По заповед на президента

(ЕДНО)

Международно летище Балтимор — Вашингтон

Балтимор, Мериленд

14:40, 8 юни 2005

Ловджийското куче се спусна към куфара на майор Карлос Кастило с доволен лай и повлече господарката си, висока и здрава жена на средна възраст, червенокоса, облечена в прекалено тесни панталони, въоръжена с мобилен телефон и деветмилиметров револвер „Смит & Уесън“.

Другите пътници, които бяха пътували от Мюнхен на борда на „Луфтханза 5255“ и чакаха багажа си, бяха очаровани.

— Извинете, сър — каза жената на Кастило, — какво имате в тази чанта?

— Само лични вещи — каза Кастило. — И няколко подаръка.

— Да не би случайно да имате пресни тестени изделия вътре?

— Мисля, че идеята да извикате шефа си е добра — каза Кастило.

— Първо, бих искала да видя какво има в куфара ви, сър — каза червенокосата.

Извади мобилния си телефон от колана, говори по него и много скоро след това се появи униформена и въоръжена жена-офицер, този път чернокожа и с длани, които изглеждаха прекалено едри за револвера.

— Сър, моля ви, сложете багажа си на тази количка и елате с мен — каза чернокожата.

— Имам още една чанта — каза Кастило. — Какво да правя с нея?

Втората чанта на Кастило се появи на контейнера едва след десет минути. Той я взе и я сложи на количката до куфара.

— Оттук, сър — каза чернокожата жена и посочи врата с табела, на която пишеше:

Кастило устоя на изкушението да махне с ръка за сбогуване, с което да зарадва допълнително другите пътници. В стаята имаше нисък тезгях.

— Оставете куфара си на тезгяха, моля, сър — каза чернокожата.

— Може ли да ви помоля да извикате шефа си?

— Сър, нарушение на федералните закони е да се внасят пресни тестени изделия, месо, плодове и зеленчуци в Съединените щати. Ако имате такива продукти в багажа си и ги декларирате сега, ще бъдат конфискувани. Ако не подпишете декларация и аз бъда принудена да претърся багажа ви…

— Моля ви, извикайте шефа си — каза Кастило.

Чернокожата извади мобилния си телефон от колана си и деветдесет секунди по-късно се появи огромен, униформен и въоръжен чернокож капитан.

— Вероятно тестени изделия — каза чернокожата.

— Сър — каза капитанът, — ще отворите ли, моля, багажа си?

— Куфарът — посочи чернокожата.

— Куфарът — повтори като папагал капитанът.

Кастило набра комбинацията и отвори куфара. Беше почти скрита под хавлиите, но все пак беше там — кутия, дълбока девет инча. Беше завита в бяла хартия и запечатана със сребриста лента, със златист етикет, на който пишеше „Демел“.

— Какво е това, сър? — запита капитанът.

— Торта. От онази, която наричат торта „Сахер“ — каза Кастило. — Шефът ми ме помоли да му донеса една от Виена.

— Шефът ви би трябвало да знае, че това е нарушение — каза капитанът доста нелюбезно. — А вие не е трябвало въобще да я вземате със себе си в самолета. И, второ, трябвало е да я декларирате. Щеше да бъде конфискувана, а стойността й щеше да ви бъде изплатена, а сега…

— Разбирам — каза Кастило.

— Може ли да видя паспорта ви, сър?

Вместо паспорт, Кастило му подаде документите си от Тайните служби. В кожения калъф беше бизнес визитната му картичка, която го идентифицираше като изпълнителен помощник на секретаря от отдел Вътрешна сигурност. Капитанът върна и двете на Кастило, погледна го безизразно и нищо не каза.

— Ще му кажа, а той винаги пита, че мерките за сигурност на летището се спазват — каза Кастило.

Капитанът дълго го гледа.

— Чувал съм, че той е много добър човек — каза най-накрая капитанът.

— Какво ти показа? — запита чернокожата.

Капитанът протегна масивната си длан, за да я накара да замълчи.

— Той наистина е добър човек — каза Кастило.

— Аз ще се заема с това — каза капитанът. — Вие можете да си вървите.

Чернокожата се поколеба, но капитанът нетърпеливо й посочи вратата. Когато жените излязоха, капитанът каза:

— Затворете куфара си, сър.

— Благодаря — каза Кастило.

— Чух, че бил сержант във Виетнам — каза капитанът.

— Да, така е — каза Кастило и затвори куфара си.

Капитанът взе чантата и поведе Кастило през задния вход обратно към залата за пристигащи пътници на летището.

— Кажи му, че друг сержант от Виетнам се надява тортата да му хареса — каза капитанът.

— Ще му кажа — каза Кастило и понесе куфарите си към изхода и чакащите таксита.

(ДВЕ)

Хотел „Мейфлауър“

1127 Кънектикът авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

16:25, 8 юни 2005

Пиколо, дърпащ една наистина силно украсена количка за багаж, последва Кастило в апартамента му.

— Просто оставете багажа в спалнята, моля — каза Кастило и му подаде бакшиша.

— Казвам ти, Чарли, че трябва да престанем да се срещаме по този начин — в разни хотелски стаи — каза майор Х. Ричард Милър. — Хората ще започнат да говорят.

Чарли се стресна и се огледа. Милър се беше изтегнал в един от фотьойлите. Яката на ризата му беше разтворена, вратовръзката — разхлабена. На масичката до него имаше бутилка „Хайнекен“.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Чарли.

— Един стар приятел ми каза да не се тревожа, защото щял да ме покрие. Оказа се, че не може. Аз съм унижен и освободен от длъжност.

— О, по дяволите! — каза Кастило. — Освободен от длъжност?

— Направиха всичко, освен да изрежат копчетата на униформата ми и да ме избутат през изхода на летището в Луанда, докато оркестърът свири някакъв марш.

— Откъде знаеш, че можеш да ме откриеш тук?

— Генерал Нейлър знаеше къде си или поне знаеше за този апартамент. Каза ми, че ключът ще ме чака на рецепцията и че трябва да се правя на невидим, докато не се случи онова, което трябва да се случи.

— Проклет да бъда! — каза Чарли.

— Хубаво местенце, Чарли. Заплатата сигурно се изчислява по друга таблица, различна от моята.

— Тук е близо до мястото, където работя — каза Чарли. — Шефът иска винаги да съм му под ръка.

— Да — каза Милър, но беше явно, че не вярва, после добави: — Имам мобилен телефон с номера на твоя шеф, но с нареждането да го използвам само ако е необходимо.

— Какво означава това?

Милър сви рамене.

— Генерал Нейлър ми го даде. Предположих, че ако тук се появи някой с кръст, на който иска да ме разпъне, шефът ти би искал да знае.

— Е, да видим какво става — каза Кастило и извади своя мобилен телефон.

— Къде, по дяволите, беше? — запита Милър.

Кастило протегна длан, за да му подскаже, че трябва да почака.

