По заповед на президента

(ЕДНО)

Офисът на командващия генерал

Централно командване на САЩ

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

21:05, 8 юни 2005

Когато генерал Албърт Макфадън, помощник-командващ в Централното командване, се появи в офиса на генерал Нейлър в отговор на неговото: „Веднага, моля!“, генерал-лейтенант Джордж Х. Потър вече беше там.

— Какво има, Алън? — запита Макфадън.

Генерал Макфадън беше облечен в лимоненожълта риза за голф и сини панталони. Генерал Потър беше облечен в прозрачна риза във филипински стил над бели къси панталони. Генерал Нейлър пък носеше панталони в цвят каки и сива тениска. Само старши сержант Уесли Сагинс беше в униформа.

— Затвори вратата, моля те, Уес — нареди генерал Нейлър. — Не искам да ни прекъсват.

— Да, сър — каза Сагинс.

— Току-що ми се обади секретарят на отдел Вътрешна сигурност — каза Нейлър. — В средата на разговора се намеси, явно взел телефона от Хол, президентът, главно за да ми стане ясно, че Хол действа по негова заповед.

Нейлър направи пауза от две секунди, за да стигнат думите му до съзнанието на другите, после продължи:

— Има причини да вярваме, че изчезналият „Боинг 727“ се намира на отдалечено летище в Чад. До селище, което се нарича Абеше.

Той посочи картата, поставена на масата за конференции. Макфадън и Потър станаха от столовете си и отидоха да разгледат картата.

— Оттам лесно биха могли да стигнат до Мека — каза генерал Макфадън.

— Секретар Хол има информация, според която самолетът е отвлечен от сомалийска групировка, която нарича себе си „Свещения легион на Мохамед“, и има намерение да го разбие в Камбаната на свободата във Филаделфия — каза Нейлър.

— Исусе Христе! — каза генерал Макфадън. — Откъде има тази информация?

Генерал Потър изви очи нагоре, но не каза нищо.

— Точността на информацията, с която Хол разполага, зависи до голяма степен от това, дали самолетът е в Абеше, или не. С други думи, ако е там или ако е бил там, останалата част от сценария става по-вероятна…

— Камбаната на свободата!? Във Филаделфия?! Защо, по дяволите, биха искали да направят това? — запита генерал Макфадън, на когото очевидно му беше трудно да повярва.

— … А ако самолетът не е в Абеше или не е бил в Абеше — продължи Нейлър с лека нотка на нетърпение в тона, — тогава, вероятно, информацията е неточна. Но в отсъствието на каквато и да било друга информация, секретарят — и президентът — очевидно са решили да проверят тази. На Централното командване е наредено да открие, и то колкото се може по-бързо…

— С какво разполага ЦРУ по въпроса? — прекъсна го генерал Макфадън.

— Моля те, остави ме да довърша, Макфадън — каза Нейлър с леденостуден глас.

— Съжалявам, сър — каза Макфадън, но не звучеше така, сякаш се извинява.

— Аз съм сигурен, че ЦРУ вече работят по въпроса — каза Нейлър. — Те вероятно разполагат с информация от сателитите и от хора, ако имат такива в онзи район. Ние не бива да споделяме намеренията си с ЦРУ, трябва отделно да проверим дали самолетът е, или е бил, в Абеше. Предложения?

— Не знам къде се намира най-близкият „MH–53J“8 — каза генерал Макфадън. — Но мога да разбера само за две минути. Можем да го изпратим под радарите, макар че не мога да си представя, дали разполагат с такива неща в Чад.

„По дяволите — помисли си Нейлър — ето, отново бързаш. Нима Военновъздушните сили не учат офицерите си, че първи трябва да говорят по-нисшите по ранг, за да кажат, каквото наистина мислят, а не каквото, искат да чуят началниците им?“

— За целта вероятно ще е необходимо повече време от онова, с което разполагаме — каза Нейлър. — Мисля, че президентът иска отговор възможно най-бързо. Говорим за часове.

— „Делта“, сър — каза генерал Потър. — Може би… Вероятно… „Грей Фокс“.

„Делта Форс“ бяха елитът на Специалните части. Бяха толкова известни, че за тях дори се правеха филми, които бяха почти невероятно неточни. Нямаше нито един филм за „Грей Фокс“, който пък беше елитът вътре в „Делта“, защото много малко хора въобще бяха чували за тях.

„Знаех, че ще получа този отговор. И знаех още, че няма да ми хареса.“

— Нека видим какво има да каже генерал Макнаб, с какво може да допринесе той за вземането на правилното решение — каза Нейлър. — Моля те, Уес, свържи ме с него по телефона.

— Да, сър — каза старши сержант Сагинс и отиде до телефона.

След петнайсет секунди Сагинс извика:

— Сър, генерал Макнаб е вече на линията.

— Донеси ми телефона, Уес.

Старши сержант Сагинс влезе в офиса със сигурния телефон в ръка, като влачеше след себе си дебелия свързочен кабел. Постави го на масата между Нейлър, Потър и Макфадън. После натисна бутона, който позволяваше да се чува и говори от разстояние.

„Защо си знаех, че е грешка да го карам да прави това.“

Отговорът дойде незабавно.

— Добър вечер, сър — каза гласът на генерал Брус Дж. Макнаб гръмогласно. — Забавих се малко, защото имах по-неотложни нужди, нужди на природата, така да се каже. Моите извинения, сър.

— Благодаря, че споделихте това с мен, генерале — каза Нейлър, а раздразнението се усещаше в гласа му.

— Винаги на ваше разположение, сър — каза весело Макнаб.

— По дяволите, Скоти, трябва ли винаги да си такъв задник? — каза гневно Нейлър.

И веднага съжали. И се смути.

— Ако генералът е обидил по някакъв начин генерала, сър — каза Макнаб, като звучеше като някой плебей от „Уест Пойнт“, който разговаря с офицер от висшата класа, — то генералът съжалява. Сър.

Нейлър погледна другите — старши сержант Сагинс изучаваше тавана, генерал Макфадън гледаше в пода, а генерал Потър — часовника на китката си.

„Кучи син!“

— Скоти, знаеш ли къде в Чад се намира Абеше? — запита Нейлър.

— Един момент, сър — каза Макнаб.

Всички чуха звука, който много приличаше на щракане с пръсти. След няколко секунди генерал Макнаб продължи:

— Сър, Абеше, Чад, се намира в отдалечен район на страната. Координатите са 13.50.49 северна ширина…

— Знам къде е, Скоти — прекъсна го Нейлър. — Въпросът беше дали ти знаеш. Едно кратко „Да, сър“ щеше да е достатъчно.

— Да, сър.

— Съществува вероятност изчезналият от Луанда, Ангола, самолет да е там.

— Там има писта с дължина 9 200 фута, което е повече от достатъчно за „Боинг 727“. Какъв е твоят източник?

Нейлър не отговори на въпроса. Вместо това запита:

— Колко бързо можеш да изпратиш там човек, за да разбере със сигурност, Скоти?

— Сър, чернокож или с какъвто разполагам?

— При дадените обстоятелства, генерале, не мисля, че имаме време да влизаме в дипломатически преговори с когото и да било — каза Нейлър.

Всички чуха, слабо, но ясно, генерал Макнаб да издава заповед:

— Томи, оседлай конете за „Грей Фокс“.

После, по-ясно, чуха генерал Макнаб да казва:

— Разбирам, сър. Сър, каква подкрепа мога да очаквам?

