По заповед на президента

(ЕДНО)

На борда на „Лиър 45X N5075L“

Над „Кеймбридж“, Мериленд

04:20, 10 юни 2005

— Въздушен контрол на Ричмънд — каза Кастило в микрофона. Светлината от контролното табло падаше върху лицето му, нежно смесвайки се с първите утринни лъчи. — Тук „Лиър“ пет-нула-седем-пет, височина на полета двайсет и девет, посока две-нула-девет, скорост петстотин възела.

— Разбрано, „Лиър“, седем-пет.

— Молим за разрешение да променим целта на полета от Файетвил на въздушна база „Поуп“. Имаме разрешително за кацане.

— Ричмънд одобрява промяната на крайната цел. Запазете сегашната височина на полета. Прехвърляме към контрола на въздушната база.

— Разбрано, Ричмънд. Благодарим ви.

— Въздушен контрол на базата „Поуп“, тук „Лиър 5075“, височина на полета двайсет и девет, скорост петстотин възела. Наближаваме „Поуп“ след три минути. Искаме разрешение и директиви за кацане.

— „Лиър 5075“, не ви виждам на радара. Работи ли транспондерът ви?

— О, по дяволите! — каза Кастило и се обърна към Фернандо. — Къде е скрит индикаторът на транспондера в тези самолети?

Фернандо посочи долната дясна част на контролното табло и натисна копчето на микрофона.

— „Поуп“, тук „Лиър 5075“. Транспондерът ни работи.

— О, ето ви! О’кей. Разрешено е приближаване. Започнете спускане до ниво на полета десет. Докладвайте над Голдсборо.

— Разбрано, започваме спускане до десет хиляди фута. Ще докладваме над Голдсборо.

— Точно така, седем-пет.

— „Поуп“, моля, свържете се с капитан Брустър от Осемнайсети въздушен полк и му съобщете кога ще пристигнем. Кажете му, също така, че ще имаме нужда от земен транспорт.

— Разбира се, седем-пет.

— Благодарим ви, „Поуп“.

— Хайде, разкажи ми за себе си и за дамата-ченге, гринго — каза Фернандо. — Много е хубава!

Не последва отговор.

— Хей, гринго, мислех, че ще ми казваш всичко!

Погледна Кастило. На слабата светлина на лампите от контролното табло видя, че главата му е наведена напред. Чарли беше дълбоко заспал. Фернандо се замисли дали да не го разтърси по рамото, но се отказа.

(ДВЕ)

Въздушна база „Поуп“, Северна Каролина

04:55, 10 юни 2005

Фернандо Лопес побутна Чарли по рамото.

— Хей, Спяща красавице! Събуди се!

Кастило отметна рязко глава назад, после погледна през прозореца. Движеха се бавно по пистата, покрай дълга редица самолети на Военновъздушните сили.

— Приземили сме се — каза Кастило изненадано.

— Без никаква помощ от твоя страна.

— Съжалявам, Фернандо.

— Хайде, гринго, кога си спал за последен път?

— Не знам — каза Кастило след миг. — Къде отиваме?

— От наземния контрол казаха да се движим по пистата, докато не ни посрещнат — каза Фернандо.

Кастило отново погледна през прозореца. Не се виждаше никакво превозно средство, но се виждаше човек, който размахваше ръце в сигнал „продължавайте напред“. Докато Кастило гледаше, човекът, който в момента вървеше заднишком към отворената врата на единия от хангарите, показа сигнал „завийте вдясно“. Когато Фернандо обърна самолета към хангара, веднага получи сигнал „спри“ и „изключи двигателите“.

— Това вероятно е хангарът, където „Делта“ държат своите „727“ — каза Кастило.

Потвърждението за това дойде почти мигновено. На заден ход от хангара излезе влекач. Двама войници, със зелени барети на главите, погледнаха от техния самолет към влекача, който ги задърпа към хангара. Когато самолетът беше прибран, вратите започнаха да се затварят.

Кастило видя капитан Хари Брустър и Вик Д’Алесандро до вратата на вътрешен офис.

— Впечатлен съм от самолета ти, Чарли — каза Д’Алесандро и го поздрави с ръкостискане и потупване по рамото. — Откъде го взе, по дяволите?

— От компанията за самолети под наем в Аламо — отговори Кастило. — Защо сме в хангара?

— Обади ни се генерал Макнаб, Чарли. Той е някъде над Атлантика и ще пристигне след около три часа. Каза, че иска да те види незабавно. Реших, че ще стане по-бързо тук, отколкото ако отидем до бившия затвор. Самолетът на Макнаб ще дойде тук веднага щом свали на земята екипа.

— Той каза ли защо?

Д’Алесандро поклати глава. Фернандо и сержант Шърман слязоха от самолета и отидоха при тях.

— Това е братовчед ми, Фернандо Лопес — каза Кастило.

— Той управлява самолета? — запита Д’Алесандро.

— Самолетът е негов.

— И колко се наложи да му кажеш?

— Почти всичко.

— Жалко — каза Д’Алесандро с безизразно лице. — Сега ще трябва да го убия.

После се усмихна и му подаде ръка.

— С Чарли се познаваме отдавна — каза Д’Алесандро.

— Знам — каза Фернандо. — Каза да те прострелям два пъти в топките, ако ми създаваш проблеми.

Д’Алесандро се усмихна широко.

— Харесва ми, Чарли — каза той. — Но вероятно ще го убия, въпреки това.

— Имаш ли нещо друго за мен, Вик? — запита Кастило.

Д’Алесандро поклати глава. Капитан Брустър каза:

— Не, сър.

— Имам нужда от малко свободно време — каза Кастило. — Заспах в самолета. Трябва и да се преоблека. Има ли някакви проблеми Фернандо да дойде с мен в апартамента за ВИП гости?

— Не, сър — каза Брустър.

— Ти ли ще останеш на пост, сержант Шърман? — запита Кастило.

— Да, сър.

— Не виждам проблем, ако си починеш малко и се прибереш у дома си. Дай телефонния си номер и бъди готов да се върнеш тук с предупреждение от половин час. Остави радиото в самолета.

— Сър, ако нямате нищо против, знаете какви са съпругите, бих предпочел да отида в бившия затвор с мистър Д’Алесандро.

— Както искате, сержант — каза Кастило.

