По заповед на президента

(ЕДНО)

Вашингтон

Националното летище „Роналд Рейгън“

Арлингтън, Вирджиния

01:25, 10 юни 2005

Докато самолетът все още намаляваше скоростта, Кастило набра номер от записаните в мобилния си телефон. Отговориха му на второто позвъняване.

— Три-нула-шест — каза мъжки глас.

Това бяха последните три цифри от номера. Той беше на специален агент от Тайните служби, който се грижеше за личната охрана на секретар Хол, както и за тази на хората му. Ако някой набереше номера по погрешка, този отговор нямаше да издаде кой знае какво.

— Мистър Исаксън, моля — каза Кастило.

— Радвам се да те чуя, Дон Жуан — отговори самият Исаксън.

— Току-що се приземихме на „Рейгън“. Изпрати човек да ни посрещне, нали?

— Грешиш.

— И защо не?

— Аз самият лично ще ви посрещна при „Бътлър Ейвиейшън“, накъдето всеки момент ще ви насочат от наземния контрол.

В другото си ухо в слушалките чу въпросното нареждане на наземния контрол.

— И на какво дължа тази чест? — запита Кастило.

— Изведнъж се почувствах готов да проявя щедрост — каза Исаксън. После добави: — Хубав самолет, Дон Жуан.

„Щом той вижда самолета, значи и аз би трябвало да мога да го видя.“

Кастило погледна през прозореца и видя Джоуел Исаксън да се подпира на вратата на черен „Юкон“, паркиран пред сградата на „Бътлър Ейвиейшън“.

„Не би трябвало тук, в близост до пистите, да има превозни средства, освен ако не са снабдени със сирени и прочие. Но предполагам, щом си високо в йерархията на Тайните служби, можеш да паркираш където пожелаеш. А Джоуел знае единствено, че нося специално радио. Не знае колко е голямо и колко тежи, така че за какво му е автомобилът?“

— Джоуел, това е сержант Алекс Думбровски — каза Кастило, когато стигнаха при него. — Сержант, това е мистър Исаксън от Тайните служби. Той се грижи за охраната на секретар Хол.

Двамата кимнаха и си стиснаха ръцете, но нищо не казаха.

— Къде е радиото? — запита Исаксън.

Сержант Думбровски посочи огромния куфар.

— Само това ли? — запита със съмнение Исаксън.

Сержант Думбровски кимна. Доближиха се служители на летището, като дърпаха огромен маркуч. Фернандо Лопес също слезе от самолета.

— Фернандо! — извика Кастило и Фернандо се приближи към тях.

Кастило го представи на Исаксън като свой братовчед. Исаксън махна с ръка на един от хората, които зареждаха самолета, и му подаде кредитна карта.

— Ще платим с нея горивото и таксите за кацане — каза той.

— Благодаря — каза Кастило.

— Това е по работа на държавните служби, така че можете да ни изпратите сметката за полета, мистър Лопес. И няма нужда някой да я вижда.

— Току-що направихте нашите адвокати изключително щастливи — каза Фернандо. — Благодаря ви.

Исаксън не отговори, вместо това се обърна към сержант Думбровски.

— Като се сглоби, колко е голямо това нещо? — запита той. — Имам предвид антената.

Сержант Думбровски без думи показа с ръцете си размера на опънатата антена.

— Исусе, толкова малка? — запита, риторично, Исаксън. — И все пак, Чарли, ако я поставим на покрива на ССИО, ще възникнат много въпроси. Какво ще кажеш за авеню „Небраска“?

ССИО беше съкращение за старата сграда с изпълнителните офиси — във Вашингтон почти всичко, изглежда, беше сведено до акроними — а авеню „Небраска“ беше съкращение за „Небраска авеню комплекс“ на „Уорд съркъл“ в северозападен Вашингтон. Първоначално, още през Втората световна война, там са били сградите на флота. Има трийсет и две сгради, разположени на трийсет и осем акра площ. Сега там се намира департаментът на Вътрешна сигурност. Официалният офис на секретар Хол също беше там, въпреки че от практически съображения той използваше по-често офиса си в ССИО, който беше в съседство с Белия дом.

Преди Чарли да е успял да отговори, Исаксън зададе друг въпрос, този път на сержант Думбровски.

— На какво разстояние може да се намира антената от самия апарат?

— На около петдесет фута — отговори Думбровски. Отваряше уста за първи път.

— Офисът на шефа е на най-горния етаж — каза Исаксън на Чарли. — До покрива има много по-малко от петдесет фута. И още, телефоните там са сигурни. А и никой няма да задава въпроси за още една антена. Има смисъл, нали?

— Да, Джоуел — каза Кастило. — Сержант Думбровски ще научи двама от хората ти как да боравят с радиото. Не е толкова трудно. То ще трябва да работи през цялото време. А повечето важни съобщения пристигат, когато операторът е отишъл до тоалетната.

— Можете да започнете с мен и партньора ми, сержант, о’кей?

Думбровски кимна и после каза, почти колебливо:

— Майоре?

— Джоуел, колкото по-малко хора знаят за съществуването на това радио, толкова по-малко хора ще решат, че непременно трябва да го имат — каза Кастило. — О’кей?

— За момента, Чарли, добре. Но ако това оборудване е толкова добро, колкото ти каза на шефа, ще искам да поговорим за това да имаме едно за постоянно.

— За това можем да говорим и по-късно — каза Чарли. — Но това ще се върне в Браг с Думбровски, когато той си тръгне. Съгласен?

— Съгласен.

— Сержант Думбровски ще има нужда от място, където да отседне. Близо до радиото.

— До офиса на шефа има спалня. Доколкото знам, той я е използвал само два пъти. Ще настаня сержанта там, а ако шефът зададе въпроси, ще му кажа, че ти си наредил така. О’кей?

— Ти си самият дявол — каза Кастило.

— Като говорим за дяволи, две момчета от неизвестна федерална агенция, които не бяхме виждали от години, се появиха при мен и Том Макгайър и ни запитаха дали, случайно, не знаем къде могат да намерят твоя приятел Кенеди. Не бяха заедно. Намериха първо Том, после мен, а после, след два часа, се повтори същото. Предполагам, наистина им беше трудно да повярват, че не знаем къде е Кенеди. Казахме им, че и ти не знаеш.

— Благодаря — каза Кастило.

— Искаш ли да вземем това радио и сержанта с нас, когато тръгнем към Филаделфия?

— Кой ще ходи във Филаделфия?

— Шефът. Ще се опита да спре кмета от неразумни действия, когато комисарят му каже за плановете на терористите. Искаш да кажеш, че ти не знаеше?

Кастило поклати глава.

— Кога?

— Утре сутринта. — Исаксън погледна часовника си. — След шест часа. Иска да пристигне там рано.

— Оставете радиото на мястото му. Ще занеса едно във Филаделфия, за да го дам на Милър. А вие разполагате със сигурни начини за комуникация, нали така?

Исаксън кимна.

