По заповед на президента

(ЕДНО)

Международно летище „Куатро де Феверейро“

Луанда, Ангола

14:45, 23 май 2005

Още докато изкачваше несигурните стъпала, които се спускаха и прибираха, докато навеждаше глава, за да мине през вратата на самолета „Боинг 727“, капитан Алекс Макълхъни, четирийсет и две годишен, червендалест, с буйна коса, която вече започваше да посивява, с тяло, което започваше леко да наедрява, имаше неясното предчувствие, че нещо не е наред — че нещо лошо ще се случи, — но не беше подготвен за мъжа с тъмна кожа, когото завари вътре, изправен до далечната стена. Мъжът държеше „Узи“, което беше насочена право в корема на Макълхъни.

О, по дяволите!

Макълхъни спря и вдигна и двете си ръце, с дланите към мъжа, на нивото на раменете си.

— Отстрани се от вратата, капитане! — нареди мъжът и направи движение с „Узито“, което подсказа на Макълхъни, че той иска от него да влезе в пилотската кабина.

„Акцентът му не е американски. Нито британски. Кожата му е тъмна, но не е черна. Може би е португалец? О, хайде, португалците не отвличат самолети. Този трябва да е арабин.“

Мъжът с „Узито“ беше облечен почти като Макълхъни — тъмни панталони, черни обувки, бяла риза с отворена яка, пагони. Джобовете на гърдите му бяха с капаци, пагоните показваха чин капитан. На единия му джоб дори имаше значка на член от екипажа на „Трензиънт Еър“, който беше минал през митницата и щеше да остане на летището двайсет и четири часа или дори повече.

Макълхъни тръгна към пилотската кабина.

— Назад! — нареди мъжът. — И остани на мястото си.

Макълхъни се подчини.

— Не искаме никой да те види с вдигнати ръце, нали? — запита мъжът с тон, който беше почти приятелски.

Макълхъни кимна, но нищо не каза.

„Предполагам, че трябваше да се случи нещо такова. Трябва да запазя самообладание, да правя точно онова, което ми казват, и в никакъв случай да не правя нещо глупаво.“

— Самолетът е реквизиран — каза мъжът. — От Легиона на Джихад.

„Какъв, по дяволите, е този Легион на Джихад? А има ли значение? Сигурно са араби, които говорят английски и са достатъчно умни да се облекат в униформите на пилоти. Ще отвлекат самолета. И мен.“

Макълхъни кимна, не каза нищо един кратък миг, после се възползва от шанса си.

— Разбирам, но ако вие сте…

Някой зад него го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. Той понечи да се противопостави — чист рефлекс, — но после с крайчеца на окото си видя нещо като нож за чистене и рязане на риба, почувства го опрян до адамовата си ябълка и се застави да стои неподвижно.

Исусе Христе!

— Ще говориш само когато ти разрешим и ще искаш разрешение с вдигане на ръка, както правят децата в училище. Разбра ли?

Макълхъни се опита да кимне, но заради ножа, опрян в гърлото му, и заради ъгъла, под който главата му беше наклонена назад, това едва ли беше видимо за мъжа срещу него. Замисли се за миг, после вдигна дясната си ръка малко по-нависоко.

— Можеш да говориш — каза мъжът с „Узито“.

— След като сте пилот, защо имате нужда от мен? — запита той.

— Първият отговор трябва да е очевиден — за да не можеш незабавно да докладваш за реквизирането на самолета. Освен това предпочитаме, когато властите започнат да търсят самолета, да търсят теб, а не нас. Това отговаря ли на въпроса ти?

Макълхъни кимна доколкото можа и каза:

— Да, сър.

„Какво, по дяволите, ще правят с този самолет? Дали няма да отидат до американското посолство в тази страна? С мен? В Ангола? В това няма никакъв смисъл. Американското посолство тук е малко, повечето американци никога не са чували за Ангола и едва ли знаят къде се намира. Какво друго е в обсега на самолета? Южна Африка, разбира се. До Йоханесбург има около хиляда и петстотин мили, малко повече са до Кейптаун. Къде се намира нашето посолство в Южна Африка?“

— Както предполагаш, аз съм пилот и съм квалифициран да управлявам този модел „Боинг“ — каза мъжът. — Както и офицерът зад теб. Следователно ти си удобен за тази операция, но не си задължителен. При най-малкото подозрение, че не правиш каквото ти се казва или че се опитваш да пречиш на операцията, ще бъдеш елиминиран. Разбираш ли?

Макълхъни отново кимна, доколкото можеше, и каза:

— Да, сър.

Мъжът каза нещо на чужд език, което Макълхъни не разбра. Ръката, която стискаше косата му, отпусна хватката и той вече можеше да държи главата си в нормално положение.

— Можеш да отпуснеш ръцете си — каза мъжът и после добави със същия странен тон, все едно че водеше дружески светски разговор: — Ти, изглежда, не се нуждаеш от много време, за да провериш самолета преди полет. За какво е всичкото това бавене?

Макълхъни, въпреки горещината, почувства студени тръпки и осъзна, че се поти обилно.

„Какво друго се очаква с «Узи», насочено в корема ти, и нож, опрян в гърлото ти?“

Устата му беше пресъхнала, трябваше да събере слюнка в нея и да навлажни устни, преди да отговори:

— Трябваше да проведа тестовете, задължителни преди полет — каза Макълхъни. — Самолетът не е летял повече от година. Трябваше да проведа онова, което наричам „Последна проверка на Макълхъни…“

— Това не е ли работа на механиците?

