мисля. Реших, че може да е преснимал нещо за себе си или за приятел. Нали знаеш как злоупотребяват чиновниците. Навремето поне бяха само телефоните и копирните машини. А днес в работно време вършат борсови сделки по интернет, за бога!

— И какво стана после?

— Нищо. Той ми помогна да намеря папката и аз си тръгнах.

— А вечерта на трийсети август, точно преди да изчезне, ти се обади по телефона.

— Точно така. Беше разстроен. Мисля, че плачеше. Каза, че съжалява. Попитах го за какво. Той каза, че е направил ужасна грешка. Точно това бяха думите му: „Ужасна грешка.“

— Какво е направил?

— Не каза. Но все повтаряше за ужасната грешка, а после промърмори нещо като „Не осъзнавах“, но не довърши. Сигурно някой е влязъл в кабинета, защото той прекъсна връзката.

— Но после пак се обади.

— След по-малко от десет минути. Каза ми, че съжалява. Помислих, че се извинява, задето ми затвори телефона, но не беше това. Извиняваше се за нещо друго.

— И не каза ли какво е?

— Не. — Тя въздъхна. — Всичко е толкова тъжно. Той е чудесен човек, много усърден, с чувство за дълг. Един от най-умните, които съм срещала.

— Имаш ли представа защо ти се обади?

Тя ме погледна учудено, сякаш бе очевидно.

— Вероятно защото онази вечер го изненадах на копирната машина.

— Но защо да ти се извинява, след като не си знаела какво копира?

— Кой знае, може да е допускал, че го подозирам. — Тя потропа с ноктите на едната ръка по ноктите на другата. Разпознах стария признак на раздразнение.

— Добре, а какво предполагаш, че е копирал?

Тя направи гримаса.

— Сигурно секретни документи.

— Това означава пробив в националната сигурност, Констанс. — Тя кимна, но не отговори. — Когато сътрудничката на ФБР заговори за шпионаж, ти отрече. И дори доста успешно я сложи на място.

— Минали работи — сопна се тя. — Ти какво очакваше, Филип? Да се съглася с нея ли? Сам видя, че Уорън не приема подобна възможност. За него това ще е краят на кампанията му.

— Може и да е прав. Защо ми разказваш всичко това?

— Защото истината ще изплува рано или късно, а за неговата кандидатура „рано“ е по-добър вариант. До началото на първичните избори все още има почти пет месеца, ще успеем да замажем нещата. Но ако твоят доклад се забави до края на годината, нямаме никакъв шанс.

— Повтарям въпроса: защо ми казваш всичко това?

— Не изглупявай, скъпи, не ти отива. Онази от ФБР вече вярва, че Мартин е шпионирал, а аз току-що ти дадох и доказателство.

— Което нямам право да разгласявам.

Тя раздразнено тръсна глава.

— Опитвам се да ти кажа, че не е задължително да влачиш историята до второ пришествие. Очевидно Мартин бяга и не иска да бъде открит. Прибави онова, което вече знаем, и ще стигнеш до явния извод, без да използваш моя разказ. Затова сядай да пишеш доклада. Пиши, че разследването продължава, но има всички признаци за шпионаж. Освен нас няма кой друг да те обвини в преднамереност, а ние ще си мълчим. Разбра ли? Няма да възразяваме по въпроса. Ще дадем мълчаливо съгласие, че логиката е на твоя страна. Ще изразим съжаление, ще вземем нови предпазни мерки и продължаваме нататък.

Констанс погледна настрани, отпи от чашата и зачака отговора ми. Когато се срещнахме за пръв път на преговори за законопроекти в сената, тя вече беше опитен играч и при необходимост умееше да прикрива целите си. По-късно, докато ходехме заедно и през първите години на брака, изглеждаше сравнително лесно да чета мислите й и да я правя щастлива. През последната година тя стана като непробиваема крепост, прикриваща тайнствени чувства и мисли.

— Има и други засегнати, Констанс. Близките и приятелите на Мартин, да не говорим за самия него.

— Какво означава това? Няма ли да напишеш доклада?

— Длъжен съм да си свърша работата както трябва.

Тя стовари чашата върху масата и се изправи.

— Ти наистина си мръсник, Филип! Не опира до работата, просто искаш да си отмъстиш.

— Не е вярно.

— Друг път! — Тя взе чантата си и тръгна към вратата, но пак се обърна. — Знаеш ли какъв ти е проблемът, Филип? Слаб си. Винаги си бил слаб. Когато избухна скандалът, всички разбраха, че е пълна глупост. Нямаше да се откажат от всичко, за което са се трудили, за което са страдали близките им, само заради някаква си буря в чаша вода около нередности с набирането на средства! Само че ти не си като тях. Филип Баркли, примерното момченце. Бум! Край на кариерата. Хубаво ли ти беше, скъпи? Чувстваше ли се извисен морално, след като пушилката се разсея и всички си продължиха по пътя? Или се чувстваше като глупак?

— Ще помисля по въпроса.

Тя ме погледна за миг, преценявайки дали да извади по-остър нож. После се реши.

— И с детето беше същото.

— Престани, Констанс.

Но вече нищо не можеше да я спре. В очите й заблестяха сълзи на ярост.

— Филип, примерното момченце! — Констанс козирува подигравателно. — Ти игра по техните правила… чак до края. Чак до скапания край! — изкрещя тя. — Скапаните доктори си изиграха ролята, сестрите си изиграха ролята и ти също изигра своята роля! Защо не ми помогна да се боря с тях? Защо не ги накара да се постараят?

— Те направиха всичко възможно, Констанс. И ние направихме всичко възможно. Това, че се караше с тях през цялото време, нямаше да помогне. Само утежняваше положението за всички ни.

— Ти не се бореше с тях.

— Върви си, Констанс.

— Не се бореше, докато не стана твърде късно.

— Махай се.

— Повече няма да ми съсипваш живота! — изкрещя тя. — И няма да ти позволя да провалиш Уорън!

На излизане Констанс затръшна вратата. Отнесох чашата й в кухнята, измих я и се наплисках с вода. Първо ми призля, после всичко наоколо се завъртя — обичайният пристъп. Подпрях се на перваза и впих поглед в хоризонта, за да ми олекне. Зърнах как долу Констанс се носи с открита спортна кола и разговаря по телефона.