Похищението

21.

Четвъртък, 26 юни 2007 година

Все още в сандъка, в който са я влачили в тунела, Морган усеща как от вертикално положение я местят в хоризонтално. Явно стръмното е свършило, следователно тя вече е в Египет. Дървото заглушава шумовете, а дъските не пропускат почти никаква светлина, но доколкото може да прецени, са излезли на открито. Между тялото й и капака мястото е съвсем тясно, затова движенията й са затруднени. Обаче въпреки клаустрофобията и страха от пълния мрак, тя знае, че трябва да диша спокойно. Жегата е адска, а устата й отново е запушена с омразното тиксо. В сандъка, в който е погребана жива, прониква фин пясък, вероятно от тунела, а дразненето в носа й е толкова силно, че е напълно възможно да се задуши.

По целия път надолу по стълбите към тунела са я носили с главата надолу. Налягането на кръвта в черепа й беше нов източник на болка и Морган имаше чувството, че всеки момент ще започне да й се вие свят. Обаче кой знае как, тласкана от нуждата и от силата на волята, тя намира сили да се съпротивлява. Когато стигат до горната част на стълбата — би трябвало да е стълба, съдейки по силния наклон на сандъка, — я обзема паника. Мъчи я страшна жажда, но единственото, което в момента намира за непоносимо, е собствената й отблъскваща воня.

Чува как мъжете се поздравяват. Тупат се по гърба, когато Карим поздравява приятелите си, които явно го очакват в Египет. Поздравяват се взаимно с думи, които тя разбира: машаллах, алхамдулилла. Някой тупа по капака на кутията. Морган чува: ЦРУ куфр. Означава ли това, че има и втори сандък? Усеща как я вдигат на някаква платформа, която след малко започва да бръмчи и да трепери. Натоварват я в каросерията на пикап. Но преди двигателят да забръмчи по-силно, тя чува още един звук, който предизвиква по-сериозната й тревога: измъченото стенание на мъж. Човекът не изрича думи, сигурно устата му е запушена, но остра болка пронизва Морган, когато разпознава тембъра на гласа му: Абдел Насър. Изглежда е съвсем наблизо. Сигурно са го пренесли през тунела едновременно с нея.

Пикапът потегля, но не са изминали почти никакво разстояние, когато тя чува оглушителна експлозия. Няколко секунди тишина, после се чува смях. Преди да я натъпчат в сандъка, Морган наблюдава как Акил опъва жицата в апартамента. След като бомбата му избухна, това означава ли, че някой се опитва да я спаси? И дали хората, които се опитват да й се притекат на помощ, са загинали?

Къде възнамерява да я отведе Карим? Нищо не е казал, но тя се досеща. За него Египет, където има подпомагана от американците диктатура, е почти толкова враждебен, колкото Газа. Обаче разстоянието до сухопътните й граници е огромно. Вероятно се надяват да я откарат до синайското крайбрежие, до един от каналите, които водят към Червено море, Суецкия канал и залива Акаба. Ако успеят да я качат на кораб за някой самотен пустинен залив, ще успеят да я отведат до някоя от дестинациите, откъдето едва ли ще може да се появи отново. Абу Мустафа твърди, че новите съюзници на Карим са йеменци, така че Йемен е очевиден избор, обаче може да я откарат в Судан или дори в Сомалия.

Адски е напрегната, сетивата й са изострени от страха и адреналина. Докато колата набира скорост, тя се пресяга към подаръка от Абу Мустафа. Няколко мига, преди да го прострелят, той пъхна в колана на мръсното долнище на анцуга й сгъваемо ножче. Но още не е време да го използва. И бездруго движенията й са ограничени, не може да се опита да пререже въжетата на ръцете си. Моли се след време това положение да се промени.

