По заповед на президента

(ЕДНО)

Хотел „Мейфлауър“

1127 Кънектикът авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

16:55, 31 май 2005

— И значи ти се превърна в преданото момче на полковника — зелена барета? — запита Фернандо.

Кастило кимна. Запита, с повдигната вежда, дали Фернандо иска още едно питие. Фернандо му подаде празната си чаша.

— „Предано момче“ не описва съвсем точно онова, което бях — каза Кастило. — Но работех пряко за него.

— И той уреди прехвърлянето ти просто така?

— „C–5“ ни остави на земята, както и „Бъгито“ на Макнаб, в базата на Военновъздушните сили в Доувър, Делауеър — каза Кастило. — Макнаб ми каза да закарам „Бъгито“ във Военния център във Форт Браг и че когато го направя, ще мога да си взема десет свободни дни, след което трябва да му докладвам в Браг. Запитах го как се предполага, че трябва да излетя с „Бъгито“ от въздушната база и да се приземя в Браг. Той каза, че е сигурен, че ще измисля нещо, и ме остави там, застанал до „Бъгито“, в късите ми панталони, екипа за сафари и чорапите ми с дължина до коляното.

— Къси панталони? И екип за сафари? И какво още?

— И чорапи с дължина до коляното — каза Кастило. — Това въобще не мога да го забравя.

Изражението на Фернандо подсказваше, че му е необходимо обяснение.

— Научих историята от другите момчета — каза Кастило. — Той ги строил в редица, казал, че е разгледал предишните военни действия в областта и е научил, че британската униформа е къси панталони, яке като за сафари и чорапи с дължина до коленете. И поръчал същата униформа в Найроби на един търговец, който осигурявал ловно облекло. Тази униформа била много „по-смислена“, както казал той, от тази на американската армия.

— А другите неща?

— Те дошли по-късно — каза Кастило с усмивка. — Според историята, която чух, той казал, че Лорънс Арабски, който бил незаконен воин в областта, но жънел успех след успех, винаги носел ghutra an iqal, стандартно арабско покривало за глава. — Той направи кръгово движение около главата си.

Фернандо кимна с глава, за да покаже, че е схванал картината.

— Всъщност има два варианта. Единият е с червен, а другият — с бял плат. Червеният вариант се казва shumagh, а белият — ghutra. Лорънс знаел, че това е част от военното облекло на арабите, и това било достатъчно за Макнаб. В тази „шапка“ очевидно също имало повече смисъл, отколкото във военен шлем, тъй като слънцето в пустинята е много силно. „Шапките“ Макнаб поръчал от Рияд.

— И вие всички всъщност носите тези неща?

— Признавам, доста глави се обърнаха в нашата посока, когато се появихме в Рияд — каза Кастило и се засмя.

— И така, как закара „Бъгито“ до Форт Браг?

— Знаех, че доникъде няма да стигна, ако отида да се обърна с проблема си към Военновъздушните сили. Особено облечен по въпросния начин. Затова отидох в Доувър, наех камион тон и половина, натоварих „Бъгито“ и го закарах до Браг. Благодаря на Бога за кредитната си карта „Американ експрес“. После си отидох у дома и прекарах десет дни с баба и дядо, след което се върнах в Браг.

— Докато аз съм бил в пустинята — каза Фернандо, — пиел съм бутилирана вода и съм ял пакетирана храна.

— Признавам, започвах да се чувствам нещо специално — каза Кастило. — Обаче тази идея ми беше избита от главата, когато стигнах до Браг. Дотогава Макнаб беше вече бригаден генерал. Очаквах благодарности или поздравления за това, че съм закарал „Бъгито“ в Браг. А вместо това той ме сдъвка и ме изплю за това, че не съм опазил скоча и коняка…

— Какво?

— Преди да бъде освободен град Кувейт, момчетата от специалния отряд са били там. Включително Макнаб. Първата им спирка била американското посолство, където той избил вратата на една от стаите и напълнил в „Бъгито“ всичкия алкохол, който дипломатите заключили, преди да излязат. А аз бях забравил, че той е все още в „Бъгито“. Макнаб каза, че ако искам да съм в Специалните части, ще ми се наложи да разбера, че на хората от Специалните части може да се има доверие за всичко, с изключение на чуждото уиски, и че мога да смятам, че съм имал късмет, щом никой не е помислил, че съм достатъчно глупав да го оставя в „Бъгито“ за това, че алкохолът все още е бил там, когато той е прибрал „Бъгито“.

Фернандо се засмя.

— После каза, че ще се наложи отново да тръгне на училище…

— Какво?

— Аз също не знаех какво означава това — отговори Кастило. — Оказа се, че събират току-що произведените бригадни генерали във форт Лийвънуърт, където е училището за генерали и членове на Централното командване.

— Чувал съм за Лийвънуърт — каза Фернандо.

— И там ги учели как да се държат наистина като генерали и висши офицери. Макнаб каза, че истинската причина е да се уверят, че новите генерали не са прекалено едри за новите панталони с лампази…

— Точно така — каза Фернандо. — Генералите имат по един солиден лампаз, следващ шева на панталоните, нали? Бях забравил това.

— … и, с всичко това наум, аз бях на полет 44 от Файетвил за Кълъмбъс, Джорджия, през Атланта, където на следващата сутрин щях да започна курс на обучение в правоспособност за парашутист. „Не обръщай никакво внимание на техните глупости, Чарли“, каза ми Макнаб. „Просто си дръж устата затворена, изкарай курса, после се върни тук и ще ти дам подходящо образование и тренировка.“ И така, след по-малко от двайсет и четири часа, след като бях пристигнал в Браг, току-що награден и ранен герой, участвал в две интересни операции, открих, че лежа в калта на Бенинг, а един сержант, произхождащ от планините на Юга и с широки като платна гърди, на име Дъдли Джонсън, и никога няма да забравя това, тениска, на която пишеше „Въздушнодесантен“, се беше изправил над мен и крещеше — не можех да направя четирийсет лицеви опори — че не може да разбере как един шибан педераст — много ми хареса тази част — като мен е могъл да се запише в армията, камо ли да завърши училището за парашутисти и скокове и че е по-добре да си стегна задника или той ще ме върне там, откъдето съм дошъл, толкова бързо, че задникът ми няма да може да ме настигне и след шест месеца.

— Знам го този нежен и загрижен сержант, за когото говориш — каза Фернандо със смях. После обаче му хрумна нещо и запита: — Той не знаеше ли, че ти си лейтенант? Че си участвал в операция „Пустинна буря“? И че си завършил „Уест Пойнт“?

— Че съм лейтенант? Да, разбира се. Но в училището за парашутисти рангът няма значение. А и бях още едва младши лейтенант. Вероятно беше решил, че току-що съм завършил Корпуса за подготовка на запасни офицери. Не би и помислил, че съм участвал в „Пустинна буря“, а вече бях научил, че да носиш пръстена на „Уест Пойнт“, означава…

— Какво?

— Хората да те наблюдават внимателно, за да видят дали наистина си съвършен, и са абсолютно очаровани, когато се издъниш или те прецакат. И затова пръстенът ми беше, заедно с нашивките ми, в тоалетната ми чантичка. Може и да съм бил глупав, но не мислех да отида в училището за парашутисти с нашивките си на пилот на раменете.

— Но си го изкарал някак си? — запита Фернандо.

— Можех да правя петдесет лицеви опори, когато го завърших.

— А не се ли изкуши на церемонията по завършването да се появиш с пилотските нашивки и пръстена от „Уест Пойнт“?

— Да, но не го направих. Бях работил за Макнаб достатъчно дълго, за да знам, че щом е казал да си държа устата затворена, това означава наистина да си държа устата затворена. А и сержант Дъдли Джонсън само си вършеше работата и се опитваше хората да са още живи, когато завършат училището за парашутисти. Видях го, мисля, около година или година и половина по-късно. Беше подал молба да бъде приет в Специалните части и трябваше да мине през курса на обучение. Беше ред на Макнаб да произнесе приветствената реч, а зад него, в униформа клас А, стоеше онзи така добре познат му лейтенант, пилот.

Фернандо се засмя.

— Проверих как се справя той — каза Кастило. — Не успя да мине през лагера Макол. Отхвърлиха го като „неподходящ“.

— Какво означава това?

— Може да означава какво ли не, но обикновено оценката е такава, когато, след като са огледали и другите му квалификации, преценяващите са решили, че или ще е слабото звено в А-екип, или няма да може да носи своята част от товара. Специалните части изискват повече ум, отколкото мускули. Не можеш да разчиташ на броя на повдигания на тялото, които можеш да направиш.

— Тогава, как, ако се изисква ум, си се справил ти?

Кастило го гледа замислено един доста дълъг миг.

— Фернандо, не се опитвам да се изкарам нещо като Джон Уейн, но когато реших да си побъбря с теб, реших да ги кажа всичко, което мога.

— О’кей, гринго, разбирам.

— Вече бях минал истинския тест, бях участвал в операции и бях носил своята част от тежестта и отговорността. Инструкторите в Макол знаеха това, знаеха също, че трябва само да ми дадат уменията, които нямам, и да доведат до съвършенство онези, които вече имам. На мен всъщност ми харесваше в Макол. Инструкторите познаваха материята, която преподаваха, и искаха да научат другите на нещо. Не мога да си спомня някой от тях да ми е крещял, дори да съм постъпвал наистина глупаво понякога.

— Интересно — каза Фернандо.

— Уикендите ми бяха свободни — продължи Кастило. — Генерал Макнаб пишеше книга за летенето в пустинята, а аз я редактирах през свободното си време. И продължавах да служа като негов пилот.

— И как се отразяваше това на социалния ти живот?

— Ако питаш кога намирах време за жени, нямах такова.

— Бедният гринго.

— Както и да е, най-сетне завърших курса и отново започнах да му помагам.

— Да разнасяш ордьоврите и да му лъскаш обувките?

— Не, всъщност шофьорът му ме взе и ме откара на военното летище „Симънс“, където вторият пилот на Макнаб беше проверил прогнозата за времето и беше подготвил хеликоптера за полет. Но в девет от десет случая той всъщност не правеше това, затова аз също проверих прогнозата за времето и състоянието на хеликоптера, после го закарах до хълма Смоук Бомб. След това се прибрах, приготвих кафе и проверих пощата, която се беше получила през нощта. По това време шофьорът му вече го беше взел и го беше закарал в щаба. След това тримата направихме няколко обиколки бегом на хълма Смоук Бомб, за да раздвижим кръвта си. След което се върнахме в офиса, където прекарах част от деня във водене на бележки за различни срещи, в които генералът беше взел участие, а другата част — като го закарах с хеликоптера там, където той смяташе, че трябва да се появи без предизвестие. В лагера Макол, в затвора…

— В затвора?

— „Делта Форс“ са разположени в сграда, която някога е била затвор. В това има смисъл. Тя вече е била оградена с високи зидове и жици.

— Ти си се забърквал и с „Делта Форс“?

— Ти вече си чувал всичко, което бих могъл да ти разкажа за „Делта Форс“ — каза Кастило, после продължи: — и други места, които той чувстваше, че трябва да държи под око. Понякога дори обядвахме. Денят се смяташе за наистина прекрасен, ако се случеше да прелетим край форт Браг или „Гън клуб“ и генералът решеше, че иска един от фантастичните им сандвичи.

— Като говорим за храна…

— Огладня ли?

— Изял съм само два сладоледа с шамфъстък — каза Фернандо.

— И аз, както току-що осъзнах. От другата страна на улицата има заведение на „Мортънс Чикаго“.

— Не е ли малко прекалено изискано?

— Имат огромни омари. И вкусни пържоли. Предполагам, че няма да стигна там, закъдето съм тръгнал.

— И къде е това?

— Луанда, Ангола.

— И къде, по-точно, е това?

— На западното крайбрежие на Африка.

— За да търсиш изчезналия самолет?

