По заповед на президента

(ЕДНО)

Абеше, ЧАД

13:25, 7 юни 2005

На летище „Абеше“ няма хангари, само заслон, открит от едната страна, който служи като крайна сграда за единствения „полет по разписание“ от Нджамена всяка седмица. А и този полет по-често бива анулиран, отколкото осъществяван.

Няма и много възможности за пътуване до Абеше, град с около 40 000 жители на 470 мили от Нджамена, столицата на Чад. Повечето хора пътуват с камиони, за което са необходими три дни, ако имат причина да отидат в този доста живописен град с тесни улички, полусрутени сгради, пазари и джамии.

Но има летище, на което, с изключение на дъждовния сезон, може да кацне самолет „Боинг 727“. Ако целта на тези, които го пилотират, е да олющят боята, да махнат регистрационните табели и да го боядисат отново, то Абеше е идеалното място за това. Работната ръка тук е в изобилие. Хората дори са благодарни, когато получат някаква работа, дори заплащането да е минимално. Дори тежката работа да лющиш боя, заслонен от слънцето само с платнище над главата, е по-добра от никаква.

А заслон, направен от няколко платнища, на летище, категоризирано в повечето официални издания като „мръсна ивица, без радио и навигационни уреди“, не би привлякъл ничие внимание. То няма да бъде заснето и от сателитите, които щяха да търсят изчезнал „Боинг 727“.

Бяха необходими три дни на работниците, които кръжаха около крилата и корпуса на самолета като мухи край маса, отрупана със сладки, да махнат всички отличителни знаци на компанията „Лийз Еър“ от крилата, корпуса и опашката.

Беше необходимо значително по-дълго време, за да се боядиса отново самолетът и да му се сложат регистрационни номера и отличителни знаци на „Еър Суринам“. Генераторът, осигуряващ електричество за въздушния компресор на пистолетите за пръскане на боята, които предвидливо бяха доставени с помощта на камиони, се беше повредил, а нямаше начин да се поправи тук, в Абеше.

И се наложи, следователно, боята да се положи ръчно — двамата мъже, които отговаряха за самолета, бяха съгласни, че пребоядисването е особено важно за изпълнението на плана им.

Бяха също така съгласни, като наблюдаваха как върви работата, че още три — или четири — дни ще изминат, преди работата да бъде довършена. Бяха се надявали тя отдавна да е приключила, но по въпроса не можеше нищо да се направи.

Такава беше волята на Аллах.

(ДВЕ)

Хотел „Бристол“

„Картнер ринг“ 1

Виена, Австрия

16:50, 7 юни 2005

Карл Госингер от „Тагес Цайтунг“ във Фулда слезе от асансьора и огледа фоайето за познати лица. Не видя такива.

Излезе на улицата през въртящите се врати и зави вдясно, като отново търсеше познати лица. После тръгна по „Картнерщрасе“ към катедралата „Сейнт Стефан“.

Вървенето беше по-лесно, отколкото беше мислил, че ще бъде. След като беше експериментирал, Кастило беше решил, че е най-добре да залепи с лента ловджийския нож от вътрешната страна на прасеца си. Нямаше да е лесно да го стигне там, но пък вероятно никой нямаше да го забележи. Сгъваемият нож беше в джоба на ризата му, което означаваше, че сакото му трябваше винаги да е закопчано.

Усещаше тежестта на ловджийския нож, но не мислеше, че той го кара да върви по смешен или странен начин. Другият нож му създаваше повече проблеми — трябваше да помни, че не бива да се навежда.

Зави наляво и пое по „Филхармоникщрасе“ и мина покрай хотел „Сахер“ на ъгъла, преди да се обърне, да се върне и да влезе в бара.

В бара имаше шестима души — четирима мъже и две жени. Нито един от тях не изглеждаше като човек, който би могъл да е свързан с голям руски търговец на оръжие като Александър Певснер.

Кастило седна пред бара и след като разгледа редицата бирени бутилки под огледалото зад бара, си поръча чешка бира. Подадоха му я заедно с купичка фъстъци и чиния пържени картофи, което той смяташе за приятен обичай, докато не стана време барманът да му представи сметката. Кастило я завъртя в ръцете си и я огледа от всички страни, защото му беше трудно да приеме, че бирата струва единайсет американски долара.

Кастило разглеждаше, колкото можеше по-дискретно, другите посетители на бара в огледалото. И държеше ушите си отворени. Двойката в края на бара говореше на английски с американски акцент, което му позволи да посвети вниманието си на останалите.

Всички останали говореха на немски с виенски акцент. Втората двойка бяха вероятно съпрузи, защото носеха брачни халки, а и той чу жената да казва: „Никога не си харесвал майка ми.“

Останалите двама мъже бяха сами и освен че поръчваха питиета, не казваха нищо. И никой не показа интерес към него, освен бегъл поглед при влизането му в бара.

Той изпи три чешки бири във времето между пет и петнайсет и шест, когато реши, че ако Александър Певснер ще изпрати някого да се срещне с него — защото изглеждаше крайно невероятно той да дойде сам, — то няма да бъде тази вечер.

Плати сметката с кредитната си карта „Американ Експрес“, на която беше изписано не само неговото име, но и това на „Тагес Цайтунг“, и излезе от бара. По пътя обратно към „Бристол“ не видя никого, който да му изглежда познат или да прояви някакъв интерес към него.

Изпи още една бира, но не чешка, защото в хотела нямаше такава. Тук я сервираха само с чиния пържени картофи.

Барът беше препълнен. И отново никой не показваше интерес към него. Подписа сметката, като забеляза, че и тази бира е толкова скъпа, колкото и чешката, после прекоси фоайето и влезе в ресторанта. И във фоайето никой не прояви интерес към него.

Поръча си — „Какво пък, по дяволите, нали съм във Виена?“ — виенски шницел и беше много щастлив от избора си. Агнешкото месо беше нарязано много тънко, заемаше доста голяма чиния и беше наистина превъзходно. За десерт поръча, със същата мисъл, ябълков щрудел, след което се качи в стаята си.

Съблече се само по гащета и свали ножа, като трепна, когато лентата дръпна космите му при разлепянето. След това включи лаптопа си и изпрати на Ото, с копие до Хол, кратко съобщение:

После легна и изгледа още един филм, стар и черно-бял, със заглавие „Третият мъж“ с Джоузеф Котън, Тревър Хауърд и Орсън Уелс в главните роли. Сюжетът се развиваше във Виена, веднага след Втората световна война, и имаше доста снимки на виенския увеселителен парк „Пратер“, както и на недотам синия Дунав. Орсън Уелс беше престъпник, който продаваше пеницилин на черно.

Кастило реши, че утре ще убие времето, като отиде с такси дотам. Спомняше си първото си отиване там и качването си на влакчето. Дядо му го беше завел, когато беше на шест или седем години.

„Да, ще се повеселя като дете, после ще изям един от онези огромни хамбургери с много горчица, може би ще похапна и печени кестени и ще изпия една бира за обяд. Какво, по дяволите, нали съм във Виена!“

С тази приятна мисъл Кастило изгаси осветлението и намести възглавницата под главата си.

И тогава в главата му изникнаха образи от двата приятни часа, които беше прекарал в стаята си в хотел „Президент“ с мисис Патриша Уилсън.

(ТРИ)

Офисът на директора

ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

09:15, 8 юни 2005

— Добро утро, господин директор — каза мисис Патриша Дейвис Уилсън, когато я поканиха в офиса на директора Пауъл.

Пауъл учтиво стана.

— Разбирам, че пристигате директно от Дълес — каза Пауъл. — Искате ли чашка кафе?

— О, да, много ви благодаря.

Той й направи знак с ръка да седне на един от двата тапицирани стола, които гледаха към бюрото, и вдигна телефонната слушалка, за да поръча кафе.

— Как мина полетът? — запита Пауъл. — И по-важно, как са нещата в Ангола?

— Под контрол, господин директор — каза тя. — Надявам се.

Беше очевидно, че тя има предвид: „Освен ако няма нещо, за което да не знам.“ Пауъл се усмихна, с което показа, че разбира.

— Нещо изникна всъщност — каза той, но спря да говори, когато влезе секретарката с таблата с кафе.

Мълчаха, докато секретарката наля кафето в чашите и излезе.

— Наистина, много ви благодаря — каза Патриша Уилсън. — Честно, през последния час на полета си мислех само за гореща вана и галон кафе.