— Аз съм механик.

— Ти си механик? — запита мъжът с нескрито съмнение.

— Да, сър. Аз проверих повредите, подписах документа за поправките, а сега направих и последната проверка…

— В какво се състои тя?

— Тя не е задължителна, но е нещо, което аз винаги правя. Самолетът стои тук повече от двайсет и четири часа, зареден с гориво догоре… Трябва да огледам всичко за последен път. Ако отнякъде имаше изтичане, щях да го видя и да го отстраня, преди да вдигна самолета във въздуха.

Мъжът с „Узито“ се замисли за миг, после кимна.

— Не е обичайно за един капитан да бъде също и механик, нали?

— Да, сър, предполагам, че е така.

— И откри ли нещо нередно при последната проверка?

— Не, сър.

— И след като не откри нищо нередно, какъв щеше да е следващият ти ход?

— Щях да поискам втори пилот, сър. След като той пристигнеше, щях да проведа тест на двигателите и кратък пробен полет.

— Вторият ти пилот е тук — каза мъжът. — Можеш да погледнеш в отделението за пътниците.

Макълхъни не помръдна.

— Погледни във фюзелажа, капитане — каза строго мъжът с „Узито“ и нещо твърдо се заби в тила на Макълхъни.

Той трепна от болка.

„Това не е нож, но със сигурност не е и длан. Може би другият също има «Узи». Или някакво друго оръжие.“

Макълхъни заобиколи едрия мъж и надникна в отделението за пътниците. Всички седалки, с изключение на първите три реда, бяха отстранени. Макълхъни нямаше представа кога или защо, но когато самолетът беше излетял от Филаделфия, той беше абсолютно във вида, в който беше произведен — със седалки за сто осемдесет и девет души. На компанията „Лийз Еър“ беше казано, че полетът ще трае шейсет дни и че ще бъдат превозени хора, тръгнали от Скандинавия на екскурзия до Испания и Мароко.

Макълхъни знаеше всичко това, защото беше вицепрезидент на „Лийз Еър“ и отговаряше за поддръжката на самолетите на компанията и операциите по полетите. Титлата му звучеше прекалено грандиозно, като се имаше предвид размерът на компанията. „Лийз Еър“ имаше още само двама служители. Президентът и главният изпълнителен директор беше зетят на Макълхъни, Тери Халоран, а секретар и касиер беше Мари-Елизабет Макълхъни Халоран, съпруга на Тери и сестра на Макълхъни.

„Лийз Еър“ разполагаше с вече използвани самолети — такива, от които другите компании искаха да се отърват по различни причини, но най-вече защото те бяха към края на летателните си дни. „ЛА–9021“ например беше превозвал пътници за „Континентал“ повече от двайсет и две години.

Когато „Лийз Еър“ придобиеше самолет — а те никога не притежаваха повече от четири самолета едновременно, в момента тяхна собственост бяха два: този „Боинг“ и „Локхийд 10–11“, който току-що бяха купили от Нортуест — те го пребоядисваха, регистрираха го и му слагаха нови номера.

После предлагаха самолета за продажба. Ако не можеха да намерят кой да го купи с прилична за тях печалба, самолетът се предлагаше за чартърни полети — „мокри“, което означаваше, че „Лийз Еър“ осигурява горивото и екипажа и се грижи за поддръжката, или „сухи“, което означаваше, че наемателят осигурява екипажа и горивото и плаща за поддръжката. Докато не дойдеше времето за годишния преглед, който беше много скъп. Тогава самолетът отново биваше паркиран във Филаделфия и предлаган за продан на наистина добра цена. Ако не успееха да го продадат, той правеше един последен полет до малко летище в Аризонската пустиня, където биваше разглобен и по-късно продаден на части.

„Лийз Еър“ бяха в бизнеса от пет години. „ЛА–9021“ беше техният двайсет и първи самолет. Понякога правеха купища пари от някой самолет, а понякога се налагаше да вземат студен душ.

На вицепрезидента Макълхъни се струваше, че този път ще се наложи да вземат студен душ. От „Сърф енд сън холидейс“ им бяха телефонирали преди десет дни, преди изтичането на техния шейсетдневен договор, и бяха помолили той да бъде продължен с нови трийсет дни. Казаха, че чекът ще бъде изпратен незабавно.

Чекът не пристигна. След четири дни пристигна телеграма, в която се казваше, че на самолета се наложило да направи „принудително кацане“ на летището в Луанда, Ангола, където проверката показала повреди, които те не били длъжни да отстранят според предварителния договор. И тъй като повредите се появили преди изтичането на първия договор, те, естествено, няма да искат неговото продължение.

С други думи, вашият самолет се повреди в Луанда, Ангола. Съжаляваме, но това е ваш проблем, а не наш.

Когато Тери, който се грижеше за делата на „Лийз Еър“, се беше опитал да се обади на „Сърф енд сън холидейс“ в техния офис в Глазгоу, Шотландия, за да обсъдят нещата, му беше казано, че този номер вече не съществува.

При първото си пътуване до Луанда Макълхъни беше спрял в Глазгоу, за да провери лично как стоят нещата. Прозорците и вратата на офиса бяха покрити с кафява амбалажна хартия, а на нея с маркер, беше написано, че помещението се дава под наем.