— Е, ако това е всичко, Дон Жуан, ще заведа сержанта до авеню „Небраска“.

— Иска ми се да престанеш с това Дон Жуан.

— Знам — каза Исаксън с усмивка.

Чарли хвърли поглед към самолета. Бяха почти приключили със зареждането на горивото, Фернандо проверяваше отново всичко.

Чарли се качи в самолета и влезе в кабината.

(ДВЕ)

Международно летище — Филаделфия

Филаделфия, Пенсилвания

02:05, 10 юни 2005

От наземния контрол ги насочиха към хангара на „Лийз Еър“, така че Кастило не беше изненадан да види, като минаха покрай него, двете полицейски коли „Краун Виктория“ и трета, от същата марка без отличителни знаци.

„Дали колата без отличителните знаци е на Бети?“

Когато самолетът спря напълно, сержант Шнайдер и майор Х. Ричард Милър слязоха от колата без отличителни знаци. Милър все още беше облечен в изцапаните и скъсани работни дрехи от гаража на баща му, с които се беше срещнал с ченгетата под прикритие.

Това предизвика една неудобна мисъл: „Исусе, казах на тези хора, че съм агент от Тайните служби и изпълнителен помощник на секретаря Хол, а ето ме тук сега в униформа клас А.“

От полицейската кола слязоха три ченгета. И тримата бяха облечени в кожените якета на патрулите по магистралите. Единият беше едър мъж, чин лейтенант.

„А, братът, който се кани да счупи краката ми. Какво ли казах на него! По дяволите!“

Докато Фернандо изключваше двигателите на самолета, Кастило свали слушалките от главата си, сложи баретата си и отиде в отделението за пътниците. Откри, че екипът на „Делта“ приготвя оборудването си, и каза:

— Момчета, трябва да решите кои от вас ще останат тук и кои ще дойдат с мен, където ме понесе вятърът на съдбата.

Сержант Сиймор Кранц, който едва покриваше минимума, по ръст и тегло, изискван от армията, му се усмихна.

— Аз бях с майор Милър в Афганистан, сър, така че, ако нямате нищо против…

— Би отишъл навсякъде, където той не е, така ли?

Кранц се засмя.

— Майор Милър и аз се разбирахме много добре, сър.

— О’кей. Ще помоля някое от ченгетата да остане в самолета, а после ще взема сержант Шърман с нас, за да ти помогне да инсталираш радиото.

Двамата кимнаха и казаха едновременно:

— Да, сър.

Кастило отвори вратата и слезе от самолета.

— Откъде, по дяволите, взе този самолет? — запита Милър вместо поздрав.

— Самолетът е на братовчед ми Фернандо — каза Кастило. — Добро утро, сержант Шнайдер.

— Добро утро — каза тя, като избягваше да го погледне. Официално и малко тромаво се здрависа с него. — Това е брат ми, лейтенант Франк Шнайдер, от патрулите по магистралите.

Лейтенант Шнайдер стоеше със скръстени ръце и гледаше съвсем не приятелски. Двамата други полицаи, доста едри и недружелюбни, стояха зад него. Единият от тях беше сержантът, който по-рано го беше закарал до летището.

„Питам се колко ли време ти е трябвало да кажеш на този тук лейтенант, че в Тайните служби съм известен като Дон Жуан?“

— Добро утро — каза Кастило. — Или не знам какъв поздрав предпочитате в средата на нощта.

Лейтенант Шнайдер нито се усмихна, нито подаде ръка.

— Май не ми каза съвсем точно къде работиш — обвини го той.

— А ти ми каза, че ще счупиш и двата ми крака — каза Кастило. — И двамата излъгахме, нали?

— Какво ти е казал? — запита Бети ужасена. — Да те вземат дяволите, Франк!

Кастило видя сержант Кранц, с целите му пет фута и четири инча и сто и трийсет паунда да се опитва да свали огромния куфар с оборудването от самолета.

— Не се тревожи, сержант — каза Кастило и посочи Кранц. — Взех със себе си добре обучен убиец от Специалните части, за да ме пази.

Сержантът от патрулите по магистралите се засмя. Милър позна сержант Кранц.

— Дай да ти помогна, Сиймор — каза той и бързо се спусна на помощ.

Кастило се обърна и срещна погледа на лейтенант Шнайдер. Той каза:

— Комисар Келог нареди на полицаите от патрулите да помогнат с каквото е необходимо. А главен инспектор Крамер ми нареди да те посрещна и да запитам какво искате.

— И какво знаеш по въпроса? — запита Кастило.

— Знам за Камбаната на свободата, ако това имаш предвид.

— На кого още са казали?

— На тези двамата полицаи и на шефа на патрулите по магистралите — каза Шнайдер.

— Моля ви, нека никой повече не научава нищо — каза Кастило.

Шнайдер кимна.

— И така, от какво имате нужда?

— Имаме специално радио. Имаме нужда от място, където да го инсталираме. А някой трябва да остане в самолета, докато сме в града. Искам да говоря и с онова ченге под прикритие…

— Той е в бюро „Убийства“ — каза Бети Шнайдер. — Но кажи за радиото, от какво имате нужда за него?

— Място, където е за предпочитане да не вали — отговори сержант Кранц. — Ще е добре, ако покривът е равен и не е далеч от контролното табло, за да може антената да се насочи право към сателита.

— Колко е голяма антената? — запита Бети.

Кранц демонстрира размерите й с ръцете си.

— Сграда 110 е подходяща — каза тя и погледна Кастило. — Ти я видя. Какво мислиш?

Той затърси в паметта си.

— Да, мисля, че е подходяща.

При тях се приближиха Фернандо и сержант Шърман.

— Това е Фернандо Лопес — каза Кастило. — И сержант Шърман, който ще помогне на сержант Крамер да инсталират радиото. Фернандо и аз сме братовчеди. А това са сержант Бети Шнайдер брат й Франки…

— Франк — поправи го бързо и твърдо Шнайдер.

„Но получих още една усмивка от сержанта.“

— … лейтенант Шнайдер от патрулите по магистралите.

Шнайдер се ръкува с Фернандо. Бети му се усмихна, но изглеждаше леко смутена и каза:

— А това е Дик Милър.

— С Дик се познаваме — каза Фернандо.

— Искаш ли да провериш каква е прогнозата за времето И да се погрижиш за плана на полета обратно до Браг?

— Предпочитам да дойда с теб — каза Фернандо. — Има ли проблеми?

Кастило се замисли за миг, преди да отговори:

— Няма. Защо не?

— Добре — каза Фернандо.

— Добре, сега трябва да закараме сержантите и радиото до арсенала — каза Кастило. — А аз, Фернандо и Дик ще отидем до отдел „Убийства“. Какво прави там ченгето под прикритие?

— Добре, ще заведа вас тримата… — каза лейтенант Шнайдер.

— Не — каза категорично Бети. — Сержантите и радиото ще отидат до арсенала с колите на патрулите. Аз ще заведа тези тримата в отдел „Убийства“ с колата без отличителни знаци.

