По заповед на президента

(ЕДНО)

Близо до Бад Херсфелд

Крайс Херсфелд-Ротенбург

Хесе, Западна Германия

11:45, 7 март 1981

— Това трябва да е, Нети — каза мисис Елейн Нейлър.

Тя беше трийсет и четири годишна, червенокоса и със старателно поддържан външен вид. Името Нети се отнасяше за Натали Лустръс, чернокоса дама на четирийсет и четири години, също със старателно поддържан външен вид. Мисис Елейн Нейлър посочи с показалеца си.

— Това тук е на точното разстояние от параклиса.

— Да — каза Нети Лустръс и намали скоростта на почти новия „Мерцедес Бенц 380SEL“, след което зави по криволичещия тесен провинциален път.

Минаха през една отворена голяма порта, вградена в стоманена ограда, висока десет фута, и излязоха на още по-тесен път. На около петдесет ярда по-нататък по пътя, в средата, стоеше мъж с тежко телосложение. Беше облечен в сако, кепе и високи ботуши. На рамото му, с дулото надолу, висеше ловна карабина.

Нети спря автомобила и мъжът отиде при тях.

— Guten tag — каза мъжът.

— Това ли е пътят към Къщата в гората? — запита на немски Нети.

— Frau Lustrous? — запита мъжът.

— Ja.

— Willkomen — каза мъжът, отстъпи назад и величествено им махна да продължат надолу по пътя.

Нети му се усмихна.

— Danke shoen — отговори тя и отново запали двигателя. Потеглиха.

— Не знаех, че сега е сезонът — каза Елейн. Думите й очевидно се отнасяха до ловната карабина, която мъжът носеше.

— Не мисля, че сезонът е започнал — засмя се Нети. — Само че пазачите носят оръжие по всяко време, в случай, че се натъкнат на опасни диви животни в гората.

— Или на американци, които идват без покана? — запита Елейн.

— Няма да се изненадам. Фред ми каза, че броят на хората от охраната е завишен и че те следят дали всичко в района е нормално.

Пътят се виеше нагоре в продължение на около километър — което и двете жени, като съпруги на офицери от армията, наричаха „възвишение“ — през гъста борова гора. А после, сякаш изведнъж, вече нямаше дървета и видяха онова, което трябваше да е das Haus im Wald3.

Къщата беше огромна, но семпла. Нети си помисли, че изглежда някак не на място сред този пейзаж. Като градска къща, която по някакъв начин е преместена в гората.

На половината разстояние между гората и къщата стоеше друг пазач с карабина, преметната през рамо. Той не излезе на пътя, а застана отстрани и свали кепето си в знак на уважение, когато мерцедесът мина покрай него.

Лявата половина на двойната врата на къщата се отвори и се появи слаба и стройна жена в черна рокля. Русата й коса беше прибрана в кок на тила. Тя застана на малката каменна веранда и се заметна с вълнен шал.

— Това тя ли е? — запита Елейн.

— Не знам — каза Нети. — Никога не съм я срещала и не мисля, че съм виждала нейна снимка. Фред я познава. Или поне я е виждал. Познаваше много добре баща й.

Фред беше полковник Фредерик Дж. Лустръс от американската армия, за когото Нети беше омъжена повече от половината си живот.

Нети спря автомобила до другия мерцедес който разпозна като онзи, собственост на Ерик Липц от Фулда. Русата жена, загърната в шала, слезе от верандата и се приближи към тях.

— Това е автомобилът на семейство Липц, нали? — запита Елейн. — Което означава, че Инге е тук?

— Надявам се да е така — каза Нети. — Да, това наистина е тяхната кола.

Тя разкопча колана си, отвори вратата на колата и слезе.

— Мисис Лустръс? — запита на английски стройната русокоса жена.

— Нети Лустръс — каза Нети.

— Добре дошли в Къщата сред гората — каза русокосата жена и й подаде ръка. — Аз съм Ерика Госингер.

„Английският й е без акцент — помисли си Нети. — Но тя не е нито британка, нито американка. И не каза Ерика фон Госингер. Интересно. Дали беше нарочно? Това немско фон показва доколко са обсебени от идеята за висшата класа. Означава, че някога членовете на семейството са били богати земевладелци. Нима Ерика също мисли, че това са глупости? Или просто се опитва да бъде демократична? Или просто е изтървала тази частица заради удобство?“

— Благодаря, че ни приехте — каза Нети.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Ерика.

Елейн заобиколи автомобила и застана отпред.

— Това е моята добра приятелка фрау Елейн Нейлър — каза Нети.

В поканата, написана на немски, се казваше, че фрау Ерика фон унд зу Госингер ще бъде доволна да приеме на обяд в Къщата в гората фрау Натали Лустръс и някоя нейна добра приятелка. В плика имаше още карта, която показваше как да се стигне до собствеността, която беше на няколко възвишения от Бад Херсфелд.

Жените се здрависаха.

— Нашата приятелка Инге вече е тук — каза Ерика. — Както и пастор Данберг. Защо не влезем?

— Благодаря — каза Нети.

Инге Липц, русокоса и привлекателна дама в началото на трийсетте, беше в библиотеката в компанията на дребен и почти напълно плешив мъж в одежди на свещеник, пастор Хайнрих Данберг, който беше пръв в йерархията на евангелисткото общество в района. Инге пиеше шампанско. Остави чашата си, отиде при Нети и Елейн и целуна всяка една по двете бузи.

— Виждам, че всички сме в униформи — каза тя.

На социално събиране преди около година тя с усмивка беше отбелязала, че тя самата, Нети и Елейн се обличат почти еднакво — в черни рокли и огърлица от перли. Нети беше отговорила: „Не знам за теб, Инге, но за Елейн и мен това е единственото подходящо облекло за подобни случаи.“ Инге, чийто съпруг беше обербугермайстер на Фулда, не беше чувала нищо подобно преди и се беше засмяла весело.

— Познавате пастор Данберг, разбира се? — запита Ерика.

— Да, разбира се — каза Нети. — Приятно е да ви видим отново, пастор Данберг.

Той пое ръката й, престори се, че я целува, после тракна с пети и каза:

— Фрау Лустръс.

След което повтори процедурата с Елейн.

Влезе камериерка, която донесе шампанско и още чаши на сребърна табла.

— Отново добре дошли в Къщата в гората — каза Ерика и вдигна чашата си. — Не мисля, че сте идвали тук преди, нали?

— Не, аз не съм.

— Съпругът ви е идвал много пъти през годините — каза Ерика. — Той и баща ми са повалили много глигани заедно.

— Да, разказвал ми е — каза Нети.

— Срещнах съпруга ви за първи път — каза пастор Данберг, — когато беше още лейтенант. Той и неговият полковник дойдоха в училището „Сейнт Йохан“ с камион, в който беше току-що поваленият от тях глиган. Училището е съвсем наблизо всъщност. Дадоха ни глигана, за да нахраним учениците си.

— Не знаех — каза Нети.

— О, да. Често правеха така. За нас това беше огромна услуга. В горите имаше много глигани, защото никой не ходеше на лов през последните години на войната. Имахме нужда от месото, разбира се, освен това глиганите нанасяха сериозни щети на полетата с царевица. Оттогава смятам съпруга ви за свой приятел, както и за добър християнин.

— Много мило, че го казвате, пастор Данберг — каза Нети.

„Така е. Защо, тогава, се чувствам така, сякаш ми устройват сцена?“

— Баща ми също мислеше за полковник Лустръс като за стар и добър приятел — каза Ерика.

„Ето, отново се започва.“

— Съпругът ми, фрау Госингер, беше много натъжен от…

— Това, че баща ми причини собствената си смърт, както и смъртта на брат ми, защото шофирал пиян и прекалено бързо по магистралата? — каза с горчивина Ерика.

— Ерика! — каза пастор Данберг, като изрази едновременно предупреждение и съчувствие.

— Вярно е — каза Ерика. — А в Библията е казано, че истината ще ни освободи.

— Там също е казано да не съдиш, за да не бъдеш съден — каза пастор Данберг.

— Не исках да обидя никого — каза Ерика.

— И никой не е приел думите ви като обида — каза Нети.

Ерика направи знак на камериерката да донесе още една бутилка шампанско.

— Наистина исках да ви кажа две неща — каза Ерика, след като отпи щедра глътка от шампанското. — Първото, че днес имаме печен глиган, в памет на онези глигани, които съпругът ви и баща ми са застреляли заедно през годините.

— Каква прекрасна мисъл! — каза Нети. И си помисли: „Ето отново. Какво ли искат?“

— И второто: Въпреки че вие, аз и фрау Нейлър се срещаме наистина за първи път, това е събиране на приятели. Знам, че вие двете и Инге сте много близки. Пасторът ми е много добър приятел в добри, както и в лоши времена, още откакто бях малко момиченце. А ви каза какви са чувствата му към полковник Лустръс, който беше също така много добър приятел на баща ми и брат ми. Онова, което искам да кажа, е, че ще бъда неимоверно поласкана, ако мога да се обръщам към вас на кръщелните ви имена.

— О, нямаме нищо против, наистина — каза Нети.

— Добре дошли в дома ми, Натали — каза Ерика.

— Моля ви, приятелите ми ме наричат Нети.

Ерика се усмихна.

— Добре дошли в дома ми, приятелки Нети и Елейн — каза тя и ги целуна по бузите. А после Инге Липц целуна и трите по двете бузи.

„Защо ми се струва, че Инге е готова да избухне в сълзи? Какво, по дяволите, става тук?“

Камериерката обяви, че обядът е сервиран.

Трапезарията беше на третия етаж. Храната се носеше от кухнята на първия етаж на масичка с колелца. Едната страна на трапезарията беше покрита с голяма и тежка завеса. Ерика натисна някакъв бутон и завесите се разделиха. Нети и Елейн видяха, че огромен прозорец разкрива гледка към обширни полета. Виждаше се и границата между Източна и Западна Германия.

Нети знаеше доста неща за тази граница. Беше прекарала по-голямата част от живота си омъжена за човек, който пазеше граници. Първо, той беше служил като младши лейтенант в джип и военна кола, а сега беше командир на полк, отговорен за цели мили граница.

Границата беше маркирана с висока трийсет фута стоманена ограда, на върха на която имаше бодлива тел. На местата, където беше необходимо, бяха издигнати наблюдателни кули и така оградата и земята наоколо не само да бъдат държани непрекъснато под око, но също така да бъдат подложени на непрекъснат обстрел. Имаше и устройства, при чието задействане, стрелбата започваше автоматично.

Забранената зона, широка неколкостотин ярда4 беше изчистена от дървета и минирана. Имаше два пътя, по един от всяка страна на оградата — един за охраната на Източна Германия и друг за охраната на Западна Германия, както и за превозните средства на Единайсети брониран кавалерийски полк.

