Полунощ в стаята на сенките

Глава 14

Лена се търколи от едната възглавница на другата. Чу песен — дълбок мъжки глас, изпълняващ мечтателен рефрен. Въздъхна и прокара ръка по чаршафите.

Диклън не беше до нея.

Лена отвори очи и примигна от слънцето. Не беше възнамерявала да остане цяла нощ, но с Диклън намеренията й често се променяха, за да съвпаднат с неговите желания. Всъщност неговите желания някак си се превръщаха в нейни.

Умен човек, помисли си тя, като се прозя широко. Никога не притискаше, никога не се държеше неразумно. И винаги постигаше своето.

Проклета да е, ако не му се възхищаваше за това.

Дори сега, макар да предпочиташе да се събуди в собственото си легло, се радваше, че е останала. Настроението й предишния ден бе лошо. Обикновено появата на майка й имаше този ефект върху нея. Но за няколко часа Лена бе забравила Лилибет и се бе отдала на удоволствието да е в компанията на Диклън.

Това беше достатъчно и трябваше да е достатъчно и за двама им, докато продължаваше. Срещата с Лилибет и бе напомнила категорично за обещанията, които си бе дала.

Да преуспее. Да живее така, както тя иска. И никога да не оставя надеждите, нуждите и желанията си в ръцете на друг човек.

Диклън щеше да си тръгне рано или късно. Всички го правеха. Но този път тя щеше да положи всички усилия да си останат приятели.

Затова трябваше много да внимава да не се влюби в него. И да внимава да не го нарани, докато вярваше, че я обича.

Лена сбърчи чело. Наистина чуваше пеене. Осъзна, че гласът на Диклън долита изпод душа.

„Минаха години, дете, и никога не се ожених. Бях верен на изгубената си любов, макар че тя е мъртва.“

Странна песен за човек под душа, помисли си тя, после осъзна, че си тананика рефрена заедно с него.

„След като балът свърши, след настъпването на сутринта“.

Учудена откъде ли в главата й се бяха появили тези думи, Лена се надигна и отиде до вратата на банята. Знаеше не само мелодията, но и текста. Тъжната история за липса на доверие и смърт.

Сърцето й заби лудо и тя усети пулса си в гърлото.

Танцуваше на лунната светлина, а къщата блестеше в нощта. Момиче в избеляла рокля от муселин и млад мъж в елегантен смокинг. Аромат на люляк, тежък и сладък.

Цветята ухаят толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Главата ти се върти, докато танцуваш из градината.

Замаяна си от танца и от влюбването. Лена се олюля и протегна ръка, за да се хване за вратата. Но тя се отвори и Лена залитна напред.

— Хей! — извика Диклън, като я грабна енергично и я понесе към леглото, макар да бе още мокър от душа.

— Добре съм. Просто… просто загубих равновесие.

— Бебчо, пребледняла си като платно — каза Диклън, като я погали по косата. — Какво стана?

— Нищо.

Разкъсвана между объркването си и срама, Лена го бутна назад и седна.

— Станах прекалено бързо. А после, когато се протегнах към вратата и ти я отвори, загубих равновесие. Добре съм, скъпи. Просто ми е прекалено рано да съм будна.

— Ще ти донеса вода.

— Не се притеснявай. Ние от семейство Симон не припадаме лесно.

Лена прокара ръка по брадата му и осъзна, че песента, ароматът на люляк и замайването й бяха преминали.

— Е, признавам, че хубавото ти лице ме замайва малко — добави тя и се усмихна. — Остави ли ми топла вода.

— Вероятно не — отговори Диклън, като седна до нея. — Трябва да подменя бойлера. Но след половин час ще има достатъчно гореща вода и за теб.

— Хм. Чудя се какво ли мога да правя половин час — засмя се Лена и го дръпна в леглото.

Това вече беше много по-добър начин за започване на деня, помисли си тя, отпусната лениво над кафето си до малката масичка, която Диклън бе сложил на терасата пред спалнята си. Тъй като менюто му за закуска бе доста ограничено, тя се примири с купа овесени ядки и го загледа как засипва своята с огромно количество захар.

— Скъпи, защо просто не изядеш един голям шоколад за закуска?

