По заповед на президента

(ЕДНО)

Офисът на помощник-командира

Специален военен център на американската армия

Форт Браг, Северна Каролина

09:30, 6 юни 1991

Младши лейтенант Карлос Гуилермо Кастило, който беше изпратен в помощ на бригадния генерал Дж. Макнаб, вдигна слушалката и каза, както се полагаше:

— Офисът на помощник-командира, на телефона младши лейтенант Кастило.

— Как се казва той? — запита онзи, който се обаждаше.

— Кой? — отговори Кастило, толкова изненадан от въпроса и начина, по който беше зададен, че почти забрави да добави: — Сър?

— Какво е името на помощник-командира? — запита онзи, който се обаждаше.

— Бригаден генерал Макнаб е помощник-командир, сър.

— Сенатор Франкенхаймер иска да говори с генерал Макнаб. Може ли да го повикате на телефона, или той също не е „на разположение в момента“?

— Мога ли да запитам за какво става въпрос, сър?

— Не, не можете. Ако той е там, младши лейтенант, дайте му слушалката.

— Един момент, моля, сър — каза Кастило.

Той отиде бърдо от бюрото си до вратата на офиса на Макнаб, почука с кокалчетата на пръстите си по касата на вратата и зачака генерал Макнаб да даде признаци за присъствието си, което той направи след трийсет секунди, като вдигна поглед от морето хартия пред себе си, за да погледне ядосано Кастило. Генерал Макнаб не обичаше да го прекъсват, когато мислеше. Беше се скрил в офиса си, като беше инструктирал Кастило, че може да го обезпокои само в един-единствен случай.

— Сър, мисля, че трябва да приемете това телефонно обаждане.

Генерал Макнаб обмисля това поне в продължение на две секунди, после посочи един от няколкото телефона на бюрото си. Това беше заповед за Кастило да вдигне слушалката, за да може да бъде част от разговора. Когато Кастило се подчини, Макнаб вдигна слушалката на другия телефон.

— Генерал Макнаб — каза той.

— Вие сте, както разбрах, помощник-командир на специалния военен център.

— Да.

— Казаха ми, че командващият не е на разположение в момента.

— Щом са ви казали така, значи това е истината.

— Изчакайте, моля, ще ви се обади сенатор Франкенхаймер — каза онзи, който се обаждаше.

Сенатор Джордж Дж. Франкенхаймер от Републиканската партия в щата Невада беше председател на Комитета по въоръжените сили в Сената. Генерал Макнаб и лейтенант Кастило чуха онзи, който се обаждаше, да казва тихо, като че ли беше закрил слушалката с ръка:

— Успях да се свържа само с помощник-командира, сенаторе.

Друг глас, също тихо, каза:

— По дяволите!

А после, след миг, вече по-високо, се чу:

— Добро утро, генерале. Тук е сенатор Франкенхаймер. Страхувам се, че не разбрах как е името ви.

— Макнаб, сенаторе.

— Как сте тази сутрин, генерале?

— Много добре, благодаря ви.

— Генерал Макнаб, запознат ли сте с корпорацията „АФК“?

— Името ми е познато, сенаторе.

— Те са, както обичат да казват, на върха на технологиите по прехвърляне на данни.

Макнаб не отговори.

— „АФК“ е съкращение от Алойзиъс Франсис Кейси — каза сенатор Франкенхаймер. — Основателят, който също така с председател на борда на директорите.

Макнаб отново нищо не каза.

— Чувате ли ме добре, генерале?

— Чувам ви чудесно, сенаторе.

— „АФК“ имат офиси навсякъде из страната, главно в Масачузетс, където са близо до Технологическия институт на щата и до Силиконовата долина в Калифорния. А основната си лаборатория са избрали да построят в Лас Вегас, където е и главната резиденция на мистър Кейси. Той беше много щедър към мен в предизборната ми кампания, както и към Републиканската партия.

Макнаб не каза нищо.

— Мистър Кейси иска да дойде в специалния военен център, генерал Макнаб, и ме помоли да ви се обадя, което, разбира се, направих с удоволствие.

— И какво ще прави той тук? — запита Макнаб.

— Това не е споделил с мен, генерале.

— И кога би искал да дойде? — запита Макнаб.

— Той ще дойде около единайсет часа.

— С военен хеликоптер?

— Със собствения си самолет.

— Сенаторе, знаете ли, че центърът е затворен за цивилни самолети?

— Мистър Кейси очевидно знае това, защото следващото, което ме помоли да направя, е да помоля секретаря на военния център да направи изключение за него. Той ще се приземи, както казах, в центъра около единайсет часа. Може ви да предложа, генерале, защото ще е в наш общ интерес, да направите така, че мистър Кейси да се почувства добре дошъл?

— Разбирам ви, генерале — каза Макнаб.

— Моля ви да опънете червената пътека, така да се каже.

— Точно така.

— Бях щастлив да разговарям с вас, генерале — каза сенатор Франкенхаймер и затвори.

Генерал Макнаб свали слушалката от ухото си, погледна я гневно и каза:

— Кучи син!

После погледна лейтенант Кастило.

— Чарли, този ирландски кучи син с политическите връзки е твой. Не знам дали е просто любопитен, или иска да ни продаде нещо, но съм готов да се обзаложа, че е по-скоро второто.

— Сър, и какво трябва да правя с него?

— Аз ще платя обяда на копелето, но това е всичко, което ще направя. Обядът ще е уреден в клуба за един часа. Заведи го до помещенията за високопоставени особи, ако иска да прекара тук нощта. Но го дръж далеч от мен, ако е възможно. Заведи го на разходка до хълма Смоук Бомб. Заведи го до музея. Заведи го на разходка с хеликоптера над живописния Форт Браг. Каквото и да е. Просто дръж този кучи син далеч от мен. Ясно ли е?

— Да, сър.

Пред сградата имаше две превозни средства, които бяха оставени на разположение на помощник-командира. Едното беше блестящ от чистота маслиненосив „Шевролет“, а другото — хеликоптер „Бел HU–1F“, боята на който беше такава, че да не отразява нищо.

Колата се караше предимно от сержант Том Фени, но в момента той разговаряше с втория пилот Робърт Килиън. Кастило си спомни името му в последната секунда, малко преди да се приближи до тях.

Сержант Фени отдаде чест, когато Кастило приближи. Килиън, беше с десет години по-възрастен от Кастило, а беше с по-нисък ранг, но това нито изненадваше, нито обиждаше Кастило.

— Трябва да вземем едно високопоставено лице от летището на центъра — каза Кастило.

— Искаш да отида дотам с колата? — запита Фени.

До този момент Кастило мислеше да посрещне мистър Кейси с колата за служещите в центъра.

„Не мисля, че генералът ще има нужда от хеликоптера. А дори и да има, Килиън не може да го пилотира сам. Ще трябва да занимавам мистър Кейси до обяд, а това прави почти два часа. Генералът каза да го заведа на разходка с хеликоптер. Може би това предложение няма да му се хареса. Да питам ли генерала дали да използвам хеликоптера? Но той ще ми се развика, каза в никакъв случай да не го безпокоя!“

— Да, Томи, закарай колата дотам — нареди лейтенант Кастило, после погледна Килиън. — Всичко наред ли е с хеликоптера, Килиън?

— Това високопоставено лице цивилен ли е?

— Да.

— Имаш нужда от писмено разрешение, младши лейтенант, за да возиш цивилни.

— Всяко правило има изключение.

Мястото пред сградата беше запазено за паркирането на превозните средства на полковниците и наземният контрол на центъра никак не беше щастлив, когато Кастило приземи хеликоптера там.

