Полунощ в стаята на сенките

Глава 9

Диклън се събуди на зазоряване. Лена се бе сгушила в него насън, но ръката й бе между тях, а юмрукът й — притиснат към сърцето й. Сякаш го пази, помисли си той. Малкото сребърно ключе лежеше върху ръката й.

Искаше му се да вдигне ръката й, да разтвори пръстите. Да разтвори и сърцето й. Диклън осъзна, че собственото му сърце вече й принадлежеше. При това от първия миг, когато я видя.

Това бе смайващо за човек, който бе започнал да вярва, че просто не е способен на любов. Освен ако не става дума за семейството или приятелите. Кризата му след раздялата с Джесика го бе убедила, че е пропуснал единствения си шанс за истинска връзка с жена.

Човек, който вярваше в семейството и брака, трудно можеше да преглътне подобна мисъл. Осъзна, че примиряването с нея бе довело до неспокойното състояние, което го преследваше като вярно куче от месеци.

Сега наблюдаваше жената, която можеше да реши проблема му, но не мислеше, че тя ще иска да го направи.

Значи щеше да му се наложи да я убеди. Рано или късно, по един или друг начин. Защото наистина вярваше в онова, което й бе казал предишната нощ. Двамата щяха да си принадлежат.

Диклън се зачуди дали да не я събуди и да й напомни колко им беше хубаво, докато се любеха. Не можеше да се сети за по-добър начин да започне деня.

Но му се стори несправедливо да я буди, след като почти не бяха спали. Работното й време започваше доста по-късно от неговото.

Той грабна панталона си и се запъти към банята.

Според него човек можеше да научи много за някого от банята му. Нейната беше безукорно чиста и луксозна. Дебели кърпи в тъмнозелено подчертаваха белите шкафове и шарките на плочките. На перваза на прозореца бяха подредени красиви саксии с растения, а три яркожълти нарциса бяха натопени в тънка зелена бутилка.

Имаше и други бутилки в ярки цветове като скъпоценни камъни, кутии с ароматни масла и кремове и соли за вана. Лена очевидно харесваше хубавите сапуни и ги държеше в красива купа.

Диклън откри, че топлата й вода не свършва бързо като неговата. Петнадесетте минути под горещия душ, който превърна банята в сауна, го накараха да се усмихне блажено.

Лена още спеше, когато той излезе от банята. Слънцето осветяваше изящния й гол гръб. Диклън прогони от главата си желанието да се върне в леглото при нея и започна да търси кафе.

Всекидневната й имаше висок таван и под от тъмно дърво. Стените бяха боядисани с гъба в синкав цвят, който напомняше на избелял джинсов плат. До едната стена стоеше камина с полица от същото тъмно дърво. Бежовата боя на камината се лющеше леко на няколко места. Диклън веднага разбра защо Лена я бе оставила така. Старостта и историята й си личаха още по-силно по този начин.

По стените бяха окачени пъстри плакати в рамки. Елегантни жени продаваха шампанско, хубави мъже предлагаха пури.

Канапе с висока облегалка, тапицирано в кралско синьо и отрупано с възглавници, стоеше в средата на стаята.

Диклън се възхити на стила на Лена. Стари, леко очукани маси и ярки цветове. Зарадва се, когато видя сребърната кофичка с лалетата върху масичката за кафе.

После влезе в кухнята и осъзна, че се усмихва. Човек не можеше често да види черно-бели снимки на голи мъже и жени по кухненските стени.

Но намирането на кафето го зарадва още повече.

Той затвори вратата, за да не събуди Лена с бръмченето на кафемелачката. После, докато кафето се вареше, застана до прозореца и се загледа в нейната част от Ню Орлиънс.

Чу отварянето на кухненската врата. Лена носеше къс червен халат, а очите й бяха натежали от съня. Усмихваше му се лениво.

— Съжалявам, мислех, че съм заглушил мелачката — извини се Диклън.

— Не я чух — отвърна Лена, — но помирисах резултата. Закуска ли правиш, скъпи?

— Искаш ли препечени филийки? Те са най-доброто, на което съм способен.

— О, мисля, че снощи видях най-доброто, на което си способен — усмихна се широко тя, като се доближи до него и обви ръце около врата му. — И искам пак да го опитам — добави, като повдигна устни към неговите.

Беше се събудила сама, убедена, че Диклън си е тръгнал. Никога не позволяваше на мъжете да прекарат нощта в леглото й. По-добре да ги изпрати да си вървят и да спи сама, отколкото да се събуди самотна.

После бе видяла ризата, сакото и обувките му и се бе зарадвала. Всъщност май се бе зарадвала прекалено много. Когато един мъж има такава власт върху теб, трябваше да отнемеш поне част от нея. А най-сигурният начин бе да замъглиш разума му със секс.