— Земята, която виждате, принадлежи на семейство Госингер — каза Ерика. — Чак докъдето стига погледът. Сигурно забелязахте, че не казах „някога е принадлежала“. Някой ден семейството ще си я получи обратно.

Нети каза онова, което й дойде наум.

— Тази ограда е истинско светотатство.

— Да, така е — съгласи се Ерика простичко.

„Какво прави тя? Седи си тук и гледа онова, което семейството е загубило? Или това е друга част от сцената, която съм сигурна, че се канят да ни изиграят?“

— Е, защо не се настаним и насладим на обяда? — каза Ерика.

Пастор Данберг каза кратка молитва, след това две камериерки сервираха печено глиганско, печени картофи, спанак и sauerkraut5. Чашите им бяха напълнени с вино. Нети отпиваше от своята много бавно и учтиво закри пълната наполовина чаша с ръка, когато една от камериерките се опита да я напълни отново.

Десертът беше хлебен пудинг. Беше предложен коняк, но всички отказаха, с изключение на Ерика, която подържа чашата си в ръка много кратко, преди да отпие щедра глътка.

— Елейн — каза Ерика фон Госингер, — надявам се няма да приемеш това като намек, че Инге обича да клюкарства, но тя ми каза, че ти и Нети не само сте приятелки, но и съпрузите ви са приятели.

„Предполагам, че това е само началото.“

— Алън — каза Нети, — съпругът на Елейн, спаси живота на моя съпруг във Виетнам. Те са много близки.

— Причината да повдигна този въпрос — каза Ерика — е, че се каня да говоря за нещо, което искам наистина да си остане между приятели.

— Аз ще се радвам да се поразходя… — каза Елейн.

— Предпочитам да останеш — каза Нети.

Фрау Ерика кимна.

— Нети — каза тя, — страхувам се, че натрапвам приятелството си както на вас, така и на съпруга ви, но въпросът наистина е деликатен.

— Не мога да си представя, че бихте могли да се натрапите — каза Нети.

„О, да, мога.“

— И съм сигурна, че съпругът ми — продължи Нети — ще се радва да направи онова, което искате от него.

— Благодаря — каза Ерика. — Преди малко повече от дванайсет години, на тринайсети февруари, дете, момче, беше родено извън брачното ложе от осемнайсетгодишно момиче.

— Това винаги е тъжно — каза Нети.

„Готова съм да се обзаложа, че бащата е американец.“

— Бащата беше американец — каза Ерика. — Пилот на хеликоптер.

„Няма шега? Колко често някой от нашите войници ляга с германско момиче, а после се сбогува с него?“

Пастор Данберг плъзна един плик по масата към Нети.

— Това е момчето — каза той. — Хубаво момче. Много умно.

Нети отвори плика и извади снимката на слабичко русокосо момче на около, както предположи, дванайсет години. То беше облечено в къси панталони, три-четвърти бели чорапи, синьо сако с някакъв избродиран знак на джобчето, вратовръзка и шапка, която много приличаше на бейзболна шапка, на която беше избродиран същия знак като на джобчето на сакото.

„Това е униформата на училището «Сейнт Йохан», както много добре знам. Добре. Значи това е бедното дете, не бедно, а нещастно, защото «Сейнт Йохан» е всичко друго, но не и евтино. Което пък обяснява защо пастор Данберг е замесен.“

— Красиво дете — каза Нети и подаде снимката на Елейн.

— Възникна необходимост майката да се свърже с бащата — каза Ерика.

— Заради издръжката? — запита Нети. — Сигурна съм, че съпругът ми ще направи каквото е необходимо…

— Не, не става въпрос за издръжката.

— Бащата я изплаща на момчето?

„Проклета да съм. Кой ли баща се грижи за това?“

— Не мисля… Не знам… Той дори не знае, че момчето съществува — каза Ерика. — Не е правен опит да се свържат с него.

„Мили Боже, и защо не?“

— Може ли да запитам защо? — каза Нети.

— Майката на момчето е много болна — каза Ерика. — И за него няма друго семейство.

— О, колко тъжно! — каза Нети.

„И какво ще се случи, ако Фреди не може да издири бащата или ако той отрече бащинството и се закълне с ръка върху Библията, че въобще не е лягал с момиче, докато е бил тук, и каже, че със сигурност няма намерение да се грижи за нечие чуждо копеле? По дяволите. Мъжете трябва да бъдат кастрирани още при раждането им.“

Нети обмисли внимателно думите си, после продължи:

— Сигурна съм, че разбирате… Както и вие, пастор Данберг… Срамувам се, че трябва да го кажа, но това дете не е първото, изоставено от американски войник. Разполагате ли с името на бащата?

— Джордж Кастило — каза Ерика. — Пилот на хеликоптер от Тексас.

— Може ли да говоря направо? — запита Нети, след като дълго мисли.

— Разбира се.

— Мисля че вероятно съпругът ми може да намери този мъж — името е доста необичайно — но също така мисля, че е възможно, дори много вероятно, този мъж никак да не иска да признае дете, за чието съществуване, както казахте, дори не знае.

— Ние също мислихме за това, разбира се — каза пастор Данберг.

— И, макар и много далечна — добави Ерика, — съществува възможността да е доволен да научи, че има син и да приеме с готовност родителските си задължения.

„Хм, за тези дванайсет години, ако вече не е женен… Той вероятно вече има и съпруга, и деца и последното, което би желал, е съпругата му да узнае, че е изоставил копелето си в Германия и че сега от него се очаква да го приеме в щастливия си дом.“

— Моля ви, повярвайте ми, когато казвам, че се опитвам да помогна — каза Нети. — Но има въпроси, които просто няма как да не задам.

— Разбирам.

— Майката има ли други деца?

— Не. Не се е омъжила.

„Е, това отговаря на въпроса ми: Какво ще каже съпругът й за това?“

— Отгледала е момчето съвсем сама? И никога не се е омъжила?

— Не се е омъжила и е отгледала момчето съвсем сама — каза Ерика.

— Въпросът е съвсем неделикатен — каза Нети. — Простете ми, че го задавам. Но се налага. Откъде знае, че този мъж е бащата?

— Знае. Не съществува друга възможност. Бил е първият й и единствен любовник. Били са… заедно… три пъти.

— Но как можем да сме сигурни?

— Можете, защото аз ви казвам — каза Ерика.

— Но, Ерика, ти откъде знаеш? — настоя Нети.

— Знам, защото говорим за сина ми — каза Ерика фон Госингер.

(ДВЕ)

Щабът

Единайсети брониран кавалерийски полк

„Долните казарми“

Фулда, Хесе, Западна Германия

15:45, 7 март 1981

Старши сержантът от единайсети брониран кавалерийски полк, едрият трийсет и девет годишен мъж от Алтуна, Пенсилвания, Рупърт Дитер, подаде обръснатата си глава през вратата на офиса на полковника.

— Имате ли време за дамата си, полковник? — запита Дитер.

Полковник Фредерик Дж. Лустръс, висок и мускулест, четирийсет и пет годишен, беше видимо изненадан от въпроса, защото Нети почти никога не идваше в офиса му. Обаче се изправи веднага.

— Съмнявате ли се, старши сержант?

— Тя ми каза да ви запитам, полковник — каза старши сержант Дитер.

— Информирай дамата, че за мен ще е голямо удоволствие да се видя с нея — каза Лустръс.

Щабът на единайсети брониран кавалерийски полк представляваше триетажна зидана страда, построена, като повечето сгради, подслонили американската армия, в годините преди Втората световна война. Конюшните, построени за конете във Вермахта, сега служеха като помещения за поддръжката на танковете и други машини, използвани за патрулиране по границата между Източна и Западна Германия.

Историята на Фулда можеше да бъде проследена до манастира, построен през 744 година след Христа. Той лежеше в горната част на долината на реката Фулда, между планинските вериги Вогелсберг и Роен.

От началото на Студената война той беше убежище на вярата — с което лично полковник Лустръс, макар и да не споделяше мнението си с никого, не беше съгласен — на европейското командване, че когато Съветската армия реши да нахлуе в Западна Германия, тя ще го направи през „вратата на Фулда“.

Мисията на войниците беше да охраняват границата, сега маркирана от бодлива тел и наблюдателни кули, от минни полета и от всичко онова, което биха могли да измислят Западна Германия и техните съветски колеги, за да запазят Източногерманците от загубата на облагите, предлагани от марксизма-ленинизма, и да им попречат да потърсят по-добър живот в Западна Германия.

Лично полковник Лустръс вярваше — той беше ученик на съветската тактика общо и на бойната тактика на Червената армия в частност, — че ако Червената армия мине през „вратата на Фулда“, ще го направи в такава численост, че ще се вреже във войските тук, които, все пак, се състояха само от три ескадрона, разположени по доста голяма дължина на границата, като горещ нож в масло.

Задачата на войските по-скоро би била, ако съветските танкове въобще дойдеха, да намалят скоростта на нахлуването им. Лустръс беше уверен, че хората на „Блекхорс“ бързо ще отстъпят, ако той все пак греши и руснаците пристигнат. Което обаче не означаваше, че ще побегнат веднага, щом зърнат руските войници.

Много — може би дори повечето — от неговите хора щяха да загинат. А мъртвите щяха да са по-добре от онези, които щяха да останат живи и да попаднат в съветски плен. Лустръс знаеше как Червената армия се отнася със затворниците си. Той искрено вярваше, че „да познаваш врага“, е военен принцип, който е толкова полезен и железен, колкото „да не пиеш по време на дежурство“.

В момента той беше на третата си обиколка по границата между Източна и Западна Германия. Беше току-що излязъл от „Уест Пойнт“ като младши лейтенант, прикрепен към Четиринайсети жандармерийски ескадрон в Бад Херсфелд през 1948. Четиринайсети жандармерийски полк беше току-що отделен от Четиринайсети брониран кавалерийски полк, когато капитан Лустръс се върна на границата след участието си в Корейската война. А когато полковник Лустръс се върна от Виетнам, той откри, че „полкът“ му сега е Единайсети „Блекхорс“ брониран кавалерийски полк, а знамето на Четиринайсети е прибрано, причините за което така и не разбра.

Бюрото, зад което полковник Лустръс сега седеше, беше абсолютно същото в абсолютно същата стая на абсолютно същата сграда в помещенията, наричани сега „Долните казарми“, зад което някога беше седял лейтенант Лустръс. В онова време полковникът, на когото той беше подчинен, му беше казал многократно, че е истински позор за полка си, за кавалерията и за армията на Съединените щати.

Полковник Лустръс наистина не помнеше в какво беше сбъркал тогава, а само това, че щом полковникът се беше ядосал толкова много и беше употребил толкова силни изрази, значи е било нещо наистина много лошо и вероятно е било свързано с алкохола, защото Нети, за която се беше оженил в деня след дипломирането си в „Уест Пойнт“, още не се беше присъединила към него, за да го държи под контрол.

