По заповед на президента

(ЕДНО)

Форт Браг, Северна Каролина

22:50, 9 юни 2005

Апартаментът за ВИП посетители, в който настаниха Кастило, се състоеше от спалня, хол и малка трапезария, малък офис и кухненски бокс. Беше с размери около две трети от апартамента му в „Мейфлауър“. Към него беше прикрепен и млад сержант в добре изгладена камуфлажна униформа.

— Да накарам ли сержанта да ви приготви питие, сър? — запита помощникът на генерал Гонзалес.

Той беше капитан. Табелката на гърдите му казваше, че името му е Брустър. Над гърдите му имаше отличителните знаци на старши парашутист. А малко над лакътя беше пришита емблемата на Осемнайсети въздушен корпус. Но баретата му беше черна, както и баретата на самия генерал Гонзалес, спомни си Кастило. Така че нито генерал Гонзалес, нито капитан Брустър бяха от Специалните части. Зелените барети носеха зелени барети и неимоверно се гордееха с тях.

„Каква ли барета носи напоследък генерал Макнаб? Черна или зелена? Очевидно какъвто цвят му харесва.“

— Не — каза Кастило. — Можете да ми кажете къде е барът и да изпратите сержанта да си почива.

— Да, сър — каза помощникът, като не можа да скрие учудването си от резкия тон на Кастило.

Кастило забеляза това.

„Исусе Христе, какво ми става?“

— Сержант, имах много лош ден — каза Кастило. — Ще изпия едно питие и после ще си легна. Няма нужда да стоите заради мен.

— Да, сър — каза сержантът, а после запита: — Сър, а какви са плановете ви за закуска?

— Нищо повече от чаша кафе. Има ли кафе-машина в кухнята?

— Да, сър. Но за мен ще бъде удоволствие…

— Как да ви се обадя, ако имам нужда от вас?

— Номерът на офиса е залепен с лента за телефона, сър, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, сержант — каза Кастило и му се усмихна със закъснение.

Когато сержантът си отиде, Кастило погледна капитан Брустър.

— Не исках да говоря така рязко на сержанта — каза Кастило.

— Сигурен съм, че няма проблем, сър — каза капитан Брустър.

— Мога и сам да си приготвя питие и да си легна, капитане — каза Кастило. — Няма нужда и вие да се навъртате край мен.

— Мога да се навъртам и навън, пред апартамента, ако така ще се чувствате по-удобно, сър, но…

— Но генерал Гонзалес е казал да останете при мен, така ли?

— Да, сър.

Кастило отиде в кухненския бокс, където беше видял редица бутилки на плота.

— Знам как е. Бил съм тук, правил съм това и така нататък — каза Кастило.

Капитан Брустър се усмихна.

— Искате ли и вие питие? — запита Кастило, като вдигна бутилка скоч.

— По-добре да не пия.

— Няма да кажа на генерала.

Тогава капитан Брустър каза:

— Добре. Защо не? Благодаря.

Кастило наля уискито в чаша и му го подаде.

— Колко време бяхте помощник на генерал Макнаб? — запита Брустър.

— Прекалено дълго — каза Чарли. — Двайсет и два месеца. Достатъчно дълго, за да знам, че когато разбере, че съм прекарал нощта в апартамента за ВИП гости, ще каже нещо неприятно.

Брустър се засмя тихо.

— А вие?

— Предполага се, че ще съм помощник една година — каза Брустър. — Остават ми още два месеца.

— А после? — запита Кастило. — Искате ли лед? Сигурно има някъде. Или вода? Аз пия уискито чисто.

— Чисто е добре — каза Брустър и добави: — Подал съм молба за Специалните части. Може би ще извадя късмет.

Звънна мобилният телефон на Кастило.

— Ало?

Чу се шум, после „клик“. Кастило постави обратно телефона в джоба на гърдите си.

— Лоша връзка? — запита капитан Брустър.

„Не, беше вероятно онзи ренегат федералният агент, който работи за руския търговец на оръжие и който иска да знае къде съм, а после — да ме впечатли със способностите си.“

Кастило кимна и каза:

— Обзалагам се, че ще звънне отново след минута.

Той включи секундарника на часовника си и чукна чаши с Брустър. След това отново извади телефона от джоба си и набра един от записаните в него номера.

„Кенеди да върви по дяволите. Ако се обади, може да остави съобщение на гласовата ми поща. Но се обзалагам, че няма да иска да остави съобщение, дори за да разбера, че знае къде съм.“

— Да? — отговори женски глас.

— Това моят любим сержант ли е?

— Не сега. Обади се отново след десет минути — отговори рязко сержант Бети Шнайдер.

— Да не би нещо да се е объркало? — запита Кастило. Но още докато произнасяше думите, разбра, че тя е прекъснала връзката и той говори напразно.

„Какво, по дяволите?! Да не би нещо да се е объркало с Дик?“

— Любим сержант, който е жена? — запита капитан Хари Брустър и се усмихна многозначително.

Погледът на майор Кастило му подсказа, че прекосява опасна граница.

Кастило отпи от питието си.

„Последното, от което имам нужда, е алкохол. Умът ми и без това вече не работи както трябва. Обадих се на дежурния офицер, вместо в Осемнайсети въздушен корпус! От друга страна, май не бих могъл да заспя спокойно, без да се отпусна. Дори Дик да се пече на адски огън във Филаделфия, няма как да му помогна оттук, от Форт Браг.“

Отпи още една глътка и тъкмо беше отлепил чашата от устните си, когато телефонът му отново звънна. Той го извади почти гневно от джоба си.

— Да?

— Телефонът ти май не работи добре — каза Хауърд Кенеди.

— Няма ли да ми кажеш къде съм?

— Това ми подсказва, че вероятно вече не си във Филаделфия.

— Ти къде си?

— Някъде над Северна Каролина, предполагам. Използвам един от онези телефони, които са прикрепени към задната седалка и струват десет долара на минута. Ти няма ли да ми кажеш къде си?

— Какво правиш „някъде над Северна Каролина“? Пътуваш нанякъде?

— Всъщност отивам в Канкун — каза Кенеди. — О’кей. Сега е твой ред.

„Тъй като не знам дали истината е, че той е в самолет на път за Мексико и говори с мен по безжичен телефон, но знам, че вероятно се готви да ме провери, значи е настъпил моментът на истината.“

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че съм в апартамента за ВИП гости във Форд Браг, Северна Каролина, Хауърд?

— Разбира се. Тъй като сме се разбрали да сме съвсем искрени един с друг. И какво, по дяволите, правиш във Форт Браг? Има ли нещо, което би искал да споделиш с мен?

„Изненадата му изглежда неподправена. Или пък звучи така, защото е толкова добър лъжец, колкото съм и аз самият?“

— Отговорът на първия въпрос е, че съм тук, защото шефът ми ме изпрати тук. Той не ми е обяснил какви са причините. И не, нямам какво да споделя с теб. Милър е все още във Филаделфия, за да се срещне с ченгетата под прикритие. Не знам дали е открил нещо, но скоро ще науча. И ако науча нещо, как да ти предам информацията? Досега не съм се опитвал да се обадя на някого, който пътува със самолет.

— И аз не съм — каза Кенеди. — Но за да ти покажа вярата си в теб, нещо, което обикновено не обичам да правя, аз съм на „Мексикана 455“, полет от Нюарк за Мексико сити. Ако научиш нещо, опитай, Чарли. Сега е ерата на чудесата в сферата на комуникациите. Ако не се получи — и не съм посрещнат в Мексико сити от представители на предишния си работодател — ще ти се обадя от летището.

— Ако те посрещне някой, не съм го изпратил аз.

— Честна скаутска?

— Ти бил ли си скаут?

— Разбира се. Нима ти не си бил?

— Бил съм. Честна скаутска — каза Кастило.

— Като отношение на един скаут към друг приемам честната ти дума — каза Кенеди.

— А това означава ли, че ще ми кажеш и защо отиваш в Канкун?

— Мислех, че никога няма да попиташ — каза Кенеди. — Знаеш ли къде е Хартум, Чарли?

— Град в Судан.

— А знаеш ли къде е международното летище „Муртала Мухаммад“?

— Този път ме хвана. Не знам — призна Чарли след миг.

— Лагос, Нигерия. Запиши си го.

— Тази викторина има ли някакъв скрит смисъл?

— „Боинг 727“ с боята и отличителните знаци на „Еър Суринам“… Знаеш ли къде е Суринам, Чарли?

— В горния десен ъгъл на Южна Америка?

— Не точно в горния десен ъгъл, малко по-надолу по крайбрежието. Но позна континента.

— Та, какво казваше?

— „Боинг 727“ на „Еър Суринам“ кацнал в Нджамена, Чад, след полет от Хартум, заредил гориво, много гориво, и отлетял за международното летище „Муртала Мухаммад“, за което сега знаеш, че обслужва Лагос, Нигерия. — Той направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието на Чарли, после продължи: — Но така и не стигнал до „Муртала Мухаммад“…

— О’кей, внимавам и следя мисълта ти. Но…

Кенеди не обърна внимание на прекъсването и продължи:

— По-интересното е, че нашите приятели от Хартум въобще не са отбелязали кацането на полет „Еър Суринам 1101“ на летището. Всъщност нямат отбелязан такъв полет за последните шест месеца.

Чарли започна да прави енергични знаци на капитан Брустър да му даде нещо за писане. Брустър бързо извади малко тефтерче и химикал от джоба малко под рамото си и му ги подаде.

— И мислиш, че това е самолетът, който търсим? — запита Чарли и започна бързо да пише: „Еър Суринам 1101“.

— Мисля, че въпросът се нуждае от по-нататъшно разследване — каза саркастично Кенеди. — Ти не си ли съгласен?