— Имаш ли разрешение?

— Ще взема едно високопоставено лице.

— Тогава можеш да използваш района, който е отреден за високопоставени лица.

В 11:02 на свободното място до хеликоптера се приземи частен реактивен самолет „Лиър“.

Кастило слезе от хеликоптера и тръгна към самолета, а от сградата на наземния контрол излязоха полковник и подполковник от Военновъздушните сили — последният носеше отличителните знаци на дежурния за деня — и също тръгнаха към самолета.

Кастило отдаде чест, но и двамата го изгледаха така, сякаш искаха да кажат: „Какво, по дяволите, искаш ти?“

Вратата на самолета се отвори и излезе много дребен мъж с бледо лице в костюм, който му беше доста широк. Полковникът от Военновъздушните сили залепи усмивка на лицето си и му подаде ръка.

— Мистър Кейси? Добре дошли във въздушната база „Поуп“.

Кейси кимна и пое протегнатата му ръка.

— Не знаем на какво дължим вашето посещение, но за нас е чест да сте наш гост.

— Тук съм, за да видя Специалните части — прекъсна го Кейси. Посочи Кастило. — Това вие ли сте?

— Да, сър — каза Кастило. — Аз съм помощникът на генерал Макнаб. Генералът съжалява, че не може да дойде лично…

— Генерал Макнаб шотландец ли е? — отново го прекъсна Кейси. — Горе-долу, толкова висок? — Той повдигна ръка, за да определи с жест предполагаемия ръст. — Искам да кажа, той не е ли едно дребно копеле?

— Генералът е толкова висок, сър — каза Кастило и посочи.

— Кога ще го видя? Предполагаше се, че знае за идването ми?

— Сър, генералът се надява, че ще обядвате с него…

Кейси погледна часовника си.

— Сега е единайсет и две минути. Кога е обядът?

— Точно в един следобед, сър. В офицерския клуб.

— Дотогава има два часа. Какво, според него, ще правя през цялото това време?

— Сър, генералът реши, че може би ще искате да разгледате…

— С това? — запита Кейси и посочи хеликоптера.

— Да, сър. Запознат ли сте с този вид хеликоптери, сър?

— Имам два такива — каза Кейси и тръгна към хеликоптера.

Кастило даде знак на Килиън да запали двигателя, отдаде чест на офицерите от Военновъздушните сили и затича след мистър Алойзиъс Франсис Кейси.

Докато го настигне, Кейси беше влязъл вътре и дори закопчаваше колана си. Кастило взе шлем със слушалки от стената и го подаде на слабия и жилав ирландец.

— Ако сложите това на главата си, сър, ще мога да ви давам информация за онова, което виждате.

— Като екскурзовод, така ли? А вляво… И вие ли ще летите с нас?

— Да, сър.

— Колко време сте летели в такъв хеликоптер?

— Малко над шестстотин часа, сър.

— Вие сте младши лейтенант — каза Кейси.

Това прозвуча като обвинение.

— Да, сър.

Кейси го гледа внимателно няколко секунди, сви рамене, взе шлема със слушалките и започна да го разглежда с явно презрение.

— О’кей — каза Кейси. — Да видим първо хълма Смоук Бомб, а после Макол. О’кей?

— Както желаете, сър.

Кейси постави шлема на главата си.

— Добре, да тръгваме. Може би Файетвил, също. Гарата, автогарата и летището.

В един без пет минути, след въздушно посещение на Форт Браг, Кемп Макол и Файетвил, Кастило приземи хеликоптера на определеното за това място пред офицерския клуб.

Кейси вече беше слязъл на земята, докато Кастило стигне до вратата.

— Мисля, че отново надхитрихме смъртта, така ли е? — запита Кейси.

— Да, сър, предполагам, че е така.

— Къде е полков… генерал Макнаб?

— Сигурен съм, че той ви чака вътре, сър.

Кейси тръгна към главния вход на офицерския клуб, а Кастило отново заподтичва след него. След като влязоха във фоайето, Кейси се обърна и изгледа Кастило с изражение на лицето, което питаше: „Добре, а сега — накъде?“

— Мисля, че генералът ще бъде в главната трапезария, сър — каза Кастило и посочи.

Бригаден генерал Брус Дж. Макнаб се изправи, когато видя дребния и жилав ирландец в широкия костюм да върви към масата му с Кастило по петите си.

— Мистър Кейси? — запита той и подаде ръка. — Моето име е Макнаб.

— Знам кой сте, генерале — каза Кейси.

— Мога ли да ви предложа коктейл, сър?

— Вие пиете?

— Сега сме в работно време, мистър Кейси. Аз…

— Ще взема „Шлиц“, моля — каза Кейси. — В самолета имаше всичко, с изключение на бира.

Макнаб направи знак на келнерката и поръча бутилка „Шлиц“, но след това промени решението си.

— Донесете три бутилки — каза той. — Мисля, че идеята да пием бира е много добра.

— Аз ще ви изчакам отвън, сър — каза Кастило.

— Останете — нареди Кейси.

Макнаб го погледна, но нищо не каза.

— Лейтенант Кастило… Какво е това име, италианско ли е?

— Име на тексаски мексиканци, сър.

— Не приличате на тексаски мексиканец — каза Кейси. — Лейтенант Кастило ми показа от въздуха главния пост, Макол и Файетвил — обясни Кейси.

— Радвам се, че ви е било забавно.

— Може ли да задам един въпрос за него?

— Разбира се.

— Къде е получил отличията, които носи?

— В Ирак.

— Аз съм патрулирал по-дълго, отколкото трая тази война — каза Кейси. — Мислите ли, че ги е заслужил?

— Аз му ги дадох, мистър Кейси — каза Макнаб, като малко настръхна. — Заслужил ги е.

— Той е пилот, нали?

— Но заслужи отличията на земята, мистър Кейси — каза Макнаб, като избираше внимателно думите си и се опитваше да потисне назряващия си гняв.

— Сега, докато летяхме с хеликоптера, си мислех… — поде Кейси, поколеба се, после продължи: — Спомням си едно момче, авиатор, капитан Уокър от свързочните войски. Той се опитваше да ни измъкне в Лаос…

— Да разбирам ли, че сте били във Виетнам?

— Бях зелена барета във Виетнам, генерале — каза Кейси. — Нека ви разкажа историята. Хеликоптерът му попадна под автоматичен обстрел и беше свален на земята. Пилотът не беше пострадал, но хеликоптерът нямаше да може да излети оттам. Помощник-командирът изтича при Уокър и му каза: „Не се тревожи, ние сме зелени барети и ще те измъкнем оттук. Вероятно ще успеем да се върнем обратно за около седмица или десет дни.“ Уокър го погледна, той беше лейтенант и много приличаше на този тук, и реши, че, колкото и да опитва, той все пак не е Джон Уейн. „Лейтенант — каза той — нека ви кажа нещо за структурата на американската армия. Свързочните войски са едновременно свързочна и бойна единица. Аз съм най-старшият в бойната част, така че поемам командването.“ После огледа останалите от нас и запита: „Някой има ли проблеми с това?“ Беше едър и изглеждаше доста лукав, цялото му лице беше в белези и не се бръснеше често. В джоба му имаше две гранати, на кръста — пистолет 45-ти калибър и носеше карабина „Ремингтън 1100“. Естествено, никой нямаше проблеми — всички схванахме какво иска да каже. „Добре — продължи той. — Първо ще унищожим моята машина и после ще се измъкнем оттук. Някои да има термична граната?“ Бяха ни необходими петнайсет дни да се измъкнем оттам. Когато полковникът разбра, че Уокър се е справил с това, той го награди с отличие. Чух, че бил единственият авиатор от свързочни войски, който е бил награден с отличие.