Беше служил под командването на същия полковник в Пентагона, когато имаше по две звезди на всеки от пагоните, и в ума на Лустръс не съществуваше съмнение, че в момента той е бригаден командир на „Блекхорс“, защото полковникът — сега с по четири звезди на всеки пагон — е казал на някого, че „да се даде «Блекхорс» на Фреди Лустръс може да се окаже добра идея“.

Лустръс, който носеше доста износени, но колосани изгладени работни дрехи и стари танкистки ботуши, се изправи, когато съпругата му влезе в офиса.

Помисли си, както често правеше, че Нети е наистина много красива жена. Тя не беше на двайсет, както по времето, когато се ожениха, но трите деца и времето, прекарано като съпруга на офицер от армията, не се беше, по негова преценка, отразило много на външния й вид.

— И на какво дължа тази голяма, макар и неочаквана, чест? — запита Лустръс. — Надявам се, не идваш да ми кажеш, че не е твоя вината, но че щетите, нанесени на „Инвестицията“, са огромни.

Той говореше за мерцедеса. Автомобилът беше прекалено скъпо удоволствие за един полковник. Но Лустръс беше открил, че след като не притежаваше семеен „Буик“ при назначението си в Германия, можеше да си купи „Мерцедес“ със сериозна отстъпка от цената, предложена му от хората на „Даймлер-Бенц“. След това, когато срокът на назначението му изтечеше, можеше да нареди луксозният автомобил да бъде натоварен на кораб и транспортиран до дома му. А после можеше да го продаде в Щатите за повече пари, отколкото беше платил в Германия. И затова Лустръс наричаше автомобила „инвестиция“.

На Нети никак не й беше забавно.

„Дали й е дошло до гуша? Или е ядосана? Или и двете?“

— Трябва да говоря с теб, Фреди — каза тя. — Радвам се, че си тук.

— Искаш ли кафе? — запита той, седна и й направи знак да седне и тя.

— Не — каза тя, но после промени решението си. — Да, благодаря ти.

Той се завъртя в стола си, за да се обърне към масата, която се намираше зад бюрото му и на която беше поставен стоманен термос без нито едно петънце и половин дузина чашки за кафе от бял китайски порцелан, на които беше отпечатан знакът на полка му.

Наля във всяка чашка по два пръста кафе. Така пиеха те кафето си — без сметана, без захар, и само два пръста. Така то оставаше горещо и човек наистина усещаше вкуса му.

Той се изправи, приближи се до нея и й подаде едната чашка.

— Как мина обядът? — запита той.

— Не мисля, че някога ще го забравя — каза Нети.

Полковникът отпи от кафето си и си помисли: „Което ми подсказва, че онова, което я тревожи, се е случило по време на обяда.“

— Кой беше там? — запита Лустръс, когато се върна зад бюрото си.

— Ами, фрау Липц, разбира се — каза Нети. — И пастор Данберг от училището „Сейнт Йохан“. И фрау Ерика фон унд зу Госингер.

Лустръс знаеше, че Инге Липц е съпругата на майора на Фулда. Пастор Данберг не беше едър човек, но ръководеше с желязна ръка не само училището „Сейнт Йохан“, но също така църквата и протестантската общност в района. Фрау Ерика беше единствена дъщеря на семейство Госингер, която притежаваше, сред всичко друго, три вестника, пивоварната Госингер и голяма част от обработваемата земя.

Лустръс беше изненадан, когато Нети прие поканата да отиде в Къщата в гората. Макар той и нейният старец да бяха приятели, преди той да загине на магистралата, дотогава покана за Нети да посети къщата не беше пристигала. Съпругата на стареца беше починала, единственият им син така и не се ожени, а дъщерята, макар да организираше обществени събития, до този момент не беше включила в тях американците.

— Това е изненада — каза Лустръс. — За какво беше поканата?

Нети не отговори.

— Бяхте само петимата? — запита той.

— Да, Фред — каза Нети. — Бяхме Инге, пасторът и фрау Ерика, Елейн и аз.

— Е, и какво е мнението ти за Къщата в гората? — запита той.

— Опитвам се да осмисля мнението си, Фред — каза Нети малко нетърпеливо.

— Съжалявам.

— Обядът беше прекрасен — каза Нети. — Печен глиган. Трапезарията гледа към границата. Докато се хранехме, минаха два от твоите патрули. Фрау Ерика ми показа онова, което някога е било тяхна собственост от другата страна на оградата.

— Бил съм там. За последен път миналата година, с баща й. Тогава свързахме радиото.

— Помня — каза Нети, пак така малко нетърпеливо. — Добре, ще ти кажа за какво стана въпрос.

Тя отиде до дамската си чанта, извади снимката на момчето и я подаде на съпруга си.

— Какво гледам? — запита Фред Лустръс.

— Едно от нашите любими деца — каза Нети с горчивина.

— Наистина ли? — запита той.

„Както казваше генерал Джордж Патън — помисли си полковник Лустръс — войник, който не ляга с жени, не се бие. И това вероятно е вярно. Но защо тези безотговорни кучи синове не използват презервативи?“

— Според фрау Ерика — каза Нети, — бащата е пилот на хеликоптер, който е бил тук преди около дванайсет години и е останал достатъчно дълго, за да посее семето си.

— Тя откъде знае?

— Това е Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Нети. — Единственото дете на фрау Ерика.

— Нека се уверим, че съм разбрал добре — каза Лустръс. — Това е детето на фрау Ерика, а бащата е американец?

— Да, правилно си разбрал — каза тя. — И тя иска да го открием.

— О, Исусе!

— Колкото е възможно по-бързо — каза Нети. — И, разбира се, възможно най-тихо и дискретно.

— Защо? След всичкото това време?

— Фрау Ерика няма много време. Остават й, както каза, между два и четири месеца. Рак на панкреаса, невъзможно е да се оперира. Тя вече взема лекарства за болката.

— Цялата тази работа звучи… невероятно — каза Лустръс.

— Такава беше и моята първа реакция — каза Нети. — Но пастор Данберг очевидно знае истината за момчето от… Откакто майката е забременяла. Истина е, Фред.

— И този пилот на хеликоптер не е пожелал да се ожени за нея?

— Тя каза, че е сигурна, че той не знае за момчето — каза Нети. — Това не беше казано, но за мен изглежда очевидно: Семейството е пожелало тя да отгледа детето сама… Била е на осемнайсет и детето е било извънбрачно, но така е било по-добре, отколкото да замърсяват кръвта на семейството с този брак.

— Какво искаш да кажеш с тази дума — „замърсяват“? С американска кръв, искаш да кажеш?

— Не само американска. Според нея, бащата на това русокосо момче е Джордж Алехандро Кастило. От Тексас.

— О, Господи! — каза полковник Лустръс.

— Да, Фреди, точно така: „О, Господи!“ — каза Нети.

— Ще видим какво мога да направя — каза той. После му хрумна нещо и той запита на глас: — Момчето знае ли?

— Не знам — каза Нети. — Ще й се наложи да му каже, ако вече не го е направила.

— Ще видим какво ще открия — каза Лустръс.

Нети срещна погледа му, кимна и се изправи.

— Ще се прибереш ли навреме за вечеря? — запита тя.

Той кимна.

— Ще имаме печен глиган — каза Нети. — Тъкмо когато се качвахме в „Инвестицията“, за да поемем обратно, една от камериерките ни подаде огромна кошница с храна, завита в алуминиево фолио. Каза, че фрау Ерика настоява да я приемем.

— Обичам печен глиган — каза той.

— Знам — каза тя. — Когато беше лейтенант, ти и полковникът редовно ходехте на лов. Подарявахте месото на училището.

— Аз съм ти разказвал тази история, нали?

— Бях тук, скъпи — каза тя. — Млада булка, която все още се изчервяваше. И почти те изоставих, когато ти се прибра у дома, залитащ под тежестта на най-грозния глиган, който съм виждала, и каза, че ще трябва да го приготвя за вечеря.

Той се засмя.

— Може и да поканиш някого за вечеря, ако искаш. Месото ще е достатъчно — каза Нети.

— Семейство Нейлър? — запита той.

— Защо не?

Тя отиде при него, целуна го и каза:

— Направи ми услуга, Фреди. Не го препичай, докато се опитваш да го стоплиш.

Той я изпрати до вратата, прегърнал я през раменете. Старши сержант Дитер вдигна поглед от бюрото си.

— Виж дали можеш да намериш майор Нейлър, моля — каза му полковник Лустръс.

(ТРИ)

Щабът

Единайсети брониран кавалерийски полк

„Долните казарми“

Фулда, Хесе, Западна Германия

07:40, 7 март 1981

— Как се справяме, старши сержант?

Това беше поздравът на полковник Фредерик Дж. Лустръс към старши сержант Рупърт Дитер, когато последният влезе в офиса му. Ала преди Дитер да е успял да отговори, Лустръс продължи:

— Но преди да продължим, може би ще пожелаеш да пошушнеш нещо в ухото на сержант Бейкър от първи ескадрон.

— Да, сър?

— Закусвах там.

— О!

— Аха. Схвана ли, старши сержант?

— Аз ще обядвам там, сър.

— Храната беше наистина лоша, Дитер — каза Лустръс. — А това е едно от нещата, които просто не можем да приемем.

— Аз ще се погрижа за това, сър.

— Ще оставя въпроса в твоите способни ръце, старши сержант — каза Лустръс и направи знак на другия мъж да го последва в офиса му.

Дитер взе един от безупречните стоманени термоси от масичката за кафе и последва Лустръс в офиса.

— Дай ми секунда, полковник — каза Дитер. — Онова, което искам да ти покажа, е на бюрото ми.

Лустръс кимна и каза:

— Разбира се.

Свали сакото си и го остави на закачалката, после се върна зад бюрото си и седна. Дитер влезе в офиса след миг, като носеше дебел двайсет сантиметра пакет вестници с ширина около трийсет и пет и дължина около шейсет сантиметра. Листовете бяха прикрепени един към друг с голяма метална скоба. Носеше още и тънка книжка, подвързана с изкуствена кожа.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Лустръс.

— Вестникът на полка, сър — каза Дитер. — И по-специално броевете от 1969 година.

— Открихте ли таткото там?

— Да, сър, така мисля.

Дитер остави купа стари вестници на масата за конференции на Лустръс и го отвори внимателно някъде по средата.

— Искате ли да погледнете, сър? — запита Дитер.

Лустръс стана от стола си и отиде до масата. Дитер посочи избеляла снимка на двама млади офицери в униформи на пилоти, застанали до хеликоптер. Под снимката пишеше:

— Снимката не е качествена — каза Лустръс. — Но тук той изглежда, на петнайсет години.

— Забелязах, сър — каза Дитер.

— Е, откри го — каза Лустръс. — Добра работа.

— По-добре изчакайте малко с похвалите, сър — каза Дитер. — Не само това открих.

Той вдигна книгата, подвързана с изкуствена кожа, и я подаде на Лустръс. Лустръс погледна заглавието.

