По заповед на президента

(ЕДНО)

ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

11:33, 23 май 2005

Когато в 15:30 анголско време майор Х. Ричард Милър изпрати първото си съобщение за очевидната кражба от летището на Луанда, на него му бяха необходими само три минути, за да стигне до бюрото на неговия шеф, регионалния директор за Югозападна Африка в Ленгли. Има четири часа разлика във времето между Ангола и Вирджиния. Когато в Луанда е три и половина, в Ленгли е единайсет и половина.

Всъщност съобщението беше получено от изпълнителния административен помощник на регионалния директор, защото той още не се беше върнал от късната си закуска. Тук ключовата дума беше „изпълнителен“. Тя означаваше, че мисис Маргарет Лий-Уилямсън е оторизирана да изпълнява от името на своя шеф определени административни действия, сред които — да получава секретни съобщения, адресирани до него, и да предприеме подходящи действия.

А това означаваше, че когато на компютърния екран на мисис Лий-Уилямсън се появи: СЕКРЕТНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЛУАНДА, НАБЕРЕТЕ КОДА ЗА ДОСТЪП, тя набра кода за достъп, състоящ се от десет цифри, и на екрана се появи иначе простото съобщение на Милър. Мисис Лий-Уилямсън го прочете и натисна копчето за принтера.

Тя прочете много внимателно и разпечатката, после реши, че макар съобщението да трябваше да бъде препратено, то не е чак толкова важно. Много малко от нещата, които имаха статута на секретна информация, бяха наистина важни. За нея това тук със сигурност не беше толкова важно, че да се опита да прекъсне късната закуска или ранния обяд на директора. Тя реши, че може и сама да се справи и да каже на шефа си по-късно, когато той се върне от обяд.

Извика на екрана нещо като празна бланка, на която най-отгоре пишеше:

Замисли се за миг и набра РЕГИОНАЛЕН СПИСЪК 4, което означаваше, че в полето за адреса на бланката се изписа:

После, като помисли втори път, тя добави към този списък от адреси:

От Централното командване бяха дошли няколко оплаквания, че не ги информират своевременно за определени събития в Ангола, които са в кръга на тяхната отговорност.

Тя придвижи стрелката до кутията със съобщението и набра:

После натисна бутона ВЪВЕДИ и на екрана се появи съобщението на Милър.

Мисис Лий-Уилямсън натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ и съобщението пое по пътя си. После тя извика на екрана нова празна бланка и започна да пише.

Тя отново натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ и реши, че е време за чашка кафе. Заключи разпечатката със съобщението на Милър на сигурно място в шкафа, заключи вратата на офиса и тръгна към кафенето.

(ДВЕ)

Офисът на командващия Централно командване

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

16:45, 23 май 2005

Генерал Алън Б. Нейлър обикновено използваше два компютъра в офиса си. Единият беше поставен на пода до бюрото му. Другия, лаптоп, той носеше със себе си на работа всяка сутрин и го прибираше у дома си вечер.

Когато беше в офиса си, лаптопът беше поставен или на бюрото му, където го виждаха всички, които седяха около масата за конференции, или беше поставен пред стола му на самата маса за съвещания, където беше още по-забележим.

Макар и съвсем невинен, лаптопът беше придобил доста заплашителна аура. Онези, които седяха около масите, не можеха да видят какво се изписва на екрана, а е в човешката природа да се страхува от непознатото.

Всички, които седяха около масата за съвещания или около масата за конференции в другата стая, усещаха, че на всеки десет минути вниманието на генерала бива отвлечено от обсъждания въпрос и насочено към екрана на лаптопа. Понякога той се усмихваше, понякога смръщваше вежди, после добиваше замислен вид и накрая написваше нещо. Когато отново посветеше внимание на обсъждания въпрос, той обикновено запитваше нещо или издаваше заповед, която се базираше на онова, което беше видял на екрана на лаптопа.

Генерал Нейлър беше научил, че лаптопът му е известен сред по-старшите му сътрудници като АЧК — съкращение за „адска черна кутия“. Повечето от по-младите му сътрудници, които бяха с него от по-малко време, го наричаха тайно и когато бяха насаме, разбира се, с по-изобретателни и по-характерни за тяхното поколение думи.

Идеята да се държи лаптопът на бюрото или на масата за съвещания беше на старши сержант Уесли Сагинс.

— Генерале, ако лаптопът ви е винаги включен, ще получавате бързо и своевременно всички съобщения. Така и моята работа ще е по-добра, защото ще ви информирам веднага кои са натрапниците. Разбирате ли?

На генерала му бяха необходими десет секунди, за да проследи и схване логиката на Сагинс.

Генерал Нейлър често си мислеше и казваше на доверения си кръг хора, че Наполеон е бил прав, когато е казал: „Армиите настъпват според стомасите си.“ И че по време на Втората световна война някой е бил прав да коментира: „Армията настъпва върху лист хартия — карта.“ И така, той беше принуден да направи тъжното заключение, че Централното командване много трудно може да стигне до него по време на конференция.

