По заповед на президента

(ЕДНО)

Над Атлантическия океан

Недалеч от брега над Савана, Джорджия

15:20, 29 май 2005

На пет минути от Белия дом в Каролина, малко след като бяха стигнали желаната географска ширина, сержант Дилейни взе чифт слушалки от кука зад вратата и ги подаде на майор Кастило, който този път седеше и дори беше закопчал колана. Кастило ги сложи на главата си и каза:

— Благодаря, сержант.

— Майор Кастило — каза женски глас, — говори пилотът ви.

— Да, мадам?

— Кастило, тъкмо си мислех — каза подполковник Месинджър, — че ще съм свободна от дежурство, когато стигнем Хънтър. Ще мога да ви закарам до Форт Стюърт, ако желаете, и да ви помогна да се ориентирате. Аз живея там.

През главата на майор Кастило мина една недотам приятна и скромна мисъл: За жените офицери беше много по-важно да запазват дискретност, когато са на сто мили от флагщока. За неомъжените жени офицери, а щом подполковник Месинджър живееше във Форт Стюърт, беше много вероятно да не е омъжена — беше дори още по-трудно да бъдат дискретни. И ако не изберяха целомъдрието, трябваше много да внимават. Кастило знаеше, че всеки брат — и сестра — офицер се питат, невинаги тайно, с кого си ляга Месинджър. Не беше добре, ако жена офицер си лягаше с женен офицер. Но да си лягаш с подчинен, с по-нисш ранг, беше още по-лошо. А най-лошо беше да си лягаш с женен подчинен.

Да помагаш на гостуващ авиатор, който не носи брачна халка, да се настани в дадените му помещения, след което, естествено, той ще ти предложи питие и вечеря, а после ще се приберете заедно, беше нещо друго.

Не можеше да получи повече от оценка 1 или 2 по скалата на чуждото мнение, за разлика от другите, по-страшни провинения, които получаваха от 7 до 10. Особено ако стенанията и виковете, които подсказват плътско удоволствие, не бъдат чути от другите офицери, настанени в съседните помещения.

— Много мило от твоя страна, подполковник — каза Кастило. — Но на летището в Савана ще ме чакат.

— Така ли? Значи онова, от което имаш нужда, е да те откараме дотам?

— Да, мадам. Но ще хвана такси или ще намеря друг транспорт.

— Аз ще те закарам до Савана. Няма проблем. В сектора за частни полети ли?

— Да, моля.

— Няма проблеми, майоре.

— Ще дойда насам отново, подполковник — каза Кастило. — Може ли да ми дадеш номера си?

— Включена съм в указателя на името Месинджър. Обади ми се.

— Благодаря, ще се обадя.

Докато бяха във въздуха, двамата не говориха повече. Но когато хеликоптерът кацна в сектора за частни полети на летището в Савана, майор Кастило отиде в кабината и й подаде ръка.

— Благодаря, че ме докарахте, подполковник — каза Кастило.

— За мен беше удоволствие — каза тя. — Казвам се Ан.

— Чарли — каза Кастило.

Когато тя най-после пусна ръката му, той й махна, обърна се и тръгна към фоайето за пътниците.

Когато отвори вратата на фоайето — огромно помещение, обзаведено с кресла и дивани от хром и пластмаса, с машини за кока-кола и бърза закуска, както и две кафе-машини — един мъж, който седеше в едно от креслата и пиеше кафе от пластмасова чаша, извика високо:

— Здравей, гринго!

Мъжът беше с доста едро телосложение — говореше се, че прилича на покойния дядо на майка си — беше с мургава, доста тъмна кожа, облечен в жълто поло, сини дънки и доста износени ботуши.

На Кастило бяха необходими няколко секунди, за да долови откъде идва гласът. После той се усмихна и тръгна бързо към мъжа, а той стана от креслото изненадващо бързо за човек с неговото телосложение. Прегърнаха се. Фернандо Мануел Лопес без усилие вдигна Гуилермо Кастило от пода.

— Как си, по дяволите? — запита той. — И къде, по дяволите, беше?

— В Белия дом в щата Каролина — каза Кастило, когато най-после се освободи. — Президентът имаше нужда от съвета ми по въпроси от чуждестранната политика.

— Бих казал: „О, глупости!“, но никога не знам кога се шегуваш и кога — не.

— Шефът ми също беше там — каза Кастило. — Трябваше да нося куфарчето му и да подавам ордьоврите.

— Колко можеш да останеш? — запита Фернандо.

— Трябва да съм обратно във Вашингтон в понеделник по обяд.

— О, Исусе, нима никога нямаш свободно време?

— Разбира се, че имам, но…

— Знам — предпочиташ да го прекарваш в компанията на голи жени.

— Това е жестоко, Фернандо — каза Кастило. — Не мога да повярвам, че мислиш така за мен.

Фернандо се засмя тихо.

— Ако трябва да отидеш до тоалетната, гринго, отиди. Ще друса доста, а не искам да напикаеш новата ми играчка.

— Каква нова играчка?

— Отиди да се изпикаеш и после ще ти я покажа. Дори може да те оставя да я управляваш минута или две.

— Хубав е — каза Кастило след няколко минути, когато Фернандо гордо му показа малък и елегантен, бял и бляскав реактивен самолет. — Каква марка е?

— „Лиърджет“.

— Това го виждам и сам.

— Бомбардировач „Лиърджет 45XR“, ако искаме да сме по-точни.

— И каза, че е твой?

— Наш — каза Фернандо.

— Най-накрая си накарал баба да се отърве от стария „Лиър“?

— Баба много го обичаше — каза Фернандо. — Макар да не искаше да го признае, разбира се. Докато накрая не я уморих от непрекъснати натяквания, че самолетът вече е прекалено стар.

— Колко струва?

— Не питай — каза Фернандо. — Но мястото на „Лиъра“ на баба е в музей.

— Знам — каза Кастило. — Но и знам как се чувства тя. Не е лесно да изгубиш поредната връзка с миналото си.

(ДВЕ)

Хасиендата „Сан Хорхе“

Близо до Увалде, Тексас

17:40, 27 май 2005

Самолетът прелетя директно над основната сграда на хасиендата, после се вдигна отново на 1 000 фута, преди да се спусне плавно над павираната, дълга 3 500 фута, писта, която се намираше на половин миля от къщата.

Вътре в Голямата къща доня Алисия Кастило, като разпозна правилно шума, който чу, вдигна очи към тавана, прекръсти се, остави романа, който четеше, и излезе тихо на верандата.

Тя обичаше всичките си деца и внуци, разбира се, и се опитваше да ги обича еднакво силно. Но знаеше, че в самолета, който тъкмо беше избучал над главата й, са двамата души, които обича най-много на света — внукът й Фернандо, син на дъщеря й Патриция, и неговият братовчед Карлос.

Тя не харесваше това, че те непрекъснато летят, и особено не й харесваше да се намират в един и същи самолет, защото Фернандо можеше да бъде изкушен да покаже на какво е способен, а сигурно беше способен на много неща, щом летеше толкова ниско над къщата.

Тя излезе на верандата навреме, за да види как самолетът каца плавно на пистата.

„Ако остана на верандата, ще им се стори, че отчаяно искам да ги видя и че ги чакам. Което, разбира се, е истина.“

Тя седна на люлеещия се стол, на който имаше и две кожени възглавнички.

След пет минути те се появиха в стария ръждясал джип, в който Хуан Фернандо, Господ да даде мир на душата му, ги беше учил да шофират, когато бяха на около тринайсет години. Патриция и Франсиско, съпругът й, бяха побеснели от гняв, когато бяха разбрали, но Хуан Фернандо им беше казал, че момчетата така и така ще се научат да шофират, затова е по-добре той да им покаже, вместо да ги остави да се избият сами.

Хуан Фернандо беше използвал същия аргумент две години по-късно, когато момчетата поискаха да се научат да летят. Този път той каза, че Карлос ще пилотира, тъй като баща му е бил пилот дори още преди да отиде в армията.

Двамата бяха наистина като близнаци, помисли си доня Алисия, а не като братовчеди. Не си приличаха, но бяха на една и съща възраст, с разлика само няколко месеца, и бяха неразделни от мига, в който Хуан Фернандо беше довел Карлос от Германия.

Доня Алисия си помисли сега, че и двамата са наследили доста гени от дядо си. Карлос й беше показал снимка на бащата на майка си, който бил подполковник от немската армия и воювал при Сталинград. Карлос приличаше на него, с изключение на очите, които бяха очите на Хорхе.

Карлос слезе от джипа и се качи на верандата.

— Как е любимото ми момиче? — запита той, прегърна и целуна баба си.

— Любимото ти момиче щеше да е много по-щастливо, ако не бяхте прелетели толкова ниско над къщата — каза тя.

Карлос посочи Фернандо.

— Не бях аз, бабо — каза Фернандо. — Гринго беше.

— Лъже, бабо — каза Карлос.

Доня Алисия погледна Фернандо.

— Колко хиляди пъти трябва да те помоля да не правиш така?

Фернандо като че ли се замисли за миг, после сви рамене.

— Може би пет хиляди пъти — отговори невинно той.

Фернандо винаги беше наричал Карлос „гринго“, макар всеки друг, който да се опиташе да го нарече така, да биваше наложен хубаво. Тя и Фернандо се бяха тревожили в самолета от Франкфурт как дванайсетгодишното момче ще се справи в новата ситуация. Дали Фернандо нямаше да намрази новия си братовчед? Фернандо не беше много по-голям от Карлос, но също беше наследил нрава на дядо си.

— Говориш забавно, знаеш ли? — беше го предизвикал Фернандо пет минути след първата им среща.

— Ти също, ако езикът, който използваш, въобще е английски — беше отговорил Карлос.

Фернандо, който не беше свикнал да го предизвикват, дълго го беше гледал и накрая беше казал:

— Мисля, че ще ми харесаш, макар да си гринго. Можеш ли да яздиш?

— Разбира се.

— Хайде, ще те разведа наоколо.

И оттогава бяха неразделни.

— Тъй като реших, че ти няма да се сетиш — каза доня Алисия, — се обадих на Мария и тя ще доведе децата на обяд.

— Бабо — запита Фернандо, — как ще се напием двамата с гринго, ако дойдат жена ми и децата?

— Няма да се напиете… Фернандо, престани! Ядосваш ме!

— Да, мадам — каза той примирено.

Доня Алисия положи много усилия, за да скрие усмивката си.

— Е, ако мислите, че трябва да пийнете нещо — каза тя, — влезте в къщата и изпийте по един коктейл. А аз мога да пийна чаша вино.

— Оставих куфарите си в самолета, бабо — каза Карлос. — Имам ли някакви дрехи в стаята?

