По заповед на президента

(ЕДНО)

Международно летище „Томас Гуардия“

Либерия, Коста Рика

14:15, 10 юни 2005

Майор Кастило, сега облечен в черен пилотски костюм, лежеше до малката бетонна сграда и се надяваше, че е добре скрит от контейнера, побираш петдесет и пет галона, в който сега имаше някакъв разтворител, може би предназначен за почистване. Лицето му беше намазано с кафяви, черни и зелени мазни ивици. Държеше бинокъл до очите си, на главата си имаше слушалки, а пред устата — малък микрофон. На земята до него лежеше CAR–4.

Непосредствено вляво, от другата страна на контейнера, беше сержант Пол Т. Орсън, въоръжен с карабина.

А непосредствено зад тях и по-точно — зад контейнера, също въоръжен с CAR–4, беше Джейк Торине, също облечен в черен пилотски костюм.

Сержант Орсън си мислеше, че предстои да се случат доста неща, но на пистата пред тях всичко беше спокойно и нямаше и намек за това. Близо до „Боинг 727“ беше спрял още един пикап марка „Форд“, който побираше товар от тон и половина. Човекът от пикапа подаваше, по четири наведнъж, дълги и тънки картонени кутии на двамата мъже на земята. Те носеха кутиите до подвижните стълби до предната и задната врата на самолета. Там те биваха подавани на мъже, облечени в бели ризи с къси ръкави, а пагоните на раменете им показваха, че това са капитани и младши офицери. Те бързо ги внасяха вътре в самолета.

Кастило беше разпознал лицето на единия от екипажа, който бързо тичаше надолу и нагоре по стълбата. Беше видял снимката му във Филаделфия. Още не беше успял да види втория човек от Филаделфия, а не познаваше двамата мъже, които внасяха цветята в самолета през задната врата. Но лицата им бяха интелигентни и той се питаше дали не е сгрешил и дали и четиримата не са пилоти.

„Как би могъл спокойно да товариш самолет — с цветя, за Бога, — като знаеш, че ще умреш в него?“

— Главите горе — каза тихо Кастило миг по-късно, но разбра, че това съвсем не е било необходимо.

Карабината на сержант Орсън беше насочена право в задната стълба на самолета.

Първото, което смути спокойствието на летище „Томас Гуардия“, бяха артилерийските симулатори, които бяха взривени близо до бетонната сграда от едната страна на пистата. Симулаторите звучаха точно като снаряд от 105-милиметрова гаубица.

Точно в този момент две „Птички“ се появиха в края на пистата, където Кастило, Шърман и Торине се бяха плъзгали по склона. От лявата „Малка птичка“ се посипа ракетен огън, а от другата — поток от 40-милиметрови гранати. Ракетите уцелиха камион с гориво, паркиран извън обсега на видимост на „Боинга“, и причиниха експлозия, гранатите експлодираха в паралелна линия на няколко фута от другата страна на пистата.

Лицето на мъжа, застанал близо до долния край на задната стълба, се стори познато на Кастило, докато го гледаше внимателно през бинокъла.

— Свалете го — нареди той.

Чу се тихото „пукане“ на изстрела от снайперистката карабина. Кастило не се съмняваше, че Орсън ще намери целта.

„Току-що убих този човек така сигурно, все едно че аз съм дръпнал спусъка.“

Тази философска мисъл беше веднага оспорена, защото мъжът, макар очевидно обезпокоен и изненадан от онова, което се случва — сега той гледаше към горния край на стълбата — беше още съвсем жив.

„Проклет да бъда, той пропусна!“

Кастило погледна сержант Орсън, който тъкмо стреляше повторно. Кастило отново бързо доближи бинокъла до очите си. Сега мъжът се плъзгаше с лицето към земята надолу по стълбата.

— Имаше още един мъж, по-нагоре по стълбата — каза сержант Орсън. — Реших, че трябва да сваля първо него.

Изведнъж от различни страни се появиха още четири „Птички“, и бързо се приближиха към самолета. На външните платформи на всеки хеликоптер стояха по шестима войници от „Грей Фокс“, всички в черни униформи и с черни качулки на главите.

Войниците пъргаво скочиха на земята още преди хеликоптерите да са се приземили. Някои от тях стреляха близо до охраната, което ги накара веднага да вдигнат ръце или да паднат на колене, а повечето извършиха и двете действия.