— Защо не ме събуди, сладък?

— Колебаех се дали да го сторя — откровено призна той. — Но реших, че след като ще работиш довечера, имаш нужда от повече от десет минути сън. Но вече си будна и…

Тя се засмя и се изплъзна от ръцете му.

— Вече съм будна и искам кафе.

Лена отвори вратата на един от шкафовете и го погледна весело през рамо.

— Ако ме помолиш мило, може и да ти направя закуска.

— Прав ли да се моля, или да падна на колене?

— Готин си, Диклън. Ще ти направя пържени филийки. По френски — добави тя, като му подаде голяма бяла чаша, пълна с черно кафе.

— Благодаря. Виждам, че доста те бива в кухнята, така че няма да се нуждаем от готвачка, когато вече сме женени и отглеждаме шестте си деца.

— Шест?

— Чувствам се задължен да продължа традицията. Харесвам снимките в кухнята ти. Не е обичайното място за голи тела.

— Защо? Готвенето е изкуство. А ако го правиш добре, дори е секси.

Лена извади синя купа, чукна яйце в ръба и го изсипа вътре.

— Да, разбирам какво имаш предвид — усмихна се Диклън. — Направи го пак.

Тя се засмя и чукна следващото яйце.

— Защо не отидеш да пуснеш малко музика? Готвенето няма да ми отнеме много време.

Закусиха на малката масичка, сгушена под прозореца във всекидневната.

— Къде се научи да готвиш? — попита Диклън.

— Баба ме научи. Опита се да ме научи и да шия, но нищо не стана.

— Изненадан съм, че не си отворила ресторант вместо бар.

— Обичам да готвя, но само от време на време. Ако това ми е работата, ще трябва да го правя непрекъснато.

— Вярно е. Как реши да отвориш бар?

— Исках да имам свой собствен бизнес. Когато работиш за някого, вечно ти нареждат какво да правиш. А това не ми е приятно. Затова отидох на курсове по бизнес и се запитах с какво искам да се занимавам. Нямах желание да продавам сувенири, нито пък рокли. Да, тези неща се продават добре в Ню Орлиънс, но кое е онова, което се продава още по-добре? Удоволствието. Малко безвреден грях и добро прекарване. Хората идват тук точно заради това. И така се появи „Тройката“.

— Откога имаш бара?

— Чакай да помисля.

Лена вече бе изяла единствената си филийка, затова сега набучи на вилицата си една от неговите.

— Вече станаха шест години.

— Отворила си бара на двадесет и три години?

— Хей, откъде знаеш на колко години съм?

— От Реми.

Тя вдигна очи към тавана.

— Аха! Трябва да го сритам по задника. Мъжете не би трябвало да си говорят за възрастта на една жена. Какво още ти надрънка?

Диклън насочи цялото си внимание към закуската.

— Великолепно е. Какво сложи вътре?

Лена не му отговори в продължение на десетина секунди.

— Разбирам. Мъжете просто не могат да не се похвалят със сексуалните си подвизи.

Притеснен и заради себе си, и заради приятеля си, Диклън отговори:

— Не беше така. Чиста носталгия. И беше много мило. Означавала си много за Реми. И все още означаваш много.

— Има късмет, че и аз го знам. И се чувствам по същия начин. Помниш ли първото момиче, с което си бил на задната седалка, Диклън? С нежни чувства ли си го спомняш?

— Шери Бингам. Дребна, красива блондинка. Бях отчаяно влюбен в нея в гимназията.

Лена се зарадва, че веднага й бе казал името на първата си любов. Дори и да го бе измислил.

— И какво стана? — попита тя.

— Заряза ме заради един футболист. Господи, този тип нямаше врат, а коефициентът му на интелигентност въобще не съществуваше. Все още съм й ядосан. А сега да се върнем към теб. Между другото, страхотна си в отбиването на лични въпроси, но аз все пак съм бил адвокат. Та как успя да се справиш? Двадесет и три години е доста рано да започнеш собствен бизнес. При това успешен бизнес, а не от онези, които не издържат повече от три години.

Лена се облегна назад.

— Какво значение има това, господин адвокат?

— Е, добре — сви рамене Диклън и продължи да яде. — Просто ще приема, че си обрала банка, разплатила си се с мафията, съблазнила си, а после си убила предишния собственик, след като той ти оставил сградата в завещанието си. А в задната стаичка на бара си се занимавала с незаконни залагания и проституция.

— Хм, тази версия ми харесва — усмихна се Лена. — Моята е ужасно скучна. Работех след училище и през лятото и пестях. Много ме бива да пестя, когато се налага. После работих, обслужвах бара, сервирах напитки и посещавах курсовете по бизнес. Точно преди да навърша двадесет и две, дядо ми умря. Падна от стълба и си строши врата.

