Похищението

22.

Вторник, 26 юни 2007 година

Карим вероятно е наредил на шофьора на другата кола да се движи далеч напред, защото Морган отдавна не я е виждала. Вероятно той смята, че няма толкова да се набиват на очи, ако не се движат в конвой, особено след като се отклонят от шосето. Прекарали са дълга нощ, а сега и дълъг ден, и нямат храна. Шофьорът купи шоколад и ядки, когато спряха да заредят, обаче Карим и Акил веднага изядоха всичко, а нямат нищо друго. Единствената й надежда е гладът и умората да забавят реакциите им. Изглежда, водата им е свършила, а климатикът на колата едва работи. Пътуването сякаш няма край.

Когато не е унесена, Морган размишлява. Странни пътища я доведоха до тази последна криза! Обмисля разговора си с Абу Мустафа и невероятните му разкрития, за замисъла на тази странна „операция“, скалъпена с помощта на израелеца Амос. Според Абу Мустафа тъкмо Амос я е препоръчал като жертва на похищението. Което на свой ред означава, че името й е предложено от Гари, защото тя много добре знае кой е Амос — човека, когото Гари й описа като своя „най-близък боен другар“, бригаден генерал Амос Равина, или както се изразяваше Гари, „човекът от „Хаман““, израелското военно разузнаване.

Чувала е, че Равина привидно се е пенсионирал. Обаче всъщност никой не се оттегля от тази работа — вероятно просто са го преместили в друг отдел. През годините двамата с Гари са работили заедно няколко пъти. През деветдесетте е ръководил собствен екип, насочвайки огромните си умения и средства към мюсюлманските екстремисти, действащи далеч извън границите на Израел, преди атентатите от единайсети септември да превърнат подобни разследвания в истинска мода. Морган чу името му за пръв път, докато беше в Сараево — споменаваха го обикновено с пренебрежение. По онова време западноевропейското и американското разузнаване смятаха сърбите за политически радиоактивни, обаче Равина… прекарваше по-голямата част от времето си с тях и пиеше сливова ракия с главорези като Аркан и Ратко Младич и с висшите им разузнавачи. Неотдавна Гари й разкри причината за това. Равина беше разбрал, че сърбите следят стотиците пристигащи муджахидини, много от тях ветерани от Афганистан, които идват от чужбина, за да се сражават рамо до рамо със своите братя от бивша Югославия. Сприятелявайки се със сърбите, Равина измъкваше от тях разузнавателни данни.

Според Гари една от отличителните особености на Равина беше способността му да манипулира новинарските медии — точно както според Абу Мустафа са планирали да постъпят двамата след нейното похищение.

— Помниш ли, когато сърбите убиха няколко жени и деца в престрелка на един пазар в Сараево? — попита я Гари веднъж, към края на една необичайно пиянска нощ в изнесената им централа в Тайсънс Корнър.

Разбира се, че помнеше, по онова време беше в града и беше видяла с очите си ужасяващата равносметка. Последиците можеха да бъдат катастрофални, но изведнъж започнаха да се появяват материали, че босненските мюсюлмани нарочно са избили свои хора, за да увеличат натиска върху международната общност — каза той. — Пълни лъжи и глупости, но медиите така пишеха. Което отне политическото жило на случилото се. Познай кой беше източникът — другарят Амос. Направи услуга на сръбските си приятелчета.

По-късно, когато няколко британски журналисти се натъкнаха на сръбски концентрационен лагер, Равина създаде у противниците им представата, че британските репортери са фалшифицирали снимките и репортажите си и в качеството си на високопоставен разузнавач твърдеше, че лагерът е измама.

— Според Амос това е просто опит на босненската пропаганда да принуди НАТО да започне война с проклетите мюсюлмани — каза й Гари. — Разбира се, журналистите не са фалшифицирали нищо. Обаче благодарение на Амос истинската история — че сърбите са си направили свой „Дахау“ — беше потулена. Превърна се в медийна бъркотия относно журналистическата етика и относно това колко е трудно да прозреш истината през мъглата на войната.