Проблемът по време на конференциите беше, че винаги се получаваха важни телефонни обаждания от важни хора — като например мисис Елейн Нейлър или секретаря по отбраната. Генерал Нейлър винаги приемаше обажданията на тези двамата, но някои от обажданията бяха от не толкова важни хора и можеха да почакат.

Обикновено старши сержант Сагинс вземаше решението и съобщаваше на човека, който се обаждаше, че генерал Нейлър е на конференция и ще се обади веднага, когато може. Понякога обаче старши сержант Сагинс не се чувстваше уверен, когато трябваше да каже, например на помощника на секретаря по отбраната или на някого, който се обаждаше от Белия дом, че трябва да почакат, за да разговарят с шефа му. В такъв случай имаше две възможности. Можеше да влезе в офиса на Нейлър или в залата за конференции, да отиде при генерала и тихо да му каже, че се е получило обаждане от еди-кого си и да запита дали генералът ще го приеме.

Но в мига, в който сержантът влезеше в залата за конференции или в офиса, този, който говореше, трябваше да спре по средата на изречението и любезно и търпеливо да изчака генерала и неговия секретар да довършат разговора си. Така се пилееше време, разбира се, и се удължаваше съвещанието.

Втората възможност — за която първоначално Нейлър смяташе, че е доста обещаваща — беше да се постави телефон на масата за конференции, който да има мигаща червена светлина вместо звънец. Тази идея се беше оказала провал, защото, когато червената светлина започнеше да мига, онзи, който говореше, спираше, направил заключението, че вероятно телефонният разговор е по-важен от онова, което казва той.

Още от самото начало се беше оказало успешно да се използва лаптопът за съобщаване на телефонните обаждания. Нейлър винаги виждаше с крайчеца на окото си какво се появява на екрана на лаптопа. Обръщаше глава към него и прочиташе например:

Или:

Или:

Понякога той напечатваше в отговор:

Което означаваше: „Идвам веднага.“ Той ставаше, казваше: „Извинете ме за момент, господа“ и отиваше в малката стая, в която имаше стол, бюро и сигурен телефон, и разговаряше със съпругата си или със секретаря по отбраната. Или, в случая с генерал Хардхед например, той набираше:

Което означаваше: „Не сега. Кажи му да се обади отново след час.“

Или:

Което означаваше: „Открий за какво става въпрос и се справи сам, ако можеш.“

Генерал Нейлър откри, че може да получава и предава съобщения по този начин, без да прекъсва хода на съвещанията и конференциите. После, като се започна с мисис Нейлър, той започна да получава съобщения директно от хората от вътрешния си кръг — от тези, които имаха достъп до електронната му поща. Чуваше се приглушен звук, той свеждаше поглед към екрана и виждаше, че мисис Нейлър пита:

На което, без да прекъсва хода на конференцията, той отговаряше:

Следващото, което му хрумна, че след като и без това е свързан с интернет, може да преглежда и личната си поща по всяко време.

Целта на конференциите беше да се уверят, че всеки знае какво мислят останалите, какво са направили или какво планират да направят. Много често генерал Нейлър знаеше какво ще кажат тези, които са се изправили да говорят. Мислеше, че е загуба на време да слуша нещо, което вече знае. И това време можеше да прекара по-ползотворно, например да прочете какво мислят синовете му. Така щеше да прекара и по-интересно времето си.

И двамата му синове бяха в армията и в момента бяха в Ирак. По-големият беше подполковник и вървеше по стъпките на баща си и дядо си. По-малкият беше капитан и командваше подразделение от Специалните части. Задачата им беше да залавят привържениците на Саддам Хюсеин.

И двамата — и той много се гордееше с тях — му изпращаха редовно информация, която нямаше как да получи по друг начин, макар да командваше всички военни сили в Ирак, и с която много държеше да разполага. Информацията, която те изпращаха, отговаряше на два критерия — не беше минала никаква цензура и не отразяваше и най-малкия намек за критика на който и да било офицер.

Имаше много моменти по време на много конференции, когато Нейлър намираше за по-интересно и по-ползотворно да чете информацията, изпращана от синовете му, отколкото да слуша полковник или генерал да обясняват нещо за пети път на полковник или генерал, които като че ли просто не можеха да разберат какво им се говори.

Присъстващите на конференцията нямаха представа какво пише генералът на адската си черна кутия. Знаеха само, че вниманието му е посветено на нея, а не на хода на конференцията.

Ето, че на екрана отново светна:

Чарли Кастило имаше уникална връзка на няколко нива с генерал Алън Б. Нейлър и всеки аспект на тяхното познанство му даваше достъп до частната електронна поща на генерала.

Онова, което генерал Нейлър често смяташе за най-важно, беше, че и той, и съпругата му Елейн го смятаха за свой трети син, макар между тях да нямаше кръвна връзка. Познаваха го от дванайсетгодишен, когато Чарли беше останал сирак.

Той беше също така, официално, един от служителите на Нейлър. В списъка на служителите му от СО — „Специален отдел“ — стоеше и името на Чарли Кастило. „Специален отдел“ провеждаше специални операции. Хората му трябваше да се справят с неща, известни на много малко други лица. Някои от тях биваха използвани и от други негови колеги и фигурираха и в други списъци.

