По заповед на президента

(ЕДНО)

Офисът на кмета

Сградата на общината

„Броуд“ и „Маркет стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

10:15, 10 юни 2005

— Какво е толкова важно, Чарли? — запита нетърпеливо секретар Хол, като остави неизказана останалата част от въпроса: „че си решил, че можеш да прекъснеш срещата ми с кмета?“

Кастило знаеше какво е останало недоизказано.

— Самолетът не е в Суринам, господин секретар — каза Кастило.

— Искаш да кажеш, че е излетял?

— Не, сър. Искам да кажа, че никога не е бил в Суринам.

— Директор Пауъл очевидно има информация, подкрепена със снимки и сателитен образ, за което ти очевидно не знаеш.

— Самолетът на летище „Зандери“, сър, е законен самолет на „Еър Суринам“. Онзи, който търсим, пребоядисан и с нови номера, е някъде в Коста Рика.

— Тази информация си получил от Певснер, нали? — запита Матю Хол полусаркастично, полутъжно.

— Да, сър — каза Кастило. — Но сержант Шнайдер току-що откри връзката с Филаделфия, което потвърждава това, което ви казвам.

— Какво е направила?

— Терористите биха могли да приближат Филаделфия, без да предизвикат тревога, ако извадят от строя самолета, който осъществява редовния полет, и използват на негово място отвлечения. Шнайдер е открила, че има самолет, собственост на „Еър Транспорт“ от Коста Рика, който лети до Филаделфия поне веднъж в седмицата. „Лийз Еър“ са им продали самолета и осъществяват сервиза, когато самолетът е във Филаделфия. Това съвпада идеално с онова, което ми каза Певснер. Самолетът е бил на частно летище във Венецуела, където са го пребоядисали като самолет на Коста Рика и са му сложили нови номера.

Секретар Хол погледна над малката маса към сержант Шнайдер, която се беше облегнала на стената. Осъзнаваше, че Джоуел Исаксън, Том Макгайър и майор Х. Ричард Милър го гледат и чакат реакцията му.

„Това означава, че знаят за тази връзка с Филаделфия и щом са прекъснали срещата ни, й вярват. От Милър може да се очаква да вярва на Кастило. Те са като братя. Но също така Джоуел и Том? Исусе Христе! Току-що убедих кмета, че сателитите на Националната сигурност са намерили самолета в Суринам и че ЦРУ е потвърдило това. Че президентът вече е наредил да се започне операция, че всичко е под контрол и той няма за какво да се тревожи. А сега да се върна и да му кажа: «Съжалявам, но изникна малък проблем?» Първото, което той ще направи, е да нареди евакуация от центъра на града и да се появи по телевизията, за да каже на хората за опасността.“

— Сър, още ли сте там? — запита Кастило.

— Изчакай минутка, Чарли, да помисля — каза секретар Хол.

Отново погледна сержант Бети Шнайдер.

— Вярваш във връзката с Филаделфия, нали?

— Да, сър. Всичко, изглежда, съвпада.

— Ще се върна в офиса на кмета и ще кажа на него и на комисар Келог, че трябва веднага да се върна във Вашингтон — каза Хол. — И да отида в Белия дом.

Тя кимна.

— Том, кажи да приготвят самолета — нареди Хол.

Макгайър се обърна с гръб към тях и заговори тихо в микрофона, скрит под ревера на сакото му.

— Все още вярвам, че ситуацията е под контрол и ще успеем да неутрализираме самолета и затова няма да кажа на кмета за новата информация — каза Хол. — Сержант, искам ескорт до летището. Трябва да стигна там възможно най-бързо.

— Ще сме щастливи да ви осигурим ескорт, господин секретар — каза Бети Шнайдер.

— Ако на път за летището, сержант, ви кажа, че трябва да дойдете с мен във Вашингтон, каква ще бъде реакцията ви? Моля ви, помислете секунда, преди да ми отговорите.

Бети Шнайдер стисна устни и шумно издиша.

— Мисля, че разбирате за какво ви моля и защо — каза секретар Хол.

Тя кимна.

— Майор Кастило има способността винаги да мъти водата, нали? — каза тя. — Винаги, когато мислите, че ситуацията е под контрол, той излиза с нещо ново.

Джоуел Исаксън се засмя.

— Господин секретар — каза сержант Шнайдер, — заповедите, които получих от главния инспектор Крамер, бяха да ви осигуря подкрепа за каквото и да помолите. Ако ме помолите да дойда с вас във Вашингтон, значи трябва да дойда.

— Благодаря — каза секретар Хол.

Отново доближи телефона до ухото си.

— Чарли?

— Да, сър?

— Не знаеш къде в Коста Рика, така ли?

— Не, сър. Но според полковник Торине в страната има само две летища, където би могъл да кацне „Боинг 727“… Изчакайте малко, сър.

— Какво сега? — каза гневно и нетърпеливо секретар Хол.

— Сър, моят приятел казва, че след малко ще знаем местонахождението на самолета. Каза да ви предам, че прави най-доброто, на което е способен.

— Благодари му от мое име — каза Хол, после продължи: — Чарли, тръгвам към Белия дом. Стой близо до телефона. Силно подозирам, че нашият шеф ще иска да разговаря с теб.

— Сър, аз се канех да тръгна към Коста Рика.

— И няма да можем да се свържем с теб през това време?

— Дотам има седемстотин мили. Да пресметнем час и половина във въздуха и половин час, за да разглобим радиото тук и да го транспортираме до летището. Няма да имате връзка с мен малко повече от два часа, сър.

— Наистина ли мислиш, че ти лично трябва да отидеш там? Не можем ли да накараме Форт Мийд или ЦРУ да открият самолета?

— Мисля, че е най-добре да отида сам, сър.

„Да, и аз мисля така. Когато ЦРУ научи, че поради тяхната невярна информация «Грей Фокс» са се канели да нахлуят в свещената територия на Суринам и да неутрализират, вероятно да взривят, техен самолет, от Ленгли първо ще започнат да отричат, а след това да предприемат някакви действия, за да оправят проблема.“

— Свържи се с мен възможно най-бързо.

— Да, сър. Разбира се.

Секретар Хол остави слушалките на мястото им.

— Милър, искам и ти да дойдеш с нас — нареди той.

— Да, сър.

Хол тръгна към вратата на офиса на кмета и каза:

— Няма да се бавя.

(ДВЕ)

Мансарден апартамент „Б“

Курортът Козумел, Мексико

10:22, 10 юни 2005

— О’кей, Шърман, свържи ме пак с генерал Макнаб — нареди Кастило.

След пет секунди, Шърман докладва:

— Връзката е осъществена, майоре.

— О, по дяволите! — каза Кастило. — Свържи ме с Браг да разбера дали те знаят защо.

— Вече работя по това, сър — каза Шърман и почти веднага добави: — Свързахме се с генерал Макнаб, майоре.

— Генерал Макнаб, моля — каза Кастило.

— И сега — какво, майор Кастило? — запита самият Макнаб.

— Генерале, имаме потвърждение на онова, което ви казах и преди. Самолетът внася цветя от Коста Рика, като пътем спира в Тампа…

— Колко удобно за генерал Нейлър и Централното командване. Могат просто да вземат двойка „Хамви“, да отидат до Тампа и да го неутрализират там.

— Моля ви, сър, оставете ме да довърша.

— Защо не?

— Там те зареждат гориво и минават през митницата, а после полетът става вътрешен — от Тампа до Филаделфия.

— А как ще обяснят на митниците в Тампа защо носят толкова много резервни резервоари?

— Не знам, сър — призна Кастило.

— Каква беше реакцията на секретар Хол? Каза ли му?

