Полунощ в стаята на сенките

Глава 13

Според Диклън най-добрият начин да се справиш с пречките и препятствията към някоя цел бе не да се хвърляш с главата напред и да рискуваш да си строшиш черепа, а да ги разрушиш една по една. Постепенно и разумно. Упорито. Независимо дали ставаше дума за съдебно дело, спортно събитие или любовна връзка, важно бе да държиш крайната си цел под око, за да подбереш подходящите средства.

Той откри къде ходеха на църква Лена и баба й. Проучванията бяха важни за всяка стратегия.

В неделя сутрин, когато се настани на пейката до тях, Лена го изгледа замислено, а мис Одет му намигна съзаклятнически.

Диклън реши, че Господ ще разбере и оцени стратегията му и няма да го обвинява, че е използвал неделната служба, за да постигне целта си.

Но все пак нямаше да спомене за това на майка си. Дългогодишният опит му показваше, че тя е много по-непреклонна от Всемогъщия.

Насочил чара си основно към Одет, той уговори дамите да обядват с него и получи още един хладен поглед от Лена, когато съобщи името си на салонния управител, тъй като вече бе резервирал маса за трима.

— Много си сигурен в себе си, скъпи — подметна тя.

Сивите му очи бяха невинни като на хлапе от църковния хор.

— Просто съм подготвен.

— Не си скаут, за да си вечно готов, скъпи.

— Внучката ти е ужасно цинична — отбеляза Диклън, като предложи ръката си на Одет.

— Всъщност е умна — усмихна се Одет, като го потупа по ръката и гривните й задрънчаха. — Жената трябва да е умна, когато наоколо има любезни и хубави мъже. А мъжът, който идва в църквата, за да прекара неделя сутрин с една жена, също трябва да е доста умен.

— Реших да дойда и да се помоля.

— И за какво се моли?

— Да избягаш с мен в Борнео.

Одет се засмя и седна на стола, който Диклън галантно задържа.

— Наистина си единствен!

— Да — кимна той и прикова очи в Лена. — Ще бъда единственият.

Настаниха се удобно с коктейли и отрупани с храна чинии от богатата шведска маса. Под нежните звуци на Джазовия квартет Диклън им разказа за напредъка си в къщата.

— Ще работя на открито, докато времето позволява. Тибалд все още се занимава с гипса и сега се опитвам да намеря бояджия за фасадата. Не искам сам да я правя. Човекът, който боядиса салона, дойде да види библиотеката, но си тръгна прекалено бързо — сподели Диклън мрачно, като отпи от коктейла си. — Мисля, че няма да се върне. Нито пък плочкаджията. Беше завършил едната баня наполовина, когато си събра багажа.

— Мога да поразпитам тук-там за работници — предложи Одет.

— Ще ти бъда много благодарен. Но мисля, че трябва да потърся работници, които не живеят в околността, или да се опитам да свърша работата сам. Положението в Мане Хол е доста напрегнато.

— Как може възрастни мъже да бягат само защото няколко врати са се затръшнали? — презрително изкриви устни Лена. — Би трябвало да имат повече смелост.

— Вече не са само вратите. Бият часовници, а в къщата няма нито един. В празните стаи свири музика. Когато бояджията беше там, вратата на библиотеката непрестанно се отваряше и затваряше. А след това дойдоха писъците.

— Какви писъци?

— На плочкаджията — отвърна Диклън, като се усмихна тъжно. — Каза ми, че чул някой да влиза в спалнята и решил, че съм аз. Заговорил ме, докато редял плочките и слушал как се движа из стаята. Но тъй като не съм отговорил на нито един от въпросите му, влязъл в спалнята. А там нямало никой. От малкото, което разбрах, след като заговори горе-долу смислено, вратата на банята се затръшнала зад него, а цепениците в камината пламнали. После някой сложил ръка на рамото му. Трябваше да го свалям от тавана, когато влязох в стаята.

— Какво мислиш за това? — попита Одет.

— Няколко неща. Струва ми се, че с напредването на работата се засилва и… паранормалната дейност. Особено когато реша да променя оригиналните планове.

Лена набоде на вилицата няколко пръжки, южняшки специалитет, с който Диклън още не бе свикнал.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Например гипсовата работа. В помещенията, където се възстановяват старите розетки и корнизи, всичко е спокойно. Но на местата, където направих промени — банята и плочките, става доста интересно. Сякаш онова, което е в къщата, побеснява, че не се придържам към оригиналния план.

