Похищението

23.

Събота, 30 юни 2007 година

Лазурносин. Помни думата от един превод на „Одисея“ и сега, по средата на пътуването си към дома, отвсякъде е заобиколена с този цвят. Лазурносиньо небе и лазурносиньо море, две почти неразличими една от друга безкрайности. Когато затвори очи, докато си взема душ — прави го по четири-пет пъти дневно, — не вижда обичайното червеникавооранжево, а лазурносиньо. Райска синева, лазур. Морган прекрасно знаеше, че не е мъртва, обаче пребиваването й на борда на четирийсет и един тонния американски щурмови кораб амфибия „Киърсейдж“ й се струваше нереално като детска приказка за рая. Съзнаваше и как едва се е избавила от пъкъла. Няколко дни след като корабът напусна Червено море, тя се качи на палубата, за да се полюбува на залеза, и видя тъмния далечен силует на някакви планини. Взираше се към Йемен.

Капитан Мелкесишън й беше отстъпил каютата си — обикновено помещение с белезникав килим и бюро, койка със стоманена рамка, обикновена кръгла маса и два люка към лазурния свят отвън. Имаше лавица с книги, предимно по военна история и биографии на велики хора, но нямаше компютър. Служител от полицията на морската пехота стоеше на пост пред вратата й, а престъпеше ли прага, Морган усещаше една вездесъща миризма — почистващ препарат с мирис на бор. Двигателите работеха почти безшумно и морето беше спокойно. Но макар движението на кораба да беше почти неусетно, на Морган постоянно й се гадеше — състояние, в което открай време изпадаше, когато плава.

Доколкото изобщо можеше да се храни, го правеше сама в каютата си. Обикновено алкохолът е забранен на борда на американските военноморски сили, но капитанът беше така любезен да й изпраща напитки от личните си запаси — леденостудена бира с обяда, чаша сира или каберне с вечерята. Морган установи, че има по-голяма поносимост към алкохола, отколкото към храната. На третата вечер капитанът я покани на вечеря заедно с още няколко от по-висшите си офицери. След като я поздравиха за смелостта, те се опитаха да събудят интереса й към някои световни събития и спортни победи от изминалите няколко месеца, но Морган беше изгубила умението си да води разговор. Каквото и да й кажеха, не й се струваше важно или интересно, а удоволствието, с което водеха банални разговори, я дразнеше.

Освен това я уверяваха галантно колко добре изглежда, но когато тя най-сетне събра достатъчно смелост да застане пред огледалото в банята, се шокира, макар да не се изненада. Лицето й беше изпито и костеливо и, изглежда, колкото и дълго да спеше, колкото и скъпи козметични продукти да използваше, нищо нямаше да заличи тъмните кръгове под изморените й и изгубили блясъка си очи. Косата й, лъскава и гладка преди похищението, беше дълга, накъсана и побеляла на слепоочията. Но най-силно смайване предизвика тялото й. Беше отслабнала с поне петнайсет килограма, а добре оформените мускули на ръцете и краката й бяха изчезнали. На мястото на стегнатия й корем имаше празнина. Кожата край гърдите й беше увиснала, а ребрата й бяха дълбоко хлътнали. Нищо чудно, че не беше имала цикъл от първите дни на пленничеството си. Изглеждаше като анорексичка. Толкова дълго беше живяла на горещо и мръсно място, облечена с мръсни дрехи, че на места кожата й беше възпалена и с червен обрив, а Морган имаше усещането, че никога няма да успее да се почисти.

След скоростното пътуване с лодката от брега тя прекара първата си нощ на борда на „Киърсейдж“ в лазарета. Беше подложена на внимателните грижи на двама мъже медицински сестри и една лекарка от индийски произход — от сикхско, не от мюсюлманско семейство, както тя побърза да увери Морган, — установило се в Мичиган.

