Плажът „Омаха“

6

— Даяна, къде смяташ, че е отишъл?

Въпросът увисна в тясното пространство между двете жени, седнали на дивана. Аз седях отсреща на меко кресло и наблюдавах уменията на агент Търнър. Тя бе проявила желание да се сближи колкото се може повече с жената, която познаваше Мартин най-добре, и само двайсет минути след запознанството успя да превърне официалния разпит в съчувствен интимен разговор. Добрата приятелка Блеър, дошла да изслуша разказа за изгубената обич на Даяна.

Ако не се брои левият глезен, нашата свидетелка изглеждаше горе-долу както очаквах. В доклада пишеше, че е родена във фермерско семейство от Небраска, че има диплома по комуникации от щатския университет и че искала нещо повече, отколкото можел да й предложи родният край. След като стажувала при местния конгресмен в Омаха, тя решила да дойде във Вашингтон и станала част от миграционната схема, която поддържа държавния апарат. Имаше привлекателна външност — рубенсова фигура под облекло с консервативна кройка, бяла кожа, яркосини очи, блестяща тъмноруса коса и склонност да се усмихва. Не личеше да слага грим и не носеше бижута, освен сребърен пръстен на средния пръст. Приятелките й я описваха като „добра“ и „грижовна“ и аз виждах, че наистина е така — външността, облеклото, държането, всичко в нея издаваше момиче от Средния запад, благоприличие и скромно. Седнала на дивана до Блеър Търнър, която бе пълна нейна противоположност, Даяна приличаше на учителка от детска градина, разговаряща с разтревожен родител. Добре ли е Мартин? Слуша ли? Не нарушава ли правилата?

Единствената странна нотка във външността й бе татуировката над глезена — някакъв символ. На какво? Може би на нещо липсващо в Небраска, което я бе тласнало да търси приключения в далечния град. Бях готов да се обзаложа, че и Мартин го е зърнал. Не можех да си изясня какво точно е то и се питах дали и Блеър разсъждава над него, докато се взираше в свидетелката, която от своя страна обмисляше съсредоточено въпроса къде е Мартин, сякаш не си го бе задавала непрестанно през последните две седмици. Накрая Даяна въздъхна и поклати глава.

— Нямам представа — каза тя. — Съжалявам. Дадох на вашите хора списък на всичките ни общи познати, както и на неговите приятели, за които знам.

— Проверяваме ги, Даяна — каза Блеър. — А дали има места, които да го интересуват, за които да ти е говорил или просто да е проявил любопитство?

— Искаше някой ден да посети Израел.

— Това е полезно сведение — каза Блеър.

— Веднъж планирахме екскурзия до Аризона, но Мартин не успя да си вземе отпуск.

— Кога беше това?

— Миналата пролет. Искахме да посетим Тусон, Седона и Големия каньон. И двамата никога не сме пътували на югозапад.

— Аз съм живяла там, докато учех в гимназията — каза Блеър. — Баща ми служеше във Форт Хуачука. Правехме си излети в пустинята и слизахме със сал по праговете на Колорадо.

— И аз бих искала — кимна Даяна. — Мартин не обича реките. Мисля, че не умее да плува.

Крайбрежните градове незабавно скочиха надолу в класацията.

— Бих искала да те питам нещо лично — каза Блеър. Даяна скръсти ръце в скута си и кимна. — Между теб и Мартин всичко ли беше наред… преди да си тръгне, имам предвид?

— Мисля, че да.

— Живели сте заедно две години — отбеляза Блеър.

— Почти три.

— Почти три. Аз живях с едно момче малко повече от година. Има добри и лоши периоди.

— Така е.

— Трябва да те попитам нещо, само не ми се сърди. Смяташ ли, че може да е имало друга жена?

— Не — отговори твърдо Даяна и поклати глава. — Ние се обичахме.

— Значи не е имало какво да те разтревожи? Необясними отсъствия, странни обаждания или нещо подобно?

Опитваше напосоки, но налучка златната жила. Изражението на Даяна показваше, че Блеър е бръкнала в раната.

— Чух го да разговаря по телефона… веднъж.

— С жена ли?

Даяна кимна.

— Чух името.

— Какво име? — попита Блеър.

Чаках устните на Даяна да се раздвижат за произнасяне на звука, който щеше да затвори кръга. Пръстите ми се впиха в подлакътниците на креслото.