— О’кей — каза Д’Алесандро. — Брустър ще те заведе до помещенията. А аз ще заведа Шърман до бившия затвор. А когато останат четирийсет и пет минути до пристигането на генерал Макнаб, ще се обадя на Брустър и той ще те доведе тук. Всички ли са съгласни?

Всички кимнаха. Капитан Брустър и сержант Шърман казаха:

— Да, сър.

В караваната на Брустър, на път към апартамента за ВИП гости, Фернандо каза:

— Онова, което каза сержантът, беше тъжно.

— Какво? — запита Чарли.

— Каза, че не иска да се прибере у дома си заради съпругата си — каза Фернандо. — Налага се да пътува, да работи извънредно, а вкъщи стават скандали заради това.

— Той не каза точно това, Фернандо — обясни Кастило. — Той се прибра по-рано у дома си, преди Д’Алесандро да го вземе оттам като един от хората, които ще работят с комуникаторите. Казал на съпругата си, че ще участва в операция. Тя знае, естествено, какво е това — че ще отиде някъде и ще прави нещо, за което не може да й каже. Той е от „Делта Форс“, така че тя знае, че местата, където го изпращат, обикновено не са приятни и че той не знае кога ще се върне. Съпругите на членовете на Специалните части се научават да се справят с това. Не им е лесно, но се справят. Той не иска да се прибере у дома, да я събуди, тя да се развълнува, че се е прибрал невредим, а после, след два часа, двамата да преживеят всичко това отново.

— Исусе Христе! — каза тихо Фернандо.

— Не си спомням откога не съм хапвал нещо — каза Кастило.

— Сър — отговори Брустър, — в хладилника ви със сигурност има шунка и швейцарско сирене. И хляб. Не знам обаче дали ще можете тази вечер да намерите какво друго да хапнете. Всичко е затворено. Освен ако не искате да дойдете у дома с мен.

— Благодаря, но не. Мислех си за закуска. Може ли онзи сержант да дойде, да кажем, в седем без петнайсет и да приготви закуска? Няма да мога да отида никъде, защото ще съм в цивилни дрехи, а и Фернандо е с мен.

— Добре. Той ще бъде там.

Като влязоха в спалнята на апартамента за ВИП гости, Чарли отиде при багажа си, извади и приготви до леглото си чисто бельо, сако от туид, светлокафяви панталони, риза и обувки.

— Какво, по дяволите, правиш, гринго? — запита Фернандо.

— Не искам да губя време, когато ни се обадят сутринта.

— Вече е сутрин — каза Фернандо.

— Фернандо, да знаеш, че познавам часовника и дори разпознавам малката от голямата стрелка.

Фернандо се усмихна, отиде при куфара си и също започна да приготвя на пода до леглото си чисти дрехи.

Чарли съблече униформата си и като се опита да не обръща внимание на телесната миризма, която сега се излъчваше от тази материя-чудо, сгъна я и я остави при багажа. Като отиде в кухнята без тежките ботуши, му се стори, че краката му са ужасно олекнали. Направи сандвичи с шунката и сиренето. Нямаше нито масло, нито горчица. Занесе един сандвич в спалнята на Фернандо. Фернандо го изгълта на две хапки и каза:

— Никак не е хубав.

А после запита дали има още.

Чарли направи още два сандвича и даде единия на Фернандо. Докато ядеше, той се съблече и прибра потника и слиповете си в куфара. Взе тоалетния си несесер в банята, изкъпа се, обръсна се и легна гол в леглото. Видя, че Фернандо вече е в другото легло, легнал на една страна, вероятно заспал. Чарли изгаси лампата на нощното шкафче, обърна се на една страна и заспа със спомена за нежния допир на дланта на Бети до бузата си и топлите й устни.

(ТРИ)

Въздушната база „Поуп“, Северна Каролина

07:35, 10 юни 2005

Генерал-майор Х. В. Гонзалес беше на кормилото на караваната „Додж“ пред помещенията за ВИП гости, когато Чарли Кастило и Фернандо Лопес излязоха от сградата. Капитан Брустър им се беше обадил преди десет минути, когато Чарли и Фернандо тъкмо привършваха закуската си, за да каже на Кастило, че генерал Макнаб ще пристигне в 07:45.

— Добро утро, генерале — каза Чарли, след като беше поставил багажа им в багажника и се беше настанил вътре. — Това е братовчед ми, Фернандо Лопес.

Гонзалес преметна ръка през облегалката на предната седалка и каза:

— Bienvenida a Fort Bragg, Seinor Lopez.

— Благодаря, сър — отговори Фернандо на испански.

— Предполагам, Кастило — каза Гонзалес, вече на английски, — че сте обмислили въпроса дали да дадете на мистър Лопес достъп до поверителна информация.

„Е, майната ти, генерале!“

— Упълномощен съм, генерале — каза студено Кастило — да кажа на братовчед си или на някого другиго онова, което смятам за нужно по отношение на ситуацията.

Говореше не само на испански, но на мексиканско-тексаския диалект, характерен за района на Сан Антонио.

Фернандо забеляза говора и тона му, изгледа го изненадано и каза на Гонзалес на испански:

— Не знам дали е подходящо да ви го кажа или не, сър, но аз съм капитан от запаса и имам разрешение да получавам секретна информация, дори топсекретна.

Гонзалес изсумтя, но нищо не каза.

Като стигнаха до хангара на летището, Д’Алесандро вече беше там, както и още един генерал, един генерал-майор и неговият помощник, капитан. И двамата носеха зелени барети.

— Вие сте Кастило, предполагам? — каза онзи с двете звезди и подаде ръка на Фернандо. — Аз съм генерал Чанси. Командир съм на Специалния военен център.

— Не, сър — каза Фернандо и посочи Чарли. — Той е Кастило.

— Съжалявам — каза генерал Чанси и подаде ръка на Кастило.

— Това е Фернандо Лопес, генерале — каза Кастило. — Работи с мен по този въпрос.

Генерал Чанси кимна и се усмихна леко. Не беше разменена нито дума повече, докато Д’Алесандро, след като се обади по телефона, закрепен за стената, не каза:

— Самолетът на Макнаб се е приземил.

Кастило гледаше от хангара как огромният „Глоубмастър С–17“ се носи бавно и величествено по пистата. Шофьорът на влекача, който беше точно зад вратите на хангара, запали двигателя.

Човекът на пистата подаде сигнал на самолета да спре и да изгаси двигателите. Самолетът спря, но пилотът не изключи двата двигателя. Едната врата в корпуса се отвори и слязоха двама мъже.