— Да. Ще проверя кога е полетът ми, и после ще отидем да хапнем. Аз дори ще платя сметката — каза Кастило. Извади тефтерче от джоба си, намери желания номер и набра. — Guten abend, heir is von und zu Gossinger, Karl — започна той, после запита какъв е статутът на резервацията му за първа класа. Затвори и погледна Фернандо. — Ще пътувам с „Луфтханза“ — каза той. — Полетът е в един и трийсет сутринта.

— Като Карл фон унд зу Госингер? — запита Фернандо.

— Той е вашингтонският кореспондент на „Тагес Цайтунг“ от град Фулда — каза Кастило. — Акредитиран към Белия дом и всичко останало. Очарователен човек. Хората казват, че дори има добър подход към дамите.

Той отново бръкна в джоба на сакото си и подаде немския паспорт на Фернандо, който го разгледа.

— Да, това име е записано и тук, гринго. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Паспортът е съвсем законен. Тъй като съм роден в Германия, аз съм немски гражданин. Никой не обича журналистите…

— Този вестник е твоя територия и ти признаваш такова нещо?

Кастило се засмя.

— И всяка седмица аз пиша по нещо за вестниците. Обикновено крада информацията от списанието „Американ Кънсървътив“. Така, ако някой реши да провери Карл, там има негова снимка, както и последната история, която той е изпратил от Вашингтон. А ако погледнат по-внимателно, ще видят, че вестникът е основан от Херман фон унд зу Госингер през 1817. Както казах, никой не обича журналистите, но от тях се очаква да задават въпроси. Когато офицер от американската армия задава въпроси, хората обикновено мислят, че работи в някоя от разузнавателните агенции.

— Гринго, защо така изведнъж ми разказваш това? През последните… Исусе, не знам… десет години, мълчиш като риба за това, което правиш.

— Няма да ти кажа нищо, което не трябва да знаеш.

— Защо въобще ми разказваш каквото и да било?

— Откровен отговор ли искаш?

Фернандо кимна.

— Защото понякога не съм сигурен кой съм. Обикновено се разтоварвах за сметка на генерал Макнаб, но това… не е възможно напоследък. А остават само четирима души, на които наистина мога да имам доверие.

— Само четирима? Това е тъжно, гринго.

— Баба, генерал Нейлър, Ото и ти — каза Кастило. — Очевидно не мога да кажа на баба с какво се занимавам, Ото, сигурен съм, се досеща, но с него също не мога да говоря по различни, но също толкова очевидни, причини…

— Той не знае? — прекъсна го Фернандо. — Чудех се за това.

— Сигурен съм, че се досеща, но никога не сме говорили за това — отговори Кастило, после продължи: — Генерал Нейлър знае, но ако му кажа, че понякога съм объркан, той ще ме порицае и ще ме върне обратно в армията. И така, оставаш ти. А ти, слава Богу, можеш да си държиш устата затворена.

— Исусе, какво лошо има в това да се върнеш в армията? Нали каза, че се канят да те повишат.

— Защото съм много добър в това, което правя — каза Кастило. — А ако се върна в армията, какво ще правя там?

— Ще бъдеш полковник. Ще присъстваш на паради. Ще смъмряш остро лейтенантите. Ще пилотираш самолети.

— Няма да стане. По ред причини.

— Върни се у дома в Тексас. Ожени се за някоя от многото жени, които те искат и които държиш в харема си. Отгледай деца.

Кастило като че ли понечи да отговори на това, но не го направи.

— Да отидем да хапнем — каза той.

(ДВЕ)

Международно летище „Дълес“ — Вашингтон

Стърлинг, Вирджиния

01:15, 1 юни 2005

Стюардесата, красива и червенокоса, поведе Кастило към отделението първа класа на „Боинг 767–300ER“ и с усмивка му показа мястото.

— Ich danke innen vielmals — каза той.

— Keine Ursache, Herr von und zu Gossinger — отговори тя, усмихна му се лъчезарно и изключително сърдечно и продължи нататък по пътеката.

Някога Кастило беше познавал друга червенокоса стюардеса, която работеше за „Делта“. Беше изгубил това кратко, но изключително интересно познанство, защото не можеше да запомни, че тя е „член на екипажа на каютата“ и че „лети“ за „Делта“. За нея — името й беше Дороти — разликата беше съществена и всеки, който не можеше да проумее това, очевидно беше шовинист и не можеше да бъде допуснат в леглото й.

Зает с мисли за Дороти и за тази друга червенокоса стюардеса, която имаше наистина хубав задник, както и с това да постави лаптопа в кошничката над главата си, Кастило не забеляза кой ще му прави компания на съседната седалка, докато не седна отново.

— Guten abend — каза той на привлекателната, дългокрака блондинка, която заемаше мястото до прозореца, после превключи на английски. — А дали да не бъде good morning?

— Мисля, че можете да говорите на който език пожелаете — каза тя с усмивка на английски.

— Не мисля, че мястото ми е тук, в първа класа. Мисля, че „Луфтханза“ просто се смилиха над мен — каза той.

— Аз мисля същото за себе си — отговори тя.

Появи се стюард, който носеше табла с чаши с ниско столче.

— Ще пиете ли шампанско, мадам? — запита той на немски.

Дългокраката блондинка отговори на не лош немски:

— Да, благодаря.

Стюардът предложи таблата на нея и на Кастило, който се запита: „Защо думата «стюард» да е достатъчно добра, а «стюардеса» да е нещо като обида?“, а после каза на немски:

— Ще отидете в рая, защото току-що спасихте живота ми.

Дългокраката блондинка се усмихна. Той вдигна чашата си към нея за наздравица.

— За приятен полет — каза той.

— За приятен полет — повтори тя и двамата се чукнаха.

— Защо мислите, че „Луфтханза“ са се смилили над вас? — запита той.

„Дяволски жалко, че ще бъда в Германия само толкова време, колкото е необходимо да сменя полетите.“

— Журналистка съм — каза тя.

„О, по дяволите!“

— Наистина ли?

— Работя за „Форбс“. Получавам доста преференции, когато хората разберат, че работя за „Форбс“.

— Знам — каза той. — Същото е и с мен.

— Вие сте журналист? За кого работите?

— За „Тагес Цайтунг“ от Фулда — каза Кастило. — Малък вестник в Хесе. Пиша предимно за американския бизнес.

— Там или тук? Не мога да не забележа, че английският ви е перфектен.

— От известно време живея във Вашингтон — каза той.

— И си отивате вкъщи във ваканция?

— Ваканция имам всеки път, когато намеря за какво да пиша във Флорида — каза той. — Не, този път ме повикаха. От време на време ме викат в родината, за да се уверят, че декадентска Америка не ме е развалила.

„Господи, колко ще е хубаво някой ден, като срещна хубава жена, да мога да й кажа истината за себе си и за това, с какво се занимавам. Но за да стане това, трябва да имам работа, за която да мога да говоря. Е, дистрибутор съм на пералните машини «Пуул», нали ги знаете? Ха!“

— Не изглеждате така, сякаш лесно се поддавате на корупция и развала — каза тя.

— О, грешите — каза Кастило. — Мога само да се надявам, че няма да се възползвате от мен.

Тя се засмя и показа хубави бели зъби и здрави розови венци.

— Без обещания — каза тя и му подаде ръка. — Патриша Уилсън. Пат.

Ръката й беше топла и мека.

— Казвам се Карл, но се опитвам да накарам хората да ме наричат Чарли — каза той.

— Радвам се да се запозная с теб, Чарли.

Пилотът им нареди да се приготвят за полета.

Когато включиха осветлението в помещението на следващата сутрин, Кастило отвори очи и видя, че Патриша Уилсън още спи до него. Беше свалила седалката изцяло назад — тя беше от новите, които заемаха почти хоризонтално положение. Малката въздушна възглавничка беше подложена под врата й. Изглеждаше добре. Много жени, помисли си той, не изглеждат добре рано сутринта, особено след като са прекарали по-голямата част от нощта в полет над океана. Някои спяха с отворена уста. Някои дори хъркаха, което той намираше за забавно, макар и не за особено привлекателно.

Той разкопча колана си и внимателно се изправи, за да не я обезпокои, взе лаптопа си от кошничката над главата си и отиде в тоалетната. Пусна една вода, свали капака на тоалетната и остави куфарчето с лаптопа върху него. Бързо направи сутрешния си тоалет, което означаваше да напръска лицето си с малко одеколон, да измие зъбите си и да се огледа в огледалото.

Като свърши с това, той отвори куфарчето с лаптопа и извади една от подложките, които заемаха свободното пространство около компютъра и го омекотяваха. Приличаше на обикновена черна подложка, но не беше. Той я раздели на две. После подреди всички документи, които го идентифицираха като Карлос Гуилермо Кастило, вътре. „Подложката“ беше изработена от специална пластмаса, която щеше едновременно да запази документите и да попречи да се виждат от апаратите с рентгенови лъчи. Затвори внимателно „подложката“, остави я обратно в куфарчето, закопча го и се върна на мястото си.

Патриша Уилсън не само беше будна, но седеше и пиеше чаша доматен сок. Имаше още една чаша доматен сок на малката табличка между двете седалки. Посочи му я.

— Не ми приличаш на човек, който би пил портокалов сок или сок от грозде — каза тя. — Добре ли е?

— Можеш да четеш мисли — каза той. — Което вероятно ще ми докара беди.

Тя се усмихна, но не отговори директно.

— Позволи ми да стана, за да отида там, където беше ти — каза тя. — А после можеш да седнеш. Ако искаш, заеми моето място.

(ТРИ)

Международно летище Франкфурт

Франкфурт на Майн, Западна Германия

09:00, 2 юни 2005

Когато „Луфтханза 767“ се приземи на международното летище във Франкфурт — за което той винаги мислеше като за „Райн-Майн“, както то беше известно сред американския военен персонал, — Кастило си спомни, малко болезнено, първия път, когато беше дошъл тук преди двайсет и четири години, когато беше едва дванайсетгодишен.

Беше се сбогувал с майка си три часа преди това. Беше разбрал, че тя е много близо до смъртта и не иска той да види последните й дни. Но му беше наистина трудно да я остави — и двамата знаеха, че си казват последно сбогом.

Ото Гьорнер го беше взел, заедно с баба му и дядо му, от Бад Херсфелд с мерцедеса на майка му. Майор Нейлър, съпругата му, полковник Лустръс и неговата съпруга ги бяха посрещнали във фоайето за ВИП-пътници на „Пан Американ“. С тях беше и човек от американското консулство, за да се увери, че нещата ще протекат гладко. Това беше първото доказателство за онова, което майка му беше казала за дядо му. Той наистина беше „човек с влияние“.

Семействата Нейлър и Лустръс му казаха, че ще се видят с него в Америка. Не им беше повярвал. Ото го беше накарал да обещае, че ще пише и че може да се обади по телефона всеки път, когато има нужда да поговори с някого. Мисис Нейлър и мисис Лустръс го бяха целунали. Майор Нейлър го беше прегърнал здраво през раменете. Ото му беше стиснал ръката. А после той, баба му и дядо му се бяха качили на автобуса, който щеше да ги закара до отделението първа класа на самолета. Този самолет беше не само най-големият, който Карл беше виждал, но и първият, в който се качи.

Беше втренчил поглед през прозореца, бореше се със сълзите, докато самолетът се придвижваше към пистата, а после гладко излетя. Беше изненадан за колко кратко време Германия изчезна под тях.

Пат Уилсън отиде с Кастило, за да наеме кола. Тя трябваше да пристигне в Берлин, така му беше казала. И това беше наистина най-краткият маршрут за нея — дори това да означаваше да чака два часа във Франкфурт, за да смени самолетите, щеше да стигне в Берлин по-бързо, отколкото ако беше чакала директен полет Далас — Берлин или Ню Йорк — Берлин.

Бяха си разменили телефонните номера и си бяха обещали да се чуят, когато някой от двамата посети града на другия — „Форбс“ се публикуваше в Ню Йорк. Той имаше намерение да й се обади следващия път, когато му остане малко свободно време в Манхатън, но номерът, който й даде, беше на телефонния секретар в апартамента му в „Мейфлауър“. Никога не отговаряше, винаги изчакваше включването на секретаря. А той съобщаваше, на немски и английски, че хер Карл фон унд зу Госингер е извън града, но ще върне обаждането веднага щом може, ако обаждащият се остави име и телефонен номер след сигнала.