— Наоми.

— Наоми?

— Мисля, че беше Наоми.

— Коя е Наоми? — попита Блеър. Вместо отговор Даяна поклати глава. — Трябва да имаш някаква идея.

Даяна ме погледна за пръв път. Очите й блестяха; опитах се да изобразя съчувствие.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Наистина не знам.

— Ако е имало някакви проблеми, това не е ничия вина — увери я Блеър. — Тия неща просто се случват, това е.

— Но хората трябва да ги обсъждат — жално отвърна Даяна. — Ако единият ядоса другия с нещо, трябва да си поговорят.

— Права си — успокои я Блеър, — най-добре е да си поговорят. — Тя погледна записките си, после добави: — Да попитаме за нещо друго. Преди шест седмици Мартин е отсъствал от работа за няколко дни. Мисля, че е ходил някъде…

— В Ню Йорк — изрече глухо Даяна и започна да върти сребърния си пръстен.

— В Ню Йорк — повтори Блеър, отново погледна записките и кимна. Малцина знаеха, че Мартин е излъгал за целта на пътуването си. — Да, сигурно си права. А пък аз мислех, че е пътувал до Ню Джързи.

— Така казваше — отговори Даяна, продължавайки да върти пръстена. — Че имал да урежда някакви семейни дела.

— Но ти знаеш, че е бил в Ню Йорк?

— Да — тихо призна Даяна. Изглеждаше все по-нещастна.

Осъзнах, че съм се привел напред. Блеър обаче не изглеждаше изненадана.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Докато го нямаше, той се обаждаше всеки ден… на клетъчния ми телефон. Устройството показваше от кои номера звъни. Бяха нюйоркски номера. Записах си ги.

— Защо?

— Аз… не знам.

— Тревожеше ли те нещо?

— Той се държеше странно, преди да замине, и просто реших да ги запиша.

— Провери ли номерата? — попита Блеър. — За да разбереш откъде се обажда.

— Не.

— Ясно…

Сърцето ми подскачаше бясно. Попитай я, умолявах безмълвно аз, докато Блеър прелистваше записките си.

— Имам още един въпрос — изрече Блеър все тъй спокойно и бавно. — Извинявай за любопитството, но щом Мартин е казал, че има семейни дела в Ню Джързи, не се ли е тревожел, че може да разбереш истината, ако позвъниш на родителите му?

Без да откъсва очи от пода, Даяна отговори:

— Аз не им се обаждам.

Блеър кимна съчувствено.

— Според теб какво е правил в Ню Йорк? — попита тя.

— Не знам — отговори тихо Даяна. — Не ми каза и аз не го попитах.

Просто не искаше да признае истината. Защо му е на един мъж да лъже къде отива? Питай я, настоявах безмълвно аз.

Блеър утешително положи длан върху ръката на Даяна и тя най-сетне вдигна глава.

— Един последен въпрос и си тръгваме — каза Блеър с окуражаваща усмивка. — Пазиш ли още онези телефонни номера? Бих искала да си ги запиша.

Когато Даяна излезе от стаята, Блеър изобщо не ме погледна. От самото начало не ме харесваше, а след историята с „Поуст“ мнението й за мен окончателно слезе под нулата. Отначало не давах пет пари за това, но нещата почваха да се променят.

След минута Даяна се върна с листче хартия — може би първата ни истинска следа.

Малко по-късно се озовахме на улицата. Блеър вървеше към колата си, а аз се влачех след нея.

— Може ли да поговорим? — попитах аз.

— Трябва да се връщам на работа — каза тя. — Разговаряй в движение.

Ускорих крачка, за да се изравня с нея.

— Какво мислиш за Даяна?

— Мисля, че приятелите им са прави — каза Блеър. — Връзката е почнала да се изчерпва.

— Кой е загубил интерес, той или тя?

— От пръв поглед бих казала той, но кой знае, може тя да му е изневерявала с момчето от съседната канцелария. Тази мис Небраска не е толкова елементарна, колкото изглежда.

— Има татуировка — напомних аз.

— Божичко, Филип, и аз имам татуировка.

— Къде?

Тя ме погледна строго.

— Много си дискретен, а?

— Извинявай, плъзна ми се от езика.

— Не смятам, че има значение — каза тя.

— Права си. Много жени имат татуировки.

