Полунощ в стаята на сенките

Глава 11

Марди Гра бе пълна лудост. Музиката, маските и празнуващите тълпи даваха тон, който бе едновременно жизнерадостно невинен и диво сексуален. Диклън се съмняваше, че повечето туристи, струпани тук заради събитието, разбираха или се интересуваха от предназначението му — трескавата бързина да се насладиш на удоволствията преди започването на четиридесетдневните пости.

Той също искаше да почувства празника, затова се вля в тълпата и дори успя да грабне една броеница, когато някой започна да хвърля евтините златисти мъниста от терасата си. Ушите му звънтяха от бумтенето на музиката и дивия смях.

Диклън реши, че видът на голите гърди на две момичета, които спазиха традицията и свалиха ризите си, щеше да го притеснява по-малко след едно-две питиета. Както и непознатата, която се хвърли на врата му и завря езика си почти до гърлото му. Устата му се изпълни със сладникавия вкус на коктейли и пиянска похот.

— Благодаря — успя да промълви той, когато се освободи.

— Върни се тук — извика маскираната жена. — Laizzez les bon temps rouler!

Той нямаше никакво желание да позволи на веселото прекарване да го ръководи, ако това включваше чужди езици в устата му, затова се скри в гъстата тълпа.

Вероятно остаряваше или пък бостънският произход му действаше, но определено предпочиташе да седне някъде и да наблюдава празненството, вместо да се влее в лудницата.

Вратите на „Тройката“ се отвориха и шумът отвътре се сля с този на улицата. Диклън едва се промуши сред зяпачите по тротоара и хората в заведението, но накрая успя да си намери място до бара.

„Тройката“ бе пълна с дим, музика и тропота от краката на танцуващите. На сцената флейтистът изпълняваше страстна и гореща мелодия. Диклън реши, че не би се учудил, ако дансингът избухнеше в пламъци.

Лена наливаше бира с едната си ръка и бърбън с другата. Другите двама бармани също бяха претрупани с работа, както и четирите келнерки, които обслужваха масите.

Диклън забеляза омарите, които се хилеха на полицата зад бара, и изпита странно удоволствие.

— Бира и бърбън — каза Лена и подаде чашите на келнерката.

После видя Диклън, махна му и обслужи трима клиенти, докато се приближаваше към него.

— Какво ще искаш, скъпи? — попита го тя.

— Теб. Но тук е лудница. А и вън на тротоара също.

— Празник е — обясни тя.

Косата й бе прибрана назад и в нея проблясваха златисти и червени мъниста. Малкото сребърно ключе лежеше на влажната й от пот кожа.

— Мога да ти сипя нещо, скъпи, но нямам време за разговори.

— Може ли да ти помогна?

Тя приглади с длан косата си.

— С какво да ми помогнеш?

— С каквото кажеш.

Някой си проби път с лакти до бара и поръча текила и наливна бира.

Лена се протегна към бутилката и крана за бира.

— Можеш ли да се справиш с разчистването на маси, колежанче? — обърна се тя към Диклън.

— Мисля, че ще успея.

— Виждаш ли червенокосата келнерка? Това е Марчела — кимна тя към лудницата. — Кажи й, че си назначен. Тя ще ти покаже какво да правиш.

Към полунощ Диклън пресметна, че бе пренесъл поне половин тон празни бутилки до кухнята и бе почистил еквивалента на връх Еверест от фасове.

Бяха го щипали по задника, бяха се отърквали в него и го бяха гледали с желание. Какво им ставаше на жените, когато видеха мъжки задник? Някой трябваше да направи сериозно проучване на въпроса.

Диклън вече не помнеше броя на предложенията, които му бяха отправили. И дори не смееше да си мисли за огромната жена, която го бе дръпнала да седне в скута й.

В два часа бе изумен от способността на човешкия организъм да се отдава на греховни действия и бе преосмислил идеята си за уменията и издръжливостта, които се изискваха от обслужващите.

Той спечели шестдесет и три долара и осемдесет и пет цента от бакшиши и се закле да изгори дрехите си при първа възможност.

В три часа мястото все още бе претъпкано с хора и той разбра, че Лена всъщност не го избягваше. Или ако го правеше, поне си имаше добро извинение за това.

