Похищението

25.

Петък, 21 юли 2007 година

— Изглежда сме в капан — казва Адам. — Сигурно са повече от сто. Първият ти и единствен ден, когато взимаш децата от „Фил и Джим“, а изглежда ще закъснееш.

След дълги дни на сивкава непрогледност следобедното слънце кара влажната земя да изпуска пара. Най-сетне освободена от убежището на МИ6 — или по-точно от якобинско провинциално имение, — Морган придружава съпруга си на разходка, преди да приберат децата си в края на училищния срок. Откакто са я откарали в дома на родителите на Адам в началото на седмицата, тя се старае да не се набива на очи: Управлението не би желало никой да я разпознава, докато все още е в Англия. Обаче не й се струваше, че е твърде рисковано да отиде до училището само веднъж, пък и нали носи слънчеви очила. Поне ще види къде са учили децата и това е последният й шанс — в понеделник имат резервирани билети за полет на „Юнайтед Еърлайнс“ за летище „Дълес“. Шери и Роб ще ги посрещнат и после ще останат няколко дни, докато отново се настанят. Най-сетне ще бъдат заедно — някогашната жертва и екипът, направил освобождаването й възможно: съпругът и баща й.

За съжаление, преди да започнат сегашното си приключение, двамата с Адам не предвидиха последиците от неотдавнашните метеорологични събития. Преди три дни още дъждове се изсипаха върху вече подгизналата земя на Южна Англия и само за няколко часа се изля количество като за цял за месец. По това време на годината Порт Медоу, широката равнина, през която тече река Айзис на няколко километра от центъра на Оксфорд, би трябвало да е прелестно място, обрасло с трева и цветя, а реката да изглежда като лъскава панделка през средата. Вместо това се наложи „Темс Уотър“ да отвори шлюз нагоре по течението, за да не бъде наводнен градът, и ливадата се превърна в огромно пространство от мътна вода. Кравите, които пасат тук, бяха принудени да се ограничат до тесните ивици трева околовръст, където всичко, което става за ядене, е изядено бързо.

Точно над нивото на водата има тясна бетонна пътека, която води от сухата част на ливадата до Бриджис Фийлд, природен резерват, който се намира малко по-нависоко и поради това е останал сух. Тук пашата е забранена. Но когато съзират Адам и Морган, гладните животни поемат подире им. Главната висока порта на резервата е заключена и Адам и Морган са се промъкнали през тясната вратичка отстрани. Първата крава, тръгнала подире им, е последвана от всички останали. След като се разхождат из резервата, двете човешки същества се връщат до портата и установяват, че единственият им път навън е блокиран от хиляди тонове телешка плът. Вони силно. Докато стоят слисани на пътеката, обградени от две страни от придошлата вода, много от животните са изпразнили червата си.

Адам се покатерва на портата с пет пречки и размахва ръце:

— Марш! — провиква се. — Вървете си у дома. Маррш, ааааах, ялла!

Нищо не се получава. Той се провиква:

— Мууу! Ъъъъм! Мууу!

Една от кравите измучава в отговор. Той взема тежка пръчка, пресяга се през портата и потупва най-близкото животно.

— Еееей! Хайде де! Маррш!

Кравата съвсем бавничко започва да се приближава, поклащайки се леко на копитата си. Муцуната й се отърква в хълбоците на животното отпред и почти неусетно се понася вълна от движение напред, коли се измъкват от задръстване на пътя. Ще минат много минути, преди пътят да се изчисти.

Адам се обръща към Морган. Тя се смее искрено. От месеци не я е виждал такава.

— Покажи им, каубой! — казва тя. — Човек веднага ще се досети, че не си отраснал в ранчо. Но въпреки това ми е приятно, че пак ме измъкна от пленничество.