Единият беше генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб, облечен в маскировъчна униформа с пустинен камуфлаж и зелена барета на главата. Вторият мъж беше облечен в пилотската униформа на Военновъздушните сили. Отиде при човека на земята, който подаваше сигналите, и заговори тихо с него. Той пъхна стрелките под мишница и направи знак с ръка на шофьора на влекача, който го изкара от хангара.

Когато влекачът стигна до човека със стрелките, той се качи и седна на задната седалка. Влекачът тръгна по пистата, самолетът го последва.

Офицерът от Военновъздушните сили заподтичва след генерал Макнаб и се изравни с него пред вратите на хангара.

Кастило отдаде чест. Макнаб върна жеста.

— Простете ми, че го споменавам — каза Макнаб, — но не трябваше да правиш това. Тъкмо казвах на полковник Торине каква чест е за нас да имаме цивилен с такъв висок ранг, личен представител на президента, който да ни ръководи в изпълнението на задачата.

Кастило се почувства като глупак заради това, че беше отдал чест, но го беше направил по инстинкт. Усети още, че в тона и думите на Макнаб има и още нещо, освен сарказъм.

— Добре дошъл у дома, сър — каза Кастило.

— По дяволите, посрещат ни двама цивилни — каза Макнаб като видя Д’Алесандро. — Не знаех, че ставате толкова рано сутрин, мистър Д’Алесандро.

— Добро утро, генерале.

— Имаш ли сигурно място за нас, Вик? — запита Макнаб.

Д’Алесандро посочи вратата на вътрешния офис.

— Добре, да отидем да си разказваме военни истории — каза Макнаб. — Д’Алесандро, Торине, генералите и, разбира се, мистър Кастило.

Фернандо погледна Чарли, без думи.

„Фернандо ще остане тук с помощниците? Няма начин!“

— Освен ако няма някаква причина това да не може да стане, бих искал мистър Лопес да е с мен — каза Чарли.

— Да, сър, разбира се — каза Макнаб и подаде ръка. — Казвам се Макнаб, мистър Лопес.

„«Да, сър?» За какво е всичко това, по дяволите?“

— Как сте, сър? — запита Фернандо.

— Канех се да го убия, генерале — каза Д’Алесандро, докато прекосяваха хангара. — Чарли му е казал всичко.

— Изчакай, докато вече няма да имаме нужда от него — каза Макнаб.

Офицерът от Военновъздушните сили, който беше всъщност полковник Торине, се усмихна и поклати глава.

Като влязоха в офиса, Макнаб седна зад бюрото, а Д’Алесандро затвори вратата.

— Заради мистър Кастило и мистър Лопес — започна Макнаб, — ще кажем, че полковник Торине е командир на Седемнайсети въздушен ескадрон в Чарлстън, Южна Каролина. Преди да го повишат, той отговаряше за „С–22“ тук. Не можахме да намерим кой друг да пилотира „С–17“ и трябваше да го направи самият Торине.

Торине подаде ръка на Кастило.

— Наистина ли сте били най-лошият помощник на генерал в армията? — запита той с усмивка.

— Щом генерал Макнаб казва така, сигурно е истина, сър — каза Кастило.

Торине и Фернандо също си стиснаха ръцете.

— Вашият самолет ми харесва, мистър Лопес — каза той.

— Благодаря ви — каза Фернандо.

— Ако обичате, мистър Кастило — каза Макнаб, — запознайте ни с онова, което сме пропуснали. Генерал Нейлър си е генерал Нейлър, не ни каза нищо и все още сме в тъмното, така да се каже.

„Защо се обръща към мен с «мистър Кастило»? Всички знаят, че съм майор.“

— Самолетът, който търсихте в Абеше, сър, е отвлечен, почти сме сигурни в това, от група терористи от Сомалия, които се наричат „Свещеният легион на Мохамед“…

— Името нищо не ми говори — прекъсна го Макнаб. Погледна останалите, които поклатиха глави.

— Те имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата във Филаделфия.

— Откъде имате тази информация, мистър Кастило? — запита Макнаб.

— От руснак, търговец на оръжие. Едно от имената, с които се подвизава, е Александър Певснер. Друго име, което използва, е Васили Респин.

— Познавам господина и по двете му имена. Истински негодник — каза Макнаб. — Това ми звучи като фантазия от шпионски роман. Къде получи информацията?

— От самия Певснер във Виена.

— И защо той ти е дал информацията? Не ми казвай, че е от алтруизъм.

— Не иска да привлича вниманието. Или, с други думи, иска да отвлече вниманието от себе си, за да се занимава спокойно с бизнеса си.

Макнаб изсумтя.

— Както и да е — продължи Кастило, — последното, което научихме, е че самолетът, пребоядисан и с отличителните знаци на „Еър Суринам“, е видян за последен път в Нджамена, Чад, след полет от Хартум. Но в Хартум няма регистриран полет на „Еър Суринам“ за последните шест месеца.

— Това би могло да стане — каза полковник Торине и направи жест с пръсти, който имитираше даването на подкуп.

Кастило не отговори, а продължи:

— Самолетът заредил гориво и отлетял с план на полета за летище „Муртала“ в Лагос, Нигерия. И никога не стигнал там.

— И къде, мислиш, че е? — запита полковник Торине.

— Кенеди мисли, че е в Южна Америка — каза Кастило.

— Кенеди? Кой е Кенеди? — прекъсна го генерал Макнаб.

— Човекът на Певснер. Американец. Бивш агент на ФБР — каза Кастило.

— Първото му име Хауърд ли е? — запита Макнаб.

Кастило кимна.

— ФБР го търсят, доколкото знам — каза Макнаб. — Тук идва човек от ФБР и ни помоли, ако разберем къде е, да им кажем.

— Това е съвсем друга история, сър, но видях досието му. Не е обвинен в нищо.

— И се ползва с добрите препоръки на Певснер, сигурен съм? — запита Макнаб.

Кастило не отговори.

— Къде в Южна Америка — запита Макнаб.

— Не съм сигурен, че самолетът би могъл да стигне до Южна Америка от която и да е точка на западното крайбрежие на Африка — каза полковник Торине. — Каква е конфигурацията на самолета?

— Излязъл е от пътническата служба на „Континентал Еърлайнс“ — каза Кастило. — Икономичен на гориво, 189 места.