Очите й се изпълниха със сълзи, докато говореше.

— Май още съм му ядосана заради това.

— Съжалявам — каза Диклън и я погали по ръката. — Явно сте били много близки.

— Обичах го повече от всеки друг на света. Пит Симон. Имаше огромни ръце и весел смях. Свиреше на флейта и носеше червена лента на челото. Винаги. Ами… — Тя преглътна сълзите си. — Той имаше застраховка, по-голяма отколкото очаквахме. Половината бе за мен, а другата — за баба. Но тя ме накара да взема всичките пари. А когато баба реши нещо, никой не може да я разубеди. И така инвестирах парите и година по-късно отворих бара.

— В тази версия няма нищо скучно. Барът ти е чудесен, Лена.

— Да, така е — отвърна тя, като се надигна и взе чиниите. — А сега, скъпи, ако искаш да те закарам до вас, по-добре се облечи.

Не успя да я придума да влезе вътре. Наложи му се да се задоволи с умопомрачителна целувка, преди Лена да го избута от колата и да си тръгне.

Прибирането у дома в девет сутринта в смачкан костюм му спечели намигване и усмивка от Големия Франки, който буташе количка с изсъхнали клони към огъня.

— Извадили сте късмет снощи, господин Дик.

Не е лъжа, помисли си Диклън. После влезе в къщата, за да се захване за работа.

Лена не се съгласи да се видят нито тази вечер, нито следващата. Наложи му се да се задоволи с телефонни разговори, които го караха да се чувства като тийнейджър, докато се мотаеше из къщата с телефон в ръка и се мъчеше да измисли нещо интересно, за да я задържи на линията.

Тя му обясни, че приготовленията за Марди Гра са започнали и затова няма време да излезе и да си поиграе с него.

Диклън знаеше, че го изпробва и омотава. Реши да й позволи да опъне кордата, но после той щеше да я закачи на въдицата.

Един следобед Реми се отби при него, издокаран в костюм на Хюго Бос и със златна броеница в ръка, която метна на главата на Диклън.

— Кога ще дойдеш в града?

— Мислех да се присъединя към лудостта през уикенда.

— Скъпи, сега е Марди Гра. Всяка нощ е уикенд.

— Не и тук. Ела да видиш — отвърна Диклън, като го поведе към салона, където Тибалд, покачен на висока стълба, довършваше гипсовите корнизи.

— Здрасти, Тибалд — поздрави Реми и пъхна ръце в джобовете си. — Страхотна работа.

— Така си е. Как е Ефи?

— Подлуди ме с плановете за сватбата. Вчера избирахме тортата. Беше въпрос на живот и смърт дали да е украсена с жълти розови пъпки или с разцъфтели рози.

— Най-разумното, което мъжът може да направи в подобно положение, е да кима в съгласие с харесаното от жената и да се появи в деня на сватбата.

— Трябваше да ми го кажеш, преди да издрънкам, че харесвам разцъфтелите рози. Оказа се, че Ефи предпочитала пъпките — изхленчи Реми и извади малко шишенце аспирин от джоба си. — Дик, дай малко вода. Получих зверско главоболие от тази жена.

Диклън му подаде полупразна бутилка с вода.

— Да не си дошъл тук, за да се скриеш?

— Да, докато Ефи се успокои.

Реми изпи хапчетата и се огледа наоколо.

— Сам ли направи стените, Дик, или имаше помощници?

— Сам — отговори той и доволно прокара ръце по гладката зелена повърхност. — Прекарах последните три дни в тази стая. Реших, че с този цвят стаята ще изглежда по-добре, отколкото с тапети, а и отива на корнизите.

— Истински магьосник си. С какво ще се заемеш после?

— Библиотеката. Трябва да довърша някои неща тук и в кухнята, затова библиотеката остава за следващата седмица. Надявам се, че после ще мога да поработя на открито известно време. Дай един-два аспирина.

— Разбира се — кимна Реми и му подаде хапчетата и водата. — Проблеми с работата? Или с жените?

— По малко от двете. Ела на терасата и виж какво направиха семейство Франк със задната градина.

— Чух, че си разхождал Лена с голяма бяла лимузина преди няколко нощи — каза Реми, докато отиваха към задната част на къщата. — Много елегантно.

— Аз съм си елегантен тип — напомни му Диклън и отвори вратата на трапезарията.

— Започнал си да я ухажваш, а това е добро начало.

— Имам много повече наум — заяви Диклън, докато Реми надигаше бутилката. — Ще се оженя за нея.

Реми се задави.

— Внимавай — предупреди го Диклън. — И задръж бутилката.

— Господи, Дик! Мили Боже! Вие с Лена ще се жените?

— Иска ми се сватбата да е тук. През есента. Може би през септември.