— В колко затваряш? — попита я, след като отнесе поредния товар в кухнята.

— Когато хората си тръгнат.

— Тръгват ли си въобще?

Лена се усмихна разсеяно.

— По време на Марди Гра не бързат. Защо не се прибереш у дома, скъпи? Ние ще останем тук поне още час.

— И аз ще остана.

Диклън отнесе празните бутилки в кухнята и се върна навреме, за да види как трио пияни мъже, по-скоро момчета, задяваше Лена.

Тя ги отряза категорично, но те очевидно не разбраха намека.

— Ако искате да изкарате до утре, трябва да понамалите темпото — посъветва ги тя. — Не възнамерявате да шофирате, нали?

— Не, по дяволите — отвърна единият, облечен в тениска на Мичиганския университет, отрупана с безброй нанизи с мъниста, като се наведе към Лена. — Имаме си чудесно местенце на „Роял“. Защо не дойдеш там с мен, бебче? Ще се съблечем и ще се позабавляваме в джакузито.

— Съблазнително предложение, скъпи, но заведението ми е пълно.

— Аз пък ще напълня теб — изфъфли младежът, като се хвана за чатала.

Двамата му приятели избухнаха в смях. Диклън пристъпи напред и собственически прегърна Лена.

— Закачате жена ми — каза той и усети как Лена се сковава под ръката му.

После забеляза мрачното предизвикателство в очите на момчето от Мичиган.

При други обстоятелства едрото хлапе вероятно бе от онези, които си оправят леглото всяка сутрин, посещават възрастни дами в старческите домове и спасяват малки кученца, но в момента момчето беше пияно, възбудено и тъпо.

Сякаш за да докаже, че Диклън е прав, келешът оголи зъби.

— Защо просто не се разкараш? Или пък можем да излезем навън и да те сритам по задника.

Диклън му отвърна развеселено:

— Защо пък да излизам навън и да се бия, когато се възхищаваш на вкуса ми? Прекрасна е, нали? Ако не се опиташ да я свалиш, ще реша, че си прекалено пиян, за да я видиш.

— Виждам си чудесно, шибаняко.

— Точно така. Защо не вземеш по едно питие за себе си и приятелите си? Скъпа, пиши бирите на тези момчета в сметката ми.

Диклън се наведе през бара и кимна към тениската.

— Пролетна ваканция, а? Какво учиш?

Мичиган го изгледа объркано.

— Какво ти влиза в работата?

— Просто съм любопитен — отговори Диклън, като плъзна към момчетата купичка със солети. — Братовчедка ми преподава там английска литература. Айлин Бренан. Може и да я познаваш.

— Професор Бренан е твоя братовчедка? — заядливият тон се превърна в приятелски. — Тя едва не ме скъса миналия семестър.

— Да, много е строга. И мен винаги ме е плашила. Ако се видите, прати й много поздрави от Дик. Ето ви бирата.

Минаваше четири, когато Лена отвори вратата на апартамента си над бара.

— Беше страхотен с онези пияни хлапета, скъпи. Толкова добре се справи, че няма да те тормозя заради израза „жена ми“.

— Ти си моята жена, само че още не си го разбрала. Освен това хлапетата бяха лесна работа. Братовчедка ми Айлин има страхотна репутация в Мичиганския университет. Щях да се учудя, ако не бяха чували за нея.

— Някои мъже щяха да разчитат на мускулите си — каза тя, като остави ключовете си на масичката. — Щяха да излязат навън и да се затъркалят по улицата, за да докажат кой е с по-голяма пишка. Предполагам, че адвокатът в теб реши да избегне сблъсъка с приказки.

— Хлапето не беше на повече от двадесет и две.

— Навършил двадесет и една през януари. Проверих им личните карти.

— Не се бия с деца. Освен това мразя да ме удрят по лицето. Наистина боли — обясни Диклън, като хвана брадичката и повдигна главата й. — Прекалено дълъг ден, а? — попита, когато забеляза умората, изписана по лицето й.

— И така ще бъде до сряда. Благодаря ти за помощта, скъпи. Чудесно се справи.

Повече от чудесно, добави тя наум. Диклън се вля в ритъма на бара и работи усърдно. Очарова клиентите, изтърпя наглите опипвания и избягна потенциално опасно положение, като използва ума вместо юмруците си.