Не искаше да се види с нея във Вашингтон. Тя беше журналист, а в живота му имаше прекалено много неща, които можеха да възбудят любопитството й.

Да я види в Ню Йорк, беше нещо различно. Или на всяко друго място с изключение на Вашингтон. Може би той случайно щеше да се озове на някое място, където я зовеше журналистическият дълг.

Докато потегляше в наетия „Опел Капитан“, Кастило с изненада осъзна, че наистина иска да види отново Патриша Уилсън.

(ЧЕТИРИ)

Изпълнителните офиси на „Тагес Цайтунг“

Фулда, Хесе, Западна Германия

10:45, 2 юни 2005

Кастило пое по магистрала А66 към Шултхайм, където зави и пое по магистрала 40, продължи по нея, докато стигна до главно шосе А7, което водеше към Фулда. Щом излезе от натовареното движение във Франкфурт, пътуването се оказа приятно за него. Стрелката непрекъснато показваше малко над 120 км/час, което беше едновременно достатъчно бързо и безопасно, тъй като по магистралата нямаше много завои. Той поддържаше тази скорост, а край него минаваше непрекъснато поток от автомобили, предимно марка „Фолксфаген“, макар понякога да преминаваха и автомобили „Ауди“, „Порше“ или „Мерцедес“.

Каза на едрия бодигард, който най-вероятно беше бивше ченге и охраняваше входа на „Тагес Цайтунг“, че името му е Госингер и че има уговорена среща с хер Гьорнер, което не беше съвсем вярно, но му осигури достъп до паркинга.

Докато влезе в сградата, която беше построена в края на деветнайсети век, разрушена по време на Втората световна война, а после построена наново, и се изкачи по огромното стълбище, което водеше към офиса на Ото, той вече стоеше на стълбите и го чакаше.

Ото Гьорнер беше от Хесен, но изглеждаше като жител на Бавария, и то така, както ги изобразяват на пощенските картички. Едър и дебел, с червени бузи, излъчващ gemutlichkeit. Беше облечен в тъмносив костюм с жилетка, най-вероятно ушит в Берлин, но щеше да изглежда също толкова на място и в кожени панталони, зелена шапка и бира в ръка.

— Ach, der verlorene Sohn7 — каза Ото. — Трябваше да ме уведомиш, че идваш. Щях да изпратя някой да те посрещне.

„Искаш да кажеш, че сам щеше да дойдеш да ме посрещнеш.“

— Наех кола, няма проблем — каза Кастило.

Ото го прегърна през раменете, когато Кастило застана на върха на стълбите, а той го прегърна кратко, след което двамата влязоха в офиса.

Двете жени и мъжът във външния офис се изправиха при влизането им. Кастило им се усмихна и се здрависа с всеки от тях. Те знаеха кой е и мислеха, че знаят с какво се занимава. Той беше собственикът и вашингтонският кореспондент на вестниците на семейство Госингер. Което за тях означаваше, че той е обикновен плейбой.

Ото го последва в офиса и му махна с ръка да седне на един от кожените фотьойли, обърнати към бюрото му.

— Всъщност тъкмо мислех за теб — каза Ото.

— Поласкан съм.

— Току-що получих месечната ти сметка от „Мейфлауър“ — каза Ото. — Трябва да дойда да те видя и да разбера за какво харчиш всичките тези пари.

— От друга страна, ти не ми плащаш заплата — каза Кастило. — Не бива да го забравяме. Особено след като ме изпращаш на целия този път до Африка.

— Там ли те изпращам?

— Аха.

— И каква е тази история? — запита Ото, после сам си отговори: — Изчезналият самолет?

Кастило кимна.

— Всъщност следя дългите и заплетени репортажи на „Ройтерс“ — каза Ото. — И мисля, че дори публикувахме кратко и сбито резюме в неделното издание.

— Историята изглежда интересна — каза Кастило.

— Смея ли да се надявам, че ще изпратиш нещо, което бихме могли да използваме?

— Освен ако не ме изяде някой лъв или канибал, мисля да изпращам репортажи всекидневно.

— Кога искаш да заминеш?

— Имам запазено място за самолета на „Бритиш Еъруейз“, който излита от „Хийтроу“ в седем и трийсет утре вечер и ще пристигне в Луанда в четири и десет на следващата сутрин.

— И ще те изпратим с първа класа, нали?

— Полетът е дълъг, Ото.

— А знаеш ли, че ще имаш нужда от виза?

— Получих такава в Щатите. Един от служителите в консулството просто не можеше да направи повече за мен.

Ото изсумтя.

— И не можеш ли да останеш тук поне два дни? — запита той.

— Бих искал, Ото, но…

Ото сви рамене. Нито дума, нито дори една дума не беше произнесена между тях за онова, с което се занимаваше Кастило. Но това не означаваше, че Ото не знае. Той беше много интелигентен и изключително способен журналист. Знаеше, но никога не задаваше въпроси.

— Това е в Луанда, Ангола, нали така? — запита Ото.

Кастило кимна.

— Искаш ли да уведомя нашето посолство за отиването ти там?

— Може да ми бъде от полза.

— Имаш ли билет до Лондон?

— Не. Нямам и резервация за хотел в Луанда.

Ото вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си и каза на фрау Шрьодер да се погрижи хер Госингер да стигне до „Хийтроу“ навреме за полета си до Луанда в 7:35 следващата сутрин и да му намери и място за отсядане, а когато свърши с това, да изпрати съобщение до немското посолство в Луанда, Ангола, за да ги уведоми, че хер Госингер ще пристигне в страната и че трябва да му се отдаде дължимото уважение. И да отмени всичките му ангажименти за останалата част от деня, защото той и хер Госингер ще отидат до Бад Херсфелд, и че тя може да се свърже с него в колата му или в Къщата в гората.

— Ще отидем до Бад Херсфелд, нали? — запита Кастило, когато Ото затвори.

— Искам да видиш кръщелника си, както и другите деца.

— Добре — каза Кастило и се усмихна. — Трябва да ти предам поздравите на Фернандо.

Това не беше вярно, разбира се. Но ако беше казал на Фернандо къде ще отиде, Фернандо щеше да каже: „Предай поздравите ми на Ото.“

— Аз съм също кръстник на едно от децата на Фернандо. Казва се Хорхе.

— Как е Фернандо?

— Е, мисля, че все още израства — каза Кастило. — Добре е. Работи много.

— Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнеш? — запита Ото.

— Закусих обилно в самолета, благодаря.

— А как е баба ти?

— Много добре, благодаря. Прекарва по-голямата част от времето в хасиендата, но не са много нещата, които й убягват. Видях я само преди два дни.

— Ще й предадеш ли сърдечните ми поздрави, Карл?

— Разбира се.

Когато на излизане минаха през външния офис, Ото се обърна към Кастило и каза:

— Дай ми ключовете за наетата кола, Карл.

— Защо?

— За да може някой да я закара до агенцията. Няма смисъл да плащаш за нея, щом няма да я използваш. — Той направи пауза, хрумна му нещо и добави: — Освен ако няма някаква причина, поради която да не мога да те откарам до летището?

„Бих предпочел да не го правиш. Но как бих могъл да ти откажа?“

— Пътуването до Франкфурт и обратно е дълго.

— Добре. Така ще можем по-дълго да сме заедно.

— Оставих багажа си в колата — каза Кастило.

— Фрау Шрьодер, ще оставим ключовете на взетата от Госингер кола под наем на охраната — нареди Ото. — Нека някой се погрижи за нея.

Колата на Ото беше черен „Мерцедес S600“, голяма, с двигател V–12. Кастило знаеше, че тя е собственост на една от компаниите. Тя осигуряваше превоз на служещите и разноските минаваха за служебни, не бяха част от облагаемия доход на Ото.

През шестте дни, в които Фернандо Кастило беше в Германия, за да се запознае с внука си и да го отведе у дома, той беше опознал достатъчно Ото Гьорнер, който управляваше компанията, откакто Херман Вилхелм фон унд зу Госингер и синът му Вилхелм — дядо и чичо на Кастило — бяха загинали на магистралата, беше преценил правилно способностите му и беше стигнал до извода, че той може да остане начело и за по-нататък.

Дядото каза на Карлос години по-късно — когато се беше прибрал у дома в навечерието на Коледа през последната си година в „Уест Пойнт“ и оставаше малко време до навършването на двайсет и първата му година, — че е накарал да разследват Ото възможно най-бързо. Дядо му беше казал, че не може да вярва само на очите си и не може да прецени правилно характерите, ако няма факти, които да го подкрепят.

Ото очевидно беше устоял на внимателното разследване, защото оттогава управляваше всичко.

Въпросът с имението беше по-сложен. Херман фон унд зу Госингер имаше намерение да остави Къщата в гората и двайсет и пет процента от другата си собственост на дъщеря си. Останалата част от имението трябваше да остане на сина му.

Но, по воля на съдбата, Вилхелм беше умрял първи в онзи черен „Мерцедес“, а съдът още не беше взел окончателно решение, когато умря и Ерика фон унд зу Госингер.

— Типичната абсурдност на немците, Карлос — беше му казал дядо му. — Всички знаят, че цялата собственост трябва да остане за теб, защото си единственият жив наследник. Чичо ти нямаше нито съпруга, нито деца. Това означава, че собствеността му трябва да премине върху най-близките му живи роднини — дядо ти и майка ти. Нейното завещание оставя всичко на теб. Ако дядо ти беше умрял първи в онази катастрофа, имението щеше да бъде разделено според указанията в завещанието му. Но тъй като чичо ти вече беше мъртъв, неговото наследство трябваше да отиде при майка ти. Но ако чичо ти беше умрял първи, неговото наследство щеше да бъде разделено между най-близките му роднини — баща му и майка ти. Но тъй като баща му беше мъртъв, то трябваше да отиде при майка ти, която вече те е посочила за свой единствен наследник. Бяха необходими петдесет адвокати, пет години и Господ знае колко съдии, както и много пари, за да бъде разплетен този случай, макар да нямаше никакво значение кой съд какво е решил. Естествено е ти да получиш всичко, когато навършиш двайсет и една. А това ще се случи на тринайсети февруари.

— И какво ще правя с наследството? — беше запитал Карлос.

— Ако си умен, ще продължиш онова, на което сложих основите заедно с Ото Гьорнер. Той получава добра заплата, доста облаги, включително ползването на къщата в Бад Херсфелд, кола и разплащателна сметка в „Американ IRS“, която няма да му позволи да открадне и да се измъкне, плюс процент от печалбата. Той работи много и упорито, честен е и много умен. Ще продължавам да държа нещата под око вместо теб, ако искаш.

И той го беше правил, докато беше жив.

Сега семейната адвокатска къща държеше под око нещата в Германия и Фернандо, който беше получил адвокатска степен след операция „Пустинна буря“ по съвет на дядо си, също внимаваше как се развиват нещата.

Фрау Хелена Гьорнер беше русокоса жителка на Бавария, но не носеше косата си сплетена на плитки. Косата й имаше цвят, който караше Кастило да мисли за Патриша Уилсън, и беше облечена в дрехи на Наймън Маркъс или може би на Бонуит Телър.

Като влезе във фоайето на Къщата в гората, тя го целуна — или поне издаде такъв звук в близост до бузите му. Миришеше на скъп парфюм. Той нямаше представа какво всъщност мисли тя за него, дали е доволна или недоволна, дали въобще за нея означава нещо фактът, че той е кръстник на втория им син, Херман Вилхелм, който беше кръстен едновременно на дядо му и чичо му.

Тя беше десет, а може би дори повече, години по-млада от Ото. Бяха се оженили, когато Кастило беше в първата си година в гимназията и Ото, бизнесмен до мозъка на костите, беше съчетал медения им месец с пътуване до Щатите, за да присъства на бизнес конференция с Фернандо Кастило в Сан Антонио. Баба му беше харесала фрау Гьорнер и беше приела с радост идеята той и Фернандо да прекарат лятната ваканция в Германия. Беше му казала, когато той и Фернандо се качваха на самолета за Германия, че Хелена й е споделила как Ото е предложил (той го бил казал) няколко пъти брак на Ерика фон унд зу Госингер, но тя отказала. И това, че Ото винаги бил гледал на Карл като на свой син.