— „Медалът за храброст“? — запита той, изпълнен с любопитство.

Дитер кимна.

— Пъхнах листче хартия в нея, сър — каза той.

Лустръс намери късчето хартия и отвори книгата на въпросната страница.

— Исусе Христе! — възкликна, когато разбра, че гледа друга снимка на офицер Джордж Алехандро Кастило, направена, както предположи, когато Кастило е завършил училището за летци. Кастило и на тази изглеждаше на петнайсет години.

— Не мисля, че има много пилоти на хеликоптери с това име — каза Дитер. — Мисля, че това е нашето момче, полковник.

Полковник Лустръс зачете надписа под снимката:

Спря да чете и погледна Дитер.

— Април 1971? Войната във Виетнам вече е била приключила.

— Не и за авиаторите — каза Дитер. — За Военновъздушните сили и армията. Оставили сме много пилоти там, плюс тежка артилерия, за да подкрепят Южен Виетнам. Прегледах всичко, което намерих за операция „Ламсън 719“.

— И?

— Южновиетнамците навлезли в Лаос, за да попречат на войските на Хо Ши Мин — каза Дитер. — Но били разпердушинени. Както и нашите хеликоптери. Загубили сме повече от сто, а пет пъти по толкова хора са били застреляни.

Лустръс отново сведе поглед към книгата и продължи да чете:

Лустръс погледна Дитер и повтори:

— Петдесет и втора спасителна мисия?

— Така пише, сър. Изгубили сме, казах ви, повече от сто хеликоптера. Броят е само на разрушените, сър, без да се броят тези, които са просто свалени. Наистина са ни разпердушинили. Голяма част от екипажите на хеликоптерите трябвало да бъдат прибрани и изнесени на носилки, за да не попаднат в плен.

— Е, тук пише, че е получил медала посмъртно — каза Лустръс. — Май няма да може да приеме и изпълни родителските си задължения.

— Погребан е в националното гробище във Форт Сам Хюстън, сър — каза Дитер. — Не транспортирали тялото му веднага.

— Кучи синове! — каза Лустръс. — Това вече не го очаквах.

— Не знаем със сигурност дали това е нашият човек, сър.

— О, хайде, Дитер.

— Не мислите ли, че е възможно, сър, фрау Еди-коя-си да знае за това?

— Не, съмнявам се — каза Лустръс автоматично, после добави: — Защо, тогава, ще прави нещо такова?

— Жените, изпаднали в отчаяние, сър, правят отчаяни неща. Неща, в които няма много смисъл.

— Не ми се иска да се съглася с теб, но няма как — каза Лустръс. — Ситуацията е такава, че аз не мога да се справя с нея.

— И какво ще правите, сър?

— Ще се опитам да се свържа с генерал Таусън и да го помоля да ми отдели няколко минути от заетия си график — каза Лустръс. — Опитайте се да се свържете с него по телефона, старши сержант.

— Да, сър — каза Дитер и вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото на Лустръс, а те бяха два: един обикновен и един, свързан с мрежата на армията, и набра номера по памет.

— Хей, Тони — каза той след миг, — тук е Рупърт Дитер. Шефът ми иска да разговаря с твоя шеф. Възможно ли е?

Настъпи кратка пауза и Дитер каза:

— Благодаря, Тони. — И подаде слушалката на полковник Лустръс. — Командирът на Пети корпус ще говори с вас след миг, сър.

— Таусън.

— Добро утро, генерале. Лустръс.

— Какво мога да направя за теб, Фред?

— Сър, имам нужда от около десет минути от вашето време и съвет. Ако има свободен хеликоптер, ще се радвам да дойда при вас. Ако няма, ще дойда с автомобил.

— Очевидно не искаш да говориш за това по телефона.

— Предпочитам да не говоря по телефона, сър.

— Личен въпрос ли, Фред?

— Не, сър. Но има и личен елемент. Просто си мислех, че трябва да постъпим така, както е най-добре за службата.

— Добре. Ще отидем да обядваме заедно. Хеликоптерът ще бъде при теб след трийсет минути. И дори няма нужда да се преобличаш. О’кей?

— Много ви благодаря, генерале.

Генерал Таусън затвори, без да каже нищо друго.

— Добре — каза Лустръс. — Хеликоптерът ще дойде след трийсет минути. Ти, аз и майор Нейлър. Намери полковник Стивънс и му кажи, че искам да дойде, за да се погрижи за нещата тук в мое отсъствие.

Подполковник Чарлс Д. Стивънс беше изпълнителният офицер на „Блекхорс“.

— Да, сър — каза Дитер.

(ЧЕТИРИ)

Офисът на командващия Пети корпус

Франкфурт на Майн, Западна Германия

10:35, 7 март 1981

— Сър, полковник Лустръс е тук — каза старши сержант Антъни Дж. Сангуенети, едър и мургав, почти напълно плешив, четирийсет и пет годишен, в интеркома, поставен на бюрото му.

— Сам ли е?

— Не, сър, с него са майор Нейлър и някакъв изключително грозен старши сержант.

— Нека влязат всички и кажи на Лаунсдейл да не приема обаждания, докато не му кажа.

— Да, сър — каза Сангуенети и вдигна поглед към Лустръс. — Сър, командирът на корпуса ще ви приеме, както и майор Нейлър и онзи човек ей там.

Старши сержант Дитер, който неведнъж се беше заяждал по телефона със своя колега, показа вдигнат палец на старши сержант Сангуенети, когато мина покрай него на път към офиса на генерал Таусън.

Лустръс, Нейлър и Дитер поздравиха чинно. Таусън им отговори с почти небрежно махване с ръка.

— Когато Тони каза „грозен“ — каза той, като стана от стола си, за да подаде ръка на старши сержант Дитер, — разбрах, че трябва да си ти. Как си, Рупърт? Не сме се виждали много отдавна.

— Аз също се радвам да ви видя, сър.

— Изглеждаш направо кожа и кости — каза генерал Таусън. — Той те тормози, преуморява те?

— Да, сър, така е.

— Предполагам, тогава, че знаеш за какво става въпрос сега?

— Да, сър.

— Тогава, ти също би трябвало да знаеш, Тони — каза генерал Таусън. — Затвори вратата.

Таусън изчака да затворят вратата, след това погледна Лустръс.

— Едно изречение, Фред — каза той. — За доброто на службата?

— Сър, мисля, че е много вероятно малко преди да бъде изпратен във Виетнам, където посмъртно е заслужил Медал за храброст, един наш млад офицер да е виновен за забременяването на германско момиче, за което не се е оженил.

Таусън дълго го гледа.

— Това обобщение е наистина много за едно изречение, Фред — каза той. — Очаквах да чуя нещо друго.

Лустръс не отговори.

— Сигурен ли си във фактите? — запита Таусън.

— Не сър, но съм готов да се обзаложа на десет към едно за онова, което мислим.

— И защо въпросът изниква сега? Майката е разбрала, че бащата е герой?

— Не, сър. Майката току-що е открила, че умира — рак на панкреаса — и няма членове на семейството, които да се погрижат за момчето, което в момента е на дванайсет години.

— И защо мислиш, че тя казва истината?

— Бях приятел на баща й, сър. Не преследват пари.

— Откъде знаеш?

— Защото тя има повече, отколкото са й нужни. Тя е фрау Ерика фон унд зу Госингер, генерале. Притежава пивоварна, три вестника, както и друга собственост.

— Свързана ли е с хората, които намериха смъртта си на магистралата?

— Това бяха баща й и брат й, сър.

— И как беше привлечено вниманието ви върху този въпрос?

— Тя е казала на Нети, генерале. Вчера на обяд. Мисля, че казва истината, сър.

— Тя вероятно казва истината, но ние не можем да приемем никакви случайности — каза генерал Таусън. — Тони, свържи се по телефона със Сейнт Луис, кажи им да ни изпратят факс… Как беше името?

— Старшина Джордж Алехандро Кастило, сър — каза старши сержант Дитер.

— … И виж с каква информация разполагат за него и да ни я изпратят възможно най-експедитивно. Ако кажат, че не могат да го направят днес, кажи им, че в такъв случай ще изпратя молбата си по редовния канал, през шефовете им. Ако запитат защо, ти не знаеш отговора. Разбра ли?

— Да, сър.

— Направи го веднага! — каза Таусън. — Рупърт може да ни запознае с подробностите, докато говориш по телефона.

— Да, сър — каза старши сержант Сангуенети и погледна старши сержант Дитер, който пишеше пълното име на Кастило на лист хартия. Когато Дитер му го подаде, Сангуенети излезе от офиса.

Таусън погледна Лустръс.

— Да получиш информация от Сейнт Луис, е като да извадиш зъб — каза той. — Преди две седмици ми се наложи да отида при шефа им. Надявам се, че го помнят. — Той се замисли за миг, после продължи: — Добре. Да кажем, че си прав, Фред… И щом Нети вярва на тази жена, ти вероятно си прав. И какво следва от това? Какво ще предприемем?

Полковник Лустръс беше служил под командването на генерал Таусън два пъти и правилно подозираше, че въпросът му е риторичен и Таусън не очаква отговор.

— Ако мистър Кастило беше женен — продължи Таусън, — ситуацията щеше да е друга. Съпругата му най-вероятно щеше да получава пенсия, както и момчето, ако бъдеше изпратено при нея. Ще трябва да говоря с адвокат и да изясня подробностите. Щом не е бил женен, ситуацията е съвсем друга. Добре. Не знаем достатъчно, за да вземем каквото и да било решение. Единственото, за което се сещам в момента, е да вземем кръвна проба. Малко е безсърдечно, а ако кръвните проби съвпаднат, това нищо не доказва. Но ако не съвпаднат, това доказва, че той не е бащата. И така, единственото, което мога да ти кажа да направиш, Фред, е да вземеш кръвна проба от момчето и да се погрижиш да можем да докажем, че от момента на вземането на кръвта тя е била непрекъснато под наше наблюдение.

— Да, сър — каза Лустръс и погледна майор Нейлър, който също каза:

— Да, сър.

— Какво е направил, че е заслужил Медал за храброст? — запита Таусън.

— Сър, запознат ли сте с операция „Ламсън 719“?

Таусън се замисли, после кимна.

— Мистър Кастило направил петдесет и една спасителни мисии, сър, спасил доста екипажи на свалени самолети, когато, по време на петдесет и втората си спасителна мисия, бил ударен и хеликоптерът експлодирал.

— Знам тази история — каза Таусън. — Изритал втория пилот и екипажа от хеликоптера си, казал им, че няма смисъл всички да загинат. Онзи младеж наистина е притежавал огромна доза храброст.

(ПЕТ)

Щабът

Единайсети брониран кавалерийски полк

„Долните казарми“

Фулда, Хесе, Западна Германия

16:40, 7 март 1981

— Сър, на телефона е фрау фон Госингер — каза старши сержант Дитер от външния офис.

