По заповед на президента

(ЕДНО)

На борда на „Лиър 45Х N5075L“

23.01 градуса северна ширина

88.01 градуса западна дължина

Над Мексиканския залив

09:30, 10 юни 2005

— Мисля, че отсега нататък ще е по-добре, ако престана да ви наричам полковник — каза Фернандо на Торине. — И започнете да играете ролята на пилот под наем. Имате ли нещо против?

— Да, разбира се. Наричайте ме Джейк…

— А докато се справим с проблема с мексиканските обичаи и емиграция, мисля, че ще е по-добре да ме наричате „мистър Лопес“, а Чарли — „мистър Кастило“.

— Разбира се — каза Торине и се усмихна. — Изглежда, имате усет за такива неща, мистър Лопес.

— Не, въпросът е в това, Джейк, че самолетът ми има неограничен, независимо от честотата, независимо от разписанията, достъп до мексиканското въздушно пространство. Обикновено пътуваме до Мексико сити, Оаксака или Бахиас де Хуатулко, но не мисля, че някой ще се разтревожи, като види, че сега целта ни е Козумел.

Видя любопитството, изписано по лицето на Торине, и му отговори:

— Семейството има ранчо близо до Бахиас де Хуатулко. Някога там са развъждали говеда, но сега има предимно лозя.

— Не знаех, че на американците е разрешено да имат собственост в Мексико — каза Торине, после бързо добави: — Не искам да любопитствам.

— Да, проклетите янки не могат да притежават земя тук — обясни Фернандо. — Затова майка ми случайно е била тук, когато съм се родил. Което означава, че съм мексиканец по рождение.

— Двойно гражданство?

Фернандо кимна и каза:

— Баба ни също е била зад граница, когато се е родил бащата на Чарли. Чарли развалил тази „система“, защото се е родил в Германия, но две от моите деца също са родени мексиканци. Няма да им кажем това, докато не се наложи.

Торине поклати глава и се усмихна.

— И защо?

— Създава проблем с идентичността — каза Фернандо и се засмя тихо. — А понякога и проблеми с властите. От контраразузнаването никак не бяха доволни, когато откриха, че лейтенант Ф. Лопес от Първа бронирана дивизия има мексиканско гражданство. Два дни ми се струваше, че ще ме върнат у дома с белезници на ръцете.

— И какво се случи?

— Нашият сенатор каза на Секретаря на армията на чия страна са били семейство Лопес при Аламо — каза Фернандо и отново се засмя тихо. — И че братовчед ми Чарли е завършил „Уест Пойнт“, а баща му, чичо ми Хорхе, е спечелил Медала на честта във Виетнам и че той не вижда никакъв проблем, защото знае, че сме лоялни.

— Генерал Макнаб ми разказа за бащата на Чарли — каза Торине.

— Купил е фермата, преди да се родим аз и Чарли — каза Фернандо. — Винаги е бил любимецът на семейството. Дядо ни държеше снимката и медала му в офиса си. Все още са там. Знаем всичко за него. Бил е на точното място с Мануел Лопес и Гуилермо де Кастило.

— А те кои са?

— Те тримата са купили фермата до Аламо — каза Фернандо. После продължи: — Джейк, защо не отидеш в кабината да съблечеш този пилотски костюм? И да събудиш после Спящата красавица? Искам да изиграя номер на митницата и емиграционните служби с негова помощ.

Торине разкопча колана си и започна да става от седалката на втория пилот.

— Въздушен контрол на Мерида — каза Фернандо в микрофона, — тук е „Лиър 5075“. Височина на полета 30 000 фута, скорост петстотин възела. Международен, директен полет до Козумел. Ще приближим Козумел след десет минути. Молим за разрешение за кацане в Козумел. Ще имаме нужда от митническо обслужване при кацането.

— Единственият проблем, който бихме могли да имаме, ще възникне, ако надникнат в куфара на сержант Шърман — каза Чарли. — Как ще обясним наличието на радиото?

— Може да не искат да проверят всички куфари — каза Фернандо. — Разполагат с плана на полета и знаят, че идваме от Щатите. Хората обикновено не се опитват да внасят контрабанда в Мексико. А ако станат прекалено любопитни, нали пликът, който ти дадох, е у теб?

— Плик? — запита Торине.

— Пликът с парите в брой, Джейк. Парите обикновено правят мексиканските митнически служители доста доверчиви и услужливи — каза Фернандо.

(ДВЕ)

Офисът на командващия генерал

Централното американско командване

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

09:35, 10 юни 2005

Старши сержант Уес Сагинс влезе в офиса на командващия генерал, за да му каже, че Фредерик К. Бидърмън е на сигурната линия. Нейлър отиде бързо до телефона и направи знак на Сагинс да остане, което Сагинс правилно интерпретира — трябваше да чуе по-голямата част от разговора. Сагинс се подчини и се облегна на рамката на вратата, а Нейлър държеше слушалката колкото можеше по-далеч от ухото си.

— Да, господин секретар, сигурен съм, че можем да се справим с това. Ще се свържа с вас, за да ви кажа как се развиват нещата — каза Нейлър за край на разговора и замислено остави слушалката на мястото й.

Погледна Сагинс.

— Изненадан съм, че му е трябвало толкова много време да го открие — каза старши сержант Сагинс.

Нейлър изсумтя.

— Всички ли са тук, Уес?

— Да, сър. Дори споменах на генерал Макфадън, че вероятно ще искате да го видите след малко. Той беше тръгнал към игрището за голф.

— Здрав дух в здраво тяло, сержанте — каза Нейлър. — Извикай ги.

— Да, сър.

След по-малко от пет минути около заседателната маса в офиса на Нейлър седяха генерал Албърт Макфадън, вицеадмирал Луис Дж. Уорли, генерал-лейтенант Джордж Х. Потър и цивилните мистър Лорънс П. Фримонт от ЦРУ и мистър Брайън Уилис от ФБР.

Личното мнение на Сагинс беше, че цивилните не са необходими. ЦРУ и ФБР бяха свършили своята работа. Отвлеченият „727“ беше намерен, макар за това да беше необходимо много повече време, отколкото би трябвало. Но ако не бяха ги извикали, Сагинс го знаеше, те щяха да се почувстват изолирани, а Сагинс също така знаеше колко е важно за Нейлър цивилните да се чувстват част от екипа.