Тя не бе успяла да прикрие отвращението си, обаче Гари не я остави на мира:

— Морган, не бъди толкова наивна. Така Амос се отплати за информацията на сърбите. В замяна научи полезни неща, които впоследствие сподели и с мен и те влязоха в нашата база данни. Докладите са достъпни от твоя и от моя компютър. Разузнавачите на Ратко са много благонадеждни.

Възможно ли беше Равина да е издал мисията й в Черна гора, като е съобщил на сърбите за продоволствения канал на Армията за освобождение на Косово? Ако Гари беше споделил с него някои подробности, имаше такава вероятност. Преди доста време Морган беше попитала Гари какво се е случило, но той твърдеше, че няма представа: „Ако е нещо, което идва от ЦРУ, решението е взето от много по-високо място.“ Тя никога нямаше да узнае.

Обаче ако Абу Мустафа казваше истината, изглежда, Амос Равина искаше да преустанови плана за отвличането й в Газа, след като Абу Мустафа му бе съобщил, че Карим знае коя е Морган. А и начинът, по който я беше разпознал — от видео, заснето със скрита камера в апартамента на Абдел Насър? Какво беше видял? Предал ли беше на приятелчетата си запис как с Абдел Насър се любят? Морган има много други тревоги, но тази мисъл никак не й е приятна. Усеща я като физическо нападение.

Значи Амос е затворил границата и е преустановил цялата операция, докато някой — можеше да е само Гари — не е настоял да продължат. Спомня си, че малко преди да потегли за летището, тя предупреди Гари колко е важно за нея да се върне навреме заради делото на Адам пред Върховния съд. „Няма проблем — каза той. — Ако не успееш да отидеш в Газа или ако прецениш, че рискът е неприемлив, просто се върни у дома.“ Тогава не можеше да повярва — не беше свикнала Гари да проявява разбиране към трудностите й да балансира работата и семейните си задължения. Обаче той още от самото начало е знаел, че тя няма да се прибере у дома с месеци, най-вероятно никога, но въпреки това някак бе успял да убеди Равина да изпрати при нея Бен-Меир. Представя си гласа му, южняшкия му провлачен говор: „Просто направи нещо да я накараш отново да отиде в Ерес, стари приятелю, и този път да премине. Стигнахме твърде далеч, за да проваляме операцията. Вече сме похарчили милиони и бъдещето на Палестина зависи от нея. Не се тревожи, ако положението й се влоши, ще изпратим кавалерията. Ще те черпя бира, когато си в града.“

За колко умна се мислеше Морган, когато покани Бен-Меир на вечеря и го убеди да се свърже със своите хора в Ерес, за да отворят границата и тя да успее да мине и да се прибере навреме у дома. Била е инструмент, удобно средство за манипулация. Може би той беше длъжник на Равина за нещо, а всъщност и двамата изпълняваха заплетения сценарий на Гари.

Главата й още пулсира, но вече Морган с ужасяваща яснота осъзнава един съществен факт: шефът й в ЦРУ Гари Търмънд е класически психопат, себичен, напълно безразличен към последиците на действията си и програмиран инстинктивно да лъже и да манипулира. Нищо чудно, че имаше толкова шеметна кариера в Управлението. И последното парченце от мозайката дойде на мястото си. Той беше готов да рискува живота й и някои от тайните на Управлението просто за отмъщение, като наказание за дързостта й да се обърне към главния инспектор относно предложеното от него отвличане на мюсюлмански духовник в Амстердам. Беше го направил, за да й отмъсти. Свят й се завива.

Затваря очи. В съзнанието й нахлуват ярки образи на Адам, Чарли и Ейми: ваканции и други щастливи моменти, и мечти за бъдещето, дипломирания и сватби, семейни празници, на които ще присъства само в техните спомени. Пронизва я болка и тя с мъка сдържа сълзите си. Но ако не оцелее, дано поне някой ден тя и семейството й получат справедливо възмездие. Моли се след смъртта й Адам да разобличи този унизителен заговор и да разкрие какво се е случило в действителност. Някой ден той вероятно ще намери начин да отмъсти за нея по начина, който му се удава най-добре — в съда.