Колкото повече го опознаваше, толкова повече й се искаше да вникне в душата му. Лена извади плик от задния си джоб.

— Какво е това? — попита Диклън.

— Заплатата ти.

— Господи, Лена, не ти искам парите.

— Ти работиш, аз плащам. Не искам безплатни услуги — настоя тя и бутна плика в ръцете му. — Но няма да отбелязвам надницата ти в счетоводните книги. Искам да си спестя писането.

— Добре, чудесно.

Диклън пъхна плика в джоба си. Просто щеше да й купи някакъв подарък с парите.

— А сега май трябва да ти дам добър бакшиш — усмихна се Лена, като обви ръце около врата му и се притисна в него.

Отворила широко очи, тя захапа леко долната му устна. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й и я вдигнаха високо. Лена обви крака около кръста му.

— Струва ми се, че краката ти са доста изморени — каза той.

— Така си е.

Диклън я зацелува страстно и я понесе към спалнята.

— Знаеш ли какво ще направя? — попита.

— Мисля, че имам идея.

Положи я на леглото и тя въздъхна от удоволствието да бъде в хоризонтално положение. Диклън свали обувките й.

— Ще ти предложа нещо, за което жените копнеят — каза той, като метна обувките й на пода.

— Разпродажба в „Сакс“? — измърка Лена.

— По-добро — отвърна Диклън и прокара пръст по стъпалото й. — Масаж на краката.

— Какво?

Той усмихнато започна да разтрива крака й и забеляза как очите й се замъгляват от удоволствие.

— Ммм, Диклън! Имаш страхотни ръце.

— Отпусни се и се наслаждавай. Масажът на Фицджералд е прочут в целия свят. Предлагаме и масаж на цяло тяло.

— Обзалагам се, че е така.

Силната болка започна да намалява, а когато Диклън стигна до прасците й, преуморените мускули потръпнаха от удоволствие.

— Даваш ли си почивка след Марди Гра?

Лена, която вече се унасяше, се опита да се съсредоточи, когато чу гласа му.

— Почивам си в първия ден на постите.

— Леле, каква упорита жена — промърмори той и я целуна небрежно по коляното. — Хайде сега да ти свалим дрехите.

Той разкопча джинсите й. Лена се повдигна нагоре, за да му помогне. Едва ли осъзнаваше, че гласът й е предрезгавял, а думите й са завалени, помисли си Диклън.

— Какво още възнамеряваш да масажираш, скъпи?

Диклън погали гърдите й и се зарадва на реакцията й, на начина, по който Лена зарови пръсти в косата му и отвърна на целувката му. Той свали ризата й и разкопча сутиена. Зацелува я по гърдите, а после я обърна по корем. Лена изстена и едва не се разтопи, когато той започна да масажира врата й.

— Точно както си мислех — заяви Диклън. — По-голямата част от напрежението е съсредоточена тук. И с мен става така.

— О, Господи — изохка тя и си помисли, че единственото й желание в момента бе Диклън да я масажира в продължение на цяла седмица. — Можеш да си изкарваш прехраната с това.

— Да, май сгреших с избора на кариера. Доста си скована, но доктор Дик ще те оправи.

— Много обичам да си играя на доктор.

Лена зачака промяната в тона и в движенията на ръцете му. Диклън беше голям сладур, но все пак беше мъж, помисли си тя сънливо.

А тя щеше да си подремне за момент и да му позволи да я събуди.

Събуди я слънцето, което нахлуваше през прозорците. Лена се извърна лениво към часовника и видя, че бе десет и двадесет. Сутрин? Как така внезапно стана сутрин, запита се тя.

Лежеше в собственото си легло, завита спретнато, както я завиваше баба й. Но беше сама.

Тя се търколи по гръб, протегна се и се прозя. После с изненада осъзна, че нищо не я болеше. Нито вратът, нито краката, нито дори гърбът.

Доктор Дик беше свършил чудесна работа. А сега вероятно седеше мрачен в дома си, защото тя не си бе платила за масажа. Е, трудно бе да го виниш за това. Беше се проявил като абсолютен сладур, а тя бе заспала мъртвешки.

Трябваше да му се реваншира, помисли си Лена, като стана, за да направи кафето, преди да влезе в банята.