— От какво имаш нужда, Скоти?

— Имам нужда от нещо, което да подкрепи „С–22“.

„С–22“ е обозначението на Военновъздушните сили за „Боинг 727–100“. Привидно всички те са предназначени за Националната гвардия. Един от тях обаче, специално оборудван, се държи във внимателно охраняван хангар във въздушната база „Поуп“, съседна на Форт Браг.

— Имаш намерение да летиш до Абеше? — запита направо Нейлър.

— Не, сър. Онова, което имам предвид, е над Абеше, на височина 35 000 фута, да прелети „Ройъл Еър Марок“ — каза Макнаб с тон, сякаш говореше на бавноразвиващо се дете. — „Ройъл Еър Марок“, както знаете, има разрешение да лети над тези неприятелски нам страни между Мароко и Саудитска Арабия.

Онова, което той не каза, но което всички около масата разбраха, беше, че Макнаб има намерение да пусне рейнджъри с парашути на летището в Абеше.

— И мислиш, че това ще свърши работа, Скоти?

— Да, сър. Ще свърши работа. И какво трябва да правя със самолета, ако е там?

— За момента трябва само да открием дали е там.

— Да, сър.

— Комуникацията ще бъде ли проблем?

— Не, сър.

— Защото имам намерение да държа връзка с теб, както и с момчетата, които ще отидат там.

— Тъй като аз също ще държа връзка с тях, няма да е проблем да се свържем и с теб.

— Защо искаш подкрепа за твоя самолет?

— Искам подкрепа за хората си, сър. И оборудване за комуникация. Някои от тези неща струват доста пари.

— Колко тихо и незабележимо можеш да свършиш това, Скоти?

— Съмнявам се, че някой дори ще заподозре, че сме там, сър. Освен ако, разбира се, самолетът не е там и не ми кажете да го взривя. Един взривен самолет кара хората да мислят, че нещата не се развиват точно според техните желания.

— Това е сценарият за най-лошия възможен случай, Скоти. А ако нещо се обърка и те разберат, че сме там?

— Точно затова искам малко подкрепа. Един „C–17 III“ например ще е добре.

Този вид „Боинг“ („Глоубмастър“) са товарни самолети и могат да използват дори изоставени или недовършени летища. Двигателите му са мощни и той може да развие три четвърти от скоростта на звука и да лети на височина 45 000 фута с товар от 600 000 паунда. Може да бъде презареден във въздуха и практически да достигне всяка точка върху земното кълбо.

Нейлър погледна Макфадън, който кимна, което означаваше, че веднага ще бъде намерен и предаден на Макнаб исканият „С–17“.

„И вероятно повече от един, ако Макфадън не успее да се справи бързо.“

— Как мислите да го използвате?

— Аз съм оптимист. Те няма да разберат, че сме там. Абеше не може да се нарече оживено летище. Томи току-що ми предаде данни, че там каца веднъж седмично самолет от Нджамена, а и този полет е нередовен. Групата, която ще се спусне на земята, ще се състои вероятно от четирима или петима души. Ще открият дали самолетът е там. Не ми е наредено нито да го изведа от страната, нито да го взривя. Ще се скрият някъде в края на пистата. А самолетът ще кацне някъде другаде. Не мисля, че ще може да кацне дискретно в Абеше. Ще отиде до края на пистата, ще се отвори вратата, хората ми ще скочат на земята, а самолетът отново ще излети. Сценарият ще е в известна степен същият, ако ми наредите да взривя самолета, но тогава хората ми ще се скрият в храстите на най-близката равна повърхност, където самолетът би могъл да кацне. В най-лошия случай хората ми ще бъдат забелязани от властите на Чад. Но в самолета ще има двайсет души, както и взривни материали. А самолетът, преди да излети обратно за Съединените щати, ще изчака всички те да се качат на борда.

— Не искам да сложиш началото на Трета световна война, Скоти — помисли на глас Нейлър.

— Странно, аз мислех, че Третата световна война вече е започнала — отговори Макнаб.

— Мисля, че ме разбра, генерале — каза студено Нейлър.

— Разбрах, сър.

— Къде искаш да ти доставим „С–17“? — запита Нейлър.

— Тук и възможно най-скоро. Може да ни следва до Менара.

— Менара? — запита генерал Макфадън.

— Менара, Мароко — отговори Макнаб. — Кой беше това?

— Генерал Макфадън — каза Нейлър.

— Добър вечер, сър — каза Макнаб.

— Добър вечер, генерал Макнаб — каза Макфадън. — Помислихте ли добре, когато решихте да използвате „С–17“?

— Да, сър. И разстоянието, и времето позволяват да го използваме.

— Как си, Скоти? — каза Потър.

— Познавам този неприятен носов глас. Как си, Джордж? И, което е по-важно, колко още души подслушват нашия очарователен разговор?

— Само ние, Скоти — отговори Нейлър. — Генералите Макфадън и Потър, аз и Уес Сагинс.

— Добре. Аз съм предан привърженик на теорията, че колкото повече хора знаят тайната, толкова по-скоро тя вече няма да бъде тайна.

— По този въпрос, генерале — каза Нейлър, — ЦРУ не трябва да узнае за тази операция.

— Исусе, сигурно съм направил нещо както трябва! Благодаря, че споделихте това с мен, генерале.

Генерал Нейлър погледна старши сержант Сагинс и генерал Потър, които се опитваха, но не успяваха, да потиснат усмивките си.

— Кога най-скоро можеш да започнеш, Скоти? — запита Нейлър.

— След час.

— О’кей — каза Нейлър. — Дай ход на операцията, генерал Макнаб.

— Да, сър.

(ДВЕ)

Въздушна база „Ройъл“

Менара, Мароко

09:30, 9 юни 2005

Освен другите подобрения, „С–22“ имаше резервоари, които можеха да бъдат подменени. Когато това станеше, самолетът можеше да осъществи трансатлантически полет. Когато самолетът се приземи след полет от шест часа и десет минути от въздушната база „Поуп“ в Менара, която се намира на 120 мили от Казабланка, в главния му резервоар имаше гориво за още два часа и четирийсет минути. Достатъчно например, за да може да лети до която и да е американска въздушна база в Европа от Испания до Германия, ако се наложи. В 08:05 местно време — на час от мароканското крайбрежие — наземният контрол на Казабланка разреши на американския самолет да презареди в Менара.

Той се приземи гладко в 09:25 и пет минути по-късно се беше скрил в хангар, чиито врати се затвориха плътно след него. Задната врата под опашката се отвори и двама мъже слязоха бързо по стълбичката. И двамата бяха облечени в панталони цвят каки и бели тениски.

Дребен мъж в светлокафяв пилотски костюм стоеше в подножието на стълбичката. Значката на гърдите му го идентифицираше като полковник и пилот от въздушната база „Ройъл“. Зад него стоеше друг пилот, също полковник и също в пилотски костюм. Той беше по-стар, много по-едър и имаше мустаци в британски стил. И двамата отдадоха чест, когато двамата американци се обърнаха към тях.

— Добро утро, генерале — каза дребният мъж на английски с лек акцент.

— Добро утро — отговори генерал Брус Дж. Макнаб и също отдаде чест. — За мен е голяма чест, че Ваше кралско височество сте намерили време за мен.

— Винаги имам време за вас, генерале — каза полковникът. — И не само защото съм привързан към вас.