Диклън огледа терасата и градината и се зачуди каква ли беше птичката, която не спираше да пее.

— Мястото няма да е съвсем довършено, но това е част от чара му. Разбира се, ако ми отнеме по-дълго време, можем да направим сватбата следващата пролет.

— Бърза работа.

— Всъщност не. Важното е да постоянстваш — отвърна Диклън и се вгледа в озадаченото лице на Реми. — О, нямаш предвид къщата. Лена. Още не съм я питал, защото просто ще ми отговори „не“. Виж онези пъпки там. Нарциси, лалета, кали. Или поне Франк ми каза така. Заровени под плевелите и цъфтели под тях в продължение на години. Не е ли страхотно?

— Дик, мисля, че се нуждаеш от нещо по-силно от аспирина.

— Не съм луд. Влюбен съм в Лена. Започвам да си мисля, че съм бил влюбен в нея още преди да я срещна. Затова преди не е имало жена, която да ми вземе акъла. Не и по този начин. Защото Лена си е била тук, а аз още не съм я познавал.

— Май и аз се нуждая от нещо по-силно.

— Бърбънът е в кухнята. Ледът — във фризера. Новият хладилник ще пристигне утре.

— Ще направя по едно и за двама ни.

— Моето да е късо и слабо — разсеяно каза Диклън. — Днес имам още доста работа.

Реми се върна с две чаши и отпи щедра глътка от своята, докато наблюдаваше лицето на приятеля си.

— Диклън, обичам те като брат.

— Знам, че е така.

— Затова ще ти поговоря като на брат, ако имах такъв вместо купчината сестри.

— Мислиш, че съм си загубил ума.

— Не. В някои положения… в повечето положения мъжът мисли с оная си работа. И когато мисловният процес стигне до главата му, макар и бавно, той вече започва да вижда нещата по-ясно.

— Благодаря за обяснението, татенце.

Реми поклати глава и се заразхожда по терасата.

— Лена е много сексапилна жена.

— Няма спор.

— Просто излъчва феромони така, както другите жени ухаят на парфюм. Възбужда те само с дишането си.

— Опитваш се да ми кажеш, че съм омагьосан или зашеметен от похот.

— Точно така — въздъхна Реми и сложи ръка на рамото му. — И никой жив мъж не би могъл да те вини за подобно нещо. Освен това изкара няколко тежки месеца на любовния фронт и, като знам как влачиш със себе си чувството си за вина, предполагам, че не си прочиствал тръбите си редовно откак се раздели с Дженифър.

— Името й е Джесика, задник такъв — развеселено го прекъсна Диклън, като се облегна на парапета. — Не съм омагьосан, не става дума за прочистване на тръбите и не мисля с оная си работа. Сърцето ми е виновно.

— Ох, майчице — изстена Реми и отпи нова глътка уиски. — Дик, тук си от по-малко от месец.

— Хората вечно казват подобни неща, сякаш времето е фактор — възрази Диклън и тъй като част от практичния му мозък казваше същото, се раздразни от думите на приятеля си. — Да не би в Щатите да има нов закон, забраняващ да се влюбиш, преди да е изтекъл разумен период, през който двете страни да общуват, ако е възможно и сексуално, за да се уверят, че си подхождат? Ако е така и това върши работа, обясни ми високия процент разводи.

— Ако ние двамата като адвокати се заемем с тази тема, ще си останем тук до следващия вторник.

— Позволи ми тогава да ти кажа следното. Никога преди в живота си не съм се чувствал по този начин. Мислех, че е невъзможно. Смятах, че нещо в мен е сбъркано и не работи както трябва.

— О, за Бога, Дик!

— Не обичах Джесика — виновно каза Диклън. — Просто не можех, макар да опитвах упорито. Почти се бях примирил с привързаност, уважение и търпимост, защото вярвах, че това е всичко, което мога да получа или дам. Но не е така. Наистина никога преди не съм се чувствал така, Реми — повтори той. — И това ми харесва.

— Ако искаш Лена, тогава и аз искам тя да е с теб. Работата е там, че независимо какво изпитваш ти, няма гаранция, че и тя изпитва същото.

— Лена може и да разбие сърцето ми, но все пак това е по-добре, отколкото да не чувствам нищо — каза Диклън и осъзна, че си бе повтарял тази мисъл откак се влюби в Лена. — Така или иначе, трябва да опитам.

Той разлюля чашата с уискито си и добави:

— Тя не знае какво да мисли за мен. Ще е забавно да се разкрия пред нея.

Тази нощ той чу плач. Дрезгав, тъжен плач на мъж. Диклън се замята нервно насън, смазан от мъка, неспособен да я спре, неспособен да намери спокойствие.

Мъката остана в душата му дори след настъпването на пълна тишина.