— Разбира се — каза тя. — Знаеш го. Забравил си куфара си в самолета? Как, въобще, е възможно това?

— Кажи на баба в чий самолет и къде си бил, Карлос Гуилермо — каза Фернандо, когато влязоха във всекидневната.

Тя го погледна с очакване.

— Бях в самолета на шефа си, секретаря Хол. Президентът го повика и аз отидох с него — каза Карлос.

— Видя ли президента? — запита тя.

— Отдалеч — каза Карлос, който не обичаше да лъже, но знаеше, че лъжата е част от работата му.

— Дядо ти познаваше баща му — каза доня Алисия. — Имаха някаква обща работа в Алабама. Нещо, свързано с дървета или дървообработване, мисля.

— Наистина ли?

„Това не беше споменато. Нима не са направили връзката? И дали това познанство има нещо общо с двеминутната среща с президента? Досега просто мислех, че президентът има доверие на Хол. А може би са знаели и са искали да видят дали аз ще отворя дума.“

— Обикновено се срещахме в Кентъки Дерби — каза доня Алисия. — С бащата на президента. И съпругата му. Наистина много хубава жена. Дядо ти наистина много обичаше конете.

— Бабо — запита Фернандо, застанал до бара, — мисля, че каза вино?

— Да — каза тя. — Има малко аржентинско „Каберне совиньон“ в някое от шкафчетата.

(ТРИ)

Международно летище Балтимор-Вашингтон

Балтимор, Мериленд

09:05, 31 май 2005

— „Лиър 5075“ се приземява с пет минути закъснение — каза в микрофона Кастило, който пилотираше.

— Не беше зле, гринго. Ще трябва да докладваме за твърдо приземяване, но не беше зле.

— Върви по дяволите, Фернандо — каза Кастило.

— Викаме наземен контрол — каза в микрофона Фернандо. — Искаме инструкции за придвижване из летището и достъп до помещенията за зареждане с гориво.

— Поправка — каза Кастило. — Наземен контрол, искаме да отидем до Центъра за управление на полетите.

Видимо изненадан, Фернандо не каза нищо, докато от наземния контрол им даваха указания.

— Центърът за управление на полетите? — запита той.

— Да — каза Кастило. — Точно там отивам аз.

— И мога ли да запитам защо?

— Да, но ако обещаеш да си държиш устата затворена… Имам предвид наистина затворена, Фернандо… Тогава можеш да дойдеш с мен.

— Центърът за управление на полетите? — повтори, все така учуден, Фернандо.

Въоръжен човек от охраната ги чакаше уморено, когато отвориха вратата на самолета.

— Мога ли да ви помогна, господа? — запита той.

— Добро утро — каза Кастило, извади малък кожен калъф от джоба на сакото си и го подаде на човека от охраната.

Той прегледа внимателно акредитивните му писма, после му го върна.

— Да, сър — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Можеш да ни насочиш към Центъра за управление на полетите — каза Кастило.

— Приземният етаж, втората врата на онази сграда — каза мъжът и посочи с ръка.

— Благодаря — каза Кастило. — Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, Лопес.

— Да, сър — каза Фернандо.

На половината път до двуетажната бетонна сграда Фернандо запита:

— Какво му показа?

— Снимка на децата ти, която Мария ми даде вчера — каза Карлос.

Мъж в бяла риза с отворена яка, със знаците на капитан от авиацията на раменете, влезе през втората врата, когато влязоха и те. Той се усмихна.

— Минали сте край охраната, така че, предполагам, не сте дошли, за да взривите нещо. С какво мога да ви помогна?

Кастило отново извади от калъфката една служебна карта, после и втора. Подаде първата на мъжа в бялата риза, а втората — на Фернандо.

— По-добре е да имаш една и ти, Лопес — каза той.

— Благодаря, сър — каза Фернандо учтиво и я погледна.

Картата носеше печата на Отдела по вътрешна сигурност с адрес във Вашингтон, бяха записани още два телефонни номера, адрес за електронна поща и името на Карлос Гуилермо Кастило, изпълнителен помощник на секретаря.

— С какво мога да ви помогна, мистър Кастило? — запита капитанът. Подаде ръка. — Аз съм Джери Уидърингтън, шефът на станцията тук.

— Имам нужда от услуга — каза Кастило. — Трябва да говоря с някого, който познава „Боинг 727“, и ако има такъв човек, бих искал да ме разведе.

— Аз самият имам доста летателни часове с такъв самолет — каза капитанът. — Това има ли нещо общо с онзи самолет, който е изчезнал в Африка и не могат да го открият?

— Чули сте за това, така ли? — запита Кастило.

— Оттогава се опитвам да си представя как някой може да изгуби „Боинг 727“ — каза капитан Уидърингтън.

— Не знам — каза Кастило. — Но предполагам, че всички онези от ФБР, ЦРУ и другите агенции, които се опитват да намерят отговор, накрая ще получат някакъв.

— Значи не се интересувате от това?

— О, не — каза Кастило. — Служили ли сте някога, капитан Уидърингтън?

— Нима не сме служили всички? Военновъздушните сили. Седем години.

— Добре. Аз бях в армията. Значи знаете какво е адютант, така ли?

— Разбира се.

— Единствената разлика в това да си изпълнителен помощник на секретаря и да си адютант на някой генерал е, че от моето рамо не виси златно въже.

Уидърингтън се усмихна.

— Сред многото неща, които трябва да правя, като например да нося куфарчето му, е да се опитвам да намеря отговор на някой въпрос, преди репортерите да са го задали на секретаря. А някой репортер скоро ще го запита: „Какво знаете за изчезналия «Боинг 727»?“ А тъй като не знае почти нищо по въпроса, мисля, че е по-добре да намеря човек, който е експерт и има поне някои отговори.

— И сте дошли тук, за да направите това?

— Лопес и аз бяхме в Тексас — каза Кастило. — И така, аз се запитах къде мога да намеря такъв експерт и дори може би такъв самолет, за да мога да го разгледам. Отговорът беше ясен.

— Вие сте пилот, така ли?

— Пилотирах предимно хеликоптери, когато бях в армията — каза Кастило. — Не знам нищо за реактивните самолети.

— Но сте летели на „Лиър“, нали?

— Секретарят силно вярва, че ръцете, които не работят, са инструмент на дявола — каза Кастило. — И каза на Лопес: „Вместо да оставиш Кастило да хърка, защо не го научиш как да пилотира самолета? Може да му е от полза някой ден.“

Уидърингтън отново се засмя.

— Добре се приземихте, между другото.

— Наричат това „късмета на новите“ — каза Фернандо.

— Причината, поради която ви зададох въпроса, мистър Кастило…

— Мисля, че можете да ме наричате Чарли, защо не?

— Добре, Чарли — каза Уидърингтън. — А аз съм Джери. — Той погледна Фернандо.

— Повечето хора ме наричат просто Лопес — каза Фернандо. — Трудно е да се измисли прякор или съкращение, когато първото ти име е Фернандо.

— Добре, Лопес е достатъчно добре — каза Уидърингтън и му стисна ръката. — Причината, поради която ви зададох въпроса, беше да добия представа откъде да започна лекцията — каза Уидърингтън. — И да се опитам да си представя какви въпроси биха могли да бъдат зададени на шефа ви.

— Е, очевидният е: „Мислите ли, че е бил откраднат от терористи, които искат да взривят някоя сграда?“

— Това е първото, което си помислих, когато чух, че е изчезнал самолет — каза Уидърингтън.

— И какво мислиш?

— Не мисля, че е възможно — каза капитанът.

— Защо?

— Хей, не искам да бъда цитиран, а после някой да разбие този самолет в Белия дом — каза Уидърингтън.

— Никой нищо не записва — каза Кастило. — И никой в офиса дори не знае, че съм тук. Така че защо не?

— Ще е по-лесно да се направи със „767“ — каза Уидърингтън. — Ако се замислите, ударът по двата небостъргача в Търговския център е бил внимателно обмислен и планиран. Самолетите бяха големи — един „767“ е дълъг 156 фута и няколко инча, а един „727“ е само 108 фута…

— Не знаех, че разликата е чак толкова голяма — каза Кастило.

— „767“ има обхват от 6 100 морски мили, резервоарите на „767“ могат да съберат почти 24 000 галона6 гориво.

— Исусе, това е много гориво! — каза Кастило.

— Да, така е — каза Уидърингтън. — И затова са успели да съборят небостъргачите. Когато се е запалило всичкото това гориво, то е размекнало дори стоманата и сградите са паднали.

— И казвате, че няма вероятност това да се случи със „727“?

— Наистина не искам да звуча като всезнайко, но…

— Хей, това ще си остане между нас. Благодарен съм ви, че ми давате информация и мнението си на експерт.

— Само не ме цитирайте, нали?

— Имате думата ми — каза Кастило.

— Максималният обхват на „727“ е не повече от 2 500 мили — каза Уидърингтън. — Но повечето са конструирани така, че не могат да изминат повече от 1 500. Това означава, че е необходимо по-малко гориво и по-малки резервоари. Никога не съм чувал на „727“, а съм летял на много от тях, да има резервоари, които могат да съберат повече от 9 800 галона. Повечето събират около 8 000.

— Една трета от онова, което събират резервоарите на „767“ — каза Кастило.

— Точно така — каза Уидърингтън. — И така, казвам, че ако искам да взривя себе си и някоя сграда, мисля, че ще отвлека „767“ а не да отида чак до Африка, за да отвлека „727“, който няма да нанесе чак такива сериозни щети, а и ще е трудно да стигне до място, където би могъл да причини щети. Те все още продължават да следят и да търсят, както, предполагам, знаете, много внимателно.

— Да, и аз така чух — каза Кастило.

— Един от нашите току-що долетя от Рио на „747“ — каза Уидърингтън. — Предполагаше, че ще спре в Каракас, но не го е направил, защото времето не позволявало, та се отправил направо за Маями. Но забравил да отрази промяната в плановете си. Двайсет минути след времето, когато се предполагало, че трябва да кацне в Каракас, получил обаждане от развълнувания служител от наземния контрол, който го запитал къде е и какво прави. Той му отговорил, а десет минути, преди да стигне до Санто Доминго, погледнал през прозореца и видял, че го следи реактивен изтребител.

— И какво мислите, се е случило с онзи „727“? — запита Кастило.

— Мисля, че вероятно са прелетели двеста мили, а може би дори по-малко, а после са започнали да го „канибализират“. Има пазар за всяка една част в тази част на света, която наричаме „развиващите се нации“.

— Не съм мислил за това — каза Кастило. — Има смисъл. Наистина ми помогнахте.