— Фон унд зу, Дитер — каза Лустръс и направи знак на майор Нейлър да вдигне слушалката на телефона, който се намираше на масата за конференции, а после самият той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото му.

— Тук е Фред Лустръс, фрау Ерика — каза Лустръс.

— Добър ден, полковник.

— Има известно развитие на ситуацията — каза Лустръс. — Наистина бих искал да го обсъдя с вас лично, а не по телефона. Ще бъде ли възможно?

— Разбира се.

— Кога ще ви бъде удобно?

— Когато е удобно за вас — каза тя. — Сега, ако искате.

— Мислех да взема Нети със себе си — каза Лустръс, — както и Елейн Нейлър и нейния съпруг, майор Нейлър, който ще ни помогне да се справим със ситуацията.

— Разбира се.

— Ще са ми необходими, да кажем, трийсет минути да отида до дома си, да взема дамите, да сменя униформата си, а после още четирийсет и пет минути да стигнем с колата до вас. Така ще пристигнем малко след шест и половина. Добре ли е за вас?

— Чудесно, полковник. И няма нужда да сменяте униформата си. Ако имате време, ще ви помоля да вечеряте с нас.

— Много мило от ваша страна — каза Лустръс. — Но не искаме да се натрапваме.

— Не ставайте глупав. Аз съм тази, която се натрапва и търси приятелството ви. Ще ви очаквам по някое време преди седем. И ви благодаря.

Чу се „клик“ и линията заглъхна. Лустръс погледна Нейлър.

— Покани ни на вечеря, полковник — каза Нейлър.

— Да, чух — каза Лустръс. После повиши глас: — Рупърт!

Старши сержант Дитер подаде глава през пролуката на вратата.

— Чух — каза той. — Искате аз да ви закарам?

— Не, мисля да отидем с мерцедеса — каза Лустръс. — Ще се постараеш ли полковник Стивънс да узнае, че той трябва да се грижи за нещата тук?

— Да, сър — каза Дитер. — Сър, ако искате, аз мога да закарам дамите.

— Добра идея. Благодаря ти. Излъжи. Кажи им, че вече сме тръгнали. Първото, което ще направя сутринта, е да те информирам как са минали нещата.

— Сър, вие се обадете. Тъй като днес не можах да обядвам с Бейкър Труп, може би утре ще успея да закуся там.

— Направи го — нареди Лустръс. — Ще се видим, когато се върнеш тук.

(ШЕСТ)

Къщата в гората

Близо до Бад Херсфелд

Крайс Херсфелд-Ротенбург

Хесе, Западна Германия

18:45, 7 март 1981

Първия път, когато майор Алън Б. Нейлър видя Карлос Гуилермо Кастило, той стоеше до майка си на стъпалата на къщата, а двамата спряха пред тях мерцедеса на Лустръс. Момчето беше облечено в почти черен костюм с бяла риза и вратовръзка, а русата му коса беше грижливо вчесана.

Семейство Нейлър имаше двама синове — единият беше на четиринайсет, а другият — на десет години. Първото, което Алън Нейлър си помисли, беше: „В живота на това дете няма много забавления.“ И почти веднага последва друга мисъл: „По дяволите, а сега — и това!“

Полковник Лустръс беше послушал фрау Ерика фон унд зу Госингер. Той и Нейлър бяха все още в униформите си. Съпругите им обаче бяха облечени официално.

Майка и син изчакаха на стъпалата Лустръс и Нейлър да слязат от мерцедеса и да отидат при тях.

— Радвам се да ви видя отново, полковник Лустръс — каза Ерика и му подаде ръка. — Добре дошли.

— Благодаря — каза Лустръс. — Мога ли да ви представя моя добър приятел, майор Алън Нейлър?

— Разбира се, съпругът на Елейн. Как сте, майоре?

Нети отиде при Ерика и я целуна и по двете бузи, както направи и Елейн.

— А това е синът ми — каза фрау Ерика. — Карл Вилхелм.

Момчето подаде ръка първо на Нети, после на Елейн, след това на Лустръс и накрая на Нейлър. И всеки път казваше на английски:

— Как сте? Радвам се да се запозная с вас.

Английският му, макар и очевидно не и американският му вариант, беше без акцент, не беше и носовият британски вариант, преподаван от учителите в „Сейнт Йохан“, не беше и очакваният английски с немски акцент.

— Момчето ми учи в „Сейнт Йохан“ — каза Елейн. — Алън? Познаваш ли го?

— Не — каза момчето. — Но знам кой е.

— Защо не влезем в къщата да изпием по един коктейл? — запита фрау Ерика.

Камериерка в бяла престилка стоеше зад бара, импровизиран върху една маса в библиотеката. Имаше бира „Госингер“ в керамични бутилки с гумени запушалки, бутилки немски и френски бели и червени вина, бърбън и скоч, джин, коняк и подходящи чаши за всички напитки.

Лустръс, Нети и Алън Нейлър помолиха за скоч, Елейн Нейлър каза, че би могла да изпие чашка джин, а фрау Ерика си наля щедра доза коняк.

— Добре дошли, приятели, всички, в дома ми — каза фрау Ерика и вдигна чашата си. — Наздраве!

Всички забелязаха, че тя отпи голяма глътка от коняка си.

— Мога ли да те наричам Карл? — запита Лустръс момчето.

— Да, сър. Разбира се — каза то.

— Имаш ли нещо против, Карл, ако поговорим насаме с майка ти? — запита Лустръс.

— Разбира се, че не, сър.

— Фрау Ерика? — запита Лустръс.

— Разбира се — каза тя. — Карл, ще отидеш ли в кабинета на дядо си за малко?

На Карл това въобще не му хареса, но той кимна и отиде в далечния край на библиотеката. Лустръс видя, че малката съседна стая е трансформирана в кабинет. Имаше бюро, пишеща машина, кожено кресло и няколко масички, на които бяха подредени множество книги.

— Когато баща ми беше много ядосан на нещо — каза фрау Ерика, — отиваше там, за да напише уводната си статия. Казваше, че му е много трудно да запази гнева си там.

— Тогава трябва да предположа, че повечето уводни статии, които съм прочел, не са били написани там — каза Лустръс.

Фрау Ерика се усмихна.

— Той също така казваше, че е грях да изпитваш гняв — каза тя.

Лустръс се усмихна и се обърна към Нети.

— Може ли да ми дадеш снимката, скъпа? — запита той.

Нети бръкна в чантата си и извади ксерокопие на вестникарска снимка. Дитер беше прекарал няколко часа над нея, за да направи всичко, на което е способен. Нети я подаде на съпруга си, който, без да каже и дума, я подаде на Лустръс.

— Да, това е той! Сигурно е направена по онова време. Мили Боже, беше толкова млад! Само на деветнайсет!

— Страхувам се, че трябва да ви кажа, че е бил убит във Виетнам — каза Лустръс.

Ерика срещна погледа му за миг, после кимна.

— Някак си вече го знаех — каза тя. — Той каза… Каза, че вероятно дълго време няма да чуя и дума от него, защото не обича да пише писма. Но че ще се върне. Бях много млада. Повярвах му. Дори когато не дойде нито едно писмо. Продължих да вярвам. Лесно е да вярваш, когато си млад.

— Умрял е като герой — каза Лустръс.

— За мен това няма значение, но за Карл ще има — каза Ерика и повиши глас. — Карл ела тук, моля!

Гласът й звучеше почти весело. Лустръс видя, че чашката й с коняк е почти празна, после погледна Нети и видя болка в очите й. Момчето се върна при тях.

— Да, майко?

— Полковник Лустръс е донесъл снимка на баща ти изрязана от вестник, — каза Ерика.

Момчето нищо не каза. Ерика му подаде снимката, чието качество не беше никак добро. То я погледна, после погледна майка си.

— Не се е върнал при нас, Карл, защото е бил убит — каза Ерика.

— Баща ти е загинал като герой, Карл — каза Лустръс.

— Мама каза, че той е мъртъв — каза момчето.

— Бил е убит, докато се е опитвал да спаси пилотите на другите хеликоптери — каза Нейлър.

— И ако мога да попитам, как ще се отрази това на нещата? — запита момчето.

— Моля? — каза Лустръс.

— Щом е мъртъв, не мога да отида при него, нали?

Нейлър си помисли: „Това, разбира се, означава, че то знае за майка си. Реакцията му е студенокръвна. Та нали в момента разбира, че няма никакво семейство.“

— Карл — каза тихо Нети, — помолихме да ни изпратят информация за него. Съществува надежда баща ти да е имал семейство…

— И аз да отида при тях? Не. Няма да го направя. Пастор Данберг каза, че мога да остана в „Сейнт Йохан“…

— Но ако за теб има семейство — каза Нети, — те ще те обичат…

— И защо ще ме обичат? Мама казва, че те дори не знаят за съществуването ми.

„Това е вярно! — помисли си Нейлър. — И момчето усеща или дори се досеща, че няма да е лесно да се премести от Къщата в гората в Тексас, дори да не знае, че с име като Кастило ще живее като човек от мексикански произход, а не като човек от висшата немска класа.“

Нейлър беше развил своя собствена теория за това как деветнайсетгодишният Джордж Алехандро Кастило е успял да пилотира хеликоптер от такъв тип първо в Германия, а после и във Виетнам.

Имаше две причини седемнайсет и осемнайсетгодишни младежи да отидат на война във Виетнам. Това рядко имаше нещо общо с патриотизма или обожанието на американското знаме. По-скоро имаше нещо с икономическото им положение. Ако нямаха пари да отидат в колеж и да получат добро образование, те правеха неизбежното.

Джордж Алехандро Кастило е бил достатъчно умен да се запише в програмата за кандидат-офицери, което означаваше, че със сигурност е бил достатъчно умен да отиде да учи в колеж. А това предполагаше, че е нямал пари да го направи. Нейлър знаеше, че армията набираше хората си предимно сред завършващите училище, като дори обикаляше училищата, за да ги наеме. И се записваха младежи, които нямаха пари за колеж. Привличаха ги не само със заплатата, но и с това, че ако се запишеха веднага след училище, вместо да изчакат набора си, можеха да се запишат да учат избраната от тях специалност. Което обикновено означаваше, че се попълваха специалностите електроника, автомобилна механика. Но това също означаваше, че ще им бъде дадена карабина и те ще убиват хора.

Предложението беше валидно. Обучението беше обещано. Цената беше тригодишна служба. А онези, които се учеха добре, служеха две години. Но армията отново хитруваше — обучението на кандидата траеше от пет до осем месеца, а после той трябваше да служи две години по своята специалност. От гледна точка на детето, то получаваше обучение и ако не объркаше нещо с обучението, не отиваше в пехотата.

Когато детето отидеше в центъра за прием в армията, му даваха тест за класификация, който беше комбинация между тест за интелигентност и тест за установяване на способностите. Средно интелигентните получаваха между 90 и 100 точки. Ако кандидатът събереше повече от 110 точки, беше подходящ за офицерското училище и за по-дългото обучение за техническите специалности. Когато детето получеше 120 или повече точки, то привличаше вниманието на много хора, които имаха нужда от наистина умни младежи. Детето можеше да стане, например, пилот на хеликоптер.