Генерал Нейлър нямаше нищо общо с назначението на Кастило в отдела, известен на лаиците като „Пети отдел“, макар много хора — включително, както той подозираше, неговата съпруга и синовете му — да подозираха, че има. Кастило беше прикрепен към този отдел при завръщането си от Афганистан и назначението му напълно отговаряше на ранга и опита му.

Генерал Нейлър обаче имаше много общо със присъствието на Кастило в списъка на неговите служители.

Генерал Нейлър се познаваше лично със секретаря на агенция Вътрешна сигурност Мат Хол. Бяха се срещнали във Виетнам, когато Нейлър беше само капитан, а Хол — сержант. Бяха запазили познанството си и през годините бяха станали много близки приятели. Нейлър се беше издигнал във военната йерархия, а Хол беше станал първо конгресмен, а после и губернатор на Северна Каролина и накрая — секретар на въпросната агенция.

Хол, на чаша бира в бара на военноморския клуб, беше запитал Нейлър:

— Алън, не познаваш ли случайно някой много добър лингвист, който да отговаря, също така, на всички мерки за сигурност?

— Какво разбираш под „добър“, Мат?

— За предпочитане от мъжки пол и неженен. Имам нужда от човек, който непрекъснато да е край мен, а това е доста неудобно, ако става въпрос за жена или за семеен човек, независимо от кой пол е.

Майор Чарли Кастило беше прикрепен още на следващия ден към секретаря на агенция Вътрешна сигурност. Секретарят и генералът се бяха разбрали, че ако Кастило не е човекът, от когото има нужда Хол, или ако двамата не се разбират, Кастило ще бъде върнат на „Макдил“.

След две седмици Кастило беше заминал за Вашингтон и Хол беше телефонирал на Нейлър.

— Как се справя Кастило? — беше запитал Нейлър.

— Допреди час мислех, че няма по-подходящ човек от него — отговори Хол.

— И какво се случи преди час?

— Открих, че живее в „Мейфлауър“. Как може да си го позволи с майорската си заплата?

— Нима не съм ти споменал? Не му се налага да живее с майорската заплата.

— Не, не си ми споменал — каза Хол. — И защо не му се налага?

— Не мисля, че това е важно. Важно ли е?

— Да. Жилищата във Вашингтон са скъпи. Сега поне няма да се тревожа, че ще трябва да моли за държавна квартира, за да може да свърже двата края. Мога ли да го задържа, Алън?

— Докато имаш нужда от него.

— Ще възразиш ли, ако повечето време ходи цивилен и му дам длъжност изпълнителен помощник или нещо подобно?

— Ще върши и нещо повече от превод?

— Аха. Има ли проблеми?

— Той е твой, Мат. Радвам се, че нещата са потръгнали.

Генерал Нейлър натисна бутона за четене, без дори да се замисли. Екранът на лаптопа се запълни почти мигновено.

В съобщението на Чарли имаше някои неща, които накараха Нейлър да смръщи замислено вежди и следователно поне половин дузина от седналите около масата за конференции да се запитат какво се е появило на екрана на адската черна кутия, че предизвиква такава реакция у генерала.

„Не знам дали тази информация е на Чарли или на Хол. Чарли казва «току що получихме». Дали това «ние» се отнася за отдел Вътрешна сигурност, дали се отнася до Чарли и Мат, или просто Чарли използва кралското «ние»? Или — какво? Дали Мат е бил там, когато се е получило съобщението, и е казал: «Защо да не запитаме Нейлър?» Или нещо друго, което е имало същия ефект. Или просто Чарли ме пита какво мисля, и то от чисто любопитство? Или пък иска да знае какво мисля, в случай че Мат го запита по-късно? По дяволите!“

Той почука с молива си по чашата с вода и така привлече вниманието на всички.

— Господа — каза той, — по няколко причини и защото сме уморени, след като сме заседавали толкова дълго, прекратявам конференцията. Ще продължим утре сутринта, като мястото и времето ще ви бъдат съобщени от старши сержант Сагинс. Втората причина е, че току-що ме информираха, че е откраднат лайнер от летището на Луанда, Ангола. Искам да разбера какво се знае по този въпрос тук.

Той погледна мистър Лорънс П. Фримонт още докато говореше. Мистър Фримонт беше връзката между Централното командване и ЦРУ. Беше очевидно, че мистър Фримонт няма абсолютно никаква представа за какво говори Нейлър. Нито имаха представа, ако се съдеше по израженията на лицата им, вицеадмиралът Луис Дж. Уорли, служител на ЦРУ, генерал-лейтенант Джордж Х. Потър от специалния отдел на Централното командване, мистър Брайън Уилис, който представляваше ФБР на конференцията.

„Не очаквам абсолютно всички да бъдат информирани навреме, но нито един от тях? Исусе Христе!“

— Бих искал мистър Фримонт, адмирал Уорли, мистър Уилис и генерал Потър да останат за миг, моля. Останалите от вас, господа, са свободни и ви благодаря за вниманието по време на това дълго и уморително съвещание — каза генерал Нейлър.

Всички, с изключение на четиримата споменати, излязоха от залата за конференции. Нейлър погледна четиримата мъже, застанали до масата.