Докато единият от хората на Кадер се старае напълно да обезоръжи бомбата на терориста, другият подхваща капака на пода с брадвата. Донесли са още фенерчета и в тъмното мазе свети. Адам вижда къде се е криел мъжът с бомбата — в стаичка отстрани на основното помещение на мазето. Вътре има електрически прекъсвачи и препарати за почистване почти като в килера под стълбите в Оксфорд, където Ейми държи новия си скутер. Краката му се подкосяват, когато приливът на адреналин, спасил всички тях, се оттегля. Но няма време.

— Добре ли си? — пита го Кадер.

— Да, добре съм.

— Досега никой не го е правил, хабиби. Ти два пъти ми спасяваш живота. Който те е учил да стреляш, си е свършил добре работата.

Най-сетне горната част на тунела е разкрита — тъмен и тесен проход, изсечен в песъчливата скала, отчасти покрит с дъски и талашитени плоскости. Адам надниква надолу и насочва лъча на фенерчето си. Изглежда поне двайсетина метра дълбоко и единственият начин да слезеш е по саморъчно направена дървена стълба, чиито хоризонтални пречки са заковани за паянтовите вертикални опори. През около пет метра има издатина, където свършва един отсек от стълбата и започва друг. Въздухът е прашен. Явно пясъкът е разкопаван неотдавна, но в тунела като че ли не е имало голямо движение.

Адам започва да се спуска, хванал здраво пречките на стълбата. Но едва е преодолял две пречки, когато Кадер се пресяга и стисва китката му.

— Спри — казва му. — Не бива да го правим.

— Но ти ми обеща да отидем до египетския Рафа.

— Не оттук. Може би са заложили бомби и в тунела. Или са оставили човек да ни чака в другия край. Ще минем по друг път.

Адам отново се качва горе, двамата излизат от подземието и се връщат във фоайето. Адам се смръщва, когато вижда как по последните няколко стъпала на носилка изнасят тленните останки на човек, загинал от взрива. Ислямската традиция повелява погребението му да се състои същия ден. Само че лицето му го няма — Адам се надява бойците на ХАМАС да носят лични знаци, иначе няма да го идентифицират лесно.

— Ще отидем в тунела, където ти чакаше преди началото на операцията — казва Кадер. — Човекът там знае, че трябва да ни сътрудничи и да ни плаща данък, иначе ще закрием бизнеса му. Имам човек от отсрещната страна. Ще му се обадя и ще му кажа да ни посрещне.

Излизат навън на все по-ярката дневна светлина и се приближават към познатата барака. Вътре нисък небръснат мъж със зачервени очи е застанал до лебедката. Макарата е нагласена точно над кръглия тъмен проход, който е и по-дълбок, и по-широк от отвора в мазето. Видимо разтревожен от събитията от сутринта, мъжът силно дърпа от цигарата си. Сигурно е бил в леглото при избухването на бомбата и е излязъл да провери дали всичко е наред с източника на препитанието му.

Кадер го заговаря на арабски. Мъжът пуска един дизелов генератор отстрани на прохода и вътре светва редица лампи и осветява наглед професионални дървени подпори. С помощта на кука мъжът закрепва широко подплатено седло за стоманена кука, закрепена за края на дебело въже. Подава го на Адам и му показва да го подпъхне под задника си. Адам застава на ръба, усеща как въжето поема тежестта му, после се люшва към средата на зейналия отвор и се спуска по-бързо, отколкото е очаквал. Когато стига песъчливото дъно, отворът на тунела е само светло кръгче на трийсетина метра над главата му. Пред него се простира тунел с електрически лампи през около пет метра. Седлото се издига нагоре, после бързо се връща. Този път се спуска Кадер.

— Това е един от най-големите и най-новите тунели — казва Кадер, когато пристига. — Ако израелците продължат блокадата, тунели като този ще са единственият начин Газа да продължи да съществува.

— Допускам, че моментът не е подходящ за израелски въздушен удар.

— Не, хабиби, не е. Да се надяваме да не е тази сутрин.