Морган трябва да признае, че разпитът й мина много по-добре, отколкото се бе опасявала. Чарингтън Хаус, домът, предоставен им от МИ6, се оказа истински рай, с тучни полета, където да се разхожда, когато не вали, отоплен плувен басейн и добре оборудвана спортна зала, където през два дни й правеха лечебен масаж мечта. Спалнята й с три огромни прозореца с оловни рамки, грамадно легло и нов телевизор с плосък екран, не би посрамила петзвезден СПА хотел. Храната, приготвена превъзходно от готвач ветеран от Северна Ирландия, беше не просто вкусна, но и старателно подбрана така, че да облекчи завръщането на храносмилателната й система към света на цивилизованата кухня. Морган престана да повръща и след като прекара тук шестнайсет дни, наддаде с три килограма и половина. Благодарение на редовните физически упражнения, мускулите възстановиха тонуса си и тя отново започна да усеща тялото си като свое. Един следобед я заведоха във фризьорски салон в Удбридж, където местна стилистка се справи доста прилично с косата й. Белите коси си останаха, но Морган се примири да се присъедини към милионите жени с изсветлени кичури. В миналото Чарингтън Хаус била използвана от избягалите от Съветския съюз и тя се забавляваше с мисълта, че обитава същите помещения като едни от най-известните шпиони от епохата на Студената война.

За нейно удоволствие Адам и децата три пъти получиха разрешение да я посетят, като в Съфолк ги караше кола на МИ6, която ги вземаше от Оксфорд. Обаче най-много й помогнаха сеансите с Ева Давид, израелска психоложка, която имаше опит с малтретирани пленници и сякаш интуитивно разбираше какво е причинило най-силно страдание на Морган. Тя не беше скована, каквато Морган очакваше да е една британка, и атакуваше проблемите директно: „Ти се обвиняваш за смъртта на агента си. Много пъти съм се сблъсквала с това при хора с твоята професия. Но няма да го върнеш, ако се наказваш, нито ако наказваш близките си. В крайна сметка ще приемеш този факт на дълбоко емоционално ниво. Засега го приеми с разума си и когато усетиш, че изпадаш в саморазрушителна меланхолия, отвърни на удара точно както си постъпила с похитителите си.“

Болката и вината не изчезнаха, но й стана по-лесно да ги преодолее. Доктор Давид я научи и на някои простички когнитивни техники. Морган вече бе достатъчно способна да се бори с демоните си. Естествено, не каза на доктор Давид, че Абдел Насър й е бил любовник: подозираше, че в ЦРУ поверителността между лекар и пациент е доста разтегливо понятие. От друга страна, в момента й се струваше, че точно тази нейна тайна още е в безопасност.

Разузнавателният елемент от престоя й в „Чарърс“, както го наричат някои от служителите в МИ6, също беше поносим. Не познаваше служителите, които я разпитваха, и те я уверяваха, че никога повече няма да ги види, освен ако отново не попадне в такова положение. Джоел, сериозният млад нюйоркчанин, и Пеги, същинска матрона от Небраска, бяха проучили предварително случая й с впечатляващо усърдие и много се стараеха срещите им да не задълбочават стреса й. Разговорите им никога не продължаваха повече от два часа и се провеждаха в удобна и проветрива всекидневна, с изобилие от превъзходно кафе и различни безалкохолни напитки.

Морган бе решила да капитулира пред заплахата на Гари. Просто нямаше друг избор. Ужасно й беше неприятно, но си каза, че понякога негодниците са твърде силни, затова не сподели нищо с Пеги и с Джоел за първото си пътуване до Ерес, за срещите си с Бен-Меир и за последния си разговор с Абу Мустафа. Те обаче не се интересуваха от тези неща. Искаха да разберат всичко, което тя можеше да им каже за самоличността на похитителите си, за техния произход, за организацията им, за реториката и комуникациите им, за връзката им с йеменците и — най-вече — какво си спомня, че е издала по време на разпитите. Те допускаха, че разговорите им са били предавани от Абу Мустафа на Карим, следователно са стигали до световната мрежа на джихадистите.

Когато им разказа за деня с водните мъчения, те изглеждаха впечатлени.