Влезе в кухнята и се вторачи в пълната кана на плота и бележката, облегната на нея. Взе листчето и сложи каната да се затопли.

Трябваше да си тръгна. Човекът за плота ще дойде тази сутрин. Не знаех кога ще се надигнеш, затова не посмях да оставя каната на котлона. Но кафето е прясно — от седем сутринта. Между другото, изглеждаш много красива, когато спиш.

Ще ти звънна по-късно.

Диклън

— Ти си най-странният човек — промърмори Лена. — Истинска загадка.

Трябваше да се отбие в бара, за да провери служителите и запасите си. После, тъй като искаше да задоволи любопитството си, тя потегли към Мане Хол.

Вратата беше отворена. Лена реши, че Диклън бе един от малкото хора, живели тук, който оставяше предната си врата отворена за всекиго. Провинциален живот или не, някой трябваше да го посъветва да си инсталира алармена система.

Лена чу тропането на работниците в къщата и тръгна бавно към нея.

Салонът прикова вниманието й. Тя клекна и докосна предпазливо лъскавия под. Откри, че пръстите й са сухи и влезе вътре.

Диклън се бе погрижил чудесно за мястото. Очевидно той се грижеше добре за всичко, което му принадлежеше. Обръщаше внимание и на най-дребните подробности. Цвят, дърво, елегантна камина, блестящи прозорци, които вероятно бе измил лично.

Лена предположи, че той щеше и да обзаведе стаята сам, като отново се погрижеше за всяка подробност.

Никога преди не бе познавала мъж, който да си създава толкова главоболия, с каквото и да е. Или с когото и да е. Но вероятно бе прекарала прекалено много време с неподходящи мъже.

— Какво мислиш?

Тя се завъртя и го видя застанал на прага.

— Мисля, че къщата има късмет с новия си собственик. Струва ми се, че я виждаш такава, каквато би трябвало да бъде, и ще направиш всичко възможно да я съживиш.

— Много мило — кимна Диклън и се приближи към нея. — Изглеждаш отпочинала.

— Мъжете никога не трябва да казват на жените, че изглеждат отпочинали. Трябва да им казват, че са прекрасни.

— Никога не съм те виждал непрекрасна. А днес си и отпочинала отгоре на всичко.

— Страхотен си с комплиментите — усмихна се тя и тръгна към камината.

Прокара ръка по полицата и застина, когато видя снимката в кафява кожена рамка.

— Абигейл — прошепна Лена и усети ледени тръпки по гърба си.

— Мис Одет ми я даде. Приличаш малко на нея.

— Не. Никога не съм имала толкова невинен вид — възрази Лена и погали младото лице на снимката.

Беше я виждала и преди, дори я беше разучавала внимателно в онзи отминал период, когато намираше историята за много романтична. В онзи период, когато тя самата бе достатъчно млада, за да вижда романтика и в трагедията.

— Странно ми е да я видя тук. Да видя част от себе си тук.

— Мястото й е тук. Твоето също.

Лена поклати глава, а мъката в тъмните, ясни очи на снимката сви сърцето й. Тя се завъртя и прикова очи в Диклън. Работни дрехи, колан с инструменти, набола брада. Ставаше все по-трудно да си го представи в раиран костюм с кожено куфарче в ръката.

Ставаше все по-трудно да си представи живота си без Диклън.

— Защо си тръгна от нас тази сутрин? — попита тя.

— Не видя ли бележката ми? Момчетата дойдоха за плота — махна той към кухнята. — Трябваше да платя и да се моля на колене, за да ме поемат в събота сутрин. Налагаше се да съм тук.

— Нямах това предвид. Не е възможно да дойдеш в града, да работиш шест часа по масите и да ми направиш масаж на краката, защото не си имал какво друго да правиш в петък вечер. Дойде за секс, скъпи, а си тръгна без него. Защо?

Диклън усети как гневът стопява доброто му настроение.

— Невероятна си, Лена. Имаш талант да усложняваш съвсем прости неща.

— Нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Добре, хайде да се изясним. Дойдох в града, защото исках да те видя. Обслужвах масите, тъй като исках да ти помогна. Масажирах ти краката, защото знаех, че си стояла права повече от дванадесет часа. А после те оставих да спиш, защото имаше нужда от сън. Никой никога ли не ти е правил услуга?