В Луанда той бързо беше открил повредите на самолета — в хидравличната система. Този проблем засягаше безопасността на полета, което означаваше, че Макълхъни не може да наеме втори пилот и да го откара у дома. Беше открил също така, че повечето от седалките липсват. Различни части — от седалки до такива, необходими за хидравликата — се намираха на пазара както нови, така и употребявани. Ако имаш пари. Но „Лийз Еър“ се намираше във временно финансово затруднение — не разполагаха с пари в брой.

Тери искаше да търсят отговорност от „Сърф енд сън холидейс“ за откраднатите седалки и за това, че са изоставили самолета. Да ги накарат поне да извършат поправките, за да може Макълхъни да го върне у дома. По този въпрос мнението на сестрата на Макълхъни съвпадаше с това на съпруга й.

Финансовите им проблеми продължиха малко по-дълго от очакваното, а цената на нужните части беше малко по-висока от очакванията на Макълхъни, така че изминаха тринайсет месеца, преди той и четири сандъка с резервни части да стигнат до Луанда и поправките да бъдат извършени.

Докато слизаше по няколкото стъпала, които водеха до отделението за пътниците, Макълхъни беше зает с почти приятни мисли.

„Ако тези момчета откраднат самолета, ние вероятно ще можем да получим парите за застраховката.“

А после видя местния пилот, който очакваше да получи бърза печалба от петстотин долара само за да седи на дясната седалка за около час, докато Макълхъни проведе пробния полет. Той седеше на третата редица, която сега беше последната. Ръцете му бяха в скута, здраво завързани. Глезените му също бяха завързани, на очите му беше поставена жълта лента.

— Ще го освободим, капитане — каза първият мъж, онзи с „Узито“, — когато, ако ни сътрудничите, освободим и вас.

— Ще направя всичко, което поискате, сър — каза Макълхъни.

— А защо тогава да не продължим с процедурите по излитането?

Той направи крачка встрани, за да може Макълхъни да мине край него. Макълхъни влезе в пилотската кабина и за първи път видя втория мъж.

„Предполагам, че са само двама. Не видях никого другиго.“

Вторият мъж приличаше много на първия, носеше същата бяла риза с отворена яка и отличителни знаци. На втори пилот.

Той направи знак на Макълхъни да заеме мястото на първия пилот.

Докато се подчиняваше, Макълхъни видя, че вторият пилот държи в ръка списък на поправките и извършените проверки. Помисли си, че дори не знае къде отиват. Завърза коланите и като се чувстваше малко глупаво, вдигна дясната си ръка.

— Имате въпрос, капитане? — запита мъжът с „Узито“.

— Аз ли ще пилотирам, или този джентълмен?

— Ти ще пилотираш — каза мъжът. — Той ще изпълнява ролята на втори пилот, а за мен можете да мислите като за трета резерва.

Той очевидно мислеше, че това е много забавно. Разгъна резервната седалка, настани се, завърза колана си, остави „Узито“ близо до себе си, като дулото беше на около два инча от ухото на Макълхъни.

Вторият пилот му подаде пълния списък за проверка, Макълхъни го пое, кимна, че е разбрал, и започна да чете.

— Скоростен лост и светлини — прочете Макълхъни.

— Проверени и в изправност — отговори вторият пилот.

— Спирачки — прочете Макълхъни.

— В изходно положение — отговори вторият пилот.

— Верижни прекъсвачи.

— Проверени.

— Алармени светлини.

— В изправност.

Имаше трийсет и четири точки в списъка. Макълхъни ги прочете всичките. Когато прочете номер девети — колани и надписи „Пушенето забранено“ — вторият пилот се засмя и нищо не отговори. Когато прочете номер двайсет и трети — запис на гласовете и разговорите по време на полета — той отново се засмя и отговори, че вероятно нямат нужда от това. Засмя се и мъжът зад Макълхъни. Когато прочете номер трийсет и четвърти, мъжът с почти допряното в ухото му оръжие каза, че са готови за излитане.

— Пали мотора, капитане!

Макълхъни протегна ръка към бутона, който включваше двигателя. И само след миг се почувстваха ревът и вибрациите на турбината.

— Помоли наземния контрол за разрешение да преминеш през зоната за ремонти — нареди мъжът с „Узито“.

Макълхъни кимна и каза:

— Наземен контрол Луанда, „ЛА–9021“, който се намира в зоната за паркирани летателни средства близо до началото на главната писта, моли за разрешение да се придвижи до ремонтния хангар.

Наземният контрол отговори двайсет секунди по-късно.

— „ЛА–9021“, разрешено ви е да се придвижите до четвърти южен хангар. Завийте надясно при южен хангар номер три. Докладвайте, когато стигнете до ремонтния сектор.

— Разбрано. Четвърти южен.

— Потвърдено, 9021.

Макълхъни погледна през рамо мъжа с „Узито“, който кимна. Макълхъни освободи спирачките и самолетът започна да се движи.

— Застани на изпълнителния старт! — нареди секунди по-късно мъжът с „Узито“. — Излез на пистата и веднага започни разбега.

— Без да поискам разрешение за излитане? — запита Макълхъни.