— Да, сър. Той ми каза, че ще се върне във Вашингтон. И ще отиде в Белия дом.

— И?

— Това е всичко, сър.

— Може би не трябва да ти казвам това, защото не знам до колко секретна информация имаш разрешен достъп. Но като имам предвид какви времена сме преживели заедно, ще ти кажа. Получих по-нататъшни заповеди от генерал Нейлър. Трябва да отида до летище „Куакоегрон“ в Суринам и да съм готов да неутрализирам онзи самолет, когато ми наредят. И в съответствие с тези заповеди в момента аз съм на четирийсет или петдесет мили южно от „Хълбърт“, над Мексиканския залив.

— Да, сър.

— Дръж ме в течение, Чарли. Изключвам.

— Изглежда, Чарли — каза Алекс Певснер, когато Кастило остави слушалките на масата, — че никой няма да спре плана за неутрализирането на онзи самолет в Суринам, което ще бъде огромна грешка.

— Щом веднъж започне нещо такова, трудно е да се спре — каза Кастило. — Единственият, който може да се справи с генерал Нейлър, е секретарят по отбраната. Но той няма да повярва на мен, а на ЦРУ…

— Особено когато източникът на информацията ти е известен руски престъпник? — запита Певснер.

— Секретар Хол не мисли така — каза Кастило. — Чу какво каза той. А той ще се види с президента…

— И ти мислиш, че президентът, като гледа снимки на НАСА на онзи самолет на летище „Зандери“ и има потвърждението на ЦРУ, ще реши, че ти си прав, а те грешат? Особено като знае, че аз съм източникът на твоята информация.

— Когато се обадя и им кажа: „Аз съм в Коста Рика и виждам самолета“, ще ми обърнат внимание. — Той докосна сержант Шърман по рамото. — Прибери радиото, сержант. Отиваме в Коста Рика.

— Почакай минутка, Кастило — каза полковник Торине. — Преди да си прекъснал връзката. Какво ще стане, ако отида там и кажа на генерал Макфадън, че съм сигурен в твоята правота? С него се познаваме много отдавна.

Кастило срещна погледа му.

— Най-вероятното, което ще се случи, ако се свържем с някого от „Макдил“, ще бъде да ти наредят да ме арестуваш и да ме заведеш в базата. Не искам да ти причинявам това, но ти благодаря. — След кратък размисъл добави: — Мисля, че за теб, полковник, ще е най-добре, ако избягаш от мен, отидеш до летището и скочиш в първия самолет за Тампа.

— Е, използваш власт, с която не разполагаш, Кастило. Ти си само майор, както каза генерал Макнаб. Не можеш да даваш заповеди на полковник — каза полковник Торине. — Генерал Макнаб каза още нещо. Той ми нареди да тръгна с теб, защото имаш нужда от експерт по „Боинг 727“.

— Доколкото си спомням, сър, вие изявихте желание да дойдете — каза Кастило.

— Тази беше последната заповед, която получих, и мисля да й се подчиня — каза Торине, след което се обърна към Шърман: — Мога ли да ти помогна да прибереш това нещо, сержант?

— Всичко е под контрол, сър — каза Шърман. — Да прекъсна ли връзката, майоре?

— Да, сержант. Преди генерал Нейлър да ни е наредил да се върнем в Щатите.

Сержант Шърман се наведе леко напред, издърпа кабела от контакта и докладва:

— Връзката е прекъсната, сър.

Александър Певснер вдигна телефона на хотела.

— Пригответе автомобилите да ни закарат незабавно на летището — нареди той на испански. — Ще сме в гаража след минута.

— Благодаря ти — каза Кастило. — Благодаря ти за всичко, Алекс.

— Напротив, приятелю — каза Певснер. — Аз съм ти благодарен. Ти спази всички точки на нашата уговорка. Не си виновен, че по-висшестоящите от теб са склонни да убият човека, донесъл им вести, които не им харесват.

— И някога някой, възможно е това дори да е мой бивш колега, ще каже: „Нали точно това се опитваше да ни каже Певснер“ — каза Хауърд Кенеди. — Възможно е това да бъде казано пред този, който трябва да го чуе.

Той подаде ръка и Чарли я стисна, след което се ръкува с Певснер и си помисли, че сигурно ще мине много време, преди да се видят отново. Изненада се, когато Певснер слезе до гаража с тях и беше дори още по-изненадан, когато той седна зад кормилото на единия „Юкон“, очевидно с намерението да ги закара до летището.

Докато пътуваха по шосето, което се виеше край плажа, към летището, Певснер се обърна към Хауърд Кенеди, който седеше до Фернандо, и нареди:

— Запиши номерата на Сан Хосе — и трите — и ги дай на Чарли, Хауърд.

— Да, сър — каза Кенеди.

— Какви номера? — запита Кастило.

— Три номера, които се надявам да нямаш нужда да използваш. Онзи, който започва с 533, обикновено знае как да се свърже бързо с мен. Останалите два ще ти дадат информацията, която ти трябва — къде в Коста Рика можеш да намериш самолета. Надявам се да мога да ти я дам, докато летиш, но ако това не стане, звънни на някой от двата номера, попитай за себе си…

— Моля?

— Попитай за Чарли Кастило. Или, още по-добре, за Карл Госингер… Ти чуваш ли, Хауърд?

— Да, сър.

— Попитай за Карл Госингер и ще ти дадат информацията, с която разполагат. Ако не съм успял, ще ти кажат, че не знаят кой е Карл Госингер.

— Благодаря — каза Кастило.

— Моля те, не се обаждай на нито един от тях, освен ако не е необходимо. И ако първите два номера нямат информация, значи не съм успял и няма смисъл да се опитваш да ми се обадиш.

— Разбрах — каза Чарли.

Кастило почувства длан на рамото си и обърна глава. Хауърд Кенеди му подаваше лист от бележник. Той го взе.

— Опитай се да не го загубиш, Чарли — каза Кенеди. — А когато мине достатъчно време и си сигурен, че няма да ти трябват, защо не изгориш листа? Наистина не искам тези номера да попаднат в неподходящи ръце.

— Мислиш, че бившите ти колеги биха се заинтересували от тях, така ли?

— О, те винаги и от всичко се интересуват — каза Кенеди.

След десет минути Александър Певснер и Хауърд Кенеди стояха до капака на един от белите „Юкони“ и гледаха как самолетът на Фернандо излита.

(ТРИ)

На борда на USAF „С–17“ 036788

25.418 градуса северна ширина

86.136 градуса западна дължина

Над Мексиканския залив

11:15, 10 юни 2005

— Въздушен контрол на Маями, тук самолет на Военновъздушните сили 036788 — каза майор Елууд С. Танър.

— Давайте напред, осем-осем.

— Докладвам позицията си. Височина на полета 33 000 фута, скорост шестстотин възела, курс едно-две-пет.

— Виждам ви на радара, осем-осем. Имайте предвид, че всяко отклонение на изток от сегашния ви курс може да доведе до влизане във въздушното пространство на Куба.

— Прието — каза Танър и записа бележка по разговора в бележника, който държеше на коляното си.

— Има ли таблица, която мога да погледна, майоре? — чу се глас, Танър се обърна и видя генерал Макнаб да стои на прага между пилотската кабина и корпуса.

— Да, сър, разбира се — каза Танър. — В момента сме на сто мили от крайбрежието на Флорида, почти изравнени с Маями.

— Това го виждам — каза Макнаб, като посочи точката, която трябваше да изобразява самолета, а после протегна ръка, за да вземе таблицата.

Танър му я подаде, Макнаб я изучава миг, после му я върна.

— Виждаш ли къде съм посочил? — запита Макнаб.

Танър погледна.

— Да, сър. Коста Рика.

