Плажът „Омаха“

20

В един часа следобед на другия ден аз стоях в приемната и чаках да ме повикат, докато Блеър разговаряше с министъра на правосъдието, директора на ФБР и обичайните заподозрени. Бяха отложили заседанието, за да изчакат Джарет Сандърс, който спря за момент да свали шлифера си и да ми метне кръвнишки поглед, преди да влезе в заседателната зала. Минаха трийсет минути, после шейсет. Не бях се наспал добре в тайната квартира и вече почвах да клюмам, когато секретарката на министъра най-сетне отвори вратата и обяви:

— Очакват ви.

Станах и тръгнах към заседателната зала. Вратата изведнъж се отвори и Блеър излезе с широка крачка и войнствено изпъчена челюст. Спогледахме се.

— Отстранена съм — каза тя и продължи, преди да отговоря.

Когато влязох, разговорите секнаха. Заобиколих масата и се отправих към мястото в края, което ми бе станало нещо като запазена територия. Директорът седеше отляво на министъра, облечен с черен двуреден костюм и със златна игла на вратовръзката. Косата му беше пригладена назад. Знаех, че е започнал като обикновен полицай в Чикаго и докато завърши право, вече бил лейтенант. Като адвокат на частна практика поддържал връзки с местната политика и накрая се добрал до поста федерален съдия. За мнозина това е последната спирка, но съдийството му омръзнало и когато дошла новата администрация, той хвърлил око на ФБР. Хората, които го поддържали, били осигурили на президента успех в окръг Кук и той получил поста.

Още щом докоснах с гръб облегалката, министърът започна гръмовно:

— Агент Търнър ни осведоми за тази невероятна поредица от събития. Изглежда, правилникът на Бюрото е бил нарушен, макар че не вярвам това да ви вълнува. Ето защо нека да поговорим за вашата роля в тая тъжна афера. Общо казано, вие злоупотребихте със секретна информация, за да проведете собствено, неодобрено, неразрешено и най-вероятно незаконно нахлуване в едно текущо разследване по проблеми на националната сигурност. В резултат от вашата намеса въпросното разследване бе провалено, застрашихте живота на агент от ФБР и доведохте до смъртта на две невинни жертви.

Секирата промърмори нещо одобрително, а останалите закимаха или поклатиха глави от възмущение. Единственият опонент бе горкият Еванс, който седеше мълчаливо.

— Имате ли нещо да кажете? — попита министърът.

— Ако разрешите, бих желал да изтъкна, че моето разследване доведе до разкриване на съзаклятниците.

— Не се тупай толкова по рамото, че ще вземеш да си строшиш ръката! — отсече Секирата. — Най-големият ти успех беше, че вкара в гроба невинни хора; хора от изключителна важност за разкриването на случая. Ти провали тайната на разследването и онези унгарци разплетоха мрежата си преди нас, само че по свой начин! А ако Търнър не си бе превишила правата, сега щеше да бъдеш поредната жертва!

— И с какво можете да се похвалите в крайна сметка? — попита министърът. — Изглежда, шпионският кръг е съществувал от десетилетия, но никога няма да ги изловим, защото нишката бе прекъсната снощи… освен ако разполагате с още нещо.

Всички глави се завъртяха към мен. Точно за този въпрос бях тук. Искаха да знаят дали имам още някакъв скрит коз. Щеше ли да изскочи още мръсотия из вестниците, или можеха спокойно да затворят страницата? В момента Уорън Йънг вероятно протриваше персийския килим в покоите си, очаквайки новината. Помълчах за по-театрално, после поклатих глава. Секирата изсумтя презрително, а Сандърс изглеждаше страшно доволен, докато потупваше с длан по масата. Колкото до министъра, той едва прикриваше облекчението си, когато продължи:

— В такъв случай ФБР ще продължи разследването доколкото е възможно, макар да се боя, че при дадените обстоятелства едва ли ще постигнат нещо. Разбира се, междувременно няма да има никакви официални изявления, освен за снощните събития. — Той се обърна към Еванс. — Подготви ли нещо?

Помощникът кимна.

— В Невада е имало стара заповед за арестуването на Джулия Мастърс. Тя е изчезнала след обвинение в изнудване преди дванайсет години. Ще кажем, че сме получили анонимно обаждане за нейното местонахождение и тя е оказала съпротива при опита за арест.

— Не е зле — отвърна министърът. — Мистър Баркли, разбирате ли, че бяхте само на толкова — той ми показа палец и показалец на около два сантиметра един от друг — от арест за възпрепятстване на федерално разследване и злоупотреба с поверителна информация?

— Разбирам.

— В такъв случай да смятам ли, че ще съдействате, като се постараете да не застрашавате повече следствието с думи или дела?

— Уверявам ви.

— И че онзи полицейски служител, когото замесихте… как му беше името? Макбрайд?

— Максорли.

— Доколкото знам, той е пенсионер.

— Да.

— Време е и вие да се присъедините към него. Вървете в Аризона, в Орегон или където искате. Тук вече нямате работа.

— Без съмнение — съгласих се аз. — Имам само една молба.

Министърът се намръщи.

— Каква?