Пауъл отново се усмихна.

— Както казвах, възникна нещо — каза той. — И исках да говоря с вас възможно най-скоро.

— Разбирам, господин директор.

— Знаете ли за съобщение, мисис Уилсън, от Луанда, което излага предположението, че руски търговец на оръжие на име Александър Певснер има нещо общо с изчезването на онзи „Боинг 727“?

— Господин директор, получихме съобщение от Милър… той ли беше човекът ни там?

Пауъл кимна, за да й подскаже, че знае за какво говори.

— … в което се казваше, че е възможно подобно нещо.

— И?

— Не мислех, че е вероятно, господин директор — каза тя. — На мен ми се струва, че самолетът е изчезнал заради получаването на застраховката. И всичко, което успях да видя и разбера в Ангола, подкрепя това предположение.

— И какво направихте със съобщението на Милър?

— Нищо, господин директор. Не му обърнах повече внимание.

— Не сте поискали по-нататъшна информация?

— Не, сър. Не съм. Но разследвах възможностите, когато бях в Луанда, както казах преди малко.

— И просто сте се отървали от съобщението, така да се каже?

— Да, сър. Може би, ако го беше изпратил някой друг…

Пауъл й направи жест с пръсти да продължи.

— Мога ли да говоря откровено, господин директор? — запита тя.

— Доколкото знам, офисът ми не се подслушва — каза той с усмивка.

— Господин директор, работата е там, че… След като вземех горещата си вана и изпиех галон кафе, третото нещо, което се канех да направя, беше да дойда тук и да помоля — почти да заповядам — Милър да бъде освободен и заменен.

— Мислите, че той не отговаря на изискванията?

— Да, сър. Съжалявам, че трябва да го кажа. Господин директор, аз не съм имала възможността да подпиша назначението на Милър. Ако ме бяха попитали, нямаше да се съглася с това назначение.

— И защо не?

— Да кажем, господин директор, че разбирам проблема, който имаме с разминаването броя на служителите и броя на свободните места. За това място просто не можеше да се намери квалифициран човек. Просто няма достатъчно офицери афроамериканци. А още по-малко са тези, които говорят португалски. И ние, агенцията, изпитвахме отчаяна нужда от човек за това място. Беше свободно от месеци. Трябваше да се търси много надалеч и надълбоко, ако може така да се каже, това и направихме и открихме Милър, който обаче просто не беше достатъчно квалифициран за естеството на работата.

— Интересно — каза Пауъл.

— Доста отдавна трябваше да помоля той да бъде освободен…

— И защо не го направихте?

— Защото постът в Луанда не е един от най-важните. Докато не изчезна този самолет, сър, нищо не се беше случило там в продължение на година, дори осемнайсет месеца. И като знаех за проблема с намирането на хора, реших, че ще оставя нещата така и ще се надявам на най-доброто. Сега разбирам колко погрешно съм преценила.

Пауъл изсумтя.

— Означава ли нещо за вас името Чарлз Кастило, мисис Уилсън?

Тя се замисли, преди да отговори.

— Не, господин директор. Не мога да кажа, че познавам такъв човек. Може ли да запитам кой е той?

— В момента аз самият не знам много за него — призна Пауъл. Направи кратка пауза, после продължи: — Казахте, че се каните да дойдете тук и да помолите за освобождението на Милър. Защо сега?

— Е, бях истински ядосана, или по-скоро, разочарована, или и двете, че най-добрата теория, с която Милър излезе, беше абсурдната идея за руски търговец на оръжие и…

Той изчака петнайсет секунди и когато тя не продължи, запита:

— И?

— Не ми се иска да навлизам в този въпрос, господин директор.

— Ще се наложи.

— Милър… нали знаете, той е от армията, всъщност не е един от нас?

Пауъл кимна.

— Може би пие прекалено много, сър.

— О?

— Вечеряхме, сър — каза тя, като скромно избягваше погледа му. — И след две мартинита и бутилка вино Милър ми даде ясно да разбера, че ще… Да кажем, че искаше отношенията ни да преминат от служебно на лично равнище.

— Направил ви е неприлично предложение? — запита Пауъл.

— Да, господин директор — каза Патриша Уилсън. — Сър, аз съм напълно способна да се справя с подобна ситуация. Но това е показателно за неговото поведение…

— Разбирам ви правилно, мисис Уилсън — каза Пауъл.

— Не можем да си позволим да имаме хора, които губят контрол, сър.

— Не, не можем. А сте права, че този Милър понякога губи контрол.

— Сър?

— Очевидно, като е очаквал изискването от ваша страна на по-нататъшна информация, Милър е подготвил обобщение от шест страници.

— Наистина ли?

— А после, като му е станало ясно, че няма да поискате по-нататъшна информация, вместо да унищожи файла, той го е дал на мистър Чарлз Кастило, който работи за секретаря на отдел Вътрешна сигурност.

— Но това е нарушение…

— Да — съгласи се Пауъл.

— Да, така е! — Патриша Уилсън с право беше възмутена. — Господин директор, такова поведение просто не може да бъде толерирано!

— И няма да бъде — каза Пауъл. — Няма нужда вие да молите за освобождаването на Милър, мисис Уилсън. Аз вече го освободих.

Тя срещна погледа му.

— И какво ще стане с него? — запита тя.

— Ще се върне в армията, разбира се. Те ще трябва да решат какво да правят с него.

— Разбирам — каза тя.

— Отначало исках да му бъде наложено дисциплинарно наказание, но като размислих, реших, че забраната да получава секретна информация е достатъчна и че армията ще реши какво да прави по-нататък.

— Вероятно не бива да казвам това, господин директор, но винаги се чувствам зле, когато се налага нещо такова.

— Аз също — каза Пауъл.

Той си помисли: „Особено когато ще се наложи да обясня причините за тази дяволска каша на президента.“

(ЧЕТИРИ)

Отдел „Специални дейности“ J–5

Централното командване на САЩ

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

11:10, 8 юни 2005

Сержант Омар Перес от Специалните части на американската армия, подофицерът, който отговаряше за тази секция на отдел „Специални дейности“, погледна офицера, който стоеше пред бюрото му, и стана в знак на уважение. Перес, който мразеше сегашната си длъжност, защото мразеше да седи зад бюро, философски беше решил, че тази работа е мръсна, но трябва да се върши и че той е избран от съдбата за това. Той обикновено не ставаше, когато влизаше посетител, но този път го направи, защото този човек очевидно не беше някой захаросан задник.

Този имаше две „Сребърни звезди“, три „Бронзови звезди“ и две „Пурпурни сърца“, както и отличителни знаци на майстор-парашутист и старши пилот. И, разбира се, държеше зелена барета в ръце.

— Добро утро, сър — каза Перес. — С какво мога да ви помогна, сър?

— О, сержант — каза майор Х. Ричард Милър и се усмихна, — не знам какво можете да направите вие, но е по-добре да се видя с някой офицер, поне полковник. Има ли такъв тук? Моето име е Милър.

— Предполагам, че майорът не иска да обсъди с мен това, което би искал да обсъди с някой по-старши офицер?

— Майорът наистина не иска да направи това — каза Милър. — Кой е най-старшият тук?

— Полковник Питър Дж. Грашър, сър.

— А сержантът има ли някаква представа в какво настроение е в момента полковник Грашър?

— Бих казал, сър, че полковникът е в обичайното за него очарователно настроение.

— Страхувах се от това — каза Милър. — Както и да е…

— Ще видя дали ще мога да намеря полковник Грашър, сър — каза Перес.

Перес излезе и затвори вратата. След двайсет секунди тя отново се отвори. Полковник Питър Дж. Грашър, едър и почти напълно плешив четирийсетгодишен мъж, изпълни рамката.

— Знаех си, че нещо лошо ще се случи днес — каза той. — Домъкни задника си тук, Дик.

— Добро утро, сър.

Когато Милър се изравни с полковник Грашър, той го прегърна през раменете.

— Надявах се канибалите да те изядат — каза той. — Какво те води обратно тук?

— Освободиха ме от длъжност, сър.

Грашър срещна погледа му.

„Милър е уплашен, унижен или и двете. Какво, по дяволите, става?“

— Исусе Христе! — каза Грашър. После посочи и каза: — Кафе, стол.

— Благодаря, сър.

— Половин чашка с половин лъжичка захар — нареди Грашър. — Много ти благодаря.