— Абсолютно. Случайно да разполагаш с регистрационния номер?

— PZ 5059.

Кастило бързо го записа в тетрадката си.

— Ще предам информацията — каза той. — Благодаря.

— Ще им кажеш кой е източникът на информацията, нали?

— А ако грешиш?

— Поемам риска, Чарли.

„Той говори сериозно. И вярва в това, което ми казва — смята, че е истина. Или иска да повярвам, че говори сериозно.“

— Имаш ли някаква представа закъде е отлетял?

— Има доста летища по западното крайбрежие на Африка, някои от които са достатъчно цивилизовани и дори имат бетонни писти и навигационни уреди. Ако трябва да направя предположение, бих казал международното летище „Юндум“.

— „Юндум“? — повтори Кастило. — Къде, по дяволите, е това?

— Близо до Банджул. Сигурен съм, че знаеш къде се намира този очарователен град.

— Хайде, Хауърд.

— Какво ще кажеш за Гамбия? Сигурно знаеш къде е Гамбия, нали?

— Западното крайбрежие на Африка?

— В съседство със Сенегал — каза Кенеди. — Банджул е на може би сто мили надолу по крайбрежието от Дакар.

— И защо там?

— Летището е сравнително добро, а мястото е подходяща отправна точка, ако искаш да прекосиш океана.

— Да го прекосиш закъде? — запита Кастило.

Не последва отговор. На Кастило се стори, че долови промяна в основния шум по линията.

— Още ли си на линията, Хауърд?

Нищо, освен шум.

— По дяволите! — каза Чарли и натисна бутона за край на разговора.

Усети погледа на капитан Брустър върху себе си.

— Затвори или линията прекъсна — обясни Кастило, а после отново набра номера на Бети Шнайдер.

— Да? — Гласът й звучеше съвсем спокойно.

— Всичко наред ли е? — запита Чарли.

Последва кратка пауза, после се чу гласът на Дик Милър.

— Има връзки — каза Милър.

— Ти добре ли си?

— Реших, че не искам да съм ченге под прикритие, но иначе съм добре.

— Сигурен ли си?

— Добре съм, Чарли.

— И каква е връзката?

— В момента знам само това. Канят се да посветят в работата и ченгето под прикритие. Не знам какво означава това, но очевидно е трудно да се постигне. Ако науча нещо конкретно, не бих желал да ти го кажа по мобилен телефон. Мисля, че е по-добре да дойдеш тук, Чарли.

— Бети каза ли ти къде съм?

— Да.

— Наредиха ми да дойда тук, Дик — каза Кастило. — Не съм сигурен, че ще мога да се върна там. Не и тази вечер. Исусе, дори не знам как бих могъл да стигна обратно. Ще ти се обадя пак. Ако е наистина нещо важно, обади се на секретар Хол.

— Ще изчакам да стане ясно дали наистина няма да се върнеш тук — каза Милър.

— Ще ти се обадя пак, Дик — каза Кастило и сложи край на разговора.

Набра номера на секретар Хол, после промени решението си, прекъсна набирането на номера и се обърна към капитан Брустър.

— Кога се очаква да се върне генерал Макнаб?

Брустър очевидно не желаеше да отговори на този въпрос и каза:

— Наистина не знам, сър.

Очевидно беше, че лъже.

— Докато пътувахме насам — сряза го Чарли, — генерал Гонзалес каза, че всички в колата знаят за операцията на „Грей Фокс“ в Абеше, което означава, че и ти знаеш. Наистина нямам време за шикалкавене, Брустър. Или ми кажи кога се очаква да се върне генерал Макнаб, или ме свържи по телефона с генерал Гонзалес.

Брустър срещна погледа му за миг, после сви рамене:

— Генерал Макнаб и хората, които са резерва в тази операция, ще излетят от Мароко в полунощ по времето във Форт Браг. А това е 06:00 по времето в Абеше. Ще „извадят“ хората, провели операцията, от Абеше в 06:12, което ще рече дванайсет минути след полунощ по времето тук. Ако резултатите са задоволителни, ще се върнат направо тук. Ако нещо се обърка в Абеше…

— Ако нищо не се обърка?

— Тогава, ще се приземят тук в 06:15.

— Благодаря — каза Чарли и отново набра номера на секретар Хол.

— Чарли, сър. Съжалявам, че се обаждам толкова късно.

— Чух, че си в Браг. Някакви новини за генерал Макнаб?

— Вероятно ще се върне тук малко след шест сутринта, сър.

— Виж какво ще каже той и ми се обади веднага, когато можеш.

— Да, сър. Има две новини по развитието на нещата, сър.

— Да чуем.

— Чух се с моя приятел Кенеди. Мисли, че самолетът е на път към точка в Южна Америка, ако вече не е там. Бил е в Нджамена, Чад, заредил много гориво и излетял за международното летище „Муртала Мухаммад“ в Лагос, Нигерия. Но никога не се е приземявал там…

— А имал ли е достатъчно гориво да прекоси океана от Нджамена? — прекъсна го секретар Хол.

— Би могъл, след като са му монтирали онези резервоари за гориво — каза Чарли. — Но не знам нищо със сигурност. Кенеди мисли, че вероятно е кацнал на летище „Юндум“ в Гамбия.

— Къде?

— На западното крайбрежие на Африка, на около сто мили южно от Дакар, Сенегал.

— Каза ли защо там?

— Каза, че е удобно оттам да се прекоси океанът до Южна Америка, което, подозирам, означава, че той знае, вероятно от опит, че там не задават много въпроси.

— Не знае или не искаше да ти каже закъде е излетял самолетът?

— Мисля, че ако знаеше, щеше да ми каже. Самолетът носел отличителните знаци на „Еър Суринам“, така че може да е тръгнал нататък, но съществената дума тук е „може“. Имам и новия му регистрационен номер.

— Изчакай, докато намеря нещо за писане.

Чарли покри микрофона на слушалката с длан и се обърна към капитан Брустър.

— Когато докладваш за този разговор на генерал Гонзалес, кажи му, че говоря с шефа си, Мат Хол, секретаря на отдел Вътрешна сигурност. Колко успя да чуеш?

Брустър доби доста смутен вид, но каза:

— По-голямата част.

— О’кей, Чарли — чу се слабо, но ясно, гласът на Мат Хол, — продиктувай ми номера. Каза „Еър Суринам“, нали така?

— Да, сър. Номерът е PZ 5059.

— Пет-нула-пет-девет?

— Да, сър.

— Веднага ще предам на ЦРУ и ФБР. Може би сега, след като имаме номера, сателитите ще успеят да го уловят.

— Сър, току-що говорих с Милър. Той каза, че съществуват връзки, множествено число, във Филаделфия.

— Каза ли какви, по-точно?

— Не разполагаме със сигурни телефони, сър. Мисли, че трябва лично да чуя информацията. Бих искал да се върна там.

— Трябва да знаем със сигурност какво е открил генерал Макнаб.

— Сър, мислех първо да говоря с генерал Макнаб, после да се върна във Филаделфия.

— Ще ти трябва цял един ден, за да отидеш и да се върнеш, Чарли. А аз съм съгласен със секретаря по отбраната, че трябва да бъдеш в Браг. Каквото и да се случи, ще бъдат намесени и „Грей Фокс“. Може би дори всичките сили на „Делта“. Трябва да си там, ако не по някаква друга причина, то за да си близо до центъра на събитията и да ми докладваш.

— Да, сър. Съгласен съм. И съм съгласен, че ако отида с някоя от авиокомпаниите, пътуването ще е прекалено дълго и че ние не разполагаме с толкова време, но…

— Да, не разполагаме с много време — прекъсна го секретар Хол. — Утре, в четири следобед, полицейският комисар ще каже на кмета каквото знае. И дори не искам да си помисля какво ще стане, когато това се случи.

— Да, сър. Но ако разполагах със самолет, бих могъл да отида до Филаделфия и да се върна за няколко часа.

— Имам нужда от самолета си тук — каза спокойно Хол, като с това отговори на въпроса, който очакваше да последва. — Затова и той не се забави в Браг, когато те остави.

— Мога да намеря самолет, сигурен съм, но имам нужда от разрешение той да кацне в „Поуп“.

— За какво говориш? Да не би да искаш да кажеш, че сам ще наемеш самолет?

— Не, сър. Моето семейство има самолет. Мога просто да го взема назаем, ако не е на ремонт, например.

— Мислиш, че е важно?

— Да, сър. Мисля. Мога също така да имам нужда от него, за да се срещна с Кенеди.

— Къде е той?

— Не знам, сър — каза Чарли и се чувстваше удобно, защото наистина не знаеше дали Кенеди му е казал истината, а не можеше да предава информация, в която не е сигурен. — Но очаквам да ми се обади пак всеки момент.

— Ще трябва да предам тази последна информация за самолета на ФБР, а когато го направя, те ще запитат къде е Кенеди.

— Радвам се, че наистина не знам, сър.

— О’кей, Чарли, ще се обадя на секретар Бидърмън и ще му кажа да получи разрешение за теб.

— Благодаря.

— Изчакай минутка, Чарли. Мисля, че има вероятност поне един, а може би и повече от онези „крале на армията“…

— „С–12“? — каза Чарли.

— … във Форт Браг. Ще накарам Бидърмън да уреди да използваш един от тях. А мога да го накарам да ти уреди и реактивен самолет на военновъздушните ни сили.

— Сър, това ще причини проблеми, които ще започнат с разпространението на различни слухове. Наистина бих искал да имам, както биха казали полицаите, самолет без отличителни белези.

— Но достатъчно бърз ли е самолетът на семейството ти? Времето тече.

— Да, сър. Самолетът е „Лиърджет 45XR“.

Кастило чу как Хол шумно изпусна въздух.