— И по-точно, международното летище „Хуан Сантамария“ — каза генерал Макнаб.

— Да, сър.

— Сега това, което ще направиш, майоре, веднага щом според теб радарите на Куба изгубят интерес към нас, е да се свържеш с някого и да кажеш, че заради силна турбуленция искаш да промениш курса с около 172 градуса.

— Което ще рече, да хванем курс към „Хуан Сантамария“, сър?

— Ако има въпроси защо сменяш курса, не искам да споменаваш в разговора името на летището, разбрано?

— Да, сър.

— Ако ти бях казал, че ще имаме технически проблеми и че „Хуан Сантамария“ е най-близката ни възможност, щеше да ме сметнеш за далновиден, нали?

— Да, сър, предполагам.

— Добре. Ценно е това, по-нисшите офицери да мислят, че по-висшите от тях имат загадъчни способности и знаят неща, които те не могат да знаят.

Майор Танър се усмихна на генерал Макнаб. Тази не беше първата операция на „Грей Фокс“, в която той участваше, но за първи път летеше с генерал Макнаб. Като знаеше това, полковник Торине набързо беше разказал на него и на двамата други пилоти какво могат да очакват от легендарния офицер от Специалните части. Подчерта, че преди всичко трябва да очакват неочакваното, да не задават въпроси, нито да изразяват мнение, освен ако не са ги помолили за това. Майор Танър се опита да наруши една от точките на краткия брифинг на Торине.

— Сър, да не би отвлеченият от Чад самолет да е там?

Макнаб го изгледа студено.

— В армията има стара поговорка, майоре. В нея се казва, че лейтенантите не бива да се женят, капитаните могат да се женят, а майорите трябва много да внимават и да бъдат далновидни. Тя вероятно важи и за Специалните части.

— Да, сър — каза Танър. — Обикновено на това място вече не сме в обсега на радарите на Куба. — Той посочи схемата. — И ще съм много изненадан, ако попаднем в турбуленция на няколко мили южно от тази точка.

— Вече ви предупредих по отношение на прекалената далновидност, майоре — каза Макнаб и му се усмихна.

След това генерал Макнаб отиде в товарното отделение. Въпреки размерите на огромния самолет, то беше препълнено. Шест „Птички“ с прибрани витла заемаха повечето място. Имаше още четири резервоара, събиращи по петстотин галона. Имаше и муниции. Трийсетте души, определени за операцията, бяха разпръснати из товарното помещение, седнали върху каквото и да е, освен на неудобните стандартни седалки, изработени от алуминий и найлон. От тях шестима бяха офицери, дванайсет бяха с по-висок чин, а другите дванайсет бяха пилотите на „Птичките“. Един от пилотите беше капитан и заплатата му беше съвсем малко по-ниска от тази на подполковник. Всички останали имаха минимум хиляда часа във въздуха, а освен това бяха изключително внимателно подбрани и много тренирани, за да получат статута на войници на Специалните части. Тяхната роля нямаше да бъде лесна — щом веднъж стъпеха на земята, щеше да им се наложи да изпълняват всичко, което се наложи — от пилоти на хеликоптери до онова, което обикновено наричаме „стрелци“.

Имаше още половин дузина механици, чиято главна функция беше сгъването на витлата на „Птичките“, натоварването им на „С–17“, а след това — разтоварването им, разгъването на витлата и осигуряването за възможността за полет на „Птичките“. Имаше и двама авиационни техници, които трябваше да осигурят функционирането на всичко от електрониката на „Птичките“, и двама души, които трябваше да се грижат за оръжията. Техниците също бяха напълно квалифицирани войници на Специалните части и след излитането на „Птичките“, те също щяха да изпълняват ролята на стрелци и да осигуряват охраната на самолета.

Почти всички пиеха „Пепси кола“ или „Севън ъп“, ядяха сладолед или поглъщаха набързо по някой хотдог, стоплен на една от двете микровълнови фурни, които обикновено биваха вземани, дори да не фигурираха в списъка с оборудването.

Стоковата борса на „Хълбърт“ имаше добър ден. Генерал Макнаб нямаше въобще да бъде изненадан, ако в някой от охладителите имаше шест, и може би дори осем бутилки бира, поставени в лед. Не беше задавал въпроси, нито беше погледнал, нито пък това го тревожеше. Хората му бяха професионалисти и нямаше да отпият нито глътка, преди да свършат работата.

А на три четвърти от дължината на товарното помещение, на единствения тапициран стол, седеше специалният оператор на „Грей Фокс“ и работеше с едно от последните комуникационни устройства, произведени от някогашния сержант Алойзиъс Франсис Кейси. Той тъкмо беше напъхал последната хапка от сандвича си с чили и лук, когато видя генерал Макнаб да върви към него. Започна усилено да дъвче и се опита да се изправи. Макнаб му направи знак да остане седнал и го зачака да сдъвче и преглътне хапката.

— Разбрах, че имаме малки проблеми с комуникацията, сержант Кенсингтън — каза генерал Макнаб.

— Да, сър? — отговори Кенсингтън, като първо се смути, а после се съвзе.

— Всичко се е скапало, с изключение на образа, както разбрах.

Сержант Кенсингтън се обърна към контролното табло и натисна няколко копчета. Зелените светлини изгаснаха.

— Да, сър, нищо не свети зелено, освен контролните лампички за образа.

— Е, човек никога не може да предвиди кога тези устройства ще работят и кога — не, нали?

— Не, сър, не може.

Макнаб го докосна по рамото, усмихна му се и продължи нататък из товарното помещение. Улови погледа на огромния, доста над шест фута и с тегло над двеста паунда чернокож на име Шайн, чиято плешива глава отразяваше светлината и му беше спечелила прякора Светещия Шайн, след което му направи знак да отиде при него.

— Без да ме будалкаш, Шайн — каза Макнаб. — Щом ти дам координатите, колко време ще ти е необходимо да програмираш компютрите?

— Сър, това вече е направено. Можем да сме във въздуха не повече от десет минути след отварянето на вратите.

— Ти никога не ме слушаш, Шайн. Вероятно затова още не си генерал.

— Не отиваме ли в Суринам, генерале?

— Не съм казал това, Шайн.

— Хайде, шефе, аз трябва да знам. Имам цяла чанта с дискети с координати на летища в Южна Америка. Може би на една от тях е онова, което ви трябва. В такъв случай ще са ми необходими само петнайсет минути да препрограмирам. В противен случай ще ми е необходим час, може би дори малко повече.

— Случайно да имаш в чантата нещо за Коста Рика?

— Не знам, шефе. Ще трябва да проверя.

— А защо не го направиш? И да ми кажеш.

— Да, сър.

— Направи го възможно най-тихо.

— Като ме видят да ровя из чантата, ще се сетят, че нещо става.

— Остави ги да се тревожат, ще ги държа в напрежение.

— Вие сте гаден задник, генерале — каза Шайн с усмивка. — С най-голямото ми уважение, сър.

Макнаб отиде още по-нататък в товарното помещение, отвори една от хладилните чанти, извади хотдог, поръси го щедро с чили и нарязан лук и го сложи в една от микровълновите фурни.

(ЧЕТИРИ)

Овалният кабинет

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 10 юни 2005

— Той е много зает — каза шефът на президентския екип на секретаря по вътрешната сигурност. — Това много време ли ще му отнеме?

Матю Хол си придаде вид на разгневен, който се кани да каже нещо неприятно, но по-късно е променил решението си, и каза:

— Натали Кохън там вътре ли е? Ако не е, изпратете да я повикат.

След това отвори вратата на Овалния кабинет и влезе, като лиши шефа на екипа от привилегията да оповести пристигането му.