Генерал Макфадън беше дори в униформа. Обикновено по това време сутринта той беше облечен в дрехи, подходящи за игра на голф. Негова практика беше да отива в офиса си рано, да прочете съобщенията и докладите, получени през нощта, а после да се заеме с физическото си състояние. На генералите беше разрешено сами да избират методите си за физически упражнения. Макфадън имаше постоянно запазен час за голф 08:45.

— Току-що говорих със секретаря Бидърмън — започна генерал Нейлър. — На Централното командване е поверено неутрализирането на отвлечения „Боинг 727“, който, както всички знаете, беше открит на летище „Зандери“ в Суринам. Секретар Бидърмън даде ясно да се разбере, че иска тази задача да бъде изпълнена колкото се може по-скоро.

Той огледа събралите се около масата за конференции и изведнъж му хрумна мисъл, несвързана с въпроса.

„Проклет да бъда. Ето го моя шанс да стресна Макфадън. А аз почти го пропуснах.“

— Да видим — каза невинно Нейлър. — Кой е най-старшият?

— Предполагам, че аз, генерале — каза Брайън Уилис от ФБР. — Но бих искал задачата да поеме някой в униформа.

— Аз съм напълно съгласен с моя колега — каза Лорънс Фримонт от ЦРУ.

Всички се засмяха тихо. Генерал Потър каза:

— Страхливци!

— Предполагам, че ти си следващият в йерархията, Лу? — запита Нейлър.

— Само защото флотът отказва да признае талантите ми — каза адмирал Уорли.

— Добре, Лу. Как да подходим към задачата?

— Първото, което ми хрумва, да сложим „чадър“ над крайбрежието на Суринам и ако самолетът се опита да излети, да го заставим да се върне в Суринам.

— А ако откаже да се върне в Суринам? — запита Нейлър.

— Да го унищожим, генерале — каза адмирал Уорли.

— Нещо друго?

— „Чадърът“ е само първата стъпка. Втората стъпка, по моя преценка, ще бъде да изпратим хората на генерал Макнаб, ако хората на ЦРУ не успеят тихо да го неутрализират на земята. Предполагам, че вече работите по този въпрос, нали Лари?

— Не бих искал да създам погрешно впечатление, когато кажа: „Разбира се“ — каза Лари Фримонт от ЦРУ. — Работим по въпроса, но разбирам, че имаме само един човек там, човека, потвърдил номерата на самолета, а той не може да направи кой знае какво. Сигурен съм, че помощта за него е вече на път. Но, честно, не мога да кажа колко време ще бъде необходимо.

— Благодаря ти, Лари — каза Нейлър. — А сега да чуем следващия по ранг офицер, генерал Потър. Нали никой не се съмнява, че той ще изпрати Корпуса на мира да преговаря с онези терористи?

Отново всички се засмяха.

— Аз съм съгласен с адмирал Уорли, че трябва да се изпратят хората на Макнаб…

— Защо ли не съм изненадан? — запита Нейлър.

— Мисля, че Макнаб, „Грей Фокс“, имат нужния опит, за да се справят със ситуацията. Ако им наредите да го направят тихо, така и ще стане.

— Това ли е? — запита Нейлър.

— Да, сър — каза генерал Потър. — На мен не ми изглежда да има много възможности.

— И генерал Макфадън? — запита Нейлър.

— Аз наистина нямам какво да добавя, генерале — каза генерал Макфадън.

„Дали казва това, защото е засегнат? Или защото наистина няма какво да каже? Потър е прав, нямаме много възможности.“

— Добре — каза Нейлър. — Изглежда, всички са съгласни, че трябва да изпратим генерал Макнаб, всъщност говорим за екип на „Грей Фокс“, да неутрализира самолета. И колкото по-бързо изпратим изтребител, не във въздушното пространство на Суринам, разбира се, а над Атлантическия океан извън територията на Суринам, да служи за „чадър“, толкова по-добре. Ако самолетът излети и не иска да се подчини, да се върне в Суринам, ще бъде свален. Това ли е всичко?

Той огледа събралите се около масата. Когато погледът му срещна този на адмирал Уорли, последният каза:

— Ще дадем ли разрешение на пилотите да свалят самолета, или ще питат за разрешение тогава, когато настъпи моментът?

Генерал Нейлър погледна генерал Макфадън.

— Ал?

— Когато чух, че ЦРУ са намерили самолета — каза генерал Макфадън, — наредих там да отиде един „Е–3“12. Най-близкият зареждаше гориво в Гуантанамо. Казаха, че ще са им необходими трийсет минути подготовка. Това беше преди трийсет минути, така че вече сигурно са излетели. От Гуантанамо до Парамарибо има 1 800 мили и ако пътуват с петстотин възела, ще са там след три часа и двайсет минути. Наредих също на два „КС–135“13 да отидат там от Барксдейл. Натам летят още четири „F–15“ от Еглин.14 Най-лошият сценарий: самолетът излита през следващите пет минути, преди да можем да се намесим. Най-бързо ще се намеси „F–15“ от Еглин, но това може да стане на 150 мили южно от Маями, малко на юг от Куба. Могат да му наредят да кацне или да го свалят. Решението и в двата случая ще трябва да бъде взето от пилота. По очевидни причини, това е рисковано. Но няма друг начин, докато „Е–3“ не стигне там. Признавам, че ситуацията не е идеална, но истината е, че просто не бяхме подготвени да се справим със самолет, кацнал на „Зандери“, Суринам.

— А най-добрият сценарий, Ал? — запита Нейлър.

Нейлър беше впечатлен от действията, предприети от Макфадън, и се почувства малко виновен, че не беше помолил най-младшите по ранг да говорят първи.

— Ако самолетът не се опита да излети скоро, с други думи, преди нашият „Е–3“ да е стигнал там, което ще ни даде още по-голяма сигурност в идентифицирането на самолета, връзката между там и тук, което ще улесни вземането на решението — пилотът ще може да разговаря с теб. После хората на Макнаб отиват там и тихо, много тихо, неутрализират самолета, преди да е успял да се вдигне във въздуха. Това е възможно, въпреки че не бива да разчитаме, че точно така ще стане. Докато Макнаб стигне със „С–17“, „Птичките“ и така нататък до Хълбърт, което очевидно не може да стане през следващите час-два, ще съм научил от ЦРУ къде той може да приземи „С–17“ в Суринам.