— Ако ви е удобно, господа, искам да видя и четирима ви в офиса си след двайсет минути. През това време, вижте какво можете да откриете относно… — Той сведе поглед към екрана на лаптопа си и прочете: — отвлечения от международното летище в Луанда самолет. — После погледна Потър и добави: — Лари, виж дали можеш да откриеш кой е човекът на ЦРУ в Луанда. Искам да знам кой е изпратил това съобщение.

— Мисля, че знам, сър — каза генерал Потър.

Нейлър го погледна. Генерал Потър, който знаеше, че според генерал Нейлър липсата на информация е нещо по-добро от грешната информация, каза:

— Не съм сигурен, сър, ще проверя.

— Да — каза генерал Нейлър.

Той хвърли поглед към вратата и видя старши сержант Сагинс.

— Сагинс, ще помолиш ли генерал Макфадън, ако е свободен, да дойде в офиса ми след двайсет минути?

Генерал Албърт Макфадън от американските Военновъздушни сили беше помощник-командир в Централното командване.

— Да, сър.

После генерал Нейлър посвети вниманието си на своята адска черна кутия, натисна бутона ОТГОВОР и написа:

Когато вдигна поглед, видя, че генерал Потър стои до вратата.

Потър беше висок, слаб и аскетичен на вид мъж, който не приличаше на онова, което обикновено ни идва наум, когато думите Специални части бъдат произнесени. Нейлър знаеше, че по негово време той е бил истинска легенда. И че е всичко друго, но не и аскет. Беше много добър готвач, особено добре приготвяше морска храна.

— Разполагаш ли с нещо? — запита Нейлър.

— Да, сър. Генерале, аз знам кой е човекът на ЦРУ в Ангола. Той е един от нас — каза Потър.

— Един от нас?

— Той е специален агент, генерале — каза Потър и отново се усмихна. — Беше лошо ранен в Афганистан, където служеше в част 160, и когато излезе от болницата, започна работа в агенцията. Мислех, че ще им помага да решават основните си проблеми с обучението на нови кадри, но те го изпратиха в Ангола.

Част 160 бяха специалните авиационни части.

— Знаеш ли името му?

— Милър. Х. Ричард Милър. Майор.

— Добър човек — каза Нейлър.

— Познавате ли го?

— Познавам не само него, но и баща му, и дядо му — каза Нейлър. — Не познавам прадядо му, или може би това беше пра-прадядо му. Но през Испано-Американската война той бил главен сержант в Десета кавалерия, когато Теди Рузвелт повел войниците си нагоре по хълма Сан Хуан. Чух, че бил ранен… — „Чарли ми каза…“ — в Афганистан. Свалили хеликоптера му.

— Да. И нещо се забило в коляното му.

— Имаме ли обратна връзка с него, Джордж?

— Да. Поддържаме непрекъсната връзка с него. Разполагаме с доста канали.

— А аз получих съобщението случайно, извън какъвто и да било канал — каза с горчивина Нейлър. — Но предполагам, че Централното командване ще научи това и официално. Наистина съм вбесен и уморен от Ленгли, откъдето винаги се бавят да ме информират за каквото и да било. — След секунда добави: — Това не си го чул.

Потър се усмихна и направи жест, с който искаше да каже: „Не знам за какво говориш.“

— Позволи ми да видя рапортите, които той е изпратил — нареди Нейлър.

— Да, сър.

(ТРИ)

Онова, което отначало беше описано евфемистично като „създаване на наистина първокласна връзка“ между ЦРУ, ФБР и Централното командване, беше непосредствен резултат от събитията, които бяха общоизвестни като „11/9“, врязването на два въздушни лайнера в кулите-близнаци на Световния търговски център и нападението над Пентагона, както и пропускането на целта в столицата и падането на самолет в Пенсилвания.

Никой не каза нищо на глас, но Централното командване беше най-важният щаб в армията. То беше отговорно за „онези райони от света, за които не отговаря нито една друга агенция“.

Обучението на войниците се извършваше в щаба, зад дебели каменни стени, във Фортрис Монро във Вирджиния. Южното командване, чийто щаб беше в Панама от много години, сега се водеше на адрес 3511 NW на Деветдесет и първо авеню в Маями, Флорида 33172–1217. Те отговаряха за Централна и Южна Америка. Никой не се страхуваше от внезапна война с, да кажем, Уругвай, Чили или Аржентина, или дори Венецуела, или Колумбия, макар да се следяха отблизо действията на последните две държави и, разбира се, на Куба.

Командването за Далечния изток отговаряше за района на Тихия океан. В този район напоследък нямаше много войници, защото никой не очакваше война да избухне там например утре следобед. Европейското командване, както подсказваше името му, носеше отговорност за Европа. От близо половин век съществуваше истинска загриженост, че Червената армия ще успее да направи цяла Европа подвластна на игото на комунизма. Тази заплаха вече не съществуваше.

Някои хора се питаха каква роля оставаше за североамериканската организация, чиито военни сили се оглавяваха от американски генерал, сега, когато съветската заплаха беше сведена до минимум, ако въобще съществуваше, а НАТО приемаше в своите редици държави, срещу които някога беше готово да воюва.