— По принцип мъжете не ми правят услуги, освен ако не искат нещо. А ти какво искаш, Диклън?

Той замълча за момент, за да овладее яростта си.

— Знаеш ли, обиждаш ме. Ако те притеснява принципът „Ти работиш, аз плащам“, мога да отделя двадесет минути сега. Ще се качим горе, ще правим секс и ще сме квит. В противен случай, имам доста работа.

— Не исках да те обидя — възрази тя, макар да разбираше, че точно това бе целта й. — Просто не те разбирам. Мъжете, с които съм имала интимни отношения, щяха да се ядосат на случилото се тази сутрин. Очаквах, че и ти си ядосан. Нямаше да те виня, а щях да те разбера.

— Трудно ти е да разбереш, че държа на теб достатъчно, за да ти осигуря няколко часа сън, като забравя секса?

— Да.

— Е, това може и да не е обидно, а само тъжно.

Диклън забеляза, че бузите й се зачервяват, сякаш я бе ударил.

— За мен сексът не е всичко — продължи той. — Помага на отношенията, но определено не е единственото.

— Обичам да съм наясно в какво положение съм. В противен случай човек не може да реши къде иска да е или накъде да тръгне.

— А аз развалям компаса ти.

— Би могло да се каже.

— Добре. Аз съм сговорчив човек, Лена, но не съм съгласен да бъда в кюпа заедно с останалите, с които си се занимавала. Всъщност въобще няма да ти се наложи да се занимаваш с мен. Ще се занимаваме един с друг.

— Защото ти така искаш?

— Защото е така — решително отвърна той. — Нещата между нас не са такива, с каквито сме си имали работа преди. Вероятно ще ти е нужно известно време, за да свикнеш с това.

— Така ли постигаш целите си? — извика тя. — Като изброяваш правилата с вбесяващо логичен тон?

— Факти, а не правила — поправи я Диклън със спокоен глас, който вероятно също щеше да я вбеси. — Дразниш се само защото си по-уверена, когато се караме. Е, вече изхабихме двадесетте минути, които можехме да отделим за секс. Хубавият секс, както и хубавият скандал, отнема време. Ще трябва да отложим и двете.

Лена се вторачи в него и се опита да измисли някоя сразяваща реплика. Накрая се предаде и се засмя.

— Добре, когато решиш да се възползваш от двете възможности, първо ще се заемем със скандала. А после ще правим секс, за да се сдобрим. Нещо като премия.

— За мен върши работа. Трябва ли веднага да се прибираш, или разполагаш с няколко минути? Имам нужда от помощ, за да довлека и развия килима, който съм приготвил за тук. Щях да помоля някой от работниците, но заради сумите, които им плащам, предпочитам да си останат при плотовете.

— Пестиш стотинки вече? А мислех, че имаш ужасно много пари.

— Човек не запазва парите си, ако позволи да го изнудват. Освен това така ще получа възможност да те погледам още малко.

— Хитро.

Всъщност тя искаше да остане по-дълго с него.

— Добре, ще ти помогна за килима, преди да си тръгна. Къде е?

— В съседната стая — махна той към вратата. — Натъпках вътре повечето неща, които купих. Библиотеката е следващата ми задача, така че ще определя нещата за там и за предния салон, преди да се захвана с тази стая.

Лена отиде до вратата на съседната стая и се ококори. Пещерата на Али баба, помисли си тя. Помещението беше претъпкано с вещи, подбрани от богат луд с ексцентричен вкус. Маси, канапета, килими, лампи и неща, които баба й би нарекла „дрънкулки“, бяха разпилени навсякъде.

— Мили Боже, Диклън, кога събра всичко това?

— Всеки ден по малко. Помъчих се да се удържа, но не успях. Бездруго къщата е доста голяма — добави той, като тръгна по тясната пътека между покупките си. — И се нуждае от много неща. Отначало възнамерявах да се придържам към епохата, когато е била строена, но после реших, че така ще се отегча. Обичам да смесвам нещата.

Лена забеляза месингов хипопотам, сложен на малка масичка в стил „Хепълуайт“.

— Е, изпълнил си мисията си — усмихна се тя.