— Това е нещо, върху което трябва да се помисли — отбеляза Одет.

— Мислих. Реших, че е Жозефин Мане — каза Диклън.

Дори тук, в оживения ресторант, където свиреше жизнерадостен джаз и бълбукаше шампанско, името го накара да настръхне.

— Господарката на Мане Хол — добави той. — Достатъчно е да видите снимките й, за да разберете, че тази жена не е обичала да я дразнят. А пък аз оставих отпечатъците си върху всичко нейно.

— И си решил да живееш с нея? — попита Одет, като се вгледа в упорито стиснатите му устни.

— Решил съм да живея в Мане Хол и да правя каквото си искам. Ако това не й изнася и иска да създава проблеми, нейна си работа.

Лена се облегна назад.

— Какво мислиш, бабо? Смелост или инат?

— О, по малко и от двете. Добра комбинация.

— Благодаря, но не знам дали това е смелост. Къщата си е моя и няма спор по този въпрос. Но все пак, не мога да обвиня човек, който не е инвестирал в нея друго, освен времето и труда си, че иска да избяга. Е, мис Одет, как мислиш? Дали наистина дразня Жозефин?

— Смятам, че в тази къща има две противоположни сили. Едната те доведе тук, а другата иска да се махнеш. Важното е коя е по-силна.

Тя отвори чантата си и извади малка копринена торбичка.

— Направих я за теб.

— Какво е това?

— Малко кухненска магия. Трябва да я държиш в джоба си. Може и да не помогне, но няма да навреди — обясни тя, като вдигна чашата си и се усмихна. — Представи си само — да пиеш шампанско толкова рано.

— Ела с мен в Борнео и ще можеш да се къпеш в шампанско.

— Скъпи, ако пийна достатъчно, може и да приема предложението ти.

— Тогава ще поръчам следващата бутилка.

Беше толкова мил, помисли си Лена. Флиртуваше с баба й, чиито бузи се бяха зачервили от удоволствие. Притесняваше се за другите хора. Даваше си труда да разбере какво би им харесало и се грижеше да им го осигури.

Беше внимателен, умен, секси, богат, решителен и мил.

И твърдеше, че е влюбен в нея.

Смяташе, че го разбира достатъчно добре, за да е сигурна, че не би й казал подобно нещо, ако не бе убеден в него. И точно това я притесняваше.

Диклън можеше да я накара да се влюби в него. Бездруго вече почти го бе постигнал. Всеки път, когато Лена се опиташе да застане твърдо на земята, усещаше, че губи равновесие. Какво щеше да стане, когато паднеше? Нямаше да може отново да се надигне. Бе сигурна в това. Връзките бяха лесни, когато нямаха значение или пък го имаха само за момента.

Но когато бяха важни, променяха всичко.

Признаваше си, че нещата вече се бяха променили. Всичко бе започнало с копнежа й по него. А сега и с удоволствието и предизвикателството, които изпитваше, когато е с него. Представяше си как се чувства по този начин ден след ден, година след година.

Диклън искаше обещания, които тя се страхуваше да даде.

Не, не се страхуваше. Просто не искаше да ги даде.

После го загледа как се навежда и целува баба й по бузата и наистина се уплаши, че накрая щеше да му даде всичко, което поискаше от нея.

Ухажваше я. Тази дума му се струваше невероятно мила и южняшка. Караше го да си представя лунни пътеки, люлки на терасата, студена лимонада и танци.

През целия март две неща заемаха мислите, времето и плановете му. Лена и къщата.

Диклън отпразнува чудесните резултати от неврологичните тестове, като си отпусна цял ден из антикварните магазини. Пролетта изпълваше въздуха с аромат на цветя, а хората се разхождаха по фланелки. Кончетата, които теглеха обичаните от туристите файтони, потрепваха весело.

Лятото щеше да стовари тежката си ръка съвсем скоро и да превърне въздуха в меласа. Тази мисъл му напомни, че трябваше да поправи климатичната инсталация и да инсталира големи вентилатори в някои от стаите.

Диклън пазаруваше с обичайната си импулсивност и повдигна настроението на няколко магазинери, преди да се отбие в някакво място, наречено „Вчера“.

Магазинът бе отрупан със старинни лампи, масички и бижута. Имаше и три будки със завеси отпред, където посетителят да седне и да узнае бъдещето си, разчетено на карти „Таро“.