Един от войниците се спусна към камиона с цветята, измъкна грубо шофьора иззад кормилото, зае неговото място и подкара към сградата, след което скочи от седалката и остави камиона да се блъсне в „Пежото“, паркирано пред сградата, което стана всъщност след трийсет секунди.

Какво се случи през тези трийсет секунди?

Два екипа от по четирима души от „Грей Фокс“ се втурнаха към предната стълба. Един от тях изтича до средата й, откъдето хвърли граната през отворената врата. Този тип гранати избухваха, като предизвикваха доста шум и издаваха ослепителна светлина, но не разпръскваха шрапнели. Хората, които се случеха наблизо при избухването на гранатата, биваха оглушени и заслепени и главно доста объркани.

Веднага щом гранатата избухна, мъжът, който я беше хвърлил, се качи тичешком до края на стълбата, следван по петите от другите трима. За да влязат в самолета, им се наложи да прескочат труповете на двама души, паднали близо до вратата.

Петнайсет секунди след влизането им в самолета, двама от екипа се появиха при вратата и без много церемонии издърпаха труповете в самолета.

Веднага щом „разчистиха“ вратата, вторият екип започна да отделя стълбата от самолета.

Междувременно трети екип от четирима войници на „Грей Фокс“ се беше приближил до влекача. Един от тях се качи в него, а другите трима го отделиха от самолета и махнаха блокчетата, които подпираха колелата му. Влекачът започна да се движи. Шофьорът го насочи към сблъсък с „Пежото“ и скочи на земята.

В същото време четвърти екип отиде при генератора. Един от тях го включи, а друг се погрижи кабелът да бъде свързван със самолета. Другите двама прегледаха набързо самолета, за да се уверят, че той не е свързан по никакъв начин с нищо друго, което да го задържа на земята. Не беше.

И, едновременно, пети екип се втурна към задната стълба на самолета. Един от тях прекрачи трупа и се изкачи, докъдето можа — попадна на друг труп — и хвърли граната вътре в самолета. Тя избухна две секунди след онази, хвърлена през предната врата. Първият войник, следван от останалите, влезе в самолета, а след двайсет секунди отново излезе. И заговори в микрофона си:

— Чисто е. Няма очевидни повреди. Проклетото нещо е пълно с цветя. За какво е всичко това, по дяволите?

Екипът, който беше влязъл в самолета през предната врата, започна да слиза по задната стълба. Сержант Чарлс Стивънс, който беше ръководител на двата екипа, атакували предната и задната врата, им предложи да вкарат двата трупа вътре в самолета, като каза, че ще е хубаво, ако го направят. Не използва точно тези думи, но и неговите имаха този ефект.

Кастило и Торине затичаха към самолета и видяха половин дузина жълти пожарни коли да отиват към потъналия в пламъци камион за гориво. До този момент не изглеждаше някой да обръща внимание на това, което става около „Боинг 727“, а като че ли и никой не обръщаше внимание на четирите „Птички“, спрели близо до него с все още въртящи се ротори.

— Ще останем наблизо, докато самолетът не започне да се движи, сър — каза сержант Стивънс на полковник Торине.

— Ще останете наблизо, докато запаля единия двигател — каза полковник Торине. — След това ще откачите кабела на генератора от самолета и ще изчезнете оттук. Не можете да направите нищо повече.

— Да, сър. Желая ви късмет, полковник. И на вас също, майоре.

Той отдаде чест, докато Кастило и Торине се качваха по стълбата, която беше станала хлъзгава от кръвта.

Полковник Торине седна на седалката на пилота, пригоди я за своите дълги крака, закопча колана си, а после се огледа, търсейки нещо. Най-накрая го намери на лавицата над инструменталното табло. Подаде го на Кастило. — Списъкът с проверките, Чарли — каза той.

— Точка първа, лост и светлини — зачете Кастило.

— Проверени, работят — отговори Торине.

— Точка втора, спирачки — прочете Кастило.

— В момента в положение „изключени“. Нямаме време за това, Чарли. Ще трябва да се върнеш и да затвориш задната врата — каза Торине. — Трябваше да го направиш, преди да започнеш да четеш листа с проверките.

— Да, сър.