— Това вероятно означава конфигурацията за кратки полети — каза полковник Торине и извади компютър с размери, позволяващи да се събере в джоб, от джобчето на ръкава на пилотския си костюм. Започна да натиска клавишите със специална игла. — Обикновено това означава максимум около 8 000 до 8 150 галона гориво. Което му дава обхват на полета от 2 170 мили. Без резервното гориво, разбира се.

Започна бързо да натиска още копчета със специалната игла.

— Суринам е извън обсега — каза той. — Но Джорджтаун, Гвиана, е. Малко по-нагоре по крайбрежието, не повече от двеста мили от Парамарибо, и е единственото летище, за което знам, че ще приеме „Боинг 727“. От Дакар до Джорджтаун има 2 455 морски мили. Стандартна конфигурация просто няма как да ги измине.

— Допълнителните резервоари за гориво — каза Кастило.

— Добре, да включим и този фактор — каза полковник Торине и бързо започна да натиска копчетата на клавиатурата. — Ако приемем, че това са стандартни армейски резервоари — а трябва да приемем, че са такива, — то те съдържат по петстотин галона гориво…

— Как самолетът въобще е стигнал до Африка, на първо място, щом капацитетът му не позволява да се прекоси Атлантика? — запита Макнаб, а после, тъй като бързо се досети, добави: — Съжалявам, глупав въпрос.

Но Торине и без друго му отговори:

— Най-вероятно през Гандър, Нюфаундленд, до Шанън, Ирландия. Това е най-дългият „крак“, около 1 700 морски мили, но е във възможностите на „Боинг 727“. После надолу към Франция, Северна Африка и така нататък.

На Кастило му хрумнаха няколко неприятни и неласкави мисли една след друга. Първата беше, че въпросът на генерал Макнаб наистина беше глупав. А Макнаб рядко задаваше глупави въпроси.

„Е, Исусе, той току-що се върна от Северна Африка, където проведе изключително успешна операция на «Грей Фокс». Уморен е. Знам как са тези неща. И въпреки че съм впечатлен от джобния компютър на Торине и ловкостта, с която натиска клавишите с тази игла, малко е късно сега да започнем да пресмятаме докъде би могъл да стигне един «Боинг 727».“

Като че ли прочел мислите на Кастило, Торине го погледна и каза:

— Предполагам, че е трябвало да направим това по-рано, но, честно, работех по предположението, че самолетът се е насочил към Мека.

„Какво каза? Това пък какво е, по дяволите?“

— Извинете, сър? — каза Кастило.

Лицето на Торине изразяваше: „Изпуснах думите, без да помисля.“ Той погледна, с известно смущение, Макнаб.

— Кажи му — каза Макнаб, а после, преди Торине да е успял да си отвори устата, продължи: — Генерал Нейлър, вероятно защото е мислел, че няма нужда аз да знам, не сподели с мен защо търсим самолета в Чад, но…

И той направи знак на Торине да продължи той. Торине погледна Кастило.

— Знаете ли кой е генерал Макфадън?

— Помощник-командирът на генерал Нейлър във въздушната база „Макдил“ — отговори Кастило.

— Точно така — каза Торине. — Познаваме се отдавна. Когато генерал Макфадън ми се обади, за да осигуря екипа подкрепа за мисията на Макнаб, ми каза, че въпреки сведението, че самолетът ще бъде разбит в Камбаната на Свободата, той мисли, че съществува възможност той да лети до Мека, където да бъде разбит в kaaba, с което наистина ще ядоса мюсюлманите. Самолетът е американски, вероятно ще бъде открито тялото на американски пилот…

— Исусе! — каза Кастило.

— Което и на двама ни се стори много по-логично, отколкото разрушаването на Камбаната на свободата — каза Макнаб. — И все още намирам повече смисъл в другата хипотеза.

— Генерале, наистина мисля, че целта е Филаделфия — каза Кастило.

— Далеч съм от мисълта да оспорвам преценката на личния представител на президента — каза Макнаб. — Разкажи ни за резервоарите за гориво, Торине.

„Господ ми е свидетел, че съм експерт по сарказма на Макнаб, но в тона и думите му пак има нещо повече от очевидното. Какво, по дяволите, цели той?“

— О’кей, докъде бях стигнал? — запита Торине, като отново се консултира с компютъра си. — Един резервоар съдържа петстотин галона. Не знам колко резервоара са качени на борда в Абеше…

— Вероятно ще разбера това, когато отида в Козумел — каза Кастило.

— … но са били повече от един. Да видим какво знаем. Два резервоара, хиляда галона. — Торине продължи да натиска клавишите със специалната игла. — Да си представим, че с един галон се изминават 0,226 морски мили, това прави 226 мили допълнителен обсег. Две хиляди сто и седемдесет плюс 226 означава, че горивото им ще свърши на петдесет и девет мили от Джорджтаун.

— Кажи колко резервоара са им нужни, за да им дадат необходимото гориво — нареди Макнаб. — А също така и колко резервоара биха могли да качат на борда.

— Добре — каза Торине. — Още два резервоара ще добавят още 226 мили. Така ще могат да прекосят морето и ще им остане гориво за още 160 мили. Шест резервоара ще им позволят да прекосят морето и ще им остане гориво за още 400 мили.

— По-добре да приеме, че имат осем резервоара — каза Макнаб. — А теглото?

— Не мисля, че теглото би представлявало проблем — каза Торине. — Да проверя.

На вратата се почука. Д’Алесандро отиде до нея и я отвори. На прага стоеше сержант от Специалните части.

— Търсят ви на сигурната линия, мистър Д’Алесандро — каза той.

Д’Алесандро отвори чекмеджето на бюрото и извади телефон. Каза няколко кратки думи, след което го подаде на Кастило.

— Кастило.

— Дик е, Чарли — каза майор Х. Ричард Милър. — Имаме потвърждение, че двамата, които са посетили джамията на Бритън, са онези, обучавали се в „Спартан“. Където са получили сертификати за „Боинг 727“.

— Чудесно. Това доста изяснява нещата, нали?

— Така изглежда — каза Милър. — Има и още нещо, Чарли.

— Добре. Давай.

— Бети Шнайдер каза да ти предам съобщение.

— Също толкова чудесно. Какво е то?

— Каза да ти го предам буквално, Чарли — каза Милър с известно смущение.

— Добре, да чуя.

— Тя каза: „Би трябвало да знам по-добре, Дон Жуан.“

— О, по дяволите!