— Изгубили сте много килограми и мускулна маса, но доколкото виждам, всичко останало е наред, поне физически — увери я доктор Каур на следващата сутрин, след като й направи поредица от изследвания. — Страдате от недостиг на витамини и на калций и ще имате нужда от консултации с психолог, но това ще трябва да почака, докато стигнем сушата.

Даде й шнола да прихване косата си, подарък, за който Морган изпита неуместно силна признателност. Така шията й вече не усещаше натиска на буйната й неподдържана коса и когато повръщаше — което правеше поне два пъти дневно, — имаше с какво да придържа назад косата си. Лекарката й даде само един съвет: да се опита да си почине.

Но макар да беше изтощена до краен предел, не можеше да си почива. Много по-живи от всичко, което преживяваше в момента, в съзнанието й се появяваха нежелани сцени: денят на отвличането й, изтезанието й, изнасилването на Зейнаб, убийството на Акил, последните отчаяни мигове на брега, когато се беше опитала да спаси Абдел Насър. Познаваше част от научната литература за посттравматичния стрес, който преживяваха жертвите на изнасилване и изтезаваните военнопленници, и знаеше, че виденията може да я преследват години наред. Обзелото я чувство за вина несъмнено щеше да бъде също толкова устойчиво. Беше оцеляла, но преданият й агент беше загинал, а фактът, че смъртта беше причинена от така наречения приятелски огън, правеше нещата още по-мъчителни. Не знаеше точно какво, но мислеше, че трябваше да направи повече и да прояви повече бдителност през месеците преди това — трябваше да забележи признаците, че убежището им изобщо не е сигурно. Съзнаваше, че разсъжденията й не почиват на здравия разум, но имаше чувството, че никога няма да заличи петното от тези престъпления. Длъжна беше да посвети живота си на старанието да изкупи своите грешки и намираше уважението на всички от екипажа на кораба за неуместно и озадачаващо.

След първия им кратък разговор на брега истинският й разговор от кораба с Адам последва по-малко от час след като Морган се качи на борда и мина през лейтенант Шокрофт от разузнаването към централния щаб. Тя не знаеше какво се е случило по време на отсъствието й и с изненада узна, че Адам е в Тел Авив. Както и предния път, радостта му от новината, че тя е жива и относително добре, беше голяма. Но когато той й каза, че е бил в Газа, и то не веднъж, а два пъти, и че се е намирал в града сутринта, Морган не успя да сдържи чувствата си:

— Ходил си в Газа? Какви ги вършиш? Ти си американски адвокат с баба еврейка, за бога! Какво щеше да стане с децата, ако ти се беше случило нещо?

Както установи впоследствие, не беше подбрала думите си.

— Усещах, че трябва да го направя. Длъжен бях да сторя всичко по силите си. — Гласът му звучеше пресипнало. — В крайна сметка, мисля, че се получи добре. Дори много добре.

Морган знаеше, че разговорът най-вероятно се подслушва, затова не го помоли да уточни. Последното, от което съпругът й се нуждаеше, беше някой глупак от арабското разузнаване да слуша каква е ролята му за нейното освобождаване.

— Да не говорим за това сега — каза тя. — Да изчакаме, докато се видим. — После омекна: — Толкова ще съм щастлива да те видя отново. Повече, отколкото можеш да си представиш. Кажи ми как са Чарли и Ейми.

Каквито и мисли да минаваха през главата на Адам, той успя да изрече въодушевено:

— Имам изненада за теб. — Чу се изщракване и гласовете на децата изпълниха ушите на Морган, пренасочени от Оксфорд. Разбира се, вече ги бяха уверили, че тя е жива и здрава. Но както й каза Ейми, когато най-сетне се овладя и беше в състояние да говори, те не вярвали, преди да чуят гласа й. Морган попита какво правят. Дъщеря й развълнувано й отговори, че баба току-що й е купила първия сутиен, че се научила да играе хокей на ледената пързалка в Оксфорд и че изобщо не й липсвали приятелите й в Америка.

