Плажът „Омаха“

21

На другата сутрин бяхме в кабинета на Пол Копелман, завеждащ личен състав в Мемориалния музей на Холокоста. Тъй като не знаеше с каква цел идвам, но бе слушал доста за мен, благоразумният Копелман си беше осигурил и свидетел — директора на музейните програми Арън Надлър.

— Аз ъъъ четох вестника тази сутрин — каза Копелман и се озърна към Надлър.

— В такъв случай знаете, че не съм заподозрян в убийство.

— Аз… да, знам. Не разбирам обаче… за какво е всичко това.

— Двамата с мистър Максорли бяхме при Естър Мюлер малко преди да бъде убита. Водим разследване.

— Вие разследвахте случая на Мартин, преди да напуснете Министерството на правосъдието.

— Правилно. Затова сме тук.

— Но вие вече не сте в министерството.

Приведох се напред и сниших глас.

— Знам, че разбирате с колко деликатни въпроси си имаме работа. Мога да ви кажа, че вчера се срещнах с министъра на правосъдието и неговия екип и той ми даде инструкции, които нямам право да обсъждам в момента.

Копелман се размърда на стола.

— Мислех, че разследването е приключило.

— Познавахте ли Мартин?

— Разбира се, и двамата го познавахме. Мартин работеше тук от години.

— Вярвате ли на слуховете за него?

— Да вярвам? Във вестниците пишеше, че оставил бележка с признание за шпионаж. А вие… какво казвате?

— Затворете вратата — наредих аз.

Веждите на Копелман подскочиха от изненада. Той погледна Надлър, който бързо затвори вратата и се върна на място. Двамата приковаха погледи в мен и аз продължих:

— Това, което ще споделя, е строго поверително.

— Разбирам — изрекоха те в един глас.

— Под „поверително“ имам предвид, че ще ви доверя информация, която, ако излезе навън, може да провали усилията ни да възстановим репутацията на Мартин. Не бива да казвате никому. — Двамата тържествено кимнаха. — Дори на съпругите си — добавих аз.

— Особено на моята — вметна Копелман.

— Аз не съм женен — каза Надлър. Погледнах го. — Но си имам приятелка — добави с надежда той.

— По причини, в които сега няма да се задълбочавам, познанията на Мартин за Холокоста може да са изиграли важна роля в станалото. — Двамата ме гледаха като хипнотизирани. — Искам да споделя с вас едно име. Трябва да разберем всичко, което знаете за тази личност.

— За кого? — попитаха двамата.

— Името е Соня Денеш. Унгарка, интернирана в концлагер.

— Значи в Аушвиц — каза Копелман. — Унгарските евреи са откарани там.

— Соня оцеляла и през 1950 година емигрирала в Съединените щати. Загинала при предполагаем нещастен случай през 1955 година.

Думата „предполагаем“ подейства както очаквах. Копелман се озърна към Надлър.

— Познато ли ти е това име, Арън?

Надлър поклати глава.

— Не, но ако е била регистрирана, вероятно ще я открием. Не знам какво повече бихме могли да ви кажем, но тук определено имаме специалисти по Холокоста в Унгария.

— Мартин от тях ли беше?

— Мартин знаеше много за Холокоста — каза Копелман, — но не вярвам да се е смятал за специалист в която и да било област, или поне не в тази. Холокостът в Унгария е един от най-страшните епизоди в най-страшната глава от историята на човечеството. Знаете ли какво е станало в Унгария през 1944 година?

— Нацистите окупираха страната — каза Максорли. Само няколко месеца преди десанта.