— И ще вземеш назаем такъв самолет? Всеки път, когато си помисля, че няма с какво да ме изненадаш, ти го правиш. О’кей, Чарли. Направи, както искаш. Но е по-добре да ми дадеш регистрационните номера на самолета.

— Исусе, не ги знам! — каза Чарли, после незабавно се поправи. — Не, знам ги. Летях с него до Балтимор, точно преди да замина за Ангола. Пет-нула-седем-пет.

— „Лиърджет 45 XR“, 5075 — повтори Хол. — Нещо друго, Чарли?

— Ще видя дали мога да взема назаем някоя от радиостанциите на „Грей Фокс“ — каза Чарли. — От сигурните.

— Мога да накарам Бидърмън да уреди и това, ако искаш.

— Мисля, че хората на „Грей Фокс“ ще откажат дори на него, докато генерал Макнаб не одобри — каза Чарли. — Да видим какво мога да постигна сам.

— Както кажеш. Ти ще се обадиш. Срещна ли някакви затруднения с някого там? Струва ми се, че дочух…

— Не, сър. Генерал Гонзалес дори ми остави помощника си, за да получа всичко, от което имам нужда.

Гледаше капитан Брустър, докато говореше.

— Добре. Дръж ме в течение, Чарли.

— Да, сър, разбира се.

Прекъсна връзката и набра друг номер.

— Мария — каза след миг на испански, — тук е Карлос. Знам, че е късно, и се надявам да не съм те събудил, но наистина трябва да говоря с Фернандо.

Видя изненадата, изписана по лицето на капитан Брустър, като го чу да говори на испански, и се запита колко ли испански знае помощникът на генерал Гонзалес.

„Вероятно говори испански. Или поне упорито се опитва да го научи. Мъдър ход, като се има предвид, че името на генерала е Гонзалес и той обича да говори на испански.“

— Какво има, гринго? — запита доста сънено Фернандо Лопес.

— Фернандо, имам нужда от самолета — каза Кастило.

Последва едва доловимо колебание, преди Фернандо да отговори:

— Ако ти се занимаваш с адвокатите и службите по летищата, добре дошъл на борда, гринго. Знаеш го.

— Искам да кажа, че имам нужда от него веднага. Тази вечер.

Този път колебанието беше по-ясно доловимо.

— Искаш ли да ми кажеш защо? — запита Фернандо.

— Колко време ти трябва да намериш пилот, за да го докара тук?

— Къде е това „тук“? Последния път, когато говорихме, ти беше на път за Африка.

— Аз съм във Форт Браг.

— Добре дошъл у дома, гринго. Как беше на Черния континент?

— Хей! Не се шегувам! Имам нужда от самолета.

— Исусе Христе, знаеш ли колко е часът?

— Да. Но е изключително важно.

— И няма да ми кажеш защо?

— Предполагам, че имаш входна виза за Мексико? За самолета, имам предвид.

— Да. Адвокатите се развикаха, но аз исках да заведа семейството си в Козумел и отлетях. Но какво, по дяволите, ще правиш ти в Мексико?

— Просто прави това, което те моля. За трети път ти казвам, Фернандо, изключително важно е.

— О’кей, о’кей. Ако не се чуем до час… Телефонът ти е зареден, нали?

Чарли отговори, като му даде номера.

— Имам този номер — каза Фернандо. — Ако не ме чуеш до час, можеш да предполагаш, че самолетът е на път за Форт Браг. Който, току-що се сетих, е забранена зона. И мисля, че не позволяват на цивилни самолети да се приземяват във въздушната база „Поуп“. Какво ще направиш по въпроса?

— Самолетът ще получи разрешение да кацне. Аз ще посрещна пилота и сам ще го закарам до Файетвил. Добре ще е да му дадеш малко пари. Напоследък не получавам пари в брой.

— Исусе Христе, гринго, наистина ще е по-добре това да е важно. Мисля, че ти току-що разби щастливия ми брак.

— Съжалявам, Фернандо.

— Но е важно, нали? — Фернандо разбра, че Карлос е прекъснал разговора.

Чарли се обърна към капитан Брустър.

— Ще имаме нужда от превозно средство — каза той.

— Вероятно мога да взема автомобила на дежурния офицер — отговори Брустър. — Къде искате да отидете?

— До укреплението.

— Сега, сър?

— Сега. И мисля, че е по-добре да сме с наше превозно средство.

— Майоре, аз просто не знам…

— Обади се там, където държат автомобилите, представи се като помощника на генерал Гонзалес и им кажи да изпратят кола, пикап или каравана, каквото и да е, веднага. Обади се и на „Делта Форс“ и кажи на старшия офицер, че искам да се срещна с него при укреплението след двайсет минути.

— Майоре…

— Другата алтернатива, капитане, е да се свържете по телефона с генерал Гонзалес. Казах ви и преди, просто нямам време за шикалкавене.

Нямаше да прави опити да уговори хората от „Делта“ и „Грей Фокс“ да му дадат едно от последните чудеса на мистър Алойзиъс Франсис Кейси, докато беше в своя черен вашингтонски костюм на бюрократ от средната класа. Докато дърпаше ципа на чантата си, чу капитан Брустър да говори по телефона:

— Тук е капитан Брустър, помощникът на генерал Гонзалес. Имам нужда от кола и шофьор веднага в апартамента за ВИП гости.

Между другите неща, в чантата му имаше и особено грижливо сгъната униформа клас А. Мразеше я. Тя, както и ризата, която трябваше да облече с нея, беше ушита от някаква чудо материя, която не се мачкаше. Но страничният ефект на това удобство беше сърбежът, който го мъчеше всеки път, когато материята допреше по-грубо кожата му. Ако беше облечен в тази униформа повече от шест часа, щеше да получи обрив около врата, както и по бедрата. Тази чудо материя, също така, не попиваше потта като памучните и вълнените материи и след като я носеше два часа, вече миришеше така, като че ли не беше вземал душ повече от два дни.

Тази мисъл, докато държеше изпъната униформата, за да се увери, че наистина по нея няма нито една нежелана гънка, породи друга — че не беше вземал душ от тази сутрин, преди да напусне хотел „Уоруик“.

Извади чисто бельо и тоалетните си принадлежности от чантата, съблече се и тръгна гол към банята.

След пет минути, взел душ и гладко обръснат — беше се обръснал под душа, номер, който спестяваше време и който беше научил в „Уест Пойнт“, — прибра отново тоалетните си принадлежности в чантата и видя пръстена, който удостоверяваше дипломирането му през 1990 в „Хъдзън Хай“. Сложи го на пръста си.

След още деветдесет секунди седеше на леглото и обуваше добре излъсканите си ботуши. А след още деветдесет секунди, след като се беше върнал в банята с необичайно тежките за него ботуши, той се оглеждаше в огледалото цял ръст на вратата на банята.

Нещо липсваше и след миг той разбра какво. Отиде до чантата си и извади зелената си барета. После отново се погледна в огледалото. Помисли си: „О’кей. Майор Карлос Гуилермо Кастило, офицер от Специалните части, облечен в своята униформа клас А, е готов да се опита да уговори хората от «Делта» да му дадат най-доброто си радио“.

После му хрумна нещо друго: „По дяволите, документите ми все още са в капака на лаптопа, а трябва да ги взема. В противен случай, ще ме арестуват за измама.“

Отвори капака и се канеше да вземе документите си, когато капитан Брустър почука на отворената врата.

— Сър, една каравана е на път, а подполковник Фортинот ще бъде при укреплението, когато стигнем там.

— Добре — каза Кастило и му се усмихна.

— Доста бързо се преоблякохте — каза Брустър.

— Също толкова бързо мога да правя номера с картите — каза Кастило.

(ДВЕ)

Административната сграда на полицията

Ъгълът на Осма улица и „Рейс стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

23:05, 9 юни 2005

Двама детективи, единият много слаб и висок бял мъж, а другият — огромен афроамериканец, излязоха от сградата и отидоха право при автомобила „Краун Виктория“, който нямаше отличителни знаци и беше спрял пред входа.

Белият мъж отвори задната врата и седна до афроамериканеца, който седеше на задната седалка.

— Обърни лице към другата врата и сложи ръцете зад гърба си — нареди той като извади спокойно чифт белезници.

— Това необходимо ли е? — запита майор Х. Ричард Милър, но се подчини.

— Не. Правя го за забавление — каза детективът и заключи белезниците около китките му.

След това ги хвана и помогна на Милър да стане от задната седалка.

Веднага щом Милър се изправи, детективът твърдо го хвана за десния лакът и двамата влязоха в сградата.

Милър очакваше, че ще влезе първо във фоайето, а после ще отидат до редицата асансьори, както бяха влезли в сградата, когато той, баща му и Кастило бяха дошли при комисар Келог. Но вместо това го поведоха вдясно, минаха по няколко коридора, минаха през помещение, покрай стените на което имаше много временни килии, накрая минаха по друг коридор и стигнаха до вратата на асансьор, който се охраняваше от униформен служител.

— Затвори си проклетата уста! — каза едрият детектив и го стисна силно за ръката, макар Милър да не беше казал нищо.

Полицаят при асансьора поклати глава и вкара ключа в контролното табло на асансьора. Вратата се отвори и Милър беше почти грубо бутнат вътре. Вратата се затвори.

— Пази за себе си онова, което искаш да кажеш, докато не стигнем до отдел „Убийства“ — каза едрият детектив този път с тон, с който се водят обикновени разговори. — Никога не се знае кой какво чува, когато се говори в асансьора.

Асансьорът спря, вратите се отвориха, чернокожа жена бутна кофа с вода и парцал в асансьора, изгледа безизразно всички, после натисна бутона за четвъртия етаж.