Най-сетне павираният път е останал зад гърба им и са се насочили на югозапад към морето — в далечината съзира млечната му синева. Сенките се издължават. Скоро слънцето ще залезе. Пред тях има облак прах — сигурно е другата кола, джипът с Абдел Насър. Спускат се по широко каменно корито на пресъхнала река, а обгорените от слънцето червеникавокафяви планини са зад тях. Удивителното е, че Акил спи — не дреме, а спи дълбоко, хърка толкова силно, че седалката се тресе. Морган затваря очи, докато незабележимо се попривежда, раздвижва ръце и бавно изважда ножа на Абу Мустафа от колана си. Връхчето я боцва един-два пъти, защото колата подскача по неравния път, и тя разбира, че е много остро.

Карим също изглежда се е отнесъл — смъкнал е облегалката си и тя притиска коленете й. А шофьорът е насочил цялото си внимание към камъните и дупките на пътя. На места коловозите са толкова дълбоки, че трудно може да премине отгоре, без да потроши колата, затова пътуват с по-малко от двайсет километра в час. Горещината не е толкова непоносима благодарение на прохладата откъм морето. Морган бавно успява да завърти острието към пластмасовите белезници на китките си. Действа трудно и на няколко пъти изпуска ножа и го улавя в скута си. Най-сетне успява да го нагласи зад пластмасата и напредва по-бързо. През Цялото време робата прикрива действията й. Минават десет-петнайсет минути. Накрая ръцете й са свободни. Краката й не са вързани — Карим има доверие на Акил и на оръжието му. Морган отново затваря очи и се преструва, че дреме.

Акил се е събудил. Говори с Карим — разговорът им е леко напрегнат. Надали има причина за тревога. Нищо не се е объркало в плана им. Не ги следят и не са ги спирали. Ако наистина е чула безпилотен самолет преди часове, сега от него няма и следа. От гледна точка на похитителите всичко е наред. Тя е пратката. И в момента извършват доставката.

Наближават морето. Вече е на по-малко от километър и половина и Морган вижда в далечината платната на тъмна лодка с тесен корпус, закотвена съвсем близо до брега. Джипът спира на пясъчния плаж отпред. Заливът е малък, широк е по-малко от километър и половина и е ограден от кафявите остри канари на носовете от двете страни. На брега няма почти нищо, само няколко големи каменни къса, очевидно откъснали се от канарите. Слънцето се е спуснало ниско, почти до хоризонта. Мракът ще падне почти веднага след като платноходката отплава, независимо дали Морган ще бъде на борда.

Приближават още и тя вижда хората, които ги очакват. Един висок мъж със светла кожа, добре сложен и с буйна рижа брада, носи ослепителнобяла роба и тъмна чалма. Застанал е на брега, обграден от поне половин дузина въоръжени наемници. На платноходката има още няколко човека — явно хората на брега са се придвижили с малка гребна лодка.

Мъжът с брадата изглежда се държи като лидер и Морган го разпознава от снимките в Управлението — Абу Ибрахим ал-Алмани, известен и като Зигфрид Майер, осиновен син на работник в заводите на „Мерцедес“ и детска учителка от Дюселдорф. В предишна епоха сигурно би впрегнал многопосочната си ненавист в нихилистичната лява терористична клетка, известна като бандата „Баадер-Майнхоф“. Вместо това като студент по политология в Хамбург беше приел исляма и в резултат на посещенията си в джамията, послужила като инкубатор на заговора за единайсети септември, се беше присъединил към „Ал-Кайда“. Беше се сражавал в Ирак и в Афганистан и се смяташе, че в момента ръководи все по-унищожителните си операции от база в Йемен, като същевременно усърдно се възползва от интернет, за да набира нови сподвижници от Европа. Разузнавателните доклади, които беше чела в Америка, най-сетне се изпълват със смисъл. Продоволствен канал за оръжия и самоделни взривни устройства от Йемен към Египет и Газа — точно такова нещо би организирал Абу Ибрахим и точно с такава терористична организация би се свързал Карим, след като се сдобие с видеозаписа с признанието й, за да се прослави като международен джихадист.

