Похищението

17.

Петък, 22 юни и събота, 23 юни 2007 година

Морган имаше усещането, че Зейнаб я избягва — или поне че избягва да говори с нея насаме. Носеше й храна, после прибираше подноса и разговаряше с нея учтиво. Но не издаде повече информация и не оставаше да си бъбрят. Отношението й само засили безпокойството на Морган. ХАМАС може и да бяха сразили ФАТАХ, но консолидирането на властта им и налагането на ред щеше да отнеме време. Изпитваше и тревожно опасение по отношение на пътуването, за което я беше предупредила Зейнаб. Как щяха да я транспортират? И дали щяха да я скрият?

Рано следобед Абу Мустафа нахлу с Карим, който оживено говореше нещо на арабски. Държеше ножица и ролка черно тиксо. След тях влезе Зейнаб с плътен бял памучен плат. Морган знаеше какво е: мюсюлмански саван. Вече знаеше отговора на въпроса, който я измъчваше — щяха да я превозят като мъртвец, стегнато увит в мюсюлмански погребален покров и без ковчег.

— Съжалявам, Морган, но има промяна — каза Абу Мустафа. — Смятаме, че тази къща е прекалено забележима и ако враговете ни се опитат да ни открият, тук вече не е безопасно. Обаче намерихме ново място. Не е толкова добро като тази вила, но съм сигурен, че няма да ни е твърде неудобно, само да пристигнем. Обаче не можем да поемем риска да ни спрат по пътя. Ще бъдеш на задната седалка, увита в саван. Така, ако ни спрат, ще си помислят, че си мъртвец, когото караме за погребение. От теб се иска да лежиш съвсем неподвижно. Не бива да помръдваш дори мускулче. Трябва да бъдеш напълно обездвижена.

Карим носеше малка кафява кожена кесийка с цип. Отвори я и извади отвътре спринцовка, пълна с прозрачно вещество.

— Няма да боли — увери я Абу Мустафа. — Обикновена мускулна инжекция, успокоително. Ще ти се доспи. Моля те, навий си ръкава и стой мирно, докато Карим ти инжектира веществото. Ще се събудиш на новото място.

— Не! — ужасено кресна тя. — Ще ви съдействам, обещавам! Няма да се опитвам да избягам и ще стоя мирно. Но, моля ви, не ме инжектирайте с това нещо! Алергична съм към такива упойки. Ако ме инжектирате, ще повърна. Моля ви, повярвайте ми, не си го измислям. Не се налага да го правите, имате оръжия. Знам, че ако създавам неприятности, докато пътуваме, вие ще ме застреляте.

— Всъщност на това пътуване няма да бъдем въоръжени — каза Абу Мустафа. — Не искаме да предизвикваме подозрения. Но това означава, че не можем да рискуваме изобщо да помръдваш.

— Ще стоя неподвижно. Съвсем неподвижно. Обучена съм, за бога. Кълна се, че…

Карим сграбчи ръката й и я принуди да седне на един стол. Тя усети как той силно стисва рамото й, после взе ролката с тиксото, стегнато го уви няколко пъти върху устата й и после няколко пъти върху носа й. Остави съвсем малка пролука, само колкото за ноздрите й. Цялото й лице беше скрито — от брадичката до очите. Докато тя се бореше с надигащата се паника и със задуха, Карим взе спринцовката и бодна иглата през плата на дългия ръкав на дрехата й. Морган смътно усети как я вдигат, увиват я в покрова и я понасят по стълбите с главата напред. Усети как в устата й започва да се събира странната топла слюнка, която съпровожда гаденето, и накрая изгуби съзнание.