— Сър, тук е вашият личен куриер — поде той. — Нося ви обещаната торта…

— Да, сър, тъкмо влизам в апартамента…

— Да, сър. Тук е. Ако имам двайсет минути да взема душ и да се обръсна, ще дойда веднага…

— Сър, мога да дойда там…

— Да, сър. Ще ви чакам.

Той затвори и се обърна към Милър.

— Смъкни задника си от стола и се опитай да проявиш уважение, защото шефът ми идва насам. А аз имам нужда от душ, преди да е стигнал дотук.

— Искаш да остана? — запита Милър.

— Мисля, че той ще иска да те види — каза Чарли след едва доловимо колебание.

Кастило, гладко избръснат, обул грижливо изгладени панталони и чиста риза, отвори вратата на секретар Хол.

— Добър ден, сър.

— Опитах се да ти се обадя във Виена — каза Хол. — Хрумнаха ми какви ли не възможни сценарии относно теб и Певснер. Но от хотел „Бристол“ ми казаха, че си тръгнал рано тази сутрин. Бях започнал наистина да се тревожа, Чарли.

Хол видя Милър.

— Аз съм Мат Хол, майор Милър — каза той и подаде ръка.

— Как сте, сър?

— Сега, когато нашият приятел се върна, цял и невредим, се чувствам много по-добре от преди половин час, например. Той каза ли ви къде беше и какво се опитваше да направи?

— Не, сър — каза Милър. — Но чух да се споменава Виена.

Чарли влезе в спалнята и се върна с тортата.

— Ето ви обещаното, сър — каза той. — Има четиринайсет пласта малини.

— Но аз се шегувах, Чарли!

— На мен молбата ви ми прозвуча съвсем сериозно, сър. И е прясна. Купих я на път за летището тази сутрин.

Хол взе кутията и поклати глава.

— И как я внесе в страната?

— Един от капитаните, които служат на митницата, е ваш почитател. Той ми каза да ви кажа, че някога е бил сержант във Виетнам и се надява, че тортата ще ви хареса.

— Казал си му, че работиш за мен?

— Или трябваше да му кажа, или да отида в затвора. До мен стояха две въоръжени жени и служебно куче. Кучето подуши тортата.

Хол поклати глава, но все пак се засмя тихичко.

— Мили Боже, Чарли! — каза той. — Но ти благодаря. Какво ти дължа?

— За мен е удоволствие, сър. Бях щастлив, че мога да ви угодя.

— Ще спорим за това по-късно — каза Хол. — Сега мога само да кажа, че се радвам, но имаше известни опасения по срещата ти с Певснер.

— Сър?

— Той е наистина опасен, Чарли. Запитах Джоуел Исаксън дали знае нещо за него, и той ми изнесе цяла лекция, която продължи пет минути. Чух само страшни неща.

— Да, той е човек, който плаши — съгласи се Чарли.

— Поисках досието му от ФБР — продължи Хол, а после помисли на глас: — Което досега трябваше да съм получил. Радвам се, че не си се срещнал с него.

— Но аз се срещнах с Певснер, сър.

— Срещнал си се с него?

— Да, сър. Мога дълго да ви разказвам за него, но вие можете да откриете, че ще ви е трудно да ми повярвате. Аз самият не съм сигурен, че му вярвам.

— Е, да чуем, Чарли.

— Сър — запита Милър, — искате ли да остана?

Хол го погледна.

— Останете. Все пак идеята беше ваша и с това започна цялата тази история. — Той направи пауза. — А имам чувството, че единият от вас трябва да знае всичко, което знае другият. Така че останете, майор Милър.

Той погледна Чарли.

— Основното — каза Чарли — са думите му, че не той е отвлякъл самолета…

— Което е точно онова, което се очакваше да каже — вметна Хол.

— … И че ще ни помогне да го открием — каза Чарли. — В замяна на което иска да използвате вашето влияние в правителството, за да… намалите вниманието, което му се оказва.

Телефонът звънна и Кастило погледна Хол за указания.

— Отговори — каза Хол.

Чарли отиде до телефона, вдигна слушалката и каза:

— Ало.

Мълча известно време, после отговори:

— Да, това е…

— „Хусаря“…

— Не, чакайте.

Той се потупа по гърдите, не намери химикала си и направи знак на Милър да му даде нещо за писане. Хол го направи вместо Милър.

— Добре — каза Чарли. — А сега имам нужда и от хартия.

Милър взе броя на „Уошингтън Поуст“ от дивана и го подаде на Кастило.

— Добре, готов съм — каза Кастило в слушалката. — Можете да диктувате.

Той написа бележките си върху вестника, после каза:

— Да се уверим, че съм разбрал правилно. По букви: А-Б-Е-Ш-Е. Така ли? Ало? Ало? По дяволите.

Остави обратно слушалката върху вилката.

— Затвори.

— Хайде, Чарли — каза Хол и направи знак да ги запознае с подробностите.

— Беше мъж. Говореше с американски акцент. Запита дали аз съм майор Кастило. Отговорих утвърдително. Той каза, че ще ми предаде съобщение от Алекс, ако му кажа къде сме вечеряли снощи. Казах му. И той каза, че самолетът се е приземил в Абеше, Чад.

— Алекс сигурно е Певснер? — запита Хол.

— Да, сър.

— Защо той ще те търси под името майор Кастило?

— Той е знаел кой съм още преди да се обади на Ото Гьорнер — каза Чарли. — Затова се е съгласил да ми даде интервю. Преди да разбере кой съм, се е канел просто да отстрани Госингер.

— И ти е казал това? — запита Хол.

— Да — каза Чарли. — Каза, че се е канил да направи малка червена точка в средата на челото на Госингер.

— Исусе! — възкликна Хол. — И говореше сериозно, нали?

— Повярвах му — отвърна Чарли.

— Не трябваше да ти позволявам да отидеш там. Поне не сам.

— Нямаше да се срещне с мен, ако не бях сам.

— Може ли да кажа нещо, сър? — тихо попита Милър.

Хол го изгледа малко странно, но каза:

— Да.

— Две неща — каза Милър. — Не мисля, че беше съвпадение това, че телефонното обаждане дойде петнайсет минути след влизането на Чарли тук. Телефонът звъни за първи път, откакто съм тук. Което означава, че имат свой човек тук или че плащат на някое от момчетата носачи или на някой портиер.

— Да — каза, или по-скоро, изсумтя, Кастило.

— Второ — продължи Милър, — Певснер сигурно знае къде е самолетът, защото той го е приземил там.

— Не мисля, че той го е откраднал — каза Чарли. — Каза ми, че притежава достатъчно самолети. Че съвсем наскоро е купил съвсем нов „Боинг 767“ от Аржентина.

— Чарли, мисля, че трябва да започнеш от самото начало — каза Хол.

— Да, сър.

— А вие, Милър, ако имате някакви въпроси, докато слушате разказа му, можете да ги задавате своевременно.