— Помолил ли си вече ЦРУ за тази информация? — запита Нейлър.

— Казаха ми, генерале — каза Лорънс Фримонт от ЦРУ, — че ще са необходими още два часа на нашия човек да стигне до и да се върне от някакъв район на около четирийсет мили от летището, което би могло да приеме „С–17“. Но данните са от преди два месеца, а не искаме Макнаб да стигне там и да открие, че летището или е залято от вода, или пък се е превърнало в гробище за старо желязо.

— Трябва да кажа и на двама ви, че съм впечатлен от онова, което сте свършили — каза генерал Нейлър. — А сега да чуем какво има да ни каже генерал Макнаб. Свържете се с него по сигурната линия и включете високоговорителите, моля.

— Да, сър — каза сержант Сагинс и отиде до стаичката с телефона, откъдето излезе след по-малко от минута. — Имате връзка, сър — каза той.

— Генерал Макнаб, моля — каза Нейлър.

— На телефона, сър.

— Разбрахте ли, че самолетът е открит в Суринам?

— Да, сър.

— Секретарят на отбраната натовари Централното командване с неутрализирането му. Всички тук са съгласни, че трябва да го свършат хората на „Грей Фокс“. С подкрепата на изтребители на Военновъздушните сили, които ще спрат самолета, ако направи опит да излети, и или ще го принудят да кацне, или ще го свалят.

— С други думи, сър, вие се надявате операцията на „Грей Фокс“ да започне възможно най-скоро?

— Да. Бихте ли ми казали как ще процедирате?

— Всъщност, сър, ще бъде много по-лесно, отколкото изглежда. Няма да ни се наложи да кацнем на враждебно летище и не вярвам да има сили, които да защитават самолета. Значи трябва да вземем половин дузина „Птички“ с един „С–17“ с трийсет души, да изчакаме, за да научим къде ще можем да приземим „С–17“ — вече запитах разузнаването на Централното командване за възможностите, но още не съм получил отговор — и после просто да свършим работата.

— Операцията трябва да бъде проведена изключително тихо, Скоти, разбираш това, нали?

— Да, сър.

— Откъде ще тръгнете? — запита генерал Макфадън. — „Хълбърт“?

— Това генерал Макфадън ли е?

— Да.

— Сър, ще оценя всяка помощ, която можете да ми окажете по въпроса, къде мога да приземя „С–17“.

— Работя по въпроса, Скоти. ЦРУ имат информация, която чакаме да се потвърди, че има такова летище на около петдесет мили от „Зандери“. Очакваме скоро да получим потвърждение.

— Благодаря, сър — каза генерал Макнаб.

— Скоти, колко време ще ти е необходимо да събереш хората и хеликоптерите в „Хълбърт“?

— Почти никакво, сър.

— Колко е това в часове и минути, Скоти? — запита Нейлър.

В гласа му се долавяше нетърпение.

— Всъщност, сър, в момента съм в сянката на крилото на „С–17“ и гледам Мексиканския залив.

— Да разбирам ли, генерале, че сте на летище „Хълбърт“?

— Да, сър. С шест „Птички“ и трийсет души. Чакаме заповедите ви, за да тръгнем.

— А кой ви упълномощи да отидете до „Хълбърт“, генерале? — запита Нейлър студено, защото беше много ядосан.

— Мистър Кастило предложи да организираме екипа и да го доведем до „Хълбърт“, защото така ще спестим много ценно време, сър.

— За майор Кастило ли говориш, генерале?

— Отчасти, сър. Но сега го наричам „мистър“. Това изглежда подходящо, тъй като той дойде във Форт Браг като личен представител на президента, сър. И в цивилно облекло.

— Ти си един проклет генерал, Скоти! — избухна Нейлър. — И не приемаш проклети „предложения“ от проклети майори! И много добре го знаеш!

— С цялото ми уважение, сър, той не е в качеството си на майор. Съветникът по националната сигурност ми каза ясно по телефона, че той идва в Браг като личен представител на президента, сър. И моето поведение е съответно на това.

Нейлър вдигна ръце нагоре в жест на гняв и отвращение и огледа събралите се в стаята. Всички гледаха накъдето и да е, но не и към него. Нейлър се опита да се съвземе, като мислеше: „Когато човек е ядосан, не взема правилно решение. Не можеш да си позволиш да вземеш решение, за което по-късно ще съжаляваш. Този кучи син! Когато това приключи, ще отрежа топките му, както и тези на Чарли, и ще ги закова за стената!“

— Генерал Макнаб — нареди генерал Нейлър, — имайте готовност да започнете операцията по мое нареждане. Само по мое нареждане!

— Да, сър.

— А когато това приключи, вие, аз и майор Кастило ще трябва да си поговорим.

— Да, сър.

Нейлър отново огледа събралите се около масата.

— Има ли някой нещо за генерал Макнаб? — запита той.

— Генерал Макнаб — запита генерал Макфадън, — Торине на ваше разположение ли е?

— Не, сър.

— Върнал се е в Чарлстън?

— Не, сър.

— Знаете ли къде е?

— Да, сър.

— И ще ми кажете ли?

— Да, сър. Вече трябва да е в Козумел.

— Козумел? Островът до полуостров Юкатан?

— Да, сър.

— Знаете ли, случайно, какво прави той там?

— Да, сър. Отиде там с мистър Кастило, сър. Мистър Кастило каза, че има нужда от експерт по „Боинг 727“, и полковник Торине доброволно замина с него.

— Проклет да съм! — каза генерал Макфадън. — Благодаря ви, генерал Макнаб.

— Да, сър.

— Ще поддържаме връзка, Макнаб — каза генерал Нейлър. — Разбрахте ли, че в тази операция трябва да се подчинявате изцяло и само на моите заповеди?

— Да, сър.

— Край на разговора — каза генерал Нейлър.