Когато вратите отново се отвориха, Милър беше почти избутан навън и поведен по коридор до врата, на която имаше знак: „ОТДЕЛ УБИЙСТВА“. Милър беше избутан, за да мине през вратата. Озоваха се в стая, пълна с бюра. В срещуположната стена имаше половин дузина врати, на три от които имаше знаци: „СТАИ ЗА РАЗПИТИ“. Милър беше избутан в средата на стаята.

Сержант Бети Шнайдер и чернокож, облечен в тъмносин халат, сандали и коса, сплетена и обсипана с мъниста, седяха до масата. Последния път, когато Милър беше видял мъжа, който беше детектив от Отдела за борба с тероризма и работеше под прикритие, беше преди три часа в стая на тухлена сграда в северната част на Филаделфия. Там нямаше много светлина, но все пак беше достатъчно Милър да реши, че ченгето имаше вид на лукав кучи син.

Сега, като го видя в добре осветеното помещение, първото му впечатление се затвърди. Мъжът с многото плитки и мъниста загледа внимателно Милър.

„Какво, по дяволите, защо не? Той също ме гледа особено внимателно“.

Имаше и стоманен стол, твърдо закрепен за пода с болтове. За него бяха закрепени чифт белезници, едната гривна бе полуотворена, готова да прикрепи разпитвания към този стол.

Милър почувства, че белезниците на ръцете му бяха първо отключени, а после — свалени.

— Благодаря, Джон — каза сержант Шнайдер на чернокожия детектив. — Някой видя ли го?

— Всички в ареста, плюс чистачката, която тъкмо качваше кофата в асансьора. Тя се канеше да почисти четвъртия етаж.

Детективът излезе от стаята и затвори вратата.

— Ако обещаеш да се държиш добре — каза мъжът с плитките, — няма да те закрепим с белезници за стола.

На лицето му беше изписана лека усмивка. Милър се усмихна в отговор, но нищо не каза. Детективите от отдела излязоха от стаята.

— Шнайдер ми каза, че си майор от армията — каза мъжът с плитките.

— Точно така.

— Джак Бритън — каза мъжът и подаде ръка. — Или Ал Абд Ар-Разик.

— Как да те наричам?

— Както ти е удобно. Откъде си, Милър? — запита Ар-Разик.

— Оттук.

— От Фили?

Милър кимна.

— Речта ти не звучи като на тукашен. Звучи като на негър от Ридинг.

„Проклет да съм!“

— Имам семейство в Ридинг — каза Милър студено. — От страна на майка ми. Нито те, нито аз, харесваме това обстоятелство.

— Аз дори не знам какво означава това име — каза Бети.

— Сержант Шнайдер, разочарован съм — каза Ар-Разик. — Говори се, че знаете всичко. — Той направи пауза, усмихна се и продължи: — Ще ви дадем бърз урок по история, който не може да се намери в нито един учебник. Ридинг е термин за подземния затвор, който е добре известен и за който дори се носят легенди сред чернокожите. Голям брой от робите, успели да избягат от Юга, прекарали доста време и добре се интегрирали. Дори придобили акцента на холандците, заселили се в Пенсилвания, започнали да ядат холандска наденица и така нататък, и така нататък. А после, като излезли и успели в живота, започнали да гледат високомерно другите афроамериканци.

— Хей! — изрази несъгласието си Милър.

Мъжът с плитките вдигна длан, за да го накара да замълчи, и продължи:

— Причината да знам всичко това е, че семейството на баща ми също са негри от Ридинг. Обзалагам се, че с майора имаме общи познати. Да не би случайно да си роднина на генерал Милър?

— Той ми е баща — каза Милър.

— Виждаш ли? — каза Бритън. — Баща ти и баща ми са приятели.

— Проклета да съм! — каза Бети Шнайдер.

— Ако не си мила, сержант, майорът и аз ще започнем да говорим на холандски диалект и ти нищо няма да разбереш. Говориш холандския вариант на английския, нали, майоре?

— Само доколкото съм чувал от майка си, когато ходим до пазара в онази част на града, където преди е бил затворът, за да купуваме разни неща от Амиш — каза Милър.

— Къде си ходил на училище? — запита го мъжът на въпросния диалект. — А къде си завършил?

— „Уест Пойнт“ — каза Милър.

— Да, разбира се — каза мъжът с плитките и отново заговори на нормален английски. — Разбира се. Баща ти също е завършил „Уест Пойнт“.

Милър кимна.

— И какво си научил за исляма, докато си бил в „Уест Пойнт“?

— Това какво е — разпит или викторина?

„Май го каза, преди да помислиш. Не си отваряй устата, без преди това мозъкът ти да е поработил. Внимавай. Ричард, не можеш да си позволиш да ядосаш този човек.“

— Преди да започна да ти разказвам за лунатиците, добре е да знам какво знаеш за исляма. Ще спести време и на двама ни.

— Не научих много в академията — каза Милър. — Но след единайсети септември започнах да чета.

— Разкажи ми за три минути какво си научил — каза мъжът с плитките.

— Говориш сериозно, така ли?

Мъжът кимна.

— Например кога е роден Мохамед? И къде?

— През 570 година в Мека.

— А какво знаеш за корана?

— Дал му го е архангел Гавраил, първата част от корана, в пещерата Хира през 610 година. И тогава той станал пророк.

— Нещо като Джоузеф Смит за мормоните, нали така? — запита Бритън с усмивка.

— И аз си помислих същото — каза Милър и се усмихна в отговор.

— Каква е дефиницията за „ислям“?

— „Подчинение на Бога“ — каза Милър. — Мюсюлманин е този, който се подчинява на Аллах.

— Точно като добрите баптисти, нали? Ти християнин ли си, Милър?

— Аз съм презвитерианец.

— Жалко. Ако беше новопокръстен християнин, може би щеше да ти е по-лесно да проумееш как човек, израснал в Северна Филаделфия, в къща като онази, в която се срещнахме, и е приел по-късно исляма, се чувства по отношение на мюсюлманската вяра.

Милър не отговори.

— Коя е първата заповед за един мюсюлманин? — запита Бритън.

— Няма друг Бог, освен Аллах… и Мохамед е неговият пророк.

— А колко са Божиите заповеди?

— Пет. Първата вече я казахме, втората са всекидневните молитви, при които челото трябва да докосва земята. Третата касае Рамадана…

— А какво е Рамадан? — прекъсна го Бритън.

— Деветият месец от мюсюлманския календар. Последната година, 2004, е започнала през октомври. Мисля, че на пети октомври.

Бритън направи жест, с който искаше да подскаже, че иска повече информация.

— Той е дълъг колкото лунния месец — продължи Милър. — Не се яде, не се пие, не се пуши, не се прави секс през деня. Денят започва, когато можеш да различиш бял от черен конец на дневна светлина, и завършва с молитва и ядене, което се нарича iftar. И всичко започва отново на следващата сутрин.

Бритън кимна.

— А четвъртата заповед? — запита той.

— Да се дава милостиня. Петата е да се отиде на покаяние в Мека.

Бритън отново кимна.

— Разкажи ми за Джихад — каза той.

— Свещена война — каза Милър. — Води се срещу терористи и държави, управлявани от немюсюлмани.

— Това е съвременното тълкувание, което е особено удобно на талибаните и другите като тях. Но няма нищо общо с оригиналното значение и проповедите на пророка.

— Да, така е. Джихад датира от времето на Мохамед. Когато умрял, през 632, мюсюлманите владеели Арабския полуостров. Пред следващите сто години мюсюлманите завладели Средния изток, а ислямът се разпространил от Афганистан до Испания.

— Добре — каза Бритън. — Викторината свърши. Не си учен, запознат с исляма, но не си и напълно невеж по отношение на това, с кого си имаш работа, като повечето хора от твоята среда.

— Моята среда? Армията, искаш да кажеш?

— Не. Разузнаването и отделите за борба с тероризма. Ти може и да си войник, но в момента не си тук, за да строиш войниците и да ги накараш да маршируват по „Броуд стрийт“.

— Тук съм, както ти казах и в онази сграда на „Броуд стрийт“, защото имаме причина да вярваме, че група терористи от Сомалия са отвлекли самолет и имат намерение да го разбият в Камбаната на свободата и, още повече, имаме причина да вярваме, че съществува връзка между тях и мюсюлмани от Филаделфия. Може ли вече да минем на въпроса? Ти каза, че знаеш нещо.

— Гледал ли си филма „Зората на Черния ястреб“? Чел ли си книгата? Могадишу?

Милър кимна.

„И книгата, и филмът бяха добри. Дали да кажа на Бритън, че Черния ястреб е член на Сто и шейсети въздушен полк на Специалните части и че лейтенант Х. Ричард Милър летя на хеликоптер «Черния ястреб» за сто и шейсети път точно в Сомалия?“

— Книгата е написана от човек, който работи за „Филаделфия Инкуайърър“.

— Знам. Свършил е добра работа.

— Като влачеха телата на американските войници по улиците, реакцията на някои от тукашните мюсюлмани беше, че това е по волята на Аллах и е крайно време да се случи. Това шокира ли те?

Милър поклати глава.

— И тогава някои от лунатиците, които нямат никаква представа откъде точно в Африка произлизат, както ти и аз впрочем, започнаха да твърдят, че са от Сомалия. Абсолютни глупости, разбира се, но впечатлиха братята. После, като видяха, че това има ефект, те доукрасиха историята. Установиха връзки със Сомалия и те казаха, че ние, мюсюлманите, трябва да отидем там. Парите бяха събрани по различни начини — някои бяха дадени като милостиня, църквата събра малка сума, обраха няколко квартални магазина, няколко дребни търговеца на наркотици, проститутки и така нататък — купиха самолетни билети, получиха паспорти и заминаха.

— Ти каза ли на някого за това?