Движат се бързо, почти не се налага да се навеждат. Въздухът е прашен, но има вентилатори, които го раздвижват. Толкова дълбоко оранжевата скала би трябвало да е по-здрава, защото през по-голямата част от пътя няма подпори. На неколкостотин метра навътре чуват отсреща да приближава друга група хора. Тунелът завива и хората се показват. Трима мъже. Единият бута лъскав мотоциклет „Ямаха“ още с етикета с цената, а другите двама се мъчат да се справят с жива коза. Кадер ги поздравява и те отминават.

Най-сетне стигат другия край — още едно кръгче светлина, още едно губещо се горе въже.

— Натискаме това копче — сочи Кадер. — То дава сигнал, че сме тук, за да ни издърпат горе.

Минава време. Сигурно час, откакто са напуснали египетската страна на Рафа. В тъмния си тесен сандък Морган не може да определи точно колко. Вероятно слънцето се е издигнало по-високо на небето, защото жегата става непоносима. Усеща нови вадички пот на тила и на кръста си и се опитва да си представи картата на Синай. Източната страна е добре развита и надали е подходящо място за тайни сделки, защото по крайбрежието има много курорти, водолазни центрове и водни национални паркове. Вероятно са се запътили на югозапад, към Суецкия залив и безводния рядко населен регион, където живеят предимно бедуини. Но къде точно по брега? През по-голямата част по крайбрежието има павиран крайбрежен път — много рисков за похитителите. После я спохожда прозрение и Морган внезапно се досеща накъде са се запътили.

От предишна епоха на съществуване се появява неканен спомен — разузнавателен доклад, който тя проучваше няколко седмици, преди да отпътува за Израел. Беше дело не на ЦРУ, а на сходна организация в Пентагона, Разузнавателна агенция на отбраната, и твърдеше, че бунтовници в Египет създават връзки с екстремистки организации на изток. В доклада пишеше, че на север, в град Ел Тор главният път се отдалечава от морето и се насочва към вътрешността. По-нататък в доклада се казваше, че в залив близо до носа на Абу Сувайра приближени на Управлението египетски източници забелязали египетска платноходка да се връща на сушата — макар че, доколкото успели да преценят, изобщо не е ходила за риба. Други източници твърдяха, че такива платноходки се използват от „Ал-Кайда“ на Арабския полуостров. Съпътстващ строго поверителен доклад на Съвета по национална сигурност изнасяше предположението, че е възможно платноходката да е част от продоволствен коридор за оръжие и самоцелни взривни устройства и препоръчваше предприемане на мерки за разработване на тези следи — евентуално от подразделение на американската морска пехота, която предстоеше да замине на мисия в региона. Вероятно клетката на „Ал-Кайда“ на Арабския полуостров бяха йеменците на Карим.

Докато се пече в тясната си дървена фурна, Морган отново разглежда картата, която си представя. От Рафа до Ел Тор вероятно са повече от петстотин километра. Макар че пътят в по-голямата си част има настилка, със сигурност не е шосе — лъкатушещ и тесен път през Синайските планини, а после, ако наистина са се запътили към залива, споменат в доклада, последният отсек ще бъде черен път до брега, дълъг поне двайсет и пет километра. Пътуването сигурно ще отнеме най-малко девет часа, а дневната жега едва започва. Изводът е неизбежен. Ако не спрат, за да дадат на нея и на Абдел Насър малко вода и чист въздух и не ги освободят от ковчезите им, когато стигнат до платноходката, и двамата най-вероятно ще са мъртви. Тя се съсредоточава изцяло над дишането си и се опитва да прогони надигащата се вълна от страх.