Кастило бързо разкопча колана си и стана от седалката. За да стигне до вратата, трябваше отново да прекрачи четирите трупа и кракът му се подхлъзна в локва кръв. Погледна надолу, въпреки че нямаше намерение да го прави, и видя безжизнените очи на мъжа, чиято смърт беше наредил.

Намери бутона, който прибираше стълбата, натисна и зачака тя да се прибере, след това затвори вратата и изчака на контролното табло да светне зелена светлина. Почувства вибрациите и разбра, че Торине е включил и двата двигателя. Тръгна обратно през корпуса и отново срещна „погледа“ на двете безжизнени очи.

Направи още една крачка напред, после спря. Избухването на гранатите беше разместило четири или пет кутии с цветя, едната се беше отворила. Кастило взе няколко цветя и ги положи върху лицето на мъртвия. После се върна, възможно най-бързо, в пилотската кабина.

Самолетът вече се движеше. Чарли се запита дали би трябвало да се движат, след като не са направили проверка. Торине посочи към една от пистите, които се виждаха през прозореца, и каза:

— Писта? Мисля да изберем тази.

Кастило видя ръкава, който указваше посоката на вятъра, и разбра, че Торине се е отправил в правилната посока — той щеше да завие вдясно, за да излезе на пистата, и излитането им щеше да стане срещу вятъра. Видя също пожарната кола да се бори, без особен успех, с пламъците, обхванали камиона за гориво. Видя още една от „Птичките“ да лети близо до началото на пистата, на платформата й бяха застанали шестима войници от „Грей Фокс“, а после да изчезва от погледа им. Огледа се, но не видя други „Птички“.

— Вече проверих данните с помощта на джобния си компютър — каза Торине. — Остава ни само да излезем на пистата и да излетим.

— Да, сър.

Самолетът стигна началото на пистата. С ръка на регулаторите, без кракът му да докосва спирачките, Торине изравни самолета с централната линия на пистата.

— Кажи ми с каква скорост се движим — каза Торине и придвижи регулатора напред.

— Седемдесет — каза Кастило, когато индикаторът за скоростта просветна. — Осемдесет, деветдесет, сто, сто и двайсет, сто и трий…

— Излитане — каза Торине.

Носът на самолета се вдигна във въздуха.

— Ще поема към Атлантическия океан — каза Торине.

(ДВЕ)

На борда на „Коста Рика Еър Транспорт“ 407

11.374 градуса северна ширина

81.699 градуса западна дължина

Над Атлантическия океан

15:05, 10 юни 2005

— А! — каза Торине. — Чудех се колко време ще е необходимо.

И посочи през страничния прозорец. Близо до крилото им се виждаше „F–15“ на американската армия. Миг по-късно, право пред тях и двеста фута по-нагоре, се появи втори. А после до дясното им крило се появи трети.

— Искаш ли да се обзаложим, че има един и при опашката ни? — запита Торине.

Пилотът на „F–15“ от лявата им страна вдигна знак, писан на ръка. На него се виждаха цифрите: 119.9.

— Намери въпросната честота на радиото, моля те — каза Торине.

Чарли се подчини. В слушалките им веднага се чу гласът на пилота:

— „Еър Транспорт 407“ от Коста Рика, тук е самолет на Американските военновъздушните сили 622. Говорите ли английски?

— Доста разумен въпрос — каза Торине и включи предавателя.

— Нареждаме ви веднага да обърнете на 180 градуса и да започнете спускане до височина 10 000 фута. Разбирате ли?

— Преди да направя това, синко — каза полковник Торине, — искам да предадеш до Централното командване следното: „Внимание, генерал Макфадън. Аз пилотирам самолета на «Еър Транспорт» от Коста Рика. Поздрави. Джейк.“

— Повтарям: нареждаме ви да обърнете…

— Аз няма да повтарям, синко — прекъсна го Торине. — Свържи се с Централното командване. Вместо само „Джейк“ накрая, може да добавиш: „Джейк Торине, полковник от американската армия.“ Разбра ли ме?

Пилотът на „F–15“ не отговори близо две минути. После каза:

— Сър, какво е моминското име на съпругата ви?

— Макнътли — каза Торине. — Мери Маргарет Макнътли.

— Изчакайте, сър…

— Сър, от Централното командване ми наредиха да ви придружа до крайната ви цел. Каква е тя, сър?

Торине погледна Кастило и включи предавателя на вътрешна връзка.