— Написах доклад. След две седмици ФБР пожелаха да говорят с мен. И така, „арестуваха“ ме, както днес направиха с теб, и разговарях с двама мъже от ФБР в стаята за разпити. Казах им какво става, а те се засмяха и отговориха, че, първо, лунатиците не могат да стигнат до Сомалия, и, второ, че дори да стигнат там, местните въобще няма да разговарят с тях, а най-много да им прережат гърлата и да откраднат онова, което носят.

— И така, какво се случи?

— Всички тукашни лунатици заминаха за Сомалия. Но никой от тях не говори арабски, още по-малко езика, който се говори в Сомалия. След като ФБР ме накараха да се замисля за това, реших, че няма да стигнат по-далеч от Кения или Етиопия, ще разберат какво всъщност представлява Сомалия и ще решат да се върнат при тукашните курви. Кой ще разбере, в крайна сметка, че са отишли в Сомалия? Или пък, като стигнеха там, наистина щяха да намерят смъртта си от ръцете на „лошите момчета“.

— Но какво се случи в действителност?

— Не знам — каза Бритън. — Точно тогава съпругата ми се канеше да роди нашия първи син, така че аз прекарах почти година в затвора Кемп Хил, Пенсилвания.

— Моля?

— Заловиха ме при въоръжен грабеж, осъдиха ме на четири години и бях изпратен в затвора в Кемп Хил, близо до Харисбърг. Когато „не слушах“, което се случваше често, ме затваряха в изолатора, откъдето тайно бях прехвърлян в багажника на някой автомобил. Така успявах да прекарам по две седмици със съпругата си, имахме прекрасен апартамент в Харисбърг, преди да ме върнат обратно. После се произнесоха, че страдам от сериозно душевно разстройство.

— Исусе Христе! — каза Милър.

— Както и да е, мина почти година, преди да се върна в джамията.

— Не разбирам — призна Милър.

— Джамията нае наистина добър адвокат, който да оспори присъдата ми. Той често идваше в Кемп Хил, което означаваше, че трябва тайно да се връщам в затвора, за да се видя с него. Той ме посещаваше всеки месец, за да ме информира за развитието на нещата. След около година, както казах, Върховният съд нареди втори съдебен процес и бях освободен.

— И си се върнал доброволно в джамията? — запита Милър, неспособен да повярва.

Бритън срещна погледа му за миг, преди да отговори:

— Аз съм много дълбоко навлязъл вече в мюсюлманските среди — каза той. — Щеше да е трудно да се намери човек, който да научи толкова много и да ме замести.

— Не биха могли да ми платят достатъчно, за да правя това, което правиш ти — каза Милър.

— Да. Когато се върнах в джамията, лунатиците се бяха върнали от Сомалия и ме наблюдаваха внимателно…

— Бяха подозрителни?

— Не бях единственият от джамията, който беше изпратен в Кемп Хил — каза Бритън. — А те не ме виждаха, докато бях там. Да, бяха подозрителни. Те бяха изключително подозрителни по природа. Както и да е, не исках да задавам прекалено много въпроси, а те не говореха много за Сомалия. Мислех, че е така, защото всъщност не са били в Сомалия, и оставих нещата по този начин. А после, преди около шест месеца, се появиха двама мюсюлмани. Казаха, че са от Сомалия. Със сигурност не бяха оттук. Говореха английския на англичаните. Не знаех какво са намислили. Не ме допускаха на срещите си.

— Каза ли на ФБР за тях?

— Казах на главен инспектор Крамер. Той говори с ФБР, а те му отговорили, че не разполагат с нищо за имената, които им дадох. Крамер направи снимки на хората от джамията и ги даде на ФБР. Оказаха се пилоти на арабска авиолиния — „Йемен Еъруейз“, мисля — и бяха в страната напълно законно. Посещаваха пилотско училище в Тълса, Оклахома. И всички бяха одобрени от американското правителство.

— И?

— И това беше краят на историята. Докато преди две седмици, горе-долу по времето, когато е изчезнал самолетът от… къде?

— Луанда, Ангола — подсказа Милър.

— … лунатиците започнаха самодоволно да говорят какво ще стане, когато Камбаната на свободата вече няма да я има.

— И ти докладва ли за това? На Крамер? На ФБР?

— Тези хора всяка седмица измислят по нещо такова. Или се канят да взривят сградата на общината, или моста „Уолт Уитман“, или моста „Бенджамин Франклин“, или някоя от спортните зали. Или замислят да отровят водата. Или да убият архидякона. Просто си говорят. Не докладвам, освен ако нямам нещо повече от празни думи. Нали знаеш приказката за лъжливото овчарче?

Милър кимна.

— И тогава се появихте вие — продължи Бритън.

— И ви запитахме дали сте чували нещо за Камбаната на свободата — каза Милър.

Бритън кимна.

— Трябва да признаете, че да разбиеш самолет в Камбаната на свободата звучи най-малкото странно — каза Бритън.

— Странно или не, ние мислим, че се канят да направят точно това — каза Милър. — Имаш ли имената на двамата сомалийци?

— Трябва да са в доклада ми. Шнайдер?

— Мога да го взема — каза сержант Бети Шнайдер. — Но ти каза, че ФБР не разполага с нищо за тези имена. Какво ще кажеш за имената, които ФБР е поставило под снимките?

— Шефът не ми ги даде — каза Бритън. — Предполагам, че той ги има.

— Той отиде да пие кафе — каза Бети. — Но може би се е върнал.

Тя излезе от стаята за разпити и след минута се върна с главен инспектор Крамер.

— ФБР не ми дадоха имена — каза той. — Мога да им се обадя, но е късно и ще се свържа само с дежурния офицер, който вероятно няма да направи нищо за мен, докато не се свърже с дежурния специален агент.

— Инспекторе — каза Милър, — предлагам да изчакаме, докато кажа на Кастило за това. — Обърна се към Бритън. — Колко можеш да останеш?

Главен инспектор Крамер отговори вместо него:

— Доведохме го за разпит, защото е заподозрян в убийство. — Можем да го задържим, да речем, до утре сутрин в осем часа, без да предизвикаме по-голямо от обичайното подозрение.

— Кастило каза, че ще се върне възможно най-бързо. Защо да не го изчакаме?

— Аз нямам нищо против — каза главен инспектор Крамер. — А ти, Бритън?

Детектив Бритън каза без какъвто и да било ентусиазъм:

— Защо не?

(ТРИ)

Отделението на „Делта Форс“

Форт Браг, Северна Каролина

23:10, 9 юни 2005

Горе-долу по времето, когато са били организирани първите Специални части, армията е приключила с осъществяването на новата политика относно нарушаването на военния кодекс и работата на военния съд.

Някой беше посочил — много войници, офицери и кандидати за армията мислеха, че това е дошло твърде късно, — че много малко войници допускат онова, което в цивилния живот би било наречено „сериозно углавно престъпление“, което ще рече изнасилване, убийство, въоръжен грабеж и други подобни. Голямото мнозинство от затворниците във военните затвори по целия свят са осъдени заради престъпления срещу системата на армията, а много от провиненията са свързани със самоотлъчка, неподчинение, пиене по време на дежурство и други подобни.

Онези, осъдени от военния съд на шест месеца или по-малко, обикновено излежават присъдата си в затворите на големите военни бази — фортове като Форт Браг, Нокс и Бенинг, — където прекарват деня, като се разхождат из базата, охранявани от въоръжен войник, или събират хвърлените фасове и други боклуци.

Някой беше посочил, че това наказание не само не допринася много за армията, но войниците, които ги пазят, обикновено един войник на двама затворници, трябва да бъдат отклонявани от обичайните им задължения, което не е ефективно използване на човешките ресурси.

Още повече, ако войникът дотолкова не обича армията, че е готов да побегне или да нагруби сержанта си, той вероятно не би бил от полза за армията, дори да не е в затвора.

Идеалът беше „весел, готов да се подчини и верен войник“, а ако войникът не е готов да бъде такъв, какво тогава прави в армията?

Ако първата лека присъда не успееше да накара войника да прозре мъдростта и да се поправи, биваше разжалван и изпращан у дома.

Така се избягваше необходимостта от големи и сериозно охранявани затвори, но се отклоняваха по около стотина души от техните обичайни задължения, и то всеки ден, за да пазят затворниците.

Също така, като резултат от това, може би войниците решаваха, че идеята за „весел, готов да се подчини и верен войник“ не е толкова лоша.

Новата политика беше наложена. Затворниците в затворите на базите намаляха, включително и във Форт Браг около времето, когато бяха основани „Делта Форс“.

Беше решено „Делта Форс“ да имат изключително сигурна база, изолирана от другите сгради във Форт Браг, защитена от двойна метална ограда, на върха на която да има бодлива тел, с охранителни вишки, прожектори и всичко друго, а вътре, зад оградата, да има казарма, обща зала и трапезария, складове и така нататък.

Тогава някой посочи, че система, която разчита на това да държи насилствено хората вътре, като затвора във Форт Браг, вероятно ще може с известни нововъведения също толкова успешно да държи хората и вън.

„Делта Форс“ се преместиха в стария затвор.

Повечето от членовете на „Делта Форс“, които бяха, разбира се, каймакът на Специалните части, мислеха, че преместването им в стария затвор не само е забавно, но също така успешно държи офицерите от форта на разстояние и им пречи да надничат във всекидневния им живот.

Никой не биваше допускан в отделението на „Делта Форс“ без специално разрешение и много малко старши офицери имаха правомощия да издават такова разрешение и, като правило, те питаха офицерите на „Делта Форс“, преди да го издадат.

От мястото си в караваната, майор Кастило, който също беше прекарал известно време в помещенията на Специалните части във Форт Браг, въобще не се изненада, че вижда висок и мускулест подполковник със зелена барета на главата и оръжие на рамо, да стои от вътрешната страна на външната ограда, нито от това, че вратата е затворена.

