Похищението

24.

Неделя, 1 юли 2007 година

През месеците, откакто Морган беше похитена, тласкан от суеверие — от ирационалното убеждение, че ако си представя срещата им твърде ярко, по някакъв начин ще я осуети, — Адам се беше постарал да не си представя мига, когато отново ще зърне жена си. И все пак, доколкото изобщо си я беше представял, срещата се случваше под палми пред жилищна сграда в Газа, след като похитителите й са се предали или са били убити, или — този вариант си представяше само за ден-два, след като научи, че тя е в безопасност на борда на „Киърсейдж“ — на пристана в Дубай: прелестна силна прегръдка под ослепителното слънце, след като тя слезе от кораба. А вместо това сега стоеше в някакъв коридор пред асансьора на двайсет и първия етаж на Дубайския световен търговски център — изумителната офисна сграда, където се намираше американското консулство, а от двете му страни имаше служители от дипломатическата охрана.

Дженифър Пъркинс, пепеляворуса блондинка на около четирийсет години, която оглавяваше дипломатическата мисия, застана неловко до него.

— Още малко — каза тя. — Съжалявам, че трябваше да стане така, но тук… Е, макар да изглежда, че в емирството всичко е по конец, не можем да си позволим да поемаме рискове. Искаше ми се да бе възможно да я посрещнете отвън, но се вслушах в съвета на шефа на охраната. Както и да е, вече пристигат.

От дясната й страна стоеше Уендъл Фишър, възрастен и пригладен посланик, който идваше чак от Абу Даби. Той погледна Адам.

— Готов ли сте?

— Да, струва ми се. Доколкото изобщо е възможно.

Светещите номера на етажите на левия от двата асансьора показваха, че този на консулството е потеглил. Пулсът на Адам се ускори. Но когато вратите се отвориха, отвътре излязоха още служители от охраната — фалшива тревога. Жалко, че Чичо Сам не беше отделил толкова хора да я охраняват, преди да бъде отвлечена — ако пристигнеха още въоръжени агенти, коридорът щеше да се задръсти. Сега светнаха номерата на десния асансьор. Всички притихнаха. Този път трябваше да е тя.

Адам се премести, за да застане точно срещу асансьора и да бъде първият, когото ще види Морган. Нямаше голям избор на дрехи и не беше издокаран — носеше обикновени панталони с цвят каки и тъмносиньото поло, което знаеше, че тя харесва. Асансьорът дрънна, оповестявайки предстоящото си пристигане.

Най-сетне вратите се отвориха. Очите на Адам срещнаха нейните. Беше заобиколена от още въоръжени мъже с костюми, но той протегна ръце, мъчейки се да не обръща внимание на обстановката. Дори не я огледа, искаше само да я прегърне. Тя откликна на поздрава му, но когато той се опита да я притисне в прегръдката си, я усети как се сковава.

— Здравей — каза той. — Закъсня.

И изведнъж тя се прекърши. Адам чу дълбоката й въздишка и цялото й тяло потръпна — призракът на ридание. После Морган се поуспокои и зарови челото си в рамото му.

— Здравей — отвърна. — Това си ти. Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— По-добре, отколкото може да се очаква.

Обаче нямаха повече време, защото я оградиха от всички страни. Посланикът тръгна към нея, като се постара Морган да спази протокола и да се ръкува най-напред с него, с което я принуди да се откъсне от Адам и да се извърне към него. След това беше ред на Дженифър Пъркинс, която издърдори куп баналности за това колко се радва да я посрещне в консулството си. Адам се оказа избутан и изостана поне с четири крачки, разделен от съпругата си от цял взвод служители на сигурността.

Морган съзнаваше, че всъщност няма избор. Америка я беше спасила, макар и с малко неофициална помощ, а това означаваше, че поне засега държавата я притежава. Управлението беше разпоредило какво предстои да й се случи сега и през следващите няколко дни и тя разбираше причините. Което не означаваше, че не й беше неприятно. Бяха й обещали, че преди всичко останало ще има малко време насаме с Адам. Вместо това той едва смогна да я прегърне, преди посланикът, който в предишното си битие като бизнесмен беше правил щедри дарения за републиканската партия, да я ангажира. Що се отнася до дразнещо внимателната Пъркинс, с нейната суетна къса прическа и фалшивия й костюм „Шанел“, основната й грижа беше да се постарае да бъде достатъчно близо до Морган, за да излиза на снимките. Без съмнение си мислеше, че ще е от полза за кариерата й публично да се свърже с освобождението й.