— Виж тази лампа — каза Диклън, като прокара пръсти по абажура на лампа „Тифани“, който блестеше с цветовете на скъпоценни камъни. — Имам слабост към лампите.

— Скъпи, съдейки по вещите наоколо, бих казала, че имаш слабост към почти всичко.

— И със сигурност имам слабост към теб. Ето го и килима — потупа той дългото навито руло до стената. — Мисля, че ще успеем да го завлечем до салона. Трябваше да го сложа по-близо до вратата, но когато го купих, не бях сигурен къде точно ще го просна. А сега съм.

Двамата едва успяха да пренесат килима по тясната пътека сред мебелите. Наложи се да спрат два пъти, за да преместят огромно канапе и маса.

— Знаеш ли — каза Лена, когато и двамата се отпуснаха на колене в салона, — след няколко месеца отново ще трябва да го навиваш. Никой тук не оставя килимите си на пода през лятото. Прекалено горещо става.

— Ще се тревожа за това през юни.

Тя се отпусна на пети и погали бузата му.

— Скъпи, ще започнеш да мислиш за лятото още преди април да свърши. Е — нави ръкавите си Лена, — готов ли си?

Застанали на четири крака, те търколиха килима напред. Лена едва видя цветовете и шарките и веднага разбра защо Диклън искаше килима тук.

Зеленото на листата беше същият мек тон като по стените и хармонираше на избелелите рози на тъмнозеления фон. След като го нагласиха на земята, тя се надигна, за да го огледа по-добре.

— Купил си розова градина, Диклън. Почти усещам аромата на цветята.

— Страхотен е, нали? Върви чудесно тук. Ще използвам двете американски канапета и масичката „Бидермайер“. Поне ще започна с тях, а после ще му мисля — обясни той и вдигна очи към розетката на тавана. — Видях великолепен полилей от пъстро стъкло. Сега ме е яд, че не го купих.

— Защо първо не видим как ще стоят канапетата?

— А? О, те са прекалено тежки. Ще помоля Реми да ми помогне за тях. Той ще намине по-късно.

— Но аз съм тук сега.

— Не искам да се повредиш.

Лена го изгледа презрително и тръгна към стаята склад.

Тъкмо бяха разположили второто канапе на мястото му и бе отстъпила назад, за да види ефекта, когато чу плача на бебето. Тя бързо се завъртя към Диклън, но той изглеждаше потънал в мисли.

— Някой от работниците ти да не е довел бебето си със себе си? — попита тя.

Диклън затвори очи и се отпусна на канапето.

— Чу ли го? — Гласът му потрепери. — Никой друг не го чува. Чуват затръшването на вратата и течащата вода, когато в банята няма никой, който да завърти крановете. Но никой не чува бебето.

По гърба й пропълзя ледена тръпка. Лена погледна притеснено към коридора.

— Къде е?

— Най-вече в детската стая. Понякога в спалнята на втория етаж. Спалнята на Абигейл. Но обикновено в детската стая. Спира, когато стигна до вратата. Реми идва тук два пъти откакто това започна, но не го чу. А ти го чу.

— Трябва да видя. Не мога да слушам спокойно бебешки плач.

Лена излезе в коридора и тръгна нагоре по стълбите. Плачът спря.

За миг й се стори, че цялата къща се е смълчала. После чу трясъка в кухнята, гърменето на музика по радиото и гласовете на работниците.

— Невероятно странно — каза тя, като се хвана за парапета и усети колко силно бие сърцето й. — Мислех си, че трябва да взема бебето на ръце. Хората твърдят, че по-добре да оставиш децата да се наплачат, но не ги разбирам. Мислех си да я взема на ръце и тя спря да плаче.

— Да, адски странно, че мислиш как трябва да вземеш на ръце прапрабаба си. Това е Мари Роз — обясни Диклън, когато Лена се вторачи объркано в него. — Сигурен съм. Може би я чуваш, защото имате кръвна връзка. А аз я чувам, тъй като притежавам къщата. Звъннах на предишните собственици. Исках да ги поразпитам за някои неща, но не ми се обадиха.

— Може и да не ти кажат.

— Е, няма и да ми кажат, ако не ги попитам. Уплаши ли се?

Лена вдигна очи нагоре и си зададе същия въпрос.