— Когато разговаряте с Макнаб и този Кастило, искам и аз да бъда там, генерале — каза генерал Макфадън. — Защо е взел Торине със себе си в Козумел? И защо, по дяволите, Торине е отишъл?

Нейлър вдигна ръце нагоре — жест, който изразяваше и гнева, и неведението му.

— Понякога специалните хора проявяват неразбрана лудост, генерале, и тя е силно заразна — примирено предложи обяснение Нейлър. Погледна генерал Потър, който беше офицерът, отговарящ за Специалните части. — Тъкмо се канех да кажа, че не искам никого да обидя — каза Нейлър. — По дяволите, Джордж, защо трябва да се извинявам за това, че съм изказал на глас очевидното?

— Не съм се обидил, генерале — каза генерал Потър.

(ТРИ)

Международното летище в Козумел

Козумел, Мексико

09:40, 10 юни 2005

Подготовката за минаване през митницата без да им се налага да обясняват присъствието на радиото на Шърман и малкото оръжие, което имаха, се оказа напразна. „Лиърът“ следваше джипа, който трябваше да ги отведе до определеното място на малкото, но грандиозно наречено международно летище, а Кастило видя един пикап „Форд F–150“, собственост на митниците, и още три бели автомобила „Юкон XL“, с много силно затъмнени стъкла, да стоят по местата, където очевидно им е било заповядано. Висок и тъмнокос мъж в сини панталони и светложълта риза с къси ръкави — облечен явно за игрището на голф — седеше на капака на един от автомобилите.

Александър Певснер беше дошъл лично на летището да ги посрещне. Кастило не видя Хауърд Кенеди, нито бодигардовете на Певснер.

„Те повече от сигурно са в някой от автомобилите «Юкон».“

— Това е Певснер — каза Чарли. — Но може вече да е сменил името си.

Двама представители на мексиканските митници, въоръжени с полуавтоматични пистолети, се доближиха до самолета, когато той изгаси двигателите си, и Чарли отвори вратата.

— Добре дошли в Козумел — каза единият на испански. — Може ли да се качим на борда?

— Разбира се — каза Чарли на испански.

Митничарите не направиха никаква проверка. Те просто подпечатаха разрешителното на Фернандо за неограничен достъп в страната и дори не погледнаха внимателно хората в корпуса и кабината. Кастило изчака да се отдалечат с пикапа, преди да слезе от самолета. Певснер се усмихна и му махна.

— Добре дошъл в Козумел! — извика той на испански.

— Благодаря, сеньор — отговори Чарли на испански и отиде до „Юкона“. Певснер слезе безмълвно от капака на автомобила и двамата си стиснаха ръцете.

— Страхувам се, че съм забравил името ви, сеньор — каза Чарли.

— Защо не ме наричаш Алекс Дондиемо? — каза Певснер. — Какво толкова е името?

— Братовчед на Роберто, може би?

Певснер се усмихна.

— Нещо такова — каза той и запита: — А ти кой си днес?

— Американски голф запалянко. Казвам се Чарли Кастило, сеньор Дондиемо.

— Странно, аз пък мислех, че обичаш да се гмуркаш — каза Певснер, вече на английски. — Хората, които се гмуркат, обикновено все търсят нещо. Както и да е, Чарли, радвам се да те видя отново. Кого си довел със себе си?

— Братовчед си, Фернандо Лопес, втори пилот и… Мисля, че можем да го наречем супер специалист по мобилните телефони.

— И това е всичко?

Чарли кимна.

— А кои са те всъщност?

— Фернандо наистина е мой братовчед. Пилотът е полковник от американската армия, специалист по „Боинг 727“, а техникът е сержант от Специалните части.

— И никакви стари познати на Хауърд, извинявай, на Роберто?

— Нито един.

— Той толкова много се тревожеше за това, че не поиска да дойде да те посрещне — каза Певснер.

— Той няма причина да се тревожи — каза Кастило.

— Опитах се да му го кажа — каза Певснер. — Но Хауърд е от хората, които все трябва да се тревожат за нещо.

Той махна, уж случайно, с ръка към двата автомобила „Юкон“ зад него. Вратите и на двата автомобила веднага се отвориха и от тях бързо слязоха половин дузина мъже. Всички те бяха въоръжени.

Чарли позна двамата, които бяха във Виена. Единият беше огромният източноевропеец, който беше дръпнал сакото му надолу в тоалетната на хотела.

— Можете да оставите оръжията — каза Певснер на руски. — И да помогнете на гостите ни с багажа им. — Обърна се към Чарли и каза, все така на руски: — Защо не помолиш приятелите си да се присъединят към нас, Чарли.

— На какъв език ще разговаряме?

— Добър въпрос, Чарли — каза Певснер на руски, после премина на английски. — Какво ще кажеш за английски? Един добър хотелиер като Алекс Дондиемо би трябвало да говори приличен английски, нали?

Чарли се усмихна и запита:

— И как да се обръщам към теб? Сеньор Дондиемо?

— Алекс, разбира се. Нали сме приятели, Чарли?

— Надявам се — каза Чарли и махна с ръка към самолета. Фернандо слезе първи, следван от полковник Торине и сержант Шърман.

— Добре дошли в Козумел — каза Певснер и подаде ръка на всеки един. — Аз съм Алекс Дондиемо, вашият хотелиер. С Чарли сме стари приятели.

— Фернандо Лопес — каза Фернандо.

— Джак Шърман — каза сержант Шърман.

— Джейк Торине, мистър Дондиемо.

— Портиерът ще се погрижи за багажа ви — каза Певснер. — Много е горещо навън, на слънце. Защо да не отидем в хотела? Вероятно вече са приготвили лека закуска.

Посочи им автомобила, после заобиколи, за да седне зад кормилото. Когато се качи в автомобила, Чарли видя, че има още двама „портиери“ на задната седалка.

„Какво е очаквал? От самолета да слезе екип на ФБР, да му сложи белезници и да го отведе в Щатите? Не мисля, че е смятал това за възможно, а Певснер успява в тази игра, защото винаги очаква и винаги е подготвен за неочакваното.“

Когато потеглиха, вторият „Юкон“ мина пред тях и остана там по време на пътуването от три мили до курорта. По едно време Певснер весело каза:

— Ние мислим, че нашият плаж е много по-хубав от този в Маями. И от всеки плаж в Европа. Единственият друг плаж, който познавам и харесвам, е този във Флорида, близо до Пенсакола.