От коридора я отведоха право в конферентната зала, където от известно време чакаха репортери и оператори. Посланик Фишър даде знак на Морган и на консул Пъркинс — той щеше да заеме централното място на подиума, а те двете щяха да седнат до него. Приближиха се и камерите забръмчаха и защракаха. Бяха й изпратили дрехи на кораба — жълта сатенена блуза, която изобщо не й отиваше, и някакви широки светлосини дънки. Но все пак по-добре да се появи облечена така, отколкото с американския военен анцуг. А междувременно специален агент Малон й беше дал много настойчив съвет — в никакъв случай да не казва нищо друго, освен колко е щастлива, че е свободна, и да благодари на дубайската дипломатическа мисия за гостоприемството.

Посланикът започна да чете изявлението си:

— За мен е удоволствие да съобщя, че Морган Купър, дългогодишен служител на Бюрото за демокрация, човешки права и заетост към Държавния департамент е освободена. Тя беше отвлечена от терористи преди повече от три месеца в ивицата Газа и днес е тук, при нас. Както виждате, тя е в добро здравословно състояние.

Разследването на нейното отвличане се провежда от няколко правителствени американски агенции и продължава. Искам да благодаря на тези агенции за огромните им усилия да осигурят освобождението й. Обаче в момента не мога да разкрия повече информация, защото разкриването на подробности по операцията може да застраши безопасността на другите.

Ще изтъкна само някои подробности. В съответствие със своята установена политика Съединените щати не са платили откуп за госпожа Купър и не са провеждали преговори с нито една терористична групировка.

Съединените щати заклеймяват хората, извършили това безобразие, и безмилостно ще ги изправят пред правосъдието. Ще продължим бдително да браним живота на всички свои граждани, особено на тези, които като госпожа Купър служат на общественото благо. Тя прояви огромна смелост и ние благодарим на Бога за нейното освобождение.

Опасявам се, че няма да отговаряме на въпроси и ще ви помоля за въздържаност, докато тя и семейството й започнат да се възстановяват през следващите месеци. Благодаря ви.

Както очакваше Морган, последва канонада от въпроси въпреки заявлението на посланика, че няма да им бъде отговорено. Тя остана достатъчно дълго, за да се усмихне пред камерата на Си Ен Ен и да каже пред протегнатия микрофон колко се радва, че е тук и че се чувства добре, преди да последва Фишър и Пъркинс и да излезе от стаята. Адам отново се озова някъде зад нея. Вървяха по някакъв коридор към другия край на консулството, възможно най-далеч от репортерите.

Морган се обърна към Дженифър Пъркинс:

— Приключихме ли? Ще имам ли най-накрая възможност да поговоря със съпруга си?

— Съвсем скоро. Един човек трябва да поговори с вас. Господин Купър, вие елате с мен, докато те разговарят, ще пием кафе. — Стигнаха до една полуотворена метална врата. — Пристигнахме. Морган, влезте там, ако обичате. Съвсем скоро ще се видим пак.

Гари Търмънд беше последният човек, когото Морган очакваше да види. Знаеше, че като неин шеф нямаше да му бъде позволено да участва в разговорите с нея, и допускаше, че уреждането на среща помежду им преди разследването не е дори по неговите манипулативни сили. Обаче ето го и него, загорял и издокаран със син ленен костюм и грейнал в широка усмивка.

— Морган. — Той се изправи и хвана ръцете й. — Затвори вратата, за да не ни снима някой, докато те прегръщам. Добре дошла, боец. Добре дошла в залата на славата на Управлението.

Тя зяпна:

— Ти! Точно ти! Как успя да уредиш да те пуснат тук?

— С Уендъл Фишър сме стари приятели. Дори повече от приятели. Навремето, докато той беше в петролния бизнес, свърши нещо дребно за мен. — Шефът й сведе поглед и духна ноктите си. — Така или иначе, искам само да ти предам възхищението на всички твои приятели и колеги. Ти си нашата знаменитост, ти си името, което мълвят всички млади служители. Страхотна работа, Морган. Ти успя. Изпълни най-трудното възможно задание — и то след като с години не беше работила на терен.

Ако вече не беше стигнала до извода, че Гари е психопат, Морган нямаше да знае как да отговори. В момента в главата й се въртеше една-единствена мисъл: че способността му да потъпква човешката почтеност е безгранична.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че първо заради теб едва не ме убиват, а сега ме изкарваш героиня?