— Нека отгатна — каза Макнаб. — Член на вашето семейство има въпроси.

— Имам нужда от услуга, генерале, което е много дори между приятели.

— Помните ли полковник Томас, Ваше кралско височество?

— Разбира се — каза полковникът. — Радвам се да ви видя отново, Томи.

— А как сте вие, полковник? — запита Макнаб.

— Много добре, генерале — каза мъжът с мустаците.

Дребният мъж направи жест с ръка и Макнаб го последва. Стигнаха и застанаха до шасито.

— Американски „Боинг 727“ беше откраднат преди две седмици от Луанда — каза Макнаб.

— Видях това.

— Имаме причини да вярваме, че е, или е бил, приземен в Абеше, Чад. И аз трябва да открия дали тази информация отговаря на истината.

— И да го върнеш обратно? Или да го унищожиш?

— За момента имам заповед да видя дали самолетът е там — каза Макнаб.

— Заповедите понякога се променят, нали?

— Не мисля, че в този случай ще има промяна. Щяха да ми кажат, ако искаха да го върна, защото щеше да ми е нужен екипаж. А и щеше да е по-евтино да изпратят непилотирано от човек превозно средство, за да го измъкнат. — Той посочи към „С–22“.

Дребният мъж не каза нищо доста дълго време. Мислеше.

— И това е всичко, генерале?

— Да, това е всичко, с което аз разполагам, Ваше кралско височество.

— А основният план?

— Да пуснем петима души в Абеше. От „Ройъл Еър Марок“, който ще продължи да лети към Джида. И те да открият каквото могат.

— И как ще ги измъкнете после?

— На около два часа след мен лети „С–17“. Ще използваме него.

— Значи всичко, което искате, е полет до Джида?

— И обратно дотук.

Дребният мъж отново се замисли над думите му.

— Това ви се струва обезпокоително по някакъв начин? — запита Макнаб.

— Защо е бил откраднат самолетът? Знаете ли? Можете ли да ми кажете?

— Мога да ви кажа какво мислим — че е бил откраднат от сомалийска групировка, която нарича себе си „Свещения легион на Мохамед“.

— Никога не съм чувал за тях — каза по-дребният мъж. — Сомалийци?

— И ние не бяхме чували за тях, Ваше кралско височество — каза Макнаб. — Има два възможни сценария, но нито един от тях не е подкрепен с достатъчно факти. Първият е, че се канят да разбият самолета в kaaba в Мека…

— Това е абсурд!

— Звучи абсурдно, Ваше кралско височество, но, от друга страна, ако е в Абеше, самолетът може да стигне до Мека.

— „Свещеният легион на Мохамед“? — повтори по-дребният мъж, после повиши глас и извика: — Сату!

Полковникът с брадата отиде бързо при него.

— Ваше височество?

— Един момент — каза по-дребният мъж. — А другият сценарий, генерале?

— Че имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата във Филаделфия — каза Макнаб.

— Не знам какво означава това.

— Във Филаделфия, където нашите Бащи на Нацията са подписали Декларацията за независимост, се намира и сградата на общината, където е подписана конституцията…

— Знам я тази сграда — каза по-дребният мъж. — Всъщност бил съм там. Но какво общо има това с някаква камбана?

— Тя се намира в съседство със сградата, Ваше кралско височество. И има определено емоционално и историческо значение за американците. Като самата сграда.

— Чудя се защо „Свещеният легион на Мохамед“ би се интересувал от нея — каза мъжът. — Чудя се даже как и откъде са чули за нея? Какво знаем за тези хора, Сату?

— Кои хора, Ваше височество?

— „Свещеният легион на Мохамед“ — каза нетърпеливо по-дребният и по-строен мъж. — Групировка от Сомалия.

— Никога не съм чувал за тях, Ваше височество.

— Да отговоря на въпроса ви, генерале — каза мъжът. — Да, намирам това за обезпокоително. Ще трябва да запитам определени членове на моето семейство как трябва да се процедира. Но, междувременно, мисля, че трябва да помолите Томи да започне процеса по прикриването.

— Благодаря ви, сър.

— Вие и аз ще отидем в офицерската столова да закусим — каза мъжът. — Полковник Бен-Сату ще остане тук достатъчно дълго, за да се увери, че Томи ще разполага с всичко, което му е необходимо. После ще открие, каквото може, за въпросната групировка и ще ни донесе информацията в столовата.

— Да, Ваше височество.

— Томи! — повиши глас по-дребният мъж.

— Идвам, сър! — каза подполковник Томас и тръгна към тях.

— Да, сър?

— Колко души имате с вас?

— Като включим хората и от Военновъздушните сили, Ваше височество…

— Да, на всяка цена трябва да включим и хората от Военновъздушните сили — каза мъжът.

— Петнайсет, сър. В това число сме включени генералът и аз.

— Добре. Нека броим и вас двамата — каза мъжът. — Ще изпратя закуска за тринайсет души тук. Когато решите, че сте провели успешно операция „Хамелеон“, можете да се присъедините към мен и генерал Макнаб в столовата. Ще изпратя кола да ви вземе.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Томи, моля те, погрижи се никой от хората ти да не напуска хангара под какъвто и да било предлог.

— Да, сър.

— Полковник Бен-Сату ще се погрижи да имате всичко необходимо.

— Да, сър. Благодаря, ваше височество.

— Да тръгваме ли, Скоти? — запита по-дребният мъж.

Имаше три съвсем еднакви „Мерцедес 320L“ пред хангара. Единият от тях закара генерала и дребния мъж до офицерската столова — дълга сграда, боядисана в пясъчен цвят, в близост до самолетната писта.

В трапезарията имаше двайсет и един офицери и те станаха като един, когато видяха по-дребния мъж, който придружаваше генерал Макнаб. Той им махна с ръка да седнат отново по местата си. И заведе Макнаб до една маса в ъгъла.

— Поръчай яйца на очи, картофи, препечен хляб и кафе за мен, моля те — каза той. — Трябва да проведа два телефонни разговора.

И излезе от трапезарията.

След десет минути се върна. Всички офицери — този път включително Макнаб и Томи — веднага се изправиха, а той отново им махна с ръка да седнат.

— Справихте се бързо със задачата, Томи — каза той, като зае мястото си край масата.

— Нямаха нужда от мен, за да подготвят самолета, сър — каза Томас. — Аз само им се пречках.

Келнер донесе три чинии яйца на очи, картофи и препечен хляб.

— Онзи човек, за когото говорихме по-рано, Скоти? — каза мъжът.

— Да, сър?

— Той също не вярва на нито един от вашите два сценария, но мисли, че е добра идеята да бъдат проверени.

— Благодаря, Ваше кралско височество.

— И, разбира се, той е доволен, че може да услужи на стар приятел. Помоли ме да ви кажа точно това.

— Поласкан съм, че мисли за мен като за стар приятел — каза Макнаб.

— Сигурен съм, че е така, но мисля, че той говореше по-скоро за страните ни — каза по-дребният мъж. — Знаеше ли, Томи, че Мароко е първата нация, която е признала Съединените щати? Още дори преди да се превърнат в САЩ през 1777.

— Не, Ваше височество. Не знаех — призна подполковник Томас.

— Моята собствена история е малко неясна. Но мисля, че резиденцията на тогавашното ви правителство е била във Филаделфия.

— И аз мисля така — каза Макнаб.