— Не сме мислили толкова напред, нали, Чарли? Къде мислиш, че трябва да кацнем?

— „Макдил“ — каза Кастило.

— Нямаш търпение да изпиташ гнева на генерал Нейлър? Мислех да отидем до Гитмо и да дадем възможност на Макфадън и Макнаб да кажат на Нейлър какви герои сме, преди да се приберем у дома.

— И какво ще правим с четири трупа в Гитмо? — отговори Кастило. — Готов съм да приема всякакви разумни предложения, но ми се струва, че „Макдил“ е отговорът.

— А какво ще правиш с четирите трупа в „Макдил“?

— Не би искал да знаеш, полковник. Всъщност иска ми се да ни посрещнат с „Блекхоук“ с двама мускулести мъже екипаж и две носилки.

— „Еър Форс 622“ — каза Торине, след като включи на предаване. — Отиваме в „Макдил“, повтарям, „Макдил“. Предайте в базата, че ще имаме нужда от „Блекхоук“ и екип с носилка веднага при кацането си.

(ТРИ)

Овалният кабинет

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

15:20, 10 юни 2005

— Господин президент — каза секретарят на отбраната Фредерик К. Бидърмън, — имаме добри новини от генерал Макфадън от Централното командване.

— Е, това наистина е добре.

— Имаме само част от съобщението, сър, но…

— Защо това ме тревожи, Фред?

— Сър, нашите „F–15“ са срещнали отвлечения „Боинг 727“ над Атлантическия океан…

— О, по дяволите, Макнаб не е успял да го неутрализира? Това…

— Сър, полковник Торине… Нали се сещате — този, който отиде в Мексико с Кастило?

Президентът кимна.

— Сър, той управлява самолета. Това е потвърдено. „F–15“ ще ги придружи до „Макдил“ в Тампа.

— Знам къде е „Макдил“ — каза президентът. — Наистина ли знаем, че полковник Торине пилотира самолета?

— Да, сър. Това е потвърдено. Ще бъдат в „Макдил“ след около два часа.

— Дръжте ме в течение — каза президентът, после промени решението си и вдигна слушалката на един от телефоните.

— Свържете ме с генерал Нейлър от Централното командване точно след петнайсет минути — нареди той, затвори и се обърна към Бидърмън. — Може би след петнайсет минути ще разполагаме с цялата информация. Казал ли си на Натали или Мат?

— Това се каня да направя, сър. Да кажа на тях и на директора Пауъл.

— Защо не оставим Мат да каже на директора Пауъл? — запита президентът. — Предай на Мат да му каже, след като се чуя с Нейлър.

— Да, сър.

— Исусе, чудя се каква част от Коста Рика е останала след операцията на Макнаб? Вероятно затова имаме само частична информация.

— Зададох този въпрос на генерал Макфадън, сър. Той не знае за никакви съпътстващи щети. Но той няма връзка нито с генерал Макнаб, нито с Торине. В момента генерал Макнаб има проблеми с комуникацията.

— Почти ми се иска да беше изчакал, докато научиш повече — каза президентът. — Но, разбира се, ако беше изчакал, щях да ти се карам, че не си ми казал по-рано. Благодаря, Фред.

— Сър, щом самолетът е в наши ръце, той няма да бъде разбит в Камбаната на свободата.

— Аз си мислех същото. А какво знаем за майор Кастило?

— Още нищо, сър.

— Да, знам. Имаме само откъслечна информация. Кажи на Мат и Натали, моля те, Фред, а после бъди на мое разположение.

— Да, господин президент.

(ЧЕТИРИ)

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

17:10, 10 юни 2005

— „Еър Транспорт 407“, имате разрешение да кацнете на писта 27. Вятърът е незначителен. От двете страни на пистата има паркирани превозни средства. Като стигнете края на пистата, изгасете двигателите. Ще получите допълнителни инструкции тогава. Край.

— По дяволите! — каза Торине в изключения микрофон, после включи предавателя: — Виждам пистата.

След това превключи на вътрешна връзка.

— Спуснахме ли колесника господин втори пилот?

— Лостът е в позиция „надолу“ и е заключен, сър — отговори Кастило.

— Е, да видим, тогава, дали ще можем да приземим тази стара птица, без да се разпадне.

След деветдесет секунди Торине каза:

— Е, като че ли всичко работи. Да видим сега дали спирачките работят.

