Плажът „Омаха“

18

В десет вечерта карахме по шосе 50 към Анаполис. Лицето на Сюзан говореше красноречиво: радваше се да ме види, но обстоятелствата далеч не бяха идеални. „Вилата“ се оказа солидна модерна постройка на четири декара площ над потока Клемънтс, приток на река Севърн, която от своя страна се вливаше в залива Чесапийк. Пътуването дотам трая около час и времето едва ми стигна, за да обясня в какво съм я забъркал. Естествено, някои части от разказа я потресоха и тя зададе цял куп въпроси, но чак когато се настанихме във всекидневната — ние с Максорли на дивана, а Сюзан в количката си, — тя изказа своето мнение.

— За мен това е като пъзел без картинка. Човек не може да подреди предварително парченцата. Трябва да проверява как си пасват едно по едно.

Максорли кимна.

— Добави, че ни липсват някои важни късчета, и сравнението е точно.

— Имаме най-обща теория — казах аз. — Мартин проучва разследването на Банковата комисия за швейцарците и се натъква на нещо, свързано с една бивша концлагеристка на име Соня Денеш. Може би го е пропуснал първия път или е било укрито, но след години нещо го връща обратно към досиетата. Тогава започва свое разследване.

— Което го отвежда при Наоми.

— Точно така.

— И до срещата с унгарката в Портретната галерия.

— Да, и това също, макар че не знаем защо. Но Мартин сглобява историята и какъвто си е, иска да разгласи истината. Меко казано, това е неприятно за сенатор Йънг. Можем само да предполагаме, но според нас става дума за пари.

— Харесва ми — каза Сюзан. — Обяснява мотива на Уорън, а и на Констанс. Затънала е до шия и се опитва да ти замаже очите с онази история, че Мартин бил шпионин.

— Точно така — обади се Максорли.

Сюзан бе надушила следата и нямаше търпение да продължи.

— Добре. Затова Мартин трябва да умре и тъй като е замесил Наоми, тя също е обречена. А Естър Мюлер трябва да умре, защото… защо всъщност? Защото си отишъл да я посетиш?

Не бях готов да го чуя тъй недвусмислено. Думите прорязаха сърцето ми като нож.

— Затова — измънках аз.

— Тези типове искат да убият всеки човек, който знае дори част от историята — каза Максорли.

— Възнамерявали са да ви убият на магистралата кимна Сюзан.

Хладнокръвието й отначало ме изненада, но си напомних, че тя е кораво момиче, а освен това се опитва да устои на мисълта, че вече и тя е набелязана мишена.

— Имам два въпроса — каза Сюзан. — Първо, какво общо има онази жена от ФБР?

— Казва ли ти някой — отвърна Максорли. — Тя е най-голямата въпросителна в цялата тази история.

— А вторият въпрос? — попитах аз.

Сюзан се усмихна.

— Кога ще ядем? Прегладняла съм.

Малцина биха си помислили за храна в подобен момент. Да, наистина беше кораво момиче. Отскочихме с колата за китайска храна и прибавихме към скромната вечеря бутилка мерло от мазето. Сюзан извади от курабийката си късметче: „Утрешният ден носи големи новини.“

— Всичко е ясно — заяви тя. — Утре ще разберем.

— Непременно — казах аз.

— С теб сме — добави Максорли.

Всички се разсмяхме, но моят смях беше кух и това навярно се забелязваше отстрани.

— Филип, не се тревожи за мен, ако обичаш — каза Сюзан. — Не съжалявам, че се замесих. Дори се радвам.

— И аз му разправям същото — каза Максорли.

— Е — казах аз, — ако изобщо разберем нещо, сигурно ще е утре. Трябва да открием някъде досие с името на Соня.

— Ще стане — заяви Сюзан. Погледна ме и добави с театрално сериозен глас: — Сюзан Едуардс винаги хваща своя човек.

Пак се разсмяхме, но нещо в очите й подсказваше, че не се шегува. По-късно през нощта, докато гледах в тавана, за момент забравих обичайните страхове, за да си припомня на няколко пъти този момент. Стана ми много приятно и неусетно заспах.

Случи се в десет и двайсет сутринта. Беше в петата кутия с документи. Преглеждах някакво циркулярно писмо от Министерството на финансите, когато Максорли безмълвно сложи на масата пред мен един документ. Оказа се писмо от американското посолство в Берн с дата 23 юни 1955 година — два месеца след смъртта на Соня.