Човекът на Кадер ги чака в бараката върху тунела от египетската страна на Рафа — местната свръзка на ХАМАС. Косата му е разрошена, сякаш не е имал време да се опомни след рязко и твърде ранно събуждане. Докато Кадер се приближава да поговори с него, Адам оглежда околността. Намират се в квартал с ниски и зле построени сгради, свързани с песъчливи пресечки — египетската страна не изглежда много по-различно от страната на Газа. Оттук не виждат Стената. Кадер и неговият човек разговарят на арабски няколко минути. Накрая Кадер докосва ръката му и се връща при Адам. На лицето му е изписано поражение.

— Съжалявам, хабиби. Стигнахме края на пътя.

— Какво ти каза?

— Не го е събудила експлозията. Той живее ей там. На няма и двеста метра. Някъде към четири часа чул шум от двигател. Станал да погледне — бял пикап „Мицубиши“. Имал египетски номера, спрял точно пред къщата и чакал. Шофьорът през цялото време останал вътре, затова моят човек продължил да наблюдава — положението не било нормално. И после, точно преди бомбата, видял група мъже да товарят два сандъка в каросерията на пикапа. Чул шофьорът да разговаря с мъжете, които донесли сандъците, и според него имал йеменски акцент. После избухнала бомбата и пикапът потеглил. — Кадер стисна ръката на Адам. — Не можем да останем тук. Египетското разузнаване сигурно вече знае, че сме тук. Не се съмнявам, че Морган е в онзи пикап, обаче не можем да ги проследим.

— Все нещо трябва да можем да направим! Кадер, умряха хора, за да стигнем дотук! Трябва да има към кого да се обърнем и какво да предприемем.

— Хабиби, ако смятах, че има какво да предприемем, щяхме да го предприемем. Но какво? За египтяните аз съм враг. Ако ме намерят тук, ще ме тикнат в затвора. Ако ти се опиташ да говориш с тях, ще проверят дали имаш входна виза. Първо ще те арестуват, а после ще те разпитват. Поне имаме информация. Знаем кога е преминала и какво е превозното средство. Имаме и снимка на пикапа. Не можеш ли да кажеш на американските си приятели? На посолството в Тел Авив?

— Не на тях. — Адам млъква и се замисля. — Но има някой друг. Трябва да се обадя по телефона, преди да се върнем в тунела.

— Стига да е бързо. Но вземи моя телефон. За хората, които следят тези неща, палестинският номер няма да се набива на очи, колкото американският ти мобилен.

Дали Роб е говорел сериозно в Оксфорд? Наистина ли можеше да организира подобно нещо? Има само един начин Адам да разбере. Запомнил е номера му. Съдейки по сигнала, явно още е в Англия — явно е удължил пътуването си. Роб вдига след третото позвъняване с дрезгав и сънен глас. В Оксфорд, в Лондон или където там се намира, е четири часът през нощта.

— Ашфийлд.

— Роб, аз съм, Адам.

— Мамка му, Адам. Извинявай. Бях заспал дълбоко.

— Няма нужда да се извиняваш. Обаче онова, за което ми каза — да поискам помощ, ако се наложи, — правя го. Аз съм в Рафа, в Египет, точно на границата с Газа. Проследих Морган през тунелите, но закъснях. Натоварили са я на някакъв пикап. Не знаем със сигурност накъде я карат, но шофьорът вероятно е от Йемен, така че е възможно крайната им цел да е Йемен. Превозното средство сигурно е бял пикап „Мицубиши“.

— Разбрано — казва Робърт. — Бял пикап „Мицубиши“. Знаеш ли кога са потеглили?

— Трудно е да се каже със сигурност, но трябва да е някъде преди пет часа местно време. Преди голяма експлозия от другата страна на стената — бомбата, която похитителите са оставили в апартамента, където са я държали. Някой би трябвало да е регистрирал взрива със сеизмограф. Цялата земя се разтресе, по дяволите. Избиха маса народ.

— Добре, ясно. Ще направя каквото мога. Ще предам информацията на подходящите хора, надявам се. Сега не е моментът да си бъбрим, но… добре ли си?