— Защото нямам — той й се ухили весело и наистина й спря дъха.

— Това местенце е чудесно — отбеляза Лена. — Идеално за размисъл рано сутрин.

— Ще стане още по-хубаво, когато подменя някои от дъските и ги боядисам. А и се нуждае от още неща — каза Диклън, като се огледа наоколо. — Саксии, цветя, люлеещ се стол.

— Наистина си домошар, нали, скъпи?

— Така изглежда — кимна той доволно. — Кой ли би си помислил такова нещо?

— И какво е планирал домошарят за днес?

— Искам да довърша първата част от външното стълбище. Ако времето се задържи хубаво през уикенда, ще мога да започна фасадата. Ще дойдат няколко работници, които да се заемат с останалите бани. А и трябва да понапазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Никога не съм виждала мъж, който да е толкова смахнат по пазаруването.

Стори й се доста съблазнително да се поддаде на изкушението да обикаля антикварните магазини заедно с него и да търси съкровища. Както и да вземе участие в подбора на мебели за къщата.

Но това щеше да ги свърже като истинска двойка, а не като двама души, които просто се наслаждават на момента. Затова тя поклати глава и се лиши от удоволствието.

— Освен ако пазаруването не включва разглеждане на обувки и обици, оставаш съвсем сам, скъпи.

— Вероятно бих могъл да вместя обувките и обиците между мебелите и инструментите. Всъщност… чакай малко.

Диклън стана и влезе вътре. Лена се облегна назад, хвана чашата си с две ръце и се загледа в езерото.

Беше го разсеяла. Или поне той се преструваше на разсеян и не повдигаше дума за случилото се сутринта. Едва не бе припаднала, а това щеше да й е за първи път.

Нещо в къщата й действаше странно както на Диклън. Възможно ли бе той да е прав все пак? Можеше ли всичко да е толкова удобно? Той е бил Люсиен в миналия си живот, а тя — неговата обречена Абигейл. Дали наистина бяха танцували на лунната светлина под звуците на старата тъжна песен? И ако беше вярно, какво означаваше в този живот?

На лицето й бе изписано ведро изражение, когато Диклън се върна на терасата и остави малка кутийка до купичката й.

— Скъпи, ако продължаваш непрестанно да ми купуваш подаръци, какво ще правиш на рождения ми ден?

— Все ще измисля нещо.

— Е, смятам, че не можеш да надминеш омарите, но…

Лена отвори кутийката, като очакваше да види някоя сладка и смешна брошка или обици, и се вторачи объркано в сърцата от диаманти и рубини.

— Привлякоха ми погледа — обясни Диклън.

— Не… не можеш да ми подаряваш такива неща — заекна тя за първи път откак се познаваха. — Не можеш да ми подаряваш такива обици. Това са истински камъни. Да не мислиш, че съм прекалено тъпа и не мога да позная истински диаманти?

— Не — отвърна той, развеселен от избухването и. — Помислих си, че ще изглеждат чудесно на ушите ти.

— Не ми пука колко си богат — извика Лена, като решително затвори кутийката. — Не ми пука колко пари имаш в банката. Не искам да ми купуваш скъпи бижута. Ако искам диаманти и рубини, ще си ги купя сама. Не спя с теб за печалба.

— Е, явно обиците са голям хит — въздъхна Диклън, като се облегна назад, за да я погледне в очите, тъй като тя бе скочила на крака. — Значи, ако бяха стъклени, нямаше да има проблем? Хайде да си изясним правилата. Ако видя нещо, което искам да ти купя, трябва да бъде под сто долара ли? Сто и петдесет? Дай ми някаква граница.

— Нямам нужда да ми купуваш нищо.

— Лена, ако беше в нужда, щях да ти купя храна, за Бога. Обиците са красиви и ме накараха да се сетя за теб. И виж това — взе той кутийката и прокара ръка по нея. — Няма никакви вериги.

— Всяко нещо, което струва колкото кола на втора ръка, има вериги, скъпи.

— Грешиш. Парите са относително понятие. Какво да правя, като имам предостатъчно? Добре, щом не ги искаш, няма проблем — сви рамене той и взе кафето си. — Ще ги подаря на някой друг.