Президентът седеше в един от двата тапицирани стола с лице към кафе-машината. Секретарят по отбраната Фредерик Бидърмън седеше на дивана от другата страна на кафе-машината. Президентът вдигна поглед от чашката, която пълнеше.

— Говорим за дявола и ето го — каза президентът. — Как вървят нещата във Филаделфия? Много ли се разтревожи кметът и ще излязат ли нещата извън контрол?

— Вероятно ще срещнем затруднения, господин президент — каза Хол.

— Не можа ли да го убедиш, че нещата са под контрол?

— Макар и малко трудно, сър, мисля, че успях. Проблемът е… Проблемът е, че нещата не са под контрол.

— Имало е проблем при неутрализирането на самолета в Суринам? Не мисля, че са стигнали вече там.

— Самолетът в Суринам не е търсеният от нас, господин президент.

— Какво? — запита президентът с явно недоверие.

— Кажи това на директора на ЦРУ — каза Бидърмън. — Той разполага дори със снимки.

— Имам намерение да кажа и на директора на ЦРУ — каза Хол. — Но реших, че президентът трябва пръв да го чуе.

— Откъде имаш тази информация, Мат? От руснака?

— От руснака, да, сър. Чрез майор Кастило. Но има и още, сър.

— Какво?

— Полицията от Филаделфия с повече от неохотната помощ на ФБР е идентифицирала хората, отвлекли самолета. Имат снимките и имената им…

— Идентифицирали са кого? — запита Натали Кохън, която в този момент влезе в стаята. — Предполагам, че съм поканена на тази среща?

— Поканена си, но най-вероятно няма да ти хареса — каза президентът.

— Господин президент — продължи Хол, — доведох със себе си от Филаделфия майор Милър и сержант Шнайдер, защото реших, че може би ще е по-добре да научите от тях…

— Доведи ги — каза нетърпеливо президентът, после запита: — Същият майор Милър?

— Да, сър. Той беше във Филаделфия…

Президентът нетърпеливо му направи знак да ги доведе. Хол отиде до вратата.

— Ще влезете ли, моля? — извика Хол.

В Овалния кабинет влезе първо сержант Шнайдер, а след нея — майор Милър в цивилно облекло.

— Добро утро — каза доктор Кохън и се приближи до тях с протегната дясна ръка. — Казвам се Натали Кохън. Благодаря ви, че дойдохте. Предполагам, че познавате президента. Господинът с него е секретарят на отбраната Бидърмън.

Президентът, който беше станал от стола си при влизането на доктор Кохън, отиде при Бети Шнайдер и й подаде ръка.

— Нямаме търпение да чуем онова, което имате да ни кажете — каза той с топла усмивка и добави, като подаде ръка и на Милър: — Нямах търпение да се срещна и с вас, майор Милър.

И двамата казаха:

— Да, сър.

— Разказвай ти, Бети — каза Милър. — Аз ще добавя, ако пропуснеш нещо.

— Много съжалявам, но трябва да отида до тоалетната — каза Бети Шнайдер. — Веднага.

— Ела с мен, мила — каза Натали Кохън и тръгна към вратата.

След по-малко от минута, съветничката на президента се върна.

— Никой не смята това за забавно, нали? — предизвика ги тя. — Добре. Майоре, слушаме ви.

Милър шумно издиша.

— Още отначало помислихме, че вероятно съществува връзка между терористите и Филаделфия — започна той. — Отвлеченият самолет също е принадлежал на компания от Филаделфия. А после руснакът на Кастило му казал във Виена…

— Руснакът на Кастило? — засмя се президентът.

— Да, сър. Съжалявам за избора си на думи.

— А аз съжалявам, че те прекъснах — каза президентът. — Продължи, моля те.

— Казал му, че според него съществува връзка между терористите и Филаделфия, макар да не обяснил причините за това свое мнение. Но след като другата получена от него информация, като например това, че самолетът бил в Чад, че бил дегизиран като самолет на Суринам, се оказала вярна и изключително ценна, Кастило започнал да вярва също, че съществува връзка с град Филаделфия.

— Казахте, че информацията, давана от руснака, е вярна и изключително ценна? — прекъсна го Бидърмън.

— Да, сър. Всичко, казано ни досега, е съвсем точно. Нямаме причини да не вярваме на последната информация, дадена от него.

— И по-точно? — запита тихо Натали Кохън.

— Последната информация, дадена на Кастило, е, че ние ще нарушим суверенната територия на Суринам и ще неутрализираме не този самолет, който трябва.

— Мили Боже! — каза Кохън. — А къде е онзи, който ние търсим, щом не е в Суринам?

— Някъде в Коста Рика, мадам — каза Милър. — И с нова дегизировка.

— Уоу! — възкликна Натали Кохън.

В стаята влезе сержант Бети Шнайдер.

— Много съжалявам и се извинявам — каза тя. — Малко съм смутена.

— Не ставайте глупава — каза президентът. — Това се случва непрекъснато на Мат Хол. Всеки път, когато подозира, че съм недоволен от него…

— Исусе! — възкликна Хол.

Доктор Кохън погледна президента, сякаш не вярваше на ушите си, после се усмихна и накрая тихо се изкикоти. Бети Шнайдер погледна първо нея, а после и президента, с огромно облекчение.

— Майорът тъкмо ни казваше… Може ли да те наричам Бети? — запита Натали Кохън.

— Да, мадам.

— Бети, майорът тъкмо се канеше да ни каже какво и как ще направят онези хора с отвлечения самолет — каза Кохън. — Защо не се включиш и ти?

Бети събра мислите си и започна:

— Ами, когато Чарли се обади от Мексико…

— Чарли е майор Кастило? — прекъсна я президентът.

— Да, сър.

— А какво прави той в Мексико? — запита президентът, почти риторично.

— Той беше в Козумел, господин президент — каза Хол. — А в момента е на път за Коста Рика. Целта е същата: да намери и неутрализира отвлечения самолет.

— Да, глупав въпрос — каза президентът.

— А как се придвижва той? — запита Кохън. — Аз се тревожа за нарушенията на въздушното пространство на държавите.

— Семейството му има самолет — каза Хол. — „Лиър 45XR“. Взел го е назаем.

— Семейството му има такъв самолет?! Нищо чудно, че може да си позволи да живее в „Мейфлауър“ — каза доктор Кохън.

— Е, какво ви каза той от Мексико, Бети?

— Когато Кастило каза на майор Милър, че трябва да отидем до летището, за да проверим какви редовни полети има от Коста Рика до Филаделфия — отговори Бети, — се свързах с Тери Халоран от „Еър Лийз“ и извадих късмет. Той знаеше, защото самите те са продали въпросния самолет на компанията „Еър Транспорт“ от Коста Рика. Те осъществявали редовен полет до Фили веднъж в седмицата. Внасят свежи цветя, а изнасят домакински стоки за супермаркетите.

— И терористите ще заменят този самолет с отвлечения? — запита доктор Кохън.

— Точно така, Натали — каза Хол. — Самолетът излетял от Африка и кацнал на частно летище във Венецуела, близо до езерото Маракарибо, където му сложили номерата на Коста Рика.

— Този руснак е истинска мина за ценна информация, нали? — каза президентът. — Колко щеше да е хубаво, ако можехме да кажем същото и за ЦРУ.

Никой не каза нищо известно време. Накрая Милър наруши тишината.

— Има още, господин президент. На път за Филаделфия те минават през Тампа, което означава, че когато излетят оттам за Филаделфия, полетът вече е вътрешен, а не международен. И ще получат разрешение да кацнат на летището във Филаделфия.

— Това ние, ченгетата, наричаме съвпадение, господин президент — каза Бети, която вече не изпитваше нервност и несигурност. — Не е абсолютно доказателство, но всичко съвпада…

Президентът вдигна ръка.