— Без разрешение за излитане — каза мъжът с „Узито“. Тонът му вече не беше приятен. Дулото беше допряно леко малко под ухото на Макълхъни.

Макълхъни подкара самолета към началото на главната писта, ориентирана север-юг, погледна през страничния прозорец на кабината, после посочи с ръка.

— Има самолет във въздуха в края на пистата — каза той. — „Илюшин“.

Това беше „Илюшин Il–76“, наречен „Кандид“. Беше огромен, с четири двигателя, тежък военен самолет. Мъжът притисна дулото на „Узито“ във врата на Макълхъни, когато той подаде глава през прозореца, за да огледа приближаващия към тях самолет.

— Излез на пистата, капитане — нареди той. — В момента, в който самолетът докосне земята, започни излитане.

— Кога да изляза на пистата — преди или след като той кацне?

— Сега! — каза мъжът и го ръгна силно с дулото.

Макълхъни освободи спирачките.

— „ЛА–9021“, тук е контролата — радиото изгасна. Гласът звучеше разтревожено.

Мъжът с „Узито“ свали слушалките от главата на Макълхъни.

Макълхъни отиде до началото на пистата и спря. Миг по-късно самолетът „Илюшин“ прелетя над главите им, толкова близо, че „Боингът“ се разтресе. Докосна земята в средата на пистата.

Дулото на оръжието се заби в твърдата плът под ухото на Макълхъни. Той разбра посланието, освободи спирачките и самолетът тръгна напред.

„Ако правя, каквото ми кажат, може би, само може би, ще остана жив. Ако не се подчиня, мозъкът ми ще се пръсне из пилотската кабина.“

— С каква скорост се движим, моля? — запита учтиво Макълхъни.

— С осемдесет — отговори след миг вторият пилот.

„Май ще се врежа в опашката на онзи «Илюшин».“

— Деветдесет.

— Едно-десет.

— Едно-двайсет.

Макълхъни дръпна ръчката за управление на задкрилките.

— Това, което ще направите сега, капитане — каза мъжът с „Узито“, — е да летите на височина две хиляди и петстотин фута1.

— За това ще е необходимо доста гориво — каза Макълхъни.

— Знам. Искам да избегнем радарите им. Колкото по-ниско летим, толкова по-скоро ще успеем да го направим.

Макълхъни кимна, за да покаже, че е разбрал. След пет минути последва нова заповед.

— Посока нула-две-нула.

— Нула-две-нула — повтори Макълхъни и започна плавен завой в тази посока.

„Ще минем над Конго, което някога принадлежеше на Белгия. Какво ли означава това?“

След десет минути мъжът с „Узито“ каза:

— Спусни се до две хиляди и петстотин фута и вземи посока нула-едно-пет.

— Курс нула-едно-пет — повтори Макълхъни. — Летим на две хиляди и петстотин фута.

— Много добре, капитане — каза мъжът с „Узито“.

Почти два часа след като бяха тръгнали от Луанда, мъжът с „Узито“ каза:

— Спусни се на хиляда фута и хвани предишния ни курс, капитане.

Макълхъни кимна и каза:

— Готово. Може ли да запитам къде отиваме?

— Ще заредим гориво на летище недалеч от Кисангани — каза мъжът. — Някога известно като Станливил. В Кисангани има радар и искам да минем под него.

— Да, сър.

Макълхъни провери количеството на горивото. Резервоарите бяха малко по-малко от половината пълни.

„Кисангани се намира в североизточната част на Конго, недалеч от границата със Судан. Бихме могли да стигнем и до Хартум и почти навсякъде в Судан, имаме гориво. Судан има репутацията на държава, която не охранява добре границите си и не обича американците. Така че защо не отиваме там? Ако продължаваме да летим на североизток, ще прелетим над Судан. В тази посока следващите държави са Египет, Саудитска Арабия и Израел. А в това пространство американците са навсякъде. Със сигурност ще ни забележат. Като се замисля, дори е чудно, че до крилете ни вече няма един или дори няколко изтребителя. Не можеш просто да откраднеш самолет и да прелетиш хиляда мили, без никой да те открие. Къде, по дяволите, отиваме?“

„Лийз Еър 9021“ летя на височина две хиляди и петстотин фута със скорост четиристотин възла2 в продължение на петнайсет минути, когато вторият пилот избра радиочестота 116.5 и се обади на някого.

Някой му отговори. Тъй като нямаше слушалки на главата, Макълхъни нямаше представа какво беше казано. Но само миг след краткия радиоразговор вторият пилот набра някакви цифри и посочи към екрана.

— Искате да променя посоката? — запита учтиво Макълхъни.

— Точно така — каза мъжът с „Узито“. — Не сме на повече от сто и петдесет мили от мястото, където ще заредим гориво.

След двайсет минути Макълхъни видя, почти точно пред себе си, кафяво петно сред огромната зелена джунгла. Вторият пилот отново говори по радиото, после се обърна към Макълхъни.

— Вятърът е незначителен — каза той. — Ако искаш, можеш направо да се спуснеш.

— Колко е дълга пистата?

— Пет километра и осемстотин метра — каза вторият пилот. — Не се тревожи, това няма да е първият „Боинг“, който ще кацне тук.

Макълхъни спусна самолета над края на пистата. Имаше някакви сгради, но те изглеждаха изоставени. Не се виждаха никакви хора, нито превозни средства, нито какъвто и да било признак на живот.