— Ти несъмнено си героиня. И не знам откъде ти хрумна да твърдиш, че едва не съм станал причина за смъртта ти, когато посветих цялото си време през последните няколко месеца на това да ти отърва задника. Но, боже, ти обърна всичко в своя полза… Седни — покани я той с широк жест. — Да поговорим. Между другото, не могат да ни чуят. В случай че не си се досетила, тази стая е звукоизолирана и редовно се проверява за бръмбари.

Морган седна и гневно го изгледа от отсрещната страна на чамовата маса.

— Знам какво си направил, Гари. И знам защо.

— Добре. Изненадай ме. Но преди да стигнем до налудничавата ти представа за онова, което си въобразяваш, че съм ти причинил, моля те, обясни ми с какъв мотив. Защо ще искам да ти навредя? Между другото, нека ти кажа нещо: изглеждаш страхотно, Морган. За жена, прекарала три месеца като пленница на „Ал-Кайда“, изглеждаш наистина страхотно.

— Отидох при главния инспектор — каза тя, подминавайки язвителния му комплимент. — За начина, по който беше организирал операцията в Холандия. Ролята ми трябваше да остане поверителна, но както се досещам открай време, някой е издал информацията. И планът ти беше осуетен. Можеше просто да ме преместиш другаде и да ми напишеш лоша препоръка. Но това не ти стигаше. Искаше да ме накараш истински да страдам — не просто да ме накажеш, но да насърчиш другите, да им покажеш ясно какво се случва, когато някой се изпречи на пътя на Гари Търмънд.

Докато тя говореше, Гари клатеше глава и тихо се смееше. Когато Морган приключи, той въздъхна.

— Морган, това е откачено. Налудничаво. Не знам какво те кара да мислиш така, но според мен твърде дълго си била сама, размишлявала си и си решила, че две и две правят петстотин. Чуй ме. Да, вярно е, че научих за посещението ти при главния инспектор. Обаче, миличка, ти ми направи услуга. Честно казано, за мен е облекчение, че не заловихме онзи тип в Амстердам. Щеше само да ни създаде главоболия. И както много умно си прозряла малко преди мен, специалната екстрадиция не е начинът, по който трябва да действаме. Има своето място, но вече е отживелица.

Тя скръсти ръце.

— Глупости, Гари. Ти много държеше на тази операция. Вложи много в нея.

Гари сви рамене.

— Може и така да е. Но както ти казах, ти ми направи услуга. На кого му е притрябвало пресата и контролните комисии да му дишат във врата, още по-малко пък рицари защитници на човешките права като скъпия ти съпруг? Както и да е, специалната екстрадиция няма място в бъдещето. Бъдещето е за начина, по който приключи твоята мисия.

— Моята мисия ли? За какво говориш, по дяволите?

— Говоря за факта, че когато приятелите ни от морската пехота успяха да те освободят, те унищожиха и две изключително неприятни и много ценни мишени. Мястото, където в момента се намират Карим Муслех и онзи бял боклук германецът са извън полето на habeas corpus. Наистина няма значение кой ще спечели следващите президентски избори. Джон Маккейн, Руди Джулиани, проклетата Хилари Клинтън или, не дай си боже, онзи краен либерал, чернокожия от Чикаго. Няма да има никакво значение. Политиката се променя. Ние сме във война, която ще продължи много дълго време. Във война, когато трябва не да заловиш най-опасните си врагове, а да ги убиеш — умно, разбира се, под ръководството на Управлението, с помощта на спецчастите и на безпилотни самолети и с минимални косвени жертви. Точно това се случи на онзи бряг в Синай. Затова ти благодаря за старанието и се готви да получиш орден.

Морган дълго мълча.

— Разбирам — каза накрая. — Но дори на теб надали ще ти се размине с твърдението, че си планирал всичко. Моята „мисия“, както се изрази, беше едно садистично извращение. Дори да не беше рискувал моя живот, рискуваше тайните на Управлението. Кой знае какво щях да издам, ако по една случайност човекът, който ме разпитваше през повечето време, не се оказа приятелски йордански агент? Ти щеше да застрашиш живота на наши агенти. Ами ако Карим ме беше отвел в Йемен?

Гари се усмихна.