— Фред — каза президентът, — нареди да преустановят нашествието в Суринам.

— Да го отменя, господин президент? — запита секретарят на отбраната Бидърмън. — Напълно?

— Не искам нашите сили да унищожат самолет на Суринам. Не ми пука какво ще им кажеш, само го преустанови.

— Да, господин президент — каза Бидърмън и тръгна към телефона.

Президентът вдигна слушалката на телефона, който стоеше на масичката за кафе, и каза:

— Свържете ме с директора на ЦРУ. Ще почакам.

Свързаха го за по-малко от двайсет секунди.

— Тук е президентът, Джон. Сега, слушай внимателно, защото нямам време нито да повтарям, нито да обяснявам, нито да споря. Не искам никакви действия в Суринам. Никакви. Точка. Ще се свържа отново с теб след малко и ще ти обясня, но в момента искам само да отмениш това, което може би си планирал. Благодаря ти.

Той затвори. Издиша шумно огледа се из стаята, усмихна се на сержант Шнайдер и майор Милър. А после се сети нещо, което накара усмивката му да изчезне.

— А как реагира кметът на Филаделфия на това, че все още имаме малък проблем с Камбаната на свободата? — запита той.

— Не съм му казал, господин президент — каза Мат Хол. — Той щеше веднага да се появи по телевизията и да нареди евакуация от центъра на града.

— Исусе! — възкликна президентът. — Е, но той, рано или късно, ще разбере. И как ще се справим с това?

— Няма причини той да разбира, господин президент — каза Хол.

Президентът вдигна учудено вежди и мина секунда, преди да запита:

— Предполагаш, че дотогава ще сме неутрализирали самолета?

— Да, сър. Най-лошият сценарий: самолетът успява да излети от Коста Рика и стига до Тампа, където ще го „заловим“ — каза Хол.

— Това означава, че не очакваш те да променят маршрута на полета. Трябва да помислим и за това, Мат — каза президентът.

— Трябва да го свалим в минутата, в която се издигне над земята в Коста Рика — каза Бидърмън. — Над международни води.

— Трябва да се опитаме — каза президентът — да го неутрализираме тихо, докато е на земята в Коста Рика. Подчертавам думата тихо. Има ли причина да вярваме, че „Грей Фокс“ няма да се справят с това?

— Не, сър, ако предположим, че успеем да намерим самолета в Коста Рика.

— Но „Грей Фокс“ в момента са на път за Суринам, господин президент — каза Бидърмън.

— Наредих да се спре нахлуването в Суринам — каза президентът и в гласа му вече се долавяше неприятна нотка. — Ти не беше ли тук, Фред, когато издадох заповедта?

— Сър, обикновено имаме мигновена връзка с транспортното средство на „Грей Фокс“. Но в момента нямаме. Слънчеви петна… Или нещо друго…

— Искащ да кажеш, че нямаме връзка с „Грей Фокс“?

— В момента не, сър.

— А колко са далеч те от Суринам? — запита президентът.

— Ще стигнат там след няколко часа, господин президент.

— Дотогава искам да сте предали на Макнаб, че трябва да поеме към Коста Рика. И че ще получи допълнителни заповеди. Исусе Христе, Фред, изпратете „F–15“ след него и го принудете да обърне, ако трябва.

— Да, сър. Къде в Коста Рика, сър.

— Генерал Макнаб е много находчив човек. Защо не оставим на него да реши?

Вратата на Овалния кабинет се отвори.

— Господин президент, говорителят е тук — каза шефът на президентския екип.

— Е, вече свършихме тук. Засега — каза президентът. — Но искам всички да сте на разположение.

— Защо всички не отидем в моя кабинет? — каза Натали Кохън. — Ще изпием поне по чаша кафе.

(ПЕТ)

Офисът на съветника по националната сигурност

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

11:50, 10 юни 2005

— Ще отида до работното помещение — каза секретарят на отбраната Фред Бидърмън. — Може би вече имат връзка с Макнаб. Тук се чувствам като ученик, който всеки момент ще бъде извикан в кабинета на директора. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз — каза секретарят по вътрешната сигурност Мат Хол.

— Аз мисля да заведа Милър и Бети на обяд — каза Натали Кохън на съветника по националната сигурност.

— Добра идея — каза Хол. — Ще се присъединим към вас там.

— Секретар Хол — каза майор Х. Ричард Милър, — може ли да ми отделите минутка, сър?

— Давай — каза Хол.

— Насаме, сър. Ако може, сър.

— Ще ме изчакаш ли, Фред, или да те настигна? — запита Хол.

— Настигни ме — каза Бидърмън. — Ще вървя бавно.

Той излезе от стаята.

— Аз ще взема Бети със себе си и така вие двамата ще останете сами — каза доктор Кохън.

— Вие можете да чуете това, мадам — каза Милър. — Не исках секретарят Бидърмън да го чуе. Току-що разбрах, че той, така или иначе, ще научи, така че в това няма смисъл…

— И в думите ти досега няма никакъв смисъл, майоре — каза Хол.

— Става въпрос за връзката с Макнаб, сър. Не мисля, че всички възможности са изчерпани. Тоест, не мисля, че цялото оборудване не работи.

— Не разбирам — каза Хол.

— Сър, бил съм на мисии като тази. Когато наближи моментът на действие… винаги някоя връзка се скапва.

— Все още не разбирам — каза Хол.

— Аз мисля, че разбирам — каза Натали. — Ще дойде момент, когато генерал Макнаб няма да иска никой да наднича над рамото му и да му дава приятелски съвети? Иска сам да свърши работата?

— Да, мадам.

— Сега разбираш защо той не иска Фред да чуе това, нали? — каза доктор Кохън и отново се обърна към Милър. — Знаеш ли как да се свържеш с него?

— Обикновено той оставя визуалната връзка да работи — каза Милър.

— Не знам какво означава това — каза Хол.

— Означава, че той все още може да получава образ, картина. Някои хора го знаят — каза Милър. — Ако е важно, ще му изпратят образ.

— Образ? Картина? — запита Хол.

— Да, сър.

— На какво? — запита Хол.

— На съобщение. Нали така, майор Милър? — запита доктор Кохън.

— Да, мадам.

— Искаш да кажеш, че можеш да се свържеш с него и да му предадеш съобщение? — запита Хол. Когато Милър кимна, Хол добави: — Е, разбира се, ще трябва да кажем на Бидърмън.

— А може би не — каза Кохън. — Той ще приеме ли съобщение от вас, майоре?

— Да, мадам. Мисля, че да.

— И как ще стане това?

— Ще напиша съобщението тук, ще го изпратя по факса на авеню „Небраска“ и ще кажа на оператора да го изпрати — каза Милър.

— Авеню „Небраска“?

— Кастило инсталира там един от радиоапаратите на „Грей Фокс“ — каза Хол.

Доктор Кохън дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си, извади лист хартия и писалка и ги подаде на Милър.

— Пиши — каза тя.

— Мадам, имате ли маркер? Имам нужда от нещо по-голямо.

— Ей сега — каза тя и отново отиде до бюрото.

— Благодаря — каза Милър. — Господин секретар, ще имам нужда от номерата на телефоните и факсовете там.

Хол отиде във външния офис, където го чакаха Исаксън и Макгайър.

— Имам нужда от номерата на телефоните и факсовете на авеню „Небраска“ — каза той.

Докато Исаксън препише номерата от компютъра и ги даде на Хол, а Хол се върне в офиса на доктор Кохън, Милър вече беше написал съобщението и бе пъхнал листа във факса, поставен зад бюрото. Хол даде номерата на Милър, който веднага ги набра. Факсът започна работа. След това майор Милър записа номерата на авеню „Небраска“ в мобилния си телефон, след което се обади.