Той се приземи гладко и намали значително скоростта, а пред него оставаше почти още една трета от пистата.

— Продължи до края на пистата, капитане — каза мъжът с „Узито“.

Макълхъни беше намалил скоростта дотолкова, доколкото можеше, без да предизвика подозрението на втория пилот или на мъжа с „Узито“. Не виждаше никакви признаци на живот, с изключение на наскоро оставени следи от гуми на камион в калта встрани от пистата.

— Приготви се за спиране, капитане, но не изгасяй двигателя, докато не видим съоръженията за презареждане на гориво.

— Да, сър — каза Макълхъни.

— А сега ще имаме нужда от твоя съвет на експерт — каза мъжът с „Узито“. — Ще дойдеш ли с мен, моля?

— Да, сър — каза отново Макълхъни.

Той разкопча колана си, стана от седалката и видя, че другият мъж също е разкопчал колана си, станал е и го чака, за да преминат от пилотската кабина в корпуса на самолета.

— Към задната част, моля, капитане — каза мъжът и направи знак с оръжието.

Макълхъни влезе в отделението за пътниците. Местният пилот стоеше все така завързан на една от седалките. Макълхъни го погледна, когато мина покрай него. Като че ли нещо се беше разляло в скута му.

„Разляло ли? Той се е напикал в гащите.“

Когато стигнаха задната част на отделението за пътниците, мъжът нареди:

— Отвори вратата, капитане.

Макълхъни се подчини. Първото, което забеляза, беше, че топлият тропически въздух като че ли се изля във вътрешността на самолета.

После някой отново го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. А след това го избутаха от самолета и той падна двайсет фута по-надолу на земята. Удари силно и лошо рамото си и в последния миг от живота си видя как кръвта от прерязаното му гърло се излива върху цимента.

Беше вече мъртъв, когато вторият пилот беше отведен до отворената врата с все още завързани очи. От него се отърваха по същия начин.

После задната врата на самолета отново беше затворена и той беше откаран до другия край на пистата, където се появи цистерна и започна да го зарежда с гориво.

(ДВЕ)

Международно летище „Куатро де Феверейро“

Луанда, Ангола

14:10, 23 май 2005

Съвсем случайно Х. Ричард Милър, трийсет и шест годишен, висок шест фута и два инча, тегло двеста и двайсет паунда, чернокож от Филаделфия, Пенсилвания, не само беше там, когато малко след случилото се му съобщиха за „неразрешено излитане на «Боинг 727», принадлежащ на «Лийз Еър Корпорейшън» от Филаделфия“, но дори видя какво се случи.

Милър, майор от армията, беше част от дипломатическия корпус в Република Ангола. Заемаше длъжността помощник на военния аташе. Той беше всъщност и, разбира се тайно, шефът на ЦРУ в Луанда.

Но с изключение на това, че дипломатическата му мисия му даваше неограничен достъп до летището, нито официалната, нито скритата, му длъжност обясняваше присъствието му на летището в онзи момент, когато самолетът беше отвлечен. Беше отишъл до летището, за да си купи одеколон „Бос“, да изпие чаша мартини и после да обядва в ресторанта на летището, където храната беше наистина добра. Тъй като и това беше част от събирането на информация, щеше да плати обяда си със служебни пари.

Когато влезе в ресторанта, избра маса до един от огромните прозорци. Те предлагаха панорамна гледка на летището — виждаше се всичко, с изключение на сградата, в която се намираше. Остави дигиталния си фотоапарат на масата, за да не му го откраднат или да го забрави, когато си тръгне. Освен това така можеше да го грабне и да направи снимка, без да предизвика подозрение и без, така се надяваше, да привлече вниманието върху себе си.

Келнерът се появи бързо до масата и Милър си поръча мартини. После дълго гледа към летището. Спрян все така недалеч от началото на пистата, ориентирана север-юг, той видя „неговия самолет“, „Боинг 727“, който беше все там не само през последната седмица, но и през последните четиринайсет месеца.

Мислеше за него като за „неговия самолет“, защото, когато го беше забелязал преди четиринайсет месеца, го беше заснел и го беше проверил. Без дори да направи официално запитване, той влезе в интернет и научи, че е регистриран в „Лийз Еър Корпорейшън“ от Филаделфия. От източник на летището — един от операторите от наземния контрол, който всеки месец получаваше сто долара от служебните пари на Милър — беше научил, че самолетът се беше приземил принудително в Луанда. Не знаеха закъде е пътувал, когато това се е случило.

Милър беше пилот, авиатор от армията — но в момента не летеше, защото физическото му състояние не позволяваше и точно затова беше „временно“ прикрепен към ЦРУ и изпратен в Луанда — и знаеше, че принудителното кацане е най-разумното решение, което един пилот може да вземе, когато забележи червена лампичка да свети на контролното табло. Знаеше, че това трябва да се направи, преди да е станало прекалено късно и да се наложи аварийно кацане.

Милър беше започнал да съжалява този самолет, както понякога съжаляваше самия себе си. Самолетът вече беше „приземен“, както „приземен“ беше и самият той, забутан в тази живописна Луанда, Ангола, от обстоятелства, които бяха извън неговия контрол. Знаеше, че и самолетът, като него, би предпочел да бъде във Филаделфия, където беше израснал, където живееха родителите му и където човек можеше да е сигурен, че 999 от хиляда красиви жени не страдат от СПИН, което не можеше да се каже за Луанда, Ангола.