— Да, сър — каза Милър.

— Сър, изпратих съобщение първата вечер, в което казвах, че не се е появил на срещата — започна Чарли. — Така че отидох на уговореното място и на следващата вечер и…

— И как се справи с жената, която се е натрапила в стаята ти? — запита Хол с усмивка. — Каза само, че се е появила на прага ти с бутилка коняк в ръка и че те е закарала на летището на следващата сутрин.

— Надявах се, че няма да попитате, сър — каза Чарли.

— Ах, ти, Чарли, можеш и да мълчиш, а? — каза Милър.

— Да — каза Чарли. — А и бях почти пиян, сър, и това трябва да се има предвид.

— Мислиш, че Певснер нарочно и целенасочено е искал да те напие? — запита Хол.

— Всички пихме много — каза Чарли. — Дали мисля, че са положили усилия да ме напият? Не. Той пиеше коняк, когато се срещнахме, и предложи и на мен. Не мисля, че трябваше да му откажа. И двамата — и той, и Кенеди — пиха колкото мен, ако не и повече.

— И колко достоверна, мислиш, е тази информация — че самолетът е в Чад или че поне снощи е бил там?

— Мисля, че Певснер смята това за истина — каза Чарли. — Не мисля, че той би оставил нещо на случайността, че ще ми даде информация, която подлежи на съмнение, защото той се надява, че нашето сътрудничество ще е „дълго и ползотворно“. Със сигурност не би ме излъгал.

— Добре. Това означава, че трябва да кажем на Пауъл — каза Хол.

Извади мобилния си телефон от джоба на сакото си и натисна един от записаните номера.

— Мат Хол търси директора, моля — каза той.

— Джон, обаждам се от мобилния, защото исках да узнаеш това възможно най-скоро. Онова, което търсим, е, според информацията, която смятам за достатъчно надеждна, на място, наречено Абеше в република Чад. Или поне е било там снощи в пет часа… Не, няма да говоря повече по мобилния. Ще ти кажа повече в залата за конференции довечера. Давам ти информация, която наистина смятам за достоверна, за да продължиш да разследваш… Добре. Отново, по букви: А-Б-Е-Ш-Е. Записа ли? Ще се видим скоро.

Остави мобилния в дланта си и набра друг номер.

— Мат Хол търси директор Шмит, моля…

— Добре съм, Марк. Благодаря, а ти? Марк, до този момент още не съм получил досието на Александър Певснер, за което помолих. Да не би нещо да го задържа? Как така не см сигурен, че още го искам?

Тонът на Хол се промени и двамата — и Кастило, и Милър — го погледнаха. Изражението на лицето му показваше, че никак не му харесва онова, което чува.

— Е, Марк, първо, директорът на ФБР не е намерил време да ми каже, че „не смята за измислица тази история с Певснер, както и човекът в Луанда, който я е измислил“, но пък и това няма нищо общо с моето желание, нали?

— Да, разбира се, още го искам… И то възможно най-скоро. Изпратете ми го по човек веднага!

— Да, разбира се, знам, че е поверително.

— Тогава, ще изпратя един от собствените си тайни агенти…

— Смятате, че съм ядосан? Не мога да си представя защо бихте смятали така…

— Всъщност не съм в офиса си. Аз съм в стая 404 на хотел „Мейфлауър“. Но ако това ще ви причини някакви проблеми, мога да изпратя някой от агентите си в офиса ви след пет минути…

— Добре. Чудесно. Ще го очаквам. И докато съм се свързал с теб, Марк, има още нещо, от което имам нужда възможно най-бързо. Искам досието на един от вашите специални агенти, може би е бивш специален агент. Мъж на име Хауърд Кенеди…

— Точно така. Хауърд Кенеди…

— Е, ако имате на работа половин дузина мъже с това име, изпратете ми досиетата на всички…

— Не искам да звучи така, сякаш съм готов само на конфронтация, Марк, и съжалявам, че се чувстваш по този начин. И за миг не съм подозирал, че ти и директорът на ФБР решавате заедно какво да ми изпратите в резултат на молбата на доктор Кохън, но ставам малко любопитен защо това се превръща в проблем…

— А ти как ще го наречеш, Марк? Колко време ще ти е необходимо, за да ми изпратиш досиетата на всички бивши агенти с името Хауърд Кенеди?

— Честно, не мисля, че трябва да чакам чак толкова много. Ако има някаква причина да не мога да имам досието на бюрото си до утре в девет сутринта, защо не ми изпратите писмен доклад за това, та да мога да го покажа на доктор Кохън?

— Да, мисля, че си прав. Изглежда, наистина имаме проблем с комуникацията — трудно ни е да се разберем. Ще чакам досието на Певснер. Беше ми приятно да разговарям с теб, Марк.

Той натисна бутона за край на разговора и постави телефона в джоба си.

— Войната за територия започна — каза той. — Страхувах се, че това ще се случи. — Обърна се към майор Милър и каза: — Надявам се, разбирате, че трябва да ви задам този въпрос.

— Сър?

— Направили ли сте нещо, което мисис Уилсън би могла да сметне за неприлично предложение?

— Не, сър, не съм.

— Колко алкохол изпихте по време на вечерята си с нея?

— Никога не съм вечерял с мисис Уилсън, сър.

— А пили ли сте някога с нея?

— Не, сър.

— А аз изпих по едно питие с нея — каза Чарли.

— Ти? — запита Хол, а когато Чарли кимна, зададе нов въпрос: — А ти направи ли й неприлично предложение?

— Тя ми направи нещо повече от неприлично предложение — каза Чарли.

— И?

— Бях в настроение да приема — каза Чарли.

— Исусе Христе! — каза Милър. — Нали ти казах, че тя е опасна!

— Също така ми каза, че тя не получава у дома си онова, което й е нужно. А и тя е много привлекателна жена. Освен това, предполагаше се, че трябва да повярвам на думите й, че е репортер за „Форбс“, а тя мислеше, че аз съм колега журналист, чието име е Госингер.

— Но ти си знаел коя е, нали? — настоя Хол.

— Да, сър. Дик ми каза коя е всъщност.

— И че не получава онова, което й е необходимо, у дома. И какво точно сте имали предвид с тези думи, Милър?

— Сър, мисис Уилсън е с двайсет и дори може би повече години по-млада от съпруга си. Клюките твърдят, че тя предпочита млади мъже.

Хол дълго го гледа, но нищо не каза. Вместо това се обърна към Кастило.

— Кажи ми, Чарли, и истината, моля те. Защо заведе мисис Уилсън в леглото?

— Сега това изглежда безотговорно, сър. Но случилото се всъщност беше резултат от нейното настояване да види репортажа ми за „Тагес Цайтунг“…

— Защо?

— Вероятно за да се увери, че наистина разполагам с репортаж и че съм журналист. Беше надушила нещо и беше изпратила Дик да ме провери. И искаше да знае дали съм готов с репортажа и какво съм научил за изчезналия „Боинг 727“.