Морган дойде на себе си рязко, сякаш я бяха изстреляли с оръдие от дълбините на черна миньорска шахта. Лежеше странично на тясна и прашна кушетка, покрита с груб плат. Главата й пулсираше, гърлото й пареше, а коремът я болеше от напъните за повръщане. Не за пръв път от началото на пленничеството си усети вонята на собственото си повърнато. Някой, вероятно Зейнаб, явно се беше опитал да я почисти с гъба, защото гърдите и коремът й бяха влажни. Цялото тяло я болеше и тя допусна, че дълго време са я държали неподвижна и в неестествена поза. Обаче тиксото, макар все още да го усещаше на твърда и лепкава топка зад главата и на тила си, беше срязано и отлепено от устата й и тя дишаше свободно. Ако не го бяха отстранили, тя щеше да се задави с повърнатото и вероятно щеше да умре. Саванът, в който е била увита по време на пътуването — и който за малко да бъде използван по предназначение, — беше наметнат върху нея като одеяло.

Отвори леко едното си око и видя, че се намира в малка и мръсна стая, осветена от една-единствена крушка. Стените бяха жълти и на места мазилката се лющеше. Изглежда беше нощ. От едната страна имаше прозорец, скрит зад обикновена тъмна щора, но край нея не се процеждаше никаква светлина. В стаята имаше още трима човека: Зейнаб, Карим и страховитият пазач Акил. Не бяха забелязали, че тя се е свестила. Карим и Зейнаб седяха на една маса, покрита с мушама с индийски десен, и разговаряха напрегнато на арабски. Акил, както обикновено, беше прав. Или бяха намерили как да прекарат оръжието си през пътните блокади, или имаха друг начин да се снабдяват, защото в ръцете му имаше автомат.

Морган владееше достатъчно добре арабски, за да разбере, че разговорът между Зейнаб и Карим се разпалва. Зейнаб не повишаваше тон, обаче непрекъснато повтаряше думата харам, което означава, че нещо е нечисто, религиозно забранено или просто нередно, и то в изречения с името на Морган или с думата амрики, т.е. американката. Знаеше, че Зейнаб говори за отношението, което младата жена беше видяла Карим да проявява към Морган, и че го обвинява, загдето опасно и жестоко е запушил устата й. Сигурно момичето беше срязало тиксото, след като вече бяха потеглили.

Карим явно не приемаше добре критиката й. Той шепнеше, но дишането му започваше да се учестява и лицето му почервеняваше. Морган отново затвори очи. Не искаше те да разберат, че ги чува. Тази малка драма беше важна и тя не искаше да я пропуска.

Постепенно гласът на Карим стана още по-рязък. Морган не различаваше много от думите, но после той изрече нещо, което й беше познато и което знаеше, че е дълбоко оскърбително. Нарече Зейнаб маджнун — луда, и го повтори няколко пъти. Морган отново отвори очи тъкмо навреме, за да види как Карим се изправя и си тръгва.

— Халлас! — отсече той. — Достатъчно.

Зейнаб обаче не беше приключила. Преди той да излезе през отворената врата, тя изстреля гневен поток, най-шумното й изказване до момента. Доколкото Морган успя да разбере, тя го обвиняваше в съглашателство с яхуди, т.е. с евреин и или израилтянин. Морган различи още една дума — кхаин (предател). Разярена, Зейнаб обвиняваше Карим, че е предал собствената си кауза.

Каквото и да беше точното значение на думите й, те накараха Карим да се закове на място. Очите му бяха почти черни, когато се завъртя към Зейнаб и се надвеси отгоре й.

— Бинт иш зания (курвенска щерка) — процеди той. Замахна и я зашлеви през лицето толкова силно, че тя политна от болка, после отново я удари с опакото на дланта си. Морган чу как зъбите на Зейнаб изхрущяха. Младата жена се помъчи да сподави болезнения си стон, а Карим отново се извърна, мина покрай Акил, без да го удостои с поглед, и излезе.

Морган отвори очи и погледът й срещна този на Зейнаб с ужасено състрадание. Взряна в нея, Зейнаб пресегна да си вземе хартиена кърпичка от кутията върху масата и попи сълзите си. Карим явно беше разранил устната или езика й, защото от ъгълчето на устата й започваше да се стича кръв. Тя я докосна с пръсти и се намръщи: явно я болеше. Извърна глава и захлипа тихичко. Каза нещо, което прозвуча като стенание, но всъщност беше една от думите, предизвикали гнева на Карим. Не спираше да я повтаря:

— Харам.