Милър наля кафето, подаде едната чашка на полковник Грашър, после седна.

— Някакъв задник от Държавния департамент е открил, че изпращаш информация и по обратния канал?

— Не, сър. Мисля, че това ми се размина — каза Милър.

— Тогава, какво не ти се е разминало?

— Няма специални обвинения, сър — каза Милър. — Попитах военния аташе, а той каза, че ще ме информират по-късно.

„Това наистина не ми харесва.“

— От каква длъжност те освободиха? От длъжността помощник-военен аташе или от агенцията?

— И от двете, сър. И анулираха правото ми да получавам секретна информация. Той каза, че му е било наредено да постъпи така с мен от посланика, който очевидно също така му казал да ме отпрати колкото е възможно по-бързо от страната. Което и направиха. Излетях от летището с полет на „Саут Африкън Еъруейз“ три часа, след като подполковник Портър дойде в апартамента ми, за да ми съобщи, че съм освободен.

— С турбовитлов самолет?

Милър кимна.

— Да, сър. Това беше първият самолет, който излетя. От Луанда за Киншаса, откъдето взех полет на „Еър Франс“ до Брюксел, след това до Лондон, а после — до Орландо с полет на „Върджин Еърлайнс 747“. Самолетът беше пълен с туристи, отправили се към света на Дисни. В Орландо наех кола и шофирах дотук, намерих стая в мотел, взех душ и се обръснах, облякох си униформата и дойдох тук.

„Опитва се да бъде остроумен. Но по-скоро за да увери себе си, че е твърд и решителен, че не се страхува, отколкото за да забавлява мен. Но, Исусе! Те наистина са го измъкнали веднага оттам! И без никакви обяснения, каквито обикновено трябва да се дадат, когато освобождаваш американец от служба в друга страна. А може би това е просто друга рутинна процедура на онези от ЦРУ. Какво, по дяволите, е направил Милър?“

Полковник Грашър вдигна ръка с дланта навън, което беше сигнал за Милър да не казва нищо повече в момента. После вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си.

— Омар, имаме ли нещо относно майор Милър?

Изслуша отговора, после каза:

— Ако постъпи нещо, изпратете ми го веднага.

Остави слушалката на мястото й.

— Прояви въображение, Милър — каза той. — Измисли някаква причина, поради която си направил недоволни някои хора в ЦРУ, Държавния департамент и разузнаването към Отдела по отбраната.

— Сър, значи не ме съветвате да си наема законен защитник? И онова, което ще ви кажа, няма да се появи под формата на обвинение?

„Нямаше да каже това, ако не мислеше, че наистина и дълбоко е загазил.“

— Исусе, толкова ли е зле, а? О’кей. Това, което ще ми кажеш, ще бъде забравено в същия миг.

— Когато онзи самолет… чухте нали, „Боинг 727“?

Грашър кимна.

— … изчезна, изпратих кратко съобщение, в което предположих, че руски търговец на оръжие на име Александър Певснер може би има нещо общо с това…

— Видях го. Шефът ми го показа — каза Грашър. — Видях съобщението, а преди него и онова по обратния канал.

— Сър, очаквах да получа искане за още информация, така че, когато ми остана време, написах и по-обширен доклад — от шест страници. Но искане за допълнителна информация така и не дойде.

— И?

— Така че, предполагам, трябваше да унищожа файла. Но не го направих.

„Предполагал си? Господи, много добре знаеш, че е трябвало да унищожиш файла.“

— И защо не го направи?

— Сър, мислех, че съм прав и че ще ми поискат информацията по-късно. Искането обаче така и не дойде.

„И са открили файла, който би трябвало да е унищожен, в компютъра ти? За това ли е всичко?“

— И някой е открил, че файлът не е бил унищожен?

„Това, което ще последва, е важно. Той се опитва да измисли най-добрия начин да го каже.“

— Сър, дадох файла на майор Кастило.

„Исусе Христе! Вероятно има предвид не «дадох», а «изпратих». За Кастило последно чух, че подава ордьоври във Вашингтон.“

— Чарли Кастило?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че си му го изпратил?

— Той беше в Луанда, сър. Под прикритие. Като немски журналист.

„Знаех си, че Кастило сигурно прави и нещо друго, освен да подава ордьоври“.

— Той ли дойде при теб?

— Не, сър. Пътувал е в същия самолет, в който е пътувала и мисис Уилсън…

— Която е?

— Сър, мисис Патриша Д. Уилсън е регионалният директор на компанията за Югозападна Африка. Моят директен шеф в ЦРУ.

— Добре.

— Сър, тя надушила нещо нередно по отношение на Кастило — че той не е този, за когото се представя, а именно Карл Госингер или нещо подобно — и ми каза да го проверя. И аз го направих. Отидох в хотела и открих, че става въпрос за Чарли… майор Кастило.

— И си дал файла на майор Кастило?

— Да, сър.

— Защото си вярвал, че имаш ценна информация, на която никой не обръща внимание, и че трябва да я предадеш в подходящи ръце, дори това да означава да нарушиш законите за сигурност?

„Благородна мисъл, но нещо, което не бива да се прави. Мили Боже, Милър, ти си възпитаник на «Уест Пойнт» и би трябвало да преценяваш нещата по-добре.“

— Да, сър, това също — каза Милър.

„Какво, по дяволите, трябва да означава «това също»?“

— „Това също“, Милър?

— Сър, майор Кастило ми каза, че всъщност е изпратен от „човек, който през част от годината живее в имение в стил «Отнесени от вихъра» на Хилтън Хед Айлънд…“

„Двеста и шест човека живеят в имения на Хилтън Хед!“

— И ти си подразбрал, че има предвид президента?

— Да, сър — каза Милър. — И, сър, той ми заповяда да не разкривам това.

— И каза ли ти майор Кастило какво прави той за президента в Ангола?

— Да, сър. Каза, че е изпратен, за да разследва как стоят нещата с изчезналия самолет.

„Исусе Христе, това не може да е истина. Всяка разузнавателна агенция под слънцето търси този самолет, а Милър ми казва, че президентът е изпратил лично майора да го намери? Толкова е нереално, че започвам да вярвам.“

Полковник Грашър натисна бутона на интеркома.

— Омар, ще провериш ли дали генерал Потър може да ми отдели пет минути?

— Да, сър. Веднага, сър. Полковник, имам… ъъ… съобщение относно майор Милър.

— Донеси го — нареди Грашър.

— Да, сър.

Сержант Перес се появи почти мигновено, отиде до бюрото на полковник Грашър и остави на него листа със съобщението. При влизането си в офиса сержант Перес избягна погледа на майор Милър. Полковник Грашър взе съобщението и го прочете.

Грашър остави съобщението на бюрото и погледна Милър.

— В Ангола не са много загрижени за теб, нали? — запита той.

— Сър — дойде гласът на сержант Перес по интеркома, — генерал Потър е на конференция заедно с генерал Нейлър. Тя ще продължи поне още четирийсет и пет минути. Да ви уредя ли среща за тогава?

— Не. Обади се в офиса на генерал Нейлър, Омар, и кажи на сержант Еди-кой-си, че трябва да видя генерал Нейлър и генерал Потър веднага и че аз и майор Милър сме тръгнали към тях. Разбрано?

— Да, сър.

(ПЕТ)

— Хей, Алън. Какво има? — запита секретар Хол по мобилния телефон в офиса си генерала от Централното командване, който седеше до масата за конференции и също използваше мобилния си телефон.

— Един въпрос, Мат.

— Давай.

— Президентът ли изпрати Чарли в Луанда, Ангола?

— По дяволите! — каза Хол, после запита: — От кого си чул?

— От майор Х. Ричард Милър, който доскоро е работил за разузнаването в Луанда.

— „Доскоро работил“?

— Бил е освободен от длъжност и изпратен обратно.

— Той е в Тампа?

— Да, той е в Тампа. Освободен, а причините са многобройни — от нарушение мерките за сигурност до неподходящо поведение.

— Този кучи син! — каза Хол.

— Това не се отнася за майор Милър, нали? — запита сприхаво Нейлър.

— Не, естествено, че не — каза Хол. — Майор Милър е едно много добро момче, Алън.

— Наистина съм щастлив да чуя това — каза Нейлър. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Не точно сега — каза Хол след моментно колебание. — Казаха ли ти какво трябва да правите с него?