Аляското командване отговаряше за Аляска. Съществуваше съвсем малка заплаха руската армия да пресече Беринговия проток от Сибир с намерението да окупира Феърбанкс или Ноум.

Това оставяше на Централното командване отговорността за останалия свят, за повечето очаквани или вече водещи се войни. Ирак беше негова отговорност, Централното командване вече беше ръководило една война там и беше готово да води и друга.

Но причината генерал Алън Нейлър да вярва, че оглавява най-важния щаб в армията, беше, че това не беше просто щаб, а наистина комбинирано командване, което означаваше, че Нейлър по-често има, отколкото не, под свое командване военновъздушните сили, флота и армията.

Оперативната дума беше „командване“. Той беше оторизиран да издава заповеди, да отправя молби и да прави предложения на другите служби. И за това той беше благодарен на един от своите лични герои, генерал Дон А. Стари, вече пенсиониран. Стари, като Нейлър, беше млад полковник във Виетнам, беше болезнено ранен в лицето, раната беше превързана, той беше пренесен до танка си и нападението беше подновено. Един от неговите майори, който беше излязъл от танка, за да помогне на командира си, беше също лошо ранен и изгуби крака си.

Много хора в армията бяха приятно изненадани, когато Стари беше удостоен с първата си генералска звезда. Офицерите, които казваха какво мислят, често откриваха, че тона пречи на повишението им, а Стари не само казваше, каквото мислеше, но беше известен с това, че не позволява на чувството за такт да попречи на изясняването на гледната му точка. И следователно хората бяха повече от изненадани, когато той беше удостоен с втора звезда и пое командването на Форт Нокс, после получи третата звезда и командването на Пети корпус във Франкфурт, Германия, и натоварен с отговорността да попречи на Червената армия да нахлуе в Западна Европа, а после получи и четвъртата си звезда.

Армията реши, че четиризвездният генерал Стари е повече от подходящ да заеме главния пост в така нареченото „винаги в бойна готовност командване“ във въздушната база „Макдил“ във Флорида. Генерал Стари обаче каза: „Не, благодаря. Мисля да се пенсионирам. Не искам хората да ме запомнят като книжен плъх.“

Отказът на Стари да поеме командването беше сведен до вниманието на президента Рейгън, който го извика в Белия дом за обяснение. Стари каза на Рейгън, че мисли това командване за напълно излишно такова, каквото е в момента. Предполагало се, че то трябва да отговори незабавно на всяка заплаха, но когато получело заповед да отиде в някоя точка на света, командващият генерал трябвало да помоли Военновъздушните сили за самолети — които те винаги можело да използват по-добре за други цели или другаде по света, — да помоли флота за корабите му — а те също можели да ги използват по-добре — и накрая да помоли, например европейското командване, за две дивизии, което, на свой ред, също можело да откаже. Говореше се, че за да опише това командване на президента Рейгън, Стари беше използвал думите „шега“ и „цирк“. Никой обаче не знаеше със сигурност, защото се бяха срещнали насаме. Знаеше се още, че когато излязъл от Овалния кабинет, Стари бил поел командването, а президентът му бил обещал, че ще му даде всички искани правомощия.

Президентът винаги спазваше дадената дума. Стари реорганизира онова, което по-късно щеше да се превърне в Централно командване, за да може то да функционира, когато възникне нужда, а после се пенсионира. Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и президентът Буш-Старши нареди на Централното командване да отговори, тогавашният му командир, генерал Х. Норман Шварцкопф, се впусна във войната, като използва правомощията, дадени от Рейгън на Стари.

Главен командир на Шварцкопф в пустинната война беше генерал Фред Франкс. Франкс беше първият еднокрак генерал. Беше загубил крака си поради лошо раняване във Виетнам, когато се беше втурнал да помогне на ранения си полковник, Дон Стари.

Структурата на Централното командване беше дала добри резултати в първата пустинна война, както и в новата. И генерал Алън Нейлър беше твърдо решен, че тя ще остане все така функционална. Понякога мислеше, че тази битка е също толкова трудна, колкото и войните в Ирак и Афганистан.

Един от начините да подобри работата на Централното командване беше поведението му след 11/9, когато ФБР и ЦРУ — както и някои други агенции — бяха изпратили свои „служители за свръзка“, а той им беше казал, че ще приеме само офицери, които се смятат за истински членове на неговия тим, а останалите ще връща като „незадоволителни“. Щеше да приеме съвместна работа с другите агенции само ако те признаеха неговата ръководна роля и наистина бяха способни да работят в екип. Това, разбира се, не го беше направило популярен сред директорите на ФБР и ЦРУ, но накрая той беше успял да се наложи.

— Не ги карам да бягат по пет мили преди закуска — беше казал той на мисис Нейлър. — Още не. Но те не бива да мислят, че са дошли тук, за да пишат рапорти или за да казват коя моя преценка смятат за погрешна още преди да са се потопили изцяло в работата.