И все пак, неофициално — въпреки че след месец беше докладвал на Ленгли под параграф петнайсети от седмичния си доклад, че самолетът изглежда „заседнал“ в Луанда — той беше научил, че „Лийз Еър“ е малка компания, която купува стари самолети на измъчени цени, че осигуряват „мокри“ и „сухи“ чартърни полети и че „ЛА–9021“ е даден под наем за „сух“ полет на шотландска компания — „Сърф енд сън холидейс“. Просто за да е по-сигурен, той беше помолил бюрото на ЦРУ в Лондон, където познаваше някои хора, да открият, каквото могат, за „Сърф енд сън“. След два дни беше научил, че компанията е малка и ненадеждна и че е видяла доста проблеми, след като е изоставила сто петдесет и трима разгневени ирландци в Рабат, Мароко.

Това като че ли обясняваше всичко. Нямаше нищо подозрително.

И така, всеки път, когато през последните четиринайсет месеца Милър видеше някога гордата птица да седи на летището, той все повече и повече се убеждаваше, че тя никога няма да полети отново. И той беше малко повече от изненадан, когато, щом погледна над ръба на втората чаша мартини, което беше толкова добро, колкото и първото, видя самолета да се движи.

Помисли си, бързо и последователно, като остави чашата си мартини на масата, че: първо, нещо греши и, второ, че ако се движи, самолетът сигурно отива в хангара, където се извършват ремонтите, и, трето, че най-вероятно там ще започнат разглобяването му на части.

Когато отново погледна, видя, че самолетът наистина се движи, и то самостоятелно, без да е дърпан от друго превозно средство.

„Как, по дяволите, са успели да включат двигателите? Не можеш да оставиш самолет да стои на летището четиринайсет месеца, а после просто да натиснеш бутона за включване на двигателите. Очевидно някой е работил по него. Но кога? Кога бях тук за последен път? Миналата сряда? Е, минала е цяла седмица, а това е достатъчно време.“

Самолетът пое към изпълнителния старт. В нейния край се забелязваше „Илюшин“, който беше собственост на „Конго Еър“. Милър знаеше, че има два всекидневни полета между Бразавил, Конго и Луанда. В главата на Милър изникнаха две неприятни мисли.

„Това е предпоставка за въздушна катастрофа. Вероятно пилотът на руския гигант ще каже на пътниците: Дами и господа, говори вашият капитан. Моля, останете седнали на пода и се опитайте да задържите пилетата, козите и другите животни, докато самолетът не престане да се движи. И ви благодаря, че летяхте с «Конго Еър». Надяваме се, че следващия път, когато решите да летите отникъде заникъде, отново ще ползвате нашите услуги.“

После, като видя, че „Боинг 727“ е на изпълнителния старт, му хрумна друга мисъл: „Хей, Чарли, единственият начин да успееш е да изчакаш другият самолет да мине над главата ти и тогава да опиташ. Защото, ако той се приземи малко късо, ще се приземи върху теб.“

„Илюшин“ мина на не повече от петдесет фута над опашката на „Боинга“ и едва тогава докосна земята. Преди още да е стигнал първото отклонение на пистата, „Боингът“ започна пробег за излитане.

„Хей, Чарли, какво ще правиш, ако той не се отстрани от пътя ти? Какво имаме тук, някаква игра между двамата пилоти?“

Задният стабилизатор на „Илюшина“ не се беше отдръпнал напълно от пистата, когато другият самолет мина покрай него и се издигна във въздуха.

„Е, радвам се, че си отново във въздуха, старо момче. Чудя се какъв ли ненормалник е тоя, дето те пилотира?“

Милър взе отново чашата си с мартини, вдигна я към вече почти изчезналия от полезрението „Боинг 727“, после посвети вниманието си на менюто.

Трийсет минути по-късно, след прекрасно приготвено филе от морска пъстърва и две чаши наистина първокласно кафе, той плати сметката с американската си кредитна карта, взе чантата си, в която имаше вестник, списания, книги с меки корици и разни дреболии, купени от магазина на летището, и тръгна към терминала, където беше оставил колата си.

„Онова, което трябва да направя, е да си отида у дома, да се кача на ски пътечката, за да изкарам джина от тялото си, а после да прекарам поне половин час в упражнения йога.“

Но тъй като беше честен човек, знаеше, че онова, което вероятно ще направи, е да си отиде у дома, да съблече хубавите си дрехи и да подремне.

Импулсивно обаче, като мина покрай уличен телефон, той влезе в кабината, пусна монета в отвора и набра номер, който не беше известен на широката общественост.

— Tope — отговориха му още при първото позвъняване.

Да има незаписания никъде номер на контролната кула, беше също резултат на онези сто долара, които месечно изтичаха от джоба му.

— Антонио, моля. E seu irmao — каза Милър.

След миг Антонио взе слушалката, за да говори с „брат си“, и очевидно развълнуван, каза:

— Не мога да говоря в момента. Възникна нещо.

— Какво?

— Мислим, че един от самолетите беше отвлечен.

— „Боинг 727“?

— Откъде знаеш?

— Антонио, трябва да отидеш до тоалетната.

— Моля те, не мога.