— Чувал съм тази история и преди — каза генерал Макнаб. В този момент дойде келнерката и донесе изстудената бира и три чаши. — Добре дошли у дома, мистър Кейси.

Мъжете мълчаливо гледаха как келнерката поставя чашите пред тях и налива бира във всяка, после тя каза:

— Ще се върна след малко, за да взема поръчката ви.

— Да — каза Кейси, след като тя се отдалечи. — Така и не изявих желание да вляза в Специалните части, генерале. Искам да кажа, да, подписах документите, но онзи, който ме нае, беше лъжлив кучи син. А аз бях само на осемнайсет и бях прекалено неопитен, за да разпознавам хората от пръв поглед. Бях радиолюбител още когато бях дете и преди да вляза в армията, положих изпит и добих свидетелство и лиценз „А“ за радиотелефония. Веднага ме изпратиха във Форт Монмът и ми възложиха работата на инструктор. Всички, с изключение на мен, бяха сержанти, така че прекарвах повече време пред радиото и на контролния пункт, отколкото в инструктажи. И тогава се появи онзи и ми каза, че ако подам молба за Специалните части, където наистина имат нужда от радиоспециалисти, ще ме повишат в чин сержант. И аз се записах. Това, което копелето не ми каза, беше, че ще ме произведат сержант, след като мина през училището за парашутисти в Бенинг и курс „Q“ в Макол.

— Това звучи ли ти познато, лейтенант Кастило? — запита генерал Макнаб, после обясни: — Самият лейтенант Кастило завърши съвсем скоро училището за парашутисти в Бенинг и курса „Q“.

Кейси погледна Кастило, но не отговори на забележката на Макнаб.

— И така, завърших курса — продължи той — и ме направиха сержант, дадоха ми петдневен отпуск и изпратиха току-що навършилия ми деветнайсет години задник във Виетнам, което се оказа едно от най-неприятните преживявания в живота ми. Цялото време във Виетнам прекарах в тим „А“, в Лаос. Но успях да се опазя жив и невредим и ме изпратиха обратно у дома. Дългокос кучи син и гаджето му, което не носеше сутиен, все още си спомням циците й, ме заплюха на летището и ме нарекоха „убиец на бебета и малки деца“. По същия начин ме посрещнаха и на летището в Атланта, но този път жената, която ме заплю, приличаше на баба ми. А после дойдох тук и започна процесът по демобилизирането ми. Имаше и заключителна церемония. Единствената причина, поради която отидох, беше, защото мислех, че копелетата са напълно способни да ме изправят пред военния съд, защото съм се отлъчил самоволно. И така, строяват ни всички, призовават вниманието ни и ето, че марширува онзи полковник от зелените барети. „Извадете носните си кърпички, момичета“ — казва той. И наистина има това предвид. И така, след около минута всички стоим с носните си кърпички в ръка. „Добре, момичета — казва копелето. — Издухайте си носовете.“ Чудим се, какво, по дяволите, става, но чинът му е достатъчно висок, така че всички си издухваме носовете. „Добре — казва той. — Приберете кърпичките. Времето за сълзи мина. Знам, че се чувствате унижени от първия до последния човек. Но вие сте част от войнското братство. И никога няма да го изгубите. И е по-добре да разберете, че онова, през което сте преминали, ви прави специални. Можете да направите всичко, всичко, което решите, всичко, за което се сетите. Вие сте десет крачки пред всички други. Можете да бъдете всичко, което пожелаете. Аз не ви съжалявам. Горд съм, че служих с вас. Поздравявам ви.“ Поздрави ни, като отдаде чест и каза: „Освободете всички, старши сержант.“ И се отдалечи.

Погледите на Кейси и Макнаб се срещнаха. Кастило не се съмняваше, че онзи полковник е бил сегашният генерал Макнаб.

— И аз се върнах в Бостън и се опитах да изпия всичката бира на пристанището — продължи Кейси. — И тогава баща ми каза, че трябва да се опитам да помисля за бъдещето си и че може би трябва да се възползвам от предимствата си на ветеран във войната и да се запиша в градската пожарна команда като ченге или може би пощенски служител. Не исках да разнасям пощата, нито да бъда ченге или пожарникар. И се запитах каква част от речта на онова копеле е била истина и каква — не. Дали наистина можех да постигна всичко, което реша? Трябваха ми два дни, за да си събера ума и да реша какво искам да правя, но на следващия отидох в Масачузетския технологически институт, потърсих професора по електроинженерство и му казах, че не съм завършил гимназия, но съм служил във Виетнам и затова зная повече от другите както за техниката, така и за хората, но че искам да науча още повече. В института нямаха много бедни ирландски деца, незавършили гимназия, но онази есен аз станах едно от тях. Първата година учех редовно, а вечерта посещавах вечерната гимназия, така взех диплома за гимназиално образование. Завърших като бакалавър след две години, а след още три взех магистърската си степен. Бях все още в института, когато получих Кръста на Военновъздушните сили.

— Онази прощална реч съм я произнасял поне петдесет пъти — каза Макнаб.

— Наистина вярвате в онова, което говорите, нали?

Макнаб кимна.

— И така, с риска да се повторя, добре дошли у дома, сержант Кейси — каза Макнаб и вдигна чашата си с бира, за да го поздрави.

— Благодаря — каза Кейси и вдигна бутилката си, за да се чукне с Макнаб и Кастило.

— И така, какво можем да направим за вас? — запита Макнаб.

— Време е за разчистване на сметките — каза Кейси.

— Моля?

— Време е да ви се отплатя — каза Кейси. — Освен ако не греша, което не се случва често, вашето комуникационно оборудване е изостанало поне с пет, ако не и с десет, години.

Макнаб помисли малко, преди да отговори.

— Разполагате с оборудване, което според вас армията може да купи?

— Да, разполагам с оборудване, с което според мен Специалните части трябва да разполагат — каза Кейси. — Но нямам намерение да се забърквам с армейската система за снабдяване във Форт Монмът.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза Макнаб.

— Ще ви покажа с какво разполагам. Вземете каквото решите. Безплатно. Ще го отпиша като техника за проучване и развитие — каза Кейси. — Изпратете ми списък и аз ще ви набавя необходимото.

— Но вие говорите за голямо количество оборудване — каза Макнаб. — Сигурно го знаете.

— Знам. Аз съм богат, наистина страшно богат ирландец, което нямаше да стане, ако не бях повярвал истински във вашата реч и не бях се записал в Масачузетския технологически институт.

— Исусе Христе! — каза Макнаб.

— Никакво обвързване, генерале — каза Кейси. — Когато чух какво правят момчетата ви в Ирак, реших, че е крайно време да се погрижа за братята си от воинското братство. И ето ме тук.

— Преди да сте променили решението си, откъде и как да подхванем тази работа? — запита Макнаб.

— Защо това момче да не дойде до Невада с мен в моя самолет? — каза Кейси. — Нека той да направи предварителния оглед.

— Искате да кажете, сега? — запита Макнаб.

— Мисля, че първо ще изпия още една бира и ще хапна нещо.

— Стягай си багажа, Чарли — нареди Макнаб.

Кастило понечи да стане.

— След малко — каза Кейси и направи знак с ръката си, в която държеше бутилката бира, да седне. Погледна Макнаб. — Ако нямате нищо против, генерале. Отдавна не съм хапвал хляб с братята си.