— Какво, по дяволите, си й направил, Дон Жуан?

— Това ли е всичко, Дик?

— Да.

— Ще държим връзка — каза Кастило и подаде телефона на Д’Алесандро.

„Предполагам, че сержантът от патрулите най-после е казал на лейтенант Шнайдер с какво име съм известен в Тайните служби. По дяволите! По дяволите!“

Кастило усети погледа на Макнаб върху себе си.

— Беше Милър, сър — каза Кастило. — Потвърдило се е, че двамата сомалийци са учили в „Спартан“ и са квалифицирани да управляват „Боинг 727“.

— Е, предполагам, че тогава kaaba е в безопасност от тези лунатици — каза Макнаб. — Това добре ли е или зле?

— Изчислих за десет резервоара — каза полковник Торине. — Ако единият галон тежи седем паунда, това прави 35 000 паунда. Ще се добавят още 1 130 морски мили, което прави общо 3 305 мили, и ще останат още 22 295 паунда под максималния товар.

— И така те ще могат да летят до което проклето място си искат — каза Макнаб. — А възможен ли е директен полет до Филаделфия?

— Не — каза Торине. — Това е около 3 500 морски мили. Но нека сме сигурни. Той отново заработи с клавиатурата на компютъра. — 3 361 морски мили. Прекалено далеч. Дори да предположим, че резервоарите им са повече, защо биха искали да пристигнат във Филаделфия с почти празни резервоари?

— Добро възражение — каза Макнаб. — Ако се учат от единайсети септември, знаят, че за по-добра експлозия им трябва повече гориво.

Торине понечи отново да изчисли нещо на компютъра, но Макнаб го хвана за ръката, за да го спре.

— Остави вече това — каза му. — Да предположим, че самолетът е някъде в горната източна половина на южноамериканския континент, може би дори в Суринам. Предполагам, че сте казали на ЦРУ, ФБР и на разузнаването на Централното командване онова, което е открил приятелят ти, бившият агент на ФБР?

— Да, но не им е казано откъде е информацията.

— Добре, но все пак трябва да предположим, че над тази част на света вече са насочени доста сателити. Не могат да работят нощем, но през деня вероятно ще го открият.

— Кенеди казва, че знае къде е и ще ми каже, когато отида при него.

— Къде, по-точно? — запита Макнаб.

— Козумел, на полуостров Юкатан.

— Знам къде е — каза Макнаб. — Защо не иска да ти каже по телефона?

— Не знам — отговори Кастило. — Но ще трябва да играем по неговите правила.

— И кога ще отидеш там? — запита Макнаб.

— Веднага щом свършим тук — каза Кастило. — И след като докладвам на секретар Хол какъв е планът ви за неутрализиране на самолета.

Макнаб се замисли за миг, после каза:

— Господа, ще ни оставите ли за малко насаме с мистър Кастило?

Другите не бяха доволни, обаче излязоха от стаята. Макнаб затвори вратата и се обърна към Кастило.

— Проблемът не е как да го неутрализираме, Чарли — каза той, — а колко бързо можем да го направим.

„Значи се върнахме на «Чарли»?“

— Не съм сигурен дали ви разбирам, сър.

— Какво, нима си забравил всичко, което си научил в Специалните части? — запита Макнаб с тон, който далеч не беше приятен.

— Добре — продължи Макнаб и погледна часовника си, — сега е 07:55. Да предположим, че аналитиците от Ленгли и Форт Мийд в този момент разглеждат първите сателитни снимки. Ще е хубаво да разполагат с ясна снимка на този самолет, кацнал на някое летище в Суринам, но не мисля, че можем да разчитаме на това. Реалистично е да предположим, че ще разполагат с половин дузина изображения, които ще са вероятно на нашия „Боинг 727“. Но те няма да ги предадат на Централното командване, а още по-малко на президента, докато не са сигурни. Ще настроят сателитите да направят по-добри снимки, а ако имат достъп до земята — с колко апарати и агенти разполагаме в Суринам, как мислиш? — Ще им подадат команда да направят снимки. Колко време ще е необходимо за това?

— Часове — каза Чарли.

— А колко време ще ти е необходимо да летиш до Козумел с този прекрасен самолет?

— Дотам са 930 морски мили. Малко по-малко от два часа. И дори може би по-малко, защото, когато Фернандо провери прогнозата за времето преди половин час, се оказа, че ще има благоприятни ветрове.

— Та това, което искам да кажа, Чарли, е, че ще откриеш местонахождението на самолета преди Националната агенция по сигурността и ЦРУ да са сигурни, че са го открили. Ако въобще го открият.

Кастило кимна.

— Имаш ли доверие на този човек, Чарли?

Кастило отново кимна и каза:

— Да, сър.

— А през това време „Грей Фокс“ ще стоят със скръстени ръце — каза Макнаб.

— Не съм сигурен, че знам накъде биете, генерале — каза Кастило.

— Малко съм разочарован, че това не ти е хрумнало — каза Макнаб. — Но да започнем от началото. Предполагаме, че когато установим местонахождението на самолета, ще получим заповед да го неутрализираме.

— Да, сър.

— И как би го направил ти?

„Исусе Христе, защо стоварва и това на мен? Та нали той е човекът, който командва «Грей Фокс?»“

— Мисля, че вие, сър, ще изпратите екип на „Грей Фокс“ с хеликоптери „Little Bird“9, да го неутрализират. Да го взривят може би.

— И кога ще направя това?

— Веднага щом ви кажат къде е самолетът, сър.

— И каква е последователността на събитията? Би трябвало да си помислил за това, Чарли. Ти ще станеш подполковник Кастило. Предполага се, че трябва да мислиш занапред. Кажи ми каква ще е последователността на събитията.

— Аз потвърждавам местонахождението, уведомявам секретар Хол и вас, Хол уведомява президента и секретаря на отбраната. И той казва на Централното командване да проведе операцията. А оттам ви издават заповед.

— И тогава — продължи Макнаб, — като се консултира с хората си, за да е сигурен, че всички са съгласни, генерал Нейлър нарежда на Сто и шейсети специален оперативен авиационен полк във Форт Кемпбъл да приготвят половин дузина „Птички“, да кажем, четири МН–6Н10 и два AH–6J11. Няма да ни е трудно да стигнем до летището, но винаги е полезно да разполагаме с въздушна подкрепа. А после Централното командване нарежда на Седемнайсета въздушна ескадрила да изпрати „Глоубмастър“ да прибере „Птичките“ и да ги докара тук, за да се качат на тях членовете на „Грей Фокс“…

„Сега разбирам накъде биеш. И си прав, трябваше да помисля за това.“

— А за всичко това ще е необходимо време — каза Кастило.