— Благодаря, сержант Шнайдер, но аз всъщност не се страхувам от него — каза Кастило.

На Бети не й беше забавно. Тя мислеше единствено за работата.

— Лейтенант Шнайдер ще остане тук, докато не намерим двама полицаи, които да останат в самолета — каза тя. — С това той ще се справи по-добре от всеки друг. После ще се присъедини към нас в отдел „Убийства“. Другата патрулна кола ще закара сержантите и радиото до арсенала. Ще се обадя и ще ги очакват. Тази кола ще остане при тях, за да им осигури транспорт, когато им е нужен. Ако имаш проблеми с това, Франк, обади се на главен инспектор Крамер. Той също е в отдел „Убийства“.

Лейтенант Шнайдер като че ли се канеше да каже нещо, но накрая се отказа, обърна се и отиде при колата си.

„Което почти със сигурност означава, че главен инспектор Крамер му е казал, че Бети ще ръководи операцията и той ще приема заповеди от нея.“

Бети покани с жест другите да се качат в колата без отличителни знаци. Кастило седна до нея. Погледите им се срещнаха за миг за първи път, откакто той беше слязъл от самолета.

— Защо си в униформа? — запита Бети.

— Така трябваше във Форт Браг — каза той, после добави: — Не изглеждаш изненадана.

— В къщата на Дик разбрах, че освен таен агент и изпълнителен помощник на секретар Хол, ти си и офицер от армията.

— Да.

— Как знаеш кой си в точно определен момент?

— Понякога ми е трудно.

— И, забравих, каза, че си в бизнеса с нефтени платформи…

— „Риг Сървис“ — потвърди той. — Понякога карам хеликоптери за тях.

— И има такава компания?

— Да, има — каза Фернандо от задната седалка. — И понякога, между другите неща, които правя за гринго, казвам, когато някой се обади и запита за него, че той е точно това, което е казал.

— Гринго? — повтори тя.

— Това е само прякор — обясни Фернандо и макар в колата да беше тъмно, Бети усети, че той се усмихва. — Ти също можеш да го използваш — добави той.

— Благодаря. Но откъде знаеш какво е казал той на хората, които се обаждат?

— Понякога това е много трудно — каза Фернандо и се засмя тихо.

Щеше да каже още нещо, но видя, че тя е извадила мобилния си телефон и е набрала номер.

— Сержант Шнайдер, сър — каза тя миг по-късно. — Току-що взех мистър Кастило от летището и сме на път за отдел „Убийства“. Една от колите на патрулите е на път към арсенала. Мистър Кастило е осигурил някакво специално радио и човек, който да работи с него. Имат нужда от място, откъдето антената да се насочи направо към сателита. Покривът на сграда 110 ми се стори най-подходящ. Има ли проблеми?

— Каквото пожелае той, Шнайдер — чу се слабо, но ясно, гласът на главен инспектор Крамер. — Искаш ли да се обадя, за да предупредя хората там?

— Това вероятно е добра идея, сър.

— Добре, ще бъде направено. Ще се видим след около две минути.

Човекът от охраната им махна да минат през вратата. Бети протегна ръка към таблото, изключи светлините под решетката и сирената, настъпи силно педала на газта и обърна глава.

— Какво казвахте, мистър Лопес?

— Наричайте ме Фернандо, моля — отговори той. — Чудех се защо брат ви иска да счупи краката на гринго.

— Исусе Христе! — възкликна Кастило.

Погледите на Бети и Чарли се срещнаха за секунда и тя поклати глава. Чарли каза на Дик:

— А аз се чудя какво си разбрал от ченгето под прикритие. Можем ли да поговорим за това, Дик?

— Чарли, не само защото и аз се питам какво си направил, та си ядосал брата на Бети, мисля, че е по-добре да изчакаш и да го научиш направо от неговата уста. Странно е. Доста странно.

— Дай ми това, което мислиш, че мога да разбера — каза Чарли.

— Добре. Нищо от това не е потвърдено. Но е възможно хората, откраднали самолета, да са били тук, във Филаделфия, като молли, гостуващи от Сомалия.

— Имаш предвид хората, откраднали самолета, или хората, които стоят зад тях?

— Може би и двете. Според Бритън…

— Бритън е ченгето под прикритие? — прекъсна го Кастило.

— Точно така. Когато тези хора се появили в джамията, където ходи Бритън, той е докладвал. Главен инспектор Крамер е предал информацията на ФБР. Имената на тези хора не означавали нищо за ФБР, но Крамер им направил снимки в джамията. ФБР ги сравнило със снимките, които има, и казали, че са законно в страната, че са пилоти на „Йемен Еър“ и са тук на обучение в някакво място в Оклахома.

— Мисля, че учебното заведение е в Тълса. И аз получих там правата си да управлявам граждански самолети. Там се обучават пилоти от целия свят.

— Добре — каза Милър. — Това съвпада. Според Бритън тукашните мюсюлмани са говорили, че Камбаната на свободата трябва да бъде съборена. Тези мюсюлмани са афроамериканци, повечето от тях са приели исляма.

— Не мисля, че разбирам — каза Фернандо.

— Аз самият реших, че не разбирам добре — каза Милър. — Затова искам Чарли да чуе всичко от устата на Бритън. Не искам да кажа нещо, да намекна нещо, което може да не е чак толкова точно.

— Но разполагаме с имената и снимките на тези хора, нали така каза? — запита Кастило.

— Снимки вероятно — каза Бети Шнайдер. — Ние се придържаме към снимките. Нямаме имена.

— Защо?

— ФБР не са дали имената на главен инспектор Крамер. Той реши, че ако позвъни сега, ще се свърже с дежурния, който ще го накара да почака до сутринта. Затова решихме да изчакаме теб.

— Исусе Христе! — възкликна Кастило. — Ти каза, че този Бритън е в отдел „Убийства“. Защо е цялата тази работа, Бети?

— Защо не се върнем на „сержант Шнайдер“? — предложи тя.

— Искаш да кажеш, докато това приключи?

— Не, не това имах предвид — каза тя. — Причината Бритън да е в Бюрото е, защото ние го взехме от улицата, за да го разпитаме за едно убийство.

— Говориш за ченгето под прикритие? — запита Фернандо.

— Да. Хората на мюсюлманската общност обичат да знаят къде са и какво правят другите членове на общността по всяко време. Така че, когато искаме да говорим с някои от тях, което се случва по-често, отколкото те искат да говорят с нас, ние трябва да ги „арестуваме“.

— Исусе Христе! Бих могъл да говоря с дежурния от ФБР като агент от Тайните служби, но не мога да вляза в който и да е офис на ФБР с тази униформа! Ще ме заключат, докато…

Той удари с юмрук по таблото.

— Имаме нужда от проклетите имена! — каза Кастило, очевидно ядосан.

Никой нищо не каза.

— Не разполагам, също така, с дати — каза той след миг. — Бети, кога беше това?