След малко Акил излезе от стаята и заключи двете жени. Няколко минути по-късно се върна с кофа и похотливо ухилен им показа с жест, че и двете трябва да се облекчават там. Морган с мъка се надигна, после пропълзя по пода и приклекна пред Зейнаб. Колебливо докосна челюстта й. Кървенето бързо беше спряло, обаче устната явно още я болеше. Морган откъсна от тоалетната хартия, която Акил беше оставил до кофата, навлажни я с вода от едно шише и попи кръвта от устната на Зейнаб.

— Всичко е наред. Не е нужно да го правиш — каза Зейнаб.

— Тук сестрите трябва да си помагат — отговори тя.

— Странно е, нали? — каза Рони. Двамата с Адам бяха във водата, където почти не докосваха дъното с крака. В плитчините на Банана Бийч в Яфа това означава, че се намираха достатъчно навътре в морето, за да не ги чуват от брега. Сякаш лакираната яркост на деня беше отминала и сенките започваха да се издължават. Рейчъл седеше на един шезлонг на широкия пясъчен плаж и четеше. Аврам, със силна, космата мечешка фигура и гърлен смях, беше накарал децата на Рони, Бен и Сара, да поиграят маткот, израелската версия на федербал. Далечните им възбудени викове нарушаваха тишината на брега.

— Кое е странно? — попита Адам.

— Че сме тук, където всичко е съвсем нормално въпреки случилото се. Поредният великолепен ден. Устроихме си прекрасен обяд в кафенето и макар да се налага да полагаме усилия, двамата с теб живеем както си искаме. — Под синята вода, където никой не можеше да види, тя опря пръста на крака си в чатала му и го размърда.

— Рони, аз…

— Шшшт. Не се притеснявай. Няма да ти скоча пред сестра ми и децата, колкото и да ми се иска. Пък и ако го направя, сигурно и двамата ще се удавим. Исках да кажа, че като погледна в далечината, където брегът извива и се губи на юг, ми се струва много странно, че на шейсетина километра се намира Газа, където всичко е много по-различно. Където е жена ти и където утре ти ще рискуваш живота си.

— Може би не утре. Ще ми трябват ден-два да организирам нещата. Но такава е географията на Израел. Страната е малка.

Училищата в Бетезда бяха във ваканция в края на предишната седмица и след като бе останала у дома по-малко от месец, Рони беше решила да доведе децата да прекарат лятото в Израел. Тя изпрати имейл на Адам да го уведоми за намеренията си. Когато той й отговори с новината, че на следващия ден пристига с нощния полет, тя го покани да се възстанови от полета на плажа. Не се наложи да го убеждава дълго. Близостта на децата им означаваше, че по един или друг начин животът им ще остане свързан. Разбира се, нямаше отново да спят заедно. Но трябваше да могат да общуват като възрастни, като приятели.

Слаба и загоряла, с шеметен бял бански, тя отново погали слабините му с пръста си и го принуди да прикрие възбудата си, като започне водно сражение. Рони явно не беше особено заинтригувана, но дръпна крака си с изпълнен със съжаление поглед.

— По-добре да излизаме — предложи той. — Аврам сигурно ще иска да се включим в играта на федербал.

— Да, след малко — въздъхна тя. — Виж ни само. Обядът беше приятен, нали? Каквото и да е това помежду ни, би могло да се получи, не си ли съгласен? Но няма нищо. Знам, че трябва да се върнеш в Газа и че не можеш да се откажеш от Морган. Но ми обещай да внимаваш. Не върши глупости и не споменавай пред онези откачени ислямистки копелета, че имаш еврейски корени, защото, повярвай ми, няма да бъдат доволни.

— Обещавам най-тържествено. Разбрах.