— А по онова време Камбаната на свободата съществувала ли е във Филаделфия? И ако е така, каква е била връзката й с правителството?

— Ваше височество, срамувам се да кажа, че нямам представа — призна генерал Макнаб. — Вероятно е била там, но аз просто не знам.

По-дребният мъж се закани с пръст на генерал Макнаб.

— Но това е ужасно! — каза той.

(ТРИ)

Кралската въздушна база

Менара, Мароко

12:20, 9 юни 2005

След три часа от хангара беше изтеглен самолетът, който беше влязъл там като „С–22“ на Американските военновъздушни сили с номер 6404 на опашката. Онова, което по-дребният мъж беше нарекъл операция „Хамелеон“, беше завършено преди двайсет минути.

От двете страни на корпуса сега имаше по цялата дължина, от носа до опашката, зелени и червени линии, които образуваха райе. Надписът гласеше: „Ройъл Еър Марок“. От двете страни на вертикалния стабилизатор имаше червени звезди. Под тях, с възможно най-големи букви, бяха изписани инициалите Р Е М. По корпуса бяха залепени с толкова лепило, че да издържи кратко време, лепенки. Те бяха боядисани с много скъпа и бързосъхнеща боя. Тестовете бяха показали, че боята ще издържи петдесет часа бърз полет, трийсет и шест часа на слънцето при температура 120 градуса по Фаренхайт и четирийсет и осем часа при температура 20 градуса по Фаренхайт. Хората обаче не вярваха, че на боята ще се наложи да издържи толкова дълго. Надяваха се, че най-много до трийсет и шест часа, самолетът, който сега се казваше „Рабат“, ще се върне в хангара в Менара, където щеше да бъде напръскан с разтворител, дори по-скъп от боята. Разтворителят само за минути щеше да атакува химически боята и щеше да позволи и тя, и лепенките, да бъдат отстранени за съвсем кратко време.

Двигателите заработиха, „Рабат“ се насочи към пистата и тъй като получи разрешение, излезе на нея, без да спира, и излетя.

Наземният контрол на кралската въздушна база уведоми контролния пункт в Казабланка, че е излетял „РЕМ–905“, чието направление е Джида, Саудитска Арабия.

Точно в този момент майор Карлос Г. Кастило излезе през въртящите се врати на хотел „Уоруик“ във Филаделфия и направи няколко крачки по „Лоукъс стрийт“.

(ЧЕТИРИ)

Хотел „Уоруик“

1701 „Лоукъс стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

07:25, 9 юни 2005

Кастило се огледа нагоре и надолу по „Лоукъс стрийт“ и погледът му попадна на статуя с размерите на човек с чадър, издигната почти точно от другата страна на улицата. После чу две бибипкания на клаксон и като обърна глава по посока на звука, видя Милър да му маха от предната седалка на тъмносин „Буик“, паркиран на петдесет крачки от входа на хотела.

Отиде бързо при него и Милър отвори задната врата.

Шофьорът беше дребен и жилав светлокож мъж с грижливо поддържани мустаци.

— Добро утро, генерале — каза учтиво Кастило.

Генерал-майор Х. Ричард Милър, вече пенсиониран, се обърна назад и заплаши Кастило с пръст.

— Още първия път, когато те видях, Кастило — по онова време беше още курсант, така да се каже — разбрах, че носиш беди.

— Сър, ако генералът има предвид това, че Дик… се върна… от Африка… За това се погрижихме вече, сър.

— Погрижили сте се? И какво, по дяволите, означава това? Мили Боже, та Милър е освободен от длъжност!

— Как, Чарли? — запита майор Х. Ричард Милър.

— Президентът ще ти изпрати похвално писмо, което ще мине през разузнавателната служба на отбраната — каза Кастило. — Секретар Хол се обади снощи, за да ми каже.

— И с какво ще помогне това? — запита, без да е ни най-малко умилостивен, генерал Милър. — Ако се заговори, че Милър е върнат на служба заради „политическо влияние“, това звучи почти толкова лошо, колкото и „освободен от длъжност“.

Генерал Милър отдели гневния си поглед от Кастило за толкова време, че да се ориентира в пътното движение и да потегли.

Майор Милър се обърна назад и чрез комбинация от изражения на лицето, свиване на рамене и други елементи на езика на тялото, успя да предаде на Кастило, че съжалява за нападките на баща си, но, от друга страна, да изрази становището си, че Чарли познава стареца и трябва да приеме реакцията му.

Чарли използва комбинация от жестове да изрази разбирането си за ситуацията, а също и това, че няма нищо против.

Кастило си помисли: „Исусе Христе, слава Богу, че снощи не отидох с Дик до дома му. Ако го бях направил, не бих могъл по никакъв начин да спра гнева на генерал Милър. На това ще бъде сложен край веднага щом стигнем до полицейското управление и, не, благодаря ти, Дик, няма да дойда до дома ти с теб по-късно, за да кажа «здравей» на майка ти.“

На път за полицейското управление минаха край градската община. Кастило се сети, че може би Камбаната на свободата и сградата, в която е била подписана конституцията, са някъде наблизо, но не беше сигурен.

„Исусе, ето ме мен, опитвам се да попреча на група терористи да я разрушат, а дори не знам къде се намира!“

Полицейското управление се оказа извита сграда само на два квартала от „Маркет стрийт“. Паркингът, в който влезе „Буикът“, беше обозначен само за полицейски превозни средства. Генерал Милър спря колата на място, на което имаше знак:

Изключи двигателя и отвори вратата.

След това пъхна обратно глава във вратата и каза:

— Да вървим, Кастило! Не искаме комисарят да ни чака, нали?

„Господи, той ще дойде с нас!“

— Сър, ще дойдете с нас ли?

Отговорът на генерал Милър беше леко поклащане на главата, което трябваше да покаже отвращението му от глупавия въпрос, последвано от нетърпелив жест, който означаваше: „Да вървим! Да вървим!“

„Не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Какво е намислил, по дяволите!“

До тях се приближи полицай.

— Сър, не можете да паркирате тук, това място е запазено за инспекторите.

— Аз съм генерал Милър и съм тук, за да се видя с комисаря — отговори генералът. — Той ме посъветва да паркирам тук. Изненадан съм, че вие не сте уведомен. Ако има проблем, предлагам да му се обадите.

Полицаят изгледа генерал Милър внимателно, после кимна и се отдалечи.

Вътре в сградата, зад стъклена врата, имаше четири колони с височина до кръста, през които полицаи и цивилни минаваха само ако пъхнат идентификационната си карта в устройството за четене. Вдясно от колоните имаше бюро за посетителите, с които трябваше да се справи униформен служител.

— Генерал Милър и още двама души за комисар Келог — каза гръмогласно генерал Милър.

— Сър, аз останах с впечатлението, че комисарят ще ни очаква в осем — каза Кастило. — Сега е само седем и четирийсет.

— Тогава информацията ти не е точна — каза генерал Милър.

Очевидно ги очакваха, защото полицаят веднага извади три значки за посетители и натисна бутона, който освобождаваше бариерата.

Качиха се в асансьора, който беше стар като сградата и тръгнаха нагоре. Когато вратите на асансьора се отвориха, един детектив, полицай в обикновени дрехи, ги чакаше.

— Добро утро, генерале — каза той. — Комисарят ви очаква.

Отговорът на генерал Милър беше подчертано кимване с глава.