— Ще трябва да проверя, мистър Кастило — каза тя. — Но не мога да го направя, преди да сме стигнали отдел „Убийства“ или арсенала.

— „Мистър Кастило“? — повтори той.

— Да. Ти си „мистър Кастило“, а аз съм „сержант Шнайдер“. О’кей?

— Както кажеш, сержант Шнайдер.

— Ще стигнем до отдела след около две минути, мистър Кастило — каза тя. — И ще мислим за това тогава.

(ТРИ)

Отдел „Убийства“

Административната сграда на полицията

Ъгълът на Осма улица и „Рейс стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

02:25, 10 юни 2005

Беше очевидно, че главен инспектор Крамер се поколеба, като видя Кастило в униформа.

— Защо си в униформа? — запита той.

— Нямаше как иначе да вляза в бившия затвор на Браг — каза Кастило. — Трябваше да я облека.

— Но защо си в униформа сега?

— Току-що идвам от Форт Браг — каза Кастило. — Повечето от хората там мислят, че Тайните служби са сбирщина захаросани задници, така че трябваше да докажа, че съм военен.

— И са прави. Тайните служби не са чак толкова лоши, колкото ФБР, но също мислят, че лай…

Крамер се сети, че един джентълмен не може да изрече думите „лайната им не миришат“ в присъствието на дами, а Бети Шнайдер беше не само ченге, но и дама.

— Шнайдер каза ли ти какво ни разказа Бритън? — запита той, с което смени темата.

— Мисля, че от това ще излезе нещо, инспекторе — каза Кастило. — Ще трябва да проверим историята, но ако онези двамата от джамията на Бритън са посещавали училище за пилоти в Оклахома, то почти със сигурност е било „Спартан“ в Тълса. Знам, че там преподават „Боинг 727“.

— Откъде знаеш?

— И аз съм учил там — каза Кастило. — Не можем да проверим обаче, докато не разполагаме с имената. А снимките? Имате ли снимки на всички?

— Имам снимки на онези двамата.

— Но не и имена?

Крамер поклати глава и плъзна плик по бюрото към Кастило. На него имаше етикет, на който пишеше: НЕИЗВЕСТНИ МЮСЮЛМАНИ, 2 БРОЯ.

В плика имаше снимки с размери осем на десет инча. На някои от тях мъжете бяха облечени в роби и свободни черни шапки, които наподобяваха мюсюлманските шапки, но надолу бяха облечени в намачкани панталони и обикновени обувки. На снимките те влизаха и излизаха от сграда, за която Кастило предположи, че е джамията, където Бритън работеше под прикритие. Лицата им бяха интелигентни и на някои от снимките, в едър план, те се усмихваха.

„Дали това са нашите момчета? Как въобще е възможно някой хладнокръвно да планира да разбие самолет?“

Той погледна главен инспектор Крамер.

— Имаме нужда от имената им — каза той.

— Е, ФБР трябва да ги имат. Обадих им се, дежурният започна да ме разиграва, а не можем да им кажем защо ги искаме. Или можем?

— Може ли да ми кажете номера? — каза Кастило. — Ще опитам и аз. Ако не стане, ще измисля нещо друго.

— ФБР.

— Вие ли сте дежурният?

— Кой се обажда, моля?

— Казвам се Кастило. Работя в Тайните служби. Вие ли сте дежурният?

— Трябва ми повече информация, мистър Кастило.

— Добре. Запишете си. Кастило. Специален таен агент. Работно място — Вашингтон. Телефонен номер…

Докато диктуваше телефона, усети погледа на Бети върху себе си, но когато срещна очите й, тя обърна глава.

— … Ще изчакам, докато проверите — завърши Чарли. Това отне четири минути — време, през което сержант Бети Шнайдер гледаше къде ли не из стаята, само не и към Карлос Гуилермо Кастило.

— С какво мога да ви помогна, агент Кастило?

— На или около дванайсети декември 2004 главен инспектор Крамер от Бюрото за борба с тероризма във Филаделфия ви е дал снимки, които е направил в тукашната джамия на лица, които смята за подозрителни. Вие сте идентифицирали мъжете и сте казали на инспектор Крамер, че пребивават законно в страната. Но инспектор Крамер не е получил имената на въпросните лица. Той и аз имаме нужда от тях. И то веднага.

— Това, предполагам, трябва да е отбелязано в Отдела за борба с тероризма. Щом сме идентифицирали хората, имената им трябва да са някъде във файловете.

— Можете ли да ми ги дадете, моля?

— Мога само да запиша това и да го оставя на бюрото на шефа на отдела, така че това да е първото, което ще види, когато дойде на работа утре сутринта.

— Имам нужда от имената сега, не сутринта. Щом не можете да влезете във файловете, обадете се на този човек и го извикайте!

— Е, предполагам, че мога да го направя, но не съм сигурен дали той ще пожелае…

— Обадете му се! — прекъсна го Кастило. — Ще почакам.

— Агент Кастило? Още ли сте там?

— Още съм тук.

— Свързах се със специален агент Лутерберг. Той иска да знае за какво става въпрос.

— Тайните служби имат нужда от имената на двама души, които сте идентифицирали.

— Това не ни казва много, нали?

— Това е всичко, което ще ви кажа.

— Изчакайте.

— Агент Кастило?

— Още съм тук.

— Специален агент Лутерберг каза да ви предам, че ще е щастлив да обсъди това с вас утре сутринта, ако дойдете в офиса му.

— С други думи, няма да ми даде информацията, от която имам нужда сега?

— Ще е щастлив да разговаря с вас утре сутринта в офиса си.

— Искам да му оставя съобщение, което важи и за вас също, ако това е възможно.

— Разбира се.

— Вървете на майната си, вие бюрократични кучи синове такива. Ще направя всичко възможно да ви подпаля задниците, както и задника на специалния агент, който отговаря за това. Ще постъпите мъдро, ако предадете съобщението и изровите информацията, от която имам нужда, защото след малко ще ви се обади човек, на когото няма да можете да откажете.

Той тресна слушалката.

— Те подлагат търпението на всеки на изпитание, нали? — запита, съвсем невинно, инспектор Крамер.

Чарли извади мобилния си телефон и набра номер.

Отговориха му на второто позвъняване.

— Три-нула-шест.

— Чарли Кастило. Трябва веднага да говоря с Джоуел Исаксън.

— Почакайте.

Минаха три минути.

— Исаксън.

— Чарли е, Джоуел.

— Знаех си, че няма да мога да поспя. Какво има, Дон Жуан?

— Мисля, че имаме добър шанс да идентифицираме човека, отвлякъл самолета — започна Чарли, обясни защо смята така, и предаде в подробности разговора с дежурния в сградата на ФБР.

— Господи, понякога, когато сме ядосани, използваме наистина груби думи, нали? — каза Исаксън.

— Груби е слабо казано. Можеш ли да направиш нещо по отношение на онова копеле, Джоуел?

— Мисля, че да. Ти къде си?