Пролетта на 2005(ДВЕ)

303 „Конкорд съркъл“

Бала Синуид, Пенсилвания

16:55, 9 юни 2005

Мобилният телефон на Чарли Кастило звънна точно когато Бети Шнайдер завиваше и навлизаше в алеята пред тухлена къща в колониален стил, разположена зад половин акър безупречно поддържана морава.

— Ало?

Не последва отговор, но се чу звук — съскане — който предполагаше, че от другия край на линията има някой.

— Ало?

Отново не последва отговор. След миг съскането престана. Кастило погледна навън през прозореца и видя, че са близо до гаража, който можеше да подслони три автомобила. Над гаража имаше апартамент, в който беше живял през последната си година в „Уест Пойнт“, когато армията беше на учение във Филаделфия. Видя също така генерал-майор Х. Ричард Милър, вече пенсиониран, който пресичаше моравата. Когато стигна до пилона със знамето, той спря и загледа автомобила им.

Бети спря и всички слязоха.

— Имам нужда от малко помощ тук! — извика генерал-майор Милър. Това беше заповед.

Майор Х. Ричард Милър затича към баща си и пилона със знамето. Бети погледна Чарли и видя, че той е малко напрегнат. Когато майор Милър стигна до пилона със знамето, генерал Милър започна да го спуска надолу. Майор Милър постави длан на сърцето си. Бети отново погледна Кастило и видя, че и неговата длан е на сърцето.

Майор Милър хвана края на знамето, когато то наближи земята, двамата го сгънаха, след което генерал Милър го сложи под мишницата си.

— О’кей — каза Кастило и тръгна към двамата Милър.

— Да, сър — каза Бети и го последва.

— Добър ден, сър — каза Кастило.

— Спуснахме знамето, вечер е — поправи го генерал Милър.

После погледна Бети Шнайдер.

— Генерале, това е сержант Бети Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия — каза Кастило.

— Как сте, сержант? Добре дошли в нашия дом.

— Благодаря ви, сър — отговори Бети.

Спретната сивокоса жена със светлокафява кожа притича през моравата към тях и извика:

— Чарли! — Сграбчи двете ръце на Кастило, изправи се на пръсти, целуна го и каза: — Благодаря ти, Чарли! Господ да те благослови! — И накрая го прегърна здраво.

— Хелен — каза генерал Милър, — тази млада жена е сержант Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия.

— Най-после Милър е свободен да остане в нашата компания, мисис и мистър Милър — каза Кастило. — Но трябва да го вържем на верига в задния двор.

Мисис Милър поклати глава, после подаде ръка на Бети.

— Много се радвам да се запозная с теб. Добре дошла!

— Благодаря ви — каза Бети.

Мобилният телефон на Кастило отново звънна.

— Ало?

— Здравей, Чарли! Как са нещата в Бала Синуид, Филаделфия?

Чарли позна гласа на Хауърд Кенеди, личния шпионин на Александър Певснер.

— Колко мило, че се обаждате, мистър Кенеди — каза Кастило.

Очите на майор Милър светнаха.

— Няма ли да ме запиташ откъде знам къде си?

— Имаш приятели от едно време, нали така?

Кастило забеляза любопитството на Бети, изписано на лицето й, и неодобрението на генерал Милър.

— Не знам дали са „приятели“ — каза Кенеди. — Но съм сигурен, че парите говорят.

„Щом знае, че съм в Бела Синуид, а никой не знаеше, че ще дойдем тук, има човек в бизнеса с мобилни телефони. Те могат да проследят обаждането до най-близката клетъчна антена. Затова е било първото обаждане, когато никой не проговори от другата страна на линията. Искал е първо да разбере къде съм, а после да говори с мен.“

— Така са ми казвали и на мен.

— Искаш ли да ми кажеш кой отговаряше на твоя телефон в хотел „Мейфлауър“?

„Какво пък, по дяволите! Недей да лъжеш, освен ако не се налага.“

— Един човек на Хол от Тайните служби. Негова инициатива. Шефът ми реши, че можете да се обадите, и не искаше да пропусна обаждането.

— Не е ли човек от ФБР, Чарли? Моля те, не ме лъжи, Чарли.

— Не. В интерес на истината, в момента отношенията на Хол с ФБР са доста напрегнати.

— Защото бях започнал да си мисля, че искаш да ми уредиш среща с някой от бившите колеги, Чарли. А това ще ме притесни почти толкова, колкото и Алекс.

— Нито ти, нито той, има защо да се тревожите за това, Хауърд.

— Добре. Когато е разтревожен, Алекс може да стане доста неприятен. В момента ще ти повярваме.

— Благодаря.

— Харесваш ми, Чарли. Уважавам те. Проверих те. У теб има повече, отколкото се предполага за човек, завършил „Уест Пойнт“. Мисля, че можем да станем приятели.

„Наистина ли има това предвид, или ме будалка?“

— Какво искаш да ми кажеш?

— Алекс иска да ти кажа, че самолетът вече не е там, където ти казахме — каза Кенеди.

— Вече не е или никога не е бил?

— Вече не е там. От снощи.

— Откъде знаеш?

— И нещо друго. Освен че са сменили регистрационните табели, свалили са всички седалки и са сложили допълнителни резервоари.

— А това откъде го знаеш?

— Е, познавам човек, който пък познава друг, който пък познава шофьора на камиона, който е закарал резервоарите до Абеше.

— И откъде този последният човек знае за твоите интереси?

— Да си остане само между нас, Чарли, наш общ приятел от товарните въздушни линии лети дотам от Могадишу, знаеш, че това е град в Сомалия, нали? И е трябвало да пренесе резервоарите.

— В „Уест Пойнт“ съм учил дори география — каза Кастило. — И закъде, казваш, са били отправени резервоарите?

— Нджамена. Това е в Чад, предполагам, че знаеш.

— И кога нашият общ приятел е превозвал резервоарите?

— Преди около три седмици. И като знаел, че се интересуваме от какво ли не, запитал за какво са им и му отговорили, че ще бъдат закарани с камион до Абеше.

— Питам се защо не са ги закарали направо със самолет до Абеше.

— Аз също си зададох този въпрос.

— И какво беше заключението ти?

— Обзалагам се, че същото като твоето — каза Кенеди. — Надявам се, разбираш, Чарли, че ако нашият приятел е имал някаква представа за Абеше, можело е да откаже полета. Както вече споменах, нашият приятел наистина не иска да привлича вниманието на обществеността върху себе си.

— Значи ето как си разбрал — всъщност мисля — че самолетът е бил в Абеше.

— Не. Затова разполагам с онова, което ФБР наричат очевидец.

— Предполагам, не знаеш къде е самолетът в момента? Или дори разполагаш с номерата на новите регистрационни табели?

— Не, не разполагам с тях. Знам само, че самолетът е пребоядисан.

— Чудесно!

— Но се обзалагам, че не е в Сомалия…

— Защо да им носят резервоарите оттам, ако самолетът ще лети дотам, нали така?

— Великите умове работят почти по един и същи начин.

— А имаш ли предположение къде може да бъде?

— Не. Ни най-малка представа. Но работя по въпроса и по новата идентификация на самолета дори докато водим този разговор. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще узнае.

— Благодаря.

— Не предполагам да имаш нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Не сега. Може би довечера.

Имаше кратка пауза, преди Кенеди да продължи:

— Чарли, наистина не искам случайно да попадна или да се сблъскам с някой от бившите си колеги.

— Разбирам.