„Да, можеш, кучи сине. Плащам ти сто долара всеки месец. И знаеш какво очаквам от теб.“

— Имай ми доверие, Антонио. Имаш диария. Ще те чакам в тоалетната.

(ТРИ)

Офисът на посланика

Посолство на САЩ

„Руа Хуари Бумедиен“ 32

Луанда, Ангола

15:40, 23 май 2005

— Благодаря, че ме приехте, господин посланик — каза Милър на посланика на САЩ, след което се обърна към аташето по отбраната, подполковник от Военновъздушните сили. — Благодаря и на вас, сър, че ме приехте толкова бързо.

Посланикът беше афроамериканец от Вашингтон. Милър нямаше специални чувства към него — нито го харесваше, нито обратното, но не го уважаваше особено. Мислеше, че се е издигнал до този пост, който вероятно щеше да е върхът на дипломатическата му кариера, като е пазил носа и ръцете си чисти и е следвал двете основни правила на успеха, важащи за външните отдели на САЩ: Не предизвиквай вълни и никога не вземай решение днес, ако можеш да го отложиш за другата седмица или, още по-добре, за следващия месец.

Аташето по отбраната беше с кавказки черти, което Милър отдаваше на недостиг на офицери с подходящ ранг от черната раса, когато постът се е освободил.

Милър беше подчинен и на двамата. На посланика, защото той беше най-старшият служител на американското правителство в Ангола, и на аташето по отбраната, защото той беше подполковник, докато Милър беше само майор, а също така и защото аташето по отбраната трябваше да контролира всички военни и морски аташета.

Но, на практика, нещата не стояха точно така. Постът на Милър като помощник на военния аташе беше прикритие за истинската му длъжност и тези двамата го знаеха. И когато вършеше работата си, той не само не трябваше да казва на аташето по отбраната какво прави, но това дори му беше забранено, освен в случаите, когато аташето наистина трябваше да знае.

Посланикът, както Милър бързо беше научил, малко се страхуваше от него. По две причини. Едната беше, че Милър беше служил в Специалните части. Като повечето хора, решили да направят кариера в дипломацията, посланикът вярваше, че хората от Специалните части имат само една практика — „да ги избием всичките“ — и са далеч от дипломацията. И следователно живееше в страх, че е много вероятно Милър да направи нещо крайно и скандално, което ще постави в неудобно положение цялото посолство, правителството на САЩ и, разбира се, него.

Вероятно по-важна от това беше снимката, която Милър държеше, не особено натрапчиво, но все пак видимо, в коридора в апартамента си. От Милър се очакваше веднъж в месеца да организира коктейл за своите колеги дипломати. Всеки, на когото се наложеше да отиде до банята или тоалетната, неминуемо виждаше снимката.

На нея се виждаха двама усмихнати черни офицери в американски униформи от войната във Виетнам. Единият беше полковник и на табелката на гърдите му беше изписано името Милър. Той беше прегърнал през раменете майор, който явно току-що е бил награден с „Бронзова звезда“. Неговото име беше Пауъл.

И двамата офицери бяха от доста висок ранг. Бащата на Милър се беше пенсионирал като генерал-майор. Майорът се беше пенсионирал с четири звезди и беше заемал длъжността държавен секретар.

Милър си помисли, че страхът на посланика вероятно идва и от подозренията му, че Милър е наследил влиянието на баща си във високите коридори на властта и че е възможно да изпраща у дома доклади за действията на посланика до държавния секретар Пауъл, който, все още — според списание „Форбс“ — беше един от десетте най-влиятелни мъже в САЩ.

Това бяха глупости, разбира се. Милър познаваше Пауъл достатъчно добре, за да знае каква огромна брадва ще се стовари на врата му, ако му станеше навик да изпраща несъдържателни или досадни доклади до държавния секретар или до някой от неговия кръг. Той обаче не правеше нищо, за да разсее страховете на посланика.

— Казахте, че е нещо важно, майор Милър? — каза посланикът.

— Не, сър. С уважение, вземането на такова решение не е нещо, което човек с моя ранг може да направи. Казах само, че вие и подполковник Портър може да го сметнете за важно. Затова и реших веднага да го сведа до вашето внимание.

— И за какво става въпрос, Дик? — запита подполковник Портър.

— За „Боинг 727“, сър. Онзи, който стоеше тук, на летището, вече четиринайсет месеца.

— И как, по дяволите, са успели да направят това? — запита подполковник Портър. — Човек не може просто да се качи в самолет, който е стоял на земята цели четиринайсет месеца, и да запали двигателите.

— Не знам как са го направили, сър, знам само, че самолетът излетя. Без разрешение. След което просто изчезна.

— Ти си експертът, подполковник — каза посланикът. — Възможно ли е този самолет да стигне до Съединените щати?

„Защо не съм изненадан, че посланикът се сети първо за удара по двете кули на Световния търговски център?“, помисли си Милър.

— Не, сър, не мисля, че би могъл да стигне до там — отговори подполковник Портър, после добави: — Не и без да зареди гориво някъде. А и дори да го направи, резервоарите му ще са почти празни в мига, в който достигне Щатите. — Той се обърна към Милър. — Сигурен ли си в това, Дик?

— Да, сър. Имам източник на летището. Той ми каза, че самолетът не обърнал никакво внимание на заповедите „Излитането не е разрешено“ и „Върнете се незабавно на мястото си“. Просто излетял.