— Тук е майор Милър. Току-що ви изпратих факс. Предайте го като образ на генерал Макнаб. Веднага. Ще изчакам за потвърждение.

Факсът свърши с изпращането на съобщението. Натали Кохън извади листа, прочете съобщението и го подаде на Хол.

— Нека и Бети го прочете, а после го изгорете — каза Натали Кохън.

— Да го изгорим? — запита Хол и подаде листа хартия на Бети Шнайдер.

— Няма причина Фред да знае за това — каза Натали Кохън.

Бети приключи с четенето на съобщението и върна листа на Хол, който отново го прочете.

— Не мислиш ли, че Бидърмън също има право да знае за това? — запита Хол.

— Може би има право — каза Натали Кохън. — Както и кметът на Филаделфия има право да знае, че ЦРУ не са намерили самолета. Ти каза ли му, Мат?

Той вдигна вежди и сви рамене — признание, че не го е направил.

— И тези двама млади хора е трябвало да направят труден избор, защото дължат лоялност на две страни — каза доктор Кохън. — Бети е решила да дойде тук с теб, без да каже на шефовете си в полицията за онова, което знае за неоткрития самолет, което някои хора ще сметнат за липса на лоялност. А на Милър се наложи да ти каже за отношението на Макнаб към непрекъснатата връзка с началството. Което е нелоялност по отношение на Макнаб. И двамата са направили правилен избор. Няма паника по улиците на Филаделфия, а ще съм изненадана, ако Бидърмън въобще успее да се свърже с Макнаб. Така че да оставим нещата по този начин, Мат, моля те.

Тя протегна ръка.

— Някой има ли огънче?

Секретар Хол й подаде запалката си.

(ШЕСТ)

На борда на USAF „C–17“ 036788

17.210 градуса северна ширина

82.680 градуса западна дължина

Над Атлантическия океан

11:58, 10 юни 2005

— Много интересно — каза генерал Макнаб и подаде съобщението на сержант Кенсингтън, който работеше с контролното табло. — Мисля, че е по-добре да оставиш това там.

Той посочи чантата, завързана за рафта на Кенсингтън, която всъщност беше малка чанта от платно, в която имаше три термични гранати — две за радиото и една за съобщенията — в случай, че възникне необходимост да се унищожат, за да не попаднат в чужди ръце. Кенсингтън се подчини, после погледна генерал Макнаб, който му направи знак с ръка да се заеме с работата. Кенсингтън се върна при контролното табло и започна да натиска копчетата.

— Всички светлини са зелени, сър — каза Кенсингтън.

— Опитай се да ме свържеш с генерал Нейлър, моля — каза Макнаб.

— Макнаб, сър. Имахме малък проблем с връзката и реших да проверя как са нещата, сър.

— Къде сте, генерале?

— Над Атлантическия океан, сър. Според пилота ще летим още четири часа. И тогава…

— Има промяна в заповедите, генерале.

— Да, сър?

— Президентът каза да обърнете към Коста Рика.

— Коста Рика?

— Или към международното летище „Томас Гуардия“ или към „Хуан Сантамария“, което обслужва Сан Хосе, по ваш избор, и да се приготвите да неутрализирате самолета, който търсим.

— Мислех, че той е в Суринам, сър.

— Информацията очевидно е била погрешна, генерале.

— Да, сър.

— Мислиш ли, че ще има проблеми, генерале?

— Не, сър. Ще съм на земята, на някое от двете летища, да кажем, след час.

— Обади се, когато стигнете над крайбрежието — нареди Нейлър. — Опитваме се да получим разрешение да влезете в тяхното въздушно пространство. Ако не получим, ще трябва да ги заблудим по някакъв начин.

— Да, сър. Разбирам. Ще измисля нещо.

— Заповедите на президента, генерале, са да неутрализирате самолета възможно най-тихо.

— Ще поддържаме връзка.

— Сър, можете ли да ми кажете къде, по-точно, в Коста Рика е самолетът, който ще трябва да неутрализираме?

— Не веднага. Когато получа информацията, ще ви я предам. ЦРУ работи по въпроса и са в процес на насочване на сателити.

— Да, сър. Е, щом ЦРУ работи по въпроса, със сигурност ще узнаем къде е самолетът, нали, сър?

— Нейлър слага край на връзката.

(СЕДЕМ)

Офисът на командващия генерал

Централно командване на САЩ

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

12:15, 10 юни 2005

Генерал Албърт Макфадън влезе, без да почука, в офиса на генерал Алън Нейлър и застана пред бюрото му. Минаха двайсет секунди, преди Нейлър да усети присъствието му.

— Чувал ли си поговорката за мишките и хората, Алън? — запита Макфадън.

— Какво се е объркало сега? — запита Нейлър.

— Току-що говорих с Лари Фримонт — каза Макфадън. — Той е говорил по телефона с човека на ЦРУ в Сан Хосе, Коста Рика…

— И?

— Казал, че Външното министерство на Коста Рика ще бави отговора на молбата ни за разрешение да влезем във въздушното им пространство най-малко два дни.

— Очаквахме нещо такова — каза Нейлър. — Значи ще се приземим без разрешение, ще направим каквото трябва и ще оставим Държавният департамент да се тревожи за останалото.

— Да смятам ли тогава, че вие вярвате на ЦРУ?

— Това е двусмислен въпрос, Ал.

— Смяташ ли, че трябва да се даде още един шанс на ЦРУ, Алън?

— За какво говориш? Като че ли знаеш нещо.

Макфадън постави малка карта на бюрото на Нейлър.

— Какво гледам?

— Това е заливът Де Никоя.

— О’кей. Картата не показва нищо, освен мръсни черни пътища и вода.

— Човекът на Лари казва, че има плаж на около петдесет мили от „Хуан Сантамария“, където може да кацне „С–17“, а наоколо, в радиус от много мили, няма нищо, освен рибарски селца.

— Това е прекалено хубаво, за да е вярно — каза Нейлър. — Откъде знае това човекът на Лари?

— Човекът на Лари казва, че е чул, че оттук се внасят и изнасят наркотиците в района, че също така измерват теглото на пратките, провеждат тестовете. Намерил е следи от гуми на самолети, не знае какви, но не особено големи. Той мисли, че там би могъл да се приземи „С–17“, а мнението му се базира на онова, което е прочел в ръководството на Военновъздушните сили.

— Доколко вярва той на този човек?

— Това е малък проблем. Човекът е като онзи в Суринам.

— Какво означава това?

— Мисли за него като за младши лейтенант, чиито пагони вече не блестят като едно време, когато са били нови. Агенцията изпраща току-що завършилите на места, където нищо не се случва, където обикновено те работят като шпиони под прикритието на дипломати.

— О, Исусе!

— Лари каза да ви предам, че този там е доста нетърпелив.

— Като в: „Няма нищо по-бързо от младши лейтенант, който се отзовава на повикването на офицера?“

— Мисля, че Лари всъщност му направи комплимент — каза Макфадън. — Мисля, че му хареса онова, което чу по телефона.

— Къде е Лари?

— Опитва се да открие дали Ленгли имат нещо на този плаж.

— Адмиралът се обади на директора на Централното командване и се оказа, че те нямат нищо подходящо в районите, подходящи за кацане, в Коста Рика — каза Нейлър.

— Да кажем ли на Макнаб или не?

— В момента генерал Макнаб не е точно един от моите любимци — каза Нейлър. — Но трябва да му кажем. Решението да използва или да не използва този плаж ще бъде негово. Ако там не може да кацне „С–17“, ще имаме доста мъртъвци, а отвлеченият самолет няма да бъде неутрализиран.

Нейлър се изправи и прекоси офиса, за да отиде при телефона.