— За мен беше удоволствие. Ще се върна веднага.

Когато Уидърингтън се отдалечи на такова разстояние, че да не може да ги чуе, Кастило каза:

— След като разгледаме, за което няма да ни е необходимо много време, ще закусим, а после можеш да си отидеш у дома.

— Надявах се да кажеш: „Фернандо, тъй като и без това ще преспиш тук, защо не останеш с мен? Можем да вечеряме или нещо подобно.“

— Ти ще преспиш тук?

— Ще трябва да преговарям с нашите вашингтонски адвокати.

— За какво?

— Единствената причина, поради която мога да оправдая пътуването със самолета до Вашингтон, е да кажа, че е трябвало да преговарям с вашингтонските ни адвокати. Да докажа, че не използвам самолета за лични цели.

— А как успя да ме вземеш от летището в Савана?

— Онова беше рутинен полет.

— Ти си истински дявол, Фернандо.

— Въобще не мога да се сравнявам с теб, гринго.

Кастило тъкмо се канеше да го запита какво, по дяволите, би трябвало да означава това, когато Уидърингтън отново се появи иззад ъгъла на бетонната сграда, като буташе пред себе си количка за голф, и се оказа, че двамата нямат време.

(ЧЕТИРИ)

Старата административна сграда

Ъгълът на Седемнайсета улица и Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

11:55, 31 май 2005

Майор Карлос Гуилермо Кастило беше облечен в тъмен костюм и вратовръзка и не се различаваше по нищо от множеството цивилни, които наперено вървяха по коридорите. Той спря пред една тежка дървена врата, по която нямаше никакви отличителни знаци, и пъхна ключа в ключалката.

Стаята беше малка и в нея нямаше нищо, освен раздърпан и износен килим и почти незабележими телевизионни камери, които се намираха над втора врата. Кастило почука по един от панелите, след миг се чу бучене, той постави длан на вратата и тя се отвори.

Това беше частният вход към офиса на секретаря на Отдела по вътрешна сигурност Матю Хол, който се намираше в старата сграда срещу Белия дом, в която някога се помещаваха Държавният, Военният и Морският отдел на федералното правителство.

Секретарят беше видял кой е и натисна копче под бюрото си, за да се отвори вратата.

— Казах дванайсет часа, а ето те тук пет минути по-рано — каза Хол. — Защо ли не съм изненадан?

— Точността е добродетел, сър — каза Кастило. — Мисля, че вече съм ви го казвал. И тъй като е моята единствена добродетел, работя упорито по въпроса.

Хол се засмя.

— Чувал съм, че скромността и умереността не са сред твоите добродетели — каза той. — Какво има, Чарли?

— Отидох до Балтимор и ги помолих да ми покажат един от техните „Боинг 727“. Техният човек не мисли, че самолетът може да бъде използван като летяща бомба.

— Надявам се да е прав — каза Хол.

— А после дойдох тук, преди около четирийсет и пет минути, и прехвърлих може би една трета от работата, с която ни е затрупала доктор Кохън.

— И?

— След втора страница и като имам предвид спешността и настоятелността на разговора с президента, реших, че трябва да отида там, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Хол веднага обмисли казаното. След дискусиите, които бяха проведени между него, президента и доктор Кохън в Овалния кабинет, нямаше съмнение, че президентът е ядосан и че Кастило наистина има свободата да проведе операцията, както пожелае.

— Добре — каза той. — Нека направят необходимото.

— Вече го направих, сър. Ще летя с полет на „Луфтханза“ довечера.

— Трябва ли да направиш смяна във Франкфурт?

— Искам да дам на шефа си в „Тагес Цайтунг“ нещо, което да го накара да ме изпрати в Луанда — каза Чарли. — После ще пътувам от Лондон до Ангола с „Бритиш Еъруейз“.

— Мислиш ли, че това е необходимо? Да отидеш като… Всъщност какво е името?

— Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Кастило.

— Господи, колко е дълго! Нищо чудно, че не мога да го запомня.

— Сър, мисля, че наистина искате от мен да съм мухата върху стената, що се касае до тази работа. Това е най-добрият начин да я свърша, сър — като се представя за немски журналист.

— Колкото по-малко хора знаят с какво се занимаваш, Чарли, толкова по-добре. Няма смисъл да се знае, че президентът е наредил това.

— Да, сър, разбирам.

— Нещо, което мога да направя за теб, преди да тръгнеш? — запита Хол, после му хрумна нещо. — Как ще получиш виза за Ангола за толкова кратко време?

— Следващото място, където ще отида, сър, ще е анголското посолство.

Хол се изправи и му подаде ръка.

— Ако отиваше като мой помощник, щях да се обадя на анголския посланик, защото го познавам. Но ще задава въпроси, ако го помоля за услуга за Вилхелм Еди-кой-си, немски журналист.

— Няма нужда името да е точно Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, сър — каза Кастило. — Но има повече смисъл.

— Така мисля и аз — каза Хол. — Приятен полет, Чарли. Знаеш как да се свържеш с мен. Дръж ме в течение. И късмет.

— Благодаря ви, сър.

(ПЕТ)

Посолството на Република Ангола

2100–2108 Шестнайсета улица

Вашингтон, окръг Колумбия

15:20, 31 май 2005

— Много мило от ваша страна, че ме приехте, сър, и то при такова кратко предизвестие — каза Кастило на високия и много черен мъж в консулския отдел.

Той говореше на, както се надяваше, достатъчно добър португалски, за да го разберат. Неговият испански — всъщност комбинация между испански и жаргона на тексаските мексиканци — му беше свършил отлична работа в Сау Паулу, Бразилия, но този мъж беше от държава в Африка, където се говореше португалски, а това беше нещо различно.

Чернокожият се усмихна и го запита на английски:

— Как може анголското посолство да помогне на немски журналист, който говори испански?

— Страхувах се, че липсата ми на опит с вашия език ще бъде прекалено очевидна, сър — каза Кастило.

— С какво мога да ви помогна?

— Вестникът ми иска да отида в Луанда и да напиша история за самолета, който, изглежда, никой не може да открие — каза Кастило. — И имам нужда от виза. Имам всички необходими документи.

Той започна да оставя документите на бюрото. Те включваха немския му паспорт и три негови фотокопия, две молби-образец, старателно попълнени, компютърна разпечатка на електронна поща, която самият той беше изпратил от Тексас, уж от „Тагес Цайтунг“, които му поръчваха да отиде в Луанда колкото е възможно по-бързо, тъй като хер Шнайдер е болен и не може да отиде, автобиографията му, в която пишеше, че има докторска степен от университета „Филипс“ и е нает от вестника като чуждестранен кореспондент преди девет години, както и журналистическите му документи и препоръки.

И стодоларова банкнота, почти скрита от всичко друго, поставено върху нея.

Веднага щом остави документите си, той намери за необходимо да си издуха носа и учтиво се обърна с гръб към консула, за да го направи. Когато отново се обърна с лице към него, след около двайсет секунди, консулът внимателно разглеждаше документите му. Стодоларовата банкнота не се виждаше.

— Липсват някои документи, мистър Госингер — каза учтиво консулът. — Доказателство, че имате право да пребивавате в Съединените щати, например.

— С всичките ми уважения, сър — каза Кастило, — мислех, че журналистическите ми документи от Белия дом удовлетворяват това изискване. Наистина, нямаше да ме пуснат да вляза в Белия дом, ако не бях законно в Съединените щати. И ще забележите, сър, надявам се, че в паспорта ми има многобройни входни визи за Съединените щати.

Консулът внимателно разгледа немския му паспорт.

— Да, така е — съгласи се той. — Може би това ще удовлетвори изискването. Но има и други. — Той направи пауза. — Ще ме извините ли за момент, сър?

Той излезе от офиса. Кастило извади друга стодоларова банкнота от джоба си и я остави в паспорта си, който я скри почти цялата. Остави паспорта отново на масата, като почти напълно го скри под другите документи. Виждаха се обаче числата 100.

След минута консулът се върна в офиса. Кастило отново изпита нужда да си издуха носа. Когато след трийсет секунди отново се обърна с лице към масата, паспортът лежеше отворен върху купа други документи, но стодоларовата банкнота никъде не се виждаше.

— Е, имате повечето необходими документи — каза консулът. — С изключение, разбира се, на билет за връщане и писмените ви потвърждения, че разбирате, че трябва да се подчинявате на законите на Република Ангола, както и, разбира се, превод на португалски на автобиографията ви, на електронната поща от вестника ви и на журналистическите ви акредитиви от Белия дом, защото те доказват, че сте били законно в страната.

— В този момент, сър, трябва да се обърна към вас за разбиране и помощ — каза Кастило.

— Как да ви разбирам?

— Самолетните ми билети не са у мен — каза Кастило. — Те са електронни билети и ще ги взема, когато стигна до летище „Хийтроу“.

— И кога ще стане това?

— Вдругиден, сър.

— Толкова скоро?

— Толкова скоро. Историята е важна и от вестника искат да стигна там възможно най-бързо.

— Но това е прекалено скоро.

Кастило извади три стодоларови банкноти от джоба си и му ги подаде.

— Знам, че искам прекалено много от вас, сър, но вие можете да се погрижите тези документи да бъдат преведени на португалски, което вероятно ще струва скъпо, а може би и да бъдете така добър да се обадите на „Бритиш Еъруейз“, за да се уверите, че имам билет за връщане. — Той остави трите банкноти на бюрото му. — Това, мисля, ще е достатъчно за превода.

След трийсет секунди консулът взе немския паспорт, отвори го на празна страница, извади гумен печат от бюрото си и го подпечата, а после сложи и собствения си подпис на визата.

— Опитваме се да бъдем възможно най-услужливи, когато става въпрос за пресата — каза той и подаде паспорта на Кастило. — Визата е за няколко влизания в Република Ангола. Приятен полет, мистър Госингер.

— Не мога да ви благодаря достатъчно за учтивостта и услужливостта, сър — каза Кастило и му подаде ръка.

„Освен че изхарчих петстотин долара от собствените си пари, което никога няма да мога да удостоверя като служебни разходи, наруших поне три закона и предложих подкуп на официално лице. От друга страна, вече съм на път за Луанда, Ангола“.

(ШЕСТ)

Хотел „Мейфлауър“

1127 Кънектикът авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

16:50, 31 май 2005

Фернандо Лопес седеше на маса до прозореца в бара, когато Кастило влезе. Той се настани на стола срещу него.

— Бих ти предложил сладолед с шамфъстък — каза Фернандо и посочи купата, — но май съм го изял всичкия.

— Отегчен ли си? Съжалявам, но ме забавиха.