Като знаеше всичко това, Нейлър предполагаше, че Джордж Алехандро Кастило е влязъл в армията, за да получи образование по електроника, а не да служи като редови войник в пехотата. Беше получил наистина висок сбор точки и беше влязъл в офицерското училище. Не беше трудно да накараш едно момче да промени решението си да учи за радиотехник например и да стане пилот, защото заплатата на летец и статутът на старшина идваха с това обучение.

Нейлър си спомни надписа, който беше видял в офицерския клуб „Анекс“ във Форт Райкър, центъра на авиаторите в Алабама. На него пишеше:

Това беше шега, но имаше много такива момчета, които току-що се бяха върнали от Виетнам, но нямаха право да пият алкохол, защото бяха прекалено млади за това.

Джордж Алехандро Кастило не беше единственият пилот на хеликоптер, който изглеждаше на петнайсет години.

А онова, за което Нейлър мислеше в момента, беше, че е много възможно Карл Вилхелм фон унд зу Госингер да се озове от Къщата в гората в домакинство с оскъдни доходи в Тексас и дори в такова, в което английският да е втори език.

— Те ще те обичат, Карл, защото ще са твоето семейство — каза фрау Ерика.

— Мамо, това са глупости и ти го знаеш — каза момчето. — Няма да отида. И никой не може да ме накара.

То излезе гневно от библиотеката.

— Аз ще говоря с него — каза фрау Ерика.

— За него сигурно е трудно — каза Елейн Нейлър.

— За него не съществуват други възможности — каза фрау Ерика.

— Ерика — каза полковник Лустръс, — има и нещо друго.

Тя го погледна.

— За да се докаже, че Карл наистина е син на Кастило, ще трябва да вземем кръвна проба от момчето.

— Наистина ли? — запита тя с леден глас.

— Колкото е възможно по-тихо и по-дискретно — каза Лустръс.

— Предполагам, било е наивно да мисля, че ще ми повярвате.

— Аз ви вярвам — каза Лустръс.

— Наистина ли?

— Да — каза Лустръс безизразно.

— Всички ти вярваме, Ерика — каза Нети.

— Много добре, вземете кръвна проба — каза Ерика. После се усмихна: — Да минем ли в трапезарията?

Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — нещо, с което изненада всички американци — изчака зад един от столовете всички да седнат. Нито той, нито майка му даваха някакъв признак, че са разгневени или разтревожени. Беше им предложено вино, което те приеха. Фрау Ерика постави ръка над чашата си с вино и каза:

— Мисля, че имам нужда от още малко коняк, моля. Донесете бутилката.

Когато бяха преполовили главното блюдо, фрау Ерика каза:

— Карл, ще е необходимо да ти вземат кръвна проба.

— Американците не вярват на думата ти? — запита той.

— Ще дадеш кръв — каза фрау Ерика. — Утре.

— Онова, което мисля да направя, Карл — каза Алън Нейлър, — е да дойда тук утре сутринта, да те закарам с колата до „Долните казарми“, а после и до училището „Сейнт Йохан“.

Момчето го гледа известно време.

— Няма ли да е по-разумно, майоре, мама да ме закара до училището, както обикновено, а вие да се срещнете с мен там? Това ще ви спести време.

— Да, всъщност така е, Карл — каза Нейлър.

— Значи е уредено. Ще се видим утре сутринта до вратата на училището.

— Дадено — каза Нейлър.

Останалата част от вечерята беше истинска катастрофа. Ерика — както Нейлър си помисли, изведнъж, — се напи, прекатури чашата си и се изправи.

— Ще трябва да ме извините — каза тя. — Изведнъж ми прилоша.

Нети и Елейн, като видяха, че тя се държи несигурно на краката си, скочиха, и й помогнаха да излезе от трапезарията.

— Мама изпитва силни болки — каза Карл Вилхелм фон унд зу Госингер спокойно. — Конякът помага, но пък тя се напива от него.

— Всички много съжаляваме, че майка ти е болна, Карл — каза Нейлър.

— Да — каза Карл. — Ситуацията не е никак добра.

(СЕДЕМ)

Щаб № 1

Къщата „Пършинг“

Форт „Сам Хюстън“, Тексас

07:15, 12 март 1981

Командващият Пета армия беше в стаята за закуска на къщата, която носеше името на — и някога беше обитавана от него — генерал Джон Дж. „Блек Джек“ Пършинг, когато майор Алън Б. Нейлър се присъедини към него.

— Добро утро, сър — каза Нейлър.

— Отдавна не сме се виждали, Алън — каза генерал Еймъри Т. Стивънс и му подаде ръка. Той беше висок и много слаб мъж с остри черти.

— Да, сър — каза Нейлър. — Генерале, чувствам се като натрапник.

— Не ставай глупав. Нима бих могъл да направя по-малко за офицер, който някога, като малко момче, съм обичал и съм дундуркал на коленете си? Седни, пийни кафе и ми кажи за какво става въпрос.

— Не се ли храните?

— Не обичам да се храня сам. Марджъри е при майка си. А и не мислех, че ти ще се събудиш преди пладне. В колко часа се прибра?

— Малко след три, сър.

— Казах, че не обичам да се храня сам. Не казах, че не обичам да закусвам.

— Може ли да ви изпържа яйца, сър?

— Мислех, че никога няма да запиташ — каза генерал Стивънс. — Дори ще дойда в кухнята, за да гледам.

Нейлър отвори хладилника и извади картон с яйца и малко бекон и ги остави на масата.

— Тези дни имам онова, което наричат „предписана помощ“ — каза генерал Стивънс. — Един прекрасен млад мъж. Но е дори по-лош готвач от мен. Ето, тук има тиган. — Той посочи. — Не много рохки, ако обичаш. Мога да препичам хляб. Защото го прави машината.

Нейлър се засмя.

— Нося ви поздравите на полковник Лустръс — каза Нейлър, докато търсеше тигана.

— Тъй като няма да се върнеш там навреме, за да му кажеш и така да съсипеш изненадата, Фреди е вече бригаден генерал за моя, както и на много други хора, изненада.

— Е, това е добра новина. Той със сигурност го заслужава. Аз не съм изненадан.

— Фреди винаги е притежавал склонността да казва на началниците си, че грешат — каза Стивънс. — А в резултат на това обикновено не те повишават. Баща ти беше едно от редките изключения.

— И кога е станало това?

— Вчера. Бях във Вашингтон и го предложих за повишение. Не му казвай, че идеята е моя. Ще реши, че одобрявам голямата му уста.

— Което, разбира се, не е вярно?

— Има разлика, Алън, между възхищение и одобрение — каза генерал Стивънс. — Запиши си го.

— Ще имам нужда от бъркалка — каза Нейлър.

— В едно от онези чекмеджета — каза Стивънс и посочи. — Знам, че трябва да има и чинии тук някъде.

Нейлър откри бъркалката и я остави върху печката.

— И каква е тази мисия за „доброто на службата“, за която всички говорите? — После му хрумна нещо друго: — Не искаш ли престилка?

— Отлична идея — каза Нейлър.

Стивънс взе една престилка, закачена зад вратата, и му я подаде.

— Поне някои неща знам къде са — каза той. — И така, какво става?

— Преди дванайсет години един наш млад, много млад, пилот на хеликоптер изоставил едно германско момиче, за да отиде да воюва във Виетнам…

— О, по дяволите!

— … Откъдето не се върнал — продължи Нейлър. — Майката е смъртноболна и отишла при полковник Лустръс — всъщност при Нети — и помолила да й помогнем да го открие.

— Мисля, ти каза, че не се е върнал от Виетнам?

— Да, така е. Сега полковник Лустръс се опитва да открие какво е семейството на момчето. Имам адрес и след закуска аз ще започна да търся.

— Сега има изобретение, което се казва телефон — каза генерал Стивънс. — Фреди трябва само да ми се обади. И ще накарам някой да свърши това вместо вас.

— Генерал Таусън „предложи“ на полковник Лустръс да ме изпрати там — каза Нейлър.

— Боб Таусън е казал да изпратят теб? — запита генерал Стивънс. — Сигурно пропускам нещо, Алън. Защо е всичкото това суетене? Срамувам се да го кажа, но много американски войници изоставят германски момичета. Хиляди момичета биват изоставени.

— Сър, предполагам, че съм пропуснал факта, че бащата е спечелил Медал за храброст.

— Да, май пропусна — каза Стивънс. — А това придава различен нюанс на нещата, нали?

— А полковник Лустръс и дядото на момчето, който загина на магистралата преди няколко месеца, бяха добри приятели.

— И каква е загрижеността на Фреди? Лична или официална?

— Мисля, сър, че е разтревожен, не, знам, че е така, че семейството на бащата няма да се зарадва да научи за незаконното дете, родено в Германия преди дванайсет години. А полковник Лустръс иска да предпази момчето и майката от неприятни новини и преживявания.

— И Боб Таусън е загрижен за заглавията, които е възможно да се появят във вестниците?

— Да, сър, сигурен съм, че това също е вярно.

— Е, не можем да обвиняваме майката, че иска детето да е нахранено и да получи подходящи грижи — каза Стивънс. — А, от друга страна, не можем да обвиним семейството, ако изпитва подозрения дали техният загинал син е бащата на детето.

— Да, сър, това също е вярно.

Нейлър се обърна към печката и сложи бекона в тигана. На вратата на кухнята се почука, тя се отвори и влезе добре избръснат сержант.

— Добро утро, сър — каза той.

— Обърни внимание на онова, което прави майорът, Уоли — каза генерал Стивънс. — Някой ден, ако възникне спешност, може да те накарам отново да ми приготвиш закуска.

— Да, сър — каза сержантът с усмивка.

— Майор Нейлър, сержант Уоли Уолъс — каза Стивънс. — Как сте, сержанте?

— Как сте, сър?

— Закусвал ли си, Уоли? — запита генерал Стивънс.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Онова, което ще чуеш, Уоли, трябва да си остане между нас, о’кей?

— Да, сър, разбира се.

— Каза, че имаш име, Алън? — запита генерал Стивънс.

— Да, сър. Следващите по роднинска линия са родителите на пилота, мистър и мисис Хуан Фернандо Кастило.

— Повтори, моля?

— Името на следващите по линия роднини е Кастило, мистър и мисис Хуан Фернандо.

— Става все по-добре и по-добре. Или по-зле и по-зле. Вече се страхувам от следващия интересен факт, който може да излезе от устата ти — каза генерал Стивънс.

— Сър?

— Уоли, донеси телефонния указател на мисис Стивънс. Розовия. На бюрото в кабинета е.

— Да, сър — каза сержант Уоли.

— Познавате ли тези хора, сър? — запита Нейлър.