И Чарли разбра, че Певснер няма да каже нито дума за самолета, докато не стигнат в хотела.

„Мисли, че може би имаме подслушвателни устройства, скрити в дрехите си. Имай предвид, Чарли, че той явно ти няма доверие.“

(ЧЕТИРИ)

Курортът беше по-голям, отколкото Чарли очакваше. Главната сграда — имаше също така и бунгала — беше построена на ширина четириетажна бяла сграда, която се намираше направо на плажа. Имаше и изключително зелено игрище за голф. Докато Чарли гледаше, дългокрака блондинка, чиито бели шорти не скриваха голяма част от дупето й, пропусна да уцели дупката.

Главната сграда имаше подземен гараж, входът на който се охраняваше от мускулест мексиканец в полицейска униформа. Той стоеше до бариера, която изглеждаше толкова здрава, че би могла да спре и танк.

Тъкмо бяха слезли от автомобила, когато третият „Юкон“, в който беше и портиерът с багажа им, влезе в гаража.

„Не са имали време да видят какво има в куфара на Шърман. Или са имали? Не приемай нищо за дадено, Чарли.“

Имаше цяла редица асансьори, охранявани от друг мъж в полицейска униформа.

„Дали охраняват асансьорите непрекъснато, или само когато Певснер е тук?“

Влязоха в асансьора, Певснер постави ключ в контролното табло, после натисна бутон, на който пишеше „мансарден апартамент Б“. Асансьорът тръгна, Певснер извади ключа от таблото и го подаде на Кастило.

— Горе ще има още ключове — каза той.

Вратите на асансьора се отвориха и Кастило видя, че се намират в малко фоайе. От него имаше само един изход: отворени двойни врати разкриваха голям хол с изглед към морето. Докато прекосяваха фоайето, се чу електронно жужене.

— Обикновено — каза Певснер — това се включва, когато някой крие сувенир в дрехите си. Някои от нашите гости изглежда просто не могат да се разделят със сребърните ни купи.

Фернандо пъхна ръка под ризата си и извади полуавтоматичния пистолет, който носеше.

— Е, признавам, че някои от хората тук гледат на американците като на възможности за лесни доходи — каза Певснер, — но от това няма да имате нужда.

— Очарователен детектор — каза Кастило. — Бих казал, че сигурно долавя всичко. Искам да кажа, подслушвателно устройство, нали така?

— Детекторът наистина е много добър, Чарли — каза Певснер.

— Е, сега, като знаеш, че не се опитваме да откраднем среброто ти — каза Кастило, — може ли да се заемем с работата, която ни чака?

— Разбира се — каза Певснер. — Но първо ела да поздравиш други твои стари приятели.

Той им направи знак да минат през двойните врати. Чарли влезе първи. Хауърд Кенеди се изправи, усмихна се, отиде при него и му подаде ръка.

— Мистър Дондиемо — каза Кастило.

— Мистър Кастило — каза Кенеди. — Радвам се да те видя. — Погледна Певснер. — Чух ли детектора преди малко?

— Беше мистър Лопес — каза Певснер. — Братовчедът на Чарли. Има полуавтоматичен пистолет, 45-и калибър.

— И това е всичко, Хауърд, не носим подслушвателни устройства — каза Чарли.

Кенеди не обърна внимание на думите му.

— Каза, че имате нужда от равен покрив — каза той и махна на Чарли да го последва на необичайно широката тераса, обзаведена с тапицирани алуминиеви мебели. Кенеди натисна бутон в стената, докато минаваше през плъзгащите се врати. Отново се чу електронно жужене и тентата, която хвърляше сянка над терасата, започна да се прибира. — Това ще свърши ли работа? — запита Кенеди и посочи покрива.

— Шърман? — извика Кастило и сержант Шърман дотича на терасата.

Кастило посочи покрива. Шърман погледна и кимна.

— Вероятно дори ще мога да поставя антената далеч от края на покрива, за да не привлича вниманието — каза Шърман.

— Мислиш ли, че можеш да намериш портиер, който да покаже на Шърман как се стига до покрива? — запита Кастило.

— Както ти казах по телефона, Чарли, твоите желания са заповед за нас — каза Кенеди.

— Колко време ще ти е необходимо, Шърман? — запита Кастило.

— Немного — каза Шърман.

Той отиде при огромния си куфар, премести контролния панел и компютъра си с размерите на лаптопи ги остави върху малкото бюро до вратите, които водеха към терасата, след това затвори куфара. Започна да го вдига, Певснер щракна с пръсти и двама „портиери“ бързо дотичаха и го взеха от ръцете му. Шърман погледна Кастило, усмихна се и сви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо не, по дяволите?“ След това последва мъжете, които носеха куфара. Шърман докосна кръста си отзад, като че ли наместваше пистолет.

„Разбира се, той има пистолет. Хората на «Делта Форс», също като мистър Певснер, се опитват да са готови за всичко. Чудя се защо детекторът не ги улови? Или вероятно ги е уловил. Уловил е двата пистолета едновременно, но само Фернандо се издаде. Алекс, приятелю мой, твоята охранителна система не е толкова добра, колкото мислиш.“

Когато Шърман излезе от апартамента, влязоха двама келнери в бели сака, като бутаха колички за сервиране пред себе си.

— Реших, че може би имаш нужда да хапнеш нещо след полета — каза Певснер. — Но преди да хапнем, да запитам дали всички видяха моя братовчед Роберто?

Всички се здрависаха с Хауърд Кенеди.

Келнерите започнаха да сервират изисканата закуска. Като свършиха, застанаха зад масите с прибрани зад гърба ръце и зачакаха момента, в който отново ще са необходими. Певснер отново щракна с пръсти и каза:

— Благодаря.

След което посочи вратата. Келнерите бързо излязоха.

— Сега, като сме сами, Алекс — каза Кастило, — ще ми кажеш ли къде е онова, което търся?

— Вземи си от яйцата „Бенедикт“, Чарли. Имаме много време.

— Не, ние не разполагаме с никакво време — каза, малко рязко, Кастило. — Къде е проклетият самолет?