За Нейлър нямаше съмнение, че ФБР и ЦРУ бяха изгубили ръководната си роля поради това, че не бяха предвидими какво ще се случи на 11/9. Както и Агенцията за вътрешна сигурност. Той не знаеше подробности и не направи никакво усилие да се сдобие с повече информация. Но без да задава въпроси, дочу неща, които доказваха правотата му.

Също така разбра, че президентът е с вързани ръце. Той не можеше да уволни шефовете на ЦРУ и ФБР веднага след 11/9, независимо колко очаквано и закономерно е това. Уплашените американци имаха нужда да бъдат успокоени, а не да научат, че шефовете на ФБР и ЦРУ са некомпетентни и затова са уволнени.

Друг пряк резултат от 11/9 беше създаването на допълнителен отдел Вътрешна сигурност и назначаването на Мат Хол за негов шеф. Нейлър мислеше, че идеята за създаването му е отлична не само защото той щеше да има свое ухо на срещите на кабинета. Новият отдел нямаше „служител за свръзка“ с Централното командване. Такъв не беше необходим. Секретарят на отдела и командващият генерал разговаряха всеки ден по сигурна телефонна линия.

„И, разбира се, Чарли е с Мат.“

Генерал Нейлър отново погледна съобщението на Чарли и отново се зачуди на намекването за „ние“ в неговото начало.

„Исусе Христе, Чарли! Ние? Ти си просто един въшлив майор!“

Но се усмихваше с любов, не беше смръщил вежди.

— Генерале?

Нейлър погледна към вратата на залата за конференции. Старши сержант Сагинс стоеше на прага.

— Сър, генерал Потър ви чака в офиса ви.

Това беше неизречен въпрос — „Какво да правя с него?“ — както и обикновено съобщение.

— Идвам веднага — каза генерал Нейлър, затвори капака на адската черна кутия, издърпа щепсела от контакта, после занесе лаптопа в офиса си, остави го на бюрото и отново го включи в контакта.

(ЧЕТИРИ)

Генерал Джордж Потър наливаше на себе си и на генерал Нейлър по още една чашка кафе, когато мистър Лорънс П. Фримонт, служителят на ЦРУ за свръзка с Централното командване, застана на вратата на офиса на генерал Нейлър.

— Горят ли ти ушите, Лари? — каза Нейлър и му направи знак да влезе и да си сипе кафе.

— Не, благодаря — каза Фримонт, после добави: — Мен ли обсъждате?

— Агенцията, в която работиш — каза Нейлър. — Джордж ми каза, че познава вашия човек в Луанда. И се питахме защо са изпратили специален агент в Ангола.

— И какво е твоето предположение, Джордж?

— Ами, той е чернокож, вероятно говори португалски и е специален агент. В Ленгли вероятно са решили, че там той е в по-малка опасност.

— В по-малка опасност, Джордж?

— В смисъл, че той ще има много по-малка възможност да предизвика някакво объркване, няма да привлече вниманието върху себе си — каза Потър без никакво съмнение, че е прав. — Казах също, че вероятно защото е чернокож и говори португалски.

— Не съм съгласен с първото — каза Фримонт и се усмихна, — но съм съгласен с всичко останало. Трудно е за белите да не изпъкват в черните тълпи на Африка, но освен това нашият човек, изглежда, знае какво прави.

Той подаде две компютърни разпечатки на Нейлър.

— Първата беше на бюрото ми — каза Фримонт. — Ти също я имаш, предполагам. Второто съобщение току-що пристигна.

— Да — каза Нейлър, като погледна първото съобщение. Получих го.

Подаде го на Потър, после прочете второто съобщение и подаде и него на Потър.

— Джордж, докато чакаме останалите, можеш ли да провериш дали сме получили съобщение от някого другиго? — нареди Нейлър. — Искам да съм сигурен, че ще го получат всички, които имат отношение.

— Да, сър — каза генерал Потър и излезе от офиса.

Нейлър забеляза любопитното изражение на Фримонт.

— Ти не би искал да знаеш, Лари — каза Нейлър. — Ако знаеше, може би щеше да се почувстваш длъжен да кажеш на някого в Ленгли какво мисля: че можем да научаваме нещата по-бързо, отколкото те ни ги изпращат, и техните чувства може би сериозно са наранени.

Фримонт вдигна и двете си ръце в жест, който означаваше: „Не съм питал и следователно не знам.“

Нейлър се усмихна. Фримонт току-що отново беше доказал, че мисли за себе си като за част от тима.

Вицеадмирал Луис Дж. Уорли от Военноморските сили на САЩ и офицер за свръзка се доближи до вратата на офиса миг по-късно. Той също държеше две компютърни разпечатки в ръце. Нейлър му направи знак да влезе.

— Мисля, че имам съобщението, за което говорите — каза Уорли. — А току-що се получи и второ.

Подаде ги на Нейлър, който ги погледна и му ги върна.

— Точно за това ще говорим — каза Нейлър.

Генерал Албърт Макфадън от Военновъздушните сили, помощник-командир в Централното командване, влезе в офиса на Нейлър, без да иска разрешение.

— Някой е откраднал „Боинг 727“? — запита той.

— Можеш да прочетеш всичко, което знаем по въпроса — каза Нейлър и направи знак на адмирал Уорли да даде разпечатките на генерал Макфадън.