— Никога не се чувствам отегчен, когато наоколо има красиви жени. Сега знам защо живееш тук.

— Във Вашингтон, или поне така се предполага, има повече жени, отколкото мъже — каза Кастило. — Но не съм сигурен, че е вярно.

Появи се келнер.

— Какво пиеш? — запита Кастило.

— Освен ако наистина нямаш нужда от нещо, което да те ободри — каза Фернандо, — бих предпочел да се качим направо в стаята ти.

— Разбира се, мога да почакам — каза Кастило и после се обърна към келнера: — Сметката, моля.

— Да не би да разполагаш с много пари?

— Ако платиш ти, Мария ще види сметката и ще разбере, че си се забавлявал в големия град.

— Не, няма. Сметките ми отиват право в компанията.

— Тогава Жаклин ще узнае.

— Но няма да каже на Мария — каза Фернандо. — Дядо вярваше безрезервно в нейната дискретност и аз съм научил, че също мога да й вярвам.

— Аз не бих бил прекалено сигурен — каза Кастило. — Винаги съм мислил, че тя има специални чувства към дядо. Не съм много сигурен какви са чувствата й към теб.

— Наистина ли мислиш, че Джаки е била влюбена в дон Фернандо? — запита Фернандо с усмивка.

На въпроса така и не беше отговорено. Появи се келнерът, Кастило се подписа на чека, двамата излязоха от бара и отидоха във фоайето.

— Какво ще направим по въпроса за вечерята? — запита Фернандо, когато излезе от банята в апартамента на Кастило.

— Първо, преди да взема важно решение като това, ще трябва да пийна нещо. И дори ще поръчам нещо за пиене за теб, ако обещаеш да останеш трезвен в следващия час.

— И защо да го правя?

— Защото трябва да говоря с теб.

— За какво? Да не би да имаш някакъв проблем?

— Да, предполагам, може и така да се каже. Трябва да говоря с теб, Фернандо.

— Ти всъщност не говориш с мен, а ми казваш половинчати лъжи или полуистини.

— Помислих, че може би си забелязал. Какво искаш да пиеш?

— Пиех скоч, но щом имаш проблем, може би е по-добре да не пием.

— Не е от този вид проблеми. Все още очаквам да чуя дали в Ню Йорк не е умрял някой заек, но като се изключи това…

— Ти, кучи сине! — каза Фернандо и се засмя.

Кастило му подаде питието и седна във фотьойла срещу него, от другата страна на масичката за кафе. Двамата вдигнаха чаши и погледите им се срещнаха за миг, после отпиха от чашите си.

— Разказваше ми за онази дама, която те съблазнила в Ню Йорк — каза Фернандо. — Или може би те беше изнасилила?

— Иска ми се да беше толкова просто — каза Кастило.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Преди известно време разбрах, че стигам до точката, в която вече не знам кой съм бил. И дори кой съм сега. Не знам как да го кажа. Казах ти, не е толкова просто.

— Опитай. Не съм толкова глупав, колкото е Мария, че да ти повярвам.

— Онази карта за самоличност, която показах на охраната на летище Балтимор-Вашингтон?

— И какво за нея? Тя впечатли охраната.

Кастило бръкна в джоба си, извади кожения калъф и го хвърли на Фернандо, който не успя да го хване и се наложи да го вдигне. Отвори го и погледна внимателно вътре.

— Впечатлен съм — каза той. — Отдел „Вътрешна сигурност“. „Тайни служби на Съединените американски щати“. „Контролен специален агент“. Мислех, че си още в армията.

— В армията съм. И не съм в Тайните служби — каза Кастило. Взех тези документи, защото това беше най-лесният начин да нося пистолет — или нещо друго — на самолет. А тези документи не привличат вниманието върху мен, когато съм въоръжен.

— И често ли го правиш? Често ли носиш пистолет?

— Не съм въоръжен често, но обикновено имам пистолет подръка. На документа пише: „Контролен специален агент“, в случай, че попадна на истински специален агент на Тайните служби, а те са добри и могат да различат хората, които са с фалшиви документи. Така съм предпазен, защото вероятно няма да задават въпроси на контролен агент, но ако го направят, има специален код — ако се обадят на някой регионален отдел и ги запитат дали имат контролен агент на име Кастило и дадат кода, ще им кажат, че съм законен и в момента съм на мисия. Случвало се е два пъти.

— Значи, не си това, което пише в личната ти карта: „Изпълнителен помощник на директора на отдел Вътрешна сигурност“?

— Да, аз съм и това.

— Но нали току-що каза, че все още си в армията.

— Това също е вярно. Схващаш ли картината, Фернандо? Че аз самият започвам да се обърквам кой съм?

— Аз самият съм доста объркан, гринго.

— Опитай се да го преживееш — каза Кастило. — Добре, да започнем с армията. Аз съм майор, току-що предложен за повишение, което означава, че съм в дъното на списъка. Когато някой подполковник от Специалните части се пенсионира, умре или бива повишен, повишават онзи, който е начело на списъка. Най-накрая ще стигна до началото на списъка и ще стана подполковник Кастило.

— Полагат ли се поздравления?

— За това може да е необходимо известно време. Ще ти кажа, когато стане, тогава ще можеш да ме поздравиш и да ме почерпиш едно питие.

— Ти току-що каза Специалните части. Мислех, че си в авиацията.

— Бях зачислен към авиацията, когато завърших „Уест Пойнт“…

— И аз бях там, помниш ли? Бях още кадет и исках онзи долар, който ми се полагаше за това, че съм те поздравил първи. Сложих го в рамка. В офиса ми е.

— Бях зачислен в авиацията заради баща си. Къде другаде бих могъл да служа?

— Има смисъл.

— Генерал Нейлър не беше сигурен в това — каза Кастило. — Той мислеше, че имам потенциал да бъда офицер от танковите войски.

— Хей, гринго, аз също. Помня нашето първо пътуване до Форт Нокс. Той мисли, че е твой втори баща, а това ме прави негов племенник.

— Както и да е, като ми беше писнало от „Уест Пойнт“ и Табаско, аз се впуснах в онова, което мислех, ще е моята кариера на авиатор от армията. По-голямата част от времето прекарвах в учене за изпити, помниш ли?

— Помня. Не разбирах много-много защо искаш да имаш степен в гражданската авиация, щом ще летиш в армията…

— Исках да съм подготвен. По-късно ми хрумна, че точно в онзи момент започнах да нарушавам всички правила.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що излюпен младши лейтенант не отива направо в авиационното училище. Той прекарва поне две години в учене как да управлява артилерийски взвод или да стреля с оръдие. Или да кара танк. Не мисля, че генерал Нейлър има нещо общо с моето изпращане във Форт Нокс…

— Това сигурно е защото знаеш, че той не те харесва, нали? — засмя се Фернандо. — Исусе, той дойде при мен и направо ми нареди да отида в танковите войски. Даде ми ясно да разбера, че ако нашите уплашени прадеди са имали само два танка при Аламо, наистина ще сме щели да разбием „Санта Анна“ и да го накараме да избяга чак в Мексико сити.

— Значи си отишъл в танковите войски веднага след колежа и си научил всичко за „Абрамс“, така ли?

— Точно така. И приключих с това точно навреме, за да качат задника ми на кораба за операция „Пустинна буря“.

— И аз трябваше да съм там и да правя същите неща, но не бях там, нали?

— Намериха ти свободно място в авиационното училище във Форт Райкър, доколкото си спомням.

— Всъщност освободиха едно. Заглавието на училището изглеждаше много добре във вестниците. Снимаха ме с главния в деня след пристигането ми. Нямаше да мога да завърша авиационното училище, ако бях съсипал всички самолети на армейското летище.

— Е, и какво? Можеше да летиш и преди да те запишат в училището.

— Би трябвало да забравиш всичко това и да започнеш с: „Това е крило. Тъй като налягането от горната му страна е по-малко, то има склонност да се вдига нагоре и да дърпа със себе си всичко, което е закрепено за него.“

Фернандо се засмя.

— „А това е хеликоптер“ — продължи Кастило. — „Различен е от самолет, защото крилата му…“

Фернандо отново се засмя, после му се усмихна с любов и поклати глава.

— Бях там около три седмици, предполагам, и веднъж заспах в час. Май беше по време на основните радиопроцедури. Бях навън и се веселих в компания през по-голямата част от нощта. С една Бети-Сю или нещо подобно. Нощта не беше успешна, доколкото си спомням. Бети-Сю искаше на всяка цена да се омъжи. Както и да е, инструкторът, лейтенант, стана и ми каза: „Скучно ли е в клас, лейтенант?“ Скучно ми беше, но нямаше как да му го кажа. И се замислих какво бих могъл да му отговоря. „Зададох ви въпрос, лейтенант!“, настоя той. И така, аз му казах: „Сър, с уважение, сър, но да, малко ми е скучно.“ В онези времена наистина вярвах, че когато всичко друго се провали, ти остава само истината. Иска ми се още да вярвам в това. Както и да е, той ме запита защо. И аз му отговорих, че имам степен в гражданската авиация и знам как да работя с радиото. Не мисля, че ми повярва. Изгони ме от клас. На следващата сутрин бях извикан при полковника. Не можех да разбирам хората толкова добре, колкото сега, но дори тогава познах, че е нервен. Все пак имаше работа със син на човек, заслужил орден за храброст, младеж, завършил „Хъдзън“, който беше излъгал. Запита ме дали съм казал на лейтенанта, че мога да пилотирам цивилни самолети и знам как да работя с радиото. „Да, сър, така му казах“, казах аз и му показах свидетелството си. Видя се, че изпита облекчение. Каза: „Хиляда и сто часа? Лейтенант, защо досега не сте ни показали това?“ — „Никой не ме е питал, сър.“

Фернандо се засмя и отпи от питието си.

— Да съкратя историята — на следващия ден ме качиха на военен хеликоптер и аз им казах, че преди това не съм пилотирал нищо, което да има един двигател…

— А хеликоптерите с два двигателя бяха използвани от авиацията в Корпус Кристи — прекъсна го Фернандо и отново се засмя. — Исусе, сигурно много са те харесали!

— Малко след това открих, че вече нося нашивки на военен летец — продължи Кастило. — И съм записан за четвъртата фаза, което означаваше прехвърляне на „Апач“. Самият генерал ме гледа как летя на изпита и ми стисна ръката, докато камерите снимаха…

— Баба купи двайсет и пет броя на „Експрес Нюз“, от които, от първа страница се усмихваше ти и изпрати един на мен — каза Фернандо. — Тогава живеех в палатка на сто мили от столицата на Кувейт.

— Наистина се мислех за голяма работа — каза Кастило. — Младши лейтенантите обикновено се мислят за голяма работа.