— Ако успееш да върнеш Морган, ти предстои да се справяш с много неща. Не очаквай да ти създавам проблеми. Ако и двамата се появите в Тел Авив, няма да ви се пречкам.

Гласът й звучеше равно, но той забеляза сълзи да проблясват в очите й и сърцето му се сви.

— Ти каза, че и двамата заслужаваме случилото се помежду ни. Истината е, че аз не те заслужавам.

— Всъщност ти ме нямаш. Имаше ме, но засега само веднъж. — Тя се завъртя, гъвкава като тюлен, и сграбчи пениса му през плата на плувките. Той тутакси усети как се втвърдява. — Но, скъпи, макар още да не си го осъзнал, ти ме заслужаваш. А това важи за много малко хора.

Пусна гениталиите му и двамата бавно и мълчаливо заплуваха към брега. Адам имаше усещането, че животът е станал сюрреалистичен. По същото време предния ден той беше с приятелката на Роб, Аманда, стройна блондинка на неопределена възраст със зелен пухен елек и гумени ботуши, и опресняваше познанията си за пушките и пистолетите в подземното стрелбище, скрито под нейната ферма в Бъкингамшир. Учуди се на лекотата, с която отново започна да борави с огнестрелните оръжия. Установи, че с пистолет почти всеки път улучва центъра на мишена с големината на човешко тяло. Вдигна поглед точно навреме, за да избегне приближаващо се водно колело. Изведнъж водата му се стори по-тежка, защото Адам знаеше, че всяко загребване го отвежда по-близо до Газа.

Часовете бавно се нижеха. Морган опита да се възстанови от преживяното изпитание и спа неспокойно на кушетката. В стаята беше задушно въпреки вентилатора, защото токът често спираше.

Най-сетне се размърда. Главата й пулсираше — последиците от въздействието на наркотика. Скоро съвсем се разсъни. Погледът й се насочи към Зейнаб. Тя още седеше в същата поза, загледана в нищото.

— Още ли си там? Добре ли си? — попита Морган.

— Добре съм.

— Как е устата ти?

— Добре. Не съм яла досега. Но май ще мога.

— Хубаво щеше да е да можехме да се измием.

— Тук няма душ. — Посочи кофата и попита: — Искаш ли до тоалетната?

Морган направи гримаса, после се протегна и се прозя.

— Май да. Извинявай, Зейнаб.

Зейнаб се извърна с лице към стената, докато Морган се обслужваше на примитивната тоалетна. Когато приключи, се преместиха на масата и седнаха една срещу друга.

— Карим причинявал ли ти е такова нещо и друг път? — попита Морган.

— Не, не никога — енергично поклати глава тя. — Никога не ме е докосвал. Никога не ми е крещял. Преди винаги се държеше с уважение заради брат ми Халид. Но преди аз винаги изпълнявах, Морган. Не говорех лоши неща, не му се противопоставях, защото той е моят господар. Може би ме удари, защото съм лоша.

— Не! Ти не си виновна? — разпалено възрази Морган. — Никой мъж няма право да постъпва като него. Чуваш ли ме, Зейнаб? Разбираш ли?

Тя кимна.

— Сега и ти ли си затворничка като мен? — тихо попита Морган. — И двете ли сме затворнички на Карим?

— Не знам. Възможно е. Но мисля, че той скоро ще ме пусне. Тук съм, ако отново ти прилошее.

— Знаеш ли къде сме?

— Да. В Йебна. Много е близо до границата с Египет. Много консервативно място. Бежански лагер близо до Рафа. Близките на Карим, семейството му, живеят тук, затова според него е сигурно.

— Той от Йебна ли е?

— Да, има доверие на хората от града.

— В Йебна има ли тунели, Зейнаб?

— Да. Много тунели. Хората от Йебна печелят много пари. Внасят стоки от Египет.

На вратата се почука.

— Влез — каза Зейнаб на арабски и се появи Акил с поднос с още вода, плоски питки и чиния с хумус. Постави подноса на масата и излезе, без да каже нито дума, но този път остави вратата отключена. И двете седнаха да хапнат.