Тя раздразнено тръсна глава.

— Исках да кажа, че няма значение кой от двамата е загубил интерес. Не става дума за любовен триъгълник.

— Ами Наоми?

— Мене ако питаш, „Наоми“ сигурно е кодовото име на Магда Такач. Ако не е така, значи Мартин е кръшкал. Но ако тайната му връзка не е имала приятел боксьор, няма как да обясним изчезването му. А за случката в Портретната галерия изобщо няма обяснение. Всички улики говорят за шпионаж.

— Изглеждаш доста уверена.

— Бях уверена до тази сутрин. А това… — Тя потупа папката със записките — ме прави още по-уверена.

— Защо?

— Всички нюйоркски обаждания на Мартин са от телефонни кабини. Познава се по номерата. Мистър Грийн е много тайнствен човек и едва ли е хвърлял толкова много усилия само за да заблуди Даяна Морис.

— Какво ще правим сега?

— Ще видим къде са кабините и ще поогледаме наоколо. Може и да открием нещо, но не ми се вярва.

— Така е — съгласих се аз.

— Както и да е, работим по дедуктивния метод, нали така? Открихме още един факт в полза на тезата, че Грийн е продавал родината си.

— В доклада ще трябва да го отрека — напомних й аз.

— Да, вчера ми каза.

— Смяташ ли, че трябваше да откажа на министъра?

— Действай както сметнеш за добре — отговори тя, гледайки право напред.

— Този случай трябваше да помогне за кариерата ти — казах аз. — Ами ако съсипе тази на Уорън Йънг?

— Майната му на Уорън Йънг.

Все още я беше яд заради сблъсъка при сенатора. Явно имаше неща, на които държеше повече, отколкото на амбицията. Едновременно се радвах за нея и я съжалявах, защото способността да погазиш гордостта си е едно от най-важните условия за издигане в столицата. Можех да й го обясня, само че тя не беше в настроение да слуша съвети за кариерата си.

Стигнахме до ъгъла и Блеър зави надясно.

— Колата ми е натам — каза тя. — Бих те откарала, но не отивам към центъра.

— Няма нищо.

— Не съм казала на никого за разговора ти с „Поуст“.

— Благодаря.

— Но ако пропееш още веднъж, ще те накисна. Така да знаеш.

После ми обърна гръб и тръгна към колата си.

Въоръжен с разположението на телефонните кабини и времето на всяко обаждане, взето от клетъчния телефон на Даяна, екипът на Блеър се хвана на работа в Ню Йорк. След двайсет и четири часа бяха проучили основно всички места. В понеделник вечер и трите следващи вечери Мартин се бе обаждал от една и съща кабина, разположена на ъгъла на Девето Авеню и Двайсет и осма улица. Денем, в периода между вторник сутрин и четвъртък следобед, бе използвал три кабини в центъра и две в по-отдалечени квартали. Едната се намираше в Нюйоркската обществена библиотека — единствената кабина, разположена в здание.

Информацията бе едновременно интригуваща и подлудяващо недостатъчна. Имаше ли някаква схема? И ако да, какво означаваше? Нюйоркската забежка на Мартин трябваше да има нещо общо със случая; използването на телефонни кабини също. Но каква? Когато в понеделник потърсих Блеър за новини по следствието, тя беше в Ню Йорк и ми се стори уморена и недоволна.

— В радиус от две пресечки около всяка кабина има хиляди магазини, служби и апартаменти — оплака се тя. — Само дето не сме почнали да лепим обяви по стълбовете. Виждали ли сте този човек? Опитвал ли се е да ви продаде държавни тайни?

— Има ли изобщо някакъв напредък? — попитах аз.

— Открихме хотела му, на няколко пресечки от кабината на Девето Авеню. Мизерна дупка, наречена „Ланкастър“.

— Все още не разбирам защо преобладават уличните кабини. В повечето манхатънски сгради има телефонни автомати.

— Ако са искали да проверят дали някой не следи Мартин, това е най-логичният вариант. Кабините в центъра са около открити площади, където не е трудно да се осигури наблюдение, да речем, от някой висок прозорец. Могат да го насочат към кабината, да проверят дали не води опашка, а после да му съобщят място за среща. Библиотеката има няколко входа и може да послужи за същата цел.