— Никой не може да ми каже какво — или защо — да правя. Казват само, че ще ми изпратят резултатите от разследването, което ще започне веднага. Имам чувството, че те ще бъдат разочаровани, ако не го разпъна на кръст — каза Нейлър.

— Нищо такова няма да се случи — каза твърдо Хол. — Бих искал да го изпратиш тук, Алън. Има ли причина това да не може да стане?

— Не че това има значение, но — официално или неофициално?

— Както е по-лесно за теб.

— И къде да му кажа да отиде?

— Не можеш ли да му дадеш мобилен телефон? И дали вече не разполага с такъв?

— Ако няма, ще се погрижа да получи един.

— Дай ми номера. А на него дай личния ми номер, но да го използва само ако наистина мисли, че има причина.

— Добре.

— И му кажи, че ключът за апартамента на Чарли ще го чака на рецепцията в „Мейфлауър“. Кажи му да стои в апартамента, а аз ще се свържа с него, когато и ако възникне нужда.

— Добре.

— Това вероятно няма да стане, докато Чарли не се върне.

— Да се върне откъде?

— Казах му да ми донесе торта от „Сахер“ — каза Хол.

На Нейлър му беше необходим миг, за да разбере какво означава това.

— Какво прави Чарли във Виена?

— Има среща с руски търговец на оръжие на име Александър Певснер — каза Хол.

— Исусе Христе!

— Алън, мисля, че ще е по-добре Милър да е облечен в цивилни дрехи. Но нека, все пак, да носи и униформа със себе си.

— Добре.

— Ще ти обясня всичко това веднага, щом мога, Алън.

— Много бих искал, Мат. Не обичам да се препъвам в мрака.

— Веднага, щом мога, Алън.

— Добре — каза Нейлър. — И благодаря, Мат.

— Ще държим връзка — каза Хол и прекъсна връзката.

(ШЕСТ)

Хотел „Сахер Вейн“

„Филхармоникщрасе“ 4

Виена, Австрия

16:50, 8 юни 2005

Нямаше познати лица във фоайето на хотел „Бристол“, нито на тротоара отвън, нито по двете улици, по които трябваше да отиде до бара на хотел „Сахер“.

Нямаше никой и в бара, когато той влезе. Барманът си го спомни.

— Ein anderes Dzban, meine herr? — запита той.

— Ja. Bitte — каза Кастило.

Беше изпил половината бира, когато влезе двойката американци, които беше видял и предишната вечер. Мъжът очевидно също си го спомни. Кимна му и го дари с кратка усмивка, когато мина покрай него, за да седне на същото място, където седеше и предната вечер.

Кастило тъкмо беше направил знак на бармана да му даде още една чешка бира „Дзбан“, когато влязоха двама мъже. Не си спомняше да ги е виждал преди. Бяха около четирийсетте, а кройката на костюмите им подсказваше, че са от някоя от източните страни. Чехословакия или Унгария. Или може би Полша.

Това предизвика интереса му.

Но нито един от двамата не обърна никакво внимание на Кастило. Единият извади куп документи от оръфаното куфарче, което носеше, и започна внимателно да ги изучава. Двамата говореха много тихо, почти шепнешком, като че ли се страхуваха, че някой може да подслуша разговора им.

Когато изпи много бавно и втората бутилка бира, Кастило направи знак да му донесат трета и отиде до тоалетната.

Тъкмо беше започнал да се облекчава, когато чу вратата да се отваря рязко, и се обърна, като осъзнаваше, че сърцето му е започнало да бие по-бързо.

Беше американецът от бара. Той му се усмихна.

— Бирата въобще не може да се задържи в мен — каза той.

Кастило кимна и се обърна отново към писоара, малко смутен от реакцията на сърцето си.

И тогава… О, по дяволите!

Някой свали сакото му надолу, с което успешно обездвижи ръцете му.

— Внимателно — каза американецът, — защото не искаш да опикаеш цялата стена, която е тапицирана с червен брокат, нали?

Американецът го потупа по цялата дължина на тялото му и намери и двата ножа. Взе сгъваемия нож и го отвори с бързо движение на китката.

— Хубав е — каза той. — Предполагам, че всеки журналист има нужда от нещо подобно, за да си подостря моливите, нали така?

После затвори ножа и го остави обратно в джоба на ризата на Кастило.

— Всъщност аз търсех подслушвателно устройство — каза американецът, после премина на руски и каза: — Оправи сакото на господин Госингер, Сергей.

Онзи, който беше зад него, намести отново сакото на раменете му. Кастило имаше известни затруднения с насочването на струята урина към писоара, но се справи успешно, като се имаха предвид обстоятелствата. Американецът отиде до съседния писоар и свали ципа си. Погледна Кастило.

— Бирата наистина ме кара да пикая често — каза той.

Кастило не каза нищо. Когато най-после изпразни пикочния си мехур, вдигна ципа на панталона си и се запита какво ли да направи след това. Забеляза, че стената на мъжката тоалетна наистина е тапицирана с червен брокат.

„Ако искаха да ме наранят или убият, със сигурност имаха възможност да го направят. Какво ли ще стане оттук нататък?“

Американецът свърши своята работа и въздъхна от облекчение. Кастило го чу да дърпа ципа си. После американецът отиде до мивката и започна да мие ръцете си. Каза му през рамо:

— Когато свършиш, господин Госингер, господин Певснер се надява да се присъединиш към него в Кобенцъл.

— Мога ли да се обърна? — запита Кастило.

— Разбира се.

Кастило се обърна. Един от източноевропейците — по-едрият — стоеше на три крачки от него с ръце, кръстосани пред слабините. Американецът все още миеше ръцете си. По-скоро за да има какво да прави, отколкото от гледна точка на хигиената, Кастило направи двете крачки, които го деляха от редицата мивки, и започна да мие ръцете си. А американецът вече грижливо ги подсушаваше.

— Е? — запита той.

— Е, какво?

— Ще се присъединиш ли към господин Певснер?

— Имам ли избор?

— Разбира се, че имаш.

— Защо точно Кобенцъл?

— Ти знаеш за него?

Кастило кимна. Той беше разположен на върха на хълма в началото на, както смяташе Кастило, горите край Виена. Улицата, която водеше до него — спомняше си дори името й: „Кобенцгасе“ — беше обточена със заведения, където продаваха неотлежало вино, което, както Кастило помнеше, причиняваше забележителен махмурлук.

— Господин Певснер обича да гледа как слънцето залязва над Виена по това време на годината — каза американецът. — Помисли, че гледката може да се хареса и на теб.

— Ще отида — каза Кастило.

— Господин Певснер ще бъде изключително доволен — каза американецът.

„Този тук ме мисли за задник и иска да го знам. За нещастие, прав е. Хванаха ме точно както биха хванали някой идиот.“

Кастило подсуши ръцете си.

— Колата е отвън — каза американецът. — Аз се погрижих за сметката ти.

— Благодаря — каза Кастило, а наум добави: „Каза задникът учтиво.“

Колата, спряна до тротоара, беше нов „Мерцедес 220“, със силно затъмнени стъкла и табела с чешки номер. Другият източноевропеец стоеше до колата и държеше задната врата отворена. По-едрият източноевропеец седна на предната седалка, американецът направи знак на Кастило да се настани на задната.

— Ще бъде доста тясно тук, страхувам се. Кажи „здравей“ на Ингрид.

Жената, която Кастило смяташе за съпруга на американеца, вече беше в колата. Усмихна му се.

— Guten abend, herr Gossinger — каза Ингрид и му подаде ръка.

— Guten abend — отговори Кастило.

Сега успя да забележи, че жената е изключително привлекателна с пищна и красива червена коса.

„Много по-красива е, отколкото си я спомням. Просто не съм й обърнал достатъчно внимание преди. Дали ужасът не е убил сексуалното ми желание, или пък тази част от мозъка ми е абсолютно запълнена с неприличните образи на Патриша Уилсън?“

Американецът също седна на задната седалка и наистина стана малко тясно — той усещаше бедрото на Инге до своето — но вратата успя да се затвори.

— Инге работи в пражкия ни офис — каза американецът. — Освен всичко друго, което прави, тя ни осигурява колите, които използваме. Изпраща ни ги от Прага.

„Какво, по дяволите, прави той? Казва ми, че Инге е на мое разположение? Или дори, че ако съм добро момче, ще ми дадат Инге за награда? Или просто се опитва да води учтив разговор?“

— Познавате ли Прага, хер Госингер? — запита го Инге, когато колата потегли.