— Добре съм. Поне съм невредим.

— А Морган? Според теб жива ли е?

— Мисля, че да. Трябва да е жива.

— Обади ми се пак след четири часа. Между другото, хлапетата са страхотни. Точно като майка си и баща си. Трябва много да се гордееш с тях. Още съм в Оксфорд, между другото. В къщата на родителите ти. Край.

— Благодаря, Роб. — Адам усеща как преминава на военния жаргон на Роб. — Край.

И се усмихва горчиво — моментна реакция на опасно абсурдната ситуация.

До този момент пътуването на Морган е било плавно, но сега тя усеща как каросерията подскача, докато камионът се друса по камъни и коловози. Явно се свърнали от главния път. След още десет минути пикапът спира. Шофьорът изключва двигателя. Тя чува вратата на кабината да се отваря и стъпки по земята. Някой се качва в каросерията с метално дрънчене. Ключалката на сандъка й издрънчава и най-сетне капакът се вдига. Вътре нахлува топлият сутрешен въздух и ослепителното синьо небе. Издърпват я навън за вързаните китки. Кръвта нахлува в долните й крайници и в прасците й се появяват спазми.

Карим стои отстрани до пикапа. Гласът му е възторжен:

— Е, госпожо Купър. Какъв прекрасен ден. Добре дошла! — приветства я той, поставяйки неправилно ударението. — Добре дошла в Синай!

Тя не може да отговори. Още е с лепенка на устата. С мъка се задържа на крака — заради жегата и внезапното въодушевление й се струва, че всеки момент ще припадне. Намират се в наглед изоставена каменна кариера в края на черен път. Няма растителност, само кафеникави и охрени камъни и сипеи, зад които се виждат скалистите върхове на кафяви и червени канари. Безмилостно палещ вятър, който надига прашни вихри. Когато краката на Морган възвръщат чувствителността си, Акил й прави знак да слезе от пикапа. Друг пазач, когото тя не познава, измъква Абдел Насър от сандъка му и се опитва да го изправи на крака, но той е прекалено слаб. Тя поглежда лицето му. Той не е на себе си. Косата и брадата му са разрошени, бузите му са хлътнали. Но очите му срещат нейните и за миг устните му се извиват в подобие на усмивка. Още един пазач се качва в каросерията и двамата го повдигат и го смъкват от пикапа, а после премятат ръцете му върху раменете си и го помъкват към черен джип. Докато го отвеждат, той се извръща и отново я поглежда. Пронизва я внезапна болка; пита се дали ще го види отново жив.

Зад джипа има още една кола, бяла тойота „Корола“ седан, много разпространена в Близкия изток. Карим я повежда към колата, но преди да се качи, провежда оживен разговор с шофьора на джипа. Морган допуска, че обсъждат подробностите около пътуването им: точния маршрут, времето на планираните срещи, разстоянието, на което двете коли да пътуват една от друга.

Разговорът на Карим приключва. Той отваря багажника на колата и изважда черен никаб, каквито носят уахабитите — покривало за глава само с цепка за очите, и дълга бедуинска роба. Покрива главата й, без да маха лепенката от устата й. Ръцете й остават вързани. Акил я натиква на задната седалка на колата зад Карим, който се настанява отпред. Все едно е нюйоркско ченге със затворник, което позира пред обектива. Настанява се до нея, а друг мъж, когото Морган не познава, заема шофьорското място. Ножчето на Абу Мустафа още е у нея.

Морган научава нещо ново за Акил — той вони по-лошо и от нея. Понякога изглежда задрямва и тогава тялото му се олюлява, а дебелото му бедро се плъзва по задната седалка на колата и се приближава към нейното. Надали е случайно.