(ОСЕМ)

Международно летище „Томас Гуардия“

Либерия, Коста Рика

13:10, 10 юни 2005

— Проклет да бъда, ето го! — каза Кастило, докато „Лиърът“ се носеше по пистата на малкото летище с грандиозното наименование „международно“.

Видяха „Боинг 727“, свързан едновременно с влекач и генератор. По вертикалния му стабилизатор имаше червени, бели и сини ивици, корпусът изглеждаше наскоро боядисан.

— Има „Боинг“ с точното оцветяване и точните регистрационни номера. Не можем да знаем дали това е отвлеченият самолет, докато не погледнем вътре — каза полковник Торине.

— Прав си — съгласи се Кастило. — Но мисля, че трябва да съобщим в „Макдил“ за този тук.

— По-добре ти се обади — каза Торине.

Докато пътуваха от Козумел до летище „Хуан Сантамария“, не получиха съобщение за това, къде точно в Коста Рика е отвлеченият самолет, а когато Кастило се беше обадил на двата номера, дадени му от Певснер, му бяха отговорили, че е сгрешил номера, защото не познават Карл Госингер.

— Какво ще правиш, Чарли? — беше го запитал полковник Торине.

— Ако не е тук, трябва да е на другото летище — „Томас Гуардия“.

— Или въобще не е тук. Все още залагаш на Певснер? Той очевидно не знае къде е, иначе щяха да ти кажат.

— Или нещо се е случило. Може би не са го намерили тук, а не е разполагал с хора, които да изпрати до другото летище. Или пък го е направил, но има проблеми с връзката. Но беше доста сигурен, че самолетът е в Коста Рика, и мисля, че трябва да разчитаме на това. И щом не е тук, трябва да е на „Томас Гуардия“.

— И как ще се справиш? — беше запитал полковник Торине.

— Ще отидем до „Томас Гуардия“. Аз и Шърман ще се скрием в тревата и ще се надяваме, че никой няма да ни види. Вие ще закарате „Лиъра“ до най-близкото летище в Никарагуа, откъдето ще можете да се обадите в „Макдил“ и да им кажете къде сме. А после ще видим какво ще се случи. Може да извадим късмет — Господ ми е свидетел, че не разчитам на това — и да открием онзи проклет самолет. Ако е там и изглежда, че се кани да излита, аз и Шърман вероятно ще можем да му причиним някоя повреда.

— А защо просто да не спрем „Лиъра“ и всички да слезем от него? — запита Фернандо. — Така ще сме четирима души на земята.

— Защото ще трябва по някакъв начин да се свържем с „Макдил“, а единственият начин да го направим — не можем да разчитаме на радиото на Шърман — е вие да отидете до Никарагуа.

— Но те сигурно защитават по някакъв начин самолета — заспори Фернандо. — А макар да сте от Специалните части, ти и Шърман сте само двама души.

— Мисля, че и аз трябва да сляза на земята с вас — каза полковник Торине. — Така ще сме две зелени барети. Лошите няма да имат никакъв шанс. — Той погледна Фернандо и се усмихна.

— Това не ми харесва, гринго.

— Полковникът, сержант Шърман и аз можем да се справим с това — каза Кастило. — Не се изисква кой знае какво умение, за да пробиеш дупки в гумите на самолет, но мисля, че все пак ще ядосаме местните власти. Защо ти не отидеш с Фернандо? Ще бъде по-добре ти да се свържеш с „Макдил“, а не той.

— Не знам за това — отговори Торине. — Но той говори испански много по-добре от мен, а ще трябва да се говори с властите на Никарагуа. И друга причина е, че това ще е много по-забавно от всичко, което съм правил през последните години. Винаги съм искал да пробия дупки в гумите на самолет.

Фернандо изгледа подред и двамата, сви рамене, после заговори в микрофона.

— Наземен контрол на „Томас Гуардия“. Имам компас, на който нямам доверие. Искам разрешение да отида до края на писта двайсет и осем и да сверя компаса си.

Проблемът беше как да се стигне от самолета, който стоеше до края на пистата, до мястото, двеста ярда северно от него, където беше районът на сградите, а зад него — пустошта.

От двете страни на пистата имаше трева, висока до кръста. Районът, който водеше до пистата, беше покрит с чакъл в продължение на около стотина ярда. Щеше да е по-лесно и по-бързо да се притича по чакъла и да се скрият в тревата. От друга страна, почти сигурно беше, че щяха да бъдат видени, докато тичат по чакъла.

А вероятно щяха да ги видят и докато притичват сред тревата, защото не можеха да се приведат толкова ниско, но нямаше да ги забележат, ако пълзяха. Но ако пълзяха, щяха да смачкат тревата и да оставят видима следа. А ако притичаха, нямаше да я смачкат, тя щеше да се огъне и после да се изправи, без да останат видими следи от преминаването им.

— Мисля, че е по-добре да притичаме през тревата — каза Кастило. Полковник Торине кимна, а сержант Шърман вдигна палец.

— Фернандо, обърни самолета така, че вратата да не се вижда от кулата — каза Кастило. — Веднага щом спреш, ще отворим вратата и ще скочим. Ти ще трябва да я затвориш след нас.

— Сега ли? — запита Фернандо.

— Сега, моля те.

— Господ да е с вас! — каза Фернандо и започна да обръща самолета.

Тревата беше по-гъста, отколкото изглеждаше, и беше трудно да си проправят път. Почвата беше много влажна, не съвсем кална, но хлъзгава. На долната част на куфара на сержант Шърман имаше дръжка — Кастило се питаше дали е произведен така, или е подобрение, направено от „Грей Фокс“, — която позволяваше двамата да го носят заедно. Но тежеше доста, дори като се изключи теглото на двете карабини, които носеше Торине. Не им помагаха и горещината и влагата, характерни за тропиците през деня. Чарли се обля в пот още преди да е изминал десет ярда през тревата, а и той, и Шърман вече дишаха доста тежко. Наложи се четири пъти да спрат и да сменят ръцете, с които носеха куфара с радиото. Последния път, докато тичаше да заеме другата страна, Чарли се подхлъзна и падна по лице на земята, а коляното му се удари в сигурно единствения на това място камък.

Кастило тъкмо започваше да прави по-нататъшните си планове, когато земята под него изведнъж изчезна и той започна да се плъзга встрани.

Имаше разлика от около петдесет фута между основния терен и настилката на летището. Кастило, Шърман и куфарът стигнаха почти до средата на наклона, преди да са спрели да се плъзгат. Размениха погледи и в този момент полковник Торине също ги последва надолу по склона. Той се плъзгаше по корем и отчаяно се опитваше да се задържи с ръце. Шърман започна да се кикоти, а после и той, и Кастило, се засмяха с глас, макар смехът да им носеше болка, защото бяха останали без въздух. Все още с усмивки на лицата те забутаха куфара надолу по склона и накрая стигнаха равното. Кастило легна по гръб и закри очите си с ръце, за да ги предпази от силната слънчева светлина. Миг по-късно, докато все още се опитваше да си поеме дъх на равни и дълбоки вдишвания, той почувства нещо да го побутва по ръката. Погледна встрани, без да помръдне, и видя стар и оръфан военен ботуш.

„О, по дяволите! Ако Торине или Шърман просеха моето внимание, нямаше да ме смушкват с ботуша си. Те дори не са обути в ботуши.“

Над него стоеше мъж, чието лице беше покрито със зелени, кафяви и черни мазни ивици.

— Господи! Ти и Шърман! И дишате като състезателни коне! Какво ще си помислят хората? — каза генерал Брус Макнаб.