Колата забавя скорост. Пътуването е към края си и Морган осъзнава нещо със съкрушителна яснота — ако допусне да попадне във властта на този човек, със сигурност ще умре, при това най-вероятно бавно и мъчително. Доколкото й е известно от досието му, в сравнение с него Карим е котенце. Ако това я очаква, много по-добре е да загине, съпротивлявайки се.

Спират на двайсетина метра зад джипа. Шофьорът отваря предната врата и Карим излиза, а на лицето му грее усмивка. Това е славният му миг, мигът, в който постига признание на сцената на световния джихад. Бавно тръгва към Абу Ибрахим, подготвяйки се за прегръдката му. До нея Акил още изглежда отнесен, сякаш нещо е привлякло вниманието му — във всеки случай не я гледа. Взира се отвъд лодката, към далечния нос, като че ли е забелязал нещо. Явно си въобразява несъществуващи заплахи. Основателна или не, неочакваната му тревога й дава сгоден случай.

Морган стисва късия нож в дясната си ръка, вдига робата си с другата ръка и със светкавична бързина, благодарение на която беше първенец в курса си по бойни изкуства, забива острието в дясното око на Акил. Когато усеща как прониква в учудващо жилавата мембрана в дъното на очната му ябълка и навлиза в по-меката материя отзад, тя размърдва ножа странично, дълбаейки в мозъка му, после го изважда и отново го забива — първо нагоре, после отново започва да дълбае към мястото, където се срещат гърлото и задната част на челюстта му.

Отначало той се опитва да се съпротивлява, вдига ръце, сякаш за да прогони парещата болка, която разяжда вътрешностите му като киселина, но само след броени секунди Морган долавя как тялото му започва да се отпуска. Краят на ножа е в устата му, кълца езика му на парчета, а кръвта блика и бълбука като малък червен гейзер, който мокри ръката й. Обаче той не може да извика, отчасти защото тя е направила предния дял на мозъка му безполезен, отчасти защото започва да се дави в собствената си кръв.

Преди броени минути Морган замисляше отмъщение, а ето че вече го осъществява. Не казва нищо, но вътрешно триумфира. Така му се пада заради онова, което стори на Зейнаб, заради страха и лишенията, които самата тя изтърпя през последните три месеца, вече може да умре щастлива. За части от секундата вижда как здравото му око помръква. То става млечно и изгубва прозрачността си като окото на печен морски костур. Някаква далечна част на съзнанието й подсказва, че би трябвало да изпитва ужас от стореното, че ако все още е почтено и отзивчиво човешко същество, би трябвало да повръща оскъдното съдържание на стомаха си или поне да й се повдига. Обаче няма време за нищо такова. Избрала си е живота, избрала е действието пред бездействието, а този избор има своите последици.

Наперените мързеливи и арогантни типове са страшно глупави — дори не са сложили детска ключалка, за да й попречат да излезе от колата. Морган дръпва ръчката, отваря широко задната врата и изскача от колата, смъквайки никаба от главата си. За малко да се спъне в пясъка, но запазва равновесие, хуква далеч от водата и докато се отдалечава от колите, става ясно, че охраната около двамата терористи не е забелязала какво е сторила на Акил. По някаква необяснима причина те не реагират на бягството й. Но скоро трябва да го направят, макар че колкото повече се отдалечава, с толкова повече време ще разполага, защото те не стрелят точно. Докато бяга, всеки момент очаква куршумите и забравата.