— Зейнаб, искам да те попитам нещо — каза Морган. — Знаеш ли къде е Абдел Насър? Той остана ли във фермата, когато ние заминахме? И той ли спеше там? Дойде ли тук с нас?

— Не съм виждала Абдел Насър. Досега не съм го виждала. Но може и да е тук. Може и него да са довели в Йебна.

Морган помълча известно време, после отново заговори настойчиво:

— Защо се съгласи да бъдеш с Карим? Защо се съгласи да му помогнеш, след като ме отвлече? Вярваш ли, че така ще помогнеш на палестинския народ да извоюва свободата си?

Момичето помълча. Накрая си пое дълбоко дъх и отговори:

— Преди си мислех, че да. Вярвах му. Той ми каза, че е хубаво да те отвлечем, защото така показваме, че сме по-силни от ХАМАС и че те са харам. Обаче сега всичко това се промени. Мисля, че Карим те иска, защото това кара самия него да се чувства силен. Преди го обичах и му имах доверие. Вече не. Той не мисли за палестинския народ. Мисли само за Карим.

— Можеш да направиш нещо, ако те пусне да излезеш от къщата. Разбираш ли какво ти казвам? Можеш да кажеш на някого, че сме тук, на някого от ХАМАС.

Зейнаб кимна.

— Разбирам. Поне засега, мисля.

Когато Адам си тръгна от плажа, слънцето почти беше залязло. Той пое по булеварда в стил баухаус към хотела си, наслаждавайки се на топлото време и безгрижната лятна атмосфера. Всички, които срещаше, бяха по шорти и джапанки. Искаше да прекара една спокойна вечер сам, за да мобилизира силите си за онова, което предстои. Отново беше отседнал в хотел „Синема“ и докато минаваше през стъклената врата с бронзови рамки в стил ар деко, рецепционистката го повика.

— Онези господа там ви чакат — каза тя със силен бруклински акцент и посочи към трима мъже, седнали на масичка до асансьорите. — Не казват кои са, но били тук по важен въпрос. Не намерих причина да ги отпратя. Дано да нямате нищо против.

Адам погледна към тримата мъже и вдигна рамене. За пръв път ги виждаше.

— Не, струва ми се. Ще отида да проверя какво искат.

— Докато прекосяваше фоайето, най-възрастният от тримата, слаб оплешивяващ мъж на четирийсет и няколко, се изправи. Очевидно беше израилтянин, беше със сандали и хавайска риза.

— Господин Купър?

— Кой сте вие?

— Хайм Доре. Аз съм кореспондент по въпросите на сигурността на „Маарив“. Това са мои колеги журналисти.

Вторият мъж беше с няколко години по-възрастен. Имаше брада и беше с износена жилетка в цвят каки с многобройни джобове, каквито носят фотографите. Той също стана и протегна ръка.

— Стивън Пърлстийн. Ръководя израелското бюро на „Ню Йорк Таймс“. Тук сме, за да поговорим за съпругата ви, Морган. Научихме, че била отвлечена в Газа, докато изпълнявала мисия за Държавния департамент.

Последният от тримата изглеждаше съвсем различно: най-много на четирийсет, леко пълен и със сигурност твърде издокаран. Дори в климатизирането фоайе костюмът му от „Маркс и Спенсър“ и безвкусната копринена вратовръзка го караха да се поти.

— Дерек Търнър — представи се той с акцент от устието на Темза. — И аз като вас току-що пристигам — изпратиха ме изненадващо, затова съм толкова неудобно облечен. Репортер съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“.

Адам примигна.

— Разбирам. Кой ви каза, че съм тук?

— Опасявам се, че не мога да разкрия източника си — отговори Търнър. — Не мога да говоря от името на колегите си, но сигурно и те се чувстват по същия начин. Всъщност не е важно кой ни е съобщил, че ще бъдете тук. Както виждате, информацията е вярна.

— И какво точно искате?