Втората половина на пистата беше обточена с превозни средства — яркожълти пожарни коли, линейки, булдозери и хеликоптери, всичките снабдени с оръжия 50-и калибър и всичките насочени в самолета.

— Предполагам, че това е съвременната версия на посрещането, което римляните са организирали на своите легиони, които се връщат от далечни страни — каза Торине и рязко намали скоростта.

— Чудя се — каза Торине — дали този самолет ще лети някога отново. Последният полет на който и да е самолет е тъжно нещо.

— Защо да не лети отново? — запита Кастило. После: — Мислиш ли, че трябва да изтрием тази боя от лицата си, преди да излезем и да помахаме на нашите фенове?

— Исусе, съвсем забравих за нея. Не, по дяволите, остави я. Така ще им дадем нещо, за което после да говорят.

Той разкопча колана си, изправи се и направи знак на Кастило да напусне преди него пилотската кабина.

Кастило отвори вратата и направи знак на Торине да мине пред него, след което спуснаха подвижната стълба. Той стъпи на платформата и видя, че сред тълпата посрещачи има и три видни личности — секретарят на отдел Вътрешна сигурност Матю Хол, генерал Алън Нейлър, командващ Централното командване, и генерал Албърт Макфадън.

Полковник Торине отдаде чест, докато слизаше по стълбата. Нейлър и Макфадън върнаха жеста.

— Джейк, може ли да се разчита, че това нещо няма да избухне скоро? — извика генерал Макфадън.

— Може и да се срути, защото е много старо, сър — отговори Торине, — но да избухне? Не, сър, не мисля.

Кастило го последва надолу по стълбата. Веднага щом кракът му стъпи на пистата, един от полицаите на въздушната база, майор, тръгна към стълбата. Изгледа изпепеляващо Кастило и пилотския му костюм и рязко каза:

— Моля, отстъпете крачка встрани, мистър Шайн.

Чарли си спомни, че освен че лицето му беше наплескано с различни бои, беше облечен в пилотския костюм на Шайн.

„Тъй като, още преди това да се случи, бях майор, а скоро сигурно ще ме повишат, аз те превъзхождам по ранг, надуто копеле. Но, по дяволите!“

Той се поклони на майора и отстъпи от пътя му. Полицаят от въздушната база изтича нагоре по стълбите. Кастило отдаде чест на генералите Макфадън и Нейлър. Те върнаха жеста.

— Не мога да ви кажа колко се радвам, че сте успели да им изтръгнете самолета от ръцете — каза Мат Хол. — Добре дошли у дома, Чарли, полковник Торине.

— Президентът каза да ви предам поздравленията му — каза генерал Нейлър. — Той е загрижен за това какви са щетите, нанесени на летището в Коста Рика. Предлагам да отидем на място, където ще можете да подготвите предварителния си доклад, а после ще се погрижим за банята ви.

— На летището изгоря един камион за гориво — каза полковник Торине. — И това е всичко.

— Нямаше ли жертви? — запита, изненадан, генерал Нейлър.

— Не и от наша страна, сър — каза Кастило. — И нито едно от „лошите момчета“, които оставихме на летището.

— Не разбирам — каза Нейлър.

Полицаят — майор от въздушната база слезе по стълбата. Беше леко пребледнял. Отиде бързо при генералите Нейлър и Макфадън и им заговори тихо:

— В самолета има четири трупа!

— Сър — каза Кастило, — мога ли да предложа първо да приемете предварителния доклад на полковник Торине? Не вярвам аз да имам да добавя нещо към него, сър, и в момента наистина имам нужда от трийсет-четирийсет минути в някой „Блекхоук“.

— За какво, Чарли? — запита Мат Хол.

— Не мисля, че бихте искали да знаете, сър — отговори Кастило.

— Напротив, искам да знам — каза Хол.

— Има няколко подробности, за които трябва да се погрижа, сър, да ги „изчистя“…

— Онези трупове? — запита Хол.

— Мат, не мисля, че искаш отговор на този въпрос — каза генерал Нейлър. — Полковник Торине, ако дойдете с нас, майор Кастило ще се присъедини възможно най-скоро.

Той посочи караваната на Военновъздушните сили.

— Майоре — каза генерал Макфадън на полицая от Военновъздушните сили, — сигурен съм, че сте сгрешили, когато ви се е сторило, че сте видели трупове в самолета.