— Да, така е, Чарли. Двамата с теб сме били в подобни ситуации доста пъти и преди.

Макнаб остави думите да стигнат до съзнанието на Чарли.

— Сега да те запозная с други факти, Кастило. Има хеликоптери AH–6J и МН–6Н и в Центъра за специални операции, където ги използват за тренировки. Има още трийсетина специалисти по специални операции, повечето от които са от състава на „Грей Фокс“ и в момента закусват на борда на онзи „Глоубмастър“, с който се върнаха от Мароко. Самолетът сигурно вече е зареден с гориво…

— Мислите, че аз трябва да измоля разрешение от генерал Нейлър — каза Кастило.

— Чарли, знам, че го обичаш, аз също го обичам, но Алън Нейлър не е специалист по тези операции. Налага се да спазваме общоприетия ред.

— За какво мислиш? Да натоварим хората и да ги изпратим в „Хълбърт“?

Летището „Хълбърт“, близо до курорта Дестин, е щабът на командването на специалните операции на Военновъздушните сили.

Макнаб кимна.

— Оттам може да се стигне до която и да е точка на Южна или Централна Америка много по-бързо, отколкото оттук. Или от Форт Кемпбъл.

— Без да питаме генерал Нейлър?

— Без да питаме когото и да било — каза Макнаб. — Ако специалният помощник на секретаря по вътрешната сигурност, изпратен тук по заповед на президента, предложи това, аз, тъй като идеята е добра, ще се съглася.

Кастило не каза нищо доста дълго време.

— Това решение не е лесно, като се има предвид, че съм само майор — каза той накрая. — Когато разбере, а той ще разбере, Нейлър ще бъде бесен.

— Да — съгласи се Макнаб. — И на двама ни. — Направи пауза, после продължи: — Онова, което отделя наистина добрите офицери от останалите, Чарли, е да нареждат да се направи онова, което според тях е необходимо, и да пращат последиците по дяволите. Ти ще решиш, Чарли.

След моментна пауза Чарли каза:

— Направете го.

Макнаб кимна.

— Имаш ли нужда от нещо друго тук?

— Бих искал с мен да дойде пилот на „С–22“. Имам нужда от експерт.

Макнаб отново кимна, отиде до вратата, отвори я и извика:

— Полковник Торине, ще дойдете ли тук, моля?

Торине влезе в офиса и затвори вратата.

— Мисля, че е добра идеята да отидете до слънчевия Козумел с Чарли. Той има нужда от експерт по „С–22“.

— Като гледам изражението на лицето му, струва ми се, че идеята не му се вижда толкова добра — каза Торине.

— Сър, моите уважения, вие сте полковник…

— Което ще ти е от полза в „Хълбърт“ — каза Макнаб.

— … а аз съм само майор — завърши Кастило.

— Един стар специален агент — каза Макнаб спокойно — знае, че командва онзи, на когото е поверено командването.

— Не виждам рангът да е проблем — съгласи се полковник Торине. — Вие сте командващият операцията.

— Имаш цивилни дрехи в чантата си, нали? — запита Макнаб. Торине кимна. — По-добре да изпратиш някой да я донесе. Колкото по-бързо поемете към Козумел, толкова по-добре.

— Вече изпратих за нея, защото от думите ви за този най-лош помощник в историята на армията заключих, че няма скоро да се върна в Чарлстън.

— О’кей, това е — каза Макнаб и отиде до вратата. — Бихте ли дошли вече, господа?

Като отидоха до самолета, Фернандо попита:

— Би ли искал да седнеш на дясната седалка, полковник?

— Надявах се, че ще попиташ — каза полковник Торине.

Четири минути по-късно.

— „Поуп“ разрешава на „Лиър 5075“ директен полет до Козумел. Изкачете се до височина 30 000 фута, курс две-нула-девет. Докладвайте над Колумбия.

— Разбрано — отговори полковник Торине. — Височина на полета 30 000 фута, ще докладваме над Колумбия.

Фернандо се обърна назад, за да се увери, че никой не се разхожда между седалките. Сержант Шърман беше закопчал колана си, в ръка държеше кутийка „Кока кола“ и гледаше през прозореца. Чарли също беше закопчал колана си. Беше свалил седалката си почти до хоризонтално положение и беше дълбоко заспал.

— Рулираме по пистата — докладва Торине в микрофона.

(ЧЕТИРИ)

Офисът на директора

ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

08:10, 10 юни 2005

Мисис Мери Леонард, изящната като статуетка и сивокоса изпълнителна помощничка на директора на ЦРУ, влезе в офиса му и затвори вратата.

Джон Пауъл вдигна поглед, който дотогава беше сведен към бюрото му.

— Мистър Джартмън е тук, шефе — каза мисис Леонард.

— Доведи го, Мери, моля — каза той на жената, която вероятно знаеше повече за тайните на нацията от всяка друга жена, с изключение на Натали Кохън.

— И — добави мисис Леонард, като повдигна вежди — мисис Уилсън ви чака в предния офис. Мисля, че е ходила в козметичен център специално за вас — изглежда направо зашеметяващо тази сутрин.

— Казах й да дойде в 07:45 — каза директорът. — Кажи й да почака, моля, и я лиши от своето очарователно гостоприемство. Никакво кафе. Не й давай дори чаша вода.

— Да, сър — каза мисис Леонард.

— Ще се заема с мисис Патриша Уилсън веднага, щом видя какво има Хари Джартмън за мен.

— Ще направите грешка — каза мисис Леонард. — Голяма грешка.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Като произнесохте името й преди малко, направо плюехте. А плюнките ви бяха толкова горещи, че прогориха килима.

Той я погледна, поклати глава, усмихна се, но нищо не каза.

— Нека аз да поговоря с нея — разговор между две жени — каза мисис Леонард.

— Наистина ли мислиш, че така трябва. Мери?

— Това е единственият начин. Искате да се отървете от проблема или да го изострите?

— Тъй като си дама, не мога да ти кажа как искам да се отърва от проблема — каза Пауъл. Изчака я да се усмихне и продължи: — И така, какво да направя?