Последваха полицейския служител — Кастило не виждаше никаква значка, но на колана му имаше кобур за „Глок 9 мм“ — по коридора до друго бюро, където ги очакваше друг полицай в цивилни дрехи. Там трябваше да се подпишат в регистъра за посетители и им позволиха да минат първо през външен офис, след което влязоха в онова, което очевидно беше офисът на комисаря.

Много едър чернокож мъж в изключително добре прилягащ му тъмносин костюм се изправи иззад бюрото и им се усмихна.

— Добро утро, Ричард — каза той, като му подаде ръка, след което подаде ръка и на майор Милър. — Радвам се да те видя, Дик. Мина известно време, откакто се видяхме за последен път.

— Добро утро, сър.

— А това е?

— Това, комисарю — каза генерал Милър, — е майор Карлос Гуилермо Кастило и съм тук, за да ви кажа нещо относно него.

— Очаквах специалния помощник на секретаря на отдел Вътрешна сигурност — каза комисар Келог. — Но как сте, майоре?

— Как сте, сър? — каза Чарли.

— Онова, което имате да ми кажете за майор Кастило, може ли да почака, докато изпием по едно кафе? — запита комисарят и им махна с ръка да се настанят на столовете.

— Ще пием кафе по късно, благодаря — каза генерал Милър. — Зная, че времето ви е ценно, и ще се постараем да не ви отнемаме много от него.

Комисарят седна на стола и направи жест с двете ръце, който ги подканяше да говорят.

— Познавам майор Кастило, откак двамата с Дик учеха в „Уест Пойнт“ — каза генерал Милър. — И тогава бяха, и сега са, като газова бутилка и кибрит. Единият драсва клечката и другият гръмва.

— Така ли? — запита с усмивка комисарят.

— Още повече че майор Кастило, вместо да се придържа към неписаните закони на „Уест Пойнт“ за дълг към страната и чест, често се впуска да следва йезуитската философия, която твърди, че целта оправдава средствата.

— Значи отправяш обвинения към неговия характер, така ли, Ричард? — запита комисарят. Усмихваше се, но беше напрегнат.

— При един такъв случай — продължи генерал Милър, — трима доста по-старши от него офицери неохотно заключиха, че времето, както и безброй други фактори, пречат да се проведе медицинска или спасителна акция, но той открадна хеликоптер и въпреки пясъчната буря спаси живота на екипажа на свален хеликоптер в Афганистан. Когато представили решението си на командващия генерал, старшите офицери твърдели, че са взели решението с ясното съзнание, че така обричат на смърт другарите си или поне двама от тях, които били тежко ранени, и на смърт или плен останалите членове на екипажа, общо пет на брой. Основното било, че не било оправдано изпращането на спасителен хеликоптер, който, заради лошото време сигурно също щял да бъде свален. Командващият генерал твърде неохотно, признавам, и това може да се разбере само от друг командир, длъжен да вземе такова важно решение, приел решението на офицерите и забранил спасителен полет. Майор Кастило, който по онова време служил в този щаб, ако мога да се изразя евфемистично като „неясно свързан с него“, бил запознат с взетото решение. Но като го чул, той отишъл право при редицата хеликоптери, в явно неподчинение откраднал един „Блекхоук“ и като го пилотирал абсолютно сам, а се изискват поне двама пилоти, отишъл до сваления хеликоптер и спасил всички.

— Исусе! — каза комисарят и погледна Кастило.

— Единият от двамата сериозно ранени бил Дик — каза генерал Милър.

— С всичките ми уважения, сър — каза Кастило, — висшестоящите бяха сгрешили. Знаех, че мога да го направя. Не беше дори наполовина толкова трудно, колкото го изкарвате.

— Майоре, вие сте завършили „Уест Пойнт“ — каза спокойно и безизразно генерал Милър, като мереше всяка своя дума. — Напълно осъзнавате какво е значението на клетвата, която ви задължава да се подчинявате на заповедите на висшестоящите. Тя не означава да се подчинявате само на заповедите, с които сте съгласни, но и на тези, с които не сте съгласни.

Кастило не каза нищо.

— От друга страна — продължи генерал Милър, като се стараеше, но не можеше да попречи на гласа си да не трепери, — аз осъзнавам, че съм ви дълбоко задължен за това, че спасихте живота на сина ми. Тъй като досега не съм имал възможност, позволете ми да ви благодаря. Аз и съпругата ми, както и братът и сестрите на Дик, сме ви много задължени, майор Кастило.

Генерал Милър се изправи.

— Благодаря ви, комисарю, че ми предоставихте възможност в офиса си, във ваше присъствие, да изразя благодарността си.

— Сър — каза Кастило тихо, — Дик щеше да направи същото за мен.

— Да, вероятно. А това ни връща на думите ми, че вие двамата сте газова бутилка и кибрит.

Той тръгна към вратата, после се обърна.

— Мисис Милър ще бъде изключително доволна, ако вашият график ви позволява да вечеряте с нас — каза той и излезе.

Комисарят поклати глава.

— Баща ти винаги умее да приковава вниманието, нали?

— Сър, нямах представа, че се кани да дойде тук с нас — каза Милър.

— А аз го подозирах — каза комисарят. — Може ли да ви задам един въпрос, майор Милър?

— Разбира се, сър.

— Какво искаше да каже баща ви с това „неясно свързан с него“?

Кастило се поколеба.

— Съжалявам, че попитах — каза комисарят.

„Не мога да го оставя с впечатлението, че не му казвам всичко“, помисли си Кастило, после каза, без да бърза:

— Сър, бях със силите на „Делта Форс“. Търсехме Осама бен Ладен.

— Ти командваше силите на „Делта Форс“, Чарли — поправи го Милър. — Има разлика.

Комисарят поклати удивено глава, после се усмихна.

— Странно, вие не изглеждате като Силвестър Сталоун — каза той. — О’кей, да приключим тази тема. Какво може да направи полицията от Филаделфия за отдел Вътрешна сигурност?

— Сър — поде Кастило, — на 23 май, от Луанда, Ангола, беше откраднат самолет „Боинг 727“, принадлежал на компанията „Лийз Еър“ от Филаделфия…

— Очевидно секретар Хол смята тази невероятна история за достатъчно вероятна, щом ви изпраща да ме предупредите — каза комисарят. — Предполагам, че сте уведомили също така губернатора и кмета?

— Сър, не за това сме тук — каза Кастило. — Аз и Дик трябва да открием каквото можем за евентуална връзка между човек от Филаделфия и групировката, откраднала самолета.

— Казвате ми, че губернаторът и кметът не са уведомени? — запита, сякаш не вярваше, комисарят.

— Сър, ние не знаем нищо със сигурност. В момента се опитваме да разберем какво се е случило със самолета. Всяка агенция на федералното правителство работи упорито по въпроса.

— Но мислите, нали, че е отвлечен от терористи, независимо дали са сомалийци или от друга националност?

— Да, сър, но това е мое лично мнение. Нищо повече.

— И вие мислите, че е възможно да го разбият в Камбаната на свободата?

— Да, сър, така мисля. Но отново ви казвам, това е само моето лично мнение. Не разполагам с никакви доказателства за това, което Певснер ми каза във Виена. А за да узнаем дали самолетът е, или е бил, в Чад, ни е необходимо известно време.

— И как ще узнаете това?

— Не ми е известно, сър. Не знам с какви ресурси ЦРУ или някой друг… Сигурен съм, че сателитите вече са направили близки снимки на онова летище.