Бяха приложени два плика. Единият беше от писмото, адресиран до Соня, и върху него имаше печат „ДА СЕ ВЪРНЕ НА ПОДАТЕЛЯ“ с кръстче в графата „ПОЛУЧАТЕЛЯТ Е НАПУСНАЛ АДРЕСА“. Другият беше по-малък, с надпис „Приложение“. Вътре нямаше нищо.

— Хайде да прегледаме останалото — каза Максорли.

Направихме копия от всичко, после прегледахме останалите кутии. След като знаехме какво търсим, стана малко по-лесно, но когато приключихме към четири часа, не бяхме открили нищо повече за молбата на Соня.

На връщане към Анаполис всички мълчахме, потиснати от мисълта, че може би следата свършва дотук. В къщата се разделихме. Сюзан отиде право в спалнята си. Максорли каза, че трябва да пийне нещо, и тръгна към барчето. Аз излязох на задната веранда, откъдето се разкриваше чудесен изглед към потока и река Севърн. Силният вятър бе раздвижил пейзажа. Мачтата на една платноходка ритмично се люшкаше насам-натам като метроном, отмервайки такта на скърцащите дървета и вълничките по реката. Почти така си представях Орегон. Затворих очи, за да прогоня мислите, и успях дотолкова, че се изненадах от собствените си сълзи.

Стъклената врата зад гърба ми се плъзна настрани и пак се затвори; Максорли застана до мен.

— Май ще вали — каза той.

— Да — потвърдих аз и вирнах глава към небето, опитвайки се незабелязано да избърша сълзите.

— Обичам дъжда — каза той. — Бих искал да живея на такова място.

— А защо отиде в Аризона?

— Ейлийн много обичаше слънцето. Искаше всеки ден да го вижда.

— Аз харесвам и дъжда. Мисля, че в Орегон ще е като тук.

— Там няма пустиня — каза Максорли.

— Да, няма.

Вратата отново се плъзна настрани. Сюзан се приближи с количката до петнайсетсантиметровото стъпало към верандата.

— Кой ще ми помогне, момчета? Казах на приятелите си, че ако искат да им досаждам по-често, трябва да монтират тук-там по някоя рампа.

Помогнах й да се спусне и избутах количката до парапета, който се оказа точно на височината на очите й.

— И това би трябвало да го махнат — заяви тя. Погледна ме, после погледна Максорли и усмивката й изчезна. — Мрачна компания се събрахме.

Избягвахме да говорим за работа. Сюзан ни разказа, че със съпруга й имали моторница, с която плавали по залива Чесапийк, къпели се голи в тайни заливчета и стигали чак до Сейнт Майкълс и Оксфорд.

— Дълго време не исках да я продавам — каза тя, без да ме гледа, — но накрая се наложи.

— Стига сме го усуквали — намеси се Максорли. — Трябва да поговорим за следващия си ход.

— Ако нямате нищо против, момчета — каза Сюзан, — бих искала преди това да си полегна. Снощи не спах добре. Сигурно от вълнение.

— Разбира се — казах аз. — И на мен една дрямка ще ми дойде добре.

Разотидохме се по стаите. В моята имаше плетена мебел и тапети на цветчета. Проснах се на леглото и почнах да разглеждам шарките — бягах от настоящето, кръжах около реалността, но с всеки миг постепенно се приближавах към нея. От онзи безкрайно далечен ден, когато потеглих от Вашингтон, за да бягам в кръг, орбитата ми непрестанно водеше все надолу. Нарастващата тежка безнадеждност неумолимо преодоляваше центробежната сила. И сега сблъсъкът наближаваше.

Бързо гаснещата светлина и далечният тътен на гръмотевици подсказваха, че се задава буря. Скоро виждах цветчетата само при блясъка на светкавиците и в стаята нахлу трополенето на капки по листата и бълбукането на вода из водосточните тръби. Мракът, равномерният шум, удобното легло — всичко ме теглеше надолу, караше ме да се предам на притеглянето.

Часовникът показваше осем и двайсет, когато се почука. Станах и отворих. На прага стоеше Максорли.

— Време е да поговорим — каза той.

Слязохме в хола. Сюзан седеше в количката с черно поло и одеяло върху коленете. Беше вързала косата си на опашка. Когато се усмихна, в очите й нямаше топлина. Личеше си, че предвижда капитулацията и не смята да я приема.

— Поспа ли? — попитах аз, опитвайки да изясня настроението й. — Следобедът беше само за сън.