— В зависимост от това, какво има Джартмън за вас, а мисля, че има нещо, изпратете го през задната врата и отидете във „Фотоанализ“. Ще прехвърля важните ви разговори там и ще ви кажа, когато свърша с нея.

— Исусе! — каза Джон Пауъл. — Добре, Мери, ще се подчиня, отново, на мъдрата ти преценка. Доведи Хари.

Мисис Леонард отиде до вратата на офиса, отвори я и каза:

— Директорът ще ви приеме веднага, мистър Джартмън.

Хари Джартмън, висок и слаб мъж с рошава и буйна коса, влезе в офиса, затвори вратата и се подпря на нея, като се оглеждаше и ослушваше.

— Добро утро, господин директор — каза Джартмън.

— Добро утро, Хари. Какво имаш за мен?

Джартмън му показа папка и запита, без думи, дали може да я остави върху бюрото. Пауъл му даде знак да направи точно това. Джартмън развърза папката, извади куп снимки и ги разпростря върху бюрото.

— Какво гледам? — запита Пауъл.

— Току-що са направени във Форт Мийд. Сателитен образ на летището в Зандери, Суринам — каза Джартмън. — Направени са сутринта в 07:05. Това вероятно е търсеният „Боинг 727“.

— „Вероятно“ не е достатъчно, Хари — каза Пауъл.

— Рано сутринта имаше мъгла — каза Джартмън. — Снимките очевидно не са такива, каквито бихме искали да имаме.

— Но трябва да имаме ясни снимки, Хари. Какво те кара да мислиш, че това е въпросният самолет?

— Ами, това е „Боинг 727“, ясно се вижда. Сигурни сме в това. И макар да не се виждат ясно регистрационните номера, цветовото оформление е на „Еър Суринам“.

Той млъкна, защото мисис Леонард прекоси помещението, за да отиде до бюрото на директора. Тя вдигна телефонната слушалка и започна да набира някакъв номер.

— Мери Леонард — каза тя тихо. — Директорът би искал да ви види веднага. Елате до задната врата.

— И? — обърна се Пауъл към Джартмън.

— Вероятността това да е същият самолет е осемдесет процента.

— Щом не разполагаме с регистрационните му номера, онова, което е сигурно, е че това е „Боинг 727“ на „Еър Суринам“ на летище в Суринам — каза много тихо Пауъл.

И погледна Мери Леонард.

— Той тръгна насам — каза тя.

Секунди по-късно задната врата на офиса се отвори и влезе мъж, който би могъл да бъде по-млад брат на Джартмън. Той беше Дж. Станли Уотърс, помощник-директорът на ЦРУ за тази операция.

— Какво има? — запита Уотърс.

— Кажи ми с какво разполагаме в Суринам — каза Пауъл.

— С немного — каза Уотърс. — Ако паметта не ме лъже, имаме човек там под прикритието на вицеконсул. На първо назначение, още на обучение. От какво имаме нужда?

— Има „Боинг 727“ на летище „Зандери“ в Суринам.

— Онзи „727“? — запита Уотърс.

— Това се опитваме да разберем със сигурност — отговори Джартмън. — Тази сутрин имаше доста гъста мъгла…

— Заради която не можем да видим регистрационните номера — каза Уотърс.

— Точно така.

— Колко време ще мине, преди да можем да насочим друг сателит над това летище? — запита Уотърс.

— Повторното програмиране вече започна — каза Джартмън. — Вероятно час, час и половина. И още трийсет минути за самото насочване.

— Нашият човек може ли да отиде дотам и да ни даде регистрационните номера по-рано от това? — запита Пауъл.

— Колко подробности да дам по телефона?

— Кажи му само да отиде до летището и да вземе номерата на всеки „727“, който е там. Не се налага да му кажем защо.

Уотърс вдигна слушалката на един от телефоните върху бюрото на Пауъл.

— Свържете ме с американското посолство в… Исусе, коя е столицата на Суринам?!

— Парамарибо — подсказа тихо Пауъл и направи гримаса, с която показа на мисис Леонард, че започва да губи търпение.

— Парамарибо — каза Уотърс на оператора. — Свържете ме с посланика…

— Добре, с главния консул. Ще говоря с когото и да е. Ще почакам…

Той погледна Пауъл.

— Ще ни свържат с главния консул.

Пауъл кимна, но нищо не каза.

След трийсет секунди Уотърс беше приключил разговора и цитира онова, което беше чул: „Добро утро, тук е Главният консул на Съединените щати. Офисът ни работи…“

— По дяволите! — Той тресна слушалката върху вилката, пак я вдигна и започна да набира друг номер.

— Тук е Уотърс — каза той. — Имаме човек в Парамарибо, Суринам. Не знам как се казва. Имам нужда от телефонния му номер. И още от домашния телефон на главния консул. И неговото име не знам. Ще почакам. В офиса на директора съм.

Мисис Леонард погледна директора Пауъл. Той гледаше сателитната снимка.

— Мъгла! — каза той много тихо. — Проклета мъгла!

— Мистър Питърсън — каза Уотърс след две минути и трийсет секунди. — Аз съм Дж. Станли Уотърс. Знаете ли кой съм?

— Ако ви кажа, че се обаждам от Ленгли, Вирджиния, това говори ли ви нещо?

— Да, този Уотърс. Сега слушайте внимателно. Веднага щом приключим разговора, искам да отидете на летището „Зандери“ и да ми продиктувате регистрационните номера на всеки „Боинг 727“, който е там…

— Самолетът е с три двигателя, един от които във вертикалния стабилизатор, хоризонталния стабилизатор е на върха на вертикалния. Сигурен съм, че сте виждали такъв. Не правете снимки, само запишете номерата, върнете се при главния консул… Имате ли разрешение да получавате секретна информация?

— Тогава обадете се в Ленгли. Запитайте за мен или мисис Леонард. Операторите ще очакват обаждането ви. Разбрахте ли?

— Добре. Колко време, мислите, ще ви е необходимо?

— Защо, по дяволите, цели два часа?

— Тогава, нарушете ограничението на скоростта! Имате дипломатически имунитет! Исусе Христе! Идете на летището и ни дайте номерата веднага!

Той отново тресна слушалката върху вилката.

— Летището е на трийсет и пет мили от Парамарибо — каза Уотърс. — Ограничението на скоростта е трийсет и пет мили в час.