Макфадън ги прочете и добави:

— Самолета и екипажа очевидно. Чудя се за какво, по дяволите, е всичко това?

Никой не му отговори.

Последен пристигна мистър Брайън Уилис от ФБР. Той също държеше разпечатка в ръка.

— Бюрото току-що ми изпрати това, генерале — каза той. — Всъщност пристигнало, докато сме били на конференцията. За това ли говорехте?

Нейлър хвърли поглед. Беше първото съобщение на Милър.

— Да, за това, но вече се получи и второ — каза Нейлър.

— Ето — каза генерал Макфадън и му го подаде.

Нейлър изчака Уилис да го прочете, после каза:

— Брайън, можеш ли да се свържеш с ФБР във Филаделфия и да видиш с какви данни разполагат за компанията „Лийз Еър“, както и за пилота? Мисля, че трябва да разполагаме с тази информация.

— И аз мисля така — съгласи се Уилис, като помисли малко, а после като че ли започна да се чуди къде по-точно да седне.

— Какво ще кажеш да направим това сега, Брайън? — запита Нейлър, като се надяваше, че гласът не разкрива раздразнението му. — Докато чакаме генерал Потър? Можеш да използваш телефона, ако искаш.

Той посочи към тясното, подобно на стъклена будка, пространство, където имаше стол, бюро и сигурен телефон. Уилис кимна и каза:

— О, разбира се, добре.

Той беше все още на телефона, когато генерал Потър се върна.

— Уведомих когото трябваше, шефе — каза той.

— Добре. — Нейлър огледа събралите се в стаята. — Всички са тук и всички са прочели двете съобщения от Ангола, нали така?

Всички кимнаха.

— Добре — продължи Нейлър, — тогава да започваме.

Той седна, вдигна капака на лаптопа и го включи.

— Да направим две неща — каза той, когато всички, освен Уилис, бяха седнали. — Да разработим най-лошия сценарий, като започнем, според военната йерархия, от най-нисшия чин.

Когато станеше въпрос за йерархия сред офицерите за свръзка с другите агенции, Нейлър използваше идеята на Джордж Оруел за старшинство: Всички прасета са равни, но някои прасета са по-равни от другите. Според него йерархията сред офицерите за свръзка се определяше единствено от дължината на периода, в който бяха прикрепени към Централното командване.

Това правеше Брайън Уилис от ФБР най-младшия сред тях. Той беше четвъртият офицер за свръзка на Бюрото. Нейлър беше върнал първите трима като неподходящи. Фримонт имаше само един предшественик.

Уилис се настани на един стол до масата за съвещания.

— Говорих със старшия летец във Филаделфия — каза той. — Получил е първото съобщение от Бюрото, но не и второто.

— Вероятно ще го получат след около две минути — каза Нейлър. — Ще открият ли каквото могат за пилота и компанията? Как се казваше тя — „Лийз Еър“?

— Те вече знаеха нещо за тях, генерале — каза Уилис. — Джери Лоуел, старшият летец, каза, че Макълхъни най-вероятно е завършил „Хартфорд“.

— Страхувам се, че не разбирам много добре — каза Нейлър.

— Застраховката, генерале — каза Уилис с лукава усмивка. — Компанията от дълго време стояла на ръба на банкрута. Техният самолет е, цитирам, откраднат, и те ще получат парите.

— Каза ли му, че според човека на ЦРУ пилотът не се е канел да напуска стаята си в хотела? — запита Нейлър.

— На това му казват „инсценировка“, генерале — обясни Уилис търпеливо. — Трябвало е да изглежда така, като че ли не се е канел да тръгне. И ние решихме, че е бил принуден да пилотира самолета. Той ще се появи в Южна Африка или някъде другаде и ще каже: „Да, ето какво се случи.“

— От наша гледна точка, ако самолетът е бил откраднат, за да получат застраховката… — каза Нейлър.

— Той ще включи автопилота и ще му даде курс някъде над океана — прекъсна го Уилис, — а после ще излезе през задната врата. Онзи самолет най-вероятно вече е на дъното на океана.

— Както казвах — каза Нейлър малко остро, — от наша гледна точка това е най-добрият сценарий. Самолетът няма да бъде използван за какъвто и да било терористичен акт.

— Знам, че не е мой ред да говоря, Алън… — каза генерал Макфадън.

„Да, така е. Затвори си устата и си изчакай реда. И не ме наричай на първо име в присъствието на нашите подчинени.“

— Имаш думата, генерале — каза Нейлър.

— Най-лошият възможен сценарий ми хрумна веднага, щом дойдох — каза генерал Макфадън. — Искам да кажа, замислете се само. Изчезнал е стар самолет, който няма такъв обхват, че да причини досадна неприятност където и да е по света. С едно изключение. Помислете за това: Онези разбойници искат всички разбойници да се съюзят против нас, нали? А досега не успяват особено в тези си намерения, нали така? И какво наистина ще вбеси всички разбойници на света? Американски самолет, който се разбие в онова черно нещо — каквото и да е то — в Мека…

— Наричат го „kaaba“, генерал Макфадън — прекъсна го генерал Потър. — Мюсюлманите вярват, че е било построено от Адам, после построено отново от Ибрахим и неговия син Исмаил. То е тухлена постройка и има десятка в скалата на свещените места, докато Ватиканът има само петица…

— … където — каза генерал Макфадън, като взе отново думата — всички онези разбойници ходят на поклонение.