— В отдел „Убийства“ на полицейското управление във Филаделфия. Но можеш да ми се обадиш на мобилния телефон.

— Имат ли факс там, където си?

Чарли погледна сержант Бети Шнайдер.

— Имам нужда от номера на факса ви — каза той.

Тя излезе и се върна след по-малко от минута с номера, написан на листче хартия. Той го продиктува на Исаксън.

— Това беше изпратено до теб в „Мейфлауър“ — каза Исаксън. — Пишеше: „Моля да бъде предадено незабавно.“ Човекът, който е в апартамента ти, го изпратил на авеню „Небраска“, защото мислел, че съм още там. Моят човек ми го продиктува оттам по телефона. Ще им се обадя да им кажа да ти го изпратят по факса.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не знам и не искам да знам. Вероятно е грешка.

— Исусе Христе, Джоуел!

„Всъщност той казва, че според него съобщението е от Кенеди. Чудя се какво ли е, по дяволите?“

— Веднага, щом видя какво мога да направя по въпроса с ФБР, ще ти се обадя — каза Исаксън. — Добра работа, Дон Жуан.

Той затвори.

— Шефът ти? — запита главен инспектор Крамер.

— Човек от Тайните служби. Високо в йерархията. Добро момче.

— Мислиш, че ще успее да направи нещо?

— Ако въобще някой може, това е Исаксън. Но да се бориш с ФБР, е все едно да се биеш с възглавница.

— Аха — съгласи се Крамер.

— Може ли вече да говоря с твоя човек под прикритие?

Крамер се изправи зад бюрото и направи знак на Кастило да го последва.

Едва бяха имали време да се представят един на друг и Бети Шнайдер влезе в стаята за разпити.

— Факсът ти дойде, мистър Кастило — каза тя и му го подаде. — Адресиран е до някой си Госингер, но мисля, че е предназначен за теб.

Кастило взе факса от ръката й и го прочете.

— За мен е. Много ви благодаря, сержант Шнайдер — каза Кастило.

— Някога, когато намериш време, можеш да ми разкажеш за мистър Госингер.

— С удоволствие. Ще намеря време — каза Кастило и се обърна към детектив Бритън. — Ще се върна веднага. Трябва да обърна внимание на това.

— Разбира се — каза Бритън.

Той отиде при Фернандо, който говореше на испански с детектив от отдел „Убийства“, подаде му факса и каза на испански:

— Надявам се, че носиш плановете за почивката ни със себе си.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Фернандо на английски, докато Кастило набираше цифрите по мобилния си телефон.

— Нали искаше да се гмуркаш в Козумел — каза Кастило.

— Какво?

Свърза го много по-бързо, отколкото Кастило мислеше за възможно.

— Роберто Дондиемо.

— Исусе, английският ви наистина няма никакъв акцент, сеньор Дондиемо.

— Благодаря ви. Мога да кажа същото за вас, хер Госингер. Не се долавя и намек за немски акцент.

— Смея ли да се надявам, че вече сте уредили проблема с кредитната ми карта?

— Да, наистина. Абсолютно. Беше… Каква е английската фраза? Някакво недоразумение. Да се надяваме ли, че скоро ще имаме удоволствието да ви видим в курорта?

— Ако бях сигурен, че ще намеря, каквото търся, със сигурност бих дошъл.

— Имам прекрасна представа къде можете да намерите търсеното от вас, мистър Госингер. Почти съм сигурен, че мога да ви посоча местонахождението му.

— Предполагам, че няма да пожелаете да ми кажете сега?

— Наистина мисля, че трябва да дойдете тук, мистър Госингер. Само работа и никакво забавление, както казват.

— Вероятно ще дойда. Но ако това стане, компанията ми ще е малко по-голяма от планираното.

— Защо ли това ме тревожи?

— Не би трябвало. Единият човек е моят братовчед, а останалите ще бъдат войници, които ще се радват на ваканцията.

— И нито един от тях, надявам се, не е чувал за мен?

— Никой никога не е чувал за вас.

— Не знам защо, по дяволите, ви вярвам, мистър Госингер. Може би заради по момчешки откритото ви и честно лице.

— Но ми вярвате, нали така?

— Въпреки че би трябвало да знам по-добре. Но преценката ми почти винаги е вярна.

— Кажете ми хотелът в курорта има ли плосък покрив?

— Сега, като споменахте, се сетих. Да, покривът му е плосък. Това важно ли е?

— А запазените за мен стаи да не би случайно да са на последния етаж?

— Не. Всъщност от вашите стаи се излиза направо на плажа. Запазили сме ви апартамента на Джак Никълъс. Това задоволява ли ви?

— Много мило, но ние бихме предпочели да ни настаните на последния етаж, откъдето ще можем да виждаме целия плаж и вълните, които прииждат и се отдръпват. Това представлява ли проблем за вас?

— Не. Тук ще бъдете сред приятели, един от които притежава хотела, за ваш късмет. За нас всяко ваше желание е заповед.

„Исусе, той ми казва, че Певснер е там!“

— Много мило!

— Тъкмо се канех да ви кажа, че най-добрият начин да стигнете дотук, е през Маями.

— Аз имам самолет.

— Какъв самолет?

— „Лиър 45XR“. Няма да е проблем да дойда там. Но винаги се тревожа за закъснението, което търпя заради престоя в митниците.

— Можете да се успокоите по отношение на митниците. Кога можем да ви очакваме?

— Ще ви се обадя, когато разбера.

— Ще очаквам обаждането ви, мистър Госингер.

Остави телефона обратно в джоба си и видя, че Бети Шнайдер и Фернандо го гледат. Тя държеше телефон в ръката си, дланта й покриваше микрофона.

— Обаждане за специален агент Кастило от Тайните служби — каза тя. — Не искат да кажат кой се обажда.

Той кимна и взе телефона от ръката й.

— Кастило.

— Някаква повреда ли има мобилният ти телефон, Чарли? — каза секретар Хол.

— Сър, тъкмо говорих с… моя нов приятел от Виена.

— И какво имаше да каже той?

— Иска да отида в Козумел.

— Той е в Козумел?

„И не иска ФБР, по-точно не иска никой, но най-малко ФБР, да знае. Но Хол има право да знае.“

— Да, сър. И казва, че е почти сигурен къде можем да търсим онова, което ни трябва.

— Но не иска да ти каже къде? И иска да отидеш в Козумел?

— Не, сър, не иска да ми каже по телефона. И, да, сър, иска да отида в Козумел.

— Не каза ли защо?

— Не, сър. Мисля, че е по-добре да отида.

— А генерал Макнаб?

— След като видя генерал Макнаб, сър, и ако нищо не изникне тук.

— Лош избор на думи, Чарли.

— Съжалявам, сър.

На Кастило се стори, че чува секретаря да въздиша.

— Чарли — каза Хол, — когато казах, че искам да ме държиш в течение, имах предвид точно това.

— Да, сър. Разбирам. Ще ви държа в течение, сър.

— Но не ми каза за обаждането си във ФБР. Трябваше да го науча от Джоуел.