— Прекосили границата в средата на март — обясни Копелман. — Адолф Айхман водел специален отряд на Гестапо. Дотогава само унгарските евреи били успели да се спасят от окончателното решение и след като вече се виждало накъде отива войната, Айхман бързал да изпревари времето. Няколко дни по-късно започнали да събират всички евреи в провинцията от изток на запад. Изпращали ги с ешелони в Аушвиц, където били подготвили специална железопътна рампа и допълнителни газови камери и крематориуми, за да се справят с големия приток. Но въпреки всичко не успявали да ги избиват толкова бързо. Айхман пращал по пет ешелона дневно. Наложило се да го помолят да намали влаковете до три на ден. До началото на юли нацистите изпратили в Аушвиц четиристотин трийсет и седем хиляди мъже, жени и деца. Четиристотин хиляди били избити веднага след пристигането. Останалите се използвали за робски труд. Чърчил казва, че това навярно е най-голямото и най-ужасното престъпление в световната история.

— Боже мой — прошепна Максорли. — Така си е.

Надлър подхвана на свой ред:

— До юли хайките минали през цялата унгарска провинция. Последните оцелели били двеста и петдесет хиляди евреи в Будапеща. Преди Айхман да сграбчи и тях, международният натиск принудил регента адмирал Хорти да спре депортирането. Оттам насетне будапещенските евреи били лишавани систематично от свободи и имоти, но колкото и ужасно да било това, положението още повече се влошило през октомври, когато Хорти бил свален с помощта на германците и на власт дошла партията на кръстосаните стрели. Те били върли антисемити и Айхман отново се хванал на работа. Войната вървяла към края си. Руснаците наближавали Будапеща. Мъжете евреи били събрани да копаят окопи източно от града. Оставали жените и децата. Тъй като камионите и влаковете трябвало да превозват войски и боеприпаси, Айхман решил те да изминат пеш двеста километра до Хедешалом на австрийската граница, откъдето щели да бъдат натоварени на влакове за Аушвиц. Без храна и без топли дрехи походът се превърнал в марш на смъртта. Край пътя лежали трупове. Повечето от оцелелите загинали в газовите камери.

Копелман продължи разказа:

— Улицата отвън носи името на Раул Валенберг. Знаете ли кой е той?

— Знаменитият шведски дипломат, който спасявал евреи — отговорих аз.

— Да — потвърди Копелман. — Един от малкото не евреи, обявени за „праведници“ заради героичните си дела при спасяването на евреите от унищожение. Сред тях е Оскар Шиндлер, има и други. Валенберг бил герой на Холокоста в Унгария. Превърнал се в легенда със спасяването на около две хиляди от онези клети души по пътя за Хедешалом. Сновял с автомобил напред-назад, за да открива колоните на смъртта, и спасявал хората, въоръжен единствено със способност да блъфира и с безкрайна дързост. Пъхал фалшиви шведски паспорти в ръцете на стотици обречени, после заявявал, че са под шведска закрила. И успявал, измъквал хората от ръцете на нацистите, изтръгвал ги от ноктите на смъртта.

— Изумителна история — казах аз.

— Може ли да задам въпрос? — каза Надлър. — Каква е връзката между Мартин и тази Соня Денеш?

— Не знаем — отговорих аз.

— Е — каза Копелман, — ще видим какво може да се открие в архивите ни.

— Налага се да подчертая още веднъж, че всичко е извънредно поверително — казах аз.

— Не се тревожете — отвърна Копелман, — непрекъснато правим подобни справки.

— Колко време ще трябва според вас?

— Ще кажа, че тази справка има предимство. Късно следобед може да имаме нещо за вас. Зависи колко надълбоко ще трябва да се разровим.

— Имаме време за убиване — казах аз на Максорли след срещата. — Денят е чудесен и сме във Вашингтон. Какво си избираш?

— Бих искал да посетя Арлингтънското национално гробище.