— Надявам се да е наистина така. Ще държим връзка, Чарли.

Линията прекъсна.

„Питам се къде ли е той? Вероятно в Ню Йорк, защото е по-лесно да си невидим в голям град, отколкото в малък. Но може да е и във Вашингтон. По дяволите, би могъл да е навсякъде. А дори от ФБР да са успели да проследят обаждането, то повече от сигурно идваше от мобилен телефон, който би могъл да бъде захвърлен веднага след приключването на разговора. Питам се какво толкова е направил, та се страхува ФБР да не го намерят?“

Кастило осъзна, че всички го гледат. Първа наруши мълчанието мисис Милър.

— Ела в къщата, Чарли — каза тя. — Всички са дошли тук, за да ти благодарят.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Чарли. — Наистина. Важно е.

— Тогава ще ти дадем минута — каза генерал Милър.

— Защо ти не дойдеш с нас, Бети? — предложи мисис Милър. — Да се срещнеш с останалите членове на семейството. Може би ще искаш да се освежиш?

— Благодаря.

Кастило изчака всички да влязат в къщата, после погледна Дик Милър.

— Кенеди — каза той.

— Чух.

— Самолетът не е вече там. Изхвърлили са седалките и са сложили допълнителни резервоари…

— Сложили? Или монтирали? Или натоварили?

— Не каза. Една от въздушните линии на Певснер е превозила резервоарите от Могадишу до Нджамена. А оттам са закарани с камион до Абеше.

— И ти му вярваш?

Кастило кимна.

— Той няма представа къде е самолетът в момента, и истински се тревожи, че може да замеся в тази работа и ФБР.

— Те търсят ли го?

Кастило сви рамене.

— Влез в къщата, Дик. Няма да ми трябва повече от минута.

Милър погледна къщата. По-големият му брат и леля му Бел бяха на входната врата и като че ли се канеха да излязат на моравата.

— Държат ме под око, нали така? — пошегува се Милър и отиде да попречи на Кенет Милър и леля Бел да излязат.

Кастило набра номера, който го свързваше с централата на Белия дом.

(ТРИ)

Кемп Дейвид

Планините Кейтъкин, Мериленд

17:00, 9 юни 2005

Президентът на Съединените щати се беше облегнал назад в удобното кресло и се опитваше да разбере за какво се отнася разговорът, който Хол водеше, от това, което чуваше само от едната страна. След малко се отказа от тези си опити и натисна малък бутон, който се намираше под масата до стола му. След миг се появи стюард в бяло сако.

— Да, господин президент?

— Време е да пийнем нещо — каза президентът. — За мен малък „Мейкърс Марк“… — Направи пауза и запита: — Мат?

Хол го погледна и той направи жестове, които подсказаха на Мат, че става въпрос за пиене.

— Скоч, моля — каза секретарят на отдел Вътрешна сигурност.

— И скоч. Евтин скоч. В този момент секретарят не се радва на особеното благоразположение на президента.

Стюардът, чернокож и белокос мъж, който изглеждаше достатъчно достолепно, се усмихна.

— Един добър бърбън и един евтин скоч. Да, сър. Нещо за хапване, господин президент?

— Защо не?

Стюардът отново се усмихна и излезе.

— О’кей, Чарли — каза Мат Хол в телефонната слушалка. — Дръж ме в течение.

Той замислено остави слушалката на мястото й, облегна се назад и погледна президента с вдигнати вежди.

— Да се върнем към играта — каза президентът и посочи дъската, разположена на масата между тях. — Шах и мат.

Секретарят погледна дъската.

— По дяволите!

— Винаги те бия — каза президентът. — Защо си изненадан?

— Надявах се, че умът ви може да е зает с други неща — каза Хол. — Беше майор Кастило.

— Нашият вече не толкова таен агент — каза президентът. — Поне това успях да разбера.

— Току-що отново му се е обадил Хауърд Кенеди, бившият служител на ФБР, който сега работи за руския търговец на оръжие.

— И?

— Кенеди му казал, че „727“ е бил в Абеше, но вече не е там. С нови, неизвестни регистрационни табели и пребоядисан в цветовете на някоя авиолиния. Коя авиолиния, само Господ знае. Мистър Кенеди също няма представа къде е в момента самолетът.

— Господи!

— Чарли Кастило каза и нещо друго. Кенеди е знаел къде е Кастило и дори нарочно е подчертал, че това му е известно. Чарли каза, че единственият начин Кенеди да узнае това, бил чрез хората, които работят в мрежата на мобилните телефони и които могат да проследят обаждането до най-близката клетъчна антена.

— С други думи, този Кенеди може да прави това, което служителите на ФБР не могат, без да са получили разрешение от съдия?

Хол кимна.

— Кастило също каза, че Кенеди изглеждал много загрижен, че ще подскажем на ФБР нещо за него. Кастило каза, че няма представа къде е Кенеди и че Кенеди добре знае това. Така че тревогите и страховете на Кенеди са малко необичайни.

— Този човек търсен ли е?

— Не знам. Казах ти, че ФБР… дори самият Марк Шмит беше… Шмит никак не искаше да ми предаде досието на Кенеди. Трябваше наистина да го притисна, за да го направи. — Той направи кратка пауза. — И, смутен съм да призная, но не съм проверил дали са занесли досието в офиса ми тази сутрин.

— О’кей. Да помислим. Марк Шмит, от ФБР знае, че този Кенеди е гнила ябълка. За тях той е нежелано усложнение. Те не искат да знаеш, както и някой друг да знае, колко високо положение е стигнала тази гнила ябълка в Бюрото или какви тревоги им е причинил.

— О’кей.

— Но това може би не оправдава Марк Шмит, че е пренебрегнал „молбата“ на Натали Кохън и не ти е предоставил исканите документи. Това е нещо различно и с това ще се заема аз.

— Да, сър.

— Но защо да вярвам на думите на този човек? Твоят човек…

— Чарли Кастило? Сега той е моят човек, така да се каже, нали?

— Не. Съжалявам. Лош избор на думи. Аз го забърках в това и Кастило е моя отговорност. Майор Кастило казва, че Кенеди ни помага, защото иска да престанем да го наблюдаваме внимателно. И със сигурност изглежда, че ни помага, когато ни казва къде е самолетът, но преди ние да сме успели да направим нещо, той ни казва, че самолетът вече не е в Чад. Защо да му вярваме, че въобще е бил там?

— Разполагам само с онова, господин президент, което ми казва Кастило. Той му вярва, а Чарли е много добър в това да отделя истината от лъжата.

Президентът изсумтя.

— И какво прави в момента нашият таен агент? Къде е той?

— Той е в къщата на бащата на Милър в покрайнините на Филаделфия. Отделът за борба с тероризма към полицейското управление във Филаделфия ще уреди среща на Кастило и Милър с някои от техните хора, които работят под прикритие в мюсюлманските групировки, които са два вида — араби-мюсюлмани и приели исляма, предимно афроамериканци, за да видят дали ще установят някаква връзка на терористите във Филаделфия.

Стюардът влезе в стаята с табла с две големи чаши уиски, купа лед и кана вода.

— Един много добър бърбън за президента — каза той. — И един наистина евтин скоч за секретаря.

— Много ти благодаря — каза Хол с усмивка.

— Причината да пиете евтин скоч, господин секретар, е, че никой не искаше да го купи. Можете ли да повярвате, че това питие е поставено в бъчва в Шотландия преди двайсет и четири години и едва сега са успели да го продадат?