— Министерството да пусне до пресата съобщение, че не съм заподозрян за убийството на Естър Мюлер. Не искам това да ме преследва.

Министърът погледна Еванс и заповяда:

— Уреди го.

— Благодаря — казах аз.

След като демонстрира, че е строг, но справедлив, министърът грейна от задоволство.

— Ако няма нещо друго, заседанието приключи. — Той се усмихна на директора и добави: — Вярвам, че ще успеете да довършите без излишно отлагане.

— Разчитайте на нас, господин министър — каза директорът. — Не се съмнявам, че вече сме на прав път.

— Добре — отвърна министърът с още по-широка усмивка. Внезапно ме забеляза и лицето му помръкна. — Сбогом, мистър Баркли. Знам, че това е последната ни среща.

Заседанието свърши. Отидох в приемната да си взема шлифера и вече излизах, когато Сандърс се изпречи на пътя ми. Подсвирна тихо и се изкиска:

— Мен ако питаш, туй си беше хубав старомоден пердах по задника! Нали разбираш, синко, началството ти подписа еднопосочен билет. — Сандърс се зае да навлича шлифера, продължавайки да си мърмори. — Тук вече нямаш работа — повтори той и пак се изкиска.

За кратък миг ме обзе мъчително колебание. От мен се очакваше да напусна крадешком сградата и преди няколко седмици вероятно бих сторил точно това. Сандърс вече беше надянал единия ръкав и пъхаше ръка в другия. Сграбчих го за вратовръзката, омотах я около китката си и дръпнах нагоре, така че не можеше нито да навлече шлифера, нито да го смъкне от раменете си. Той се опита да се изтръгне, после отметна ръка за удар. Хванах го за топките и стиснах с всичка сила. Той омекна и взе да издава бълбукащи звуци.

— Слушай ме, задник — изсъсках през зъби аз. — Чуваш ли? — Стиснах още малко и той изписка. — Това, „да“ ли значи? — Нов кратък писък. — Добре. Според теб какво ще се случи с шансовете на сенатора, ако пресата узнае, че е чукал жена ми, докато още бяхме женени? Какво ще си помислят за него всички онези богобоязливи гласоподаватели, като чуят как я е водил в тайното си гнезденце?

Сандърс кривеше лице от болка. Леко отпуснах хватката и изръмжах:

— Отговаряй, гадино!

Лицето му беше червено като цвекло.

— Те… ъъъ.

Започна да се свлича, но аз го държах.

— Не те чувам. Какво ще направят?

— Ще побеснеят! — изпъшка той.

— Правилно. Погледнеш ли ме още веднъж накриво, ще се обадя на „Ню Йорк Таймс“, разбра ли?

По лицето му се стичаха сълзи.

— Ддда!

— И непременно ще се погрижа Уорън да разбере кой е виновен. Ще му кажа, че си ме накарал да го направя, макар че те предупредих, и още преди да грабнеш някоя муха с тоя твой хамелеонски език, пак ще газиш тор в свинефермата. Разбрахме ли се?

Стиснах жестоко, очите му се изцъклиха и той взе да се мята като риба на сухо. Когато го пуснах, се свлече на колене, рухна на една страна и се сви на кълбо. Взех си шлифера и излязох. Една от секретарките на министъра стоеше в коридора със зяпнала уста. Оправих си вратовръзката и казах:

— Просто разговаряхме за политика.

Решихме да започнем следващата фаза на разследването с малко физически упражнения за избистряне на ума по стария път край канала — някога важна транспортна артерия, а сега сенчест булевард за пешеходци, бегачи и велосипедисти. Крачехме един до друг, наслаждавахме се на топлия вятър откъм река Потомак и се надявахме на вдъхновение. В далечината изникна бягаща жена. Максорли се загледа в нея, докато тя ни отмина с доста добро темпо.

— Видя ли, не й подскачаха — каза той.

— На това му викат спортен сутиен — обясних аз.

— Спортен сутиен — повтори с усмивка той.

Още две жени ни задминаха изотзад, после отсреща се появи друга. Максорли ме погледна и вдигна вежди.

— Това тук да не е дамска алея?

— Обикновено жените са повече от мъжете. Те гледат по-сериозно на упражненията.

— Знаеш ли, момче, днес ви е много по-добре, отколкото на нас някога.

— Как така?

— С женското равноправие. Според мен от цялата работа спечелиха мъжете. Едно време жените си стояха у дома. Ако човек искаше да отиде на мач или да потренира, жена му не проявяваше интерес, а каквото вълнуваше нея, не засягаше него. Днес жените тренират, спортуват. Тия млади момчета и момичета имат къде да отидат заедно, а това е добро за връзката.

— Трябвало е да ти поверят колонка в интимната рубрика, Джо.

Той се засмя.

— Всъщност го чух по телевизията, но мисля, че е вярно… Знаеш ли, Ейлийн обичаше бейзбола.

— Бейзбола ли? Великолепно.