Само че няма куршуми. Да не би да сънува? Успява да разкъса неудобната роба и хуква още по-бързо. Вече спринтира към скалите, а в съзнанието й нахлува ясната представа за онзи летен ден през 1988 година, когато спечели бягането на двеста метра в откритото първенство на държавната гимназия в Тексас с време по-малко от двайсет и пет секунди. Удивително е, че след толкова дълго пленничество все още може да тича, още отскача от земята толкова бързо и толкова пъргаво. Стъпалата й са боси, а камъните на брега са остри, обаче не усеща никаква болка. Усеща се съвсем лека, сякаш лети. В тези вероятно последни превъзходни движения през живота си тя се чувства свободна, вол на, краката й устремно я водят към нирвана. Точно както се състезаваше, времето няма значение — всяка крачка носи нови мисли, нови усещания. Може би вече е мъртва и в своя рай просто продължава да бяга.

Обаче в спортния си транс Морган чува глас от реалността, мъжки глас на афроамериканец. Крещи към нея с пълно гърло на английски:

— Госпожо Купър! Морган Купър! Залегни, по дяволите, залегни!

Почти едновременно вижда какво е привлякло вниманието на Акил — проблясък на отразена светлина между скалите на по-малко от двеста метра отпред. После се случва първото от три прекрасни и удивителни неща. Проблясъкът се превръща в дулото на снайпер. И той започва да стреля. Морган не може да се обърне и да провери дали някой не е ранен, защото е послушала съвета на мъжа и се е метнала в пясъка. Обаче вижда право пред себе си, където е второто чудо: два хеликоптера „Кобра“ на американската морска пехота. Завиват покрай носа, който ги е прикривал, обърнати към вятъра. Вероятно тъкмо благодарение на морския бриз до този момент никой не ги е чул.

Летят в стегната формация. Морган се обръща да погледне, когато един от хеликоптерите се спуска ниско над брега, а другите два нападат платноходката. Кобрата стреля и задната част на лодката, където сигурно се е намирал рулят, избухва в пламъци, следвана почти веднага от кабинката на щурвала. Залпове надупчват корпуса. Тази лодка няма да отплава за никъде.

Невероятно прецизна стрелба се разнася откъм групата снайперисти, скрити между скалите. Морган чува силен пукот и когато отново поглежда назад, установява, че са улучили двигателя на джипа. След още един откос Абу Ибрахим, все още прав със своята издута от вятъра помпозна роба, рухва на земята, а от гърдите му се понася облак от червени пари. Морган чува тракането на калашниците — не знае в кого или в какво се целят, знае само, че не иска да я улучат.

Предстои да се случи още едно чудо. С повече от четирийсет възела скорост в залива навлизат две надуваеми лодки с твърд корпус, на борда на които има по един спецотряд на морската пехота. Един от хеликоптерите прикрива приближаването на лодките и легнала в пясъка, Морган вижда как Карим изпада в паника. Крещи на йеменците, които стрелят неистово и безразборно, и на собствения си шофьор. Королата все още е невредима и Карим се втурва покрай шофьора, и се настанява на мястото му — опитва се да избяга. Запалва двигателя и моторът надава вой, когато той превключва на заден и обръща колата. Поема по пътя, който ще го отведе далеч от брега. Движи се много по-бързо, отколкото се осмеляваше шофьорът на идване — с четирийсет, петдесет, а скоро и с шейсет километра в час, а колата подскача по камъните и коловозите като кон на родео или количка от увеселителен парк.

Има някаква леност в реакцията на кобрата. Хеликоптерът кръжи известно време, поклаща се и картечницата му стреля само веднъж. Колата е напълно унищожена. Карим се превръща в едри червени частици.

Лодките на морския екип вече акостират и войниците слизат: едната е близо до скалите, на по-малко от петдесет метра от Морган, а другата е по средата на залива, близо до останките от колите и от платноходката. Някои от йеменците явно се канят да се предадат, вдигнали са ръце и са захвърлили оръжията, обаче двама продължават да стрелят. Тази едностранна престрелка надали ще продължи дълго.