— Е, не те отведе, нали? А що се отнася до чудесния Абу Мустафа, защото той беше човекът, който те разпитваше, нали, сигурен съм, че ще се зарадваш да узнаеш, че той се възстановява в болница на ХАМАС. Да се надяваме, че няма да му се случат злополуки на път за дома.

— Заплаха ли отправяш?

— Не, разбира се. Просто му пожелавам да се радва на добро здраве. И с облекчение се надявам, че можем да му вярваме да си държи езика зад зъбите.

— Гари, изтезаваха ме и на няколко пъти едва не ме убиха.

— Знам. И се справи великолепно. Още една причина толкова да се гордея с теб.

— Ами твоят прочут преврат на ФАТАХ? Планът ти да смажеш ХАМАС?

— Допускам, че историческите сили, с които се опитваме да се борим, са твърде силни — както сочат собствените ти доклади от мястото на събитията. Случват се гадости. Трябваше да се вслушаме по-внимателно в теб. Още едно нещо, с което трябва да се гордееш. Както и да е, майната им на ХАМАС. Не ги харесваме особено, но не са пряка заплаха за интересите на САЩ. Обаче „Ал-Кайда“ на Арабския полуостров, е, те са сериозна заплаха. А сега очистихме един от най-важните им хора заедно с онзи позьор Карим. Следователно целта на мисията на човек трябва малко да се променя. Понякога трябва да проявяваме гъвкавост.

Морган не се връзваше на глупостите му.

— Вече ти казах, Гари. Знам какво си направил. Знаел си, че Карим ме е познал, и си можел да отмениш операцията. Обаче направи така, че да замина за Газа, макар да си знаел, че ще бъда отвлечена. Знаел си, че надали ще се върна.

Гласът на Гари остана тих и равен, но тонът му беше безпогрешно заплашителен:

— Госпожо Купър, съветът ми е по-прецизно да подбираш думите. Знам, че си преживяла огромен стрес, но отправяш необосновани обвинения, за които нямаш никакви доказателства, и ако ги повтаряш, никой няма да ти повярва.

— Сигурен ли си, Гари? Не поемаш ли огромен риск?

Той скръсти ръце и ги положи усмихнат върху масата.

— Ето какво. Не само знам, че си се чукала с агента си Абдел Насър. Имам и диск със запис как го правите. ЦРУ порно, в което ти си звездата. Така че ето какво ще направим. Засега само трима души знаят за това видео — аз, Юджин и Майк. А, за малко да забравя. И съпругът ти го гледа. Още когато пристигна в офиса на Управлението в Тел Авив, Юджин прояви немарливостта да го пусне на Адам в кабинета си, преди да провери какво съдържа. Е, ще се радвам нещата да си останат така — нашата малка тайна. Нищо няма да разгласим. Можеш да се прибереш у дома, да си получиш ордена и да решиш дали искаш да възобновиш кариерата си. Ако предпочетеш да се насочиш към друг сектор, ще ти напиша прекрасна препоръка.

От друга страна, можеш да отидеш при главния инспектор или при който друг поискаш, и можеш да повториш измислените си обвинения. В този случай няма да отрека, че има възможност записът да бъде разпространен в Лангли, където, ако не ме лъже паметта, сексът с агент, докато си под прикритие, се смята за достатъчно сериозно нарушение и основание за уволнение. А и кой знае още къде може да се озове записът. Изглежда, един британски таблоид вече е надушил за него — попитай съпруга си. И така, казах достатъчно. Няма нужда да ми съобщаваш решението си, но то е в твоите ръце, Морган, в твоите ръце.

Морган отново беше в банята. След срещата си на четири очи в консулството лицето й беше бледо и не беше продумала нито дума. По време на нелепата официална вечеря в резиденцията на Дженифър Пъркинс тя три пъти става от масата — Адам беше сигурен, че отива да повръща. И вече сам се убеди — чуваше позивите й, макар че нямаше какво да изхвърля. Пусна водата в тоалетната и явно се опита да прикрие миризмата, като си изми зъбите. Най-сетне излезе, прекоси покрития с плочки под на стаята им, облечена с взета назаем пижама. Адам затвори дървените венециански щори, закривайки гледката към оградения с палми басейн и блещукащите кули на града. В стаята имаше само голямо легло, съвременен скандинавски гардероб и малко писалище от чам, цялото в петна. Морган триеше лицето си с кърпа. Адам забеляза, че очите й още са влажни.