Така и направихме. Хванахме туристически автобус до Арлингтън и посетихме гроба на незнайния воин и гроба на президента Кенеди. Видяхме как едно погребение завърши с двайсет и един залпа и тръбачът засвири „отбой“. Разходихме се сред редиците бели плочи над гробовете на хиляди хора, не доживели до старини, после се изкачихме по дългото стълбище към Арлингтънския мемориал. Седнахме на високото, откъдето се разкриваше гледка към гробището и града отвъд реката с мемориалите на Линкълн и Джеферсън, монумента на Вашингтон, червените покриви на правителствените сгради по Конститюшън Авеню и най-сетне Капитолия, където в един сенатски кабинет бе започнала моята одисея. Нима беше само преди няколко седмици?

Максорли гледаше мълчаливо.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попитах го аз.

— Разбира се.

— Какво ти идва наум, като виждаш всичко това?

Той не отговори веднага. Сведе глава към скута си, където ръцете му опипваха ръба на меката шапка, после вдигна очи към хоризонта. Накрая каза:

— Много бързо минава.

— Живота ли имаш предвид?

Той кимна.

— Много бързо минава. Важното е да загърбиш неуспехите и да използваш времето, докато го има.

— Понякога не е лесно.

— Понякога не е лесно — съгласи се той, — но си длъжен да опиташ.

— Защо?

Максорли въздъхна дълбоко.

— На плажа „Омаха“ трябваше да доставяме товари на хората, които се нуждаеха от тях. Понякога се случваше да застрелят човека, докато пълзи или тича със сандък боеприпаси. Тогава се налагаше друг да го вземе, да пробяга още малко и може би също да падне. После още един; и тъй нататък, докато работата приключи. Разбираш ли?

— Напълно.

— И в живота донякъде е така. Идва човек, който има какво да сподели с теб. А когато той не може да продължи, длъжен си да носиш полученото и да го споделиш с другиго.

— За Ейлийн ли говориш?

— Веднъж дойдохме тук. Мисля, че седяхме на същите тези стъпала.

— Кога?

— През петдесет и първа, на погребение. Един мой приятел, който остана в армията и загина в Корея. Погребаха го някъде долу. След това седяхме на хълма и разговаряхме. Аз се чувствах потиснат. Донякъде заради погребението, но донякъде и заради собствения ми живот. Мислех си, че може би е трябвало и аз да остана в армията.

— Защо?

— Бях малко… как е точната дума?… разочарован, нали? Нещата не бяха такива, каквито очаквах.

— „Разочарован“ е добра дума.

— Е, така се чувствах. Бях разочарован от работата си. Ставаха разни неща, които не ми харесваха.

— Да, вече ми каза.

— И друго имаше. В полицейското управление не беше както очаквах. Мислех си да вдигна ръце.

— Но не го направи.

— Ейлийн ме разубеди. Никога няма да забравя какво ми каза.

— Какво?

Той избърса челото си с кърпичка.

— Попита ме какво ще правя, ако напусна. Казах й, че не знам, може да стана търговец, защото е работа с хора и се печелят добри пари.

— А тя какво каза?

— Каза, че ако наистина го искам, няма нищо против. Била сигурна, че от мен ще излезе добър търговец, също както съм бил добър полицай, но искала да си помисля за едно.

— За какво?

— Махна с ръка към всички тия надгробни плочи и каза, че тези мъже и жени са загинали заради нас и че ако съм добър полицай, оказвам им такава почит, на каквато не е способен нито един търговец. — Той се разсмя тихичко. — Рекох й, че е трябвало да стане прокурор, защото умее да убеждава.

— Да, умеела е.

— Странно нещо е светът, нали?

— Прав си.

— Тревожиш се за какво ли не. Мислиш си за отминали беди. Знаеш, че животът е твърде кратък, но пак го правиш. А на такова място перспективата се променя. Раждаш се, оставаш за малко на белия свят и си отиваш. Може би много по-рано, отколкото си очаквал.

— А докато си тук? — попитах аз.

— Опитваш се да постъпваш достойно.

— Както е казала Ейлийн.

— Ето това сподели тя с мен — каза Максорли и ме погледна в очите.