И в този момент Морган изтръпва ужасена. Абдел Насър, слаб и ранен, все още е в джипа, а никой от хората, които творят чудеса край нея, няма представа кой е той. Вероятно допускат, че е един от похитителите, който подобно на Карим ще се опита да избяга. Престрелката продължава и от двете страни, когато тя се изправя и хуква обратно, откъдето е дошла, размахва ръце и се опитва да покаже на пехотинците, че не бива да нападат втората кола.

— Там е Абдел Насър! Не стреляйте! Моля ви, спрете, спрете, той е от добрите, нека ви обясня…

Куршум удря земята пред нея, друг — отстрани. Един от йеменците е решил, че в крайна сметка тя е целта, затова Морган започва да тича на зигзаг и продължава да крещи:

— Спрете! Спрете, за бога!

Внезапно някой я хваща и тя не може да продължи да тича — яката униформена ръка на един от пехотинците, пристигнали по вода, обвива кръста й и я повлича надолу към земята.

— За бога, госпожо, да ви убият ли искате? Залегнете, залегнете!

— Не разбирате — крещи, но се опитва да звучи властно. — Човекът в онази кола не е от тях, той е…

Твърде късно. От хеликоптера стрелят. Когато прахолякът се разнася, от джипа и от Абдел Насър не е останало почти нищо. Сражението също изглежда е приключило. Престрелката е почти утихнала — хеликоптерите са се оттеглили към брега. Морган чува вятъра, вече се смрачава. Пехотинецът й помага да стане, после й предлага да се облегне на ръката му. Обаче тя не е в състояние да се движи сама. Коленете й се огъват и пехотинецът вика един от другарите си. Прихващат я под мишниците и я повдигат. Докато я носят към една от лодките, Морган не може да възпре риданията си.

— В безопасност сте. Разбирате ли? Вече сте в безопасност — казва първият пехотинец. — Всичко свърши. Ще ви отведем оттук с лодката. Всичко ще бъде наред, госпожо Купър. Моля ви, госпожо Купър, не се тревожете. Вече за нищо не бива да се тревожите. Всичко ще бъде наред.

Адам е в Тел Авив. В друг хотел е, в „Парк Плаза“, точно на брега, седи на канапето на терасата към плажа и се взира в залеза с празен поглед. Прави нещо, което не е правил повече от десет години — изпушил е повече от половината кутия „Марлборо“ с горчиво черно кафе, докато поглежда маниакално екранчето на мобилния си телефон на стъклената масичка отпред и мислено му заповядва да звънне. Вече от часове няма вест от лейтенант Шокрофт и нито дума от никои друг. Може да звънне на Роб, но какво ще му каже? Отначало бяха проследили друг пикап, но Адам поне има възможност да поправи грешката. Дали вече са намерили истинската цел? Накъде ли пътува? Какво ще правят? Той няма представа и се съмнява, че намесата на Роб ще се окаже полезна. Но защо не му се обадят и не му съобщят какво става или ако се налага, да му кажат ужасната истина? Вади друга цигара и я пали, убеден, че няма да получи добра новина.

И в този момент звънва телефонът му. Човекът отсреща се уверява в самоличността му, после съобщава, че ще го свърже с някого, чието име Адам не разбира. Мъжки глас, който му съобщава, че някой иска да говори с него, и изглежда се намира на летище или на бойно поле. Адам чува хеликоптер, силно и наблизо, още мъжки гласове и май плисък на вълни.

И най-сетне нейният глас, малко дрезгав, но несъмнено е тя — Морган:

— Адам? Ти ли си? Аз съм. В безопасност съм. Казват, че съм в безопасност. Добре съм.

Няколко секунди той не може да продума.

— Морган? Жива си… невредима ли си?

— Почти.

— О, Морган! — Той не може да каже нищо повече за няколко секунди, защото по лицето му се стичат сълзи и риданията почти го задушават. — Слава богу! Слава богу!