— Опитах се, но все си мислех за това.

Имаше предвид нашето положение.

— И аз — каза Максорли.

— Нека да се съсредоточим върху онова, което открихме — казах аз и сложих върху масичката за кафе копия от писмото и пликовете. — Соня вярва, че баща й е имал влог в швейцарска банка. Вероятно е вложил парите след идването на нацистите или малко по-рано. Знаем, че тя е попаднала в концлагер. Родителите й навярно са имали същата съдба.

— И са загинали там — добави Максорли.

— Да, но тя оцелява и предявява претенции.

— А трябва да е имала и някакво доказателство — каза той. — Но с какво са се отличавали нейните претенции? В писмото се казва, че е искала от посолството да извършат нещо необичайно. Препоръчват й да тръгне по каналния ред.

— Може би самото доказателство е особено — казах аз.

— Адски бих искал да знам какво е имало в онзи плик — каза Максорли. — Смяташ ли, че Грийн го е намерил?

— Сигурно. Не виждам какво би могло да го развълнува в писмото.

— Ако можехме да го открием… — промърмори Сюзан.

— Сега навярно е у онези, които са го убили — каза Максорли.

— Не вярвам — възразих аз. — Ако беше така, Естър Мюлер щеше да е жива и за нас нямаше да има заплаха.

— Защо?

— Защото Естър беше само брънка от веригата, водеща към съдържанието на онзи плик. Ако го имаха, би било излишно да я убиват — както впрочем и нас, — защото следата явно свършва дотук.

— Логично — каза Сюзан. — В такъв случай къде е?

— Сигурен съм, че доказателството е било у Мартин.

Кой знае какво е станало след това. Не беше в апартамента му. ФБР го прерови основно — търсеха материали от Комисията по разузнаване. Един документ отпреди петдесет години щеше да привлече внимание.

— И какво да правим сега? — попита Максорли.

— Можем да преровим всяка кутия в архивите, където би могло да се крие още нещо за претенциите на Соня. Тоест всички материали, преглеждани от Банковата комисия, а навярно и други.

— Колко време ще ни отнеме?

— В най-добрия случай няколко месеца. Комисията имаше много сътрудници.

— Нямаме толкова време — отсече Максорли. — Ако продължим да се навъртаме, ще привлечем внимание и накрая ще ни разпознаят. А освен това рано или късно някой ще забележи отсъствието на Сюзан.

— Дали да не се разкрасим с лепенки? — усмихна се тя.

— Можем да поговорим с всички сътрудници на Банковата комисия — каза Максорли. — Може някой да си припомни името Соня Денеш.

— Остава ни и Швейцарската служба за компенсации — напомних аз. — Ако още съхраняват архивите, сигурно може да се уреди нещо по дипломатическите канали. — Помълчахме и тримата. — Накъдето и да се насочим — добавих аз, — чака ни огромна работа.

— Предполагам — каза Сюзан, — че под „огромна работа“ разбираш нещо непосилно за трима души.

— Сами не можем да продължим — отвърнах аз.

Тя се озърна към Максорли.

— Само трима сме — потвърди той.

Лицето на Сюзан бе застинало като маска.

— Тогава какво ще правим, Филип?

— Виждам три възможности. Едната е да си живеем както досега.

Двамата се усмихнаха.

— Какъв е план „Б“? — попита Максорли.

— Да се укриваме цял живот тук, в Анаполис, и да ядем китайска храна.

— Слагат много натриев глутаминат — каза Сюзан. Давай третия план.

— Излизаме от нелегалност. Предлагам да идем при Еванс, той има къща в Чеви Чейс. Вече можем да му разкажем много неща, а каквото и да си мислят за смъртта на Наоми, станалото с Естър Мюлер доказва, че около случая Грийн има много повече, отколкото се знае в момента. Трябва да се надяваме, че Еванс ще успее да ни уреди охрана и да започне истинско разследване въпреки нежеланието на министъра на правосъдието.

— Какво ще му кажеш за Търнър? — попита Максорли. Бих се чувствал по-добре, ако я пъхнат на топло.

— Тя прикри какво е станало в „Алта Виста“. Ще има много да обяснява. — Изгледах ги един по един. — Е, да звъня ли на Еванс?

Максорли сви рамене. Посегнах към телефона.

— Недей — каза Сюзан.

— Знам как се чувстваш, Сюзан, но…

Тя стана от количката и одеялото падна на пода.

Държеше пистолет със заглушител.