Главата й отново започва да пулсира и тя осъзнава, че от много часове не е пила и яла. Карим и Акил имат бутилки с вода. Жаждата изведнъж става непоносима и въпреки последиците тя започва да издава нечленоразделни звуци под превръзката и никаба, сумти и стене, за да им покаже, че трябва да й позволят да им каже нещо. Карим явно схваща посланието. Казва нещо на шофьора и след няколко километра колата спира насред безлюдната пустиня.

— Добре, разбрах — казва Карим. — Ще сваля лепенката и ще ти дам да пиеш, но ако направиш някоя глупост, Акил ще те застреля.

Морган кима. Карим повдига никаба, колкото да се покажат носът и устата й, и с неочаквано внимание срязва лепенката върху устните й с джобно ножче, после болезнено дръпва останалата част от врата й. Развърта капачката на бутилката, поднася я към устата й и я повдига по малко няколко пъти. Последния път Морган отпива твърде голяма глътка и се задавя.

— Благодаря ти — казва тя, когато се съвзема. — Имах нужда.

Карим само свива рамене.

— Нищо особено. Трябваш ми жива.

— Къде ме водиш?

— Към морето. — Характерното му кикотене.

— На кораб?

— Ще видиш. Ще научиш. Много скоро. Сега ти давам избор: или отново ще сложа лепенката, или няма да обелваш нито дума. Никакви въпроси повече.

Карим отново говори с шофьора и потеглят. Съдейки по слънцето, трябва да е след десет. Остават им още много часове път. Акил затваря очи, а тя докосва ножа си, за да се увери, че още е там. Няма представа как ще го използва, но си обещава нещо: няма да посрещне спокойно тъмната им джихадистка нощ. Каквото и да й струва, няма да се качи кротко на онзи кораб.

Адам отново е на канапето до масичката в кабинета на Кадер в Газа. Единайсет сутринта е — само осем часа, откакто тръгнаха. Всичко му се струва нереално. — Адам би се ощипал, ако безпомощният ужас, който усеща, не беше толкова голям. Как е възможно всичко да изглежда толкова нормално — поне според разбиранията в Газа? През часовете, откакто за последен път седя в този кабинет, беше станал свидетел на кървава касапница, беше убил човек, който щеше да убие него, и изобщо не бе спал. И въпреки всичко това не беше успял. Морган още беше пленница, по-далеч от всякога. Отпива от горчиво-сладкото арабско кафе и дъвче някакъв сладкиш. Изведнъж го наляга изтощение. Храната и напитките са единствените неща, които още го поддържат жив.

— Благодаря ти, Кадер — казва. — Ти направи всичко възможно. И съжалявам, че загинаха твои хора.

Арабинът е не по-малко изтощен от него.

— Благодаря. Признателен съм за съчувствието ти. Но грешката е моя. Трябваше да предвидя какво планират Карим и неговите такфири. А и разузнаването ни е некадърно. Нямахме представа за тунела в мазето. Може и да завзехме властта в ивицата Газа, но не контролираме нещата.

— Какво е станало с Абу Мустафа — онзи, когото намерихме в апартамента? Какво ще стане с него?

— В болницата в Ал-Шифа е; Мисля, че ще оцелее, стига израелците да пуснат антибиотици през блокадата, за да овладеем инфекцията. Той си е сътрудничил с ционистите. Но ни даде вярна информация за тунела, за втората бомба и за тунела. Каза ни, че Карим има източник в разузнаването на ХАМАС. Ще го разпитаме, ще разберем всичко, което знае за този източник и за групировката на Карим. А после ще го пуснем. Ще го изпратим обратно през Ерес. Мисля, че ще оцелее и отново ще види семейството и дома си.

— И аз трябва да отида в Ерес. Ще се обадя да дойде да ме вземе кола от другата страна и да ме откара в Тел Авив.

— Остани за обяд. И двамата трябва да хапнем нещо. После лично ще те закарам до Ерес.

— Благодаря. Ще остана. Но най-напред трябва да звънна по телефона.

Адам се обажда на родителите си. Вдига майка му.