— Извинявай — каза тя. — Не съм свикнала с толкова питателна храна. Но по-добре да я изхвърля сега, отколкото в самолета.

Той стана и посегна да я прегърне.

— Възстановяването ще отнеме време. Като имам предвид какво си преживяла, никак не ми е чудно, че ти е толкова трудно. Обаче имаме време. Колкото ти е необходимо. Ела тук.

Тя го отблъсна.

— Не, Адам, не искам да ме прегръщаш. Остави ме на мира. След няколко часа трябва да ставаме. Нека се опитаме да поспим.

— Опитвам се да помогна. Обичам те, Морган. Моля те, допусни ме до себе си. Ако започнем да споделяме всичко това, ще ни бъде по-лесно.

Забрави, ясно? — внезапно избухна тя гневно. — Ти ме предупреди, че ще стане така, а аз не те послушах. И ето че се случи. Както винаги се оказа прав. Сигурно ти е приятно. — Тя седна на леглото, а той я последва и се настани с кръстосани крака до таблата.

— Морган, споровете, които имахме, преди да заминеш за Газа, вече нямат никакво значение. Те са зад нас. Важното е ти да се оправиш и да преодолеем всичко случило се. А после ще се опитаме да поискаме сметка на онези, които са отговорни за отвличането ти.

— Спести ми адвокатските приказки, става ли? Няма да стане. А за преодоляването на травмата ще говоря с психолога в Управлението. Адам, време е да спрем да се преструваме. Получихме най-ужасното доказателство, че вече нямаме брак. Оценявам какво направи, за да ме спасиш. Без теб сигурно щях да съм мъртва. Но това не означава, че трябва да продължим да живеем заедно. Нека поне веднъж погледнем истината в очите. Вече не ни свързва нищо. Да не удължаваме агонията, защото така само влошаваме нещата. Признай го, всичко помежду ни приключи.

Още от мига, в който я видя пред асансьора, за Адам беше ясно, че възстановяването на връзката им ще бъде невъобразимо трудна задача. Ала му се струваше очевидно, че страданието и гневът на Морган имат съвсем скорошен източник — нов фактор, липсвал преди.

— Случи ли се нещо по време на тази среща? Когато отиде в онази стая след пресконференцията?

— Да, случи се нещо. Срещнах се с Гари Търмънд. Знам, че и ти си се запознал с него. Както обикновено той е много убедителен.

Адам преглътна.

— Е, какво ти каза?

— Както те помолих преди малко, време е да спрем с преструвките. Знам, че ти е известно за връзката ми, известно ти е също, че Гари също знае. В доста по-големи подробности, отколкото е добре за всички. Всъщност не бях влюбена в човека, с когото спах, но го смятах за мил и храбър и силно се увлякох по него. А проблемът, пред който трябва да се изправим, е, че причината за тази моя връзка е фактът, че с брака ни беше свършено. До днес, когато Гари Търмънд ми съобщи, нямах представа, че ти си научил, за което ужасно и дълбоко съжалявам. Но в крайна сметка и двамата трябва да поемем отговорност за случилото се.

— Знам защо си имала връзка — каза Адам. — И да, държах се като самовлюбен кретен, който винаги поставя себе си на първо място. Съзнавам, че трябва да се променя. Но ми позволи да го направя заедно с теб, Морган. Не сторих всичко по силите си да спася живота ти само за да те изгубя впоследствие. Можем да го преодолеем.

— Лесно е да се каже, Адам, лесно е да се каже. Но е много по-трудно да се направи. Колко пъти съм те чувала да обещаваш, че нещата ще се променят, обаче те не се променят? Този път поне ти имаш причина да сложиш край.

Той трябваше да я попита нещо, макар да се ужасяваше от отговора:

— Затова ли дори не се опитваш да скриеш, че още имаш чувства към Абдел Насър? Смяташ ли, че имаш бъдеще с него?

Тя застина.

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш?

— Какво да знам? Да не си бременна?

— Боже, Адам! Какво ти става? Разбира се, че не съм бременна, по дяволите! Абдел Насър е мъртъв. Убиха го морските пехотинци, които спасиха мен, защото го помислиха за терорист. И за всичко съм виновна аз. Няма значение, че ми беше любовник. Той беше и мой агент, а аз не успях да го защитя. Сигурността му беше моя отговорност, а аз го подведох. Това също е причина да искам да се разделим. Дори да не бях преживяла онова, което преживях, вероятно не би било възможно бракът ни да потръгне отново. В момента нямам сили, а и, честно казано, не го заслужавам. Трябва да остана сама.