— И какво общо има това с факта, че сте се озовали в леглото?

— Казах й, че може да види репортажа веднага щом „Тагес Цайтунг“ бъде отпечатан — на жаргона на журналистите изразът е „положен в леглото“. А тя отговори: „Защо не когато ние се озовем в леглото?“

— И в този момент вероятно си престанал да разсъждаваш с мозъка си — каза Милър.

— Би могло и така да се каже, предполагам — каза Чарли.

— Да, това наистина е един много сбит доклад, Чарли — каза Хол и поклати глава. — Малко грубичък, но право в целта. Надявам се, че тя си е струвала. Защото това малко… похождение може да ни струва скъпо.

Той хвърли поглед на часовника, който носеше на китката си.

— Не знам след колко време ще се появят хората на ФБР, но не мисля, че мога да рискувам да се върна обратно в офиса. Много се съмнявам, че ще предадат досието на Певснер на теб. Може ли да си вземем кафе и нещо за хапване, как мислиш?

— Кафе, както и огромни чинии с ордьоври, вече пристигат — каза Чарли и тръгна към телефона.

— Сър, мога ли да направя предложение? — запита Милър.

Хол се замисли малко, после отговори:

— Разбира се, защо не?

— Става въпрос за думите на Певснер или на някой от хората му, че съществува връзка във Филаделфия…

Хол кимна в знак, че разбира.

— Сър, може би бих могъл да съм полезен в това.

— Как?

— Баща ми и полицейският комисар са приятели, сър. Комисар Келог, говори ли ви нещо?

— Милър, ще предам на ФБР онова, което Чарли е чул във Виена. Те със сигурност ще разследват въпроса и ще запитат полицията дали разполага с нещо.

— Сър, понякога взаимодействието между ФБР и полицията не е такова, каквото би трябвало да бъде.

— По-точно?

— Сигурен съм, че ченгетата ще отговорят на всички точно зададени въпроси от страна на ФБР. Но вероятно няма да го направят достатъчно бързо. И със сигурност няма доброволно да им дадат информация, която не им е поискана изрично или, ако имат човек, който под прикритие е свързан с мюсюлманите, неговото име. Или…

— И мислиш, че ще се доверят на теб?

— Ще ми се доверят повече, отколкото биха се доверили на ФБР — каза Милър. — Особено ако комисар Келог разбере, че задавам въпросите от ваше име.

Хол издиша бавно и поклати глава.

— Чарли, чу ли това? — запита той.

— Да, сър.

— Всъщност не точно това беше въпросът, Чарли, и ти го знаеш. Какво мислиш?

— Мислех си, сър, че ако президентът… Мога ли да говоря за това?

Хол изучава известно време Милър, после се обърна към Кастило.

— Той знае, че работиш по заповед на президента, нали?

— Мисля, че вече се е досетил, сър.

— И тъй като вече сме изтървали кравата от обора… — каза Хол и направи знак на Кастило да продължи да говори.

— Сър, щом президентът иска да знае кой какво е узнал и кога го е узнал, и ако ченгетата във Филаделфия знаят нещо, той ще иска да знае и кога ФБР са открили това, нали така?

Хол дълго го гледа. Чарли си помисли: „Той мисли, но не за това, дали Милър да отиде във Филаделфия.“

— Току-що ми хрумна мисъл, характерна за бюрократите от Вашингтон, и малко се срамувам от нея — призна Хол. — Мислех си: „Мили Боже, ако открием самолета преди всички други, доста хора ще загазят и ще ни се ядосат истински. И можем да разчитаме, че ще се опитат да се разплатят с нас.“

— Значи Милър няма да отиде във Филаделфия? — запита Чарли.

— Зависи — каза Хол. Отново извади мобилния телефон от джоба си и набра един от записаните в него номера.

— Мат Хол за генерал Нейлър… Трябва да говоря с него, и то веднага.

Обърна се отново към Кастило и Милър.

— Главнокомандващият Централно командване е отишъл да бяга за здраве по плажа — каза им с усмивка.

Обаче главнокомандващият Централно командване е винаги на разположение — бяха необходими по-малко от деветдесет секунди, за да дадат телефон на генерал Нейлър.

— Като че ли си малко запъхтян, Алън — каза Хол. — А какво ще кажеш за бруленето на вятъра и силните слънчеви лъчи? На твоята възраст…

Това очевидно не развесели генерала. Хол се усмихна.

— Самообладание, самообладание, Алън. Не, това не може да почака. Важно е, но и двамата говорим по мобилни телефони, така че просто ще трябва да ми се довериш. Става дума за този последния човек, който ми изпрати. Бих искал да го използвам по същия начин, по който използвах и използвам първия. Имаш ли нещо против? И, което е още по-важно, ако това ще го накара да си навлече беда, така да се каже…

— Той, разбира се, би се съгласил доброволно.

Хол подаде телефона на Милър.

— Да, сър?

— Да, сър, разбирам. Благодаря ви, сър. Да, сър.

После подаде телефона на Кастило.

— Да, сър?

— Да, сър, добре съм…

— Да, сър, ще бъде направено.

Кастило подаде мобилния телефон на Хол.

— Благодаря ти, Алън. Ще се свържа с теб, когато ще можем да разговаряме свободно. Приятно тичане.

Хол остави телефона обратно в джоба си.

— Какво каза на теб, Милър?

— Сър, той каза УЗКГ, да се поставя на вашите заповеди. Писмените заповеди на Централното командване ще бъдат отдадени утре.

— УЗКГ? — запита Хол.

— Устни заповеди на командващия генерал, сър — поясни Милър.

— О’кей. Забравил съм тази фраза. Ако въобще някога съм я знаел. Когато бях в армията, не можах да видя отблизо нито един генерал.

— Казва се НПЗ, сър — каза Чарли. — Когато няма време да получиш набор от писмени заповеди.

Хол кимна.

— Чух, че са ви забранили достъпа до секретна информация — каза той на Милър. — А аз ви подновявам това право в този момент. Чарли, обади се в офиса и издиктувай нашите бележки и заповеди, за да бъдат записани.

— Да, сър. И какво ще му дадете?

— Всичко, което му е било отнето — каза Хол. — В добавка, упълномощавам те да му кажеш всичко, което трябва да знае за заповедите на президента.

— Да, сър.

— Това също го издиктувай в офиса — нареди Хол.

— Да, сър — каза Кастило и натисна бутона на мобилния си телефон.

— Да, сър — каза и Милър.

— Благодаря ви, комисар — каза Хол. — Когато отидете в офиса в осем, майор Милър и моят изпълнителен помощник Кастило ще ви чакат. Въпросът наистина е важен и съм благодарен за вашето разбиране.

Усети погледа на Кастило върху себе си, докато слагаше край на разговора.