— Ще видиш колко много съм пораснала — додаде Ейми. — Налагаше се. Знам, че понякога съм голяма досадница, обаче обещавам вече да не съм, мамо. Като се върнеш, ще те ценя много повече.

Новините на Чарли бяха по-простички. Той не знаеше подробности за освобождаването й, но фактът, че тя се намира на борда на американски военен кораб, беше „готин, толкова готин, че ми се иска да бях с теб“. Той беше спечелил спринта по време на училищния спортен празник в Оксфорд, а предния уикенд беше ходил на пикник със семейството на свой приятел на брега на река в Хампшир Даунс и уловили три пъстърви. Много преди децата да затворят, по лицето на Морган се стичаха сълзи.

По-късно тя съжаляваше, че е провела този разговор преди другия, който го последва — с Джеймс Малон, агентът от Военноморската служба за разследване на престъпления, който беше на борда. Опитен експерт по антитерористични операции от Ню Джърси, Малон й обясни, че е получил строги нареждания: засега Морган не биваше да говори много за преживяното изпитание нито с него, нито с някой друг. Много беше важно описанието й да е прясно и неповлияно за официалния разпит, който щеше да започне веднага щом тя напусне Близкия изток. Нейната информация за „Джанбия ал-Ислам“ и за кадрите на организацията със сигурност щеше да бъде безценна — досега нито един служител на американското разузнаване не беше оцелявал след отвличане на близка до „Ал-Кайда“ организация.

Все пак Морган имаше правото да каже някои неща. Първо, че е извадила невероятен късмет. В деня на спасяването й корабът „Киърсейдж“ трябваше да отплава за Дубай, след като бе провел продължително патрулиране и маневри в Червено море и във водите покрай Африканския рог. Екипажът и пехотинците отдавна имали нужда от почивка и възстановяване, а Дубай бил едно от местата относително наблизо, където корабът можел да акостира за така нареченото във флота „разпускане“ — тоест моряците щяха да пийнат по едно.

— Тъкмо се канехме да поемем на курс към Залива, когато получихме неочаквана информация от разузнаването — осведоми я Малон. — Тя съвпадаше със сведенията, с които разполагаше и разузнаването на кораба, но не бе успяло да ги прецизира докрай — че група на „Ал-Кайда“, намираща се в Йемен, организира логистичен канал през Синай и платноходката им акостира къде? — в залива, където те спасихме. От няколко дни наблюдавахме брега, но макар хората ни да бяха добре скрити, не научиха нищо конкретно. Просто нямаха късмет. Както и да е, когато научихме, че ти и група терористи може да се появите на мястото, което наблюдавахме, почивката беше отменена. С новите сведения мозайката беше пълна. Вече знаехме накъде да се запътим и освен това знаехме колко опасно е положението. Променихме курса и… е, знаеш какво стана. Беше там. Ако бяхме закъснели само с един ден, нямаше да намерим нищо въпреки добрите разузнавателни сведения. Нямаше да пристигнем навреме.

— И аз вече щях да съм в Йемен.

— Да, ако са планирали да те отведат там.

— Откъде получихте новите сведения?

— Подробностите трябва да почакат. Но мога да ти кажа следното: най-важната информация ни даде съпругът ти в Газа. Е, всъщност формално погледнато, се е обадил от Египет. Информацията стигна до нас много бързо — изпрати ни я висш служител от Пентагона чрез баща ти. Имаше малка празнина, когато разузнавачите започнаха да следят друг пикап, но се оказа, че правилният вече е забелязан от един безпилотен самолет и след като елиминирахме другата кола, успяхме да се досетим накъде те отвеждат. Накрая открихме автомобили, които преценихме като терористичен конвой. Особено след като видяхме платноходката, която ги очаква.

След първия си разговор Адам и Морган разговаряха поне два пъти дневно. Интелектуално тя се гордееше с него, както се гордееше и с баща си. Извини му се за първия си прибързан коментар. Обаче се държаха неловко и сдържано. Загърната в лазурносиньото си наметало, тя се чувстваше откъсната от съпруга си и от всичко останало.