— Звучи логично, ако някой е замесен в такава история, да вземе предпазни мерки — съгласих се аз, — но да си вземе едноседмичен отпуск и да излъже за целта ми се струва доста рисковано.

— Заслугата е изцяло на Мартин — отговори Блеър. — Вероятно са го инструктирали да измисли нещо убедително и той се е постарал според възможностите си.

— Не смяташ ли, че умно момче като него би трябвало да има по-богато въображение?

— Имам една новина за теб, Филип — каза раздразнено тя. — Истинските шпиони далеч не са толкова хитри както на кино, а понякога дори са адски плоски. Помниш ли Олдрич Еймс? Чужд агент в ЦРУ, а харчи пари като луд и си живее живота. Купил си огромна къща, за бога! И му се разминавало години наред. Сбърканото алиби на Мартин е дреболия. И не забравяй: всички са му повярвали.

— Вярно — признах аз. — А какво смяташ за всички тези обаждания до Даяна? Май не е имало чак такава криза във връзката.

— Нищо не смятам, защото, както вече ти казах, не вярвам положението на връзката им, каквото и да е то, да има нещо общо със случая. Но щом поставяш въпроса, може би й се е обаждал, за да не го търси тя. Логично изглежда. Може би се е старал да не я тревожи, докато подготви бягството си. Или пък го е мъчила съвестта… кой знае?

Настана пауза и я чух как дава нареждания на някого от агентите си. Гласът й звучеше властно, самоуверено, а в отговорите на агента долавях уважение. Да, никак не беше изключено Блеър Търнър някой ден да стане директор.

След малко тя се обади отново.

— Как върви твоят доклад?

— Ще се справя в срок.

— А как смяташ да обясниш телефонните кабини? Не ти ли се струва, че заради тях изводите ти стават малко по-уязвими?

— Възможно е. Но пък, от друга страна, това доказва, че е имал навика да използва улични автомати, а всички обаждания са до приятелката му.

— Бива си те. Додето се усетиш, и вече ще си в Портланд.

— Недей да вадиш нож на умряло куче, Блеър. Не е смешно.

— А ти не ме будалкай, Филип. Застанал си на страната на Грийн.

— Какво означава това?

— Отъждествяваш се с него.

— Не е вярно — възразих аз не твърде уверено.

— Мартин Грийн, оазис на добродетелта сред моралната пустиня на Капитолийския хълм. Въпреки очевидните доказателства ти се бориш срещу идеята, че ни е продал. Не го правиш заради портландската сделка и сто на сто не е заради Уорън Йънг. Какво си фантазираш? Че Мартин е напипал нещо истинско за Уорън, нещо далеч по-пагубно от шпионажа? Може би още един скандал около финансирането на предизборната кампания! Смяташ ли, че е дебнал кампанията на Уорън в Ню Йорк?

— Бил ли е Уорън в Ню Йорк през онази седмица?

— Да, събирал е средства. Първо мисис Уорън, после и двамата. Хей! Може би Мартин пише някакво изложение! Страшно би ти харесало, нали?

— Ако спреш да ме анализираш, може би ще намериш време да си изясниш за какво всъщност става дума.

— Не, Филип, аз вече знам за какво става дума. Знам, защото ние тук събираме факти и ги разглеждаме обективно.

— Слушай, защо не се опитаме поне веднъж разговорът да е различен?

— Как така?

— Този път аз да имам последната дума.

Така и направих. Затворих телефона. Спорът с Блеър би бил неприятен, дори и да не бъркаше тъй умело в раната с този анализ на психиката ми. С факта, че някога бях заел много честна, много доблестна позиция, за което целият град се постара да ми разкаже играта. Дори онези, които одобряваха жеста, тайничко се опасяваха от извършителя му. След това, откъснат от колегите, а постепенно и от собствената си съпруга, намирах в целия свят една-единствена личност, която все още смяташе, че съм страхотен. Когато тя умря, Хъмпти Дъмпти падна от стената и всички кралски доктори не успяха да го съберат отново. Всеки ден Хъмпти се качва на автобуса до чистилището и мечтае за освобождение. А после изведнъж изниква интересен случай. Мартин Грийн, усърдният и добродетелен Мартин Грийн е изправил всички на нокти. Дали пък не мога да му помогна? Разбира се, стига това да ме измъкне от чистилището.

Но това не означава, че няма да гледам да измъкна от резултата нещичко и за себе си.