Прожекторите разпръсваха дълбокия мрак и благодарение на тях се виждаха табелите, които висяха на оградата на всеки двайсет крачки. Надписите гласяха:

Кастило слезе от караваната, отиде до външната ограда и отдаде сковано чест. Високият офицер също отдаде чест, но небрежно.

— Подполковник Фортинот? — запита Кастило.

Високият офицер кимна едва доловимо.

— Сър, казвам се Кастило…

— Останете на мястото си, майоре — каза подполковник Фортинот. — Това е забранена зона. Имате нужда от писмено разрешение, за да влезете тук. Имате ли такова разрешение?

— Не, сър, нямам.

Подполковник Фортинот посочи капитан Брустър.

— Вие ли позвънихте на дежурния офицер и помолихте за присъствието ми тук?

— Да, сър.

— Вие ли сте помощникът на генерал Гонзалес?

— Да, сър.

— Тогава, би трябвало да знаете кое е разрешено и кое — не. Мисля, че можете да разчитате на това, че генерал Гонзалес ще докладва за този инцидент. Лека нощ, господа.

Той се обърна и тръгна с маршова стъпка към вътрешната врата.

— Подполковник! — извика Кастило. — Преди да минете през вратата, с уважение предлагам да ме изслушате.

Подполковник Фортинот продължи да върви.

— Сър! — извика Кастило. — Посветен съм в операцията на „Грей Фокс“, която се провежда в момента.

Подполковник Фортинот спря, обърна се и се върна обратно при оградата. Гледа известно време замислено и внимателно Кастило.

— Майоре, нямам никаква представа за какво говорите. „Грей Фокс“? Никога не съм чувал нещо подобно.

После се обърна с явното намерение да се прибере в помещенията. Показа се широкоплещест плешив цивилен, облечен в червено поло и панталони в цвят каки и въоръжен.

— По дяволите, помислих си, че това си ти! — извика Виктор Д’Алесандро, вече пенсиониран. — Как си, Чарли, по дяволите?

— Здравей, Вик! — извика Кастило.

Д’Алесандро мина през вътрешната врата във външния двор и тръгна към външната врата, която се отвори, когато той приближи.

Отиде при Чарли, гледа го внимателно един дълъг миг и каза:

— Изглеждаше по-добре с брада. Какво, по дяволите, правиш тук?

После прегърна Кастило и го вдигна от земята.

— Предполагам, мистър Д’Алесандро, че познавате този офицер? — запита подполковник Фортинот.

— Дяволски си прав, подполковник! — каза Д’Алесандро и пусна Кастило на земята. — С Чарли се познаваме отдавна. Последното, което чух за него, е, че е във Вашингтон, за да се научи да се държи като подполковник.

— Нещо такова, Вик — каза Кастило и се засмя.

— Майорът няма разрешение да бъде тук — каза Фортинот.

— Вече има — каза Д’Алесандро и се обърна към Чарли. — Накараха ме да се пенсионирам, когато се върнах от Афганистан, Чарли. Сега съм директорът на охраната на бившия затвор. Дошъл си в неподходящ момент, Чарли, но като те познавам, това не е изненада, защото в момента провеждаме операция на „Грей Фокс“.

— Точно затова съм тук, Вик — каза Кастило. — Аз подадох информацията, която сложи началото на всичко това.

— Отново казвам, че като те познавам, никак не съм изненадан. И така, от какво имаш нужда?

— Имаш ли връзка с генерал Макнаб?

— Данни, образ, глас. Не можеш да си представиш с какво ни снабди твоят приятел Кейси.

— Бих искал да говоря с него — каза Кастило.

— Няма проблеми. Мисля, че все още имаме отворена линия. Хайде, ще видим. — После му хрумна нещо друго и посочи капитан Брустър. — Кой сте вие, капитане?

— Казвам се Брустър.

— Помощникът на Гонзалес?

— Да, сър.

— Ще ви пусна и двамата. На моя отговорност.

Сега за първи път Кастило забеляза, че в дясното ухо на Д’Алесандро има нещо като слухов апарат и че едва забележима жица влиза в яката на полото му. Под полото очевидно имаше микрофон.

— Сър — обърна се Кастило към подполковник Фортинот, — мога ли да предложа и вие да дойдете с нас?

Подполковник Фортинот кимна едва забележимо и последва Д’Алесандро, Кастило и Брустър във вътрешния двор. И двете врати се затвориха след тях и те тръгнаха към едноетажната тухлена сграда, която някога беше затворът на Форт Браг.

Д’Алесандро ги поведе по коридор към врата, охранявана от сержант, който държеше оръжието си като ловна карабина.

— Те са с мен — каза Д’Алесандро, после добави в микрофона под полото си: — Отворете проклетата врата!

Чу се шумът от дръпването на тежко резе и вратата се отвори.

Стаята беше квадратна, около двайсет и пет на двайсет и пет фута. В центъра имаше много голяма правоъгълна маса, край която можеха да седнат вероятно двайсетина души. До нея седяха шестима души. По стените имаше карти и монитори, на които също бяха изобразени карти на различни части на света, включително на района около Абеше, Чад. Имаше и редица от двайсет и четири инчови монитори, които показваха района във и около вътрешния и външния двор. Виждаше се и караваната, с която бяха дошли.

В далечния край на масата седеше капитан. Д’Алесандро отиде и седна до него, след което направи знак на останалите да се настанят по столовете.

— Това е майор Кастило — каза той. — Капитанът е помощникът на генерал Гонзалес, а всички познавате подполковник Фортинот. Кастило и Брустър са посветени в операцията. Майор Кастило трябва да говори с генерал Макнаб. Имаме ли връзка?

Капитанът кимна и каза:

— Всички светлини светят зелено.

— Колко сигурна е връзката? — запита Чарли. — И тази стая?

— Не биха могли да са по-сигурни. Олд Фарт за Снупи Сикс — каза Д’Алесандро.

След три секунди изненадващо ясният глас на генерал Макнаб се чу по високоговорителя, който Кастило не виждаше.

— Какво има сега, Вик?

— Един човек тук иска да говори с теб — каза Д’Алесандро и направи знак на Кастило.

— Тук е Чарли, генерале — каза Кастило.

След три секунди, Макнаб запита:

— Кой Чарли? Чарли Кастило?

— Да, сър.

— Имаш таланта да се появяваш винаги в най-неподходящото време. Какво има?

— Знам какво търсите, сър, но то вече не е там.

— Кой, по дяволите, ти каза това?

— Моята информация задвижи цялото колело.

— Добре. И какво?

— Шефът ми ме изпрати тук, сър, за да взема доклада ви…

— Вече го предадох на чичо Алън. За секретар Хол ли говориш?

— Да, сър.

— Извинете ме, сър — каза капитан Брустър. — Доктор Кохън телефонира на генерал Гонзалес и каза, че идвате по личната заповед на президента.

Забавянето беше едва доловимо, преди да дойде отговорът на Макнаб.

— Това като че ли беше Брустър. Шефът ти също ли е там?

— Не, сър. Той е в щаба.

— И те е оставил да наглеждаш Кастило?

— Да, сър.

— О’кей, Чарли, какво искаш?

— Мисля, че скоро можем да узнаем къде е самолетът, сър, и искам да обсъдя плановете с вас.

— Не искаш ли да изчакаш, докато се върна?

— Да, сър. Разбира се. Но има и нещо друго.

— Като, например, какво?

— Имам нужда от три радиостанции като тази тук и хора, които да работят с тях.

— Исусе, Чарли, ти най-добре би трябвало да знаеш колко са ни скъпи и как не ни достигат!

— Един за шефа ми, един за Милър, който е във Филаделфия и един — за мен.

— А какво прави Милър във Филаделфия?

— Сър, мислим, че самолетът ще бъде разбит в Камбаната на свободата. Милър работи с ченгетата под прикритие от полицейското управление във Филаделфия, за да разберем дали терористите имат връзка с тамошните мюсюлмани. Той вече има информация, но не иска да каже нищо по телефона. Връзката не е сигурна.

Забавянето, с което сега дойде отговорът на Макнаб, беше значително.

— Аз къде съм? В зоната на здрача? Камбаната на свободата?

— Да, сър. Искам да дам радио на Милър и на шефа си, така че да сме готови, когато вие се върнете.

— Имаш ли самолет, за да свършиш това?

— Да, сър — каза Чарли. — Съвсем скоро ще имам.

— Съвсем сигурен ли си?

— Да, сър.

— Искаш ли да се обадя на Нейлър и той да се погрижи за самолета ти?

— Не мисля, че ще е необходимо, сър.

— Добре, Чарли. Знам колко си близък с Виктор, така че това вероятно не е необходимо, но мисля, че подполковник Фортинот може да има нещо против, така че го намери и го осветли по въпроса.

— Да, сър. Той е тук.

— Добре. Ще поддържаме връзка. Снупи Сикс слага край на връзката.

Д’Алесандро запита, като че ли не вярваше на ушите си:

— Тези копелета ще разбият самолета в Камбаната на свободата? За какво им е това, по дяволите?

— Не знам, Вик — призна Кастило.

Звънна мобилният му телефон и той го извади от джоба си.

— Да?

— Моята играчка ще е на твое разположение. Ще излети след около деветдесет секунди — каза Фернандо Лопес.

— Благодаря ти.

— Мария е истински ядосана — каза Фернандо. — Истински ядосана, казвам.

— Съжалявам — каза Кастило.

Линията заглъхна.

— Мисля, че не си видял знака на влизане, Чарли — каза Д’Алесандро.

— Какво?