— Да — отговори учтиво Кастило.

(СЕДЕМ)

Другата кола също беше черен „Мерцедес“, също нов, но по-голям, като този на Ото Гьорнер, 600, с двигател V–12. Стъклата му също бяха тъмни и също беше с табела с пражки номер. Беше паркиран странично и заемаше мястото на три автомобила, на равната чакълеста алея пред Кобенцъл, която беше оградена със стоманена, висока до кръста стена, която трябваше да предпази хората от падане надолу по хълма. Нямаше други автомобили, макар да имаше място за поне още седем или осем.

Висок и тъмнокож мъж, добре облечен, се беше облегнал на металните предпазни перила и пушеше дълга кафява пура. Друг едър и мускулест източноевропеец се беше подпрял на предната броня на „Мерцедеса“. До него имаше малка сгъваема масичка, подобна на маса за игра на карти, но по-малка. На нея имаше бутилка коняк, две чашки и малка дървена кутия. Високият мъж, който изглеждаше към края на трийсетте, се обърна и хвърли поглед към малкия „Мерцедес“. Американецът слезе от него и Кастило го последва. Американецът се върна в колата.

— Хер Госингер? — запита високият мъж на немски.

Кастило отиде при него и му подаде ръка.

— Аз съм Госингер — каза той. — А вие сте хер Певснер?

— Защо не? Какво значение има името? — каза Певснер с топла усмивка.

Певснер говореше свободно немски с берлински акцент. Следващото, което Кастило забеляза, бяха очите му. Бяха големи, сини и необикновено ярки.

„Питам се дали не взема нещо.“

Ръкостискането на Певснер беше твърдо, без да бъде агресивно. Кастило забеляза, че зъбите му са не само здрави, но и изключително чисти. Невинаги беше така при руснаците.

„Е, предполагам, че когато прави цяло състояние от търговия с оръжия, човек може да си позволи добър зъболекар.“

— Кажете ми, хер Госингер — запита Певснер, — пушите ли случайно пури?

— Да.

Певснер взе дървената кутия, която всъщност беше кутия за пури с овлажнител, и я подаде на Кастило.

— Опитайте една от тези. Те са от добрите „Апмен“ — каза той.

— Моля? — запита Кастило и взе една.

— От завода на Канарските острови — каза Певснер. — Не мисля, че съществува някакво съмнение, че са много по-добри от „Кастро“, които се произвеждат в Куба в завода, които са отнели от „Апмен“ в името на народа.

— Чух за това — каза Кастило. — Благодаря ви.

„Изглежда, един търговец на оръжие може да си позволи наистина хубави цигари. И голям черен мерцедес.“

Певснер му подаде сребърна ножичка и Кастило подряза пурата си. След това Певснер му подаде запалка „Дънхил“ и Кастило внимателно запали пурата си, вдъхна два пъти дълбоко и каза:

— Много са добри, наистина. Благодаря, хер Певснер.

— За мен е удоволствие, хер Госингер — каза Певснер. — Сега, друг въпрос. Обичате ли френски коняк?

— Да.

Певснер взе бутилката и напълни три четвърти в една от чашките, а в другата добави повече за себе си.

„Чашките не са малки, в онази има доста алкохол.“

Кастило взе чашката си и започна да затопля дъното й в ръката си.

— Сега вече имаме всичко, за да наблюдаваме как мракът пада над Виена — каза Певснер. — Но както е известно на авиаторите, мракът не пада, той изгрява. Не е ли така?

— Така съм чувал и аз — каза Кастило.

— Кажете ми какво мислите за коняка? — запита Певснер.

Кастило вдигна показалец, за да покаже, че има нужда от малко време, после в продължение на около двайсет секунди разклаща коняка в чашката си. Сетне отпи.

— Много е добър — каза той.

„Търговците на оръжие пият първокачествен коняк. Кой казва, че не си струва да се извършват престъпления?“

— Доволен съм — каза Певснер и му се усмихна. — Вие изглеждате приятен човек — продължи Певснер. — Наистина съм доволен, че не е необходимо да ви украсявам със знака, който индийките носят за красота.

— Извинете ме?

С внезапно и рязко движение — толкова бързо, че Кастило нямаше време да извърне глава — Певснер докосна Кастило в центъра на челото с показалеца си.

„За какво, по дяволите, е всичко това? Знакът, който индийките носят за красота? Исусе Христе! Той говори за дупка от куршум в центъра на челото ми!“

Певснер взе чашката си с коняк и я занесе до предпазната ограда. Остави много внимателно чашката върху нея, запали нова пура и се облегна на оградата, като отпусна тежестта на тялото си върху дланите. След миг хвърли поглед през рамо, после махна с лявата си ръка — знак за Кастило да се присъедини към него. Кастило се подчини. Певснер посочи към Виена.

— Ето я — каза той. — Лежи пред нас. Както е лежала и пред император Франц Йозеф, а преди него и пред Наполеон. И сме тук тъкмо навреме. След малко ще започнем да виждаме мрака, който, както знаете, ще изгрее и постепенно ще замаскира Виена.

— Предполагам, че ще го видим — каза Чарли.

— Да, а ние пием приличен коняк и пушим наистина добри, според мен, пури и когато мракът престане да се издига от земята, ще видим море от светлини под себе си. Надявам се, че ще бъдете мой гост за вечеря.

— Много мило от ваша страна — каза Кастило.

„Два последователни безсъдържателни отговора. Браво, Чарли! Очаровай този човек с бързия си ум и остроумието си.“

— При тези обстоятелства няма ли да е по-добре да сме честни един с друг? Защото това може да бъде началото на — както и се надявам, че ще бъде — дълго и полезно за двама ни познанство.

„Какво е намислил? Дали не се кани да ми плати, за да не споменавам името му в печата?“

— Ще бъде чудесно, хер Певснер — каза Кастило.

— Искрено се надявам, че говорите, каквото мислите, майор Кастило — каза Певснер на английски.

„Исусе Христе!“

— Моля ви, не се дръжте така, все едно нямате представа какво искам да кажа — каза Певснер.

— Как, по дяволите, открихте? — запита Кастило след дълга пауза.

— Всъщност няма значение, нали? Но мога да разбера любопитството ви. — Певснер наклони глава към по-малкия мерцедес. — Преди да започне работа за мен, Хауърд работи в продължение на двайсет години за ФБР.

— Това първото име ли е или фамилията?

— Хауърд Кенеди — каза Певснер. — През годините нашите отношения се промениха и от чисто делови станаха приятелски. Наричам го на първото му име.

На мрака му беше необходимо изненадващо кратко време да се издигне над земята. И Виена се превърна в море от светлини.

Певснер не каза нищо повече. Отпиваше от коняка си и вдишваше с наслада от пурата си. Тя загасна веднъж и той я запали отново със златната запалка „Дънхил“, след което любезно я предложи на Кастило.

— Моята още гори, благодаря — каза Кастило.

Накрая Певснер каза:

— Е, няма какво повече да се види. Освен ако не останем тук до изгрева на слънцето. Да тръгваме ли?

— Чудесно — каза Кастило.

Певснер тръгна към големия „Мерцедес“. Светлината беше достатъчна, за да може Кастило да види как единият източноевропеец побърза да отвори задната врата. Певснер направи знак на Кастило да влезе преди него. Като влезе, той видя, че Хауърд Кенеди се е настанил на предната седалка.

„Предполагам, че Инге не пътува с шефа.“

Кенеди се обърна и му подаде ръка над облегалката.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Кастило. В определени кръгове имате страхотна репутация.

Кастило прие ръкостискането, но не каза нищо.

— Съжалявам за станалото в тоалетната — продължи Кенеди. — Но господин Певснер, по очевидни причини, не обича разговорите му да се записват.

Кастило кимна. През прозореца видя източноевропеецът първо да премества чашките от коняка, след това — бутилката и накрая — кутията за пури, в багажника на мерцедеса, след което сгъна масичката и също я постави в него. След това седна зад кормилото и потеглиха.

Последваха другия, по-малкия мерцедес надолу по „Кобенцгасе“ към Виена, където се вляха в ранното вечерно движение към центъра на града. Завиха и накрая се озоваха на „Картнерщрасе“.

— Знаете ли заведението „Хусаря“, майор Кастило?

— Да.