— Ако знаехме, че ще дойдеш, Карл — каза Хелена, — щях да приготвя нещо. Щяхме да поканим и някои от старите ти приятели от „Сейнт Йохан“.

„Още една причина, поради която не казах на Ото за пристигането си.“

— Може би следващия път — каза Кастило. — Но ти благодаря все пак, Хелена.

— Карл е дошъл просто за да ни види — нас и децата — каза Ото.

— Как са Фернандо и Мария? — запита Хелена. — И баба ти?

— Всички са добре, благодаря, Хелена. Изпращат ти поздравите си.

— Е, да отидем отзад, времето е прекрасно, може би пролетта най-после дойде, и да изпием по чаша вино преди обяд — каза Хелена. — Или вие, двамата, като ви познавам, ще искате нещо по-силно? Децата си идват у дома обикновено към четири, но понякога излизат с приятели. Ще им се обадя, за да съм сигурна, че ще се приберат у дома.

„По дяволите, не нося подаръци за тях. Освен многото други неща аз съм лош кръстник и чичо. Ще им дам пари.“

Той и Ото тъкмо се бяха чукнали с чашите скоч, когато един от слугите му подаде безжичен телефон.

— Фрау Шрьодер, хер Госингер — казаха му в слушалката. — Запазих място за „Бритиш Еъруейз“…

— Минутка, фрау Шрьодер, бих искал да си запиша.

Направи знак на Ото да му подаде нещо за писане и той му подаде подвързан с кожа бележник и химикал.

— Журналист, който няма бележник? — запита Ото.

— Диктувайте, моля, фрау Шрьодер — каза Кастило.

— Хер Госингер, не можах да ви запазя билет първа класа до Лондон…

— А с какво разполагаме?

— Билет бизнес класа за полет 907 на „Бритиш Еъруейз“, който тръгва от Франкфурт утре следобед в четири и трийсет и пристига в Лондон в пет и петнайсет.

— Чудесно — каза Кастило.

— Предполагам, че имате билет за Луанда?

— Да, имам.

— В такъв случай, хер Госингер, от „Бритиш Еъруейз“ във Франкфурт ще прехвърлят багажа ви за Луанда, ако искате.

— Чудесно.

Направих резервация за вас в хотел „Президент“, малък апартамент, в Луанда. Хотелът е от веригата „Меридиен“. Ще изпратят кола да ви посрещне на летището и ще ни изпратят сметката директно.

— Фрау Шрьодер, вие сте чудесна. Много ви благодаря.

— За мен е удоволствие, хер Госингер. Билетите ще бъдат на гишето на „Бритиш Еъруейз“ във Франкфурт, а сега, след като одобрихте пътуването, ще уведомя немското посолство в Луанда за отиването ви там.

— Отново ви благодаря, фрау Шрьодер.

— За мен е удоволствие. Приятно пътуване, хер Госингер.

(ПЕТ)

Летище „Хийтроу“

Лондон, Англия

19:15, 3 юни 2005

Фоайето за първа класа на летище „Хийтроу“ осигуряваше достъп до интернет в кабинки, които предлагаха известно уединение, но Кастило реши да не уведомява шефа си по електронната поща къде е и къде отива. Защото секретар Хол знаеше къде отива и не очакваше доклад за всяка крачка. Вместо това Кастило изпи едно питие и гледа новините по ВВС, докато при него не дойде красива служителка на „Бритиш Еъруейз“, за да го вземе, както и една двойка високи африканци, облечени в костюми, които вероятно бяха от Нигерия, смееха се през цялото време и явно се забавляваха.

Помисли си също така, може би нелюбезно, докато вървяха през терминала към изхода, че британците все още запазват разликата между класите не само в обслужването, но и в обществото. От службата за пътниците го бяха извикали по име — включително фон и зу — на немски. Към африканците се бяха обърнали на френски като към мосю и мадам Le Ministre, което означаваше две неща — че не бяха от Ангола, където се говореше португалски, и че той е държавен служител, което обясняваше какво правят в първа класа. Тримата очевидно щяха да бъдат единствените пътници в първа класа.

Пътниците за бизнес класата се бяха строили на опашка под грижата на друга служителка на авиокомпанията и приличаха на ученици, които се готвят да влязат в училищната библиотека. Той предположи, че са около двайсет-двайсет и пет на брой, беше им необходимо известно време, за да минат през крайната проверка, която, разбира се, не се спазваше стриктно за пътниците от първа класа. Най-ниската класа вече бяха заели местата си в самолета, тяхното помещение заемаше по-голямата задна част на „Боинг 777“.

Щом веднъж мина през вратата и се качи на самолета, три стюардеси под ръководството на един стюард ги въведоха, широко усмихнати, в отделението за първа класа, което беше в челната част на самолета.

Той нямаше намерение да поглежда вдясно — към отделението за бизнес класа, защото обикновено виждаше нечие лице, на което е изписано разочарование, че притежателят му не е филмова звезда, петролен магнат или арабски принц в компанията на русокоса красавица.

Но погледна. И видя Патриша Уилсън.

„Исусе, това е последното, от което имам нужда! Наистина ли беше тя? Много добре знаеш, че беше тя. Дали ме позна? Готов съм да се обзаложа, че да. На очарователното й лице беше изписано любопитство, но и изненада. Какво, по дяволите, бих могъл да направя по въпроса?“

Стюардесата му подаде чаша шампанско. Преди да е изпил половината, пилотът им нареди да се приготвят за полета.

Ревът на двигателите му подсказа, че са престанали да се издигат и летят по трасето, въпреки че надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ още светеше. Това беше обяснено, когато се отвори вратата към помещението за екипажа и капитанът, мъж на средна възраст с кралски мустаци, излезе и бързо се скри в тоалетната.

„Е, предполагам, че е забравил правило 13. Изпикай се, преди да се качиш в самолета.“

Кастило разкопча колана си и отиде до вратата на тоалетната. Когато капитанът излезе, Кастило му подаде бизнес визитната си картичка.

— Имам малък проблем, който можете да разрешите за около десет секунди, капитане.

На капитана не се хареса това, че го спират, но човек не може да не обърне внимание, камо ли да се скара, на пътник от първа класа.

— С какво мога да ви помогна? — запита той.

— Има пътничка в бизнес класата, журналистка, много красива журналистка, мис Патриша Уилсън, която работи за списание „Форбс“. Много бих искал да прекарам полета в нейната компания. Или преместете мен там или нея — при мен.

Капитанът огледа помещението за първа класа. Само три от осемнайсетте места бяха заети. Извика стюарда.

— Стюардът ще се погрижи за вашия малък проблем, сър — каза капитанът, когато стюардът се приближи достатъчно, за да ги чуе.

— Много ви благодаря, капитане, за любезността ви.

— Няма нищо — каза капитанът. — Радвам се, че можах да ви помогна.

— Помислих си, че си ти — каза Патриша Уилсън три минути след като надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ угасна. — В Луанда ли отиваш?

— Там ли отива самолетът?

— Заради историята с изчезналия „Боинг 727“? — запита тя.

Той кимна.

— Аз също — каза тя.

„Ти ми каза, красиво същество, че отиваш в Берлин. Следователно излъга. Или лъжеш сега. Или и двата пъти. Какво, по дяволите, става тук? Освен това изчезналият самолет е гореща новина. «Форбс» излиза всяка седмица. Те не публикуват горещи новини.“

Като че ли прочела мислите му, Патриша Уилсън каза:

— Редакторът ми иска задълбочен репортаж за немарливостта във въздушния контрол в Африка и аз си помислих: „Е, защо да не започнем с това, как така са изгубили самолет?“

„Добър опит, Патриша, но това са глупости.“

— Добра идея — каза Кастило.

(ШЕСТ)

Хотел „Президент“

„Ларго де Феверейро“

Луанда, Ангола

06:05, 4 юни 2005

Имаше дузина чернокожи мъже в делови костюми и шофьорски кепета, които държаха картички с изписани върху тях имена, които чакаха пътниците да излязат от митницата на летището. На една от картичките пишеше:

— Предполагам, че от хотела са изпратили кола и за мен — каза тя. — Какво ще правим?

— Предполагам, че така или иначе, ще трябва да платиш за нея — каза Кастило. — Предполагам още, че и двете коли ще са малки.

— И вероятно френски? — запита тя.

— Ако твоята се повреди, а това вероятно ще стане, аз ще те спася — каза Кастило.

— Ще ми се обадиш ли по-късно? Трябва да се погрижа за външния си вид.

— Добре — каза той.

Той я настани в колата й, „Ситроен“, после последва шофьора си до „Мерцедеса“. Запита се дали това е случайно, или хотелите от веригата „Меридиен“ имат определена политика: немците получават „Мерцедес“, американците — „Ситроен“.

Разочарова се, когато не я видя във фоайето на хотела. Предположи, че движението на малкия „Ситроен“ през сутрешния трафик е било по-бързо и по-лесно и че тя вероятно е вече под душа. Това предизвика моментален визуален образ.

„Няма съмнение в това. В този ранен час хормоните ми препускат. А знаеш, усещаш, че тази жена е опасна и че трябва да се въздържиш.“

Изпробва своя португалски на помощник-управителя, който стоеше зад рецепцията, но френският хотелиер отговори на едва разбираем немски — поздрави го с добре дошъл в хотела и каза, че трябва да задържи паспорта му. Хотелите правеха това, за да са сигурни, че ще им бъде платено — което не беше валидно извинение тук, защото щеше да им бъде платено директно от „Тагес Цайтунг“ — или за да може полицията да ги разгледа.

„Малкият“ апартамент се състоеше от хол, спалня и ниша с бюро и стол, която не беше достатъчно голяма, за да се нарече стая. На бюрото имаше кабел за високоскоростен интернет.

Прозорците и на хола, и на спалнята гледаха към залива, който беше петнайсет етажа по-надолу. Имаше кошничка плодове и бутилка вино на масичката за кафе, а на двойното легло лежеше преметнат хавлиен халат.

Кастило се питаше дали в стаята има подслушвателни устройства, но тази мисъл беше автоматична, свойствена за него. Така, както винаги предполагаше, че оръжието, което взема, е заредено, така винаги предполагаше, че хотелските стаи се подслушват. Познаваше много хора, които наистина би трябвало да внимават повече, а не да се опитват да стрелят с незаредено оръжие или да допускат мисли от рода на: „Няма начин това място да се подслушва и наблюдава.“

Извади лаптопа от куфарчето и го включи в контакта и към интернет. Достъпът наистина беше високоскоростен. Имаше три съобщения за него на tageszeitung.wash@aol.com. Едното беше от компания, която обещаваше да върне цялата сума, ако техният продукт не успее да увеличи размера на половия му член. След като помисли малко, доволен от себе си, той препрати съобщението на fernandolopez@castillo.com.

Второто предлагаше „Виагра“, която можеше да се получи без рецепта, а третото му съобщаваше, че е дошло време да рефинансира ипотеката си. Изтри и двете.

Имаше само едно съобщение на другия му адрес, от shake.n.bake@yahoo.com.

Майор Кастило отдели две минути, за да обмисли отговора си към секретаря на отдел Вътрешна сигурност, после бързо го написа.

Щеше да е загуба на време да отиде до американското посолство тук, а и със сигурност щеше да привлече вниманието към себе си. Още повече, вече беше прочел във Вашингтон обобщенията. Онова, което военният аташе беше изпратил на разузнавателните служби на отбраната, онова, изпратено от ЦРУ до Ленгли, и изпратеното от посланика до Държавния департамент. Ако имаше някакви съществени разкрития или напредък по въпроса с изчезналия самолет, докато той пътуваше към Ангола, секретарят щеше да посочи това в съобщението си или поне щеше да му нареди да се обади у дома.