— Не са много хората, които могат да се справят с това — отбеляза Пеги. — Има случаи в литературата, но те са малко и са редки. Разбира се, щели са да отсекат главата на твоя агент пред очите ти, ако не си отстъпила. Не се налага да ти казват, че те така действат. Поне си дала шанс на горкия човек.

Що се отнася до Зейнаб, когато Морган описа изнасилването й и внезапното й заминаване от жилищния блок в Рафа, видя как очите им светнаха — дали не беше подходяща за вербуване от Управлението?

— Оставете я на мира — каза Морган. — Не е ли преживяла достатъчно? Но ако наистина искате да направите добро, осигурете й американска виза и стипендия за колеж. Ако някой заслужава шанса да започне нов живот, това е тя.

Джоел обеща да проучи въпроса. Морган обаче се съмняваше, че от това ще излезе нещо.

Към края на престоя й я попитаха как си представя бъдещето си в Управлението. Ако реши да остане, щяла да има възможност да избира задачите си.

— Още не мога да размишлявам над това — отговори им.

По-късно си каза, че Управлението не е единствената част от живота й, за която важи това твърдение.

След пристигането на съпругата му в Оксфорд Адам усети промяната у нея. Все още имаше периоди, когато беше раздразнителна и потисната, но двамата не се бяха връщали към темите, които обсъждаха през онази мъчителна нощ в Дубай.

Знаеше, че възстановяването й едва започва. По време на последното им посещение в Чарингтън Хаус, докато Морган се разхождаше в градината с децата, доктор Давид повика Адам вътре и го предупреди, че тя никога няма да заличи емоционалните белези и че никой не може да предскаже как ще се чувства след шест или дванайсет месеца. Посъветва го той също да потърси професионален съвет, докато се опитва да се справи с психологическите последици от собствените си преживявания. Не всеки вашингтонски адвокат се оказва принуден да убива, за да се спаси, макар че, изтъкна доктор Давид благо, това е нещо общо между него и Морган.

През последните няколко дни двамата постепенно си казаха всичко. Морган се ужаси, когато разбра как Адам се е разминал на косъм със смъртта. В същото време не можеше да не признае колко е впечатлена, че мъж, за когото преди най-голямата победа е била да цитира неясни съдебни казуси, е действал по такъв начин. В крайна сметка тя прие, че постъпката му е правилна.

— Съзнавам, че поех огромен риска — каза Адам една нощ, докато двамата седяха на верандата в градината и допиваха бутилка сотерн. — Знаеш също, че съм атеист. Обаче вярвах, че ще се оправя, че нещо ме закриля. И накрая точно затова не се поколебах.

Морган потръпна от думите му.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не, добре съм. Просто… ами, аз имах обратното усещане. Никога не съм го формулирала, но по време на това пътуване, в дните преди отвличането, имах усещането за опасност. И ако бях проявила смелостта да се вслушам в инстинктите си, щях да се кача на следващия самолет за къщи. Обаче не го направих поради всички глупави причини, които са ти твърде добре познати. Трябваше да доведа нещата докрай, каквито и да бяха обстоятелствата.

През онази нощ, за пръв път след освобождаването й, Адам се опита да я люби. Но макар да му позволи да я прегърне, Морган му каза, че не е готова.

— Още не. Не знам кога. Съжалявам, просто не мога да се отпусна.

Днес, точно преди да излязат на разходка, Адам провери пощата си и намери съобщение от Рони. Сподели съдържанието му с Морган веднага щом го прочете.

„Скъпи Адам — гласеше то, — най-напред искам да се извиня за нещата, които ти наговорих по телефона последния път. Ти преживяваше ужасен момент и последното, което трябваше да правя, е да увеличавам напрежението. Както и да е, исках да ти кажа колко се зарадвах на новината за освобождаването на Морган и знам колко много означава това за децата. Сигурна съм, че ти си изиграл роля за това и че тя много се гордее с теб. Предай й най-сърдечните ми поздрави — надявам се отново да бъдем приятели, когато се приберете у дома в Бетезда.