— Сега, като се изясни въпросът за питието на секретаря, Джери — каза президентът, — знаем, че аз не съм единственият приятел, който Мат Хол има тук, а и в целия свят.

Стюардът излезе.

— А сега — какво, господин президент? — запита Хол.

— Натали каза, че вече почти е време да се върна във Вашингтон. Може би с твоята оставка в джоба си. Ще изчакам генерал Нейлър да ни докладва, че самолетът не е в Чад и никога не е бил там.

— Господин президент, а искате ли да ви подготвя оставката си?

— Не. Накрая може би ще ми се наложи да я поискам, но не обичам да хвърлям хората на вълците заради собствените си грешки, особено когато те не са направили нищо, а само са се постарали да изпълнят по най-добрия възможен начин моите заповеди.

(ЧЕТИРИ)

Абеше, ЧАД

23:05, 9 юни 2005

Двама мъже, облечени в свободни памучни роби, каквито обикновено носят жителите на пустинята в Чад, седяха в малка светла палатка на триста ярда от края на пистата на летището в Абеше.

Единият беше сержант Фредерик Дъглас Луис, много висок и много слаб двайсет и шест годишен младеж от Балтимор, в чийто дом на стената висеше негова снимка в пълна униформа. На нея той беше прегърнал през раменете африканец — много висок и много слаб уатуси — в роба, застанал на един крак, подпиращ се на дълга патерица. И двамата младежи се усмихваха широко в обектива на фотоапарата. Като се вгледаше отблизо, човек можеше да забележи, че двамата младежи имат едно и също лице. Луис, който беше изключително добър в работата с дигитални фотоапарати, беше наложил своето лице върху тялото на африканеца.

Също така беше наложил лицето на своята съпруга върху снимката на Джанет Джаксън в един доста разкриващ формите костюм. Мисис Луис, чийто баща беше пастор във Втората африканска методистка епископална църква в Балтимор, никак не се радваше на тези снимки.

Сержант Луис беше свързочник в екипа на „Грей Фокс“. Той седеше, стиснал между краката си оборудването за комуникации, и се опитваше да направи подобрения. Отнемаше му малко по-дълго време от обикновено, но накрая всички лампички светнаха в зелено.

— Готови сме, подполковник — каза сержант Луис.

Подполковник Томас Дж. Девънпорт, който командваше екипа на „Грей Фокс“ и който, необичайно за него, също така командваше операцията на поверения му екип, даде сигнал на сержант Луис с вдигнати палци, но не вдигна поглед от своето оборудване за комуникации, което лежеше на земята до краката му. То приличаше на малък лаптоп. Девънпорт прочете онова, което беше написал:

Първият параграф отразяваше добре свършената работа на шестима мъже с всичкото им оборудване, които бяха направили успешен парашутен десант и бяха провели мисията си, без да бъдат забелязани, което, естествено, означаваше, че никой не беше убит, ранен или изгубен.

Вторият параграф отразяваше с вероятност девет десети онова, което подполковник Девънпорт смяташе за истина. Останалото от съобщението отразяваше негови мисли и предположения.

Съобщението нямаше адрес и подпис. Както работеше системата в момента, съобщението щеше да бъде получено единствено от генерал Брус Дж. Макнаб и той щеше да знае от кого е изпратено.

Когато подполковникът натиснеше копчето за изпращане, съобщението щеше първо да бъде кодирано, а после изпратено до сателит, който обикаляше земята на височина от 27 000 мили. Сателитът, който беше програмиран да го направи, щеше да предаде съобщението на устройство, което друг човек на „Грей Фокс“ беше програмирал да изпрати на генерал Макнаб, като мине първо през кралската въздушна база в Медина, Мароко. После, когато генерал Макнаб напечаташе седемцифрения код за достъп, съобщението щеше първо да бъде разкодирано, а после показано на екрана на обикновен лаптоп. Целият този процес щеше да отнеме от три до десет секунди, което щеше да зависи основно от бързината, с която генерал Макнаб щеше да набере кода за достъп.

Подполковник Девънпорт погледна сержант Луис, който се увери, че все още всичките лампи светят в зелено, а после даде знак на подполковника с вдигнат палец. Подполковник Девънпорт натисна копчето за изпращане на съобщението, изправи гръб и изпъна рамене.

По някаква причина, в моменти като този, подполковник Девънпорт винаги мислеше за онова сигнално устройство, което го беше очаровало, когато, още като млад лейтенант, го беше видял в Музея на армейското разузнаване във Форт Хуачуа, Аризона. Като сигналното устройство, което използваше сега, целта му беше да позволи комуникацията между войската и щаба. Устройството в Хуачуа като че ли никога не е било използвано — изглеждаше така, сякаш беше произведено в завода в Уолтъм, Масачузетс, миналата седмица. То беше разположено на дървена тринога, краката на която можеха да бъдат нагласени според височината или според неравностите на терена. На върха му — където човек би могъл да очаква да види фотоапарат — имаше колекция от обикновени огледала, лост и устройство за наблюдение. Патрулите на кавалерията, които са гледали за враждебните индиански племена, са носели това устройство със себе си и докато наблюдавали за индианците, също така търсели възвишения, откъдето могат да виждат командния си пост и където да могат да разположат устройството.

Предаването на данни било много просто: слънчевите лъчи били отразявани от огледалата и препращани към командния пост. Като се работело с лоста, можело да се прекъсне отразяването на слънчевите лъчи. Ако се освободи много бързо преградата, се получавал къс сигнал, който отговарял на точка от Морзовата азбука. Да се задържи лостът малко по-дълго долу, означавало да се изпрати тире. Разбира се, изпращането на данни по този начин отнемало много време, но пак било много по-бързо от това да се изпрати човек на кон, за да каже къде са били видени враждебни индианци.

Според подполковник Девънпорт, кавалерията може би е използвала едно, две или повече такива устройства, поставени в редица. Сигналите били предавани от едното устройство на другото, докато стигнели лагера. Това изисквало съобщението да бъде записано от някоя от междинните станции и после предадено отново. За това било необходимо много време, разбира се, но все пак проблясването на слънчевата светлина било много по-бързо от способите на индианците за предаване на съобщение — използвало се парче еленова кожа, което регулирало пламъците на огъня и така дима, който предавал съобщението.

Следователно сержант Луис не беше изненадан, че светлините продължаваха да светят в зелено, нито когато дванайсет секунди след това проблеснаха две лампички, които му показаха, че съобщението е било предадено и че разкодирането му е било успешно.

Това устройство наистина беше много добро. Произведение на изкуството. Луис знаеше със сигурност, че армията не разполага с такова, че Специалните части, макар и да са добри, не са така добри като „Делта“ и „Грей Фокс“, където отиват най-добрите им хора.

Трийсет секунди след като съобщението беше предадено, започна да мига жълта светлина. Сержант Луис натисна копчето, което позволяваше съобщението да бъде чуто, и след три секунди няколко пъти премигна синя лампичка, а после остана да свети стабилно.

— Ще получим гласово съобщение, подполковник — каза сержант Луис и сложи малките слушалки на ушите си.

Подполковник Девънпорт сложи на главата си подобни слушалки, после постави малък микрофон пред устните си.

— Чувате ли ме, едно-нула-едно? — стигна до тях гласът на генерал Макнаб.

— Чуваме ви, сър. Сила на звука пета степен.

Настъпи закъснение от около седем секунди, през което време думите на подполковник Девънпорт да бъдат закодирани с цифри, предадени, а след това разкодирани, за да стигнат до ухото на генерал Макнаб, после, по същия начин, дойде отговорът на генерала.