Пръстенът прикова вниманието му в мига, когато спря поглед върху него. Кървавочервеният рубин и кристалночистият диамант оформяха двете половинки на сърце върху платинена халка.

Диклън го взе в ръка и веднага разбра, че го иска за Лена. Вероятно бе глупаво да купува годежен пръстен на този етап от връзката им. А и беше смахнато да се спре на първото, без да е огледал и другите възможности.

Но това бе пръстенът, който искаше да сложи на ръката й. Диклън реши, че след като си бе купил цяла къща заради един каприз, със сигурност можеше да си позволи и пръстен.

— Ще го взема — заяви той решително.

— Великолепен е — кимна продавачката. — Тя е щастлива жена.

— Все още се мъча да я убедя в това.

— Имам и чудесни обици за пръстена. Рубин ли е камъкът на зодията й? — попита продавачката, като му показа чифт изящни обици от диаманти и рубини във формата на сърца.

— Не знам.

Диклън все пак бе попитал Одет за рождения ден на Лена, тъй като искаше да е сигурен, че няма да го пропусне.

— Родена е през юли — каза той.

— Значи е рубин. Отгатнали сте.

— Така си е.

Той потръпна леко и си каза, че някои неща бяха предопределени. Взе една от обиците и си я представи на нежното ухо на Лена. Също така си представи как продавачката виждаше на челото му надпис „Импулсивен купувач“.

Облегна се на щанда и пусна в ход северняшките умения за пазарене. Реши, че се е справил добре, когато забеляза, че усмивката на жената вече не бе толкова щастлива.

— Това ли ще е всичко за днес? — попита тя.

— Да. Трябва да тръгвам. Вече е… — той замълча рязко, когато видя, че часовникът му отново е спрял на дванадесет. — Знаете ли, имам нужда от джобен часовник. В момента се занимавам с дърводелство и предполагам, че съм ударил моя и сега ми прави номера.

— Имам великолепни старинни часовници с верижки. Много по-хубави са от днешните.

Тя го поведе към шкафа, издърпа горното чекмедже и сложи един часовник на плота.

— Часовници като този не само съобщават времето — започна продавачката. — Разказват истории. Този…

— Не.

Зрението му се замъгли. Гласовете на останалите клиенти заглъхнаха. Част от съзнанието му разбираше, че другата част се отделя от него. Той се опита да се пребори със странното чувство и учудено загледа как собствената му ръка взима златния часовник и плътния ланец.

Гласът на продавачката едва проникна през мъглата. По-ясно се чуваше друг женски глас, младежки и развълнуван.

„За съпруга ми. За рождения му ден. Той си счупи часовника, а аз искам да му подаря нещо специално. Този е много красив. Можете ли да го гравирате?“

Диклън знаеше много добре какво точно ще види още преди да завърти часовника, за да прочете надписа на гърба му.

„На Люсиен от любимата му Аби. За времето ни заедно. 4 април 1899.“

— Господин Фицджералд? Господин Фицджералд? Добре ли сте? Искате ли вода? Пребледняхте.

— Какво?

— Да ви донеса ли вода? Искате ли да поседнете?

— Не — отвърна той, като стисна здраво часовника. — Не, благодаря. Добре съм. Ще взема и часовника.

Диклън тръгна разтреперан към офиса на Реми. Помнели си, че известно време, прекарано в разумния делови район и рационалната атмосфера на правото, щеше да му помогне да се съвземе.

А и искаше да прекара няколко минути с приятеля си, който щеше да го обича дори и да го мисли за луд.

— Ако ми беше казал, че ще дойдеш — започна Реми, като затвори вратата на кабинета си, — щях да си разместя графика, за да обядваме заедно.

— Не планирах да минавам насам днес.

— Пак си бил на пазар — отбеляза Реми, като кимна към торбата му. — Господи, нищо ли няма да ти изпратят от Бостън?

— Всъщност някои неща ще пристигнат следващата седмица. Най-вече книги.

Диклън се заразхожда из кабинета на приятеля си, като оглеждаше правните томове и дебелите папки. Всичко това му се струваше вече невероятно отдалечено от него.

— Някои неща от кабинета ми в Бостън ще изглеждат добре в библиотеката тук — каза Диклън, като взе попивателната от бюрото, разгледа я, остави я на мястото й и пъхна ръка в джоба си.

— Ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти, или ще се разхождаш, докато издълбаеш дупка в килима? — попита Реми, като се отпусна на стола си. — Изморяваш ме.

— Разказах ти за някои от нещата, които се случват в къщата.

— И аз самият се сблъсках с тях, когато ти дойдох на гости в събота. Определено бих се почувствал по-добре, ако ми бе казал, че музиката е долитала от някое радио, което си забравил да изключиш.

— Предполагам, че ще трябва да купя пиано за дамския салон, тъй като явно това е мястото. Бездруго и аз самият обичам да свиря от време на време.

— Значи дойде да ми кажеш, че си търсиш пиано?

— Днес си купих часовник.

— И искаш да ми го покажеш? Искаш ли да повикам секретарката и някои от чиновниците?

— Купих часовник, който е принадлежал на Люсиен Мане.

— Хайде бе! Откъде знаеш? Къде го намери?

— Малък магазин във Френския квартал — отговори Диклън, като извади кутийката и я остави на бюрото на Реми. — Виж го.

Реми се подчини и вдигна капака.

— Елегантен е. Само дето трябва да го вадиш от джоба си всеки път, когато искаш да знаеш колко е часът. Тежък е — добави той, когато вдигна часовника.

— Не… не чувстваш ли нищо?

— Какво да чувствам?

— Погледни отзад, Реми.

— Имената и датите са верни — заключи Реми. — Страхотен късмет е, че си се натъкнал на него.

— Късмет? Не мисля така. Влязох в магазина, купих пръстен на Лена и после…

— Чакай! Чакай малко! Пръстен?

— Казах ти, че ще се оженя за нея — сви рамене Диклън. — Намерих подходящ пръстен. Не е лошо да си готов предварително. Но не е там работата…

— Според мен пък е точно там. Тя знае ли за това?

— Обясних й какво изпитвам и какво искам. Оставих я да поразмисли известно време. Може ли да се върнем на часовника?

— Добре. Винаги си бил упорит като муле. Давай.

— Влязох в магазина и реших, че искам часовник, защото моят се държи странно. После реших, че искам джобен часовник, макар никога да не съм носил такъв. По дяволите, дори не съм си помислял за такъв. А после видях този и разбрах. Знаех, че е бил негов. Знаех, че Аби му го е подарила за рождения ден. Знаех какво пише на гърба още преди да го обърна. Просто го чух в главата си.

— Не знам какво да мисля за това — каза Реми, като прокара ръце през косата си. — Нямаше ли нещо за хората, които докосват даден предмет и виждат образи? От миналото му или нещо подобно?

— Нарича се психометрия. Напоследък чета доста за паранормалното в свободното си време — обясни Диклън, когато видя намръщения поглед на Реми. — Но никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Лена има теория, че това е свързано с прераждането.

Реми стисна устни и върна часовника в кутийката.

— Предполагам, че съм по-склонен да повярвам в това, отколкото в разни психарски истории.

— Ако е така, значи къщата, а сега и този часовник събуждат спомени от миналия ми живот. Адски странно.

— Цялата работа е странна от самото начало, скъпи.

— Ето и най-странното. Ако приема, че съм бил Люсиен, тогава знам, че Лена е била Абигейл. Но не знам дали трябва да я доведа в къщата и да оправя миналите грешки. Или пък да я държа далеч от Мане Хол и да разреша проблема по този начин.

Лена, готова да напусне апартамента си, за да отиде в бара, отвори вратата и се сблъска с друг проблем. С много стар проблем.

— Бебче! — извика Лилибет Симон и разтвори ръце.

Зашеметена от изненада, Лена не успя да отстъпи назад и ръцете се обвиха около нея като окови. Хваната в капан, сетивата й се изостриха като на хищник. Прекаленото количество парфюм не можеше да скрие миризмата на застоял дим. Лепкави слоеве лак за коса покриваха косата на майка й, боядисана в катраненочерно.

— Влязох първо долу и красивият младеж зад бара ми каза, че си още тук. Толкова се радвам, че те хванах!

Гласът на Лилибет прозвуча прекалено жизнерадостно.

— Позволи ми да те погледам — добави тя. — Кълна се, всеки път, когато те видя, си все по-хубава. Сладурче, трябва да седна за минутка и да си поема дъх. Толкова се вълнувам да те видя, че едва стоя права.