— Как предпочитате да ви наричам? Карлос? Или Чарли? Или може би Карл?

— Приятелите ми обикновено ме наричат Чарли.

— Така си помисли и Хауърд — каза Певснер. — Ти наистина си удивителен, Хауърд.

— Благодаря — засмя се приглушено Хауърд.

Певснер докосна Кастило по ръката.

— В такъв случай, тъй като искрено се надявам да станем приятели, мога ли да ви наричам Чарли?

— Разбира се.

— Моето кръщелно име е Александър — каза Певснер. — Хауърд ме нарича Алекс. На вас ще ви бъде ли удобно да ме наричате Алекс, Чарли?

В последната част от секундата Кастило се спря да не каже: „Да, сър“.

— Да, ще ми бъде удобно. Благодаря.

„Това е лъжа. Никак няма да се чувствам удобно да те наричам Алекс. Въобще не се чувствам удобно и точка. Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова безпомощен, толкова оставен на милостта на ситуация, която не разбирам и над която нямам абсолютно никакъв контрол.“

— А ще ви бъде ли приятно да вечеряме в „Хусаря“? Ако имате друго…?

— Не, „Хусаря“ е достатъчно добър за мен — каза Кастило в мига, в който мерцедесът спря пред входа на ресторанта.

„А какво ли щеше да стане, ако бях казал: «Като се замисля, знам едно много приятно местенце на „Гампендорфщрасе“?»“

Портиерът на ресторанта им отвори вратата. Кенеди и Певснер слязоха, Кастило се плъзна по седалката и се присъедини към тях на тротоара.

Главният келнер стоеше вътре до входа, поздрави ги възторжено и ги поведе надолу по стълбите към главната зала, която прекосиха, за да влязат в по-малката, частна трапезария. На маса, която събираше осем човека, бяха поставени три прибора.

„Предполагам, че Инге също така и не вечеря с шефа.“

Донесоха чаши и келнерът наля бяла течност в тях. Певснер каза на немски:

— Тъй като си бил тук и преди, Карл, знаеш за сливовата ракия. Управителите на ресторанта знаят, че колкото повече сливова ракия успеят да налеят в чашите, толкова по-малка е вероятността клиентите да се оплачат от обслужването или от размера на порциите, от качеството и, което е по-важно, от размера на сметката.

Кастило знаеше за сливовата ракия — най-добрата се доставяше от Молдова — и подозираше, че думите на Певснер отговарят на истината. Засмя се.

— Хер Берщайн — каза главният келнер, — това, което казвате за нас, е ужасно!

Кастило се присъедини към хер Берщайн.

— Но е истина. А истината е важна, нали, Карл?

— Много важна — каза Кастило и вдигна чашата си, наклони я към келнера и каза: — Prosit. — След което отпи.

Певснер се засмя.

— Карл, едно от блюдата, които тук приготвят наистина прилично, е sauerbraten. Приготвят го от еленово месо. Мога ли да ти предложа да направиш избора си?

— Да, звучи чудесно — каза Кастило.

— За всички ни — поръча Певснер. — И като съзнавам, че поемам огромен риск, ще те оставя ти да поръчаш червеното вино.

— Jawohl, herr Barstein — каза главният келнер.

След като той излезе, Кенеди отиде до вратата и се увери, че е затворена.

— Хауърд — каза Певснер, — Чарли е любопитен как си научил, че той не е непрекъснато Карл Вилхелм фон унд зу Госингер.

Кенеди се засмя, отпи от ракията си, наля още малко в чашата на Кастило и на Певснер и каза:

— Знам, че не бива да пия това, но ми харесва.

Певснер и Чарли се засмяха. Кенеди погледна Кастило.

— Е, когато излезе репортажът във вестника и господин Певснер реши, че трябва да поговорим с теб, изпратихме наши хора във Фулда…

„За да сложат на челото ми точка като онази, носена от индийките?“

— … И когато те ни докладваха, че Госингер е във Вашингтон, господин Певснер ме помоли лично да се заема с въпроса. Прекарвах доста време във Вашингтон, докато работех за Бюрото.

„Това означава ли, че ти лично щеше да ме застреляш?“

— Както и да е, не беше трудно да открия, че Госингер дели апартамент 404 в хотел „Мейфлауър“ с човек на име Карлос Кастило. Известно време мислехме, че Кастило е момчето-играчка на Госингер, красив кубинец или тексасец от мексикански произход, което също така обясняваше защо Госингер не е женен. А и той можеше да ни е от полза…

Отпи глътка вода, после продължи:

— … А после открихме, че Госингер и Кастило са един и същи човек. И започнахме да задаваме въпроси относно сеньор Кастило. Първото, което помислих в онзи момент, беше, че работиш за Агенцията, но после открих първо, че си офицер от армията, завършил „Уест Пойнт“, зелена барета и пилот, а после, че си специален помощник на Мат Хол. И в този момент господин Певснер реши, че трябва да поговори с теб…

„Разговор, вместо направо да ме застреляте?“

— … И така, ние се обадихме на хер Гьорнер и му казахме, че господин Певснер би искал да даде интервю на хер Госингер тук, във Виена.

— Първоначалната ми цел, Чарли — каза Певснер, — беше и все още е да пазя гърба си от американското правителство. И, разбира се, да пазя името ми да не излиза във вестниците. Нямам нищо общо с кражбата на онзи стар самолет в Ангола. Откъде ти хрумна това все пак?

— Нямаш нищо общо с кражбата на онзи „Боинг 727“?

— Абсолютно нищо. Имам достатъчно самолети. Само миналата седмица купих още един — почти нов „767“ от компания, която фалира в Аржентина. И нямам нужда от стар „727“. И особено нямам нужда да крада самолет, което ще привлече вниманието на американското правителство и на много други хора — внимание, от което имам още по-малка нужда.

„Проклет да бъда! Вярвам му. Но дали това не е, защото изпих две бири в «Сахер», две щедри чашки коняк и две сливови ракии тук?“

— Откъде ти хрумна идеята, че може би аз имам нещо общо? — запита Певснер.

— Двама от хората ти са били видени в Луанда малко преди изчезването на самолета — каза Кастило.

— Дали случайно не помниш имената им? — запита уж така между другото Кенеди.

„Ако ги знаех, щях да ти кажа.“

— Не — отговори простичко Кастило. — Не ги помня.

— Хауърд? — каза Певснер.

— Ще разследвам въпроса — каза той.

„Исусе Христе, какво направих току-що? Причиних на двама души, които никога не съм срещал и не познавам, проблем. Дали няма да получат куршум в средата на челото?“

Разговорът беше прекъснат от двама келнери, които донесоха гъста супа от месо и зеленчуци и две бутилки червено вино.

— Това вино, хер Берщайн — каза келнерът, като наля глътни и чашата на Певснер, — е унгарско. Другото е от Северна Италия. Определено не е „Кианти“. Изберете онова, което ви харесва. Ще бъде подарък от „Хусаря“.

Певснер вдигна чашата към носа си и направи знак с пръсти келнерът да налее от виното и на Кастило и Кенеди, за да го опитат и те. Келнерът наля по малко вино и в техните чаши. Певснер го опита и кимна одобрително.

— Много е хубаво — каза той. — А сега да опитаме другото.

Ритуалът беше повторен от всички, което изискваше да им бъдат дадени други чаши от шкафа до стената.

— Решения, решения — каза Певснер. — Ти какво мислиш, Карл?

— Аз харесвам унгарското — каза Кастило.

— И аз — каза Певснер.

— А аз харесвам италианското — каза Кенеди. — Унгарското е прекалено сладко за мен.

„Е, Кенеди очевидно не се чувства длъжен да се съгласява с шефа си за всичко.“

— В такъв случай — каза Певснер, — ще приемем и двете като щедър подарък от „Хусаря“. Много сме ви благодарни.

— За нас е огромно удоволствие, хер Берщайн.

Келнерите напълниха чашите им и излязоха. Супата беше толкова вкусна, колкото изглеждаше. Като протегна ръка към чашата си с вино, Кастило си помисли: „Внимателно с алкохола, Чарли. И без това вече си почти пиян.“

Отпи много малка глътка и когато остави чашата, усети погледа на Певснер върху себе си.

— Щом ти не си откраднал онзи „Боинг 727“, кой, мислиш, го е направил? — запита Кастило.

— Не съм абсолютно сигурен в това, но мисля, че е бил отвлечен от група сомалийски лунатици…

— Група от Сомалия? — прекъсна го изненадан Кастило.