— Хм? Искате да кажете, че по това работят различни агенти? — прекъсна го комисарят.

— Да, сър. И е възможно и дори много вероятно, ако не разполагаме с хора в района, да изпратят екип и самолет на Специалните части. Те ще открият каквото могат. Могат да се справят за час, а може да са им необходими и двайсет и четири часа. Но дотогава разполагаме само с предположения.

— Питам се дали разбирате моя проблем, майор Кастило.

— Не съм сигурен, сър.

— Има двама души, които са отговорни за безопасността на жителите на Филаделфия. Единият е кметът, а другият съм аз. Не ме разбирайте погрешно. Кметът е вероятно най-добрият, който сме имали от Франк Ризо насам. Но не знае как да насочва и пренасочва пътното движение, камо ли да се справи с проблемите, които ще възникнат в резултатът на самолетна катастрофа.

Комисарят видя изражението на Кастило.

— Сега вече виждате накъде бия, нали? — запита той. — И нищо от това не ви е хрумвало преди?

— Не, сър — призна Кастило.

— Ако съществува дори малка вероятност този сценарий да се разиграе наистина, ние трябва да вземем предпазни мерки, нали така? Да предупредим гражданите и така нататък, и така нататък.

— Да, сър.

— А има проблеми, свързани с това — каза комисарят. — Да започнем с паниката. А, от друга страна, ако вземем необходимите мерки, а нищо не се случи, не само ще изглеждаме като глупаци, но следващият път, когато това се случи, хората няма да ни обърнат никакво внимание. Повечето хора вече започват да мислят, че са видели падането на двете кули в Търговския център във филм, главните роли в който са изпълнявали Чарлтън Хестън и Пол Нюман. — Той направи пауза. — Следите ли мисълта ми?

— Да, сър. Или поне така мисля.

— Кметът, както казах, е добър лидер. За нещастие, той е, също така, политик. Аз имам абсолютно доверие в моите помощник-комисари. Но на практика нямам никакво доверие в екипа на кмета. И ужасно се страхувам, че ако предам ситуацията в ръцете на кмета, а очевидно е мой дълг да го направя, той ще я повери в ръцете на определени хора от своя екип и те, неволно или нарочно, ще предизвикат паника, защото да видиш по телевизията как кметът се справя с атака на терористи, е сигурен начин той да бъде преизбран. А ако се вземат мерки срещу тази атака и тя не се състои, страхувам се, че той може да бъде свален от длъжност, а аз не искам това да се случи.

— Исусе Христе! — каза тихо Милър.

— Баща ти току-що спомена, че сме длъжни да направим неприятния избор, ако дългът ни призовава — каза комисарят. — И аз ще направя нещо такова. Или ще се проваля и няма да направя онова, което знам, че е мой дълг да направя, или ще излъжа. Както и вие.

— Сър?

— Когато вие и Дик влязохте тук, майоре, не ми казахте нищо за този възможен сценарий. Визитата ви изглеждаше като визита, предизвикана от уважение и добри чувства. Секретар Хол имал нужда от моята помощ за вашето разследване на компанията „Лийз Еър“. И аз, естествено, ви отговорих, че съм щастлив да ви сътруднича.

— Да, сър — каза Кастило.

— Преди миг казахте, майоре, че вярвате, че до двайсет и четири часа ще разполагате с информация за местонахождението на самолета.

— Да, сър. Дори може би малко по-скоро.

Комисарят погледна часовника си.

— Сега е осем и тринайсет минути — каза той. — След трийсет и два часа вече ще е следобедът на четиринайсети. Тогава ще отида при кмета с тази новина. На него това ще му хареса, защото ще му даде време да изслуша новините в шест часа. Разбирате ли ме? Не искам да има никакви недоразумения в това. Подразбира се, без да бъде споменато, че очаквам от вас да ми дадете всяка по-нататъшна информация, с която разполагате.

— Разбирам, сър — каза Кастило.

— И, Дик — продължи комисарят, — не искам да кажеш на баща си каквото и да било при каквито и да било обстоятелства. Обичам го като брат, но той има, както каза и показа всъщност, философия, която се основава на „Уест Пойнт“, Дълга и Честта, и не искам той да направи нещо, което според него дългът и честта изискват. Тази ситуация изисква хора с философия като тази на майора, както я посочи баща ви, защото това да защитим Филаделфия оправдава всички средства.

— Разбирам, сър — каза Милър.

Комисарят се изправи зад бюрото си.

— Сега ще отидем до Отдела за борба с тероризма. Ще помоля главния офицер от Отдела за борба с организираната престъпност да се срещне с нас там, тъй като те се намират в същата сграда — каза той. — Не знам дали разполагат с нещо за някаква връзка между нашия град и тези афроамерикански терористи, но ако въобще някой има такава информация, това трябва да са те. Ще кажа на главен инспектор Крамер и на капитан О’Брайън, че трябва да ви дадат всичко, с което разполагат или с което могат да се сдобият. Ще повторя това два пъти на главен инспектор Крамер, защото той има склонността да се подчинява само на тези заповеди, които смята за мъдри и разумни.

— Много сме ви благодарни, комисарю — каза Кастило.

— Трябва да ви предупредя, че нито един от нашите служители няма да ви даде доброволно информация, която не смята, че един армейски офицер и помощникът на секретаря на отдел Вътрешна сигурност трябва да притежават на всяка цена. Но ако някой от тях наистина не пожелае да ви сътрудничи, обадете ми се веднага и аз ще си поговоря с него.

— Сър, какви са чувствата на главен инспектор Крамер и капитан О’Брайън по отношение на Тайните служби?

— Тайните служби? Не знам. Знам, че Крамер мрази ФБР с истинска страст. Не мисля, че мнението и на капитана за ФБР е високо. Тайните служби? Не знам. Защо питате?

— Сър, имам акредитивни писма, които ме идентифицират като специален агент от Тайните служби — каза Кастило.

Комисарят дълго го гледа, после поклати глава.

— А какво ще им кажем за Дик? Или той е агент под прикритие?

— Мисля, че вероятно може да се мине и само с показването на моите документи — каза Кастило.

— О’кей. И това ще свърши работа.

Комисарят им направи знак да излязат от офиса преди него. Спря се до бюрото, зад което стоеше униформен сержант.

— Обадете се на главен инспектор Крамер и капитан О’Брайън — нареди той. — Кажете им, че ще се срещна с тях незабавно в офиса на Крамер.

— Да, сър.

— Осигурете кола без отличителни знаци, която да разполага с всички средства за комуникация и да чака пред входа на сградата. Това също трябва да стане незабавно. Ако няма такава на разположение, вземете от някой друг отдел.

— Да, сър.

— Сътрудничите на Тайните служби — това е всичко, което трябва да знаете.

— Да, сър.

— Хайде, Джак — каза комисарят на полицая в цивилни дрехи, който ги чакаше до асансьора. — Ще се повозим малко.

— Да, сър.

— Джак, това е специален агент Кастило от Тайните служби и специален агент Милър. Господа, това е моят изпълнителен офицер, капитан Джак Ханрахан.

Мъжете си подадоха ръце и влязоха в асансьора.

(ПЕТ)

Индустриален комплекс „Франкфорд“

Филаделфия, Пенсилвания

08:25, 9 юни 2005

— Виждал съм това и преди — каза майор Х. Ричард Милър, малко след като капитан Джак Ханрахан зави и излезе от „Тайкони стрийт“ в североизточната част на Филаделфия и навлезе в нещо, което приличаше на стар индустриален комплекс, състоящ се предимно от стари тухлени складове. — Бил съм тук и преди. Кое е това място?