„Киърсейдж“ трябваше да акостира по пладне на следващия ден. И тогава вече нямаше да има къде да се скрие. Оттеглянето й от света наближаваше края си.

Луксозното хотелско легло на Адам не беше от полза, макар да беше прекарал много дълъг ден. Правителството на Обединените арабски емирства не разрешаваше директни полети от Израел, затова той беше принуден още преди зазоряване да е на летище „Бен Гурион“, за да се чекира за полет за Аман, да прекара осем досадни часа на задушния терминал в Йордания, после да се нареди на дълга опашка за имиграционните служби и най-сетне да пристигне в Дубай. И въпреки това не можеше да заспи. Имаше чувството, че му предстои изпит, а изобщо не е учил материала, или пледоария пред съда, за която не е подготвен. От друга страна, можеше да стане от леглото, да си направи кафе и да поработи, обаче нямаше какво да преговаря в последния момент преди срещата си с Морган. Искаше му се да можеше да доведе и децата, те щяха да улеснят нещата. Обаче макар майка му да предложи да ги доведе, от Държавния департамент и от ЦРУ, които се грижеха за възстановяването на Морган, настояха да не го прави. Явно присъствието на още някой член на семейство Купър по бреговете на Персийския залив им се струваше неоправдан риск за сигурността и понеже възнамеряваха да изпратят Морган със самолет след по-малко от двайсет и четири часа, нямаше смисъл децата да идват.

В навечерието на отпътуването си Адам се съгласи да се срещне с Майк и Юджин в Тел Авив. Всичко, което предстоеше да се случва оттук нататък, трябваше да бъде строго контролирано, така му казаха, защото от това щял да „зависи животът на много американци“. Наистина, той изпълнил ролята си, при това фантастично: „Може и да си адвокат, но за адвокат се оказа, че имаш големи топки“ — заяви Юджин, демонстрирайки обичайното си неумение да намира подходящите думи. Професионалистите вече отново бяха поели нещата в свои ръце. На Морган й предстоеше да прекара доста време насаме с психолози и с колегите си шпиони и Адам не можеше да направи нищо по въпроса.

— Да не искате да кажете, че няма да можем дори да прекараме нощта заедно, преди да я отведете? — попита той в неприятно познатия кабинет на Юджин.

— Разбира се, че ще можете. Просто не искаме да си на кея — може да се окаже опасно, пък и не желаем да разгласяваме ролята на военните в цялата история. Затова ще се видите в консулството ни. Ще имате възможност да останете насаме преди пресконференцията с предварително подготвено изявление, но без въпроси и отговори. После времето е ваше. Може да отидете заедно до резиденцията на консула, където ще гостувате на вечеря и ще пренощувате.

— Явно няма да останем насаме дълго — отбеляза Адам.

— Не. Поне засега. Съжалявам, но и на следващата сутрин няма да има време за излежаване. Трябва да станете в три и половина за полета до Англия. Ще пътувате с военен самолет и ще кацнете във военновъздушната база на Кралските военновъздушни сили в Милдънхол. Там ще бъдат децата ви, твоите родители и бащата на Морган. Сигурен съм, че ще ви дадат известно време там, но няма да е много. Трябва да научим всичко, което е съхранено в главата на Морган, и то бързо. Британците са ни предоставили сигурно място. Тихо и уединено. Тя ще може да ти се обажда, но седмица-две няма да има никакви посещения.

— Боже! — ужаси се Адам. — Чарли и Ейми не са виждали майка си от толкова време, не знаеха дори дали е жива, а сега ми казвате, че тя ще продължи да бъде затворник! След като скъпоценният ви разпит е толкова важен, защо не го започнете още докато е на кораба?

— Не бива да се хвърляме в тези неща. Трябват ни нужните специалисти, а на тях пък им трябва малко подготовка. Медицинските специалисти съветват да й дадем глътка въздух, време да асимилира случилото се. Съжалявам, Адам.