Кастило не отговори. С усилие успя да се повдигне до седнало положение. Отново почувства побутване по ръката и като погледна, видя, че Макнаб му подава бутилка „Севън ъп“. Кастило я взе, без да каже и дума, отвори я и отпи.

— Откога сте тук? — запита Кастило, когато вече можеше да диша спокойно.

— Достатъчно дълго, за да знаем, че „727“ е тук. Един от хората в момента го оглежда отблизо и внимателно.

— Аз съм почти сигурен, че това е самолетът, който търсим — каза Чарли. — Минахме край него. Има същите черти и номера, които човекът на Певснер е видял във Венецуела.

До тях се приближиха полковник Торине и сержант Шърман.

— Добре ли си. Джейк? Нищо счупено?

— Добре съм.

— А ти добре ли си, Чарли? — запита Торине.

Кастило кимна.

— Вие как така сте тук, сър? — Въпросът беше отправен от Торине към генерал Макнаб.

— Макфадън и Нейлър се свързаха с мен по радиото и ми наредиха да кацна на един плаж, недалеч оттук. Според човека на ЦРУ плажът можел да поеме „С–17“. Кръстосал палци и молещ се на Бога, реших да опитам да кацна.

— Очевидно кацането е било успешно.

— Горе-долу. Приземихме се без затруднения. Но две минути след това самолетът започна да потъва в пясъка. Трудно изкарахме „Птичките“, защото, за да не потъва, самолетът трябваше да се движи непрекъснато, докато разтоварваме.

— Но сте успели.

— „Птичките“ са на около пет мили оттук. Казах ли ти, че самолетът продължава да се движи? Напред и назад по плажа, напред и назад. Не знам докога ще успяваме да запазим положението такова. Също така не знам дали ще успеем да излетим отново.

— Празен вероятно ще може да се вдигне във въздуха — каза Торине. — На „С–17“ може да се разчита.

— Празен? А какво ще правя с „Птичките“? Да ги запаля ли?

Висок и русокос сержант, облечен, както и самият генерал Макнаб в камуфлажна униформа, предназначена за джунглата, се приближи до тях. На рамото му висеше CAR–4, а в ръце носеше нещо, което приличаше на лаптоп. Беше отворен и приличаше на поднос.

— Стедър е на мястото си, генерале — каза той и понечи да подаде лаптопа на Макнаб.

— Би ли го подържал, моля те, сержант Орсън? — запита Макнаб.

Кастило бързо се изправи.

— Внимавай с този „Севън ъп“, Чарли — каза Макнаб. — Последният е.

— Стедър докладва, че „Лиърът“ е излетял, сър — каза сержант Орсън.

— Къде отива той, Чарли? — запита Макнаб.

— В Никарагуа, за да докладва къде сме и че вероятно сме открили самолета.

Макнаб изсумтя и хвърли поглед към лаптопа. Той даваше образ на самолета отстрани.

„Този, който предава образа, трябва да е на покрива на съседната сграда.“

Образът показваше и някакво движение. На пистата имаше половин дузина души охрана във военни униформи. Движението им се изобразяваше като на забавен кадър.

— Може ли да предаде близък план на вратата? — запита Кастило.

Макнаб започна бързо да натиска клавишите на клавиатурата. Екранът потъмня, после предаде в близък план предната част на самолета, която бавно дойде на фокус. Но се виждаше само върхът на подвижната стълба. Отворената врата също така се виждаше ясно, но не се виждаше нищо във вътрешността на самолета.

— Предполагам, че и от задната страна няма да видим нищо повече — каза Кастило.

— Вероятно дори по-малко, майоре — каза сержант Орсън. — Ъгълът не е подходящ.

— Не се обръщай към него с „майоре“, Орсън — каза Макнаб. — Не искаме никой да знае, че е един от нас. Не го ли видя как се плъзга надолу по склона?

Орсън се засмя.

— Нека да видим отново образ на целия самолет — каза Торине.

Макнаб започна да натиска клавишите на клавиатурата и след няколко минути отново се появи образът на целия самолет отстрани. Този път се виждаше различно движение. Половинтонен пикап, марка „Форд“, натоварен с картонени кутии, се приближи до самолета, а двама души очевидно се канеха да отворят вратата на товарното помещение.

— Е, това вероятно са цветята, Чарли — каза Макнаб.

— Което означава, че се готвят за излитане — каза Кастило.

— И какво предлагаш да направим ние? — запита Макнаб. — Като се има предвид, че президентът иска да свършим работата извънредно тихо, не можем да кажем на едната от „Птичките“ да забие две ракети в него.

— А какво ще кажете да го откраднем? — запита полковник Торине.

— И как предлагаш да стане това? — запита Макнаб. — Можеш ли да управляваш това нещо, Джейк?

— Ако Чарли ми е втори пилот, мога — каза Торине и погледна Кастило.

— И как бихме могли да го направим тихо? — запита Кастило.

— Тихо е относителен термин — каза Макнаб. — Не много тихо означава да забием две ракети в него и телевизионните камери да заснемат горящия самолет и така светът да види доказателството за нашето нахлуване в приятелската Коста Рика. Малко по-шумно означава да го свалим, след като е излетял. Доста от пилотите на самолети — а и кой знае кой още — ще чуят нашия пилот да нарежда на другия да обърне самолета и да го заплашва, че в противен случай ще го свали. И как бихме могли да го отречем, ако го свалим?

Торине изсумтя. Макнаб добави:

— По време на полета си ще срещнат „F–15“ на трасето от Еглин, между другото. По дяволите, те дори може вече да са тук, над Тихия океан.

— Вероятно са защитили по някакъв начин допълнителните резервоари — каза Кастило.

— Какво? — запита Макнаб.

— Вместо седалки в корпуса има тринайсет резервоара за гориво — каза Кастило. — Ще трябва да ги скрият от очите на митничарите в Тампа. Вероятно ще ги покрият с цветя.

— О’кей. И какво? — каза Макнаб.

— Което означава, че цветята ще бъдат качени на борда от хората, отвлекли самолета, защото всички други ще проявят любопитство по отношение на резервоарите.

— Майоре — каза сержант Орсън, — докато заемаше позиция, сержант Стедър каза, че му се струва, че екипажът е от четирима души.

— Вероятно са взели двама души, които да носят цветята до задната стълба — каза Торине. — И да пазят самолета.

— Значи ще убием четирима души, ако свалим самолета във въздуха. Да кажем, че са им необходими четирийсет минути да натоварят цветята.

— Значи с толкова време разполагаме и ние — съгласи се Макнаб.

— Не знаем дали разполагат допълнително само с двама души — каза Кастило. — Сержантът е казал, че е видял четирима. Но може да има и още.

— И всички трябва да бъдат отстранени, нали така? — запита Торине.

Макнаб изсумтя.

— Лошото е, че не можем да си побъбрим с тях и да им обясним в какво положение се намират. Трябва да ги отстраним бързо, а после, също толкова бързо, да свалим самолета на земята.

— Как са „Грей Фокс“ по отношение на снайперистите, сър? — запита Кастило.

— Е, разполагаме с един наистина добър снайперист, майор Кастило — каза сержант Орсън. — А и сержант Стедър реши, че е добре да вземе карабината си, преди да се качи на покрива на сградата. От колко снайперисти мислите, че ще имате нужда?

— Всъщност аз си мисля… — започна Кастило, но спря, като видя изражението на генерал Макнаб.

— Продължавай, Чарли — каза Макнаб. — Да видим колко и какво си научил от мен, твоя учител.

— Според мен, сър, другите двама не са пилоти. Което означава, че ако отстраним двамата пилоти, самолетът няма как да излети.

— А как да ги накараме да се изложат на вниманието на сержант Орсън или на сержант Стедър?

— Отвличане на вниманието — каза замислено Кастило.