— Говори за себе си, гринго. Аз бях олицетворение на скромността. Или, да го кажем по друг начин, питах се какво правя в пустинята, след като нямах абсолютно никаква представа как да командвам взвод, когато, на всичкото отгоре, се сблъскахме с войските на Ирак.

— Ти се справи добре, доколкото си спомням. Сребърна звезда.

— Те така щедро раздаваха медали, че човек просто трябваше да е там, за да получи Бронзова звезда. А получаваше Сребърна звезда, ако не е прегазил някой, който е много важен за операцията.

— Това го разправяй на някой друг, Фернандо — каза Кастило, после продължи: — И така, на седемнайсети януари аз се оказах на мястото на втория пилот на „Апач“. Не можех да разбера защо първият пилот никак не е очарован от това, че ще получи моите услуги. По-късно прелетяхме над помещенията на иракските войски, които вие бяхте разгромили, и започнахме да търсим иракски радари.

— Ти си бил там по време на първия удар?

— Да. И дори ни удариха. Нещо влезе през страничния прозорец и свали шлема на пилота, а после мина през командното табло и предния прозорец. В очите на пилота имаше парчета пластмаса и метал. И той ми каза: „Изведи ни оттук и ни заведи у дома.“ И тъй като не се сетих за друга възможност, направих точно това.

— Никога преди не съм чувал тази история — каза Фернандо.

— За което получих Кръста на летците и Пурпурното сърце — продължи Кастило.

— За това също не съм чувал — каза Фернандо. — Ти също ли беше ударен?

— Имах две ожулвания на ръката — каза Кастило. — Някакви парчета бяха успели да разкъсат ръкавицата ми. Бяха толкова сериозни, колкото е и ужилване от оса.

— Имал си късмет — каза Фернандо.

— Късметът не е нещо, заради което дават медал — каза Кастило и продължи: — Както и да е, докладът за новия герой стигна до щаба на Шварцкопф. Нейлър — по онова време той вече имаше втора звезда — беше там. Той беше нещо като буфер между Шварцкопф и Франкс.

— Фреди Франкс, генералът, който някога беше легенда?

Кастило кимна.

— Първият от Гражданската война насам. Командваше сухопътните войски. Не се обичаха много един друг. Както и да е, когато Нейлър научи за моите два медала, за първи път чу, че съм някъде близо до Арабския свят. И побесня…

Зимата на 1991(СЕДЕМ)

Офисът на помощник главнокомандващия J–3

Американското централно командване, Министерство на отбраната и военновъздушните бази

Рияд, Саудитска Арабия

07:20, 16 януари 1991

Генерал-майор Алън Нейлър страдаше от пристъпи на истеричен смях. И мислеше, че знае защо — беше спал около шест часа, и то на пресекулки, не по-дълги от деветдесет минути, през последните четирийсет и осем часа. А в четирийсет и осемте часа преди това беше спал не повече от осем или десет часа, и то на пресекулки, не по-дълги от час.

Имаше, разбира се, хапчета, които можеха да се справят с този проблем, но Нейлър се страхуваше да вземе две от розовите таблетки и философски се противопоставяше на идеята. Пиеше огромни количества кафе, което отначало му помагаше. Но само отначало.

Беше изтощен. Въздушната фаза от войната срещу Саддам Хюсеин беше започнала преди четири часа. Беше решено, че радарите на Ирак трябва да бъдат унищожени, преди да започнат масирано бомбардиране. Беше решено още, че ще бъдат унищожени, като бъдат използвани бойни хеликоптери „Боинг АН–64В“.

Идеята беше, че иракските радари ще следят за бомбардировачи на Военновъздушните сили и морската пехота, за бомбардировачи и други летателни средства и че американските „Апач“, които летят ниско — само на няколко фута от земята, „под радара“ — могат да се прокраднат и да унищожат радарните станции, преди силите на Ирак дори да разберат, че са там.

За първи път — освен нахлуването в Гренада, което беше истинска катастрофа — имаше близка координация между трите сили: Военновъздушните сили, флота и армията. И този път нямаше да бъдат допуснати провали.

Командващият Военновъздушните сили генерал Чък Хорнър, беше отговорен за мисията, но щеше да използва „Апачи“ на армията. А Нейлър щеше, така да се каже, да приема заповеди от него. Нещата бяха тръгнали добре. Нейлър харесваше бившия пилот на самолет много повече от някои други по-старши офицери от Военновъздушните сили, които познаваше, и двамата бяха работили добре заедно.

Шестте часа и половина, които предшестваха 02:38 по местното време, бяха период на усилена активност в двуетажния център, разположен под земята, и Нейлър беше в центъра на тази активност, което означаваше не само, че отговаря за последните приготовления, но също така, че беше в прекалена близост с генерал Х. Норман Шварцкопф, който командваше цялата операция.

Буреносния Норман имаше легендарен нрав и той беше избухнал поне половин дузина пъти. В редицата задължения на Нейлър влизаше и това да го успокоява и да утешава егото на всички старши офицери, които са били цел на тирадите му.

Нейлър и генерал Хорнър, който се подчиняваше единствено на Шварцкопф, вече бяха разговаряли — косвено, вярно — за абсолютната необходимост да държат далеч един от друг генерал Фреди Франкс, който щеше да командва сухопътната операция, когато тя започнеше, и Шварцкопф. Фреди беше човек с благ нрав, който дори не псуваше, но пък не можеше да приеме — нито по-късно да прости — обидите, които Буреносния Норман нанасяше, без да се замисли, когато беше недоволен.

И за двамата, за Чък Хорнър и Алън Нейлър, изглеждаше неизбежно това, че Фреди, рано или късно, ще направи нещо, от което Буреносния Норман няма да е доволен. И все пак, по мнението и на двамата, операция „Пустинна буря“ имаше нужда и от Фреди Франкс, и от Норман Шварцкопф.

Пристъпите на истеричен смях, с които Нейлър беше неспособен да се справи, имаха нещо общо с генерал Шварцкопф, както и с един злочест, току-що пристигнал, весел и лекомислен полковник, прикрепен към разузнаването. В сейфа имаше някои поверителни документи и безгрижният полковник се нуждаеше от достъп до тях. Достъпът до тях обаче беше силно ограничен и самият Шварцкопф трябваше да подпише разрешението.

Казаха на полковника каква е процедурата. Той беше запознат и с други подобни процедури, които съществуваха в други щабове. Той беше седнал пред компютъра и напечатал документа, на който Шварцкопф да сложи подписа си, а после се беше наредил на опашката от хора, които се нуждаеха от минути от времето на генерала.

Редът му най-после беше дошъл. Той беше влязъл наперено в офиса на Шварцкопф, беше отдал чест, беше се представил и беше казал, че има нужда от подписа на генерала за достъп до документите, след което му беше подал листа.

Генералът го беше погледнал, беше изгледал гневно полковника и беше заявил:

— Ще ти кажа това само веднъж, полковник. Аз не съм нормален.

— Сър?

— По дяволите, глух ли сте? Не съм нормален.

После беше захвърлил искането за достъп до документите в лицето му, полковникът се беше смутил и дори започнал да трепери, беше вдигнал листовете от пода и беше побягнал.

Само след няколко минути, когато полковникът беше докладвал за инцидента, беше разбрал, че е направил печатна грешка. Беше изписал на мястото, където трябваше да бъде подписът: „Х. Норман Шварцкопф, командващ генерал от американската армия.“

Нейлър се кискаше неудържимо, откакто беше чул историята, което беше лошо по три причини: Смееше се на поведението на прекия си началник. Смееше се на неволната грешка на офицера, което беше още по-лошо. А това означаваше, че напряга физическите си клетки до краен предел, което беше най-лошо от всичко. Щеше да има нужда, ако възникнеше нещо — а това неизбежно щеше да се случи — не само от всички мозъчни клетки, дадени му от Господ, но също от това мозъкът му да работи в пълен порядък.

Като имаше това предвид, той се прибра в малкия си, но удобен офис и каза на старши сержант Джак Дънам, неговия най-старши подофицер, да се погрижи никой да не го безпокои, освен ако наистина не е нещо важно. Затвори вратата и легна на малкия диван. И започна да се киска.

Беше в офиса си от около десет минути и сериозно спореше със себе си за ползата от вземането на медицинска помощ под формата на таблетки, когато вратата се отвори.

Влезе полковник Дж. Брустър Уолъс от „Връзки с обществеността“. Генерал Нейлър не обичаше служителите на този отдел и особено не харесваше полковник Дж. Брустър Уолъс.

— Съжалявам, че ви безпокоя, генерале — поде полковник Уолъс.

„Щом съжаляваш, кучи сине такъв, защо си минал покрай сержанта ми? За това са били необходими известни усилия.“

— Няма проблем. Какво има, полковник?

— Препоръка за „бърза“ награда.

„Бърза“ награда означаваше, че войникът трябва да бъде награден веднага за нещо, което е извършил, а не да се спази бюрократичната процедура, която можеше да отнеме седмици и дори месеци. Действията на индивида и ситуацията трябва да са били такива, че въобще да няма съмнение, че той се е изложил на голяма опасност, и то такава, надхвърляща дълга му.

— Защо ми показвате това? — запита Нейлър в мига, в който протегна ръка към компютърната разпечатка.

— Реших, че можете да поискате да я покажете на генерал Шварцкопф — каза полковник Уолъс. — Това ще излезе във всички вестници. Пилот на „Апач“, завършил „Уест Пойнт“, чийто баща е получил Орден за храброст във Виетнам.

Нейлър прочете компютърната разпечатка.

Генерал-майор Нейлър погледна полковник Уолъс и каза:

— Колко зле е бил ранен офицерът? Знае ли се?

— Не може да е много зле ранен, генерале, щом е прелетял сто мили с повредения хеликоптер. Мисля, че щяха да кажат нещо, ако беше зле ранен.

Нейлър изсумтя.

— Разбирате ли какво имам предвид, сър? — запита полковник Уолъс. — Историята е страхотна! Син на офицер, заслужил Орден за храброст, и мисля, че е от тексаско-мексикански произход с всички предполагаеми от това последици. Ще бъде на първа страница на всички вестници в страната утре.

— Не, няма — каза генерал Нейлър.

— Сър?

— Чуй ме внимателно, полковник. Поставям ембарго върху тази история. За нея не бива да се пише, да се говори каквото и да е, освен ако генерал Шварцкопф не отмени решението ми. Ясно ли е?

— Ясно, сър, но не разбирам…

— Добре. Разбрахме се. Това е всичко, полковник. Благодаря ви.

Офисът на генерал-майор Осуалд Л. Янг от Централното командване в командния бункер беше почти идентичен с този на генерал-майор Нейлър. Двамата бяха стари приятели.