— Знакът, на който пише:

— Не мога без мобилен телефон — каза Чарли. — Съобщиха ми, че самолетът ми е на път. Трябва да направя, а и очаквам, и други телефонни обаждания.

— Понякога просто смачкваме телефоните — каза Д’Алесандро. — В други случаи кастрираме нарушителя.

— Телефонът ми трябва, Вик — каза Кастило.

Д’Алесандро дълго време го гледа право в очите, после сви рамене.

— Всяко правило има изключение — каза той накрая. — Генерал Брус Дж. Макнаб лично ми го каза веднъж.

— Тук сме на около хиляда и двеста мили от Сан Антонио — каза Кастило. — Полетът ще трае около два часа и петнайсет минути. Това означава, че имаме точно толкова време да намерим радиостанции, трима специалисти по комуникациите, да ги облечем в цивилни дрехи, те да проверят радиостанциите и да излетим от „Поуп“.

Д’Алесандро погледна капитана.

— Възможно ли е да стане?

— Аз съм не само зелена барета, Вик, а също и човек от „Делта Форс“. Мога да направя всичко. — Той се обърна към Кастило. — Времето не е много, сър, но може да бъде направено.

(ЧЕТИРИ)

Въздушна база „Поуп“, Северна Каролина

00:25, 10 юни 2005

Сержант Дуейн Г. Лефлър, който наистина вярваше, че цивилният, който слезе от самолета без идентификационни документи, е бил изпратен от контраразузнаването да го хване в нарушение на мерките за сигурност, или, както се казва, „по долни гащи“, беше все още дежурен в базата, когато Кастило влезе в сградата, придружен от тримата специалисти по комуникациите и капитан Брустър.

Сержант Лефлър изгледа с голяма доза подозрение майор Кастило, сега облечен във военна униформа клас А.

— Съжалявам за объркването, което причиних преди, сержант — каза Кастило, отиде при него и му представи документите си. — Не можах да ги намеря.

След като прегледа документите, сержант Лефлър каза:

— Да, сър.

След което му ги върна, извади телефона си и набра някакъв номер.

— Майоре, съжалявам, че отново ви безпокоя, но може би е по-добре да дойдете тук.

Майор Томас Ф. Триуорд се появи след около минута, огледа добре Кастило и каза:

— Е, майоре, отново тук?

— Този път търсим цивилен „Лиър“, който трябва да се появи всеки момент.

— От кулата току-що му разрешиха да кацне — каза Триуорд и махна с ръка към стъклената врата.

Кастило излезе и погледна към небето. Видя половин дузина проблясващи светлини. След миг отбеляза кои от тях се приближават към пистата и започна да ги следи с поглед. Първите два самолета бяха „С–130“ и принадлежаха на американската армия. Третият беше блестящо бял „Лиърджет 45XR“.

След две минути той кацна, отиде до края на пистата и спря. Кастило видя втория пилот да сваля слушалките от главата си, а после и да става от седалката. Чарли тръгна към самолета. Преди да стигне до него, вратата се отвори и вторият пилот слезе в ръце с малка чанта.

Беше с вече посивяваща коса, навлязъл в петдесетте, носеше отличителните знаци на капитан. Кастило предположи, че е бивш военен, може би вече пенсиониран, който е винаги готов да поработи и да услужи на хора, които изведнъж имат нужда от пилот.

— Вие ли сте майор Кастило? — запита вторият пилот и когато Кастило кимна, продължи: — Имаме два въпроса. Колко време ще остане самолетът на земята? И ще ни осигурите ли транспорт до Файетвил?

— Осигурил съм ви транспорт до Файетвил и съм ви запазил стаи в мотела до летището. Имате и запазени места за полета до Атланта, който тръгва в 08:45 сутринта. В Атланта имате връзка за Сан Антонио. Аз искам да излетя възможно най-скоро. С какво гориво разполага самолетът?

— Достатъчно за още деветстотин мили, може би хиляда.

— Вътре в сградата има един капитан. Казва се Брустър. Отсега нататък той ще се грижи за вас. Ако помолите пилота да излезе, ще говоря и с него.

— Добре, благодаря — каза вторият пилот и тръгна към сградата.

Кастило влезе в самолета и отиде до пилотската кабина.

— Уоу, нима не изглеждаш прекрасно в тази униформа?! — каза Фернандо Лопес, седнал на седалката зад пилота.

— Исусе, нямаше необходимост да дойдеш точно ти, Фернандо.

— Да, но дойдох, гринго. Мисля, каза, че е важно.

— Направих резервация за двама в мотела, плюс това купих два билета до Сан Антонио.

Лопес сви рамене.

— Е, сега се оказа, че резервацията ще ползва един. Къде ще отидем оттук, гринго? И кога?

Кастило втренчи поглед в братовчед си, обмисли възможностите, после леко кимна.

— Вашингтон, Филаделфия, после обратно тук. Тръгваме веднага.

— Само ти и аз?

— Още трима, тегло около шестстотин паунда, и още четиристотин в оборудване.

— Имаме достатъчно гориво за полета до Вашингтон. Ще кацнем на „Роналд Рейгън“, там можем и да заредим. О’кей?

— Звучи чудесно.

— Мисля, че не си погледнал каква е прогнозата за времето и не си направил план на полета?

— Времето ще е добро и, да, ще получим разрешение да кацнем във Вашингтон, като можем да спрем за гориво на „Рейли-Дъръм“. Не знаех с какво гориво ще разполагаш.

— Можем да сменим мястото на зареждането, щом излетим — каза Фернандо.

— Ти даде ли на втория пилот пари в брой?

— Да. Което ми напомня…

Подаде на Кастило плик.

— Какво е това?

— Хиляда долара.

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш. Благодари на баба.

— На баба? — запита Кастило, изненадан.

— Както сама казва, тя е стара, но е все още с ума си — каза Фернандо. — Има прекрасна представа с какво си изкарваш прехраната. Няма да повярваш колко време тези пари стоят на нощното ми шкафче и чакат да ги поискаш. В куфара ми има и два пистолета.

— Нали не си й казал за това, за Бога?!

— Да. Обещах й, че ако някога нещо се случи, ще й кажа. И го направих. Тя каза да ти предам, че се моли и за двама ни.

— Исусе Христе!

— Само ще стоиш и ще богохулстваш ли? — сряза го Фернандо. — Или ще се погрижиш за удобството на пътниците ни, ще им кажеш да закопчеят коланите и ще светне надписът „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“?

Той посочи страничния прозорец. Кастило се наведе и погледна навън. Тримата специалисти по комуникациите от „Делта Форс“, всички облечени в панталони и спортни якета, бяха почти до самолета и влачеха огромни цивилни куфари на колела.

— Казал си на баба?! — повтори той. — Исусе Христе!

После се обърна и отиде да помогне на тримата да качат куфарите в самолета.

— Въздушен контрол на „Рейли“ — каза Кастило в микрофона. — Тук „Лиър“ пет-нула, седем-пет.

— Седем-пет, „Рейли“.

— „Лиър“ седем-пет преминава от височина на полета двайсет и пет на двайсет, скорост петстотин възела.

— Виждам ви на радара, седем-пет.

— Молим за промяна в плана на полета, няма да заредим гориво на „Рейли“. Молим за разрешение да заредим на „Роналд Рейгън“.

— Приемаме промяната в плана на полета за „Лиър“ пет-нула-седем-пет. Продължавайте в същата посока. Докладвайте във Вашингтон, когато наближите височина на полета трийсет. Ще предадем на контрола във Вашингтон за промяната.

— Разбрано, поддържаме сегашния курс, ще докладваме на контрола във Вашингтон при височина на полета трийсет. Благодарим ви, „Рейли“.

Кастило се обърна към Фернандо с вдигнат палец. После погледна алтиметъра и отново заговори в микрофона.

— Вашингтон контрол, тук „Лиър“ пет-нула-седем-пет.

— Седем-пет, тук Вашингтон.

— Седем-пет е на височина на полета трийсет, но иска да премине на ниво двайсет, скорост 530 възела. Молим за разрешение да кацнем на „Рейгън“.

— Виждам ви на радара, седем-пет. Поддържайте този курс и височина на полета. Докладвайте в Ричмънд.

Кастило докосна малък бутон на слушалките си, който превключваше микрофона и слушалките му от режим ПРЕДАВАНЕ на ВЪТРЕШНИ СЪОБЩЕНИЯ.

— О’кей, Фернандо — каза той. — Разкажи ми за баба. Какво точно е искала да каже с това, че е стара, но още е с ума си.

— Чудех се колко време ще ти трябва, за да ми зададеш този въпрос — каза Фернандо и му се усмихна.

— Хайде — каза Кастило с тон, който не беше особено приятен.

— Историята започва след погребението на дядо… — започна Фернандо.

Зимата на 1998(ПЕТ)

Хасиендата „Сан Хорхе“

Близо до Увалде, Тексас

21:30, 15 ноември 1998

Имаше още почти дузина коли, паркирани на алеята пред Голямата къща, когато Фернандо се върна от Сан Антонио. Той си спомни думите на дядо си, че испанците обичат повече погребенията, отколкото сватбите или кръщенетата.

„Е, неговото погребение беше грандиозно. Инфарктът е класически начин да си отидеш от този свят, а погребението му беше изключително зрелищно. На пистата нямаше място за повече самолети, а дори тексаските рейнджъри изпратиха официална делегация. Пра-прадядо Фернандо Кастило е бил един от първите тексаски рейнджъри.“

В спалнята на баба му и дядо му лампите още светеха, което означаваше, че баба му е още будна. Той отиде при нея, като мина през кухнята, за да не среща хората, които още бяха останали в хола.

— Как си, бабо? — запита Фернандо, наведе се и целуна баба си по челото.

Тя седеше в едно от тъмночервените кожени кресла с лице към телевизора.