Комисарят се засмя.

— Някога това беше арсеналът „Франкфорд“ — каза той.

— Да — каза Милър, който в този момент си спомни. — Идвахме тук, когато бях още малко дете.

— Когато затвориха арсенала, градът се опита да го превърне в индустриален паркинг — каза комисарят. — Това не стана, така че позволиха на онези части от градското управление, които не са от голямо значение — полицията например да използва сградите.

Ханрахан спря пред малка двуетажна тухлена сграда, която беше на възраст поне един век. Мястото за паркиране беше обозначено като мястото на ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР КРАМЕР. Ханрахан взе микрофона от седалката и каза в него:

— С–1 пристигна точно навреме.

Кастило се огледа, за да види някаква табела или знак но сградата, но не видя нищо. Всички слязоха от колата и комисарят тръгна направо към сградата, като очевидно изненада двама униформени полицаи, които излизаха и които очевидно не очакваха да се сблъскат с комисаря. Останалите го последваха.

Озоваха се в малко фоайе, а вдясно имаше врата, на която също нямаше никаква табела. На стената до нея имаше звънец. Комисарят го натисна. По малкия говорител, вграден в стената под звънеца, се чу не особено очарователен глас:

— Да?

— Отвори вратата — нареди комисарят.

— Кой е?

— Комисарят.

— Глупости!

— Какво трябва да направя — да разбия проклетата врата!

Чу се тих звук и когато комисарят бутна вратата, тя се отвори. Зад вратата имаше стълбище. Комисарят започна да се изкачва, като вземаше стъпалата по две наведнъж. В горния край на стълбището ги чакаше чернокож с кобур, преметнат през рамо, и със смутено и объркано изражение на лицето.

— Съжалявам, господин комисар. Аз не…

Комисарят махна с ръка, с което искаше да каже, че няма проблем.

— Главен инспектор Крамер? — запита комисарят.

— Просто не знам, сър. Ще се свържа с него. Капитан О’Брайън също го чака.

Той кимна по посока на офиса, чиито стени бяха всичките от стъкло.

— Той трябваше вече да е тук — каза комисарят.

— Ще разбера какво се е случило, сър — каза мъжът, за който Кастило и Милър предположиха, че е детектив.

Комисарят прекоси пълната с хора стая, за да стигне до стъкления офис, като направи знак на останалите да го следват. Когато се приближиха, униформен капитан стана от стола си. Комисарят му стисна ръката, но не представи другите, а вместо това каза:

— Ще изчакаме Фриц.

Седна до бюрото, на което имаше малка табела с име. Името беше: ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР Ф. У. КРАМЕР. Комисарят извади портмонето си и надникна вътре.

— Някой да има два долара? — запита той. — Крамер е много чувствителен по отношение на кафето си.

Милър смушка Кастило и с кимване на глава посочи към онова, което на пръв поглед му се стори като плакат на филма от 1968 „Зелените барети“ в главната роля с Джон Уейн, но като го погледна втори път, Кастило видя, че лицето на Уейн е закрито с боя. А върху него беше нарисувано лицето на усмихнат млад мъж, баретата указваше десета група на Специалните части.

Детективът подаде глава през вратата.

— Две минути, комисарю — каза той.

— Благодаря ти — каза комисарят.

Капитан Ханрахан се върна с табла с кафета трийсет секунди преди в офиса да влезе много висок и привлекателен, много упорит и издръжлив на вид мъж с къдрава и гъста коса, вече започваща да посивява. Беше облечен с риза, вратовръзка и сако от туид, излязло от магазина доста време преди това. На колана му беше закачен полуавтоматичен „Колт 45 АСР“.

— На какво дължа честта? — запита той, после каза: — Ханрахан, трябваше да нахраниш котето.

— Котето е нахранено, инспекторе — каза капитан Ханрахан.

— Господа, това е главен инспектор Крамер, който командва Отдела за борба с организираната престъпност и тероризма — каза комисарят. — С него се познаваме от доста дълго време. Почти от времето на Ноевия ковчег. Бяхме заедно сержанти в отдел „Углавни престъпления“. А това е капитан О’Брайън, който оглавява Бюрото по разузнаване в рамките на отдела. А това са специален агент Кастило от Тайните служби и специален агент Милър.

Крамер внимателно и дълго ги изучава с поглед, после кимна с глава. О’Брайън подаде ръка и на двамата.

— Слушайте ме внимателно и двамата — каза комисарят. — Ще им дадете не само това, за което ви помолят, но също и това, което решите, че може да им бъде от полза.

Капитан О’Брайън каза:

— Да, сър.

Главен инспектор Крамер не каза нищо.

— Чу ли ме, Фриц? — запита комисарят. — Разбра ли ме?

— Ще ми кажете ли за какво е всичко това? — запита той.

— Господин Кастило ще ви каже това, което трябва да знаете. Което няма да е всичко, което бихте искали да знаете. Разбрано?

Крамер едва доловимо кимна.

— И колкото по-малко хора знаят, че са тук, толкова по-добре. Разбрано?

Крамер отново кимна.

— Искам да назначите някого към тях — някой, който да знае какво става тук — през цялото време, докато това приключи. Наредих да ви бъде изпратена кола без отличителни белези.

— А аз да взема ли друга кола? Това може да бъде важно — каза Крамер.

— Важно е, Фриц, повярвай ми. И не искам да чуя от господин Кастило, че някой от вас не му дава това, което иска. И съм му казал да ми се обади в минутата, в която заподозре това.

— Добре. Чух те — каза Крамер.

— Ще държим връзка — каза комисарят на Кастило и Милър, после, като махна с ръка на Ханрахан да го последва, излезе от офиса на Крамер.

Главен инспектор Крамер седна зад бюрото си, облегна се назад на стола си и постави и двете длани зад главата си.

— Добре, господин Кастило, задавайте въпроси. Какво искат да знаят Тайните служби?

— Онова, което бих искал да знам аз — каза Милър, като кимна към плаката с Джон Уейн, — е кой е този грозник, който носи емблемата на Десета група?

Крамер смръщи вежди толкова силно, че би уплашил един по-страхлив човек. Лицето на капитан О’Брайън ясно показваше, че не е много умно да се обсъжда плакатът или да се каже нещо, което би могло да се приеме като критика по отношение на Специалните части на армията.

— Какво знаете вие за Десета група на Специалните части? — запита Крамер с леден тон.

— Той е бил в Десета група — каза Кастило. — А после открили, че може да чете и пише и е напълно с ума си, и го изпратили в пилотското училище.

— Два умни задника? — запита Крамер, но на устните му имаше намек за усмивка.

— Чарли е прекарал прекалено много време в укреплението в Браг — каза Милър. — Мозъкът му се е спаружил.

— „Делта Форс?“ Без майтап? — запита О’Брайън.

— „Делта Форс“? Какво е „Делта Форс“? — отговори Кастило.

— Името Райзъл означава ли нещо за вас, господин Кастило?

— Ако вашият Райзъл е Джони и има съпруга на име Гленда, да, познавам го.

— И ако се обадя на полковника и го запитам за вас, какво ще ми каже?