— Добро изпълнение, едно-нула-едно — каза гласът на генерал Макнаб в ухото на Девънпорт. — Предайте и на другите поздравите ми. Работя по въпроса и ще бъдете измъкнати оттам с първите утринни лъчи. И така…

Звукът рязко прекъсна.

Да се закодира и предава звуков сигнал, беше по-трудно, отколкото да се направи това с данни, а способностите на устройството явно си имаха граници.

След седем секунди, съобщението беше подновено.

— … дотогава всички трябва да сте готови. Донесете ми сувенири. Следва още след час. Прието?

— Прието — каза в микрофона подполковник Девънпорт.

(ПЕТ)

Офисът на секретаря по отбраната

Пентагонът

Арлингтън, Вирджиния

17:10, 9 юни 2005

Мисис Тереза Слейтър, която беше на четирийсет и две и приятно закръглена, стилно облечена и работеше за уважаемия Фредерик К. Бидърмън, който пък беше секретар по отбраната вече половината си живот (Бидърмън я беше довел със себе си от компанията „Форд“ и тихо и незабележимо — и може би незаконно — лично уреди заплатата й от правителството, така както беше уредил и заплащането й от „Форд“) подаде глава през вратата на офиса му.

— Генерал Уидърс е тук, сър — каза тя.

— Колко мило! Ще помолиш ли генерала да влезе, моля? — отговори той достатъчно високо, за да го чуе всеки, който беше в чакалнята.

— Да, сър.

Тя му се усмихна. Знаеше какво е отношението на Бидърмън към Уидърс — той го смяташе за надуто копеле, което обаче е абсолютно необходимо, защото е много добро в онова, което върши. Същите думи те използваха и в Детройт, за да описват с тях различните изпълнителни лица.

Генерал-лейтенант Уилям У. Уидърс носеше малко кожено куфарче и влезе в офиса след миг, следван от един подполковник и един лейтенант. И двамата носеха тежки кожени куфарчета.

От своя страна генерал Уидърс гледаше на секретар Бидърмън като на човек, който страда от комплекс за превъзходство над другите и който отново е доказал, че може да бъде безмилостен кучи син. Но, от друга страна, Уидърс беше научил, че Бидърмън говори онова, което мисли, никога не казва нещо, в което не е сигурен, и думите му са ценни като златото — все качества, които генерал Уидърс рядко откриваше в цивилните представители на правителството и със сигурност не откриваше в политиците.

— Добър ден, господин секретар — каза генерал Уидърс.

— Добър ден, господа — каза Бидърмън и посочи редицата столове, наредени пред бюрото му.

— Преди да започнем брифинга — каза Бидърмън и отвори отделението на бюрото, където държеше пурите си, за да извади три дълги доминикански пури, — питам от лично любопитство дали намериха изчезналия „Боинг“.

Пушенето беше забранено в Пентагона. Генерал Уидърс беше чул история, в която вярваше, че когато някой напомнил това на Бидърмън, отговорът на секретаря бил, че се интересува толкова от това, колкото отделът му — от хомосексуализма и че най-добрата политика в случая била: „Не задавай въпроси и няма да получаваш отговори, които те безпокоят.“

Генерал Уидърс изчака Бидърмън да завърши ритуала с подрязването и запалването на пурата.

— Господин секретар, всъщност това е първа точка от списъка ми.

Това привлече вниманието на Бидърмън.

— О! И какво става?

Генерал Уидърс махна с лявата си ръка. Лейтенантът и подполковникът мигновено се изправиха и излязоха от офиса.

— Какво, по дяволите, става, Уидърс? — запита Бидърмън. — Твоите хора няма нужда да знаят?

— Въпросът е малко деликатен, господин секретар — каза генерал Уидърс.

— За Бога, изплюй камъчето!

— Съжалявам, че не разполагам с цялата картина, господин секретар — каза генерал Уидърс.

— Исусе Христе! Да видим с какво разполагате!

— Господин секретар, запознат ли сте с операцията, която провежда в момента „Грей Фокс“?

— Не, не съм.

— Имам информация, че „Грей Фокс“ провеждат операция.

— Водена и поръчана от кого? И за какво?

— Имам информация, че първата спирка, ако може така да се нарече, е била Кралската въздушна база в Менара, Мароко.

— Въпросите ми бяха други.

— Не знам отговорите, сър.

— А запитахте ли някой, който знае?

— Не успях да се свържа с генерал Макнаб, господин секретар.

— А с помощника му?

— Помощникът му ме прехвърли към Централното командване, сър.

— И?

— Генерал Нейлър, но много трудно се свързах и с него, сър, накрая ми каза, че няма нужда аз да знам.

— Казал е, че се провежда операция и че вие няма нужда да знаете? Или че по принцип не ви се полага да знаете за операциите на „Грей Фокс“?

— Забележката на генерал Нейлър би могла да се интерпретира и по двата начина, сър.

Секретар Бидърмън вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си и каза:

— Тереза, дай ми Нейлър на една от сигурните линии и не им позволявай да ти откажат.

Генерал Уидърс отвори едно от отделенията на куфарчето си и извади един-единствен лист хартия.

— А го има и това, господин секретар.

Бидърмън го грабна от него.

— Какво, по дяволите, е това? — запита той. — Някаква проклета похвала?

— Да, сър. Това беше първото нещо, което ми донесоха сутринта с хеликоптер, сър.

— Президентът е изпратил това с хеликоптер? — запита Бидърмън, като че ли не вярваше на ушите си, после, без да даде на Уидърс възможност да отговори, продължи: — Кой, по дяволите, е майор Х. Ричард Милър? И какво, по дяволите, е направил в Луанда, Ангола? Тук пише „дело от скрит характер“. И още, че е „показал мъдрост, която обикновено се очаква само от офицери с по-висш ранг и с повече опит“. Какво, по дяволите, е това? И как президентът…

Той прекъсна по средата на изречението, защото лампичката на телефона му започна да свети. Грабна слушалката от вилката.

— Ти ли си, Нейлър? Тук при мен е генерал Уидърс и ми каза, че когато запитал за операцията на „Грей Фокс“, ти си му казал, че няма нужда той да знае. Вярно ли е?

— За Бога, той е командващ генерал на Разузнавателната агенция на отбраната и няма нужда да знае?

— Да се върнем на въпроса, генерале, каква е тази операция на „Грей Фокс“? И как така едва сега чувам за нея?

— Такива заповеди си получил? Заповеди от кого?

— Лично от президента? Или от човек, който е казал, че говори от името на президента?

— И кога беше това?

— И президентът подчерта, че аз не трябва да бъда информиран?

— Никой не е бил информиран? И предполагаш, че това включва и секретаря на отбраната?

— Такива били заповедите, ха? Исусе Христе, Нейлър!

Той тресна слушалката върху вилката, после веднага я вдигна отново.

— Тереза, виж дали ще можеш да се свържеш с президента — нареди той и отново тресна слушалката.

Погледна Уидърс.

— Онзи самолет е бил откраднат от Луанда, нали така? Има ли връзка между това и този майор?

— Очевидно, сър.

— И каква е тя?

— Не знам, сър.

— Не знаеш? — сряза го Бидърмън. — Този наш разговор започва да ми се струва нереален, генерале!

— Господин секретар, майор Милър беше помощник военен аташе в Луанда, когато беше отвлечен самолетът. Но той също така беше шеф на разузнаването там — каза Уидърс. — От които длъжности е бил освободен. Когато ме информираха за освобождаването му, аз наредих той да бъде върнат в Централното командване.

— Мисля, ти каза, че е работил и за нас там.