— Направо беше луда по него. През почивните дни посещавахме поне по два мача на „Янки Стейдиъм“. Тя четеше класациите и знаеше всичко за всеки отбор. Веднъж я заведох в стария хотел „Гранд Конкорс“, където отсядаха „Янките“ и тя се запозна в бара с Мики Мантъл, Уайти Форд и Ханк Бауър. Форд тъкмо й дава автограф, и тя изведнъж казва: „Голяма преднина им оставяте.“ Всички наострят уши. Той я поглежда и пита: „За какво говорите?“ А тя: „Много ви изпреварват между втора и трета база. Трябва да се стегнете двамата с Ридзуто.“ Представяш ли си? Всички се разсмяха и взеха да го занасят. Беше се изчервил. — Той се усмихна и добави: — Ако знаеш колко приятни вечери сме имали с разговори за „Янките“.

— Така изглежда.

Повървяхме още малко и Максорли каза:

— По мое време и полицайките бяха малко.

Усетих го накъде бие; Блеър не му излизаше от главата.

— За нея ли ще говорим, или ще работим по случая?

— Добре де — съгласи се той. — Ще работим по случая.

— Трябва ни цяла армия от сътрудници за Националния архив плюс официална помощ за достъп до швейцарските документи. Ако сме само двамата, нямам представа какво да правим.

— Добре — каза той, — в такъв случай да прегледаме случая още веднъж и да сглобим каквото знаем или предполагаме. Бащата на Соня прави влог в Цюрих. Семейството попада в концлагер, но Соня оцелява, идва в Щатите и предявява претенции за сметката.

— С някакво доказателство, което изпраща на американската легация в Швейцария — добавих аз.

— Именно. Но преди да получи отговор, тя е убита, а доказателството попада в държавните архиви. Четирийсет години по-късно сенатската Банкова комисия…

— … с участието на сенатор Йънг…

— … провежда заседания. Сътрудникът Мартин Грийн открива доказателството на Соня. Не се случва нищо, но няколко години по-късно Грийн, който вече работи в Комисията по разузнаване…

— … пак при сенатор Йънг…

— … прибира материала и започва да разследва Соня.

— Което го отвежда в унгарското посолство.

Максорли спря и ме погледна.

— Интересно. Мислиш ли, че Грийн е отишъл при унгарците да пита за Соня?

— Изглежда логично. Дотогава тя е била в центъра на разследването.

— А те от къде на къде ще знаят за Соня?

— Нямам представа.

— Добре, пак ще се върнем на това. — Отново тръгнахме напред и Максорли продължи: — Другото голямо парче от мозайката са сенаторът и мисис Йънг. Говорейки за един от тях или за двамата, Мартин казва: „Нещата не са такива, каквито изглеждат“, а мисис Йънг проявява подчертан интерес към разследването. Среща се с Мартин в Ню Йорк И той й звъни по телефона, преди да изчезне.

Аз поех топката.

— После нещата са нагласени така, че Мартин да изглежда замесен в шпионаж — петдесетте хиляди долара в сметката му, предполагаемото признание пред Констанс и предсмъртната бележка.

— После и той е убит — каза Максорли.

— Предполагаемо самоубийство, също като смъртта на Соня.

Продължихме мълчаливо да крачим, оглеждайки мислено проблема от всички страни. Често ни задминаваха тичащи жени и Максорли явно се забавляваше. Накрая той каза:

— Остава си все тъй заплетено.

— Прав си. Не разполагаме с приложението и не знаем къде да търсим нова следа.

— В моя отдел имаше един детектив, всички го смятаха за най-добрия. Не беше от приказливите, но кажеше ли нещо, слушахме го внимателно. Помня една негова приказка: „Ако си закъсал за отговор, значи не задаваш правилния въпрос.“

— Умно.

— Ето ти нов въпрос: какво толкова особено има в сметката на бащата на Соня? Какво е толкова страшно, че убива хора от петдесет години насам?

— Представа си нямам. Дали е имало различни сметки? Или различни начини на откриване? Дали хората като бащата на Соня не са сключвали някакви специални споразумения?

През дърветата видяхме двама загорели рибари, голи до кръста, седнали в лодка край отсрещния бряг. Максорли хвърли поглед към тях и каза:

— Няма по-добро нещо от съвета на местен рибар.

— Това намек ли беше?

— Грийн е познавал терена далеч по-добре от нас, знаел е обстоятелствата около случая.

— Да, несъмнено е знаел много. Бил е доброволен сътрудник в Музея на Холокоста.

— А там още не сме ходили.

Замислих се.

— Знаеш ли, те сигурно имат данни за Соня Денеш. Поне това, че е била в концлагер, а може би и нещо повече.

— Струва си да проверим.

— Имам кой да ни уреди среща с хората там.

Максорли се усмихна широко.

— А него откога го познаваш?

— Още от Белия дом.

— Добре, защото, ако усетят, че пак работим по случая, здравата ще си изпатим.

— Е, вече имаме работа. Готов ли си да се връщаме?

— Чакай, идва още една.

Продължихме напред, докато жената мина край нас.

— Не беше със спортен сутиен — констатира Максорли.

— Да.

Той се усмихна подир нея.

— Знаеш ли, промяната невинаги е за добро.

— Да — казах аз и се вгледах в него. — Има неща, които не би трябвало да си отиват.