— Къде отиваме, Чарли? — запита пилотът на хеликоптера, след като се вдигнаха от земята.

— Да разгледаме забележителностите, Том — каза Кастило. — Какво ще кажеш за някое място в Долината на крокодилите, където ще мога да видя наистина гладни крокодили? Колкото повече, толкова по-добре.

— Знам точно едно такова място — каза пилотът и зави на югоизток.

(ПЕТ)

Стая „14 Б“

Помещенията на офицерите

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

20:05, 10 юни 2005

— Ало — каза Фернандо Лопес, след като вдигна телефонната слушалка.

— Майор Карлос Кастило, моля. Президентът се обажда.

— Той е под душа.

— Разбрахте ли какво казах? Президентът се обажда.

— Това няма да го накара да излезе по-скоро изпод душа.

— Ще се обадя пак след пет минути. Моля, нека майор Кастило е готов да разговаря с президента.

— Ще видя какво мога да направя.

— Много ви благодаря.

Чарли излезе от банята след две минути, загърнат в хавлия.

— Нещо случило ли се е? Кой се обади?

— Първо се обади Елейн Нейлър. Очакваха ни за вечеря още преди пет минути. Чичо Алън очевидно ти е простил всичко. Така че, облечи се.

— А второто позвъняване?

— Беше Исаксън. Каза, че идва да ни вземе.

— И това е всичко?

— Имаше и трето позвъняване — каза Фернандо. — Чакай да помисля. О, да! Беше президентът. Казах, че си под душа.

— О, върви по дяволите! Казах го с голямо уважение и много обич.

— Искаш да кажеш, че не ми вярваш? — запита невинно Фернандо.

Чарли му показа среден пръст и започна да се облича. Телефонът отново звънна.

— Майор Кастило — каза Чарли малко рязко.

Изненаданият глас от другата страна на линията отговори:

— Чарли? Разбрах, че си взел душ — каза президентът на Съединените щати.

— Да, сър. Бях под душа.

— Ще трябва да изчакаш да свърши разговора си по телефона — каза след пет минути Фернандо на Джоуел Исаксън. — Говори с президента.

— О’кей — каза Исаксън. Не изглеждаше нито изненадан, нито впечатлен, но когато Чарли излезе от спалнята след две минути, незабавно запита: — Какво имаше да ти каже президентът?

— Не е твоя работа, Джоуел.

— О’кей. Щом ще се държиш като задник, и аз няма да ти кажа каквото знам.

— Че Земята всъщност не е плоска?

— Нов човек в Тайните служби.

— Кой?

— Докато вие двамата летяхте из Карибския басейн и се печахте на слънце, шефът ме изпрати във Филаделфия. Тревожеше се, че Бети Шнайдер ще бъде смъмрена за това, че е дошла с нас във Вашингтон, без да каже на шефа си, и искаше да види какво мога да направя по въпроса.

— И по-точно?

— Отидох при главен инспектор Крамер, той каза, че вероятно няма да има никакви проблеми, че кметът вероятно никога няма да разбере истината, но че той се тревожи за детектив Джак Бритън.

— О, да — каза Чарли.

— Каза, че лунатиците могат да се опитат здравата да му навредят, ако не и да го убият, а това беше, преди вие да сте отвлекли самолета от тях, което вероятно наистина ги е вбесило. Крамер се тревожеше, че може да пострада и семейството му. И ме запита дали не мога да му предложа работа някъде извън Филаделфия. Където и да е.

— И ти?

— Изведохме го от града. Намерих му място в Тайните служби.

— Той е добро ченге. Наистина се радвам да чуя това, Джоуел. Благодаря ти.

— Той ще заслужи доверието — каза Исаксън.

— Сигурен съм.

— После си казах: какво пък, така и така съм тук, а и шефът беше наистина впечатлен от нея, и запитах Бети Шнайдер дали не иска да се издигне малко в света на младшите офицери.

— И тя? — запита Чарли.

Сърцето му пропусна един удар.

— Да, разбира се. Веднага щом й казах колко изкарва един специален агент. Нали знаеш колко са малки заплатите на ченгетата?

— Това е много интересно — каза Чарли. — Сигурен съм, че тя ще ни е от полза.

— С кого си мислиш, че се шегуваш, гринго? — запита Фернандо Лопес и се засмя. — Ноздрите ти бълват огън!