— Да ни отделите малко време. Едно интервю на разумно усамотено място — каза Пърлстийн. — Извинете, че ви се натрапваме така. Знам, че идваме в труден момент. Можем ли да отидем някъде?

— Ще ми изтъкнете ли една причина да не ви кажа да се разкарате?

Пърлстийн го изгледа със съчувствие.

— Разбира се, имате право да ни кажете да се разкараме, ако това искате. Но, господине, има вероятност да знаем неща, които вие не знаете, и ако поговорим, може да научите от нас нещо полезно. Освен това фактът, че дойдохте при нас и потвърдихте самоличността си, вече е новина. Независимо дали ви харесва, отвличането на Морган Купър е новина, а след като и вие сте тук, тя става още по-важна. Сигурно ще се чувствате по-спокойно, ако разговаряме поверително. Но помислете. Какво може да изгубите?

Адам се почувства безпомощен, а логиката на Пърлстийн звучеше необоримо.

— Добре. Ще отидем в трапезарията за закуска. Там би трябвало да е спокойно. Ще проверя дали може да ни донесат кафе.

Като адвокат Адам беше свикнал да си има вземане-даване с репортери и се ласкаеше от мисълта, че познава правилата на играта. Важното беше да контролира разговора — да казва нещата, които иска да каже, и абсолютно нищо друго.

— Добре — рече той, когато седнаха на масата. — Освен ако не се договорим за нещо друго, разговорът ни е поверителен и точка. Не искам думите ми да бъдат приписвани на „приятели на Адам Купър“ или на друг измислен източник.

Доре и Пърлстийн отговориха утвърдително.

— Засега — каза Търнър. — Само засега.

— Малко се учудвам да ви видя тук — каза Адам и изгледа Търнър с нескрито пренебрежение. — Не допусках, че отвличането на американски служител в Близкия изток е типична храна за британски таблоид на Мърдок.

— Точно тук грешите — възрази Търнър. — Ние възприемаме… международните отношения и на политическо, и на лично ниво, много сериозно. А във вашия случай има замесени и хлапета.

— Хлапета ли? Какво имате предвид? Не намесвайте децата ми или край с интервюто. Ясно?

— Спокойно! Адам, приятелю, не искам да те обиждам. Казвам само, че щом децата ти са при твоите родители в Оксфорд — и не, това не съм научил от поверителен източник, а от телефонен разговор с баща ти, — това придава допълнителна актуалност на историята за нас, нали ме разбираш? Леко семейна гледна точка, така да го кажем. Няма да публикуваме техни снимки или нещо подобно.

— Както и да е, да се върнем на основния проблем, ако обичате — намеси се Пърлстийн с нескрито раздразнение. — Нека ви уверя, че „Ню Йорк Таймс“ не се интересува кой се грижи за децата ви и не възнамерява да нахлува в живота им.

— Искам още от самото начало да уточним нещо — каза Адам. — Има причина още да не е оповестено за отвличането на Морган. И тя е, че ако публикувате дори едничка дума за това, ще изложите живота й на риск. Не мога да ви опиша колко е важно. Но ще ви обещая нещо: ако и тримата се съгласите засега да не публикувате нищо, ще дам интервюта на всички ви, когато тя бъде освободена — на вас и на никой друг.

— Това не е възможно — възрази Доре.

— Как така не е възможно? Да не си въобразявате, че можете да си седите и да се правите на Господ?

— Не е възможно, защото израелското военно радио вече оповести историята и я излъчва през последните три часа. Само основните факти: че тя е изпълнявала задача, свързана с контрол върху спазването на човешките права, че никой не я е виждал от края на март и че американските и израелските власти правят всичко по силите си да организират освобождаването й. Вече е твърде късно.

Адам се опита да запази самообладание. След като седмици всички в Управлението му се бяха клели, че ще запазят пълна секретност, сега това!

— Как е изтекла новината? — попита той. — Имало ли е някакъв брифинг?