— Да, и ти ще отидеш. По няколко причини. Очевидно нямаш време да дадеш на Милър нужната идентификация, това първо. Второ, искам и двамата да сте извън града известно време.

— Да, сър. А ако се получи друго съобщение от Певснер?

— Мислех, ако си съгласен, да кажем на Джоуел Исаксън да изпрати друг човек тук, в апартамента. Той ще знае само това, което трябва да знае. Че ако се получи обаждане за теб, ти си извън града, но могат да се свържат с теб на мобилния ти телефон и да дадат номера ти на човека, който го поиска.

— Това ще свърши работа, сър, поне що се отнася до Певснер. Но ако тайни агенти дойдат, те ще разберат, че живея тук. Това няма ли да причини проблеми?

— Те вече знаят къде живееш. И вероятно знаят за теб доста повече, отколкото ти мислиш. Защо, мислиш, кодовото ти наименование е „Дон Жуан“?

— Наистина ли? — засмя се тихо Милър.

— И не мислиш за това, че Исаксън и Макгайър знаят, че съм тук в момента, нали?

— Чудех се за това, сър. Но щом тук влязат тайни агенти…

— Говориш за невъзможността да плащаш за това място със заплатата си от армията?

— Такива неща пораждат клюки, сър.

— И защо би трябвало да е така? Предполага се, че одобрявам, щом знам за това.

— Да, сър.

— Не мисля, че ще ми се наложи да кажа на Джоуел да нареди да си държат устите затворени, но все пак ще го направя.

— Кога искате да отидем, сър?

— Искам да видите с какво разполага ФБР за вашия приятел Певснер, но това може да почака, докато се върнете. Искам да сте вън от града, когато отида в Белия дом.

Кастило погледна часовника си.

— Току-що сме изтървали влака — каза той. — Има друг след час.

— И това е добре — каза Хол.

Кастило отиде до телефона.

— На кого се обаждаш? — запита Милър.

— На портиера — отговори Кастило, след това заговори в слушалката: — Тук е мистър Кастило. Имам нужда от два билета първа класа за влака до Ню Йорк, пишете ги към сметката ми за стаята. И поръчайте такси, което да ме чака след половин час, за да ме закара до гара „Юниън“.

— Ти каза „два билета до Ню Йорк“ — каза Милър, когато Кастило затвори.

— Да, знам. Мисля, че си прав в предположението си, че времето на обаждането от Певснер не е случайно. Мислех си, че ако искам информация за някой, който живее в хотел, ще трябва да дам доста пари на портиера. Мисля, че вероятно той е „злодеят“. Почти сто процента съм сигурен, че по този начин Кенеди е открил, че Карлос Кастило не е гаджето на Карл Госингер. И няма да…

— Той си е помислил това? — запита Милър развеселен.

— Да, така си е помислил. И няма да съм изненадан, ако някой от ФБР също започне да му задава въпроси за човека от стая 404. Пауъл също изглежда доста любопитен относно мен.

— И наистина мислиш, че той ще поръча нещо такова? — запита Хол.

Кастило кимна.

— Или му дават пари, или се обръщат към патриотичните му чувства, за да го накарат да ме държи под око. Може би греша — много ми се иска да греша — но ако съм прав, много ще се радвам, ако и двамата — и Пауъл, и Певснер — трескаво ме търсят сред хората, които слизат на гара „Пен“ в Ню Йорк.

— Какво имаш срещу директора Пауъл? — запита Хол.

— Не ми харесва отношението му към Дик — отговори Кастило. — Каза ти, че няма нищо да му се случи, а после го освободи от длъжност. А много добре знае, че ако нещо такова се случи на офицер от армията, той може съвсем спокойно да се пенсионира.

— Аз ще се справя с това — каза Хол. — Аз съм…

На вратата се почука. Донесоха им кафето и огромна табла с ордьоври.

Петнайсет минути по-късно на вратата отново се почука. Кастило отвори. Бяха двама мъже в делови костюми. Единият от тях носеше дипломатическо куфарче. Чарли огледа коридора и видя Джоуел Исаксън да идва към стаята му от едната страна, а Том Макгайър — от другата.

„Сигурно нещо в тези двамата им се е видяло подозрително.“

— Да? — каза Кастило.

— Търсим секретар Хол — каза по-възрастният от двамата.

— А вие кои сте?

Мъжът, който беше проговорил, извади кожен калъф от джоба си и го разтвори.

— О, мили Боже, ФБР! — каза Кастило по-високо, отколкото беше необходимо.

Исаксън се усмихна, преди да спре пред съседната врата и да пъхне ключа в ключалката.

— Влезте, моля — каза Кастило. — Секретарят ви очаква.

— Добър ден, господин секретар — каза мъжът от ФБР. — Аз съм инспектор Дохърти от офиса на директор Шмит.

Хол се усмихна и му подаде ръка.

— Господин секретар, имаме досие за вас — каза инспектор Дохърти. — Но е от личните файлове на директора и той го иска обратно, ако е възможно, веднага и да го върнем лично, след като сте го прочели.

Подаде на Хол кожена папка. Хол погледна първо папката, а после — Дохърти. Изражението на лицето му показваше, че искането на директор Шмит не му се нрави.

— Директор Шмит ще направи ксерокопие за вас, сър — предложи Дохърти.

— В такъв случай, Чарли — каза Хол и подаде папката на Кастило, — мисля, че ти и Милър трябва да хвърлите по един поглед на досието, преди да тръгнете.

Изражението на лицето на Дохърти показа, че въобще не харесва това, което чува.

— С уважение, сър, тези господа имат ли нужното разрешение за достъп до секретна информация?

Хол не отговори. Изражението на лицето му беше достатъчен отговор.

— Разбирате, сър, че трябваше да попитам.

В кожената папка беше досието — дебело, листовете хартия бяха закрепени с огромна алуминиева скоба.

— Има кафе, мистър Дохърти — каза секретарят.

— Благодаря, сър, но не.

Кастило отиде до дивана, остави досието на масичката за кафе и започна да прелиства страниците. След минута и Милър седна до него.

— Надявам се, че вие, господин секретар, както и тези двама господа, разбирате, че някои от данните в това досие не са потвърдени — каза Дохърти.

Кастило затвори досието.

— Сър, имаме нужда от повече време, отколкото разполагаме с Милър — каза той.

— Добре — каза Хол. — Тогава е по-добре да тръгнете. Ще прочетете ксерокопието, когато се върнете.

Кастило взе досието и понечи да го върне в папката.

— Просто го остави там, моля те — каза Хол. — Ще прочета толкова, колкото успея, преди да отида в Белия дом.

— Да, сър — каза Кастило.

Той и Милър отидоха в спалнята. След пет минути излязоха с куфари. Кастило беше облечен официално — със сако и вратовръзка. Хол вдигна поглед от досието.

— Дръжте ме в течение — нареди той.