— Господин директор — каза мисис Мери Леонард, — защо не отидете с мистър Джартмън да проверите дали в лабораторията не биха могли да направят снимката по-ясна? А може би има и други снимки, върху които биха могли да поработят.

Директорът я погледна и каза много тихо:

— Мисля, че идеята е добра, мисис Леонард.

Той се изправи и спокойно излезе през задната врата на офиса си. Джартмън го последва.

— Аз ще приема обаждането на операторите — каза мисис Леонард на мистър Уотърс.

— Онзи идиот вероятно ще вземе фотоапарат, за да е сигурен, и ще го арестуват, защото снима военни обекти на Суринам. Сигурен съм, че в Суринам се страхуват от възможна атака на терористи.

— Той ще ти даде регистрационните номера, Стан — каза мисис Леонард с убеденост, каквато въобще не изпитваше.

Уотърс излезе във външния офис. Мисис Леонард вървеше след него. Той тръгна по коридора, за да се върне в офиса си.

Мисис Леонард се усмихна на мисис Патриша Уилсън и каза:

— Ще се присъединя към вас след минутка, мисис Уилсън.

Затвори вратата, обади се на главния телефонен оператор и му каза, че ще има обаждане, вероятно през следващите два часа, от мистър Питърсън от Суринам. Че трябва първо да го насочат към личната линия на Уотърс, а после — до нейната, но в никакъв случай — направо към директора.

— Той има прекалено много работа тази сутрин, за да го безпокоите и с това — обясни тя.

После отиде и отвори вратата към външния офис.

— Влезте, моля, мисис Уилсън.

Мисис Уилсън се усмихна ослепително и влезе в офиса. Като не видя директора Пауъл, тя погледна, с нескрито любопитство, мисис Леонард.

— Защо не седнете, моля, мисис Уилсън? — каза мисис Леонард и посочи едно от креслата. Отиде до бюрото на директора и се подпря на него.

— Директорът беше извикан някъде — каза мисис Леонард. — Съжалявам. Каза аз да се заема с това вместо него. Може би, ако бяхте успели да дойдете навреме…

— Движението беше невероятно претоварено! — каза мисис Уилсън. — Може би ще е по-добре да дойда отново, когато директорът има време за мен.

— Това няма да е необходимо — каза Мери Леонард. — Няма да ни отнеме много време, а знам, че директорът иска да приключи с това.

— Какво е то?

— Имате ново назначение — каза мисис Леонард. — Връщате се в Отдела по анализа. Не знам каква работа ще ви възложат там, но съм сигурна, че ще ви намерят място, на което ще сте най-полезна на агенцията.

— Но аз обичам работата си! Не искам да се върна в Отдела по анализа.

— Съжалявам да го чуя — каза мисис Леонард. — Решението вече е взето.

— Искам да го чуя от самия директор.

— Страхувам се, че не е възможно.

— Освобождават ме от длъжност, която, доколкото знам, изпълнявах задоволително за всички.

— Случаят не е точно такъв, страхувам се. Но не мисля, че искате да се впускаме в подробности.

— Искам обяснение!

— Мога ли да кажа, че сте демонстрирали неспособност да се справите с проблемите? Наистина не мисля, че искате да отворите кутията на Пандора, мисис Уилсън.

— Е, грешите — каза безизразно мисис Уилсън. — Имам право да говоря с адвокат по въпроса и със сигурност ще го направя.

Мери Леонард не каза нищо.

— Това има нещо общо със случилото се в Ангола, нали? — запита мисис Уилсън.

— Да.

— Е, може и да съм направила неправилна преценка, но със сигурност грешката не е такава, че…

— Главното във вашата неправилна преценка… Може ли да говоря откровено?

— Да.

— Главното е, че сте решили, че можете да излъжете директора и да ви се размине.

— Никога не съм лъгала директора. Как се осмелявате!

— Не казахте ли на директора, че когато сте били в Луанда, помощник-военният аташе, майор Милър, ви е направил неприлично предложение?

— И така беше. Разбира се, че той ще отрече.

— Но във времето, когато казахте, че сте вечеряли с него, вие всъщност сте била заета с нещо друго. Не е ли така?

— Не знам за какво говорите.

— Само заради спора, не бихте ли признали, че е лъжа да кажете, че сте вечеряли с майор Милър, когато не сте правили това?

— Значи ще повярвате на некомпетентен служител на армията, на когото въобще не е трябвало да се дава такова назначение, а не на мен? Е, ще видим какво ще каже съдът за това!

Тя стана и тръгна към вратата.

— Преди да започнете съдебен процес, мисис Уилсън, мисля, че е по-добре да видите нещо, с което разполагам.

Патриша Уилсън спря и се обърна.

— Какво е то?

Мисис Леонард отиде зад бюрото на директора и извади папка. От нея извади снимка с размери осем на десет инча и я подаде на Патриша Уилсън.

— Виждали ли сте този мъж преди? — запита мисис Леонард.

— Да — каза тя.

— И кой е той?

— Немски журналист. Казва се Гросингер или Госингер, нещо подобно. Работи за малък вестник в Германия. Или поне така каза. Наредих на майор Милър да го провери.

— Преди или след като легнахте с него? С този мъж?

— Какво казахте?

— Казах: кога наредихте на майор Милър да го провери — преди или след като легнахте с него?

— Не мога да повярвам! — каза Патриша Уилсън. — Просто не мога да повярвам! Казал е, че съм легнала с него? И вие му вярвате?

Мери Леонард кимна.

— Да, така каза той. И аз му вярвам. Както и директорът.

— Защо, без да признавам нито за минутка, разбира се, той би казал нещо такова?

— Е, вероятно е решил, че да легнете с чуждестранен журналист след такова кратко познанство не е безопасно поведение за регионален директор на ЦРУ, омъжена жена при това, и че агенцията има право да знае.

Патриша Уилсън изгледа гневно Мери Леонард.

— Вашият приятел не е немски журналист, мисис Уилсън — каза Мери Леонард. — Той е американец, офицер от разузнаването, който работи под директните заповеди на президента. Задачата му е да открие грешките и недостатъците вътре в самите разузнавателни агенции. И е открил една.

Тя срещна погледа на мисис Уилсън и остави думите да стигнат до съзнанието й.

— Мисля, че разговорът ни приключи, мисис Уилсън, нали? — запита Мери Леонард.

Патриша Уилсън излезе с гневна крачка от офиса на директора Пауъл.