Работата му тук не беше да намери самолета, а по-скоро, както беше посочил президентът, да открие кой какво знае и кога го е научил.

Немското посолство беше нещо друго. От немски журналист не само се очакваше да се обади там, но Ото им беше изпратил съобщение за пристигането му. Беше още по-важно това, че те може би знаеха нещо или поне имаха мнение по въпроса, което, повече от сигурно, нямаше да споделят с американците.

Кастило разопакова и подреди багажа си, взе душ и се обръсна. Спусна щорите, за да не влиза ранното утринно слънце, и легна да спи.

Имаше намерение да спи до около девет. Когато се събуди, беше 09:05. Облече се, изми зъбите си и слезе във фоайето, изпи чаша кафе и изяде един кроасан, после излезе навън и хвана такси.

Портиерът, който го настани в таксито, го запита на португалски къде иска да отиде, и Кастило му отговори на език, който поне се надявате, че звучи като португалски. Портиерът като че ли го разбра.

(СЕДЕМ)

Шефът на немското посолство, чието име беше Дитер Хаснер, беше на възрастта на Кастило. Беше слаб, почти плешив, добре облечен. Офисът му гледаше към вътрешна градина. Интериорът беше безличен. Единствената картина на стената изобразяваше Бранденбургската врата в Берлин, мебелите бяха модерни, с изчистени линии, съмнително удобни. Кастило не беше изненадан, че столът от хром и кожа, на който седеше Хаснер, изглежда неудобен както за седене, така и за ставане от него.

Хаснер му каза, че посланикът съжалява, че не може да приеме хер фон унд зу Госингер лично, защото дългът го зове, но се надява, че докато фон унд зу Госингер е в Ангола, ще има възможност да го покани на вечеря.

— Това наистина ще бъде много мило — каза Кастило.

— Знаете ли, макар сега да се смятам за жител на Берлин, аз съм от Хесе — каза Хаснер. — Вецлар.

— О, да.

— И съм член на „Алте Марбург“.

Това се отнасяше до университета „Филипс“ в Марбург ан дер Лан, недалеч от Фулда. Кастило беше казал, че е завършил този университет. Знаеше достатъчно за учебното заведение, за да издържи проверка, включително факта, че университетът обикновено е глух за запитванията относно възпитаниците си, освен ако не идват от друг университет. Очевидно не можеше да се впусне в играта „А знаеш ли, спомняш ли си?“ тук, с Хаснер.

— Чичо ми Вилхелм също е завършил този университет — каза Кастило.

— Но не и вие? Вие къде сте завършили?

„Разпитват ме. Защо? Защото посланикът иска да ме провери, преди да ме покани на вечеря? Дали този Дитер тук е от разузнаването на посолството? Дали пък разузнаването не е нещо, което прави в добавка към другите си задължения?

Доколкото знам, никога не съм направил каквото и да е, за да предизвикам интереса на немското разузнаване, но това не означава, че те нямат досие на Карл Вилхелм фон унд зу Госингер.

Дали Хаснер не е направил рутинна проверка още когато е получил съобщението на Ото за пристигането ми? Или е предположил, че щом от «Тагес Цайтунг» ме изпращат, аз наистина съм този, за когото се представям? И дали той, ако предизвикам любопитството му, няма да поиска да ме проверят веднага, щом изляза оттук?“

— От „Сейнт Йохан“ във Фулда отидох направо във Вашингтон — каза Кастило. — Дядо ми твърдо вярваше, че чужд език се учи в съответната езикова среда.

— И така ли е?

— Говоря съвсем свободно американски — каза Кастило. — И поносим английски.

Хаснер се засмя.

— И прекарвате голяма част от годината във Вашингтон?

— Или там, или във Фулда — каза Кастило.

— Разбирам. Фулда предлага почти толкова добър живот, колкото и Вецлар.

— Когато бях дете, ходех в училището на завод „Лайц“ — каза Кастило. Фотоапаратите „Лейка“ се произвеждаха от завод „Лайц“ във Вецлар. — Имах навика да пия по нещо в гостилницата до моста.

— „Зум Адлер“ — каза Хаснер. — Аз също. И така, какво ви води в Луанда?

— Изчезналият самолет…

— Аха — каза Хаснер.

— Човекът, който обикновено отразява тези истории, не можеше да дойде. Аз говоря и малко испански, който малко прилича на португалския.

— Разбирам.

— Какво, мислите, се е случило със самолета?

— А вие колко знаете по въпроса?

— Само онова, което съм прочел във вестниците. „Боинг 727“, който бил тук, на летището, в продължение на година, неочаквано излетял без разрешение и оттогава никой не го е виждал.

— И аз знам почти толкова — каза Хаснер.

— А защо е бил тук цяла година? Как би могъл да се скрие самолет с такива размери? Откраднат ли е бил? И какво би могъл да прави човек с откраднат самолет?

— Може например да го удари в някой небостъргач в Ню Йорк — каза Хаснер. — Но не мисля, че точно това са имали предвид крадците.

— Така ли?

— Щеше да им е много по-лесно да откраднат самолет в Щатите или, да кажем, в Лондон. Освен това, тук сме далечна точка на света и няма да им е лесно да стигнат до мястото, където искат да причинят проблем.

— Това е вярно — съгласи се Кастило.

„Вероятно е вярно, но, по някаква причина аз все още не съм убеден.“

— Имам теория, но моля ви, хер фон унд зу Госингер, наистина не искам да бъда цитиран.

— Не дори и като „висш служител, който пожела да остане анонимен“?

— Не. Въобще не.

„Харесаха му думите «висш служител».“

— Добре, имате думата ми.

— Нека го кажем така — каза Хаснер. — Няма да съм никак изненадан, ако след две или три седмици, или дори днес следобед, самолетът бъде открит на не повече от двеста мили оттук, а може би дори по-наблизо, на някое изоставено летище или сред полето. Всъщност вероятно ще бъде открит само корпусът, а всичко, което би могло да бъде снето, ще бъде снето — двигатели, прибори и апарати, дори колелата и гумите.

— За да бъдат продадени на черния пазар?

— Да. Из цяла Африка има пазар за самолетни части.

— Това оставя отворена възможността собствениците на самолета… Не знаете ли защо е стоял тук цяла година?

— Може да е имал нужда от някои резервни части. Вие знаете ли чия собственост е?

— На малък самолетен превозвач от Филаделфия — каза Кастило. — Самолетът вероятно е бил застрахован и сега ще бъдат обявени претенции към застрахователната компания. Ако те бъдат заподозрени в отвличането на самолета и разпродажбата му на части…

— Точно така — каза Хаснер.

— Бих искал да видя мястото, където е стоял през всичкото това време самолетът — каза Кастило след секунда. — Трудно ли ще бъде?

— Няма много какво да се види — каза Хаснер. — Бетонна площадка в далечния край на летището. Бил съм там. Познавам охраната на летището. Ще им се обадя да им кажа, че ще отидете.

Хаснер отвори чекмеджето на бюрото си и извади две визитни картички от една кутия. Написа някакво име на едната от тях и ги подаде на Кастило.

— Малък подарък за неговата любима благотворителна организация може да се окаже добра идея — каза Хаснер с усмивка.

— Мисля да отида там още сега — каза Кастило. — Преди да е станало много горещо.

— Ще изпратя една от нашите коли да ви закара дотам — каза Хаснер. — А когато свършите, можете да вземете такси до хотела.

— Много мило от ваша страна — каза Кастило.

— Няма нищо — каза Хаснер. Изправи се и подаде ръка.

(ОСЕМ)

Хаснер беше прав. Нямаше какво да се види на летището, макар „малкият подарък“, който Кастило даде на мениджъра на охраната на летището, да му осигури нужното внимание — закараха го до въпросната бетонна площадка с техния пикап, „Ситроен“.

Имаше четири такива бетонни площадки до северния праг на главната писта. Нито една от тях не се използваше. Онази, на която е стоял изчезналият „Боинг 727“, беше идентична с останалите — в пукнатините й растеше трева, беше изцапана с петна от масла и керосин.

От контролната кула, която се намираше в другия край на летището, са виждали самолета всеки път, когато са погледнели към северния край на пистата.

Лесно е било да се излети без разрешение. Пилотът е трябвало само — и почти сигурно точно така е станало — да се обади на наземния контрол за разрешение да отиде до онази част на летището, където свършват самолетните писти и се намират хангарите. Когато това разрешение им е било дадено, пилотът е трябвало само да направи десен завой, за да излезе на старта, после отново десен завой и самолетът е бил вече на пистата. Бил е във въздуха още преди някой, освен най-бдителните хора от наземния контрол, да са забелязали, че не е на някоя от рульожките, които водят до пистите за излитане.

Кастило изброи възможностите наум.

Ако пилотът е летял близо до земята, е изчезнал от погледите само за минута или две, а от радарите се е скрил за не повече от три или четири минути. Ако е летял със скорост от триста възла — а със сигурност това е била минималната му скорост — е изминавал по пет мили на минута. След двайсет минути той е бил на стотици мили от летището. След половин час е бил на поне 150 мили от летището и дори тогава вече да се е изкачил на по-голяма височина, за да пести гориво, е бил само неидентифицирана точка на екрана на радара.

В таксито „Пежо“ на път към хотел „Президент“ Кастило реши, че в Луанда няма да научи нищо повече от онова, което вече знае. В докладите на ЦРУ, ФБР и Държавния департамент сигурно са включени подробности за това, кой е заподозрян, че е пилотирал самолета, кой се е грижел за поддръжката му и е направил излитането му възможно и така нататък. Нямаше никакъв смисъл да си губи времето за нещо, за което вече са положени достатъчно усилия. Когато събере и прочете докладите на всички, щеше да разбере коя от агенциите е взела същото решение — да остави друга агенция да открие нещо и да развие теория, до която би трябвало да стигнат и те. Президентът беше казал, че това е едно от нещата, които иска да знае.

Самолетът щеше да се покаже все някъде. Когато това станеше, той вероятно щеше да може да реши кой е свършил най-добрата работа — кой е научил какво е станало и, което беше още по-важно, кой не е научил нещо, което би трябвало да знае. Плюс, разбира се, кой се е досетил най-бързо и най-точно какво ще се случи.

Президентът беше дал ясно да се разбере, че иска да разбере кой, кога, какво е знаел. И кой е направил или не е направил нещо, което другите са направили.

Кастило реши, че ще отиде в стаята си и ще напише репортаж за „Тагес Цайтунг“. Щеше да го изпрати като електронна поща и до Германия, и до Хол. Секретарят щеше да разбере, че той не е научил нищо, за което вече да не е докладвано.

След това щеше да прекара остатъка от следобеда в бара на хотела. Разговорите с непознати често даваха удивително количество информация. Ако нещо ново — и дори само предположение за нещо ново — изникнеше, той щеше да го открие. Ако не, щеше да се върне в Германия, а от Германия — у дома. Докато самолетът не се появеше някъде, той наистина нямаше какво друго да направи, а самолетът можеше да не се появи и след седмици. Освен ако, помисли си той с горчивина, самолетът не се появи, докато той е над Атлантика.

И като резултат на тези свои разсъждения Кастило реши да стои далеч от мис Патриша Уилсън. По една причина — тя не беше тази, за която се представяше, и флиртуването с нея, дори да не беше опасно, щеше поне да създаде неловки ситуации. Втората причина беше, че той не мислеше, за нея като за жена, която би могла да бъде примамена в леглото му за краткото време, което му оставаше.

(ДЕВЕТ)

Не светна примигваща зелена светлина в механизма на вратата на хотелската стая, когато Кастило пъхна пластмасовия „ключ“ в ключалката.

Той се опита да го пъхне по всички възможни начини, като в същото време работеше с дръжката. Тъкмо беше успял да го пъхне, както си мислеше, на обратно, когато вратата беше отворена отвътре. По рефлекс, той отскочи назад и залепи гръб за стената на коридора.

Не последва експлозия, нито пък в коридора излязоха един или повече хора с оръжие.