Юджин понечи да потупа ръката му в проява на престорена солидарност, но той го избута.

— Майната ти, Юджин. Майната ти на теб и на проклетата ти агенция. Ти и колегите ти не направихте абсолютно нищо за нея и ти го знаеш. През цялото време ми пробутваше страшни глупости. Помниш ли онези глупости, че похитителите били само фасада на ХАМАС? Поставили сте в паспорта ми чип, заради който можех да загина. И след всичко това изпратихте Майк в Оксфорд да ми каже да не идвам в Газа, за да ви дам още време — е, ако се бях съгласил, Морган щеше да е мъртва. Освен това някой, може би не ти лично, но според мен е човек, когото всички познаваме — опита да я оклевети чрез някакъв мазен журналист от таблоид само за да ме разстрои. А сега искате да се отдръпна и да ви оставя да правите с нея каквото си искате още няколко седмици?

Този път заговори Майк:

— Адам, знаем, че Управлението не се прослави особено. Но независимо как започна тази бъркотия, тя приключи добре, а сега трябва да ни оставиш да си свършим работата. И двамата знаем, че ако попиташ жена си, тя ще ти каже, че го иска. Морган вече не е обикновен професионалист, а героиня.

— Героиня. Радвам се, че смяташ така. Но наистина ли мислиш, че всичко приключи добре? След като загинаха един бог знае колко хора?

— Свалени са поне две ценни мишени — каза Юджин. — Което е доста задоволително, бих казал.

Адам го изгледа гневно.

— Много се надявам наистина да смяташ, че си е струвало, защото според мен ти си знаел, че Морган ще бъде отвлечена. Не знам каква сложна игра играете, но според мен Гари, ти и онзи тип Амос сте знаели още от самото начало.

— Това е възмутително обвинение! — възрази Юджин. — Наистина ли смяташ, че бихме допуснали колега да бъде отвлечен? Може би не сме успели да направим всичко както трябва, може и да сме допуснали грешки, но не сме направили това, така че внимавай какви ги дрънкаш!

Впоследствие Адам си каза, че вероятно щяха да възстановят добрия тон, ако не беше следващата забележка на Юджин:

— Виж, знам, че тази нова раздяла ще ви бъде много трудна, особено с оглед на нещата, които се случиха помежду ви. Съзнавам, че копнееш да видиш как ще потръгнат нещата и да разбереш какво се е объркало — искам да кажа, и съзнавам, че не го правя много деликатно, но наистина разбирам как ти изглеж…

Адам стана и избута стола си от масата толкова силно, че отсрещният й ръб блъсна корема на Юджин.

— Веднъж вече ти го казах — майната ти, Юджин! Хиляди пъти майната ти! — Впери поглед в очите му. — Отвратен съм, че си позволяваш да обсъждаш нашите отношения. Не знам дали се опитваш да ми отправиш някаква заплаха, но те предупреждавам отсега нататък да не повдигаш тази тема. Ясно ли е?

Животът на Адам сигурно щеше да бъде малко по-лесен, ако с Юджин си говореха. Само че не справедливият гняв не му позволяваше да заспи. Нито спомените, които изникваха в съзнанието му: превърналата се в гробница жилищна сграда в Рафа, мигът, когато бе застрелял терориста самоубиец, видеозаписът на Морган. Причината беше страхът — ужасът, че след като седмици наред се бе съсредоточил над една-единствена прагматична цел, сега, когато я беше постигнал, вече нямаше към какво да се стреми и не беше възможно да отлага „деликатните“ проблеми, които Юджин толкова непохватно беше споменал.

Съпругата му се беше чукала с агента си, защото отношенията със съпруга й бяха охладнели, а ето че сега беше оцеляла след един бог знае какво изпитание. Оставаше и незначителният, но объркващ проблем със собствената му вина, загдето беше спал с майката на най-добрите приятели на децата си. Адам може и да знаеше как да възпре един самоубийствен терорист, обаче нямаше и най-малка представа как да оправи брака си.