Лена забеляза, че майка й говореше прекалено бързо, а и вървеше прекалено бързо въпреки високите остри токчета на черните обувки, съчетани с яркорозов прилепнал клин. Тези знаци бяха предупреждение, че Лилибет бе променила наскоро любимия си вид дрога.

— Боже, какво си направила с това място! — възкликна Лилибет, като се отпусна на креслото, остави платнения си куфар до него и плесна с ръце, от което пластмасовите гривни на костеливите й китки издрънчаха. — Страхотно ми харесва. Отива ти, бебче. Наистина ти отива.

А е била красива на времето, помисли си Лена, загледана в майка си. Беше виждала снимките от младостта й. Но цялата тази красота бе изчезнала с времето.

— На четиридесет и четири години лицето на Лилибет бе съсипано от прекалено много алкохол, хапчета и твърде много мъже.

Лена нарочно остави вратата отворена и застана до нея. Звуците от движението по улицата и ароматите от пекарницата отсреща я държаха нащрек.

— Какво искаш?

— Да те видя, разбира се — отвърна Лилибет със смях, който звучеше като драскане на пирон по стъкло. — Ама че въпрос. Имах огромно желание да те видя, бебче. Знам, че си много заета, но прекарваме толкова малко време заедно. Затова се качих на автобуса и ето ме тук. Седни, скъпа, и ми разкажи за всичко, с което се занимаваш напоследък.

Лена потръпна от отвращение.

— Имам работа.

— О, можеш да отделиш малко време за майка си. Все пак, ти си собственицата на бара. Толкова се гордея с бебчето си. Вече си голяма и ръководиш свой собствен бизнес. При това се справяш адски добре — продължи тя, като огледа стаята.

Лена улови погледа й и усети коварството в него. Сърцето й се сви.

— Миналия път ти казах, че е за последно. Вече няма да ти давам пари.

— Защо нараняваш чувствата ми по този начин? — извика Лилибет и ококори пълните си със сълзи очи. — Искам само да прекарам известно време с малкото си момиченце.

— Не съм малко момиченце — възрази Лена. — Особено пък твоето.

— Не се дръж така, скъпа. Изминах толкова много път, за да те видя. Знам, че не бях добра майка, скъпа, но ще се реванширам.

Лилибет скочи и притисна ръка до сърцето си. Нокътят на кутрето на дясната й ръка бе невероятно дълъг и леко изкривен.

Нокът на пристрастена към кокаина, осъзна Лена без шок или съжаление. Сега вече знаеше коя бе любимата дрога на майка й.

— Допуснах няколко грешки, скъпа — продължи Лилибет с извинение в гласа. — Но трябва ме разбереш. Бях прекалено млада, когато ти се появи.

— Тази реплика вече си я използвала.

Лилибет зарови в яркочервената си чанта и извади смачкана кърпичка.

— Защо си толкова груба с майка си, кукличке? Защо искаш да разбиеш сърцето ми?

— Ти нямаш сърце. И не си моя майка.

— Носих те в себе си девет месеца — разгневено повиши глас Лилибет. — Девет месеца, в които непрестанно ми се гадеше, бях дебела като прасе и погребана в проклетото блато. А после агонизирах часове наред, докато те родя.

— И ме изостави след седмица. Уличните котки прекарват повече време с новородените си, отколкото ти с мен.

— Бях само на шестнадесет.

Точно този тъжен факт бе карал Лена да съжалява майка си години наред и да не я прогонва от сърцето си. Но накрая сърцето й просто бе загрубяло от непрестанните удари.

— Не си на шестнадесет от доста време. Нито пък аз. Няма да си губя времето в подобни спорове. Трябва да работя, а ти трябва да си ходиш.

— Но, бебче! — паникьосано извика Лилибет с разтреперан глас. — Трябва да ми дадеш възможност да оправя нещата. Ще си намеря работа. Мога дори да работя за теб известно време. Няма ли да е забавно? Ще поживея при теб няколко седмици, докато си намеря квартира. Ще си прекараме чудесно. Като истински приятелки.

— Не, няма да работиш за мен и няма да живееш тук. Допуснах тази грешка преди четири години. А когато те заварих да проституираш в дома ми, ти ме обра и изчезна. Не повтарям грешките си.

— Тогава бях много зле. Сега съм чиста, сладурче, кълна се. Не можеш да ме изгониш — изхленчи Лилибет и вдигна ръце умолително. — Нямам пукнат цент. Били взе всичко, което имах и избяга.