— В каква посока е поел?

— На изток, сър. После се е скрил от радарите.

— Не знаем със сигурност дали в това са замесени терористи, нали? — запита посланикът.

— Не, сър — отговори подполковник Портър. — Не знаем със сигурност. Но също така със сигурност не можем да отхвърлим тази възможност.

— Възможно е, сър, той просто да е бил откраднат — каза Милър.

— Какво би могъл да направи някой с откраднат самолет? — запита посланикът.

— Може би да го „канибализира“ за резервни части, сър — каза подполковник Портър.

— Да го разглоби?

— Да, сър.

— И наричат това „канибализъм“?

— Да, сър.

„Защо ли ми се струва, че нашият посланик в Африка се чувства неудобно при споменаването на тази дума?“

— Е, Милър, абсолютно си прав, че доведе това до моето знание — каза посланикът. — По-добре да уведомим хората.

— Да, сър — казаха подполковник Портър и майор Милър почти едновременно.

— Милър, ти очевидно ще… уведомиш твоите хора?

— Реших, че е по-добре първо да съгласувам действията си с вас, преди да го направя, господин посланик.

„Но като не знаех дали ще ви намеря и дали вие ще ми отделите време заради пълния си график и като подозирах, че можете да ми кажете: «Преди да предприемем каквото и да било, мисля, че трябва добре да обмислим ситуацията», изпратих телеграма на Ленгли точно преди да дойда тук.“

— Мисля, че трябва веднага да уведомим Вашингтон — каза посланикът.

„Мили Боже, той взе решение веднага! Нима няма да имат край чудесата?“

— Да, сър — казаха в хор Портър и Милър.

— Също така ще е добре, ако ми донесете копия от вашите съобщения — каза посланикът. — Веднага, щом можете. Ще са ми от полза, когато подготвям доклада си до Държавния департамент.

„В превод: В моя доклад няма да кажа нищо, което вие не сте казали във вашите. Така, ако стане някакъв провал, виновните ще сте вие. Наистина не е отговорност на посланика да предаде такава информация. Той трябва да разчита на тези, които могат да поемат такава отговорност.“

— Да, сър — казаха двамата, отново хорово.

Десет минути по-късно друга спешна телеграма, предадена чрез сателит, беше излъчена от антената на покрива на посолството. Тя беше идентична е първото съобщение на Милър, с изключение на последното изречение, което гласеше: „Излъчена по заповед на посланика.“

Като излезе от стаята за радиопредаване, Милър си помисли, че неговото съобщение вече сигурно е стигнало — то имаше статут СВЕТКАВИЦА, най-висок приоритет — до бюрото на неговия началник, шефа на регионалния отдел на ЦРУ в Ленгли.

Милър отиде в офиса си, включи лаптопа си и като пишеше бързо, изпрати електронно съобщение на двама приятели:

Изпращането на такова съобщение беше нарушение на дълъг списък мерки за сигурност и майор Милър напълно съзнаваше това. От друга страна, онзи, в чиито ръце беше самолетът, знаеше, че го е откраднал, така че това не беше тайна — какво толкова?

Освен това, съобщението беше неофициално — беше изпратено до хора, които щяха да бъдат замесени в това, докато правителството реши какво да направи по въпроса с откраднатия самолет.

Това особено се отнасяше за човека, който се криеше зад адреса HALO101 и който беше подполковник от Форт Браг, Северна Каролина. Привидно той беше член на XVIII Военновъздушен корпус, но всъщност беше помощник-командир на единица, за която бяха чували много малко хора и за която никой не говореше. Тя беше официално известна като „Агенция за непредвидени случаи“, а разговорното й име беше „Сивата лисица“ или „Бейби Д“.

„Д“ означаваше „Делта Форс“, а това знаеха малко хора. Дори хората, които използваха името и говореха за организацията, невинаги знаеха какво означава буквата „Д“. В офиса „Сивата лисица“ работеха петима офицери и още трийсет и един души, които бяха готови да реагират незабавно — бяха тренирани да го направят за по-малко от час, — когато получат заповед.

BEACHAGGIE83 се отнасяше до Селскостопанския университет в Тексас и годината, в която адресатът беше завършил, както и до факта, че сега той живееше във Флорида. Той беше подполковник, който беше прикрепен към отдел „Специални операции“ към военновъздушната база „Макдил Еър Форс“ във Флорида.

Ако се вземеше решение някоя от специалните групи — „Делта Форс“, „Сивата лисица“, морските тюлени или някоя друга — да отреагира на отвличането на самолета, заповедта щеше да дойде от Централното командване.

Докато първото му съобщение щеше да стигне до Вашингтон за секунди, второто можеше да не стигне до Форт Браг или Макдил дори за часове или дни, защото първо трябваше да бъде обсъдено в Ленгли, да бъде предадено на съветника по Националната сигурност, отново да бъде обсъдено и едва тогава да бъде взето решение.

Съвестта на майор Милър не го тревожеше ни най-малко за това, че беше изпратил съобщение, което нарушаваше мерките за сигурност. Беше служил в „Делта Форс“ и знаеше, че колкото по-бързо получат съобщението, толкова по-добре.

Изключи лаптопа и го заключи в бюрото си. После облече дрехите, в които обикновено изпълняваше служебните си задължения, и хвана такси до летището, за да види какво още може да научи за отвлечения самолет.