— Съжалявам, но не мога да ви разкрия какво сме научили аз или други журналисти по същите условия за поверителност, при които вие разговаряте с нас — каза Пърлстийн. — Естествено, последното, което някой от нас иска, е да застраши живота на съпругата ви. Но както каза Хайм, тайната вече се разчу.

Адам съзнаваше, че единственото, което може да направи, е някак да ограничи нанесените щети. Поне да се помъчи да не разгласява пред света, че е в Израел и търси Морган.

— Добре. Ще ви разкажа малко за Морган — съгласи се той. — Но при едно условие: да не пишете, че съм тук, защото ако това се разчуе, няма да помогне.

Тримата се съгласиха с известна неохота и през следващия половин час Адам отговаряше на въпросите им. Постара се да говори спокойно и да не споменава, че ще ходи в Газа.

— Тук съм, защото исках да съм физически по-близо до нея, и съм оптимист, че шансовете скоро да бъде освободена растат — каза той. Внимаваше да не издава недоволството си от усилията на американското правителство за освобождаването на Морган и твърдеше, че няма никаква представа кои са похитителите й.

— Предполагам, че почти приключихме — каза Адам накрая. — Но искам да ви попитам нещо преди да си тръгнете. Някой от вас да е ходил в Газа след преврата на ХАМАС? Вие явно не сте, господин Търнър.

Пърлстийн поклати глава.

— Още не. Надявах се да отида следващата седмица.

— Израелците не могат да ходят в Газа след изтеглянето през 2005 година — добави Доре. — Преди съм ходил. Но сега не. Разговарям с хората там по мобилните им телефони.

— Какво мислите? — попита Адам. — Казахте, че може да науча нещо от разговора си с вас. Кажете ми. Какво всъщност се случва там и как то ще се отрази на шансовете й да бъде освободена?

— Сигурен съм, че ХАМАС скоро ще сложи край на анархията — започна Доре с не съвсем гладкия си английски. — Всички военни групировки знаят кой е шефът, а ако не знаят, скоро ще научат. Бих казал, че това подобрява шансовете й.

— И последно — рече Адам. — Вече ми дадохте да разбера, че няма да издадете източниците си. — Но ми кажете следното: израилтянин или американец е човекът, който ви съобщи, че съм отседнал в този хотел?

Журналистите се спогледаха и поклатиха глави.

— Съжалявам, но не можем — отговори Пърлстийн.

— Разбирам. Господа, няма да се преструвам, че ми беше приятно, но ви благодаря за проявения интерес. Сигурен съм, че не се налага да го добавям, но ви моля да внимавате какво пишете. Не затруднявайте освобождаването й. И ето нещо, което можете да цитирате: ние обичаме Морган — аз, децата и всички останали от семейството. Тя много ни липсва и искаме да се върне жива и здрава.

Четиримата се изправиха и докато Доре и Пърлстийн се запътиха към фоайето и бутнаха вратите към улицата, Търнър, който не беше казал почти нищо, откакто бяха седнали да говорят, поизостана. Докато другите махаха на такси отвън, той рязко се извърна отново към Адам.

— Хмм, има още нещо. Ще отнеме само секунда. Може ли да се върнем в…

— Не, господин Търнър, не може. Беше ми приятно да се запознаем.

— Не исках да го казвам пред останалите. Става дума за един видеозапис. От доста лично естество, ако разбирате намека. Видеозапис на госпожа Купър.

Адам съзнаваше, че не е успял да прикрие шокирания си поглед.

— Какво ви кара да мислите, че бих желал да обсъждам нещо лично с вас? Защо просто не се омитате?

— Защото, Адам, приятелю, имам ваши снимки, заснети днес от отличен израелски фотограф с много силен обектив. На тях вие сте на лазурния средиземноморски бряг в компанията на прелестна млада дама с дълга тъмна коса и бял марков бански костюм, фигурата й е поразителна и изглежда жената ви е… доста близка. Извинете ме, но това ми се струва странен начин да покажете колко ви липсва жена ви. Така че хайде да се върнем във фоайето и да обсъдим въпроса, какво ще кажете?