— О, Морган!

Тя се разплака, ридания разтърсиха тялото й. Може би една прегръдка щеше да й помогне да се почувства по-добре, но той не помръдна — знаеше, че Морган ще го отблъсне. Двамата бяха сами в скръбта си.

— Вината не е твоя — каза й накрая. — А на Гари и на всички други копелета, които работеха с него. Затова ги зарежи! Нека да платят за онова, което сториха.

Сълзите й постепенно секнаха и тя отново се извърна към него.

— Ти не разбираш, нали? Нищо не мога да направя. Затова беше срещата ми с Гари. Той съвсем ясно ми даде да разбера — ако кажа на някого какво подозирам, че е направил, видеозаписът ще бъде разпространен навсякъде — не само в Управлението, но и в пресата. Кариерата ми няма значение. Помисли какво ще причини това на децата. Той някак винаги успява — колкото и човешки съдби да бъдат съсипани, Гари винаги изплува.

Адам закри лицето си с ръце. Този път нямаше отговор. А още не беше направил своята изповед.

— Това не означава, че трябва да сложим край на брака си. В него има още много хубави неща, трябва само да ги преоткрием. Ти говориш за децата, но знаеш не по-зле от мен колко ще страдат, ако се откажем сега. И понеже сме откровени един с друг, трябва да знаеш, че и аз не съм съвсем безгрешен.

— За бога! Сега ли намери да признаеш най-сетне, че си чукал онази асистентка по време на едно от пътуванията си на юг? Наистина не ми пука. Спести си усилията. Отдавна се досетих. Не е важно.

— Всъщност грешиш за това, винаги си грешала. Но трябва да ти призная нещо, което се случи по-скоро. Всъщност се случи веднага след като гледах онзи видеозапис с теб. Почувствах се адски зле. Бях ходил в Газа само ден-два преди това и попаднах в престрелка. Едва не ме убиха. Може да се каже, че се почувствах уязвим.

— Е, какво стана? Не че съм в положение да те съдя.

Той си пое дълбоко дъх.

— Спах с Рони Васерман. Тя беше в Тел Авив. Случи се само веднъж и сексът наистина не беше страхотен, но се случи.

Не беше очаквал Морган да реагира така — тя се разсмя:

— Рони? Рони Васерман, безупречната домакиня? О, Адам, наистина ли мислиш, че не знам как те преследва от години? Казах, че не съм в положение да те съдя, но ми споделяш, че си чукал Рони Васерман, докато съм била заложница. Трябва да отбележа, че очаквах повече от теб.

— Знам, че не можеш да я понасяш. Но тя наистина не е толкова лоша. Преди, докато си бях още у дома, а теб те нямаше, тя беше опора на всички ни.

— Опора, а? Рони Васерман, която не се е трудила нито ден през живота си, освен за да пипне някой мъж? Чуй ме. Знам, че тя е страхотна готвачка и така нататък, но не се съмнявам как те е уверявала, че си най-великият адвокат от зората на правото. Повярвай ми, скъпи, след като се разведеш, ще имаш много подобри шансове. Знам, че си се почувствал наранен, но явно си бил и адски отчаян. Боже! Докато ме е изтезавал хладнокръвен убиец и безумец, ти си ми отмъщавал, като си правил секс с образцовата вдовица.

— Е, трябваше да ти кажа.

— Не ти се сърдя. Просто съм разочарована. Но освен това случилото се потвърждава всичко, което казах. След като можеш да си легнеш с Рони Васерман, значи наистина не трябва да си с жена като мен. А сега, ако нямаш нищо против, имам нужда от сън. Предстои ми полет, след това дълъг разпит и искам да съм свежа. Засега достатъчно. Както казват арабите — халлас.

Морган легна, изключи нощната си лампа и затвори очи.

— Лека нощ. Обичам те, Морган — каза Адам. — И наистина, ама наистина не искам развод. Да знаеш.

Тя не отговори.

Той не опита да я докосне. Легна в другата половина на леглото, а помежду им имаше широко разстояние върху матрака. Чу как дишането й стана по-ритмично, но знаеше, че не спи. Адам винаги спеше по корем, но сега легна по гръб и застина неподвижно, готов да посрещне поредната безсънна нощ. Най-неприятната от всички мисли, които се въртяха в главата му, беше, че Морган може и да се окаже права.