Дълго мълчахме. Сигурно имаше още едно погребение, защото чухме изстрели и приглушения звук на тръба. Да постъпваш достойно, помислих си аз и попитах:

— Ами ако никога не открием какво е станало с Мартин?

Максорли си сложи шапката.

— Важно е делото. Невинаги стигаш до края, но трябва да крачиш напред, стъпка по стъпка.

— И попътно се мъчиш да споделиш с някого.

— Добре ме разбра.

Станахме и тръгнахме надолу към автобусната спирка. На минаване покрай паметниците гледах годините на раждане и смърт и внезапно си спомних, че до рождения ден на дъщеря ми остават само три дни. С Констанс имахме уговорка — тя да посещава гробището сутрин, а аз следобед. Веднъж, без сам да зная защо, отидох по-рано и я гледах отдалеч как плеви гроба и се занимава с цветята. После седна на пейката и заплака. Исках да отида при нея, да й кажа, че вината не е моя, че вече не бива да ме мрази. Видях как, преди да си тръгне, тя сложи до гроба листче и го затисна с камък. На листчето пишеше: „Мама те обича.“

— Филип.

— Какво?

— След като сделката ти се провали, какво ще правиш в Орегон?

— Честно казано, не знам.

Максорли ми намигна.

— Е, чувал съм, че от търговията падали добри пари.

— Мисля, че я открихме — каза Копелман. — На четиринайсети ноември 1944 година в Аушвиц е регистрирана затворничка на име Соня Денеш.

— Трябва да е тя — каза Максорли.

— Какво се знае за нея? — попитах аз.

— Била е регистрирана, което означава, че не е пратена в газовите камери при подбора след пристигането, но това и сами го знаете. След обработката получила номер, татуиран на лявата й ръка.

— Да, имаше татуировка. Нещо друго?

— В общи линии това е. Разговаряхме с няколко от най-добрите ни специалисти по унгарския епизод, но никой не си спомня за нея.

— Четиринайсети ноември — повтори Максорли. — Соня сигурно е била от онези, които вървели към границата, докато Валенберг обикалял пътищата.

Копелман кимна.

— Времето съвпада, значи е напълно възможно, но не виждам с какво ви помага това.

Настана мълчание. Чаках да кажат нещо — намек, забележка, каквото и да било, само и само да ни насочи по нова следа. Вече толкова пъти разследването бе стигало до задънена улица… Погледнах Максорли. Със застинало съсредоточено лице той пишеше усърдно в бележника си. Не се втурваше напред, не прибързваше с изводите. Това може да провали всичко. Стъпка по стъпка. Така бе слязъл на плажа „Омаха“, така бе продължил цял живот. Когато приключи с писането, Максорли вдигна очи към Копелман.

— Вероятно ще потърсим и други познати на Мартин от музея. Може пред някого да е споменал за Соня.

— Опитайте, но ми се струва, че ако около нея имаше нещо по-особено, нашите хора щяха да го знаят.

— Колко сътрудници имате? — попита Максорли.

— Над двеста редовни и неколкостотин доброволни.

— Е, може да дойдем пак — каза Максорли. — Благодарим за помощта.

За вечеря си избрахме един тих ресторант в Бетесда на няколко пресечки от мотела, където бяхме отседнали.

— Какво си мислиш? — попита Максорли, докато мажеше филийка с масло. — Откакто поръчахме, дума не си обелил.

— Пак увиснахме.

— Днес научихме нещо — каза той.

— А утре?

— Ще продължим напред. Аз се връщам в музея. Там има много хора и някой може да знае нещо.

— Май само това ни остава.

— Не, за теб имам специална задача.

— Каква?

— Да я върнеш на работа по случая… заедно с нас.

— Защо не ми поръчаш направо да се гръмна?

— Тя е умна и познава случая.

— Не знам къде е.

— Ще я откриеш.

— Кажи ми, че това не е някакъв коварен план да ни задомиш.

Той се усмихна.

— Чисто делово предложение.