— Вероятно ще ви каже, че никога не е чувал за „Делта“, и ще ви посъветва да си гледате вашата работа — каза Кастило.

— Да, това вероятно е точно онова, което ще каже Джони — каза Крамер.

Той стана от стола си и подаде ръка първо на Милър, а после — и на Кастило.

— Както казвах, господин Кастило, какво искат да знаят Тайните служби?

— Чухте ли за „Боинг 727“, който изчезна от летището в Луанда, Ангола?

И двамата кимнаха.

— Съществува вероятност да е отвлечен от сомалийска групировка, която има намерение да го разбие в Камбаната на свободата.

Лицето на О’Брайън показа явното му недоверие. Лицето на Крамер не се промени, но той се замисли.

— Нямаше да дойдете тук, ако не вярвахте, както и някои хора, които не могат да си намерят задника с една ръка в тъмното, че има истина в това — каза най-накрая Крамер.

— Далеч не сме сигурни сто процента, но за момента разполагаме единствено с това. Същият източник, който ни каза, че самолетът е отвлечен от сомалийска групировка и вероятно е на изоставено летище в Чад, което в момента се проверява, каза, че терористите вероятно имат връзка във Филаделфия. Ето, от това имаме нужда.

— Може би — каза Крамер. — Имаме няколко ААЛ, което ще рече „афроамерикански лунатици“ в града, които биха се радвали да видят нещо такова. Но засега се задоволяват само с това да плискат коктейлите си в патрулните ни коли, да стрелят по нас, но не са снайперисти, както полицаите разбират този термин. Но са много амбициозни. Ще видим какво ще излезе от всичко това.

— Инспекторе…

— Наричайте ме Холандеца, като другите — прекъсна го Крамер. — Заради този прякор ме наричат и „Специални части“.

— Аз съм Чарли — каза Кастило.

— Дик — каза Милър.

— Холандецо, имаме нужда от онова, което се е случило вчера.

— Задържах няколко души — каза Крамер. — Както и капитан О’Брайън, понякога действията на разузнаването и антитерористичния отдел се покриват. Има четири главни групи ААЛ и, но между нас да си остане, ние имахме по един, двама или трима души, внедрени във всяка група. Но те са дълбоко законспирирани, нали схващате? Не можем да им се обадим по телефона и да им кажем: „Джак, трябва ми информация по сомалийската връзка.“ Ще са ни необходими няколко часа най-малко, за да се свържем с всеки един от тях. И около час след това, за да се уреди среща.

— За ченгета ли говориш, или за информатори? — запита Кастило.

— За ченгета — каза Крамер. — Добри ченгета, които рискуват живота си по двайсет и четири часа на ден. Не искаме прикритието им да отиде по дяволите, не искаме и да ги убият. Разбрано?

Кастило кимна. Крамер каза:

— На бюрото ми не е дошло нищо…

— И на моето — прекъсна го О’Брайън.

— … което може да означава, че не разполагат с нищо ново — продължи Крамер. — А може да означава, че се страхуват да кажат каквото и да било, защото ще прозвучи като родено от болен мозък.

— Разбирам — каза Кастило.

— ФБР бяха тук преди два дни…

— Какво? — запита Милър.

— Преди два дни тук бяха два задника от ФБР, които искаха да знаят с какво, ако въобще има такова, разполагаме за „Лийз Еър Инкорпорейшън“.

— И какво казахте на ФБР? — запита с усмивка Кастило.

— Истината. Не разполагаме с нищо за „Лийз Еър Инкорпорейшън“.

Сега четиримата мъже се усмихваха един на друг.

— Но може би трябва да отидете и да си поговорите с тях. Ще изпратя един от хората си с вас — каза Крамер.

— В това има смисъл — каза Милър. — Благодарим ви.

— Коя е тази млада жена? — запита Кастило.

О’Брайън и Милър проследиха движението на главата му. Привлекателна млада жена в къса пола и пуловер, които не скриваха добре пистолета „Глок“ на кръста й, се беше навела над второто чекмедже на скрина с документите.

— Защо искаш да знаеш? — запита Крамер.

— Мисля, че я срещнах снощи — каза Кастило.

Видя изражението на Милър, което казваше: „Исусе Христе, Чарли! Извадихме късмет, че тези двамата имат симпатии към Специалните части, а сега ти и твоят непослушен пенис ще прецакате цялата работа!“

— Не е каквото си мислиш, Дик — каза Кастило в отговор на изражението му и последва ново изкривяване на лицето на Милър, което този път казваше: „О, глупости!“

— Шнайдер! — изгърмя гласът на Крамер. — Ела тук, моля!

Брюнетката се приближи до вратата на офиса и спря. Изражението на лицето й подсказа, че е изненадана от това, че вижда Кастило.

— Влез вътре, сержант! — нареди Крамер. — И затвори вратата!

— Да, сър — каза тя и се подчини.

— Разбирам, че си срещала този човек и преди — каза Крамер. — Но не ми се струва, че са ви представили един на друг както трябва. Сержант Бети Шнайдер, това е специален агент Кастило от Тайните служби. Сержант Шнайдер работи за капитан О’Брайън.

— Но той ми каза, че работи в петролния бизнес или както там се нарича.

— А ти какво му каза?

— Че чакам гаджето си — каза тя.

— Казала си му истината. Той има личната благословия на комисаря, както и моята.

— Тони Фриско и Кац Казаро хапваха сандвичи в бара на „Уоруик“ с двама типове от мафията на Кони Айлънд…

— Това е руската мафия, господин Кастило. Наистина, много приятни хора — обясни О’Брайън.

— Масата се подслушваше. Но те ме зяпаха, така че се наложи да си поприказвам с този господин.

— Научи ли нещо? — запита О’Брайън.

Тя поклати глава.

— Но се държаха достатъчно лошо, за да те притеснят, така ли?

— Да, сър.

— Което означава, че известно време О’Брайън няма да може да те използва на същото място — каза Крамер. — Нали така, Франк?

О’Брайън кимна.

— Което ще я постави на разположението на господин Кастило…

— Той каза, че се казва Касъл — каза тя.

— Имаш ли нещо против, Франк? — запита Крамер.

— Не. Шнайдер, докато не получиш други заповеди, ще помагаш на тези двама господа.

— Да, сър — каза тя.

— Предполага се, че трябва да са ни изпратили коли без отличителни знаци. Заведи господин Кастило и специален агент Милър до компанията „Лийз Еър“ на летището и на други места, където те, или ти, мислите, че трябва да се отиде. Ще изпълняваш всичките им молби. И няма да казваш на никого каква е задачата ти.

— А мога ли да запитам за какво е всичко това?

— Господин Кастило ще ти каже каквото трябва да знаеш, сержант — каза Крамер, после запита: — Имаш ли нещо против, Чарли?

— Не, всичко е наред, Холандецо. Много сме ти благодарни.

— И докато сте на летището, аз ще проуча как стои въпросът с другите хора, за които говорихме.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Кастило.

— Знам — каза Крамер.

Кастило и Милър последваха Шнайдер вън от офиса.

— Ще отида да проверя дали разполагаме с кола — каза тя и прекоси стаята.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Милър каза:

— Моля те, дръж пениса си в гащите, Чарли.

Капитан О’Брайън изгледа внимателно Кастило, но не направи никакъв коментар.

— Можете ли да се сетите за нещо, с което мога да ви помогна?

— Ще приемем с благодарност всяка информация, колкото и оскъдна да е тя — каза Милър.