— … които се наричат „Свещеният легион на Мохамед“ — продължи Певснер. Направи пауза и добави: — И които мислят да го разбият в Камбаната на свободата във Филаделфия, Пенсилвания.

— Това е лудост — каза Чарли.

— Звучи наистина налудничаво, нали? — съгласи се Кенеди. — Но засега разполагаме само с тази информация.

— Използвах думата „лунатици“ — каза Певснер. — Лудите обикновено имат склонността да правят ирационални неща. Точно затова са толкова опасни.

— Камбаната на свободата? — започна да спори Кастило. — Не Статуята на свободата? Белият дом? Мостът Голдън Гейт? Защо биха искали да разрушат Камбаната на свободата?

— Ние мислим, по две причини — каза Кенеди. — Може би три. От единайсети септември Белият дом, Статуята на Свободата и повечето важни за страната мостове, както и други важни обекти, са пазени много добре. А никой не дава и пет пари за Филаделфия, така че имат по-големи шансове за успех там. Второ, тези воини на свещената война — по дяволите, почти сигурно — смятат Камбаната на свободата за по-важен символ, отколкото е.

— Но тя е само атракция за туристите, и то от трета величина — изказа мислите си на глас Кастило.

— Изненадан съм от тази забележка, и то направена от човек като теб — каза Певснер. — Това се нарича „огледално мислене“ — гледаш в огледалото и работиш на базата на предположението, че другите мислят в съответствие с това, което виждаш в огледалото. Но не е така, те виждат различно и мислят различно, особено ако са от типа хора, които членуват в „Свещения легион на Мохамед“.

„По дяволите, прав е. Алкохолът, изглежда, замъглява разсъдъка ми.“

— Прав си — каза Кастило. — Би трябвало да знам по-добре.

— И, трето, а тук ще се наложи да призная, че не знам за какво говоря — каза Кенеди, — имам чувството, че те имат връзка във Филаделфия.

— Връзка във Филаделфия? — запита Кастило.

— Ако тези воини на свещената война искат да разрушат Камбаната на свободата, някой им е подхвърлил идеята. Никога не биха се сетили сами. А това предполага идеята да им е подхвърлена от човек от Филаделфия.

— Кой?

— Някой, приел исляма. Някой, роден Джон Джеймс Смит и прекръстил се на Идн бин Еди-кой-си.

Кастило изсумтя.

— Замислял ли си се някога сериозно защо толкова много чернокожи американци приемат исляма? — запита Кенеди.

— Не — призна Кастило.

— А може би трябва — каза Кенеди.

— Ти ми кажи.

— Защото мразят белите толкова силно, колкото мюсюлманите мразят неверниците — каза Кенеди. — И то по същата причина: изостават и това не им харесва.

— Точно това е причината за тази война, Чарли — каза Певснер. — Светът на мюсюлманите изостава. Помисли за това.

Той направи пауза и напълни лъжицата си догоре със супа.

— Ако се изключат запасите им петрол, какво им остава? — продължи Певснер. — Някога са доминирали над света. Сега, с изключение на нефта, те нямат никакво значение — или, което е по-важно, власт — в съвременния свят. Те просто нямат уменията и културата да се състезават с другите в него. Те са дали на света математиката и част от най-прекрасната архитектура — ако може да се нарече архитектура това да поставяш един камък върху друг. Всички небостъргачи в арабския свят са проектирани и построени от неверници. Самолетите им също са конструирани и построени от неверници, както и телефонните им системи… дори техните канали. И имат нужда от неверниците, за да функционира всичко това. А Мохамед не е казал, че нещата трябва да стоят така. Той им е обещал в Корана, че те ще контролират света. И всички го знаят, защото по-високо образование в арабския свят получават само мъжете, а те всички четат и наизустяват Корана. И тъй като нищо не е по тяхна вина, значи е по вина на някого другиго — неверниците.

— Така нещата изглеждат доста прости — каза Кастило и незабавно си помисли: „Внимателно, Чарли, не искаш да ядосаш Певснер, нали?“

— Само защото отговорът е прост, това не означава, че е грешен — каза Певснер.

Гребна още една лъжица от супата си, а после отпи също така щедра глътка от унгарското вино.

— Светът на мюсюлманите изостава с четиристотин и дори може би петстотин години от западния свят — продължи Певснер. — А в добавка към този проблем е и тяхната религиозна йерархия, на която й харесва нещата да стоят така. Хората, които са на власт, никога не са искали промяна в системата, защото това ще сложи край на властта им. Това се отнася и за западния свят, разбира се. Римокатолическата и ортодоксалната йерархия са толкова виновни в това отношение, колкото и мюсюлманската. Разликата е в това, че тяхната власт в обществото е намаляла с течение на времето, а влиянието на мюсюлманската религия се е увеличило. Те имат — а примери за това виждаме всеки ден — може би стотици хиляди вярващи, които са готови да жертват живота си, защото свещениците им казват, че така ще угодят на Аллах. И че това е начинът да отидат направо в рая, където ще получат вниманието на благодарните курви. Това, ще трябва да се съгласиш, е особено опасна ситуация за западното общество.

Той спря да говори и отпи още една щедра глътка от унгарското вино.

— Извини ме — каза Певснер. — Всъщност нямах намерение да ти изнасям лекция.

— Имаш интересна гледна точка — каза Кастило.

— Говорехме за намерението на „Свещения легион на Мохамед“ да разбие самолета в Камбаната на свободата, нали така?

— Да.

— Хауърд? — каза Певснер.

— Открихме, че самолетът е кацнал в Чад — каза Кенеди. — Но не знаем точно къде, а Чад е обширна държава. Има много отдалечени места, където може да се скрие „Боинг 727“. А и не знаем дали е още там. Може и да са свършили работа по него.

— Искаш да кажеш, да го пребоядисат и да му сложат нови регистрационни табели?

— Мисля, че ще направят повече от това. Единственият начин, по който могат да се надяват да се приближат до Съединените щати — Филаделфия, — е да маскират самолета така, че да прилича на самолета на някоя компания. Въпросът е — на коя?

— Когато се сдобием с повече информация, ще ти я предадем — каза Певснер.

— И защо ми даваш тази информация? — запита Кастило.

— Защото американското правителство е по-способно от мен да се справи със „Свещения легион на Мохамед“ — каза Певснер. — Ако можех сам да се справя с тези хора, щях да го направя. Не искам плановете на тези лунатици да успеят.

— И защо това те интересува толкова много? — запита Кастило.

За първи път усети гневът да се надига в Певснер. Главата му се обърна рязко към Чарли, погледът му беше студен.

— Защото в тази война съм на същата страна, на която сте и вие — каза Певснер. — Мисля, че това вече го изяснихме.

„И ако открием самолета, ще свалим напрежението от теб? Не бих казал. Той вече е много ядосан. Понякога в пристъп на гняв хората казват неща, които, е по-добре да не изричат.“

— И също така защото, ако открием този. „Боинг 727“, ще се свали напрежението и подозрението от теб? — запита Кастило, като срещна невъзмутимо погледа му.

Певснер не отговори веднага. После спокойно, безизразно, запита:

— Женен ли си, Чарли?

Кастило поклати глава.

— И предпочиташ жените пред мъжете?

— Да — каза Кастило, после: — Исусе Христе!

— Хауърд ми каза, че имаш известна репутация в това отношение — каза Певснер. — Но исках да видя каква ще е реакцията ти на подобен въпрос.

„Е, майната ти, Алекс!“

— Има известни размисли по отношение на моята — каква думата използват сега? — ориентация — каза Певснер. — Може би защото много малко се знае за личния ми живот. Истината е…

„Исусе Христе, нима сега ще ми каже, че е извратен?“

— … че имам съпруга, която обожавам, и имаме три прекрасни деца. Две момчета и едно момиче.

Певснер бръкна в джоба на сакото си, извади портмоне от кожа на алигатор с размера на паспорт, от него извади цветна снимка и я подаде на Кастило.

— Моето семейство, Чарли — каза той.

На снимката се виждаха Певснер и русокоса, красива жена, седнали на столове. Чарли си помисли, че жената много прилича на Хелена, съпругата на Ото. Стройно русокосо момиче на около тринайсет години стоеше от лявата им страна, русокосо момче на около десет години — от дясната и шестгодишно момченце, облечено в бяло, седеше на коленете на баща си и се усмихваше дяволито пред фотоапарата.