Той спря, за да изгледа гневно Потър за това, че го беше прекъснал. Потър, несмутен, му се усмихна.

— А разбойниците ще повярват ли, че това е дело на друг разбойник? По дяволите, не, няма да повярват — продължи Макфадън. — Особено ако самолетът може да бъде проследен до нас и тялото на американския пилот е намерено сред останките?

— Джордж? — запита Нейлър.

— Малко прибързваме, сър — каза генерал Потър. — Но може да бъде направено и съм съгласен с генерал Макфадън, че така мюсюлманите ще ни обичат още по-малко.

— Всички мюсюлмани, Потър — каза Макфадън. — Всеки един проклет мюсюлманин!

С крайчеца на окото си Нейлър забеляза раздвижване на екрана на лаптопа и сведе поглед към него.

Нейлър прочете съобщението два пъти. Звучеше по-малко скърпено и прибързано от най-лошия сценарий на генерал Макфадън.

„Всичко е възможно. Да се надяваме, че е само това. Исусе! Надявам се Макфадън да не е прав!“

Нейлър постави длани на клавиатурата и набра:

Нейлър съзнаваше, че всички, с изключение на Макфадън — който ентусиазирано се придържаше към първоначалната си теория — го гледат.

— Изникна друга теория — каза той. — Сагинс ще направи копия за всички ви. А докато ги чакаме, ще продължите ли, моля, генерал Макфадън?

(ПЕТ)

Офисът на съветника по националната сигурност

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

20:05, 23 май 2005

— Натали Кохън — каза в телефонната слушалка съветникът по националната сигурност. Тя беше дребна и крехка, със светла кожа и късо подстригана, като на момче, коса.

— Аз съм, Натали — каза онзи, който се обаждаше. Не можеше да се сбърка силният акцент на щата Каролина.

— Да, господин президент?

— Току-що приключих четенето на доклада от седем часа.

— Да, господин президент?

— Натали, последната точка е изчезването на самолет от летище в Ангола. За какво става въпрос?

— Не знаем много, господин президент, но проверих във Военновъздушните сили. Те не мислят, че самолетът представлява заплаха за Съединените щати. Поне що се отнася до това дали може да послужи като летяща бомба. Прекалено е малък и не може да долети дотук. Съществуваше слабо подозрение, че можеше да се разбие в нашето посолство там или в Южна Африка, но времето за това — ако са се канели да го направят веднага след отвличането — измина. В момента просто не знаем какво се е случило с него.

— Ние ли, Натали? Да не би да искаш да кажеш, че те не знаят?

— Сър?

— Нашите огромни и скъпоструващи разузнавателни агенции — каза президентът. — Ние, Натали, ти и аз, трябва да получим докладите на разузнавателните служби. Те трябва да знаят нещо по въпроса, нали така?

— Да, господин президент, така трябва да работят нещата.

— А те не се справят много добре напоследък, нали?

— Господин президент…

— Не се справят и ние и двамата го знаем — каза президентът.

Тя не отговори.

— Съжалявам, не искам да си го изкарвам на теб — каза президентът.

— Няма нищо, господин президент. Разбирам вашето разочарование. Аз самата също често съм разочарована.

— Иска ми се да измисля някакъв начин да ги разтърся — каза президентът. — Някакви идеи?

— Страхувам се, че не, господин президент.

— Мат Хол и съпругата му ще дойдат на вечеря. Ти интересуваш ли се?

— Аз съм на ваше разположение, господин президент, но вече имам планове за вечерта.

— Е, ще видя какво има да ми каже Мат, а после, утре сутринта, ти ще можеш да ми кажеш какво мислиш. Ще се видим утре сутринта, Натали. Приятна вечер.

— Благодаря ви, господин президент.

— А когато утре сутринта дойдеш на работа, надявам се да ми кажеш, че сме открили този проклет изчезнал самолет.

— Аз също се надявам, господин президент.

— Току-що разбрах, че не се шегувам, Натали. Може би Мат наистина ще има някакви идеи.

— Сигурна съм, че ще има, господин президент.

— Лека нощ, Натали.

— Лека нощ, господин президент.

Тя прекъсна връзката с показалеца си, но не остави слушалката. Натисна бутон, който автоматично я свързваше с друг човек от вътрешната, сигурна, мрежа.

— Хол — каза мъжки глас след миг.

— Знам къде ще отидеш тази вечер, Мат. Той иска да обсъди с теб, както се изрази, „нашите огромни и скъпоструващи разузнавателни агенции“.

— О, по дяволите! Благодаря ти, Натали. Дължа ти услуга.

— Да — съгласи се тя.

— Какво е запалило огъня този път? Знаеш ли?

— Някой е откраднал самолет в Ангола. Това е привлякло вниманието му.

— Моето — също. Отново ти благодаря, Натали.

— Забавлявай се, Мат — каза тя със смях и затвори.