— Предполагам, че би трябвало да съм уплашена, но не съм. Вълнуващо е. Мисля… — замълча, когато някаква врата горе се затръшна. — Е, това не го направи бебе — добави тя и се затича нагоре.

— Лена!

Тя вече завиваше по коридора и не му остави друг избор, освен да се втурне след нея.

Лена тръгна решително напред и започна да отваря вратите на стаите. Когато стигна до спалнята на Абигейл, я обля ледена вълна. Омагьосана от мразовития си дъх, който излизаше на облачета, Лена притисна ръце към гърдите си.

— Това не прилича на бебе — прошепна тя.

— Не. Ядосан е.

Диклън я прегърна, за да я стопли, и в същия момент вратата се затръшна яростно.

Лена подскочи и се засмя нервно.

— Призракът ти не е особено гостоприемен.

— За първи път прави така.

В гърлото му бе заседнала огромна буца. Сърцето ми, реши Диклън, като се опита да уравновеси дишането си.

— Който и да е той, явно е доста ядосан.

— Това е спалнята на Абигейл. Ние, кажунците, реагираме свирепо, когато ни раздразнят.

— Не ми прилича на гнева на момиче. Не и на онова красиво младо същество от снимката.

— Нищо не разбираш от момичета, скъпи.

— Извинявай, но имам сестра, която понякога е проклета като побесняла котка. Но това ми изглежда по-свирепо и страшно.

— Ако някой ме убие и зарови тялото ми в необозначен гроб, и аз ще се чувствам доста свирепа — промърмори Лена, като протегна ръка и докосна ледената дръжка на вратата. — Не иска да се отвори.

Диклън сложи ръка върху нейната. Вратата се отвори леко и студената вълна ги заля отново. Видяха обаче само празна стая, огряна от слънцето.

— Страшничко е, нали? — попита Лена, но влезе вътре.

— Да.

— Знаеш ли какво си мисля, скъпи?

— Какво?

— Смятам, че човек, който живее сам в тази къща, спи тук нощ подир нощ, излиза и купува килими и маси за нея… — тя се завъртя и обви ръце около кръста му. — Мисля, че човек, който прави подобни неща, има стоманени топки.

— Така ли?

Разбрал поканата й, той се наведе, целуна я и добави:

— Е, вероятно бих могъл да отделя онези двадесет минути за секс сега.

Лена се засмя и се притисна към него.

— Съжалявам, захарче. Трябва вече да се връщам. Настъпва събота вечер. Но ако случайно си в махалата към три-четири сутринта, мисля, че мога да остана будна достатъчно дълго, за да… — тя сложи ръка на слабините му и го погали нежно. — Да остана будна, за да раздвижа тези огромни стоманени топки.

Диклън едва се сдържа да не изскимти.

— В сряда — решително каза той. — Когато си свободна.

Ръката й бе все още на чатала му и тя усещаше твърдата му мъжественост.

— В сряда?

— Тогава няма да работиш — отвърна Диклън, като притисна устни към нейните, за да й покаже какво изпитва. — Ела тук. Ще вечеряме. А после ще останеш — той я притисна до стената и я захапа леко по устните. — Ще прекараш нощта с мен. Искам те в леглото си. В сряда. Кажи ми, че ще дойдеш и ще бъдеш с мен.

— Добре — съгласи се Лена и се отдръпна от него.

Още няколко минути и нямаше да могат да изчакат до сряда, а щяха да се любят тук на пода.

— Вече наистина се налага да тръгвам. Не трябваше да оставам толкова дълго.

Излязоха от стаята и Лена огледа коридора.

— Никога не съм прекарвала нощта в къща, обитавана от духове. В колко часа да дойда?

— Рано.

— Добре. Не е нужно да ме изпращаш до вратата, скъпи — усмихна му се тя закачливо. — Като гледам в каква форма си в момента, ходенето няма да ти е много лесно. Ела в бара, ако си промениш плановете.

Тя притисна пръст в устните си, целуна го и го насочи към него като пистолет, преди да се завърти и да си тръгне.

Подходящ жест, помисли си Диклън. В някои моменти и погледът й беше смъртоносен като куршум.

Трябваше само да издържи до сряда, тогава можеше да й позволи да го простреля отново.