— Реших първо да видя какво може да направи Джоуел, сър. Не исках да ви безпокоя.

— Да ме безпокоиш? Исусе Христе, Чарли, нямаме достатъчно време!

— Разбирам, сър.

— Не съм сигурен, че разбираш. Утре сутринта, всъщност тази сутрин, когато се срещна с кмета в девет и половина, ще трябва да му кажа.

— Сър, мислех, че имаме време до четири следобед.

— Президентът каза аз да информирам кмета тази сутрин. Каза, че кметът има право да знае. Което означава, че аз ще трябва да помоля за известно време, преди да е направил нещо, с което да предизвика паника. И трябва да му кажа нещо повече от това, че търсим самолета и се надяваме да го намерим.

— Исусе!

— Както казах, не разполагаме с достатъчно време — каза Хол. — Но причината, поради която се обадих: когато Джоуел ми каза за твоето сблъскване с непреклонната глупост на ФБР, аз измъкнах Марк Шмит от леглото. Шмит, като разбра за какво става въпрос, се ядоса толкова, колкото и ти. Каза, че ще се заеме лично с въпроса. Всеки момент ще ти позвъни техният специален агент за Филаделфия. Ако той не се обади през следващите петнайсет минути, обади ми се.

— Да, сър.

— Обади ми се след петнайсет минути, независимо дали си говорил с него или не.

— Да, сър.

(ЧЕТИРИ)

През следващите петнайсет минути Кастило седеше на стола за разпити в стаята за разпити. Сержант Бети Шнайдер беше седнала на масата до детектив Джак Бритън. Главен инспектор Крамер и Дик Милър се бяха подпрели на стената, докато Кастило се опитваше да изтръгне от Бритън всяко късче информация, което би запълнило празнините. Бритън разбираше важността на задачата и изтръгна доста важна информация от паметта си, както и доста подробности за живота на джамията и мюсюлманите. Нито една от подробностите обаче не беше от значение, макар Кастило да ги намираше за интересни.

Кастило непрекъснато поглеждаше часовника си. Изминаха петнайсет минути, но той реши да изчака още една минута, преди да се обади на секретар Хол и да му каже, че не се е свързал с ФБР.

Той гледаше обиколката на секундарника по циферблата и чакаше тя да се върне отново на дванайсет, когато вратата на стаята за разпити се отвори.

— Инспекторе — каза един от детективите от отдел „Убийства“, — отвън има човек на ФБР, който търси таен агент Кастило.

Крамер погледна Кастило, който направи горчива гримаса, а после направи знак на детектива да въведе човека на ФБР.

Миг по-късно в стаята влезе едър мъж на средна възраст със значка на ФБР на гърдите. Беше спретнато облечен, но имаше нужда от бръснене. Огледа малката стая, спря внимателно поглед на всеки от тях.

— Здравейте, инспекторе — каза той и се усмихна на Крамер.

Крамер му кимна.

— Търся специален агент Кастило. Казаха ми, че е тук.

Крамер посочи Кастило.

— Вие сте Кастило? — каза мъжът. Със сигурност не очакваше да види специален агент в униформата на майор от армията.

— Да, аз съм — каза Кастило. — А вие кой сте?

— Аз съм Александър Стюарт, отговорникът на ФБР за град Филаделфия.

— Ей сега ще видим какво имате за нас — каза Кастило, извади мобилния си телефон и набра номера на секретаря Хол.

— Кастило, господин секретар. Човекът на ФБР току-що влезе в стаята…

— Не съм имал възможност да говоря с него, сър…

— Да, господин секретар, ще ви се обадя веднага, щом свършим разговора.

Остави телефона обратно в джоба си и погледна човека на ФБР.

— Изглежда, е станало някакво недоразумение, мистър Кастило — каза Стюарт.

— Никакво недоразумение. Имах нужда от информация, и то веднага. Вашият дежурен служител не искаше — или не можеше — да ми я даде, а човекът ви от Бюрото за борба с тероризма каза да отида в офиса му сутринта. Не можех да чакам толкова много, затова се обадих във Вашингтон.

— Очевидно на нито един от нашите двама служители не е станало ясно колко важно е това всъщност — каза Стюарт. — За какво става въпрос?

— Имаме нужда от някои имена, мистър Стюарт. И то веднага.

— Специален агент Лутерберг, който оглавява Бюрото за борба с тероризма, е на път към офиса си. Ако вече не е стигнал там. След малко ще ви дадем имената.

Кастило изсумтя.

— Имаме нужда от сътрудничеството на ФБР — каза Кастило.

— И по-точно?

— Веднага щом получим имената, имаме снимките, искам да ги проверим в училището по аеронавтика „Спартан“ в Тълса, Оклахома. Трябва да знам: първо, дали са учили там по времето, когато главният инспектор ви е дал снимките, и второ, ако са учили там, какво обучение са получили и, по-специално, дали са изучавали „Боинг 727“.

— О, значи ето какво било! Самолетът, който изчезна в Африка.

Кастило не обърна внимание на забележката му.

— Можете ли да се свържете директно с офиса си в Тълса и да им изпратите снимките и имената по вашата мрежа и да проверите в „Спартан“, или ще трябва да го направя аз чрез Вашингтон?

— Мога да се свържа с тях директно, разбира се — каза Стюарт.

— Ще ви обидя ли, ако ви помоля да го направите веднага?

Стюарт срещна погледа му.

— Не ме обиждате, мистър Кастило — каза той. — Но езикът, който сте използвали при разговора си с дежурния, ме обижда. Наистина много ме обижда. Знаете ли, че записваме всички входящи обаждания?

— Не мисля, че това е законно, освен ако не сте предупредили другата страна, че обаждането се записва — каза Кастило. — Но щом имате разговора записан, защо не го изпратите — целия, не само моите думи — на директора Шмит?

Стюарт се опита, но не успя да накара Кастило да сведе поглед, затова обърна глава към инспектор Крамер.

— Инспекторе, има ли телефон, който мога да използвам?

— Шнайдер — каза главен инспектор Крамер.

Сержант Бети Шнайдер слезе от масата, като показа, без да иска, хубавите си бедра.

— Оттук, мистър Стюарт — каза тя.

Когато вратата се затвори след тях, детектив Джак Бритън посочи Кастило, погледна Милър и каза с възхищение:

— Хей, братко, твоят бял приятел е наистина корав задник, нали?

(ПЕТ)

Офисът на комисаря

Административната сграда на полицията

Ъгълът на Осма улица и „Рейс стрийт“

Филаделфия, Пенсилвания

03:45, 10 юни 2005

Полицейският комисар Ралф Дж. Келог влезе във външния офис, каза „добро утро“ на главен инспектор Крамер, майор Кастило и Милър, на детектив Бритън и сержант Бети Шнайдер, които седяха и го чакаха, и им махна с ръка да влязат в офиса му.

Капитан Джак Ханрахан, изпълнителният служител на Келог, изчака всички да влязат, после затвори вратата.