Вместо това пълно, усмихнато и много черно лице надникна в коридора. Той веднага го разпозна. То принадлежеше на майор Х. Ричард Милър от американската армия, който някога беше съученик на Кастило. Майорът беше облечен в черен костюм, който не му беше точно по мярка, бяла риза и нещо като черна вратовръзка.

„Изглежда като онези шофьори на летището — помисли си Кастило. — И това вероятно е преднамерено. Какво, по дяволите, прави той тук?“

— Ще трябва да престанем да се срещаме по този начин, Чарли — каза Милър тихо. — Хората ще започнат да говорят.

— Ти, кучи сине! — каза Кастило. — Изплаши ме!

Той бързо влезе и затвори вратата. Двамата се гледаха един дълъг миг.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Кастило.

— Точно това се канех да те питам и аз — отговори Милър, който беше с около петдесет паунда по-тежък и с около четири инча по-висок от Кастило. — Освен това, кой, по дяволите, си ти?

— О, по дяволите! — каза Кастило и двамата се прегърнаха братски. За последно се бяха видели при недотам приятни обстоятелства преди осемнайсет месеца в Афганистан.

— Съжалявам за вратата — каза Милър, когато прекъснаха прегръдката.

— Какво, по дяволите, си й направил?

Милър извади от джоба си черна алуминиева кутия без никакви отличителни белези с размера на мобилен телефон.

— Давам на това нещо десет секунди да открие онова, което търси, после натискам бутона „СПЕШНО“. Така се отваря ключалката, но понякога се прецаква механизмът. Което очевидно се случи в настоящия случай.

Кастило поклати глава.

— Предполагам, че ключалката на минибара е повредена по същия начин?

— Не. Тя е механична. Отворих я с шперц. Всичкото вино е френско, което, разбира се, като патриот, аз не пия. Но има, или по-скоро имаше, бутилка „Джак Даниълс“ и няколко вида скоч.

— Откога си тук? — запита Кастило и отвори минибара.

— От около час. Което е достатъчно да претърся стаята. Чиста е.

Кастило кимна, после извади две миниатюрни бутилки уиски — едната скоч, а другата — „Джак Даниълс“. Милър посочи бърбъна и Кастило му го подаде. Отвори скоча и си наля, а Милър си наля бърбън в наполовина пълната си чаша. Чукнаха се.

— Добре е, че те виждам, Дик — каза Кастило.

— Да, аз също, Чарли — каза Милър. — Никога не съм имал възможност да кажа: „Благодаря, че ме докара.“

Кастило направи неодобрителен жест.

— И така, какво правиш тук?

— Нали знаеш, че ме изпратиха на работа в агенцията, когато излязох от болницата?

— Чух, че обучаваш млади хора за шпиони.

— Това не трая дълго. Силно подозирам, че шефът ми положи огромни усилия да ме преместят. Където и да е.

— И са те изпратили тук? Да правиш какво?

— На хартия, аз съм помощник военен аташе.

— Но всъщност ти си местният шпионин — нещо, за което не можеш да говориш.

Милър кимна.

„Исусе, как ми се иска да го знаех. Щеше да ми спести пътуването дотук.“

— Всъщност работата на шпионина тук е истинска досада — каза Милър.

— Защо?

— Срещнал си я — каза Милър. — Моята шефка.

— Извини ме?

— Тя ме изпрати да открия кой си всъщност. Дамата подозира, че около теб има нещо подозрително, скъпи мой германски журналист.

— Говориш за русокосата дама от самолета?

Милър кимна.

— Коя е тя? — запита Кастило.

— Казва се Уилсън. Мисис Патриша Дейвис Уилсън…

— Не носи брачна халка — прекъсна го Кастило.

— А, значи си все така наблюдателен — каза Милър. — На летището не бях много сигурен в това.

— Което ще рече?

— Направих всичко, Чарли, освен да те целуна — каза Милър.

— Не съм те видял — призна Кастило. — И коя е тази… омъжена… жена?

— Регионалният директор на компанията за Югозападна Африка — каза Милър. — Всичко от Нигерия — всъщност Камерун, не Нигерия — до Южна Африка, но с изключение на тази държава. И половината континент. Нито една от важните държави. Тя шпионира онова, което, в едно политически неправилно общество, някои смятат за африканската „кофа с мед“.

Кастило се усмихна. На военен език варелите, които събираха по петдесет и пет галона, разрязани наполовина и поставени в контейнери в „тоалетните на летището“ — някога известни като „отходни места“ — са известни като „кофи с мед“.

— Тя ми каза, че работи за списание „Форбс“ — каза Кастило.

— Това се нарича прикритие, Чарли — каза сухо Милър.

— А кой е мистър Уилсън?

— Служител от средна величина в Ленгли, може би двайсет години по-възрастен от нея. Една от клюките е, че той е богат педераст с независим доход и се е оженил за дамата, за да сложи край на приказките. Не съм го срещал. Но съм склонен да вярвам на тази неласкава и неприятна клюка.

— А какъв е нейният произход?

— Беше аналитик по селското стопанство в Ленгли, преди да я уцели стрелата на Купидон. Малко след женитбата си успя да се издигне в йерархията, преквалифицира се и получи ранг старши офицер. Оттогава досега се е издигнала още и сега заема тази длъжност. Но тя и на нея гледа като на трамплин, което я прави наистина досадна, да се върнем на темата.

— Как така?

— Подчинените й са виновни за всички грешки, а когато нещо е свършено както трябва — което се случва наистина рядко — тя обира всички овации. Аз лично познавам три млади и прекрасни момчета, които напуснаха, защото не можеха да понасят повече глупостите й.

— И тя мисли, че аз съм подозрителен?

— Или това, или иска да се увери, че наистина си този, за когото се представяш, преди да те допусне в леглото си.

— Тя и такава репутация ли има?

— Чарли, тя със сигурност не получава това, от което очевидно има нужда, у дома си — каза Милър. — Говори се, макар и много тихо.

— Звучи ми като момичето на моите мечти — каза Кастило.

— И как искаш да се справя с това, Чарли?

— Не й казвай, че се познаваме, а продължавай да ме разследваш — каза Кастило. — Искам да знам какво може да бъде „изровено“ за Госингер.

— Както казах, дамата е истинска кучка — каза Милър. — Какво ще стане, когато, рано или късно, тя разбере, че се познаваме?

— С това мога да се справя — каза Кастило. — Наредено ти е да не издаваш, че се познаваме.

— Ти имаш ли такива правомощия, Чарли?

— Дик, на тази „екскурзия“ ме изпрати — но ти е наредено да не издаваш и това — човек, който живее през част от годината в имение в стил „Отнесени от вихъра“, което гледа към Атлантическия океан в Савана.

— Не се шегуваш?

Кастило кимна.

— И за какво е тази „екскурзия“? Можеш ли да ми кажеш?

— Човекът, за когото говоря, иска да знае, цитирам: „Кой какво знае — и кога го е узнал — за изчезналия «Боинг 727»?“

— Мисля, че това се нарича „вътрешно разследване“ — каза Милър.

— Тъкмо се канех да изпратя на шефа си електронна поща. Ще му кажа, че съм попаднал на теб и съм ти наредил да си държиш устата затворена.

— Ти изпращаш електронна поща директно на президента?

— Не. Аз работя за Мат Хол. Секретарят на отдел Вътрешна сигурност. Знаеш ли кой е?

Лицето на Милър показа, че много добре знае кой е Мат Хол и че е изненадан от това, че Чарли е сметнал за необходимо да попита.

— Той е добър човек — продължи Кастило. — Бил е сержант във Виетнам. С президента са стари и добри приятели. Няма да имаш проблеми, Дик.

Милър направи жест, който показваше, че има доверие на Кастило.

— И какво научи за изчезналия самолет? — запита Милър.

— Някои, може би повечето, хора мислят, че е някъде и са го разглобили за резервни части. Много малко хора — че е разбит в небостъргач някъде по света. Има също теория, че пилотът е включил автопилота и е излязъл през задната врата, за да може да прибере застраховката.

— И колко хора са съгласни с моята теория за случилото се?

— Не те разбирам, Дик.

— Че го е отвлякъл Васили Респин.

— Васили кой?

— Руският търговец на оръжие. Не знаеш ли за него?

Кастило поклати глава.

— И не видях името му или нещо, което да наведе на мисълта за руски търговец на оръжие, в докладите нито на ЦРУ, нито на ФБР, нито на някоя друга агенция — каза Кастило. — Запозна ли някого с теорията си?

Милър кимна.

— Сигурен ли си, че си видял всички файлове? — запита той.

— Видях всичко, с което разполагаше Хол, а доктор Кохън се погрижи Хол да разполага с всичко — каза Кастило. — Което предлага какви ли не интересни възможности.

Кастило си помисли, но не каза на глас: „Хей, може би за това е цялата тази история. Както мислят всички, които са близки до Овалния кабинет, три неща не са наред, когато става въпрос за доктор Натали Кохън — в намаляващ ред на важност, първо, че тя е жена, второ, че е прекалено умна, и, трето, че е близка приятелка на президента.

Ако някой се е опитал да забие нож в гърба й, той би се досетил, че тя ще отиде при президента с новината и че той ще възложи на Хол разследването. По две причини. Хол е също така абсолютно предан личен приятел на президента и, за разлика от другите кабинетни служители, не разполага със собствена разузнавателна агенция.

Да се помоли някоя от «тежките» разузнавателни агенции да разследва онова, което тревожи доктор Кохън, щеше да доведе до следното — или ЦРУ да посочи ФБР с пръст, или обратното: ФБР да посочи ЦРУ с пръст. Всички биха търсили навсякъде, но не и в собствената си агенция.

Може би за това е цялата тази история? Може би не изцяло, но този също, със сигурност, присъства.

Ако президентът — и вероятно също и Хол — мислят, че някой мами доктор Кохън, те биха искали да знаят кой е, и фактите на многобройните агенции за изчезналия самолет ще ги насочат в правилната посока.“

— Като например? — запита Милър.

— Дик, това може да е много по-важно, отколкото предполагаш — каза Кастило. — Нека се уверя, че съм разбрал правилно. Ти имаш теория, че руски търговец на оръжие…

— Васили Респин — потвърди Милър.

— … или е откраднал, или е отговорен за кражбата на „Боинг 727“?

— Не мисля, че е бил на самото място, Чарли, но имам ясно изразено чувство, че е замесен в това. Видях и някои от хората му тук.

— Разкажи ми за него. Защо мислиш така?

— Никога ли не си чувал за него? Изненадан съм. Би трябвало да има много данни за него. Много файлове.

— Кой е той? С какво се занимава?

— Да кажем накратко, Чарли, че през 1992, когато Васили бил на двайсет и пет, той купил три товарни самолета „Антонов“ от руските военни. Платил сто и петдесет хиляди общо или поне така чух. Както и да е, руският черен пазар тъкмо започвал да придобива все по-големи размери и значение. Руснаците имали злато, а датчаните имали разни неща — основни неща, които обаче били лукс в Москва — които искали да продадат и да им бъде платено в злато. Респин направил много пари, и то бързо, и след година вече бил основал въздушна линия в Шарджах, в Обединените арабски емирства. Пристанището в Дубай е свободно от мито. Респин, който дотогава вече бил разширил флотилията си, внасял всичко — от химикали до автомобили — в майка Русия. Направил цяло състояние. После се сприятелил с Мобуту в Конго и с това привлякъл вниманието на Ленгли към себе си. Започнали да го наблюдават и малко след това отделът на ЦРУ в Киншаса изпратил снимки на Респин, застанал до „Илюшин“ на летището в Конголезе, докато войниците на Мобуту разтоварвали сандъци с АК–47 и някои други по-сложни оръжия.

— Добре — прекъсна го Кастило. — Знам за кого говориш. Но мислех, че се казва Александър Певснер.

— Това е едно от имената, които той използва — каза Милър, погледна Кастило и безучастно каза: — Учудващо е колко много хора напоследък имат по няколко имена.

— От онова, което чух, Певснер има доста самолети. За какво му е този?

— Да започнем с очевидното. Той има може би около половин дузина „Боинг 727“, а те имат нужда от части. О’кей? Напълно е възможно този да отиде директно в Шарджах…

— Ако е така, наложило се е да зареди гориво — прекъсна го Кастило.