Аз още съм в Израел и голямата новина е, че се срещам с един човек. Казва се Яков, вдовец е и работи в нова хай-тек компания. Запознахме се преди четири седмици, когато Рейчъл покани приятели на вечеря. Подозирам, че се е опитвала да ме уреди. Както и да е, получи се. Кой знае? Може пък да се окажа и приемна сабра. Ще се видим на сватбата (голям смях)! Довиждане засега и приятен полет към дома. Предай обичта ми на Чарли и Ейми, ххоо, Ронит.“

— Вдовец значи — гласеше първата реакция на Морган. — Ще си държа езика зад зъбите по отношение на Рони, или по-точно Ронит. Ще кажа само едно — пресметни добре. Ако се е запознала с Яков преди четири седмици, бързо те е прежалила, нали? Щеше да е неприятно, ако тя страдаше по теб. Очаквам с нетърпение всички отново да си станем приятели в Бетезда — боже, тази жена няма срам! Е, да се надяваме, че сексът с Яков ще е по-добър, отколкото изглежда е бил с теб.

Най-накрая кравешкото задръстване оредява достатъчно, за да могат да поемат по бетонната пътека и те внимателно вървят по нея, между купчинките изпражнения, от които се надига пара.

— Имаме още няколко минути — казва Адам. — Училището е от другата страна на железопътния мост.

Когато пристигат пред редицата модерни сгради от червени тухли, пред отворената врата вече има тълпа от родители и деца, примижали на неочакваното слънце, стиснали саковете си със спортни екипи, кутиите за обяд и рисунките си. Запътват се към игралната площадка пред класните стаи. Всички се сбогуват помежду си и обсъждат плановете си за ваканцията.

Ейми първа излиза от класната стая заедно с Алис. Чарли притичва малко след нея заедно с Том.

— По-добре се сбогувайте — предупреждава ги Адам. — Алис, Том, ако не знаете, в понеделник се връщаме в Америка. Благодаря ви, че се грижихте за Ейми и за Чарли и че им помогнахте да си стъпят на краката. Много ги улеснихте и аз не знам как да ви се отблагодаря. Между другото, искам да ви запозная с един човек. Това е Морган, майка им.

— О! — възкликва Том. — Сигурно си много смела, като истинска героиня — протяга ръка той.

Морган я поема, широко усмихната.

— Приятно ми е да се запознаем, Том. И ти благодаря, че си научил Чарли да лови риба. Не е спрял да говори за това, откакто съм се прибрала.

Алис също протяга ръка.

— Приятно ми, госпожо Купър. Радвам се, че се върнахте невредима — всички приятели на Ейми се радваме. Обаче тя много ще ни липсва.

— Мамо? — пита Чарли. — Знам, че сега трябва да се сбогуваме, но не може ли да дойдем пак на гости? Например за Коледа или за Великден? Дядо и баба няма да имат нищо против. Не само ние с татко, а и ти. Можем отново да си направим рибарски пикник.

Адам и Морган се споглеждат.

— Не съм сигурна — казва тя. — Да видим как ще потръгнат нещата. Полетите са много скъпи, а татко не може да отсъства дълго от работа. Но ще помислим. Не казвам категорично „да“, обаче ще се постараем, скъпи, наистина ще се постараем.

— Значи сега може да отидем в Бънтърс?

— В Бънтърс ли? — поглежда Морган Адам, този път въпросително.

— Малък супермаркет с магазин за бонбони от другата страна на канала. Превърнало се е в нещо като местна традиция — всеки път се отбиваме там, за да им купим нещо на път за вкъщи.

— В такъв случай, разбира се. — Тя хваща Чарли за ръка и двамата се присъединяват към тълпата от семейства, които прекосяват тесния мост. Адам и Ейми ги следват.

— Мамо, направо няма да повярваш — имат „Магнум“ бял шоколад — осведомява я Чарли.