— Това са само административни работи, сър.

— Освободен от длъжност? И защо?

Уидърс извади друг лист хартия от куфарчето си и зачете.

— „Нарушение на мерките за сигурност, неподчинение, превишаване на правата, които са му дадени, поведение, неподходящо за офицер и джентълмен.“ Не знам повече подробности, господин секретар. Това получих от директора на регион Югозападна Африка…

— От самия директор? Или от някой от подчинените му?

— Съобщението беше подписано от директора, сър.

— За какво се отнася точката за поведението?

— Мисля, че майор Милър се е държал неприлично с прекия си началник в ситуация извън работното място, сър.

— Искаш да кажеш, че е гей?

— Прекият му началник е жена, сър.

— И той е спал с нея или се е опитал да го направи? Кое от двете?

Генерал Уидърс погледна смутено към вратата на офиса. Бидърмън проследи погледа му. Мисис Тереза Слейтър стоеше на прага с полуусмивка на лицето, повдигнала едната си вежда.

— Да не би да прекъсвам един от „мъжките“ ви разговори? — запита тя.

Бидърмън й се усмихна.

— Отговорете на въпроса ми, генерале — каза той.

— Мисля, че второто, господин секретар — каза генерал Уидърс.

— Значи прекият му началник се опитва да се отърве от него, а президентът ви изпраща похвално писмо, при това — специална доставка с хеликоптер, за „проявена мъдрост, която обикновено се очаква само от офицери с по-висш ранг и повече опит“. Иска ми се да разбера за какво, по дяволите, става въпрос всъщност.

— Наредих да бъде разследвано поведението на майор Милър, сър. Преди да получа писмото на президента, аз…

— Мисля, че това може да почака малко, генерале — прекъсна го Бидърмън и погледна мисис Слейтър. — Тереза?

— Доктор Кохън е на телефона, шефе — каза тя. — Когато настоях да говоря с президента, ме прехвърлиха към нея.

Бидърмън грабна слушалката.

— Натали — започна рязко той, — какво става, по дяволите?

Секретар Бидърмън беше голям почитател на доктор Кохън и мислеше, че чувствата им са поне отчасти взаимни.

— Президентът не е на разположение в момента — каза доктор Кохън.

— Това ни връща веднага на въпроса, който зададох — каза Бидърмън.

— Това може ли да почака, да кажем, до шест или седем вечерта?

— Никога не отговаряй на въпроса с въпрос. Майка ти не ти ли е казвала, че е неучтиво?

— Майка ми въобще не е мислела, че ще заема подобна длъжност.

— Случайно да знаеш каква е последната операция на „Грей Фокс“? Тази, проведена съвсем наскоро?

— Не, не знам.

— Много забавно. Мисля, че имаше нареждане аз и ти да знаем за всички операции на „Грей Фокс“.

— А сигурен ли си, че е проведена операция?

— Според генерал Уидърс е така. Извърташ ли, Натали?

— Не — каза тя простичко и той веднага реши, че тя му казва истината.

— Къде е президентът?

Настъпи кратка, но ясно доловима пауза, преди тя да отговори.

— Той е в Кемп Дейвид с Мат Хол.

— А това пък за какво?

— Не мога да ти кажа. Нито пък на някого другиго. Не биваше дори да ти казвам къде е.

— Да не би Мат да е загазил?

— И това не бива да ти казвам. Не може ли всичко това да почака до шест-седем вечерта?

— Не.

— Добре, Фред. Ще те свържем с Кемп Дейвид.

— Благодаря, но не. Но ти можеш да им се обадиш и да им кажеш, че съм тръгнал нататък.

— Не можеш да отидеш в Кемп Дейвид без разрешение, Фред.

— И какво ще направят? Ще свалят хеликоптера ми? Освен ако няма нещо друго, което никой не ми казва, аз все още съм секретар по отбраната. Благодаря, Натали.

Той остави слушалката на мястото й.

— Поръчай ми хеликоптер, Тереза. А после вземи документите от генерал Уидърс. Ако има нещо важно, обади ми се на хеликоптера. — Погледна генерал Уидърс. — Не ми казвай, че дори не подозираш, че Тереза чува всичко, което се казва в офиса.

— Да, сър — каза генерал Уидърс.

Секретар Бидърмън не отговори. Той вече излизаше от офиса.

(ШЕСТ)

Кемп Дейвид

Планините Кейтъкин, Мериленд

17:20, 9 юни 2005

— Е, това е интересно, Мат — каза президентът на Съединените щати, като погледна над ниската масичка секретаря на отдел Вътрешна сигурност. — Секретарят на отбраната е тръгнал насам.

— Във връзка с това? — запита Хол.

Президентът кимна.

— Опитал се да ми се обади в Белия дом. В момента Натали приема тези обаждания. Запитал я дали е запозната с проведената наскоро операция на „Грей Фокс“. Тя не знае нищо и така е казала. На което Бидърмън отговорил, че в офиса му е генерал Уидърс, който му е казал, че е проведена операция, която има връзка с някакво летище в Мароко.

— О, по дяволите!

— Натали и секретарят на отбраната, или поне така се предполага, трябва винаги да бъдат уведомявани за операциите на „Грей Фокс“.

— А аз не съм казал на нито един от тях — каза Хол.

— Малко недоглеждане, Мат? Или преднамерено действие?

— Просто не съм го направил, господин президент — каза Хол. — Предполагам, подсъзнателно не съм искал Бидърмън да… Не знам. А на Натали, предполагам, не съм казал, защото не съм искал да слушам ясните й аргументи, че е неправилно да се замесват в това „Грей Фокс“…

— В резултат на което в момента и Бидърмън, и Натали са доста настръхнали и враждебни. И имат основание за това, Мат. И за твоята грешка ще платя аз.

— С всичките ми уважения, сър, вие грешите — каза Хол. Той се изправи. — Натали и Бидърмън знаят, че с вас сме стари приятели. Те ще разберат защо сте ме довели тук — да ви обясня защо е трябвало да бъде проведена такава операция. И няма да имат причина да ви бъдат ядосани. Аз съм виновен и аз ще понеса мъмренето.

Президентът срещна погледа му, но нищо не каза.

— Ако ме извините, господин президент, ще отида да намеря пишеща машина и ще ви подготвя оставката си. С ваше разрешение, сър, мисля, че ще е по-добре да съм си тръгнал, когато пристигне секретар Бидърмън.

След дълго мълчание президентът тихо каза:

— Наистина съжалявам, стари приятелю.

— Не съжалявате и наполовина колкото мен, господин президент — каза Хол.

Беше прекосил стаята наполовина, когато светна лампичката на телефона. Президентът вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Кой се обажда?

— Тук е президентът, генерал Нейлър. Вдигнах телефона на линията на секретар Хол. В момента той не е тук. Мога ли да му предам съобщение?

Хол спря и запита с поглед дали да продължи, или да остане. Президентът му направи знак да се върне и да седне.

— Е, кажете, генерал Нейлър.

След трийсет секунди, президентът каза:

— Генерале, вероятно няма да разберете това, но този е един от онези моменти, когато лошите новини се оказват и добри новини. Моля ви, предайте поздравите и възхищението ми от работата им на генерал Макнаб и хората му…

— О, секретар Хол е тук, генерале. Може би ще пожелаете да му кажете това, което казахте на мен?

Той подаде слушалката на Хол. В слушалката на телефона в Тампа генерал Нейлър много слабо чу президентът да казва:

— Исусе Христе, Мат, ще можеш да казваш, че си бил спасен от звъна на телефона!