(ТРИ)

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

17:25, 8 юни 2005

Секретар Хол беше чул, и то не без това да му достави удоволствие, че пътниците на само три превозни средства са били освободени от внимателно проучване, преди да бъдат допуснати в района на Белия дом — лимузината на президента, лимузината на вицепрезидента и неговия личен автомобил.

Мислеше за това, докато неговият „Юкон“ наближаваше портата, и беше доволен да осъзнае, че той се наслаждава на тази привилегия, докато тя е отказана на Джон Пауъл и Марк Шмит. В момента не беше особено благоразположен към нито един от двамата.

И беше следователно изненадан и малко разочарован, когато униформеният служител на Тайните служби махна с ръка на „Юкона“ да спре.

Джоуел Исаксън свали прозореца на вратата на шофьора.

— Добър вечер, господин секретар — каза охраната. — Сър, президентът помоли да отидете първо в стаята му, а не в залата.

Натали Кохън седеше на дивана с крака, свити под тялото, в стаята на президента. Вдигна ръка за неофициален поздрав, когато Хол влезе. Президентът седеше с приведени рамене в един от фотьойлите и държеше чаша с бърбън, обичайното за него питие.

— Искаш ли и ти, Мат? — запита той и посочи чашата. — Да ти даде смелост да раболепничиш пред Пауъл?

— Няма да раболепнича пред Пауъл. — Изстреля думите Хол, после се сети да добави: — Господин президент. Нали?

— Нека ти кажа къде нашата малка риболовна експедиция се удари в скалите — каза президентът.

Той посочи редицата бутилки на страничната масичка. Хол отиде до нея, каза си, че май е в беда и ще има нужда от всичкия си ум и не бива да пие, а после си наля два пръста бърбън и отпи. След това се облегна на масичката и погледна президента.

— ФБР са научили, че „Лийз Еър“ са предявили правото си върху изчезналия самолет, който, вероятността е седемдесет процента, сигурно вече е на дъното на Атлантическия океан.

— Но нима това не се очакваше, сър?

Президентът вдигна ръка в знак да не го прекъсва.

— Директорът на ЦРУ ми докладва, че е сметнал за необходимо да освободи от длъжност техния човек в Луанда, защото е предал на твоя майор секретна информация, която вече била подложена на преценка и отхвърлена от Ленгли. А човекът предал информацията на твоя майор, защото той казал, че работи за мен — това трябваше да е тайна операция, помниш ли? — и, второ, защото онзи, по време на вечеря… направил неприлично предложение на шефката си.

Президентът отпи от питието си и погледна Хол, за да види каква е реакцията му. Секретарят мисли точно три секунди и стигна до дълбоко философското решение, което беше научил още във Виетнам, където животът, ако не друго, беше подложен на риск: „Избирай хора, на които имаш доверие, и се доверявай на хората, които си избрал.“

— Според мен, господин президент — каза Хол, — има почти стопроцентова вероятност изчезналият самолет да не е на дъното на Атлантическия океан.

— Това е интересно — каза доктор Кохън.

— Но не знаеш къде е всъщност, нали, Мат? — запита много тихо президентът.

— Господин президент, съществува вероятност от почти осемдесет процента вчера следобед в пет часа самолетът да е бил на изоставено летище в Чад. Селището се нарича Абеше. Предадох информацията и на Пауъл.

— А какъв е източникът на информацията, Мат? — запита, много тихо, доктор Кохън.

— Руският търговец на оръжие Александър Певснер.

— И какво каза в отговор на информацията директорът Пауъл? — запита президентът, а после, без да даде време на Хол да отговори, зададе нов въпрос: — И каза ли ти господин Певснер какво прави самолетът в Чад?

— Накратко, сър, самолетът бива подготвян да се вреже в Камбаната на свободата във Филаделфия. Планът е на група от Сомалия, която нарича себе си „Свещения легион на Мохамед“.

— И си казал това на Пауъл? — запита президентът.

— Не, сър. Само че имам надеждна информация, че самолетът се намира в Абеше.

— И той не запита какъв е източникът на информацията?

— Напротив, сър, запита. Но му казах, че говоря по телефон, който не е сигурен.

— Това име, Певснер, е изниквало и преди — каза президентът. — Според Пауъл, той е руски мафиот, глава на мафията. Ти знаеше ли за това?

— Дали директорът Пауъл ви е казал, също така, сър, че агенцията използва самолетите на Певснер, за да пренася тайно разни неща с тях? И че го използва като източник на оръжие от всякакъв вид?

— Не — каза замислено президентът. — Не се е случвало да споменава това.

— Как се свърза с Певснер? — запита доктор Кохън.

— Майор Кастило се срещна с него — каза Хол. — Искате ли всички подробности?

— Всяка, дори най-малката подробност, господин секретар — каза президентът. — Всяка проклета незначителна подробност!

Отне им около десет минути.

— Добре, доктор Кохън — каза президентът. — Чу тази очарователна история. Ти си моят сигурен съветник, така че — посъветвай ме.

— С всичко ли разполагам, Мат? — запита доктор Кохън.

— Има още едно-две неща, но не се отнася до мястото на самолета, нито до намеренията на терористите.

— По дяволите, казах, че искам всяка една подробност, Мат!

— Да, сър. Майор Милър не е направил неприлично предложение на мисис Уилсън.

— Той твърди така, нали?

— Мисис Уилсън е направила такова предложение на майор Кастило, защото решила, че той наистина е немски журналист. И той го е приел.

— Интересно — каза доктор Кохън.

— И…

— Искам да чуя това от самия майор Кастило — каза президентът. — Искам да чуя цялата тази проклета, дива и невероятна история отново, от него.

— Сър, в момента той пътува към Филаделфия. Мога да му се обадя и да му наредя да се върне, но ще са необходими няколко часа…

— Отишъл е да провери вероятната връзка на мюсюлманите във Филаделфия? — запита доктор Кохън и когато Хол кимна, продължи: — Господин президент, няма да имате време сам да проверите историята на Кастило. Трябва веднага да вземете решение.

— Знам, че трябва да взема решение, Натали — каза президентът. Звучеше по-скоро уморено, отколкото саркастично. — От теб искам да ме посъветваш какво трябва да бъде това решение.

Тя не отговори веднага.

— Хайде, Натали. Нали затова печелиш толкова много пари — каза президентът.

— Сър, моят съвет… Съпругата ви е в Чикаго, нали така?

Президентът кимна.

— Сър, мисля, че трябва да се обадите във флотата да ви дадат хеликоптер и да отидете до Кемп Дейвид. И да вземете и мистър Хол с вас. Без да дадете обяснение на никого.

— И какво да правя с Пауъл?

— Аз ще отида в залата и ще му кажа, както и на мистър Шмит, че тъкмо преди да тръгнете за Кемп Дейвид, сте ми казали, че искате да знаете дали изчезналият самолет е наистина в Чад или не…

— Абеше — подсказа Хол.

— Благодаря ти — каза тя. — И че трябва да ме информира веднага, щом узнае нещо.