— Вероятно два пъти — съгласи се бързо Милър. — Няма проблем, но е необходимо малко планиране. Приятелското небе над Африка е отворено, Чарли. И има вероятно около трийсет изоставени по-големи или по-малки летища в Конго и Судан, където „Боинг 727“ може да стои незабелязан и да бъде зареден с гориво. Респин е трябвало само да закара гориво до въпросното изоставено летище, а дори и това може би не се е наложило. Който е пилотирал самолета, е могъл да спре в Кисангани в Конго или в Хартум в Судан и да вземе гориво — и на двете места не биха му задали никакви въпроси — а после да продължи до Шарджах.

— Сателитите не са го засекли — нито някакъв друг неидентифициран „Боинг 727“ — на нито едно летище. Където и да е по света — заспори Кастило.

— Какво означава „неидентифициран «Боинг 727»“? — запита Милър. — Трябвало е само да приземят откраднатия „727“ някъде и бързо да боядисат табелите с номерата, а после да изпишат номерата на някои от самолетите „Боинг“ на Певснер, прибран удобно в някой хангар в Шарджах. Биха имали предостатъчно време да го направят, преди от Ленгли да включат някоя сателитна камера.

Той направи пауза, постави ръка на хълбок и имитира фотоаналитик от Ленгли, който разглежда сателитни снимки: „Е, това е «727» наистина, Брус, но не е онзи, който търсим. Този принадлежи на онзи търговец на оръжие. Познавам номера, който е на опашката му.“

— Схващам — каза Кастило и се засмя тихо.

— Може би Певснер сам е използвал самолета, но по-вероятно ще продаде частите на някого другиго… На китайците или някоя организация на Свещената война…

— Каква част от този очарователен сценарий си изложил във файловете си, Дик? — прекъсна го Кастило.

— Изпратих телеграма до Ленгли — третата, мисля — в която изложих този сценарий. Получих потвърждението почти веднага, което означава, че е била на бюрото на регионалния директор за Югозападна Африка, когато е отишла на работа на следващата сутрин. Започнах да пиша пълен доклад, но получих нареждане да не изпращам нищо, докато не ми го поискат.

— Нека да видим дали съм разбрал правилно. Приготвил си повече от телеграма?

— Доклад от шест страници — каза Милър. — Дори го прочетох много внимателно, за да се уверя, че не съм допуснал някоя правописна грешка на по-дългите думи.

— Не съм видял нищо такова. Кога го изпрати?

— Въобще не го изпратих — каза Милър. — Не ми поискаха повече нищо.

— Защо не го изпрати? След като и без това си го написал?

— Казах ти, защото не получих никакъв отговор и нареждане от центъра. Тя не се интересуваше от моето мнение.

— Не се е интересувала? И защо не? Решил си, че просто е отхвърлила идеята ти като нищо неструваща? Защо би направила това?

— Ако въобще някой от Ленгли е отхвърлил идеята ми, много вероятно е да е била тя, макар че не мога да съм сигурен.

— Онова, което трябваше да получим, Дик, беше навременни доклади, както и сурови, още непреценени данни — каза Кастило. — Дори в Ленгли да не са имали време да ги преценят, Хол трябваше да получи докладите. А аз прочетох всичко, което беше получил. Нямаше копие на твоите кратки доклади и въобще нищо, където да се споменава името на руски търговец на оръжие.

Милър кимна.

— Предполагаем търговец на оръжие — каза Милър. — Възможно е да е това, Чарли. Нали искаше да знаеш какво ми подсказва интуицията — както и фактът, че, както може би се досещаш, не харесвам дамата.

— Да.

— Певснер е дяволски умен и за мен не съществува съмнение, макар да няма и доказателство, че агенцията е използвала неговите услуги. Той не задава въпроси какво има в сандъците, които се товарят в неговите самолети. Интересува се само от парите в брой.

— И къде ще отидеш с тази теория, Дик? На кого ще я кажеш? — запита Кастило.

— Щом подозирам, че агенцията е ползвала услугите на Певснер, мисис Уилсън вероятно знае, че е така. О’кей. Ако беше предала доклада ми по-нагоре, можеше да се случат две неща. Първо, подозирам, че от африканската секция щяха да й наредят да ми поиска подробен доклад, както и последващи сведения. Но тя е мислела, че ако продължа да разследвам въпроса, има два възможни резултата. Да изровя нещо, което или ще е конфузно за нея и което ще потвърди, че някои от подчинените й са некомпетентни, или ще отвори кутията с червеи на Певснер и ще подразни силно момчетата, които работят под прикритие. Което от двете да се беше случило, то щеше да бъде пречка по пътя на издигането й.

— Нямаш копие от файла си, нали? — запита Кастило. — На онзи, който така и не си изпратил.

— Разбира се, че не, Чарли — каза Милър. — Да се пазят лични копия от поверителни документи е сериозно нарушение на мерките за сигурност. Всеки, който го прави, не само рискува да бъде незабавно уволнен от ЦРУ, но също така да стане предмет на съдебно преследване. Ти би трябвало да го знаеш добре. — Милър направи пауза, погледна безстрастно Кастило, после запита: — Искаш ли да го видиш?

— Ако отида при шефа си с това, значи трябва да имам потвърждение — каза Кастило.

Милър вдигна замислено дясната си вежда, която остана в това положение около трийсет секунди. После извади визитна картичка от портмонето си, написа нещо на нея и я подаде на Кастило.

— Щом рискувам да пратя по дяволите прекрасната си кариера — каза той, — без да споменаваме жестоката критика, на която ще бъда подложен, значи мога да стигна докрай и да използвам електронна поща. Дай ми адреса си, Чарли, и ще ти го изпратя, като се прибера у дома. Записан е на лаптопа ми. Ще бъде кодиран. Това е кодът.

Кастило погледна картичката. На нея Милър беше написал „глупости“.

— Гринго Кастило дот-ком — каза той. — Искаш ли да си го запишеш?

Милър поклати глава.

— Дик, щом ми го изпратиш, можеш да помислиш дали да не се отървеш от него.

Милър обмисли предложението десет кратки секунди, преди да отговори:

— Ще помисля сериозно по въпроса, Чарли.

Изправи се и му подаде ръка.

— Благодаря за питието, Чарли — каза той. — Защо не ми дадеш три минути да стигна до служебния асансьор и да изляза, преди да откриеш, че нещо не е наред с ключалката ти?

Кастило кимна.

— Добре — каза той. После: — Дик, моето прикритие е повече от добро и надеждно. Но ти наистина рискуваш…

— Знам — прекъсна го Милър. Докосна Кастило по рамото и тръгна към вратата.

Кастило погледна часовника си и натисна бутона за времето. Точно три минути по-късно излезе в коридора, затвори вратата и отново се опита да я отключи. Когато това не стана, той отиде по-надолу по коридора до мястото, където беше видял вътрешен телефон. Портиерът каза, че веднага ще изпрати някого.

(ДЕСЕТ)

На служителя на хотела бяха необходими пет минути да стигне до петнайсетия етаж и още пет минути да се увери, че нещо не е наред с ключалката на вратата на апартамент 1522, след което той също отиде до вътрешния телефон и докладва за това на някого.

След още пет минути от асансьора на петнайсетия етаж слязоха помощник-управителят и началникът на помощния персонал. На тях им бяха необходими още пет минути, за да се уверят, че нещо не е наред с ключалката на апартамент 1522. След това началникът на помощния персонал отиде да се обади за допълнителна помощ, докато помощник-управителят остана, за да увери хер Госингер, че такива неща почти никога не се случват и че веднага ще се погрижат за проблема.

След още пет минути дойде инженерът на хотела с подходящ инструмент. А след още пет минути те успяха да накарат ключалката да функционира поне отчасти. С други думи, тя позволи вратата да бъде отворена, но щом беше затворена, ключът отново беше безполезен.

Инженерът и помощник-управителят се посъветваха нещо шепнешком, след което помощник-управителят каза на хер Госингер, че наистина не би искал да го тревожи, но според инженера някой се е опитвал да влезе в стаята му. И че когато инженерът отново отвори вратата, може би ще е добре хер Госингер да погледне дали нещо не липсва. Освен това, трябвало да се подмени цялата ключалка, което щяло да им отнеме известно време, и ако Хер Госингер нямал възражения, вероятно било най-добре да го преместят в друга стая.

Хер Госингер нямаше възражения.

Помощник-управителят отиде до телефона, говори с човека от рецепцията по въпроса за свободните стаи, после каза да изпратят някого в стаята на хер Госингер.

— 1534 е свободна, хер Госингер — каза той. — Хубав апартамент, недалеч оттук. Може би ще пожелаете да проверите вещите си, за да се уверите, че всичко е тук?

Докато Кастило преглеждаше багажа си, помощник-управителят го следеше отблизо. Кастило се питаше дали това е просто проява на професионален интерес и загриженост за гостите, или той има друга причина за поведението си.

Кастило каза, че всичко е на мястото си.

По това време вече трима портиери кръжаха до вратата. Помощник-управителят щракна с пръсти и посочи. Портиерите изнесоха вещите на Кастило вън от апартамента и ги понесоха по коридора към стая 1534, която беше идентична с 1522. Те оставиха нещата точно на мястото, където бяха в предишната стая.

Помощник-управителят още веднъж се извини за неудобството, което беше причинено на хер Госингер, и предположи, почти шепнешком, че ако ключалката беше немско производство, това вероятно нямаше да се случи.

Кастило най-после се отърва от него, включи лаптопа си и получи високоскоростен достъп до интернет.

Имаше две съобщения в кутията castillo.com. Едното беше от Фернандо, който очевидно беше получил рекламата за средството, което увеличава размера на мъжкия полов член, и беше изпратил отговор.

Второто съобщение нямаше подател и имаше обем 203 килобайта. Кастило го прехвърли на диска си и се зае с разкодирането. Кодът беше съвсем прост. Трябваше само да набере „глупости“ и да натисне бутона за стартиране.

Появи се краткият доклад на Милър, а под него и анализът, който беше приготвил, но не беше изпратил.

„Това е трябвало да бъде достатъчно — помисли си Кастило. — И със сигурност е трябвало да бъде изпратено на секретаря Хол.“

А после прочете шестте страници, които Милър беше написал, но не беше изпратил.

„Не знам дали в тази теория има истина, няма доказателство, но, по дяволите, трябвало е да бъде сведена до вниманието на всички, които биха могли да я проверят. Какво, по дяволите, става тук?“

Прочете страниците отново, после вмъкна написаното от Милър в средата на дългата статия, която той беше написал предимно перифраза на „Американ Кънсървътив“ — за „Тагес Цайтунг“ преди седмица, след което закодира всичко. Изтри файла на Милър и го „повреди“ така, че да не може да бъде възстановен от твърдия диск.

После се изправи и отиде до прозореца, загледа се надолу към пристанището и се запита каква да бъде следващата му стъпка.

Отиде до куфара си, извади пура и докато извърши ритуала по развиването, подрязването и запалването й, вече беше взел решение.

„Казах на Ото Гьорнер, че ще изпратя история за изчезналия самолет, и ще го направя. Ще включа и слуховете за това, че вероятно е замесен руски търговец на оръжие — Васили Респин или Александър Певснер, или както там се казва. Ще изпратя копие на историята до Хол. Той ще трябва да направи превод от немски, но ще разбере, че не бих постъпил така без причина. И като стигне до онази част, касаеща Васили Респин, ще се сети защо съм така изненадан, че не е получил нещо, което е трябвало да получи. И тогава ще се опита да разбере кой е Дик Милър, и когато го направи, всичко ще придобие смисъл за него. Надявам се.“

Отиде до лаптопа, включи програмата Word и започна да пише. Бяха му необходими около трийсет минути да напише около седемстотин думи. Прочете написаното за последен път, после го изпрати на електронната поща на „Тагес Цайтунг“ и на частната електронна поща на секретаря Хол.

А после изпрати и втора електронна поща на секретаря Хол, за да е сигурен, че ще успее да прикрие опашката на Дик Милър и също така да е сигурен, че Хол ще разбере какво става.