Изражението на Хауърд Кенеди показа, че Певснер не е свикнал към него да се обръщат с такъв тон и че той въобще не е сигурен как ще реагира Певснер. В погледа на Певснер се появи студенина, но тя бързо се смени от усмивка.

— Ако изядеш яйцата си, приятелю мой, ще ти кажа къде не е — каза Певснер.

Чу се остро подсвирване и миг по-късно сержант Шърман извика:

— Слизам!

Всички погледнаха към терасата. От покрива започна да се спуска накрайник, последван веднага от тежък, гумиран, кабел. Фернандо каза:

— Аз ще ги уловя.

И излезе бързо на терасата, за да хване накрайника и кабела.

— Включи електрическия кабел в контакта на стената — каза сержант Шърман. — Няма значение дали напрежението е 110 волта или не, имаме вграден адаптер.

— Хванах го! — извика Фернандо в отговор.

— Имаме контакт за верига с напрежение 110 волта — каза Певснер.

— Алекс, къде не е самолетът? — запита студено Кастило.

— Не е в Ел Вигия — каза Певснер. — Беше там, но вече не е там.

— Къде се намира Ел Вигия? — запита Кастило, видимо изненадан.

— На около петдесет мили южно от езерото Маракарибо във Венецуела — каза Певснер.

— А какво ще кажеш за „Зандери“ в Суринам? Казваш ми, че не е в Суринам?

— Откъде имаш тази информация? — запита изненадан Певснер. — Доколкото знам, самолетът никога не е бил в Суринам. Хауърд, ти ли си му казал нещо за Суринам?

— Само че самолетът не е на път за там… О, точно така. Връзката, когато ти се обадих от самолета, преди да мога да ти кажа това, Чарли. Нали?

— Исусе Христе! — каза Кастило. — Ние работехме по предположението, че самолетът е излетял от Гамбия за Суринам. Защо, по дяволите, са го боядисали като самолет на „Еър Суринам“ тогава?

— Вероятно за да ви объркат — каза сухо Певснер и добави безизразно: — Самолетът излетя от Гамбия за Ел Вигия.

— Колко резервоара за гориво имаше на борда? — запита Торине.

— Тринайсет бяха качени в Абеше — отговори Хауърд Кенеди.

— Но какво е правил самолетът в Ел Вигия? Какво има там? — запита Кастило.

— Там има прекрасно летище, например — каза Кенеди. — Първоначално построено като частно летище за „Шел“, за да обслужва техните собствени нефтени полета край езерото Маракарибо. Никой не можеше да го използва без разрешението на концерна. След като Венецуела национализира нефтената индустрия, на някого му хрумна, че може да е полезно да има такова летище, което да приема и големи реактивни самолети. Но то все още е частно.

— И така, какво прави самолетът там?

Певснер и Кенеди се спогледаха.

— Не искам да кажа нищо, докато не съм сигурен — каза Певснер.

— Защо не?

Кенеди погледна Певснер за указание. Певснер махна с ръка.

— Е, като дойде време да си оправим сметките, не искам някои от моите бивши колеги да кажат: „Да, той наистина каза на Кастило, че самолетът е в Чад, но ние и без друго научихме това. Той каза на Кастило, че самолетът е излетял за Южна Америка, но къде другаде би могъл да отиде той? А това, че самолетът е бил в Ел Вигия, въобще не е вярно. Певснер не даде на Кастило нищо, което не бихме могли да научим и сами, следователно не му дължим нищо.“

— Кажи ми, Чарли — каза Певснер, — мислиш ли, че правителството на Венецуела ще признае, че отвлечен самолет, вероятно в ръцете на терористи, е бил на частно летище до езерото Маракарибо?

Кастило срещна погледа му, но нищо не каза.

— Или — продължи Певснер — че докато е бил там, са му били сложени нови регистрационни номера — нова идентичност — и е бил зареден с много гориво, повечето в резервните резервоари, и отново е излетял?

— Излетял закъде? — запита тихо Кастило.

— Имам добра представа, но не искам да кажа нищо, докато не съм сигурен — каза Певснер.

— Трябва да знам какво мислиш — каза Кастило.

— Нека ти разиграя един сценарий — каза Кенеди. — С условието, че това не е нещо, което с мистър Дондиемо сме ти казали и не знаем доколко вероятно е да се случи. Просто за да поддържаме разговора.

— Добре.

Чарли видя Фернандо да отива, за да разгледа отблизо закуската. После той си намери стол, занесе го до масата, която келнерите бяха подредили, седна и започна да се храни. Полковник Торине очевидно също беше вдъхновен от глада и апетита на Фернандо. Той също занесе стол до масата и започна да си пълни чинията с всичко, което беше сервирано.

— Яйцата са наистина превъзходни, Чарли — каза Певснер. — Защо не се присъединиш към приятелите си?

Певснер се засмя.

„О, по дяволите? И аз съм гладен.“

И той взе стол и го сложи до този на Фернандо. Кенеди взе друг стол и безмълвно го предложи на Певснер, който се усмихна и поклати глава. Тогава Кенеди сложи стола до този на полковник Торине, отиде до масата, където беше студеният бюфет, и си напълни чашка кафе.

Чарли опита яйцата и се усмихна.

— Радвам се, че си доволен, Чарли — каза Певснер. — Приготвени са, както ги харесваш, или не?

— По моя вкус са — каза Чарли. — Добре, Хауърд, казвай.

— Този сценарий трябва да приеме определени неща за даденост — започна Кенеди. — Едно от тях е, че хората, чието притежание е сега самолетът, са много по-добри пилоти от онези, които разбиха небостъргачите в Търговския център. Тези пилоти са достатъчно обучени, за да прекосят Атлантическия океан…

— Предположението е вярно — каза Кастило. — Завършили са училището по аеронавтика „Спартан“ в Тълса, Оклахома. Какво друго?

— Знаеш ли кои са тези хора? — запита Певснер изненадан.

Кастило кимна.

— Дори разполагаме със снимките и имената им.

— Откъде знаеш? — запита Кенеди, очевидно изпълнен с подозрения.