— Имаш ли минутка за мен, Оз? — запита Нейлър.

— По всяко време, Алън. Тъкмо мислех за теб и по-специално за Фреди Лустръс и за това, как ми се иска да имах неговите способности да се справя с разни задници. Спомням си какъв урок ни даде той веднъж във Виетнам. Направих всичко възможно, но просто не съм от същата класа.

— Аз самият мисля да развия такава — каза Нейлър. — За какво става въпрос?

— Имаше залагане тук. Двайсет долара. Победителят взема всичко. Победител щеше да бъде този, който изтегли номера, най-близък до броя на жертвите, които сме претърпели през последните двайсет и четири часа.

— Исусе!

— Всъщност имаше няколко такива залагания. За изгубени KIA, WIA, MIA. Плюс залога за изгубени изтребители и „Апач“. По дяволите, не разбирам хората, които могат да правят това. Не бяха сбирщина стари сержанти. Имаше и двама полковници. Какво ги кара да кривват от правия път? А теб какво те води насам?

— Авиаторите. Исусе Христе, те са по-лоши от проклетниците от флота! Готови са да публикуват във вестниците, да дадат гласност на всичко, което ще ги накара да изглеждат добре.

— Като говорим за това, току-що получих предложение за „бърза“ награда на пилот на „Апач“, който се справил наистина добре.

— Който обаче въобще не е трябвало да бъде близо до мястото, където е бил. Тези проклети кучи синове!

— Мислех, че съм единственият наоколо, който изпуска нервите си — каза глас откъм вратата.

Беше я отворил, без първо да почука, генерал Х. Норман Шварцкопф. Нито генерал Нейлър, нито генерал-майор Янг казаха нещо, но генерал Янг се изправи на крака.

— Радвам се, че си тук, Алън — каза Шварцкопф. — Защото след това щях да се отбия при теб. След като ви кажа защо съм ядосан, можете да ми кажете за какви кучи синове говорехте и какво са направили те. Или не са направили.

— Да, сър — казаха генералите Нейлър и Янг почти едновременно.

— Чувал ли е някой от вас за залагания на офицери наоколо?

— Сър, аз се справих със ситуацията — каза генерал Янг.

— А ти, Алън?

— Аз не знаех нищо за случилото се допреди минутка, сър — каза Нейлър. Погледна Янг. — Бяха ли замесени някои от моите хора?

Янг кимна.

— Сър, веднага ще се заема със ситуацията — каза Нейлър.

— Добре. Значи не сте говорили за това. Кой ви ядоса?

Нейлър не отговори веднага.

— Не бързай, Алън — каза Шварцкопф. — Нямам никаква друга работа, освен да стоя тук и да те чакам да си развържеш езика.

— Сър… Оз, ти получи ли съобщение от 403-ти?

— Ето го тук — каза генерал Нейлър, взе листа от купа поща и го подаде на Нейлър, който го подаде на Шварцкопф и последният го прочете.

— Какво нередно има в това? Искате да кажете, че не вярвате?

— О, аз вярвам, сър — каза Нейлър. — Вярвам, че на този пилот му се струва, че славата чука на вратата му.

— Когато бях млад, Алън, и бях младши лейтенант, и на мен ми се струваше, че славата чука на вратата ми. Не е ли така с всички ни?

— Сър, той завърши „Уест Пойнт“ през юни.

— Видях. И какво?

— Сър, не можеш да се научиш да пилотираш „Апач“ само за шест месеца.

— Уф! — изсумтя генерал Шварцкопф. — Познаваш ли това дете, Алън?

— Да, сър. Аз го уговорих да отиде в „Уест Пойнт“.

— Искаш да кажеш, че е бил предмет на специално отношение?

— Казвам… това, което казах и преди, генерале. Авиацията е по-зле и от флотата, когато става въпрос за обществено достояние на подвизите им.

— Мислиш, че са принудили младежа да завърши по-бързо заради баща му и са го изпратили тук?

— Той не е бил достатъчно подготвен, според мен. И е малко припрян.

— Но се е справил добре — каза Шварцкопф.

— Той е малко припрян по природа, сър — настоя генерал Нейлър.

— И не мислиш, че заслужава наградата?

— Мисля, че я заслужава, сър. А е бил и ранен. Онова, което искам да направя, е да го изведа оттам, преди да е причинил собствената си смърт, като се опитва да направи нещо, на което никой друг не е способен.

— Господи, Алън. Хората непрекъснато умират — каза генерал Янг.

— И някои дори са склонни да залагат на броя на умрелите — каза Шварцкопф. — Мисля, че знам какво мисли Алън. Клас 50, нали?

— Да, точно това ми е на ума, сър. Брат ми беше в клас 50.

— И не се върна от Корея? — запита Шварцкопф.

— Том беше офицер едва от шест месеца, когато го убиха, сър.

— И синът ти е тук, нали, при Фреди Франкс?

— Синът на Алън е в класа на 88, сър. Той има още две години и половина, за да се научи да управлява танков взвод.

— Разбирам. Винаги съм мислил, че беше пълно безумие изпращането на клас 50 в Корея, за да бъде почти напълно изтребен — каза Шварцкопф. — Не можеш да ядеш семената. Ако го направиш, няма да пожънеш реколта. — Той направи пауза. — Добре, Алън, ще те оставя да се справиш, както намериш за добре.

— Благодаря ви, сър. Казах на полковник Уолъс да не се публикува историята, докато вие не разрешите, сър.

— Мислиш, че е важно?

— Да, сър, така мисля.

— Добре. Ще има и други „бързи“ награди. Досега, да чукнем на дърво, фаза I върви наистина добре.

— Благодаря ви, сър.

— И не искам повече нито дума за залагания върху броя на жертвите. Разбрано?

— Да, сър — казаха генералите Нейлър и Янг почти в синхрон.

Генерал Шварцкопф срещна за части от секундата погледа на всеки един от тях и излезе от стаята.

— И какво ще правим с този млад офицер? — запита генерал Янг.

— Ти си офицер от „Личен състав“, Оз. Ти ми кажи.

— Добре. Няма много избор. Или поне добри възможности — каза генерал Янг. — Щом е завършил „Уест Пойнт“ преди шест месеца и е пилот на „Апач“, можем да заключим две неща: първо, че може да пилотира хеликоптери…

— Ако паметта не ме лъже, необходими са повече от шест месеца, за да получиш квалификация за „Апач“, след като летиш безкрайно много пъти, безкрайно много години, на хеликоптер „UH–1 Хюи“.

— Мисля, че си прав. Може ли да продължа?

— Съжалявам.

— Можем да заключим, че той може да пилотира хеликоптери и вероятно няма друга квалификация, като например да управлява пехотен взвод.

— Добре.

— И ако остане в авиацията и всички онези ужасни неща, които мислиш, че е преживял там, наистина са верни, а мисля, че вероятно си прав, и е пилот на „Апач“, те ще продължат да го пращат в така наречените „горещи точки“…

— Където ще го убият и вероятно и други хора ще загинат с него — прекъсна го Нейлър.

— Алън, гневът ти вече трябва да е утихнал — каза генерал Янг. — Проблемът е поставен. И остава да намерим разрешението.

— Съжалявам, Оз.

— Шварцкопф ти даде „празен чек“ — тоест, можеш да правиш каквото пожелаеш. Една от възможностите е да кажеш, че този способен младеж е приземен по заповед на самия „Х. Нормал“.

Този път, като чу думата „нормал“, Алън въобще не я намери за забавна.

— Но не мисля, че искаме да направим точно това — продължи генерал Янг. — По ред причини, които трябва да са очевидни. И така, какво остава? Трябва да го отстраним от авиацията, но къде бихме могли да го изпратим? Имам предложение, за което може би вече се досещаш. Ти го основа.

— Какво съм основал?

— 2303-та цивилна правителствена част — каза Янг. — Командвана от полковник Брус Дж. Макнаб. Наш съученик. С когото можем да разговаряме. Ти, аз или и двамата.

— Казах ти още когато я основавах, че не я харесвам, защото тя единствено дава възможност на Макнаб да играе ролята на Джеймс Бонд. Лично Колин Пауъл заповяда на Шварцкопф да я създаде, а той прехвърли това на мен, като ми каза при това да не задавам повече въпроси, отколкото е необходимо. Знаем обаче, че всичко, в което е замесен Скоти Макнаб, няма почти нищо общо с цивилните или правителството.

— Ние не мислим, че има нещо общо с правителството или цивилните — каза Янг. — Освен ако ти не знаеш нещо, което аз не знам. Е?

Нейлър поклати глава, после каза:

— Какво ще прави Кастило там?

— Има шест, може би осем, „Хюи“ при Макнаб — каза Янг. — Би могъл да пилотира един от тях.

— Доколкото знам, Скот планира полет до Багдад с някой от тези хеликоптери, за да отвлече или да убие Саддам Хюсеин.

— Честно, няма да съм изненадан. Но повтарям, ти, аз или и двамата можем да разговаряме с него и да го накараме да разбере, че този млад офицер не може да бъде подлаган на каквито и да било опасности.

— Ако Макнаб прави нещо тайно… — каза Нейлър замислено. — Някога казах, че тази работа по отношение на Хюсеин е умна, но сега, като се замисля по-сериозно, не съм толкова сигурен — той вероятно е натоварен с тайна операция и трябва да предприеме нещо, за да я прикрие. Напълно законна военна операция, която вероятно също така има нещо общо с цивилните и правителството.

— Вероятно — съгласи се Янг.

— Към която той може да зачисли толкова хора, отколкото има нужда, за да проведе каквато иска, незаконна операция без да привлече ничие внимание.

Янг кимна, за да изрази съгласието си.

— Оз, какво ще кажеш да прехвърлиш Кастило в 2303-та цивилна правителствена част, а аз да се свържа по телефона с полковник Скоти Макнаб и да му кажа, че каквото и да прави с Кастило, то не трябва да бъде дори далечно свързано с тайните му операции?

— Смятай го за направено — каза Янг. — Но мисля, че е по-добре аз да говоря със Скоти, не ти.

— Защо?

— Защото можеш да се разстроиш и да кажеш нещо излишно — каза Янг. — През годините, Алън, си ми говорил за лейтенант Кастило. Често.

— Така ли?

— Да. И имам чувството, че си истински привързан към него.

— Виновен.

— Като получих предложението за „бърза“ награда, забелязах, че младежът пилотира „Апач“ само шест месеца след завършването на „Уест Пойнт“, направих същите заключения като теб, отидох при „Х. Нормал“ и получих разрешение да оправя нещата, което и имам намерение да направя.