— А бащата на детето е Джордж Алехандро Кастило, прав ли съм?

— Да, сър.

— Да, Алън, познавам ги — каза генерал Стивънс. — Тяхна е по-голямата част от Сан Антонио. Плюс големи парчета земя извън града. Плюс огромно ранчо близо до Мидланд. И наистина не мисля, че дон Фернандо…

— Хуан Фернандо, сър — поправи го Нейлър.

— Виждам, че Фреди вече те е развалил, Алън. И ти си готов да поправяш висшестоящите си, когато мислиш, че грешат. В културата, от която семейство Кастило са част, думата „дон“ се използва в знак на уважение — точно така, както англичаните казват „сър Джон“. Разбра ли?

— Да, сър. Съжалявам.

Сержант Уолъс се върна с розовия телефонен указател. Генерал Стивънс седна до масата и го прегледа. После вдигна ръка. Сержант Уолъс вдигна слушалката на телефона и я постави в ръката му. Генерал Стивънс набра номера.

— Добро утро — каза той. — Тук е генерал Стивънс от Форт Сам. Извинявам се, че се обаждам толкова късно. Възможно ли е да говоря с дон Фернандо? Въпросът е важен.

Отговориха му нещо, после генерал Стивънс продължи:

— Може би доня Алисия ще може да говори с мен? Наистина е важно.

Последва друг отговор и после генерал Стивънс отново продължи:

— Много ви благодаря, но няма да оставя съобщение. Ще се обадя отново. Благодаря.

Той прекъсна връзката с пръст, като задържа слушалката до ухото си. Сержант Уолъс я взе от него и я постави върху вилката.

— Дон Фернандо е „извън града“ — каза Стивънс. — Това може да означава, че е в ранчото, а може да означава още, че е в Далас, Ню Йорк или Тимбукту. Доня Алисия е в Аламо, обича да стига там рано.

— Аламо, сър?

— Чувал си за Аламо, нали, Алън? Джон Уейн е умрял там, докато е защитавал града от силите на мексиканския генерал Санта Анна.

— Да, сър.

— Да си генерал, Алън, както баща ти може би ти е казвал, е нещо като да си авиатор. Дълги дни и часове на абсолютна скука, разнообразявани с мигове на неподправен ужас. Сега съм принуден да взема решение дали да изчакам момента, в който ще мога да се срещна с дон Фернандо, или да отида до Аламо, преди той да се върне и да остави въпроса на доня Алисия. Независимо какво решение ще взема, много е вероятно то да бъде грешното.

Той направи пауза, после продължи:

— След като мислих цели две секунди, реших да се подчиня на предпазливостта и на страха и да отида при доня Алисия. Нейният нрав не е така ужасен като този на съпруга й.

Нейлър, който не знаеше какво да каже, не каза нищо.

— Уоли, обади се в офиса и им кажи, че няма да отида там, но че имам да им предам съобщението на шефа на щаба, който каза, че руските бомбардировачи са над Сан Антоне.

— Да, сър — каза сержант Уолъс и отиде до телефона, прикрепен на стената.

— Моля те, Алън, кажи ми, че не си прегорил яйцата и бекона ми.

— Не съм ги прегорил, сър.

(ОСЕМ)

Площадът в Аламо

Сан Антонио, Тексас

08:35, 12 март 1981

— Доня Алисия е в библиотеката — каза генерал Стивънс и посочи сградата. — А преди да влезем там, мисля, че е добре да узнаеш нещо за историята на щата и града.

— Да, сър — каза майор Нейлър.

— Противно на онова, което мислят повечето хора, Аламо не се управлява и не е собственост на федералното правителство, нито на щата Тексас, а е собственост на „Дъщерите на Република Тексас“. Тази организация не е като Ордена на Синсинати, членството в който, сигурен съм, че знаеш, тъй като баща ти беше негов член, е ограничено до преките потомци на офицерите на Джордж Вашингтон. Членството в „Дъщерите на Републиката Тексас“ е ограничено до дами, които могат да потвърдят, че са преки потомци на мъже и жени, които са служили на Република Тексас, преди републиката да сключи сделка с Вашингтон и да се присъедини към Съюза. Ще ви помогне и това, ако прадедите ви са загинали в Аламо, но битката при Сан Хасинто също ще ви помогне, ако другите дами ви харесат. Следите ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Доня Алисия Кастило е била избирана два пъти за президент на тази внушителна организация и се говори, което най-вероятно е вярно, че семейство Кастило през годините е предоставило много пари за разцвета на Аламо, както и за поддържането на много исторически паметници, така важни за Тексас. Схващаш ли общата картина?

— Да, сър.

— Наистина не знам как ще реагира тя на новината, че има незаконен внук в Германия. Подозирам, че няма да бъде много радостна.

— Разбирам, сър.

— Мисля, че най-добрият план на действие е аз да говоря, а ти да не казваш нищо повече от „Да, мадам“ или „Не, мадам“.

— Да, сър.

— При тези обстоятелства на мен ми се струва, тъй като Фреди и Нети Лустръс вярват, че майката…

— Елейн и аз също вярваме, сър — прекъсна го Нейлър. — А имаме и резултатите от кръвната проба.

Генерал Стивънс го изгледа смразяващо и продължи:

— … смятам, че ние имаме задължение да се погрижим момчето да получи онова, което му се полага като син на офицер, получил Медал за храброст. Освен всичко друго, момчето ще бъде прието в „Уест Пойнт“, ако пожелае. Не можем да позволим Кастило да правят с него, каквото те пожелаят, дори това да означава, че така ще им причиним известно объркване и смущение.

— Разбирам, сър.

— Така че затваряй си устата, когато стигнем там, и ме остави аз да говоря.

— Да, сър.

Доня Алисия Кастило, елегантна жена в края на петдесетте, или поне на толкова изглеждаше, с черна коса, прибрана на кок и в която имаше проблясващи сребърни нишки, отиде до вратата на офиса си, когато секретарката й каза по вътрешния телефон, че генерал Стивънс, който няма предварително уговорена среща, моли за няколко минути от нейното време.

— Какво неочаквано удоволствие, генерале! — каза тя, усмихна се и му подаде ръка. — Влезте, моля.

Тя се обърна и влезе в офиса си. Стивънс и Нейлър я последваха.

— Марджъри е добре, надявам се? — каза тя, като се настани зад бюрото си. — Видях я миналата седмица на обяда на Обединения фонд.

— Тя е добре, доня Алисия. На гости на майка си е.

— Предай й, моля те, моите поздрави — каза доня Алисия, после добави: — Седнете, моля, и ми кажете какво мога да направя за вас.

— Доня Алисия — каза генерал Стивънс, — мога ли да ви представя моя кръщелник, майор Алън Нейлър? Баща му и аз бяхме съквартиранти в „Уест Пойнт“.

— Е, много се радвам да се запозная с вас, майор Нейлър. Добре дошли в Аламо.

— Благодаря ви, мадам — каза Нейлър.

— Възникна един доста деликатен въпрос, доня Алисия — каза генерал Стивънс.

— Така ли?

— Алън, майор Нейлър, разполага с подробностите.

Доня Алисия се усмихна и погледна Нейлър с очакване.

„Исусе Христе, нали ми каза да си държа устата затворена и да оставя него да говори? А сега — какво?“

— Въпросът е в това, мадам… — поде колебливо Нейлър.

— Да?

— Имаме причина да вярваме, че мистър Кастило има син в Германия — каза Нейлър.

Тя го гледа миг, без да промени изражението на лицето си.

— Мисля, че говорите за покойния ми син Джордж — каза тя безизразно, — а не за съпруга ми.

„Исусе Христе — помисли си Нейлър — колко тромав и несръчен може да бъде един майор!“

— Да, мадам, говоря за сина ви.

— И как стигна това до вашето внимание? — запита тя.

— Мадам, аз всъщност живея временно в Германия. Във Фулда. Майката на момчето отишла при съпругата ми и при нейната приятелка, която е съпруга на моя командващ офицер…

— Майор Нейлър говори за полковник Фредерик Лустръс, доня Алисия — каза генерал Стивънс. — Аз го познавам добре. Той е чудесен човек, както и добър офицер.

— Разбирам — каза доня Алисия. — И казвахте, майоре?

— Фрау Госингер…

— Това майката на момчето ли е? — прекъсна го доня Алисия.

— Да, мадам. Жените са приятелки. Приятели бяха и полковник Лустръс и покойният баща на фрау Госингер…

— И следователно вие вярвате на тази… фрау Госингер?

— Да, мадам. Кръвната проба на момчето и на вашия покоен син съвпадна.

— Не мисля, че това е абсолютно доказателство за бащинство, нали?

— Не, мадам, не е — призна Нейлър.

— Това… трябва да се е случило преди повече от дванайсет години?

— Да, мадам. Момчето е дванайсетгодишно.

— Имате ли някаква представа защо тя повдига въпроса сега? Цели дванайсет години по-късно?

— Защото е смъртно болна, мисис Кастило — каза Нейлър.

— Не предполагам да имате снимка на момчето?

— Да, мадам, имаме — каза Нейлър и извади няколко снимки от джобчето на сакото си.

— То се казва Карл — каза Нейлър. — И е наистина много умно дете.

Доня Алисия дълго гледа първата снимка, после я остави и втренчи поглед във втората, остави и нея и се загледа в третата.

— Русокосо е — каза тя. — И толкова слабичко.

— Да, мадам — каза Нейлър.

— Ще ме сметнете ли за груба, ако ви помоля да изчакате отвън няколко минути? — запита доня Алисия. — Грейс ще ви донесе кафе. Мисля, че трябва да говоря със съпруга си.

— Да, разбира се — казаха генерал Стивънс и майор Нейлър почти едновременно.

Излязоха от офиса и седнаха един до друг на дивана във външния офис. Генерал Стивънс погледна майор Нейлър и повдигна вежди.

— Не мисля, че мина много добре — каза Стивънс.

(ДЕВЕТ)

Стая 714

Хотел „Плаца“

Ню Йорк сити, Ню Йорк

09:55, 12 март 1981

— Кой, по дяволите, може да е? — запита почти гневно Хуан Фернандо Кастило, когато звънна телефонът, макар в стаята да нямаше никого другиго.

Той беше висок мъж с едро и тежко телосложение, с гъста и все още черна коса. Беше по бели шорти и хавлиен халат. Не беше завързал колана на халата и се виждаха гърдите му, покрити с гъсти косми. Остави „Уол стрийт джърнъл“ на масичката, която използваха за доставка на храна по стаите, и се опита да бутне назад стола, който току-що беше придърпал до нея. Той се закачи за килима и се прекатури. Като го прекрачваше, се удари в масичката и преобърна чашата си с прясно изцеден гроздов сок, който, само Господ знаеше по каква причина, бяха сервирали в чаша с високо столче. Най-после отиде до телефона.

— Какво има? — изръмжа в слушалката.