— Защо Мат и аз трябва да отидем в Кемп Дейвид? — запита президентът.

— Защото, ако искате да помолите Мат за оставката му, ще го заведете там — каза доктор Кохън.

— Искам до утре сутринта да знаят дали самолетът е в Абеше или не — изказа на глас мисълта си президентът.

— Мога ли да предложа, господин президент, да се върнете тук утре вечер по това време? — каза доктор Кохън.

— О’кей — каза президентът, след като помисли кратък миг. — Да последваме съвета ти.

Натали Кохън вдигна слушалката на телефона, който беше на масичката за кафе.

— Тук е доктор Кохън — каза. — Президентът иска хеликоптер за полет до Кемп Дейвид незабавно. Без никакво забавяне и ми докладвайте веднага.

Остави обратно слушалката.

— Благодаря ти, Натали — каза президентът. После погледна Мат Хол. — Исусе Христе, Мат! Те наистина искат да разбият онзи самолет в Камбаната на свободата!

(ЧЕТИРИ)

На борда на хеликоптер №1

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

18:10, 8 юни 2005

Пилотът на хеликоптера каза:

— Хеликоптер №1 се вдига във въздуха.

Президентският хеликоптер „Сикорски“ VH–3D „Sea King“ се вдигна плавно от моравата пред Белия дом, после направи все така плавен завой, набра височина и се понесе към Кемп Дейвид. Президентът на Съединените щати каза:

— Чувствам се като Никсън, който бяга от разярената тълпа пред Белия дом с доста неискрена усмивка на уста.

— Господин президент — каза секретарят на отдел Вътрешна сигурност Матю Хол, но не продължи, спря неочаквано.

— Какво, Мат?

— Канех се да кажа, че съжалявам, и то заради проблемите, които се създават и сякаш непрекъснато нарастват, но всъщност искам да ви благодаря за това, че ми имате доверие.

Президентът махна с дясната си ръка, с което искаше да каже, че това не е необходимо. И каза:

— Знам, че вярваш в онова, което ми каза. И изглежда очевидно, че не мога да пропусна нито една възможност, независимо колко невероятна изглежда. Длъжен съм да обръщам внимание на всичко.

Хол не каза нищо.

— Също така ще можем да видим колко ефективна е всъщност цялата тази технология, нали? В този момент Натали казва на Пауъл, че искам да знам какво става или какво е ставало на онова летище в Чад, така че скоро ще влязат в действие сензорите на сателитите.

— Господин президент, напълно съзнавам, че отново се бъркам в работата на директор Пауъл, но може да се направи още нещо.

— Какво?

— Сър, досега не съм привлякъл вниманието на генерал Нейлър върху това.

— Нейлър? И защо да го безпокоим?

— Той може би разполага с начини да открие какво става в Абеше и е възможно да го направи дори преди ФБР, а и всеки, когото Нейлър помоли да се справи със задачата, би го направил.

— И мислиш, че Пауъл не би го направил? Исусе, ти май наистина не го харесваш, нали така?

— Това са два въпроса, сър. Не, аз наистина не го харесвам. И не, не мисля, че той ще потърси помощта на генерал Нейлър, освен ако не е притиснат до стената, а трябва да го направи. В момента той е загрижен единствено как изглежда агенцията му във вашите и във всички други чужди очи.

— Това е доста сериозно обвинение, Мат.

— Да, сър, напълно го осъзнавам. Но вътрешната сигурност е моята отговорност и охотно признавам, че имам нужда от всяка помощ, която мога да получа.

— Още два въпроса. Първо, как, мислиш, може да помогне Нейлър? И, второ, какво точно е предизвикало този проблем между теб и Пауъл? До вчера мислех, че двамата се разбирате достатъчно добре.

— Той ме излъга — каза Хол. — Обеща ми, че няма да предприеме наказателни действия срещу майор Милър, а после направи точно това.

— И какво е направил?

— Освободи го от длъжност, като напълно съзнава, че ако освободиш от длъжност офицер, кариерата му отива по дяволите.

— Избрал е да повярва на мисис Уилсън. Мисля, че това се нарича „доверие в колегите“ — каза президентът. — И, от моя гледна точка, ти правиш същото за майор Кастило… и за майор Милър, който дори не ти е колега.

— Вече е мой служител. Генерал Нейлър ми го предостави временно. И, сър, не знам с какво може да помогне генерал Нейлър. Но може би разполага с нещо — дори това да е само идея — и мисля, че трябва да го помолим за помощ.

— Нека да помисля — каза президентът.

Докато стоеше на изхода и чакаше при тях да стигне една от количките за голф, които превозваха хората до хижите на Кемп Дейвид, президентът се обърна и срещна погледа на Хол.

— Струва ми се, че майор Милър е невинна жертва. Това не ми харесва. Какво мога да направя, за да му помогна?

Въпросът изненада Хол. Дори не беше помислил, че президентът ще предложи да помогне на Милър.

— Сър, мисля, че ако похвалите писмено Милър за службата му, за делата му, които са изключителни за човек с неговия ранг и опит, и го изпратите до него чрез разузнавателната служба на Отдела по отбраната, защото те са тези, които искат да го разпънат на кръст…

— Ти го напиши, а аз ще го подпиша — прекъсна го президентът. — Но първо се обади на генерал Нейлър и без да се впускаш в твоите проблеми с ЦРУ, му кажи, че ако може да помогне с нещо за откриването на онзи самолет в Чад, трябва да го направи.

— Да, сър. Благодаря ви, господин президент.

(ПЕТ)

Хотел „Уоруик“

1701 „Лоукъс стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

20:30, 8 юни 2005

— Наистина бих искал да дойдеш до дома с мен, Чарли — каза майор Х. Ричард Милър, когато таксито спря пред хотела.

— Мисля, че ще успееш да накараш баща си да разбере какво се е случило, но във времето между твоето съобщение, че си освободен от длъжност заради това, което стори за мен, и неговото осъзнаване на факта, което може да бъде трийсет секунди или трийсет минути, аз наистина бих предпочел да не съм около майор Милър, благодаря.

— Страхливец — каза Милър, засмя се и се отказа от темата. — Ще те взема сутринта в седем и половина — каза той. — Искам да си на тротоара, обръснат, трезвен и пълен с енергия, защото си дал на пениса си свободна нощ.

Кастило вдигна палец и слезе от таксито. Първото му впечатление за хотел „Уоруик“ беше, че е приятно местенце. Приятно фоайе с наистина впечатляващо изобилие от цветя, истински — той провери, като минаваше от там — върху масите. Вдясно беше входът на ресторанта и барът, които, доколкото можеше да види, също бяха първокласни.

В бара седеше сама млада жена. Не приличаше на проститутка, но понякога на човек му е трудно да прецени. Реши, че може да удостои и брюнетката, и хотела с привилегията на съмнението. „Уоруик“ не приличаше на хотел, който ще позволи на дамите на нощта да упражняват професията си в него. А и брюнетката наистина не приличаше на проститутка.