— Държа се, предполагам — каза тя и го докосна по бузата. — Карлос тръгна ли вече? Всичко наред ли е?

— Да, бабо. Предполагам, че наистина е трябвало да тръгне. В минутата, в която влязохме в базата при Кели и той каза името си, при нас дойде пилот, майор, и каза, че самолетът го очаква на пистата. Забележително, като се има предвид, че той е само лейтенант!

— Карлос е капитан сега — поправи го тя. — А онова, което върши, е много важно.

„Това май не звучи като обичлива забележка на изглупяла от любов баба.“

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — запита Фернандо.

— Чух ви да разговаряте снощи — каза тя. — Ти знаеш толкова, колкото и аз. Така че престани. Не искам да се карам с теб, Фернандо… Дядо ти винаги казваше така, нали?

— Да, бабо, така беше. — Той направи пауза и продължи: — Бабо, гринго… Карлос изпи две питиета снощи. Може би му дойдоха много.

— Преди това също пи, така че е изпил повече от две — каза тя. — Но това е семейна традиция, Фернандо. Когато Хорхе загина във Виетнам, дядо ти беше пиян цяла седмица. А когато най-после успяхме да заровим Хорхе, беше пиян още една седмица.

— Той обичаше дядо, бабо.

— Няма нужда да ми казваш това — каза тя и добави: — Защо не си приготвиш питие и не седнеш в стола на дядо си?

Като видя смесицата от смущение и изненада на лицето му, тя добави, като посочи наполовина пълната с бренди гарафа на масичката помежду двата стола: — Чаках те да се върнеш.

— Както кажеш, бабо.

— Трябва да поговорим за Карлос — каза тя. — А за това моментът е подходящ, колкото и всеки друг.

— Да, бабо. Какво е това, коняк ли?

— Бренди — каза тя. — Аржентинско бренди. Разликата е, че французите наричат брендито си коняк. Мислех, че го знаеш.

— Не, бабо.

— Отидохме в Аржентина за медения си месец. Дядо ти беше съученик с Еди Кинг и отседнахме в ранчото му. Мястото беше идеално за меден месец. А когато открихме аржентинското бренди, което той хареса повече от френския коняк и което струваше само два долара бутилката, беше щастлив от това обстоятелство почти толкова, колкото и от сватбата ни. Обичаше сполучливите сделки, а мразеше французите.

— Знам — каза Фернандо.

Отиде до шкафа, където имаше бутилка бренди и друга гарафа, наля бренди в чашата си и се върна на мястото си.

— Чувствам се странно, седнал тук — каза той.

— Не би трябвало да се чувстваш така — каза тя. — Сега си главата на семейството. Дядо би го одобрил.

Тя взе чашата си и вдигна тост:

— Да пием за теб, скъпи Фернандо. Довери се на Бога, скъпи. Той прави най-доброто и знае как да го постигне.

Отпи щедра глътка от брендито, после погледна внука си.

— Да поговорим за теб, за Карлос и за семейството — каза тя.

— Както желаеш.

— Ти, разбира се, ще заемеш мястото на дядо си. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А Карлос? А майка ми, лелите ми?

— За майка ти и за лелите ти вече са се погрижили. Не спори с мен, Фернандо, и не се преструвай, че не знаещ, че ти и Карлос ще се заемете с… как да го нарека — „бизнеса“.

Той призна, че това му е било известно.

— И тъй като Карлос няма да е много наоколо…

— Бабо — прекъсна я той, — може би сега, когато дядо почина… Карлос ще престане да служи в армията.

— Страхувам се, че това никак не е вероятно — каза тя. — Приеми го за даденост — Карлос ще остане в армията.

— Защо си толкова сигурна?

— Ще откриеш колко е важна генетиката, когато остарееш още, скъпи. Ние наистина нямаме контрол върху природата си. Ти имаш много от гените на баща си. И на дядо си, също така. Имаш неговия темперамент, между другото. Но дядо ти беше бизнесмен, баща ти също е такъв и ти имаш гените на бизнесмен.

— Карлос, от друга страна, има гените на войник? — запита той почти саркастично.

— Дядо му е бил немски офицер. От страна на майка му в миналото е имало унгарски кавалеристи, включително няколко генерали. От страна на баща му ние можем да се върнем чак до Аламо. Пра-прадядо му се би като майор в Първата световна война. А баща му, моят мил Хорхе, беше войник, който даде живота си за своите другари и получи най-високото отличие, което Съединените щати могат да дадат. Мисля, може да се каже, че Карлос има гените на войник.

— Не исках да прозвучи толкова лекомислено и пренебрежително — каза Фернандо.

— Но прозвуча точно така — каза тя безизразно.

— Тогава, съжалявам.

— Не искам твоето извинение, искам да обърнеш внимание на думите ми.

— Да, бабо.

— През годините съм разговаряла много пъти с генерал Нейлър за Карлос. Дядо ти искаше Карлос да се отпише от армията, когато изтече шестгодишното му задължение, което стана през 1996, и да се върне у дома, да заеме мястото си в бизнеса, да се ожени и да създаде син, който да носи фамилията Кастило.

— Разбирам.

— Генерал Нейлър, който е истински привързан към Карлос, каза, че той вероятно няма да е щастлив в бизнеса не само защото е изключително добър войник, но защото, също така, ако се изключим ти, аз и дядо ти, никога не се е чувствал част от семейството.

— Защото по произход сме тексасци с мексиканско потекло?

— От устата ти звучи по-зле, отколкото всъщност е — каза тя. — Но, да, така е. Защото той е само наполовина такъв. И по същата причина, защото е само наполовина немец, не може да се сметне за такъв, макар да говори немски като майчин език и да има значителна собственост там. Генерал Нейлър каза, а аз и дядо ти трябваше да се съгласим, че семейството на Карлос е армията.

— О, бабо! Исусе! Мога ли да говоря откровено?

— Моля те, разбира се.

— Мисля, че Нейлър не е бил напълно прав. Бях офицер. Познавах много хора, за които армията беше дом. Но те не бяха като Карлос.

— Защо не?

— Първо, нямаха семейства, които да ги обичат. Нямаха друг дом — каза Фернандо. — И второ, нямаха какво да правят. И трето, нямаха никакви пари.

— Такива бяха аргументите и на дядо ти. Но накрая той видя, че генерал Нейлър е прав. Скъпи, в тези неща невинаги има логика.

Фернандо вдигна ръце в жест, че се предава.

— Може ли да си сипя още малко от аржентинското бренди? — запита той.

— Разбира се.

Той стана от стола на дядо си, наля си още бренди, вдигна бутилката, за да предложи още малко и на баба си, но тя отказа и той я остави обратно върху масичката.

— Още повече — продължи той, — гринго е… Карлос всъщност не е в армията. Той би трябвало да командва рота във Форт Бенинг или някъде другаде, да играе голф, да вечеря в офицерския клуб, да се тревожи за повишението си, за следващото посещение на генерала, за поредния си доклад и да живее в помещенията на форта. Това е армията. Би трябвало да пише отлични доклади. Според генерал Нейлър, той е бил повишен в капитан много по-рано от други, по-стари офицери. Вместо това той живее в хотелски апартамент във Вашингтон, ходи на работа в цивилно облекло. Знаеш ли къде?

— В разузнаването на Централното командване — каза тя. — Където отговаря за осигуряването на специална сигурност за членовете на разузнаването в опасни крайморски райони.

— „Специална сигурност“ означава да обикаляш Афганистан, за да защитаваш агентите на разузнаването, които „не могат да си намерят задника дори с две ръце“, съжалявам, бабо, но тези думи употреби той снощи, докато те търсят арабин, чието име дори не мога да си спомня. Нито да произнеса.

— Осама Бен Ладен — каза тя вместо него. — Много опасен човек. От Саудитска Арабия и мрази всичко американско. Разузнаването към Централното командване и генерал Нейлър вярват, че той е отговорен за взривяването на нашите посолства в Танзания и Кения миналия август. Държавният департамент е определил награда от пет милиона долара за главата му.

— Мили Боже, бабо, вие с Нейлър май сте водили много интересни разговори, а?

— Вече започвам да се чувствам малко уморена, скъпи — каза тя. — Ще приемеш ли, че Карлос няма да напусне армията, поне не скоро?

— Да, разбира се.

— Запитах генерал Нейлър дали мога да помогна с нещо и той каза, че не е вероятно Карлос да се обърне към мен — или към него — за каквато и да било помощ. Но че може да се обърне към теб.

Фернандо шумно издиша и каза:

— Да.

— Това, което искам от теб, Фернандо, е да се отзовеш, когато Карлос има нужда от помощ. Да му дадеш всичко, за което те помоли. Дядо ти казваше, че когато хората казват, че имат нужда от малко помощ, те обикновено имат нужда от пари. Последното, от което Карлос би имал нужда, са пари — той има собствено малко състояние, както и своите приходи от бизнеса — но е възможно да се намери в, как се изразяваше дядо ти, „недостиг на пари в брой“. Мисля, че той ще се смути, ако разбере, че аз имам някаква представа за това, какво прави, за да си изкарва прехраната. Затова не му казвай, че знам. Ако се обърне към теб, искам да ми кажеш. Ще направиш ли това за мен?

Фернандо срещна погледа на баба си за миг.

— Разбира се — каза накрая.

— И още нещо — каза тя. — Точно преди Господ да ми вземе дядо ти, той ми каза, че все още храни малка надежда Карлос да срещне някоя подходяща млада жена, да се влюби и да реши, че онова, което иска от живота, е семейство — съпруга и деца. Каза, че всеки ден се моли за това. А аз се моля всяка нощ. Ще се молиш ли и ти?

Фернандо кимна. По някаква причина нямаше доверие на гласа си.