— Събудих ли те, Фернандо? Звучиш така, сякаш ставаш от сън.

— Всъщност тъкмо закусвах — каза той. — Нещо не е наред ли, любов моя?

— Не, бих казала точно обратното.

— Тогава, защо се обаждаш в този час?

— Защото наистина исках да те хвана, преди да си излязъл от хотела.

— Какво има, Алисия?

— Току-що разбрах, че имаме внук. Че сме баба и дядо.

— Странно, като че ли си спомням, че имаме петима внуци — каза той.

После си помисли: „Четири внучки и един внук, деца на трите ни дъщери. Той носи моето кръщелно име, но фамилията му е Лопес. Фамилията Кастило ще умре с мен.“

— А сега стават шестима. Той е много красиво дванайсетгодишно момче.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Изглежда, че Джордж, или Хорхе, както го наричаме ние, е заченал дете в Германия.

„О, мили Боже!“

— Започни отначало, Алисия, моля те.

— Не звучиш особено очарован.

— Ще съм очарован, ако повярвам. Започни отначало, Алисия.

— Генерал Стивънс дойде в офиса ми преди малко — каза тя. — С него беше и един майор, който служи и временно живее в Германия. Генерал Стивънс каза, че майорът е негов кръщелник, че той и бащата на майора са били заедно в „Уест Пойнт“.

„Какво общо, по дяволите, има това с детето на Хорхе?“

— И?

— Майорът — името му е Нейлър — каза, че майката на момчето отишла при съпругата му и й казала, както и на съпругата на полковника, двете са приятелки, за момчето.

„О, Исусе, моля те, Алисия, нямам нужда от това!“

Когато Хорхе, техният единствен син, беше умрял, Хуан Фернандо Кастило трябваше сериозно да се замисли дали да не повери съпругата си на грижите на държавните институции. Не се беше стигнало чак дотам, но тя беше в депресия повече от година и все още имаше проблеми с психиката два пъти в годината — на рождения ден на Хорхе и на датата на смъртта му.

— Господи, любов моя, Хорхе… ни напусна… преди дванайсет години — каза той.

— Знам. Казах ти, момчето е на дванайсет.

— И какво иска да направим генерал Нейлър? Алисия, откъде знае той, че детето е на Хорхе?

— Фернандо, когато видях снимката на момчето, то се казва Карл, оттам ме погледнаха очите на Хорхе.

„Това едва ли е доказателство за бащинство. О, любов моя, толкова съжалявам. Как може този проклет генерал Стивънс да ти причинява това? За какво ли е мислил този кучи син?!“

— И какво иска да направим за детето генерал Стивънс?

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа, иска да му осигурим издръжка ли? Какво?

— Не е казал нищо за издръжка. Но ако детето е син на Хорхе и е наш внук, ние, разбира се, ще го издържаме. Какъв въпрос!

„О, по дяволите!“

— Любима, чуй ме. Ако това е вярно…

— Разбира се, че е вярно!

— Не знаем със сигурност, любима. Нашето желание не означава, че нещата стоят наистина така.

— Той има очите на Хорхе — каза тя.

„Очите му могат да вървят по дяволите!“

— Искам да те помоля, любима, да се успокоиш. Ще се върна у дома утре и тогава ще поговорим по въпроса. Ще говоря и с генерал Стивънс, за да получа всички факти…

— Казвам ти, Фернандо, това е детето на Хорхе.

— Ако е така, никой няма да е по-щастлив от мен. Но не го знаем със сигурност, любима. И трябва да сме много внимателни в ситуация като тази.

— Сега вече съжалявам, че ти се обадих — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че съжалявам, че ти се обадих — каза тя. — Разваляш всичко, Фернандо. Понякога ми се струва, че имаш сърце от лед.

— Хайде, скъпа. Аз мисля за теб. Чуй ме. Може би по-късно днес ще успея да хвана самолет. Когато се прибера у дома, ще поговорим.

Тя не отговори.

— Скъпа, ще ми направиш ли услуга?

— Каква?

— Помоли генерал Стивънс да дойде, ако може, в офиса ми рано утре сутринта.

„Срещата в банката просто ще трябва да почака. Просто не мога да й позволя да потъне отново в депресия. Защо, по дяволите, не дойдох с проклетия «Лиър»? Защото, когато с него пътува един човек, е такова разхищение на пари, все едно че ги хвърляш в тоалетната. Дали не мога да наема чартърен полет? Успокой се, за Бога! Никой няма да умре. Ще се прибера по-късно днес, а това е достатъчно скоро.“

— Щом искаш — каза тя студено.

— Не знам кой полет ще успея да хвана, любов моя. Но ще бъда на първия самолет за Далас, който успея да хвана днес следобед. И ще изпратя нашия „Лиър“ в Далас, за да ме посрещне. Добре ли е?

— Прави, каквото искаш — каза Алисия.

— А, междувременно, моля те, не прави и не казвай нищо, за което по-късно можеш да съжаляваш.

Тя затвори, без да му отговори. Хуан Фернандо Кастило спокойно остави слушалката. После вдигна поглед към тавана, вдигна ръце над главата си и ги опъна.

— Исусе Христе! — извика той. — Не ми причинявай това! Тя страда достатъчно.

(ДЕСЕТ)

Фоайето за пътници

„Лав фийлд“

Далас, Тексас

20:05, 12 март 1981

— Какво искаш да кажеш, как така не е тук? — запита Хуан Фернандо Кастило служителя, който отговаряше за пътниците.

— Съжалявам, мистър Кастило, но самолетът просто не е тук.

Дон Фернандо извади мобилния си телефон и натисна няколко копчета, преди да осъзнае, че екранът е черен, което означаваше, че проклетата батерия е свършила.

— Може ли да използвам онзи телефон?

— Да, разбира се, сър.

Той набра номера по памет и миг по-късно чу:

— Авиация „Лиймс“.

— Кой е на телефона?

— Ралф Портър.

— Ралф, тук е Фернандо Кастило.

— С какво мога да ви помогна, дон Фернандо?

— Можеш да ми кажеш, къде, по дяволите, е моят „Лиър“. Аз съм на „Лав“, а той не е тук.

— Изчакайте секунда да проверя, сър.

„Провери, кучи сине! Като харча толкова пари за теб, трябваше не само да ми осигуриш самолета, щом го искам, но трябва да знаеш къде е и без да проверяваш.“

— Дон Фернандо?

— Да?

— Излетял е от Нюарк преди около час, сър. Което означава, че ще се приземи тук след около два часа.

— Случайно да знаеш какво е правил самолетът ми в Нюарк?

— Да, сър. Доня Алисия е пътувала с него дотам, сър. Казала, че трябва да хване полета на „Пан Американ“ за Франкфурт в шест часа и няма друг начин да успее.

— Разбира се. Сигурно ми се е изплъзнало от ума. Много ти благодаря.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, сър?

— Не, благодаря.

Той остави слушалката, после отново я вдигна и набра друг номер по памет.

— Жаклин, аз съм — каза той. — В този ред, обади се на генерал Стивънс във Форт Сам и го запитай къде в Германия трябва да отида. Той ще разбере.

— Германия? — запита Жаклин Санчес, която беше негова секретарка от двайсет години.

— Германия. После ми запази място на следващия самолет, който излита от „Далас-Форт Уърт“ в посоката, в която трябва да замина.

— Не знам какви директни полети има от „Далас-Форт Уърт“ за Германия — каза Жаклин. — Защо не вземете „Лиъра“ и не отлетите за Ню Йорк?

— Защото проклетият „Лиър“ е на път обратно от Ню Йорк и ще бъде в Сан Антонио чак след два часа.

— Усещам, че сте недоволен — каза тя. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Само ми запази място на следващия проклет самолет за Германия, Джаки.

— Смятайте го за направено. Къде сте?

— Аз съм на проклетото летище „Лав“ и смятам да взема такси, за да се върна на проклетото „Далас-Форт Уърт“.

— Много е да се използва два пъти думата „проклет“ в едно изречение, сър. Сигурно сте много ядосан.

— Алисия е на път за Германия, за да види сина на Хорхе.

— О, мили Боже!

— Да, точно така!

— Обадете ми се, когато стигнете на „Далас-Форт Уърт“. Ще уредя всичко, докато стигнете там.

— Благодаря, Джаки.

— Хорхе е имал дете? — запита тя.

— О, Господи, Джаки, надявам се това дете наистина да е негово.

— Ще кажа една молитва — каза Жаклин и линията заглъхна.

(ЕДИНАЙСЕТ)

Къщата в гората

Близо до Бад Херсфелд

Крайс Херсфелд-Ротенбург

Хесе, Западна Германия

18:50, 13 март 1981

Портиерът не искаше да пусне мерцедеса на Лустръс да мине, защото нямаше разрешение от къщата. Когато то най-после дойде и стигнаха до къщата, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер ги чакаше на каменната веранда.

— Добър вечер — каза той.

— Здравей, Карл — каза майор Нейлър.

— Съжалявам, но мама не приема днес — каза момчето.

— Ние наистина искаме да говорим с нея — каза Нейлър. — Може ли да влезем?

— Разбира се.

То отвори вратата, после ги последва в къщата.

— Не вярвам да познавам дамата — каза то, когато влязоха в къщата.

— Карл — поде Нети, — това е твоята…

— Карл, аз съм баба ти — каза Алисия Кастило.

— О!

— Ако знаех за теб, щях да дойда много по-скоро — каза Алисия. — Може ли да те прегърна и да те целуна?

— Предпочитам да не го правиш — каза момчето.

— Исусе, Карл! — каза Нейлър.

— Всичко е наред — каза Алисия.

— Карл — каза Нети, — наистина бихме искали да видим майка ти за малко.

— Мама не се чувства добре — каза момчето.

— Разбираме, Карл — каза Елейн Нейлър.

— Наложи й се да пие не само хапчета, но и много алкохол — каза момчето.

— Карл — каза Алисия, — заведи ме при майка си.

Той я погледна, после каза:

— Щом настоявате.

В стаята, както си спомняше Алисия по-късно, миришеше на коняк. Ерика фон унд зу Госингер лежеше в леглото на една страна и вдигна глава, когато светлината от коридора влезе в затъмнената стая.

— Кой е? — запита тя на немски. — Излезте и ме оставете на спокойствие!

— Съжалявам — каза Алисия. — Не говоря немски.

— Коя сте вие? — запита фрау Ерика на английски, но крайно нелюбезно.

— Аз съм майката на Джордж, скъпа — каза Алисия. — Дойдох да се погрижа за теб и Карл.

Фрау Ерика, не без усилие, успя да седне в леглото и да запали нощната лампа.

— Вие сте майката на Джордж?

— Да. Казвам се Алисия.

Фрау Ерика й подаде ръка и Алисия я пое.

— Съжалявам, че не съм знаела за теб и момчето — каза Алисия.

По бузите на фрау Ерика се стичаха сълзи, тя започна да плаче тихо. Алисия я прегърна.