Лена присви очи.

— Така ли?

— Очевидно разстройват емоционалното ти равновесие, а няма смисъл да ги хвърлям.

— Правиш ме да изглеждам като пълен идиот.

— Не, ти се държиш така. Аз просто си играя ролята в малката ти драма. Бих искал да ти подаря обиците, но не и ако смяташ, че са заплащане за предоставените услуги. Това звучи обидно и за двама ни, Лена. Да твърдиш, че не искаш заплащане за секса, означава да ми казваш, че аз искам да си го купя от теб. Това са просто едни проклети камъни.

— Да, но великолепни камъни.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо този човек винаги успяваше да я извади извън кожата й? А и също така типично за него бе да седи и да я гледа спокойно как беснее.

Лена си пое дълбоко дъх. Диклън я наблюдаваше търпеливо и развеселено.

— Бях груба. Реагирах пресилено. Не съм свикнала мъжете да ми подаряват диаманти и рубини по време на закуска над купичка овесени ядки.

— Добре. Искаш ли да почакам и да ти ги дам на вечеря над една хубава пържола?

Лена се засмя и отметна коса назад.

— Прекалено добър си за мен.

— Какво, по дяволите, означава това? — запита той, но Лена само поклати глава и взе кутийката. Разгледа обиците внимателно, после ги извади и си ги сложи.

— Как изглеждат?

— Идеално.

Тя се наведе и го целуна.

— Благодаря ти. Просто ме уплашиха малко, но вече се съвзех.

— Добре.

— Ще трябва да нося косата си прибрана, за да ги показвам. По дяволите — извика тя и се втурна към вратата. — Трябва да се видя.

Лена застана пред огледалото и прибра косата си назад.

— О, Господи! Прекрасни са. Никога в живота си не съм имала нещо толкова красиво. Много си сладък, Диклън. Дебелоглав, луд, сладък мъж.

— Когато се омъжиш за мен — каза той, — ще ти подарявам диаманти на закуска веднъж седмично.

— Престани.

— Добре, но го запомни.

— Трябва да тръгвам. Искам да се отбия при баба, преди да се прибера.

— Ще ме закараш ли дотам? Имам нещичко за нея.

Лена прикова очи в него.

— Купил си й нов подарък.

— Не започвай пак — предупреди я той, като започна да събира приборите.

— Защо вечно трябва да купуваш по нещо, скъпи?

Вече го познаваше достатъчно добре и лекото свиване на раменете му й показа, че Диклън е раздразнен и се чувства неудобно. Затова тя смекчи реакцията си, като го целуна бързо по бузата.

— Имам пари — отговори той. — И харесвам разни неща. Даваш парите и получаваш нещо много по-интересно от зелените хартийки в портфейла.

— Не знам. Аз лично обичам и зелените хартийки. Но… — тя опипа диамантите на ушите си. — Бих могла да си падна и по тези красиви камъчета. Хайде, вземи подаръка за баба и да вървим. Със сигурност ще се зарадва, тъй като е от теб.

— Така ли мислиш?

— Направо е луда по теб.

— Това ми харесва — кимна Диклън, като се извърна и обви ръце около талията на Лена. — Ами ти? Не си ли луда по мен?

Обля я гореща вълна и тя едва сдържа въздишката си.

— Трудно ми е да се удържа.

— Добре — целуна я той и я пусна. — Това ми харесва още повече.

Диклън занесе малкото пликче за подаръци до колата й. Стори й се странно и очарователно, че той се сещаше за подобни неща. Не само подарък, който би могъл да си позволи с лекота, но и грижа за поднасянето му. Красиви пликове, лъскава хартия и панделки — неща, за които повечето мъже не биха си дали труда. Всяка жена, която Лена познаваше, би сметнала Диклън Фицджералд за идеална партия. А той искаше нея.

— Ще ти задам един въпрос — каза тя, преди да стартира колата.

— Имам ли право да избера верния отговор?

— Да.

Той се облегна назад и протегна краката си. Лена подкара напред.

— Давай — смело я подкани Диклън, който винаги се бе представял отлично на тестовете в училище.