— Длъжник съм ти, Оз — каза Нейлър.

— Не се тревожи. Ще си поискам услугата — каза генерал Янг.

(ОСЕМ)

Офисът на помощник командващия J–3

Централно командване на САЩ

Министерство на отбраната и базата на Военновъздушните сили

Рияд, Саудитска Арабия

15:30, 1 март 1991

— Сър — каза старши сержант Джак Дънам със странен израз на лицето, — там, навън, има офицер… — той посочи затворената врата, — който казва, цитирам, сър: „Бъдете добър, сержант, предайте поздравите на полковник Брус Макнаб на генерала и го запитайте дали може да ми отдели малко от ценното си време.“

Генерал-майор Алън Нейлър отговори:

— Защо имам чувството, Джак, че мислиш, че полковник Макнаб не може да се смеси незабележимо с група от, да кажем, дузина други полковници?

— Имам двайсет и четири години служба, генерале, и никога не съм видял…

Нейлър се засмя.

— Предайте моите поздрави на полковник Макнаб, сержант, и го информирайте, че ще бъда очарован да го видя, когато му е удобно.

— Да, сър — каза Дънам, отиде до вратата, отвори я и каза: — Генерал Нейлър ще ви приеме, полковник.

— Чудесно шоу! — Изгърмя глас, който говореше с английски акцент, и влезе нисък, мускулест и червендалест мъж с рижави мустаци. Носеше авиаторски очила. Гърдите му, гъсто обрасли с червеникави косми, се виждаха, защото якето му не беше добре закопчано, ръкавите му също бяха навити. Генерал Нейлър беше сигурен, че якето, по-подходящо за сафари в Африка, не е минало през гардеробите на армията, както и панталоните в цвят каки, които бяха допълнени от ловджийски ботуши.

На главата на Макнаб имаше по арабски маниер две златни ленти, което, както Нейлър напоследък беше научил, показваше, че човекът е арабски благородник. „Шапката“ наподобяваше кепе, от което надолу висеше бял плат до раменете му. В центъра й, едва видим между двете златни ленти, се виждаше сребърният орел на полковника. Деветмилиметрово „Узи“ висеше през рамото му на кожен ремък. Резервният му пълнител се подаваше от горния джоб на якето му, а двата му долни джоба бяха издути от нещо, което силно напомняше гранати.

Той отдаде чест.

— Много ви благодаря, генерале, че ми отделихте от ценното си време.

Нейлър отговори на поздрава.

— Затворете вратата, моля, полковник — каза Нейлър.

— Да, разбира се, сър. Извинете — каза полковник Макнаб, отиде и затвори вратата. После се обърна и се усмихна на Нейлър. — Надявах се, че няма да сте прекалено зает, за да ме видите. Но заради добрите стари времена можете да ме целунете. Братски, разбира се.

Въпреки нежеланието си, Нейлър се разсмя.

— Радвам се да те видя, Скоти — каза той, заобиколи бюрото и му подаде ръка. Макнаб я обхвана с двете си длани и после го притисна в мечешка прегръдка.

— Как, по дяволите, успя да влезеш в сградата, облечен така?

— Лесно. Бях в списъка на онези, поканени в „тронната зала“ на Шварцкопф. Друга причина, може би също толкова важна: на кого, мислиш, са предани преди всичко бодигардовете на „Нормал“?

— Чудех се откъде се вземат те — призна Нейлър.

— Намират се благодарение на моите способности. Забелязал си, сигурен съм, че той все още върви свободно наоколо? Въпреки многото хора — повечето от които от неговия състав — които искат да го убият?

— Какво иска генерал Шварцкопф? Някой казал ли му е за твоята униформа? Думата е свободно употребена и не отговаря на облеклото ти.

— За да отговоря, трябва да преодолея вродената си скромност — каза Макнаб. — Получих още един медал и генерал Шварцкопф иска да ми каже сам, че с ужасно закъснение факторите, които признават моя потенциал, искат да бъда произведен в бригаден генерал.

— Малко са закъснели, Скоти — каза Нейлър.

— Те са от онези, Алън, които биха се били в гърдите и стискали зъби, докато викат „че това е крайна несправедливост“. Неверниците не бива да бъдат допускани в рая.

Нейлър си помисли: „Прав е. Много полковници, които нищо не са направили по време на цялата си служба, ще завиждат, когато научат, че Макнаб е получил звезда.“

— Когато получиш звездата — каза Нейлър, — ще откриеш, че това далеч не е раят.

— Казах на Пауъл, че с голямо желание бих останал на предишния си пост. А той ми отговори, че трябва да си платя цената за това, че отново съм се оказал прав.

„Иска да каже, че съм в компанията на единствения американски полковник, който би се осмелил да каже на шефовете си, че не иска да бъде генерал.“

— Прав относно какво?

— Кой мислиш, спечели тази война — Фреди Франкс и неговите танкове? Чък Хорнър и неговите самолети?

— Мисля, че и двамата имат много общо с това.

— Аз съм заклет почитател на генералите Франкс и Хорнър, както знаеш, но специалните операции спечелиха тази война. Унищожихме радарите и комуникациите на Ирак. Единствените самолети — с две изключения — които Чък Хорнър загуби, дължаха това на пилотски грешки или на повреди и той го признава. Най-големите загуби бяха причинени от онзи „Скъд“, който не унищожихме и който удари казармите в Саудитска Арабия. Още преди Фреди да се появи на сцената, иракските сили нямаха комуникации, което означаваше, че нямат командване и контрол.

— Какъв медал ще получиш?

Макнаб бръкна в джоба на сакото си, онзи, който беше съседен на този с пълнителя, извади медал за особени заслуги и го залюля напред-назад за миг.

„Не мога да си представя Шварцкопф да е закачил медала на това сако в цвят каки, но очевидно точно това се е случило.“

— Заключавам, че церемонията по награждаването далеч не е била официална — каза Нейлър, после запита: — Имаш ли някаква причина да си облечен така?

— Друга, освен че ми харесва, искаш да кажеш?

Нейлър кимна.

— Искаш ли кафе, Скоти?

— Имам няколко бутилки алкохол навън, в „Бъгито“ си — каза Макнаб. — Което преди е било собственост на американското посолство в град Кувейт. Мислех, че можеш да искаш да пийнеш.

— Против правилата е.

— Не си се променил, нали?

— Ако пия, други хора ще помислят, че и те могат да го направят.

— Не се налага те да знаят. Няма нужда да заставаш на вратата си и да викаш: „Хей, всички, арабите да вървят по дяволите, а аз ще си подремна.“

— Ти също не си се променил, както виждам — каза Нейлър.

— Нямаше да ме харесваш, Алън, ако се бях променил — каза Макнаб.

— Не бих те харесвал, независимо какво ще направиш — каза Нейлър.

— Май искаш да ме видиш да плача — каза Макнаб.

— Не, просто ми хрумна — каза Нейлър.

Макнаб се усмихна.

— Знаеш ли къде ще отидеш, когато получиш звездата? — запита Нейлър.

— Браг. Помощник-командир или нещо подобно в специалния военен център. Ще трябва да запиша всичко, което сме правили по време на тази война, за да можем да го повторим съвсем точно, когато се наложи.

— Мислиш, че ще се наложи отново да го направим?

— Разбира се. Макартър беше прав, когато каза: „Няма заместител на победата.“ Също и онзи, който е казал: „Хората, които не четат история, са обречени да я повторят.“

— Мисля, президентът се тревожеше да не се наложи дълга обсада, последвана от партизанска война — каза Нейлър.

— Фреди Франкс ми каза: че първо би могъл да стигне с танковете си до Багдад за по-малко от четирийсет и осем часа и второ, наистина се тревожи да не се наложи дълга окупация и партизанска война. Имах чувството, че изпитва огромно облекчение, че не се налага той да вземе решението.

— Наистина ли мислиш, че ще ни се наложи да направим това отново?

— Единственият въпрос е кога — каза Макнаб. — Следващата година. След две години. След десет. Но ще бъдем тук отново. Саддам Хюсеин е предан последовател на Сталин. Истински кучи син. Ще трябва да го убием рано или късно. Господ ми е свидетел, че ако успея да го намеря, аз самият ще го убия.

— Надявам се да грешиш — каза Нейлър.

— Кръстът, който толкова тежи на мъжките ми рамене през всичките тези години, сигурно означава, че ми е даден, защото греша — каза Макнаб.

— Исусе Христе, невъзможен си! — каза Нейлър със смях.

— Трудно е да си скромен, когато си велик — каза Макнаб. — Казал го е Франк Лойд Райт.

— Ще се опитам да го запомня — каза Нейлър. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, Скоти? Или това е просто посещение?

— Мислех, че никога няма да попиташ — каза Макнаб. — Първо, искам да ти благодаря, че ми изпрати лейтенант Кастило. Което току-що направих. Той почти възстанови уважението ми към „Хъдсън Хай“.

— Дай да го чуя отново?

— Не си чул речта ми? Какво не е наред с „Уест Пойнт“?

— Имам копие от речта на Дони Стари. Онази, която произнася пред дипломиращите се. Онази, която започва така: „Имам своите спомени от четирите години като обучаем в тази институция и нито един от тях не е приятен!“

— А, да. Но генерал Стари никога не е искал да произнесе нещо, което съдържа дори намек за обида към някого. Моята не беше толкова учтива.

— Не мога да си представя, че си бил нещо друго, освен учтив, Скоти. Но не това те питах. „Току-що си чул“, че съм ти изпратил Кастило?

— Отидох при Оз Янг и му казах с най-добрите си маниери: „Благодаря ти, че ми изпрати Кастило. Искам да го задържа.“ И Оз каза: „Не мога да го направя. Отиди и се виж с Алън Нейлър. Той ти изпрати Кастило.“

— Оз каза това, така ли?

— Той ме накара да повярвам, че ти си учител и закрилник на този млад офицер, или нещо като негов втори баща, при това баща, който обича детето си.

— Познавам го още от дванайсетгодишен — каза Нейлър. — На която възраст той остана сирак. И аз го държа под око.

— Той каза само, че се познавате, не каза, че са намесени и лични чувства. Каза, че ако настъпи подходящ момент, би искал да изрази уважението си.

— Той е тук?

— В момента той е мой пилот. Нямам доверие на всекиго, че ще може да се справи с моето пустинно „Бъги“.

— Тук си с твоето пустинно „Бъги“? Закачено под хеликоптер?

— Лейтенант Кастило в момента се грижи то да бъде натоварено на борда на „С–5 Галакси“, който ще ме закара до земята на Чичо Сам по-късно днес.

— Ще вземеш твоето „Бъги“ в Щатите с теб?