И Келог, и Ханрахан бяха гладко избръснати, облечени в костюми и грижливо изгладени ризи и очевидно бяха напълно будни, макар да бяха минали по-малко от двайсет минути, откакто Крамер се беше обадил на комисаря в дома му и му беше казал, че трябва да поговорят.

— О’кей, Дъч — каза Келог, — докъде стигнахме?

— С помощта на Бритън, Кастило и неохотното сътрудничество на ФБР успяхме да идентифицираме хората, които според нас са отвлекли самолета. Били са тук, в джамията на Бритън.

— Това ще ви помогне ли да намерите самолета? — запита Келог, но преди Кастило да е успял да отговори, той зададе друг въпрос: — Защо ви е тази униформа? Първа стъпка към приложение на военния закон?

— Бях във Форт Браг, а и ще трябва да се върна там, това обяснява униформата. Имам причина да вярвам, че знаем местонахождението на самолета.

— Или го знаете, или не го знаете. Кое от двете?

— Източник, чиято информация досега се оказа достоверна, ми каза, че почти е сигурен в местонахождението му. Ще се върна във Форт Браг, защото трябва да подготвя операцията по неутрализирането му.

— Какъв източник?

„Страхувах се, че ще зададеш този въпрос.“

— Не бива да излиза от тази стая, комисарю.

Келог се замисли.

— Не. Това приключи. Доколкото разбирам плана, Мат Хол ще е тук в осем часа. Малко след това, след като сме сравнили бележките си, двамата ще се срещнем с кмета. Искам да съм в състояние да поставя всичко на масата пред него. Сега мисля, че решението да отложа до четири следобед срещата си с него беше грешка. Ще кажа на кмета всичко, което знам. Разбирате ли? Е, какъв е източникът на информацията ви?

— Сър, ще трябва да зададете този въпрос на секретаря Хол. Аз не мога да ви отговоря.

— Чудесно! — каза Келог, видимо ядосан.

— Комисарю — каза главен инспектор Крамер, — Бритън ни каза, че в джамията много се говори за това, какво ще се случи с Камбаната на свободата и сградата на общината.

— Сигурно знаят нещо — каза Келог. — Което означава, че знаят повече от мен, а още повече — от кмета. — Направи пауза, после продължи: — Успяхте ли да установите някаква връзка между хората от джамията на Бритън и онези, които са почиствали самолета на „Лийз Еър“?

— Не, сър — каза сержант Бети Шнайдер. — Не открихме директна връзка. Нито едно от имената не съвпадна. Сега се работи по въпроса с роднините и близките познати.

— Повечето от хората в джамията, комисарю — обясни Бритън, — имат досиета за разпространение на наркотици или за кражби. Което не би им позволило да получат работа на летището, където се изисква специално разрешително. Но ако са искали да душат около самолетната компания…

— „Лийз Еър“ — подсказа му Кастило.

— … биха могли да изпратят брат или сестра, или съседа, който е чист и би могъл да получи разрешително за работа на летището…

Комисар Келог вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Разбрах — каза той. — А за да се провери това, трябва време, така ли?

— Да, сър — казаха, почти едновременно, Бети и Бритън.

— Нямаме време — каза Келог. Погледна Бритън. — Какво, мислиш, можеш да откриеш, когато се върнеш в джамията?

— Не много, сър. Не мога да задавам прекалено много въпроси.

— Кой в джамията би могъл да знае?

— Моллите.

— И ако ги обвиним, какво бихме могли да научим?

— Не много. Те знаят всичко за петата поправка в конституцията и ще се позоват на нея дори само ако ги попитаме дали вали.

— Колко молли има в джамията?

— Има един главен — каза Бритън. — Абдул Хатами, който преди се казваше Клайд Матюс, а после…

— Има ли досие? — прекъсна го комисар Келог.

Бритън отговори първо с ръце, като имитира разгъването на дълъг свитък.

— Преди да приеме мюсюлманството, Клайд беше наистина много лошо момче — каза Бритън. — Влизаше и излизаше от затвора още от петнайсетгодишен. Наркотици, някои от които доста тежки, въоръжен грабеж, опит за убийство и така нататък. Когато прие исляма, лежеше във федералния затвор за подправка на чекове за социална осигуровка. Доколкото знам, оттогава е чист. Изпраща правоверните да събират пари за каузата.

— Колко от другите молли е вероятно да знаят за планираното покушение срещу Камбаната на свободата?

— Трима, може би четирима. Не повече от четирима.

— Имаш ли имената им и къде можем да ги намерим?

— Да, сър. Но…

— Изпрати патрулите по магистралите да ги приберат всичките наведнъж. Много сирени, много шум. Искам да се знае, че сме ги задържали. Дъч, ти ще поработиш върху подробностите.

— В какво ще ги обвиним? — запита главен инспектор Крамер.

Комисар Келог не обърна внимание на въпроса.

— Хората ти ще ги разпитат, Дъч. А Милър и Бритън ще ги гледат през стъкло, през което се вижда само в едната посока. Мисля, че североизточното крило на детективите е място, което е добро, колкото и всяко друго…

Главен инспектор Крамер кимна.

— Сър — каза Бритън, — ако се забавя много след осем сутринта и това отнеме повече от…

— Няма да работиш повече под прикритие, точка — каза комисарят.

— Сър, аз съм най-добрата възможност да научим нещо, което става в джамията — започна да спори Бритън.

— Как се казва другият ни човек, който работи там с теб?

— Паркър, сър. Той е добър човек, но не е бил там достатъчно дълго, та да му имат доверие.

— Може би ще започнат да му се доверяват, когато разберат, че теб вече те няма — каза Келог. — Освен това, така ще останеш жив. Искам те на разположение, докато това не свърши…

— Но, сър…

— Това е, детектив Бритън — каза Келог категорично. — И така ще стане.

— Да, сър.

— Така, като отида при кмета, ще мога да му кажа, че знаем кои са хората, отвлекли самолета, че сме задържали моллите и сме ти предоставили техния разпит. О’кей?

— Да, сър — каза Бритън.

— Също така можем да се обърнем към съдия с искането за разрешение да подслушваме джамията и телефоните там. Това ще отнеме известно време, но трябва да се направи.

— Комисарю, ние, Вътрешна сигурност и Тайните служби, имаме разрешение да подслушваме в критична ситуация като тази. Трябва само да докладваме по-късно на някой от федералните съдии.

— Това не го знаех — каза Келог изненадан. — Можеш ли да се погрижиш за това?

— Като специален агент, разбира се.

— Ако имаш нужда от помощта на нашето полицейско управление, с радост ще помогнем.

— Благодаря ви, сър.

Келог дълго гледа Кастило.

— Значи ти си майор и зелена барета.

— Да, сър.

— И специален агент от Тайните служби? Каза ми, че имаш необходимите документи, но…

— Имам — каза Кастило. — Положил съм клетва.

— Как се оправяш с това кой си в даден момент?