— Как стана така, че въпреки всички онези фини дами в Бостън и красивите жени в Ню Орлиънс, ти се спря на мен?

— Никоя от тях не е успявала да накара сърцето ми да спре или да запрепуска като състезателен кон. А ти го правиш. Никоя от тях не ме е карала да си представям как след десет или двадесет години се протягам към ръката й. А ти го правиш. Онова, което желая най-силно, е да съм вечно с теб.

Лена не посмя да го погледне. Уплаши се, че дълбоко потисканите й чувства щяха да избухнат като вулкан.

— Добър отговор — успя да каже тя.

— Верен — отвърна Диклън, като хвана ръката й и я целуна. — Абсолютно верен.

— Вярвам, че е така. Но не знам какво да направя, Диклън. Ти си първият мъж, който някога ме е карал да се тревожа как да постъпя. Имам силни чувства към теб, а не ми се иска да е така.

— Ето какво мисля аз. Трябва да прескочим до Вегас и да се оженим. Тогава няма да има за какво да се тревожиш.

— О, сигурна съм, че семейство Фицджералд от Бостън ужасно ще се зарадва да чуе, че си избягал в Лас Вегас, за да се ожениш за собственичка на бар от блатото.

— Е, поне ще има за какво да си говорят през следващите десет-двадесет години. Майка ми ще те хареса — каза той едва ли не на себе си. — А тя не е от лесните. Ще одобри факта, че си самостоятелна и не ти пука от никого. Ръководиш собствен бизнес, грижиш се за баба си. Мама наистина ще те уважава за това. А после ще те заобича, защото аз те обичам. Баща ми само ще те погледне и ще стане твой роб.

Лена се засмя весело.

— Всички мъже от семейство Фицджералд ли са толкова лесни?

— Не сме лесни, но имаме превъзходен вкус.

Лена спря пред къщата на Одет и най-после се обърна да погледне Диклън.

— Някой от семейството ти ще дойде ли на сватбата на Реми и Ефи?

— Родителите ми.

— Е, тогава ще видим.

Тя изскочи навън и тръгна към вратата пред него.

— Бабо! — извика Лена, като бутна вратата. — Доведох ти един красив гостенин.

Одет излезе от кухнята, като бършеше ръцете си в карирана червена кърпа. Последва я аромат на прясно кафе и печено. Както винаги Одет бе издокарана в солидни ботуши и безброй бижута. Но очите и устата й издаваха напрежение, което Диклън веднага забеляза.

— Красивите гости са винаги добре дошли, скъпа — отвърна Одет и целуна Лена по бузата.

— Какво има?

— Опекох черен хляб тази сутрин — съобщи Одет, избягвайки въпроса. — Елате в кухнята — покани ги тя, като прегърна Лена и я побутна напред. — Какво има в тази красива торбичка, скъпи? — обърна се тя към Диклън.

— Една дреболия, която смятам, че ще ти хареса — отговори той, като остави плика на масата. — Тук ухае прекрасно. Май трябва да се науча да пека хляб.

Одет се усмихна, както Диклън се бе надявал, но напрежението не изчезна.

— Мога да те науча на едно-две неща. Месенето на тесто е добра терапия. Разсейва мозъка и прогонва неприятностите.

Тя извади малката опакована кутийка от плика, завъртя я и развърза панделката.

— Лена, ако не заковеш това момче, ще ти го открадна.

Одет отвори кутийката и лицето й се озари. На сърцевидното капаче бе нарисувана млада двойка в старомодни официални дрехи, седнала на градинска пейка. Когато кутийката се отвореше, започваше нежна мелодия.

— Чувам тази песен в главата си от седмици — каза Диклън. — И когато видях кутийката, реших, че трябва да я купя.

— „След бала“ — обясни му Одет. — Стар валс. Тъжен и мил. Хей, нямаш ли някой готин чичо вдовец, когото да изпратиш при мен?

— Чичо Денис, но той е ужасен козел.

— Ако сърцето му е наполовина като твоето, ще го взема.

— Не сме ли красива картинка?

Когато чу гласа, Лена се скова, сякаш някой бе притиснал пистолет в главата й. Диклън забеляза бързия поглед, който размени с баба си. Извинителен от страна на Одет, шокиран от страна на Лена.