— Помогна ни стечение на обстоятелствата, признавам. Двама мъже от Сомалия, мюсюлмани, са били в джамията във Филаделфия. Ченгетата от Филаделфия, от Бюрото за борба с тероризма, са ги снимали и са дали снимките на ФБР за проверка. ФБР са ги проверили. Хората били законно в Щатите, посещавали училището по аеронавтика. Имаме потвърждение от училището.

— Значи съществува връзка с Филаделфия — каза Певснер.

— Звучи напълно правдоподобно и сигурно — каза Кенеди. — Бюрото е добро в идентифицирането. Може да се направи и с компютър, не се изисква въображение или способност за мислене. — Направи пауза, все едно за да събере мислите си, и продължи: — И като знаем това, добре е да предположим още някои неща. Те може би не знаят колко близо сме до тях, но знаят, че търсим самолета. И как тези интелигентни пилоти ще стигнат с него до Филаделфия?

— Нали ти разиграваш сценария, Хауърд. Ти ми кажи.

Кенеди тъкмо беше отворил уста, когато се чуха първите тихи акорди на музика на Щраус. Певснер извади мобилен телефон от джоба на панталоните си. Говореше на руски.

— Да?

— Две букви? Само това ли имаш?

— Обади му се и се увери дали това е всичко.

Прибра телефона в джоба си и погледна подред Кастило и Кенеди.

— Чудя се дали би трябвало да ти кажа какво беше това — каза Певснер. — Загрижен съм, че Чарли може да реагира импулсивно.

— Пилотът на някакъв самолет трябвало да кацне принудително на Ел Вигия. Лампичката, която светела на контролното табло, предполагала проблем в хидравликата — каза Певснер накрая. — Докато се грижели за отстраняването на проблема, той видял някакъв „Боинг 727“ в един от хангарите. Пребоядисвали го и сменяли номерата. За нещастие, не успял да види много. Било още тъмно.

— По дяволите! — каза Чарли. — Кога е станало това?

— Преди около четири часа — каза Певснер. — Пилотът трябвало да изчака, докато стигне в Боливия, и тогава да се обади. Това, което видял, са последните две букви на номера, а те се използват от Коста Рика.

— Доколко може да се вярва на този пилот? За теб ли работи?

— Лети за товарна компания, с която имам определени връзки. Може да се разчита на всичките им пилоти. Този, сега, като се замисля, се сещам, е американец.

— Значи сега самолетът е маскиран като собственост на Коста Рика? — каза Чарли. — Как се връзва това със сценария, който разигравате в момента?

— Мисля, че идеално — каза Кенеди. — Да продължим…

Той спря, защото сержант Шърман, следван от огромния източноевропеец, влезе в апартамента.

— Готови сме, майоре — каза сержант Шърман и седна до масата, върху която остави контролната кутия и компютъра с размерите на лаптоп.

— Една възможност, Чарли — продължи Кенеди, — която може би би искал да обмислиш, е тези хора да заменят отвлечения самолет за друг, който би могъл да стигне до Филаделфия, без да предизвика подозрение. Самолет, който има редовен полет до Филаделфия.

— Исусе! — каза Чарли.

— Например, ако използват самолет на Коста Рика, трябва само да са сигурни, че във въздушното пространство над Съединените щати в момента няма друг самолет на Коста Рика.

— И как би могло да стане това? — запита Кастило и отговорът му хрумна.

„Като саботират редовния самолет.“

— Как мислиш, че би реагирал някой механик от Сан Хосе, Коста Рика — каза бавно Певснер, — на подкуп от десет хиляди долара, за да повреди самолета, който да излезе от строя през следващите двайсет и четири часа? Нищо, което би могло да предизвика подозрение, просто да го изкара временно от строя?

Кастило погледна Шърман, който беше сложил слушалки на главата си.

— Как вървят нещата, Шърман? — запита Кастило.

Шърман вдигна лявата си ръка над главата с опънати пръсти. Започна да ги свива един по един. Кастило отиде до него и взе резервните слушалки, които бяха по-малки.

— С Филаделфия ли имаме връзка? — запита той.

— Майор Милър в сградата на общината — каза Шърман. — Има сигурна връзка с базата при арсенала.

— Дай ми го — нареди Кастило.

Шърман натисна няколко бутона.

— Линията свети зелено — каза той.

— Сержант Шнайдер — чу се гласът на Бети, съвсем ясно.

— Тук е Кастило. Мога ли да се свържа с Милър?

— Чарли? — чу се гласът на Милър след секунда.

— Точно така.

— Чу ли, че са открили самолета в Суринам?

— Не, не са. Не е в Суринам и никога не е бил там.

— Какво? — запита Милър, явно изумен. — Чарли, точно преди секретар Хол и комисарят да отидат на срещата с кмета, му се обадиха от ЦРУ, от офиса на самия директор, и му казаха, че самолетът е на летище „Зандери“ в Суринам. И това той ще предаде на кмета.

— Е, ЦРУ отново греши.

— Макнаб получи заповеди да го неутрализира — каза Милър. — Той е вече на летище „Хълбърт“ и е почти готов да излети.

— Слушай ме внимателно, Дик. Ето какво искам да направиш. Отиди до летището и разбери кои самолети кацат редовно от Коста Рика, и ми дай информацията. Искам да откриеш кой самолет на Коста Рика лети редовно до Филаделфия.

— Ти чу ли ме, Чарли? Чу ли какво казах? ЦРУ са намерили самолета. Потвърдено е. Имат дори образ.

— Това не е самолетът, който търсим. По дяволите, направи, каквото ти казах! Веднага!

Докосна сержант Шърман по рамото.

— Искам връзка с генерал Макнаб.

(ПЕТ)

Майор Х. Ричард Милър огледа малкия външен офис на кмета във Филаделфия. Там имаше още трима души. Сержант Бети Шнайдер, Джоуел Исаксън и Томас Макгайър.

— Интересен въпрос — каза сухо Исаксън. — На кого вярваш? На директора на ЦРУ или на Дон Жуан?

— Аз бих повярвал на Дон Жуан — каза агент Макгайър.

— Той звучеше много сигурен в себе си — каза сержант Шнайдер.

— Дон Жуан е винаги сигурен в себе си — каза Исаксън. — Което не е същото, като да кажеш, че винаги е прав.