— Трудно, сър — каза Кастило и погледна Бети Шнайдер.

Тя поклати глава.

— Когато преди малко говорих с Мат Хол, Кастило — каза комисар Келог, — той каза, че ще пристигне възможно най-тихо. Какво искаше да каже с това?

— Обикновено, когато отива в град, където Тайните служби имат офис, те изпращат хора, обикновено от четирима до шестима, в черни автомобили „Юкон“, за да осигурят охрана. А това привлича вниманието. Щом е казал, че ще пристигне тихо, значи не иска да предизвика внимание. Мисля, че ще се обадят в офиса във Филаделфия и ще кажат да изпратят кола, но не „Юкон“, на летището да посрещне самолета. Вероятно няма да кажат в офиса, че ще пристигне секретарят.

— А той с каква лична охрана разполага?

— Двама агенти от Тайните служби. Единият със сигурност ще бъде Джоуел Исаксън, който е нещо повече от бодигард и винаги придружава секретаря. И, най-вероятно, неговият партньор Том Макгайър, който също е нещо повече от бодигард.

— Ти ще отидеш ли да го посрещнеш на летището? Със сержант Шнайдер?

— Не, сър. Аз вече приключих работата си тук. Ще се върна във Форт Браг. Както казах и преди, секретар Хол иска от мен да направя план за неутрализирането на самолета.

— Милър, ти къде и как ще се свържеш със секретар Хол?

— Не знам, сър — каза Милър и погледна Кастило.

— Мисля, че ти трябва да го посрещнеш на летището — каза Кастило. — Дори ще е по-добре, ако сте ти и сержант Шнайдер.

— Никой не се е наспал. Ти имаш ли нещо против, Шнайдер? — запита Келог.

— Не, сър. Ще се справя.

— Добре, тогава, това е уредено — каза комисар Келог. — Милър и Шнайдер ще го посрещнат и ще го въведат в течение на нещата. Ти веднага ли тръгваш за летището, Кастило?

— Веднага, щом моят сержант дойде тук от арсенала. Дори вече може да е тук.

— О’кей, да започнем с прибирането на лунатиците и подслушването на мястото. Може да извадим късмет, въпреки онова, което казва Бритън. Аз поне се надявам.

(ШЕСТ)

В колата без отличителни знаци на път за летището, Кастило отново се обади на секретар Хол.

— Сър, съжалявам, късно е, но казахте да ви държа в течение.

— Какво има, Чарли?

— Специалното радио тук е инсталирано и свързано с другото в офиса ви и третото — във Форт Браг. Ще имате бърза и непрекъсната връзка. Дик Милър и сержант Шнайдер, която знае какво става тук, ще ви посрещнат и ще са на ваше разположение, докато сте тук. Няма какво повече да правя тук, така че ще се върна във Форт Браг, за да се срещна с генерал Макнаб. В момента съм на път за летището.

— Как се справяш с ФБР?

— ФБР изпратиха снимките и имената на двамата сомалийци. В момента ги сравняват с данните за пилотите, обучавали се в „Спартан“ в Тълса. Директорът на охраната там се е пенсионирал от ФБР, така че няма да отнеме много време да бъде потвърдено, че това са хората, които търсим. Дори може вече да е направено. Обзалагам се на последните си два долара, че това са нашите момчета.

— Ние сме готови да заложим много повече от твоите последни два долара — каза Хол.

— Комисарят реши да арестува моллите от джамията, за да види дали ще можем да научим нещо повече — каза Чарли, за да смени темата. — Иска да подслушва телефоните им и щеше да направи необходимото, за да получи разрешение от съдия. Казах му, че в терористична ситуация имаме разрешението да подслушваме подозрителните телефони. Имаме ли?

— Господи, казал си му това, без да знаеш?

— Джоуел ми е казвал, че Тайните служби имат такова разрешение. Или съм останал с такова впечатление. Не обърнах достатъчно внимание, макар че би трябвало. Ще поема вината, сър. Мислех, че е важно да се инсталират подслушвателни устройства, и то бързо.

— Имаме разрешение да подслушваме десет дни, като се брои от деня, в който сме информирали за това федерален съдия. Но трябва първо да уведомим федерален съдия. Ако през десет дни успеем да убедим съдия, че е важно да подслушваме тези телефони, можем да задържим подслушвателните устройства. В противен случай не можем да ги използваме повече. Може би ще пожелаеш да си го запишеш, Чарли.

— Да, сър. Съжалявам, сър.

— Джоуел е на път за там. Ще го накарам да се обади на някой съдия.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Какво, по дяволите, си мислел, Чарли?

— Че нямаме време, сър.

— Е, това не мога да оспоря. Обади ми се веднага, щом говориш с генерал Макнаб.

— Да, сър.

Когато Бети спря колата пред самолета, Кастило каза:

— Вие, момчета, се качете в самолета. — Погледна Милър. — А ти, Дик, се поразходи. Искам да говоря насаме със сержант Шнайдер.

Когато Бети и Кастило останаха сами в колата, тя първо го погледна, а после извърна глава.

— Нали искаше да знаеш за Карл Госингер — каза той.

— Това не е важно — каза тя.

— Роден съм в Германия. Името на майка ми е Госингер. Баща ми бил американски офицер, загинал във Виетнам. Не били женени и той не знаел за мен. И аз не знаех за него, докато на майка ми не й остана много време да живее. Когато научи за мен, семейството на баща ми ме доведе в САЩ и аз приех тяхното име. Дори Дик не знае тази история. Фернандо знае, но едва ли и някой друг. Немците ме смятат за немец, имам паспорт и така нататък. Полезно е за работата ми.

— Защо ми разказваш това?

— Защото не искам да се връщаме към „сержант Шнайдер“ и „майор Кастило“.

— Чарли, дори не си спомням кога спах за последен път. Не мога да се справя с повече информация сега. А вероятно няма да искам и да знам, когато всичко това приключи. След като ти не знаеш кой си, мога ли аз да знам? Качвай се в самолета.

— Няма ли пак да ме целунеш?

— Не!

— Добре. Трябваше да опитам — каза Чарли. — Няма да те безпокоя повече.

Слезе от колата. Беше преполовил разстоянието до самолета, когато тя го повика:

— Чарли!

Той се обърна.

— Забрави си телефона.

— По дяволите! — каза той и заподтичва към колата.

„Сигурно не съм уцелил джоба си, когато го прибирах.“

Потупа джоба си. Телефонът беше там. Бети не беше слязла от колата, но беше отворила вратата. Той седна до нея. Тя докосна лицето му с длан, после го целуна, както беше направила първия път. Не страстно, но не и студено. Нежно. После сложи длан на гърдите му и го отблъсна.

— А сега се качвай на проклетия самолет — каза тя. — И, за Бога, внимавай!

Милър стоеше до вратата на самолета.

— Може ли вече да се върна при колата? Приключи ли разговорът ти с дамата?

— Нито дума повече, Дик! — каза Кастило и тръгна нагоре по стъпалата.