Лена предположи, че Били бе последният от използвачите, загубеняците и наркоманите, около които се въртеше майка й.

— Дори в момента си дрогирана — каза тя. — Да не мислиш, че съм сляпа? Или пък прекалено тъпа?

— Не съм! Взех съвсем малко, защото се притеснявах от срещата ни. Знаех, че си ми ядосана — разплака се Лилибет и от спиралата по очите й потекоха черни вади. — Трябва да ми дадеш възможност да се реванширам, Лена. Промених се.

— И тази реплика си използвала — мрачно процеди Лена, като извади петдесет долара от чантата си и ги пъхна в ръцете на майка си. — Ето. Вземи ги, купи си автобусен билет и изчезвай. Не се връщай повече. Тук няма място за теб.

— Не бъди лоша с мен, скъпа. Не може да си толкова студена.

— О, да. Мога.

Лена взе куфара на майка си, занесе го до вратата и го остави навън.

— Това е в кръвта ми. Вземи петдесетака. Няма да получиш повече. И изчезвай оттук. В противен случай, кълна се в Бога, аз ще те изритам.

Лилибет замарширува към вратата. Парите вече бяха изчезнали в чантата й. Тя спря и изгледа Лена с омраза.

— Никога не съм те искала.

— Значи сме квит. И аз никога не съм те искала.

Лена затръшна вратата в лицето на майка си, после спусна веригата и седна на пода, където заплака мълчаливо.

Беше сигурна, че се е успокоила, когато вечерта подкара към Мане Хол. Едва не бе отменила плановете за вечерята с Диклън, но реши, че ако го направи значи отдава прекалено голямо значение на майка си. А това щеше да изкара на повърхността болката в сърцето й.

Имаше нужда да заеме ума си с други неща, а нямаше да успее, ако си останеше у дома. Щеше да, изкара нощта някак си, а на сутринта Лилибет щеше да е изчезнала. От живота и от мислите й.

Помисли си, че къщата изглежда различна. Малки промени, които й придаваха по-реален вид. Беше приятно да я гледаш и да мислиш, че някои неща се променяха към по-добро.

През годините Лена бе смятала Мане Хол за мечтано място, погребано далеч в миналото. Сега, с новите небоядисани дъски и прозорците, част от които блестяха, а други тънеха в прах, виждаше напредъка на работата.

Диклън връщаше къщата към живот.

Предната градина все още изглеждаше дива, но безброй цветя цъфтяха в нея. А на терасата бе сложена огромна глинена саксия с бегонии.

Сигурно Диклън ги е посадил съвсем сам, помисли си Лена, докато отиваше към вратата. Беше от хората, които обичат да са отговорни за нещата в ръцете си. Особено когато ги смятаха за свои.

Тя се зачуди дали не гледаше и на нея като на една от задачите си. Вероятно беше така. Но не успя да реши дали тази мисъл я развеселява, или дразни.

Без да й обръща повече внимание, тя влезе в къщата. Смяташе, че след като двама души са спали заедно един-два пъти, официалностите са излишни.

Първо усети аромата на лилии. Диклън беше купил великолепна старинна маса, няколко стола с високи облегалки и огромна керамична крава за фоайето.

Някои биха го нарекли глупаво, други — очарователно, но никой не можеше да го определи като безлично.

— Диклън? — извика тя, като влезе и излезе от салона.

После се пъхна в библиотеката и откри, че се приближава до камината и тежките свещници върху нея.

Защо ли и трепереха ръцете? Защо старите потъмнели свещници й се струваха толкова познати?

Всъщност в тях нямаше нищо особено. Вероятно бяха скъпи, но прекалено натруфени за вкуса й. Но все пак пръстите й докоснаха нежно всеки един от тях. Представи си тънките бели свещи в тях и усети мириса на разтопен восък.

Лена потръпна и излезе от стаята.

Продължи да вика името на Диклън, докато се качваше по стълбите. Тъкмо когато стигна до първата площадка, скритата в стената врата се отвори. Двамата с Диклън едва потиснаха писъците си.

Тя се разсмя с треперещ глас, притисна ръка към сърцето си и се вторачи в него. В косата му имаше паяжини, бузите и ръцете му бяха изцапани. Фенерът в ръката му потрепери.

— Господи, скъпи, следващия път просто ме застреляй и приключвай по-бързо.

— Същото се отнася и за теб — въздъхна Диклън, като дръпна паяжините от косата си. — Изкара ми акъла.