— Казах им, че ще отиде в музея в Браг.

— Мили Боже! — каза Нейлър и после, без да помисли, добави: — Искам да го видя.

— Казах му, че има свободно време до 16:00. Сигурен съм, че ще дойде тук да се види с теб. — Макнаб направи пауза. — Искам да го задържа, Алън.

— За какво?

— За да го взема със себе си — каза Макнаб. — Докато пиша за онова, което е извършил тук, ще му дам и обучението, което се полага на членовете на Специалните части.

— Мислех, че човек трябва да е служил пет години, за да може дори да кандидатства за такова обучение.

— Точно така — каза Макнаб. — И още, човек има нужда от три години и не знам колко стотици часове като пилот, преди да може да кандидатства за програмата „Апач“. Оз ми каза и за това.

— Това вероятно ще те ядоса, Скоти, но не ми харесва идеята той да бъде в Специалните части.

— Защото, като всеки друг в армията, и ти не обичаш Специалните части? Защото не играем по правилата? Само Господ знае какво ще направят след това онези луди копелета?

— Не съм казал това — каза Нейлър.

— Но това имаше предвид — каза Макнаб. — Алън, просто ще трябва да свикнеш с идеята, че специалните операции са онова, което армията ще развива все повече. Може ли да кажа нещо, което ще те ядоса?

— Изненадан съм, че въобще първо попита. Давай.

— Ти се държиш като онзи член на кавалерията, който казал на И. Д. Уайт, че прави сериозна грешка, като зарязва кариерата си в кавалерията, когато той зарязал конете си при форт Райли през 1941 и отишъл във форт Нокс да си играе с танкове.

— Възможно е — каза Нейлър, ясно осъзнаващ гнева си.

— И като онзи, който казал същото на Алън Бърдет, Джак Толсън и другите, когато престанали да скачат от самолетите при Бенинг и Браг и отишли в лагера Райкър в ранните петдесет години, за да се учат да летят. Това трябвало, или така се предполагало, да сложи край на техните шансове да получат звезда.

— Добре.

— Уайт получил четири звезди, Бърдет и Толсън — по три. Не сложили край на кариерите си, защото можели да предвидят бъдещето. Не моля това дете да направи онова, което направих аз…

— Какво искаш да кажеш?

— Когато влязох в Специалните части, самият Бил Саймън ми каза, че иска да е сигурен, че разбирам какъв късмет имам и че шансовете ми да получа звезда са точно тук, както и шансовете тялото ми да се озове в рая.

— Разбрах.

— Чарли Кастило е просто създаден за Специалните части — каза Макнаб.

— Защото може да завърже „Бъгито“ ти под хеликоптер?

— Не, искам да кажа, че има усещане за нещата.

— Не мисля, че те разбирам — каза Нейлър. — Какво те кара да мислиш така?

— Не знам колко си чувал за руснаците, които сме заловили?

— Не много — призна Нейлър.

Говореше се за инцидента, но не много, защото беше от онази информация, която се смяташе за строго секретна, а и той не желаеше чак толкова много да узнае нещо по въпроса.

— Добре. Ще те запозная набързо. След започването на въздушната война, след като на Чък Хорнър беше даден приоритет, ние получихме повече свобода на действие с хеликоптерите. Военновъздушните сили наистина искаха „Скъд“ и ме запитаха дали не мога да намеря един отнякъде. Проверих и се оказа, че има около осемдесет в пустинята. Готвеха се да стрелят там, на място. Както и да е, организирах мисия — два „Апач“ и четири „Блекхоук“. Четирийсет, четирийсет и пет минути, пет минути да съберем екипажа си, петнайсет минути на земята, за да видим как ще вдигнем проклетото…

— Не знаехте ли, че ще трябва да го преместите?

— Мислехме, че ще се наложи да импровизираме на място — каза Макнаб с известен сарказъм. — И че четирийсет и пет минути ще ни стигнат. Всичко трябваше да се развие според плана, но когато момчетата ми се озоваха на земята, откриха, че не всички други момчета с вдигнати ръце са иракчани. Там имаше двама генерали от иракските сили, един руски полковник и поне половин дузина момчета, които не бяха иракчани. Генералите просто правеха обход, другите бяха там, за да се уверят, че „Скъд“ стреля точно в целта. Те наистина много искаха да вдигнат мястото във въздуха или нещо такова. Не бяхме на земята от достатъчно дълго време, за да разберем със сигурност как стоят нещата, но Чарли…

— Говориш за Кастило? Той участва в тази операция?

— Опитах се, Алън, наистина се опитах да го запазя жив. Не беше в списъка на хората за операцията. Седяхме в един хеликоптер „Хюи“ на около трийсет минути от мястото, където беше „Скъд“, насред пустошта. Трябваше да се приближим достатъчно, за да можем да разговаряме с пилотите на хеликоптери.

Нейлър кимна, че разбира.

— И така, те ни извикаха, казаха ни за руснаците и какво се предполагаше, че трябва да правим с тях. Е, трябваше да отида до мястото, разбира се. И така, двамата отидохме там. Трябваха ни не повече от десет минути, но това прибави десет минути към времето за операцията. Иракчаните щяха да се досетят, че не всичко е наред. И трябваше да реша какво да правя с руснаците, но зависеше от това, кои са руснаците, а и трябваше да свършим всичко много бързо. Като слязох от хеликоптера, измърморих нещо като: „Как ми се иска да говорех по-добре руски.“ И Чарли каза: „Сър, аз говоря руски.“ И аз го взех със себе си. И открих, че говори руски като руснак. И немски. И така, пет минути след като се озовахме на земята, благодарение на Чарли, знаех кои от хората ще дойдат с нас и кои ще оставим там. Взехме един иракски генерал, един руски генерал, един руски полковник и трима от техниците, които вероятно бяха от бившата Източна Германия и бяха емигрирали в Русия. Не останахме там достатъчно дълго, за да разберем това.

— И „Скъд“, разбира се — каза Нейлър.

— Да, и „Скъд“. Единият „Блекхоук“ просто го вдигна и полетя с него.

— Е, един „Блекхоук“ може да носи сто и пет милиметрова гаубица, екипажа й и трийсет снаряда — каза Нейлър, направи кратка пауза и добави: — Историята, която се разказваше тук, беше, че половин дузина иракски хеликоптери са дезертирали.

— Това се случи, защото ние бяхме там заради затворниците, които взехме, заради това, че не бяхме там, където се предполагаше, че трябва да бъдем, и за това, че бяхме засечени от радара. И някой с голяма уста тук позволил на пресата да знае, че шест хеликоптера приближават границата, но по тях не бива да се стреля. Трябваше да дадем някакво обяснение.

— Ако не можеш да ми кажеш, недей. Но какво се случи със затворниците?

— Предадохме иракчаните на саудитците, а после откарахме офицерите и техниците до Виена с „Ройъл Еър Арабия“, където ги качихме на самолет за Москва. А те все още бяха с дрехите, с които ги взехме. И с копия на снимките, които им направихме на онова място… — Макнаб се усмихна. — Включително онези, на които моите хора ги бяха прегърнали през раменете, очевидно забавлявайки се.

— И за какво беше всичко това? Защо ги изпратихте в Москва?

— Заповедта дойде или от агенцията, или от Държавния департамент. Не мисля, поне никога не чух, че нещо е направено официално, че е изпратено оплакване до Обединените нации или нещо подобно, задето руснаците са обслужвали „Скъд“. Но не можеха да отрекат всичко. Имахме снимки, но те някак си изгубиха документите си за самоличност, само че ние ги открихме.

— Интересна история — каза Нейлър.

— Която ще отрека да съм ти разказал, разбира се, ако някой запита. А ти я разказвам, за да ти обясня защо, преди да се върнем тук, можех да видя стотици места и стотици начина, където и по които Чарли можеше да е полезен с това, че говори много езици. А после, като заведохме руснаците във Виена и го видях как работи с тях, реших, че го искам. Че трябва да го имам.

— Сега, когато тази война приключи, неговото място е в транспортната авиация — каза Нейлър. — И ти, и аз, бяхме там, когато бяхме младши лейтенанти, и неговото място е там.

— Аз мислех, че това е чиста загуба на време — каза Макнаб. — Знаех, че няма да прекарам трийсет години от живота си, като пропускам артилерийски снаряди покрай ушите си. А ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че ако Чарли се върне в авиацията, отново ще го подложат на глупости от подобен род — „какъвто бащата, такъв и синът“. Ще прекарва времето си в изнасяне на речи пред „Ротари клуб“ и ти го знаеш. А аз не се шегувам, когато казвам, че имам нужда от него. Ако мога да назова двете най-важни умения, необходими на генерал от Специалните части, това са: да може да пилотира хеликоптер и да говори възможно най-голям брой чужди езици.

— И какво, ако кажа „не“, Скоти? Ако кажа: „Този млад офицер е направил прекалено много необичайни неща в кратката си кариера и е време да се заеме с по-нормални неща.“

— Надявам се да не го направиш, Алън. Не бих искал да си спомням тази наша среща, която досега върви добре, с гняв.

Като че ли го повикаха в този момент, сержант Дънам подаде глава през вратата.

— Сър, младши лейтенант Кастило се пита дали можете да му отделите момент?

Нейлър направи знак с ръка, който означаваше, че Кастило може да влезе.

С изключение на това, че не носеше арабска „шапка“, Кастило беше облечен почти като полковник Макнаб. Якето му, подходящо за африканско сафари, беше закопчано, но той също носеше къси панталони и чорапи с височина до коляното. На рамото му беше преметната CAR–16, версия на карабината М–16. Нейлър не видя очертания на гранати. Но видя достатъчно, за да разбере, че младият лейтенант е попаднал под магията на Скоти Макнаб и няма начин да не е щастлив, от това, което би трябвало да прави.

Кастило отдаде чест, после видя полковник Макнаб.

— Не очаквах да ви видя тук, сър.

— Можеш да прегърнеш този грозен старец, Чарли — каза Макнаб. — Аз вече го направих.

— Господи, радвам се да те видя, Чарли — каза Нейлър и разтвори прегръдки.

— И аз се радвам да ви видя, сър.

Прегърнаха се.

— Тъкмо казах на полковник Макнаб, че се чувствам като баща, който продава дъщеря си на съдържател на бордей, но че ако ти си достатъчно луд да искаш да се забъркаш със Специалните части, аз ще ти дам благословията си.

— Наистина бих искал да служа в Специалните части.

— Добре, тогава — каза Нейлър. — Полковник Макнаб, защо не убиеш, да кажем, трийсет минути — като прережеш нечие гърло или вдигнеш нещо във въздуха — и не оставиш мен и Чарли насаме известно време?