После всички се обърнаха.

Лилибет стоеше облегната на вратата. Носеше къс червен халат. Косата й падаше по раменете, а лицето й бе гримирано силно. Очите бяха подчертани с черни линии, а устните — кървавочервени като халата.

— И кой е този? — попита тя, като вдигна ръка, пооправи косата си и се усмихна съблазнително на Диклън.

— Какво прави тя тук? — извика Лена. — Какво, по дяволите, прави в тази къща?

— Къщата не е само твоя, а и моя — разпалено се обади Лилибет. — Някои хора уважават кръвните си роднини повече от други.

— Казах ти да се качиш на автобуса и да изчезнеш.

— Не приемам заповеди от собствената си дъщеря — каза Лилибет и тръгна към печката. — Това кафе прясно ли е, мамо?

— Как можа? — извърна се Лена към Одет. — Как можа отново да я приемеш?

— Лена — хвана я Одет за ръката. — Тя е мое дете.

— Аз съм твоето дете! — горчивата ярост се изля навън и остави отвратителен вкус в устата й. — Ще й позволиш да се върне и да остане тук, докато те изцеди напълно. Докато тя и кретенът наркоман, с когото е този път, те оберат? Сляпа ли си? Сега е на кокаин. Не го ли виждаш? А кокаинът не е без пари.

— Казах ти, че съм чиста — намеси се Лилибет.

— Лъжеш. Винаги си била лъжкиня.

Лилибет се втурна към дъщеря си. Лена повдигна брадичка, за да поеме удара, но Диклън застана между тях.

— Помисли си пак — тихо каза той, но решителният му глас изпълни кухнята.

— Ако посегнеш към нея, Лилибет, ще те изритам оттук — обади се Одет, като наля кафе с разтреперани ръце. — Наистина ще го направя.

— Тя няма право да ми говори по този начин — отвърна Лилибет с гневен глас. — И то пред непознат.

— Диклън Фицджералд. Аз съм приятел на Лена и мис Одет. Аз ще сипя кафето, Одет. Отиди да седнеш.

— Това са семейни проблеми, Диклън — прекъсна го Лена, приковала разярените си очи в лицето на майка си.

Щеше да мисли за срама по-късно. В момента той бе напълно потиснат от гнева.

— Прибери се у дома, скъпи — добави тя.

— След минута.

Диклън сипа кафето и занесе чаша на Одет. Клекна до нея и каза:

— Аз съм ирландец. И от двете страни. А никой не провежда семейни разправии като ирландците. Звънни ми, ако се нуждаеш от помощ.

Той стисна ръката й и се изправи.

— Същото се отнася и за теб — обърна се Диклън към Лена.

— Няма да остана тук. Ще те закарам до вас — рече тя и си пое дълбоко дъх, за да се подготви за болката, която думите й щяха да причинят. — Бабо, обичам те с цялото си сърце. Но докато тя е в къщата, няма да идвам тук. Съжалявам, че те наранявам, но не мога да изтърпя това отново. Обади ми се, когато тя си тръгне. А ти — очите й се впиха в Лилибет, — ако пак нараниш баба, ако вземеш само един долар от нея или доведеш някой от боклуците си в тази къща, ще те намеря. Кълна се в Господ, ще те намеря, където и да се скриеш. И този път ще те накарам да съжаляваш.

— Лена, бебче! — извика Лилибет и забърза по тесния коридор, за да настигне дъщеря си. — Промених се, скъпа. Искам да ви се реванширам. Дай ми възможност да…

Лена се завъртя разгневена.

— Получи си последната възможност. Не се приближавай повече до мен. Не се приближавай до дома ми. За мен си мъртва, разбра ли?

Затръшна вратата на колата, включи двигателя и изфуча напред, без да погледне майка си и къщата, където бе израснала.

— Е, това беше адски забавно, нали? — каза тя. — Обзалагам се, че семейството ти би се влюбило в Лилибет Симон. Курва, наркоманка, крадла и лъжкиня.

— Не можеш да обвиняваш баба си за това, Лена.

— Не я обвинявам — отвърна и усети как горещи сълзи парят очите й. — Но няма да участвам в този цирк. Няма.