— Извиках няколко пъти, а после реших да се кача и да те намеря — обясни тя, като надникна над рамото му. — Какво има тук? Тайни коридори?

— Не, слугинските помещения. На всеки етаж има врата, затова реших да се поогледам. Интересно е, но е и адски мръсно — каза той, като погледна изцапаните си ръце. — Защо не отидеш да си приготвиш едно питие? Ще се поизмия малко.

— Може да приготвя и за двама ни. Ти какво искаш?

— Мога да пийна една бира — отговори Диклън, като се вгледа внимателно в лицето й. — Какво има, Лена?

— Нищо. Само дето едва не умрях от страх.

— Виждам, че си разстроена.

Тя се опита да се усмихне съблазнително.

— Може да съм мрачна, защото не си направи труда да ме целунеш за добре дошла.

— Или пък още ми нямаш доверие и смяташ, че само искам да се позабавлявам с теб — добави Диклън, като повдигна брадичката й. — Грешиш. Обичам те — каза той, после, когато тя не отговори, кимна и продължи. — Ще сляза след минутка.

Лена тръгна надолу по стълбите, но спря и заговори, без да погледне назад.

— Диклън, не мисля, че само искаш да се позабавляваш, но не знам дали имам онова, което търсиш.

— Анджелина, ти си онова, което търся цял живот.

Реши да не я притиска повече. Ако Лена искаше да се преструва, че не е разстроена и нервна, щеше да я остави на мира. Предложи й да се поразходят из градината.

— През всички отминали години в това място идваха какви ли не хора и после си тръгваха. А само за няколко месеца ти направи повече, отколкото който и да било друг през всичкото това време заедно — каза Лена, като се обърна назад, за да разгледа къщата.

Е, все още имаше много работа. Нуждаеше се от дърво и боя. Нови капаци на прозорците. Но вече не изглеждаше мъртва. Да, точно така. Къщата не бе изоставена, а просто мъртва преди пристигането на Диклън.

— Връщаш къщата към живот. В това има нещо повече от пари и труд.

— Би ли могла да живееш тук?

Очите й, стреснати, дори паникьосани, се вторачиха в неговите. Но погледът на Диклън остана спокоен.

— Имам си собствен апартамент — отговори Лена.

— Не те питах за това. Попитах дали би могла да живееш тук. Дали тук би се чувствала удобно, или идеята да делиш мястото с духове или спомени би те притеснила?

— Ако ме притесняваше, нямаше да дойда тук тази вечер само за да ме нахраниш. А, това ми напомня нещо. С какво ще ме храниш, скъпи?

— Ще се опитам да направя риба тон на скара — отговори Диклън, като извади джобния си часовник. — След малко — добави той, след като видя часа.

Лена бе омагьосана от часовника. Стомахът й се сви както бе станало, когато видя свещниците.

— Откъде взе този часовник?

— Открих го в един магазин днес.

Развълнуван от тона й, той й поднесе часовника.

— Познат ли ти се струва?

— Е, вече няма много мъже, които да използват такива часовници.

— Знаех, че е мой в мига, когато го видях. Мисля, че ти си ми го купила — обясни Диклън и забеляза как Лена потръпва. — Преди много, много време — добави той, като завъртя часовника, за да й покаже надписа на гърба.

— Часовникът на Люсиен! — възкликна Лена.

Тя изпита огромно желание да забие нокти в дланите си, затова се насили да протегне ръка и да докосне гравираните думи.

— Много странно. Наистина, Диклън. Мислиш ли, че аз съм била Абигейл?

— Да. Убеден съм.

Тя поклати глава.

— Не мислиш ли, че всичко това е прекалено нагласено и удобно?

— Убийство, отчаяние, самоубийство и лутащи се души? — сви рамене той и прибра часовника в джоба си. — Това не е много удобно, ако питаш мен. Но смятам, че любовта има достатъчно търпение, за да чака, докато времето й дойде отново.

— Господи! Толкова си… трогателен. И е адски вбесяващо, че аз трябва да съм човекът със здравия разум. Приятно ми е да съм с теб, Диклън.

Тя се заигра с ключето на врата си, докато говореше. Вероятно това бе навик, който не осъзнаваше напълно.

— Харесвам компанията ти. Харесвам външния ти вид. И обичам да правя любов с теб. Това е всичко засега.

Диклън я взе в прегръдките си.

— Готов съм да приема тези неща.