Беше доволен и от стаята си. Беше голяма, с висок таван, с голямо, „кралско“, легло, а лавицата в банята беше пълна с малки шишенца шампоан с високо качество, скъп сапун, паста за зъби и тоалетна вода за уста. Той обичаше да прибира тези неща при тръгването си, защото не се знаеше дали следващият хотел, където щеше да попадне, е загрижен за хигиената на гостите си.

„Не че в момента имам нужда да се изкъпя или да си измия устата. Имам нужда от питие, а после от сън. Дик каза да съм отвън, на тротоара, в седем и половина. Исусе, за последно спах във Виена. А всичко това, включително Певснер и Инге, беше едва снощи. Едно питие, нещо за хапване и сън. Но не в ресторанта. Не искам пълен набор от блюда, а и мразя да се храня сам на маса в ресторант. Може би ще мога да получа сандвич в бара. Това решение се основава само на желанието ми да хапна нещо простичко, не отивам там заради брюнетката. А и тя вероятно ще си е отишла, докато аз сляза долу. Хубаво момиче, а не трябва да седи на места, където мъже, побеснели от хормони, могат да решат, че е на тяхно разположение.“

Брюнетката беше все така сама в бара. Майор Кастило си каза, че вероятно трябваше да отиде направо в ресторанта, но после видя четирима мъже да седят около една от масите в бара и да хапват сандвичи.

Влезе в бара, като се стараеше да не поглежда към брюнетката, и зае стол, който беше само през един стол от нейния. Барманът отиде при него и в същия миг телефонът му звънна.

— Имате ли местна бира? — запита Кастило.

Барманът му каза марка, която никога преди не беше чувал.

— Една, моля — каза Кастило. — И менюто.

Мобилният му телефон звънна за трети път и той прие обаждането.

— Ало?

— Да, сър?

— Току-що се регистрирах в хотел, сър. „Уоруик“. Каня се да вечерям…

— Е, това със сигурност е много мило от страна на… от негова страна, сър. И ви благодаря, че ми казахте. Ще предам на Дик, сър…

— Той ще ме вземе оттук утре сутринта в седем и половина, сър…

— Отново ви благодаря, сър. Лека нощ, сър.

Остави телефона обратно в джоба си и в този момент барманът дойде при него с бирата и менюто.

— Какво ядат онези джентълмени? — запита Кастило, като кимна леко с глава по посока на четиримата, седнали около масата в ъгъла.

— Един сандвич със сирене, един с кюфте и един със салам и пипер — каза барманът.

— Италиански салам и пипер? — запита Кастило. Барманът кимна. — Донесете един и на мен, моля.

— Да не би случайно да сте военнослужещ? — запита брюнетката и се премести на стола до неговия.

„Отново сгреши, Чарли, не си никакъв майстор на анализа.“

— Какво породи тази идея?

— „Да, сър…“ „Не, сър…“ „Благодаря ви, сър…“ — каза брюнетката.

— В Тексас говорим така.

— Звучеше така, сякаш този, с когото разговаряш, е най-малко генерал.

— Всъщност, той е член на кабинета на президента и се обади да ми каже, че президентът току-що е направил нещо много мило за един мой приятел, който имаше малък проблем.

Тя се засмя тихо, почти на глас.

„Хубава усмивка.“

— А с какво се занимаваш всъщност?

„Проклет да бъда! Тя наистина не прилича на проститутка.“

— Всъщност работя за компанията „Риг сървис инкорпорейтид“, която се намира близо до Корпус Кристи.

— И с какво се занимавате?

— Нефтени платформи и тяхната поддръжка и обслужване. Нефтените платформи се намират в Мексиканския залив.

— И как ги обслужвате и поддържате?

— Аз нося храна на работниците — каза Кастило. — А също така събирам прането. Наричат го „лични нужди“.

— Може ли да те запитам нещо?

„Дали не ми се иска нещо? Дали съм женен? Дали не съм гей?“

— Защо не?

— Може ли да продължиш да ми говориш известно време?

— Разбира се. Ще съм щастлив.

— Имам малък проблем — каза брюнетката.

„Моята бедна майка има спешна нужда от мозъчна хирургия. Нямам необходимите пари и съм готова да направя всичко — всичко! — за да ги осигуря.“

— Трябваше да се срещна тук с приятеля си преди половин час, не, преди четирийсет и пет минути — каза брюнетката.

— И мислиш, че те е изиграл?

— Не — каза тя категорично. — Той ще дойде. И не се мъча да ви накарам да ми купите питие или нещо такова. Но седя тук сама и… Виждаш ли мъжете на онази маса?

Кастило кимна.

— Непрекъснато ме гледат. Като че ли съм… проститутка.

— Е, на мен пък не ми заприлича на проститутка.

— Благодаря. Е, ще го направиш ли?

— Да направя какво?

— Това, което Франки непрекъснато забравя да направи, е да зареди батерията на телефона си. И аз не мога да му се обадя. В момента той е някъде на шосе I–95, знам. Идва с кола от Вашингтон, а вече е трудно да се намерят обществени платени телефони, камо ли такива, които да работят между два щата…

— Ще съм щастлив да разговарям с теб, докато Франки се сети да зареди батерията си или се появи, което се случи първо. И ще съм още по-щастлив, ако ми позволиш да ти купя питие по твой избор.

— Не мога да ти позволя да направиш това — каза брюнетката. — Но нека аз те поглезя.

Тя махна с ръка на бармана.

— Дайте на този джентълмен още една бира — каза тя. — Аз ще платя.

— Сър? — запита барманът.

„Исусе, той също я мисли за проститутка. По дяволите, аз пък не мисля, че е.“

— Ще изпия още една бира, но я пишете на моята сметка.

— Не, настоявам — каза твърдо брюнетката.

Чарли погледна бармана, който сви рамене.

— О’кей. Благодаря ви.

Петнайсет минути по-късно Кастило довършваше сандвича с италиански колбас и пипер, а в бара влезе и отиде право при тях огромен млад мъж, облечен в яке и с доста сърдито изражение на лицето. Но веднага щом Бети обясни на Франки какво се е случило и колко любезен е бил мистър Кастило, сърдитото изражение изчезна от лицето му.

Бети и Франки тръгнаха. Бети каза, че може би ще се срещнат някъде случайно, което не се хареса особено на Франки. Но когато Кастило помоли за сметката, барманът каза:

— Гаджето с широките плещи се погрижи за нея.

Чарли даде бакшиш на бармана и се качи в стаята си. След като поръча да го събудят в седем без петнайсет, заспа, като последната му мисъл беше, какво ли щеше да бъде, ако наистина работеше в „Риг сървис инкорпорейтид“, подразделение на „Кастило Петролиум“, и срещне хубаво и приятно момиче — а Бети беше такова — случайно в някой бар.