Прочете го, реши, че ще свърши работа, и натисна бутона за изпращане. После вдигна телефонната слушалка и каза на оператора на хотела да го свърже с „Бритиш Еъруейз“.

Представителят на „Бритиш Еъруейз“ му каза, че следващият полет до Лондон тръгва от Луанда на следващия ден, в 23:05. И че ако мистър Госингер наистина трябва да стигне до Лондон, а после и до Франкфурт възможно най-бързо, има, разбира се, и други начини, които за съжаление изискват смяна на самолета поне веднъж.

Представителят на „Бритиш Еъруейз“ пожертва петнайсет минути, за да му обясни в подробности другите възможности за пътуване. Най-добрият от тези други маршрути включваше полет до Нджамена, който тръгваше от Луанда в пет часа на следващата сутрин. След шестчасов престой — който, освен ако нямаше виза, а той нямаше, щеше да се наложи да прекара във фоайето на летището — можеше да хване полет 4044 на Египетските въздушни линии за Кайро, където би могъл да избира между различни полети за Лондон или за крайната цел на пътуването си — Франкфурт. Ако имаше свободно място за тях. Да се направи резервация в Луанда за полети, тръгващи от Нджамена или Кайро, понякога беше много трудно.

— Погрижете се само да имам място за полета до Лондон утре вечер, моля — каза Кастило.

— За нас ще бъде удоволствие, хер Госингер.

Кастило реши, че е време да изпие една бира, независимо от това какво показваше часовникът, и отиде до минибара, който се намираше под телевизора. Ключът беше в ключалката, което го изненада, но само докато отвори вратичката и видя, че минибарът е празен.

„Ще трябва да приема риска да се срещна с мисис Патриша Уилсън в бара на хотела, макар че ще заема възможно най-отдалечената маса. Не само съм жаден, но къркоренето на стомаха ми ми напомня, че нищо не съм хапвал.“

(ЕДИНАЙСЕТ)

Щандът с вестници във фоайето предлагаше международното издание на „Хералд Трибюн“, което излизаше в Париж. Вестникът беше излязъл преди четири дни. Предлагаха се още „Льо Матен“ и „Пари Мач“, които също излизаха в Париж. Носеха дата отпреди два дни. Той се запита дали това е съвпадение, или пък дали не са скрили броя на „Хералд Трибюн“, излязъл преди два дни, за да се ускори продажбата на другите два вестника.

После видя, полускрит зад купа броеве на местния вестник, който излизаше на португалски, „Die Frankfurter Rundschau“. Беше вчерашното издание. Купи го и го взе със себе си в бара, където намери маса, която беше не само далечна, но и добре скрита зад дебела колона. Той не можеше да вижда какво става във фоайето и следователно никой от фоайето не би могъл да го види.

До масата бързо се приближи келнер и остави пред него чиния с пържени картофи и купичка кашу. Кастило помоли за бутилка от местната бира и менюто. Келнерът каза, че съжалява, но в бара не само не се сервира храна след четири часа — в момента беше четири и пет минути — но също така нямат от местната бира. Имаше три вида френска бира и два вида немска, холандска и английска, но нито един вид американска.

— В колко часа отваря ресторантът?

— В пет и половина, сър.

Изпи три бутилки немска бира и изяде с всяка една бутилка по една купичка кашу, прочете броя на вестника, в който беше изказано почти саркастично мнение за социалдемократите, усети движение зад себе си и свали вестника надолу точно навреме, за да види мисис Патриша Уилсън да заема свободното място до него.

„Това не е случайна среща, любима моя, не си ме видяла случайно, докато си минавала през фоайето. Ти си ме търсила.“

— Здравей — каза тя и отново му показа белите си зъби.

„Наистина съм забравил колко добре изглеждаш. Внимавай, Чарли!“

— Здравей и ти — отговори той.

— Как мина денят ти? — запита тя.

— Не зле. А твоят?

— Бях на летището — каза тя.

— И аз — каза той.

— Искаш ли да разменим информацията си?

— Не съм научил нищо, което вече да не е било написано — каза той. — Няма да спечелиш от размяната на информация.

— Много или нищо? — запита тя.

Не се налагаше да отговори. Появи се келнерът с нова купичка кашу и чиния пържени картофи.

— Не мога да пия бира — каза Патриша и посочи почти празната чаша. — Вие ми се свят от нея.

„Значи аз трябва да й поръчам нещо за пиене.“

— Но някак си не ми приличаш на човек, който пие нещо, което се сервира с хартиено чадърче и резен ананас — каза той.

Тя се засмя. В смеха й имаше нещо привлекателно.

— Какво ще кажеш за по едно мартини като награда в края на дългия работен ден? — запита тя.

— Ако те познавах по-добре, щях да ти кажа какво казва моят шеф за мартинито.

Тя отново се засмя тихо и поклати глава, както правят жените, когато се прави недотам почтен намек, с което му показа, че знае шегата.

— Две мартинита, моля — каза тя на келнера. — О’кей?

„Не мисля, че в момента имам нужда от мартини. Но да видим какво цели тя.“

— Чудесно — каза той.

Тя отново се усмихна.

— Пропуснах обяда — каза Кастило. — А закъснях с пет минути и не ми сервираха нищо в бара. Ресторантът отваря в пет и трийсет.

— Аз се опитах да получа нещо за ядене на летището — каза тя, — но не успях. Исках сандвич с пилешко, но месото никак не приличаше на пилешко.

— Веднага щом отвори ресторантът, ще си опитам късмета там — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

— Надявах се да ме поканиш. Наистина съм гладна. — Тя направи пауза. — Канеше се да ми разкажеш какво си открил.

— Не, не се канех — каза той. — Вярвам, че всеки журналист трябва сам да издирва информацията си.

Докато говореше, той си мислеше: „Това ще запали любопитството й. Сега наистина ще иска да разбере какво съм открил. И какво, ако й покажа историята си? По някаква причина тя не иска да се разбере за връзката с руснаците. Може би ще се разтревожи, ако разбере, че се каня да я направя достояние на широката публика. Или пък дали не говорят хормоните ми? Ела в стаята ми, скъпа, и ще ти покажа историята си.“

— Всъщност ние не сме си конкуренция, Карл — каза Патриша. — Не се опитвам да те победя, да изляза с по-интересна история. Аз работя за „Форбс“, помниш ли?

— Обзалагам се, че така казваш на всички други журналисти — каза той с усмивка.

— А ти какво казваш на другите журналистки? — каза в отговор тя.

— Че съм самотен и че съпругата ми не ме разбира — каза Кастило.

— Ти си женен? — запита тя, като звучеше силно изненадана.

Той се усмихна и поклати глава.

— Странно, но не всички започват веднага да мислят за брак — каза той. — Много жени на моята възраст, неомъжени жени, гледат на неженен мъж на моята възраст като на предизвикателство, което трябва да бъде преодоляно.

— Ти си копеле, нали? — запита тя със смях.

— Абсолютно — съгласи се той. — И ако не повярват, че съм женен, имам снимки на децата на братовчед ми, които им показвам.

Тя се засмя, после каза:

— Аз съм.

— Ти си — какво?

— Омъжена.

— Не носиш брачна халка — каза той.

— Забелязал си — каза тя, което беше просто твърдение, не въпрос.

Той кимна.

— Тогава защо… ми призна, че не си женен?

— Професионална любезност — каза той. — Точно тя кара журналистите и адвокатите да се чувстват в безопасност във водите, пълни с акули.

Тя отново се засмя. Келнерът донесе две огромни мартинита. Тя докосна с ръба на чашата си неговата.

— Да пием за теб, макар че не искаш да ми разкажеш какво си открил и мислиш, че съм акула.

— Не съм казал, че си акула — каза той.

— Такъв беше намекът — каза тя.

— Не съм искал да намекна нищо подобно — каза Кастило.

— Не вярвам! — каза тя.

— Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но в повече от един случай жени, красиви като теб, са ми отмъквали историята. Научил съм се, че когато жена, красива жена, ми хвърли око, съм в ръцете й.

— Ти си направо скандален! — засмя се тя. — Не мога да повярвам, че някога жена се е възползвала от теб, Карл.

— Очаквах, че ще кажеш нещо такова — каза той. — Но си ми хвърлила око. Дори не мигаш, като ме гледаш.

— Не съм — запротестира тя.

— Ако не си, мога само да се надявам, че няма и да го направиш — каза той. — Не съм сигурен, че бих могъл да устоя.

Тя поклати глава.

— И така, какво, мислиш, се е случило с онзи „Боинг 727“?

— Бил е откраднат от неизвестни лица с неизвестни цели — каза той. — Поне така се предполага.

— Няма да ми кажеш какво си открил, нали?

Той поклати глава.

— Разкажи ми за мистър Уилсън — каза той, за да смени темата. — Къде е той в момента? У дома, с децата?

— Нямаме деца — каза тя. — Приличам ли на жена, която е предимно майка?

— Нека помисля — каза той.

— Не съм от този тип жени.

— И мистър Уилсън ли не е от типа мъже, които умират да бъдат бащи?

— Не, не е — каза тя. — Той е доста по-възрастен от мен. За нас беше прекалено късно, когато се оженихме.

— Доста по-възрастен? Колко всъщност?

— Това не е твоя работа!

— С какво се занимава той? Не му ли е неприятно това, че непрекъснато пътуваш до четирите краища на света, и случая — до тъмната Африка, в преследване на горещи истории?

— Не, ни най-малко — каза тя. — Той си има своя професионален живот, аз — моя. А моят изисква от време на време да пътувам. Той проявява разбиране.

— Звучи така, сякаш наистина се разбирате.

— Това какво би трябвало да означава?

— Нищо. Това, че наистина се разбирате.

— Някак си не прозвуча по този начин. Прозвуча саркастично.

— Мисля, че ще разбереш, когато реша да проявя сарказма си — каза той, после добави: — В момента само се опитвам да те отклоня от темата за репортажите.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Да, обаче и това не върши работа — каза тя. — Само ставам по-любопитна.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза той. — Мисля, че в същия часови пояс като Германия…

— Да, така е — каза тя.

— Сутрешният брой на „Тагес Цайтунг“ е готов в един часа след полунощ. Ако тогава сме все още будни, ще ти покажа историята си. Ако не, ще ти я покажа на закуска.

— Изглеждаш прекалено сигурен, че ще пожелая да закуся с теб.

— Не знам какво мислиш ти, но аз мислех, че двамата може би ще сме още тук, в бара, но няма да пием мартини, а кафе, в един часа след полунощ или че можем да се срещнем в ресторанта в девет и половина утре сутринта.

— Не, не си мислел това — каза тя.

Той я гледа секунда-две.

— Добре де, не мислех това — каза той. — Човек трябва да знае истината, а истината трябва да го направи свободен. Но в твоя случай ще те ядоса. И какво ще стане? Ще излезеш от бара ядосана? А дали ще запратиш останалата част от мартинито си в лицето ми?

Тя срещна погледа му за секунда.

— Нали ме разбра правилно, когато преди малко казах, че съпругът ми проявява разбиране?

— Не знам дали съм разбрал правилно или не.

— Той е двайсет и три години по-стар от мен — каза тя.

— И способен да проявява разбиране.

— Да, напълно е способен на това.

— Да, мисля, че те разбрах — каза той. — Искаш ли още едно мартини?

— Да — каза тя. — Мислиш ли, че ще ни донесат по едно от рум-сървиса?

— Сигурен съм, че ще ни донесат, но защо да искаме от тях?

— Защото по някое време ще трябва да отидем в стаята ти, за да ми покажеш историята. Тогава защо не сега?

— Казах ти, няма да ти я покажа, докато не отпечатат броя на „Тагес Цайтунг“ — каза той.

— Мисля, че ще стигнем до компромисно решение, Карл — каза тя. — Какво ще кажеш първо да свършим някоя друга работа?

— Мисля, че условията на сделката са тежки поне за едната страна — каза Кастило. — Но пък, какво, по дяволите, и без това нямаме кой знае каква работа.