— Нямам ни най-малка представа къде на летището да получа тази информация. Или че ще ми я дадат.

— Аз ще дойда с теб — каза Том Макгайър. — Може би моята значка плюс моят ирландски чар ще ти бъдат от полза.

— Мислиш ли, че трябва да вляза в офиса на кмета и да кажа на секретаря Хол? — запита Милър.

— Не знам, но мисля, че трябва да направиш онова, за което те помоли Дон Жуан — каза Исаксън.

— Когато си готов, тръгваме, сержант — каза Том Макгайър.

Сержант Шнайдер извади мобилния си телефон, прегледа записаните в него номера и имена и като намери каквото търсеше, натисна бутона за обаждане.

— Мистър Халоран, тук е сержант Бети Шнайдер. Помните ли ме?

— Въпросът е малко странен, мистър Халоран, но моля ви, имайте търпение. Можете ли да се сетите за самолет, който да пристига често от Коста Рика? Нямам предвид…

— О, сещате се, така ли? Кажете ми за него, моля.

След по-малко от шейсет секунди, тя покри телефона с длан и каза:

— Бинго! Мисля, че е по-добре да се обадиш на Кастило, Дик.

А след още трийсет секунди, Милър докладва:

— Каналът се използва.

— Продължавай да опитваш — нареди сержант Шнайдер.

(ШЕСТ)

— Преди да кажеш каквото и да е, Чарли — каза генерал Макнаб, — нека ти предам последните думи на генерал Нейлър за теб и мен. — „Ти си един проклет генерал! Ти не приемаш проклети «предложения» от проклет майор! И го знаеш дяволски добре!“

— Открил е, че си на летище „Хълбърт“? — запита Кастило, но това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да. И той очевидно не е толкова впечатлен от статута ти на личен представител на президента, колкото се надявах, че ще бъде.

— Е, ще поема гнева и упреците, сър. Но все още мисля, че идеята да отидете предварително до летището беше добра.

— Много благородно от твоя страна, Чарли, но той е прав. Генералите не би трябвало да приемат предложения от майорите, а ако го направят, трябва да понесат последствията. Какво има?

— Самолетът е някъде в Коста Рика. Пребоядисан е и е с нови регистрационни номера.

— Исусе, сигурен ли си? Единствената причина вече да не сме на път към Суринам е, защото още не са ни казали къде можем да приземим „С–17“.

— Самолетът не е в Суринам — каза Кастило.

— Сведението е от руския търговец на оръжие, нали така?

— Да, точно така.

— Мили Боже, Чарли! Във Форт Мийд има снимки на самолет на летище „Зандери“. Човекът на ЦРУ в Суринам го е видял, а сега ти ми казваш, че самолетът не е този?!

— Да, сър. Вероятно самолетът е наистина на „Еър Суринам“, а номерата съвпадат, защото лунатиците са имали достатъчно мозък да напишат истински номера на отвлечения самолет. А отвлеченият самолет е вероятно в Коста Рика.

— Къде в Коста Рика?

— Това още не знам.

— Казал ли си и на някой друг?

— Не, сър. Изпратих Милър до летището във Филаделфия да провери какви самолети от Коста Рика кацат редовно там. Защото те вероятно ще се опитат да стигнат до Филаделфия, без да предизвикат и най-малка тревога.

— И как ще направят това? — запита, със съмнение, Макнаб.

„Мисли, че съм си изгубил ума. Дали е така?“

— Като извадят от строя редовния самолет на Коста Рика и изпратят отвлечения на неговото място.

— Ще ти е много трудно да обясниш това на Нейлър. Той вече мисли, че мозъкът ти се е замъглил от властта, с която не си свикнал и която не ти се полага.

— А ако съм прав, генерале? — запита Кастило. — И няма да се опитам да обясня нищо на генерал Нейлър. Ще кажа на секретар Хол. Работя за него, не за генерал Нейлър.

— Чарли — каза Макнаб тихо, — ти си офицер от армията, който е зачислен към Централното командване.

Кастило не отговори веднага, после каза:

— Генерале, докато не получа нови заповеди, ще се подчинявам на последните, които съм получил и които са от президента. А те са да координирам с вас неутрализирането на самолета. И, съответно, ви нареждам да се приготвите да неутрализирате самолета в Коста Рика.

На Макнаб му бяха необходими десет секунди, за да отговори.

— Какво пък, по дяволите, мистър Кастило, както кажеш.

— Сега ще докладвам на секретар Хол онова, което научих — каза Кастило. — И ще ти предам какво е казал той.

— Добре — каза Макнаб. — Слагам край на обаждането.

Чарли докосна сержант Шърман по рамото.

— Моля те, свържи ме отново с Филаделфия.

— Добре — каза Шърман и след миг: — Всички светлини са зелени.

— Милър?

— Сержант Шнайдер, майоре.

— Дай ми Милър, моля те.

— Мисля, че е по-добре първо да чуеш това — каза Бети Шнайдер. — „Еър Транспорт“ от Коста Рика осъществяват редовни полети до Филаделфия, като използват „Боинг 727“ поне веднъж в седмицата, а понякога два или три пъти.

— Исусе, наистина бързо сте свършили работата! — каза Кастило. — Сигурна ли си?

— Халоран, „Лийз Еър“ им е продал самолета. И осъществява сервиза, когато самолетът е тук. Самолетът внася цветя във Филаделфия и изнася домакински стоки за Сан Хосе.

— Цветя и домакински стоки?

— Да, свежи цветя. Отглеждат ги в Коста Рика, а ги продават тук. А стоките ги произвеждат тукашни пенсионери. И така стоките не се обмитяват.

— Исусе Христе ето, това е връзката! — каза Кастило.

— Има и още — каза Бети Шнайдер. — На път за тук спират в Тампа, минават през митницата там, оставят малко цветя там, после пристигат тук.

— Това е по-скоро нещо като домашен, а не международен полет — каза Кастило.

— Точно така.

— И очевидно не им задават въпроси, когато пълнят резервоарите си — каза Кастило. — Къде е секретар Хол?

— В офиса на кмета с комисаря.

— Свържи ме с него, Бети.

— Не мисля, че ще им хареса, ако ги прекъснем.

— Свържи ме с него — повтори Кастило.