— Скъпи! Колко се радвам да чуя гласа ти. Ще ти дам Роб.

Тя прекрасно знае, че сега не е моментът да си бъбрят.

— Аз съм, Адам — казва той.

— Знам, че си ти. Така. Поеми си дълбоко дъх. Не мога да ти кажа много, защото и аз не знам много. Но след като говорихме, успях да се свържа с един приятел с две звезди, който има солидни връзки — служили сме заедно в Леджърн. Сега е във Вашингтон, прикрепен е към общото командване. Веднага разбра за какво става въпрос — колко е спешно и че трябва да се действа веднага. Единственото, което знам със сигурност, е, че твоите сведения вече са в системата. Стигнали са чак до Пентагона и сега действат според тях.

Адам промърморва нещо в знак на признателност.

— Да оставим взаимните благодарности, за когато се върнеш. Надявам се информацията, която им дадохме — която ти им даде, — да съвпадне с нещо, с което вече разполагат. Не ме питай какво точно ще направят, мамка му, защото, честно казано, не знам. Обаче те уверявам в едно — докато ние с теб разговаряме, едни много свестни типове правят всичко по силите си. Винаги верни, Адам. Винаги верни.

Разговорът им тъкмо е приключил, когато иззвънява мобилният на Адам. Самоличността е блокирана, но когато вдига, чува женски глас:

— Адам Купър?

— Аз съм.

— Лейтенант Сюзан Шокрофт. Обаждам се от разузнаването на Генералния щаб. Не съм упълномощена да ви разкрия всичко, което се случва, но мога да ви кажа по-голямата част. Обаче трябва да проверя нещо. По време на разговора си с полковник Ашфийлд сте идентифицирали евентуалното превозно средство. Обаче в Синай има много пикапи. Най-напред трябва да съм сигурна, че е „Мицубиши“. Така ли е?

Адам се обръща към Кадер:

— Американската армия е. Можем ли да им кажем още нещо за пикапа?

— Човекът ми каза, че изглеждал нов, но бил мръсен. Все едно е каран по черните пътища. Със сигурност е „Мицубиши“.

Адам предава информацията.

— Добре, останете на линия, сър. Чуваме ви. Смятаме, че имаме видимост за пикапа. Следим го от няколко часа от безпилотен самолет. Намира се на магистралата към Кайро. Свързали сме се с египетските си колеги. Когато са готови, ще намерят подходящ момент да го спрат.

Притокът на адреналин в гърдите на Адам е като удар от карате. Той преглъща мъчително.

— Значи смятате, че сте я открили? Наистина ли мислите, че това е колата?

— Не искам да ви казвам нищо категорично. Може и да греша. Но вероятно да, сър, мисля, че имаме визуален контакт.

— О, боже! Мили боже!

— Не изключвайте телефона си. Ще ви информирам в мига, в който получим новини.

— Добре, добре. Разбрано.

— Само още нещо. За пикапа, който следим. Съдейки по скоростта и местоположението му, когато го засякохме за пръв път, изглежда е напуснал Рафа към четири и петнайсет тази сутрин. Това отговаря ли на сведенията, които сте дали на полковник Ашфийлд, сър?

— Ами… да, струва ми се…

И тогава му хрумва:

— Не! Чакайте! Мамка му, не! Не отговаря, изобщо не отговаря! Мицубишито с Морган не може да е напуснало Рафа преди пет часа. Точно преди експлозията.

— Сигурен ли сте?

Адам набързо се съветва с Кадер и се връща на телефона.

— Сто процента съм сигурен. Четири и петнайсет е твърде рано.

В гласа на лейтенант Шокрофт се долавя лека паника:

— Благодаря ви, господин Купър, благодаря за информацията, сега трябва да затворя и да ги предам нататък.

— Това означава ли…

— Сър, ще ви се обадя веднага щом имам новини. Сега трябва да затварям. Дочуване, сър.