— Семейството ти наистина е прекрасно — каза Кастило и му върна снимката. Помисли си, че много лесно би могла да е фалшива, да показва семейство, което не съществува, освен в случаите, когато това е удобно на търговеца на оръжие. Кастило се запита дали ще е много трудно да открие истината. В досието на Певснер, което беше прочел, не се споменаваше нищо за семейство.

— Да — съгласи се Певснер. — Те са много важни за мен, Чарли. Не искам някой да ги взриви или да ги отрови, или да ги застреля някой лунатик от култура, която е изостанала с петстотин години и който вярва, че така ще угоди на Аллах.

Чарли кимна, за да покаже, че разбира.

— Както казах и преди — каза Певснер, — в тази война съм на същата страна, на която си и ти. Има и други причини, но единствената, от която имам нужда, е моето семейство. Разбираш ли?

— Естествено.

— Вярвам, че мога с нещо да допринеса за тази война — каза Певснер. — Имам, или поне така смятам, добра разузнавателна служба, както и многобройни връзки.

— Сигурен съм, че е така — изказа гласно мисълта си Кастило.

— Онова, което искам, е да мога да предавам информацията, с която разполагам, на някого от американското правителство. И той да е в състояние да предприеме нещо. — Направи пауза, за да могат думите му да попият в съзнанието на Кастило, и продължи: — В момента ЦРУ и в по-малка степен другите разузнавателни агенции се колебаят в мненията си за мен, но нито едно от тези мнения не е ласкателно. Едното мнение е, че съм търговец на оръжие и трябва, колкото се може по-скоро, да ме извадят от бизнеса и за предпочитане да ме тикнат в затвора, защото така светът ще бъде по-добро и по-безопасно място. Второто мнение е, че съм полезен, когато нещата и хората трябва да се раздвижат или когато операционните звена искат да прикрият някого или нещо. Според това мнение те ме „ръководят“, манипулират. Имам „ръководител“.

„Кара думата «ръководител» да звучи като светотатство.“

— А операционните звена, Чарли — каза Кенеди, — няма да кажат на ФБР, нито на някого другиго, че господин Певснер им предава информация или че когато имат нужда да осигурят оръжие на някоя групировка, често се обръщат към господин Певснер, който знае почти винаги откъде могат да купят тайно оръжието.

Вратата отново се отвори и двама келнери започнаха да вдигат купите от супа и да ги заменят със сребърни подноси с месо, от което се вдигаше пара, и гъст червеникавокафяв сос. В единия край на подносите имаше и печени картофи. Донесоха още две бутилки вино. Когато келнерът започна да пълни чашата на Кастило, той постави длан над нея и каза:

— Пих достатъчно, благодаря.

Певснер направи същото.

— Като теб, Чарли — каза Певснер, — не пия много. Виното развързва езика ми. И казвам неща, които не би трябвало.

„Това порицание ли е, или просто констатиране на фактите?“

— А аз имам склонността да правя неща, които не би трябвало — чу се да казва Кастило.

— Но, Чарли, ти си ерген. Ти имаш свобода — каза Певснер. — Господи, ястието мирише превъзходно!

Той направи знак на келнерите да излязат и сам сервира еленовото месо.

— Мисля, че вече казахме всичко, което трябваше да бъде казано — каза Певснер. — Не си ли съгласен?

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза Кастило.

— Господин Певснер се надява, че ще отидеш при Мат Хол и ще му кажеш…

— Че нямам нищо общо с отвличането на самолета „Боинг 727“ от Луанда — прекъсна го Певснер.

— … И че ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да спрете „Свещения легион на Мохамед“ да нападне Камбаната на свободата — продължи Кенеди, без ни най-малко да се смути от прекъсването.

— И че ще помогнем, с каквото още можем, във войната между съвременния западен свят и света на Исляма — прекъсна го отново Певснер.

— В замяна на което, господин Певснер се надява, че Хол също ще направи, каквото може…

— И че очаквам от него да направи нещо конкретно — отново го прекъсна Певснер.

— … за да го предпази от нежелано внимание — завърши Кенеди.

— Разбра ли, Чарли? „Нежелано внимание“? — запита Певснер, после добави: — Това обяснява и какво се каня да направя и защо го правя, нали?

— Трябва да разберете, че аз само работя за Хол — каза Кастило. — Приемам заповеди, изпълнявам поръчки, това е всичко.

— Не това чух — каза Кенеди.

— Е, значи си чул погрешно.

— Но нали ще говориш със секретаря Хол, Чарли? — запита Певснер.

И отново точно навреме Кастило се спря да не отговори: „Да, сър“.

— Да, ще говоря. Разбира се, че ще го направя.

— Добре, тогава, да се насладим на храната — каза Певснер.

Никой нямаше място за десерт, но пиха още коняк и изпушиха по една пура с кафето. Кастило знаеше, че не бива да пие коняк, но реши, че няма начин да откаже. Когато Кенеди плъзна бутилката коняк по масата към Певснер, който беше изпил бързо първата си чаша, Певснер вдигна ръка.

— Трябва да тръгваме, Хауърд — каза той и се изправи.

Подаде ръка на Кастило, който я пое и тромаво се изправи.

— За мен беше удоволствие, Чарли. Ще очаквам с нетърпение следващата ни среща. Ще държа връзка с теб.

— Нямам представа как Мат… секретар Хол ще реагира на това — каза Кастило.

— Ако не рискуваш, нищо не печелиш. Нима не е вярно? — каза Певснер. — Другата кола ще те откара до хотел „Бристол“. Лека нощ, Чарли.

— Лека нощ, Алекс — каза Кастило.

— Пази си гърба, Чарли — каза Кенеди. — Защото не искаш да опикаеш тапицираната с червен брокат стена, нали?

Той докосна Кастило по рамото, после последва Певснер вън от стаята.

— Исусе Христе! — каза на глас Кастило, когато си отидоха.

Малкият мерцедес го чакаше до тротоара, когато излезе от ресторанта. Колата на Певснер не се виждаше никъде. Почти очакваше да намери Инге на задната седалка. Но тя не беше там.

Отиде в стаята си в „Бристол“ и реши, че първото, от което има нужда, е студен душ и кафе. Силно кафе в големи количества. Обади се на рум-сървиса и поръча кафе, а после застана под душа, като пусна струята толкова студена, колкото можеше да понесе, и се опита да мисли.

Най-накрая стигна до заключението, че е в състояние да вземе всякакви решения, освен важни.

Когато, треперещ, се подсуши и се загърна в хавлиения халат, който беше закачен от вътрешната страна на вратата на банята, взе следните три решения:

Първо, че повече няма да се види с Певснер във Виена. Певснер му беше казал всичко, което възнамеряваше. И вероятно беше отишъл от ресторанта направо на летището, където почти със сигурност го чакаше частен реактивен самолет.

Второ, че няма да се опитва да пише нищо на компютъра и че няма да изпрати съобщение. Че може би ще направи това утре сутринта.

Трето, че ще отиде във Вашингтон възможно най-бързо.

Обади се на портиера и му каза, че трябва възможно най-бързо да стигне до Вашингтон, дори това да означава да поеме по заобиколен маршрут. Портиерът каза, че ще направи каквото може и ще му се обади.

На вратата се почука, докато той още говореше по телефона с портиера. Донесоха кафето му.

Когато келнерът си отиде, Чарли осъзна, че кафето предлага още един проблем: „Кое е по-умно? Да изпия кафето и да видя дали мисленето ми ще се проясни, или просто да си легна и да заспя?“

А после, по-малко от две минути след това, на вратата отново се почука.

„Какво ли е станало? Дали не съм забравил да подпиша сметката?“

Отвори вратата и видя Инге, застанала на прага. Тя се наведе, мина под ръката му и влезе в стаята. Видя, че в ръцете си държи бутилка коняк.

— Здравей, Чарли — каза Инге. — Реших, че може би имаш нужда от компания.

— Ти ли помисли, или Александър Певснер?

Тя се засмя гърлено и се приближи до него.

— Има ли значение? — запита.

И той почувства ръката й върху члена си под хавлиения халат. Миг по-късно тя отново се засмя гърлено.

— А Хауърд се питаше дали репутацията ти е заслужена — каза тя.

„Защо не, по дяволите? Може би така ще избия Патриша Уилсън от главата си.“