Тя закова колата пред Мане Хол и добави:

— Трябва да тръгвам. Хайде, излизай. Прибирай се у дома.

— Не, няма да си тръгна.

Диклън осъзна, че всички други преди него си бяха тръгвали и болката идваше точно оттам.

— Тук ли ще поговорим или вътре? — попита.

— Няма да говоря за това никъде.

— Ще говориш. Избери си къде.

— Казах ти всичко, което трябва да знаеш. Майка ми е курва и наркоманка. Когато не може да изкара достатъчно, за да поддържа навиците си, краде. И по-скоро ще те излъже, отколкото да те погледне.

— Не живее тук.

— Не знам къде живее. Никъде не се задържа дълго. Вчера дойде у нас. Дрогирана, готова да лъже и да дрънка глупости за това как искала да започне отначало и да станем приятелки. Мислеше, че отново ще й позволя да се нанесе при мен. Но никога вече — решително каза тя и се облегна назад. — Дадох й петдесет долара за автобусен билет. Би трябвало да я познавам по-добре. Парите вероятно вече са отишли за дрога.

— Хайде да се поразходим.

— Диклън, тези неща не се оправят с разходка или целувка. Трябва да се прибирам.

— Няма да шофираш до града, докато не се успокоиш. Хайде да се поразходим.

За да е сигурен, че Лена няма да подкара колата, когато излезе навън, Диклън протегна ръка и взе ключовете от стартера. После изскочи, заобиколи и й отвори вратата.

Лена нямаше достатъчно енергия, за да спори. Но вместо да хване протегнатата ръка на Диклън, тя излезе от колата и бързо пъхна ръце в джобовете си. Щяха да повървят и да поговорят, а после всичко щеше да свърши, помисли си тя. Явно Диклън се надяваше красивата градина, пълна с ухаещи цветя, да я успокои. Той самият би сторил всичко да я успокои. Просто беше създаден такъв. А и щеше да иска да узнае всичко, за да реши проблема.

Но когато ставаше дума за Лилибет, проблемите не можеха да бъдат решени.

— Семейството е неприятно нещо понякога, нали? — запита той.

Лена се вторачи мрачно в него.

— Тя не е моето семейство.

— Разбирам. Но все пак става дума за семеен проблем. Ние в нашето семейство вечно имаме проблеми. Вероятно защото сме прекалено много.

— Проблемите ви са дали има достатъчно ордьоври за приема и дали две лели няма да се появят на него в еднакви рокли.

Диклън се зачуди дали да не подмине обидата. Все пак Лена бе изнервена и раздразнена. Но не успя да я преглътне съвсем.

— Смяташ, че парите премахват проблемите? Успокояват болката и предотвратяват трагедията? Това е адски повърхностно, Лена.

— Аз съм си повърхностна. В кръвта ми е.

— Глупости. Но все пак съм съгласен, че имаш право да се самосъжаляваш, след като едва не ти удариха шамар. Но парите не помогнаха на братовчедка ми Анджи да се почувства по-добре, когато забременя в един и същи месец с любовницата на съпруга си. Нито пък на леля ми, когато дъщеря й загина в автомобилна катастрофа на осемнадесетия си рожден ден. Животът може да те прецака независимо колко големи са доходите ти.

Лена спря и си нареди да се стегне.

— Извинявай. След срещите с майка ми настроението ми не е никак подходящо за пред хора.

— Аз не съм всички хора — напомни й Диклън и преди Лена да успее да се отдръпне, я притисна към себе си. — Обичам те.

— Престани, Диклън.

— Не мога.

— Не съм достатъчно добра за теб. Не съм добра за никого и не искам да бъда.

— Това е разковничето, а?

— Да.

Диклън се протегна и опипа ключето, което висеше на врата й.

— Сърцето ти е било разбито, но не от мъж, а от жена. И сега искаш да го заключиш, за да не приемеш предлаганата любов. Чувстваш се в безопасност така. Ако не обичаш някого, какво значение има дали ще те напусне? Но това те прави страхливка, Лена.

— И какво от това? — извика тя, като бутна ръката му настрани. — Този живот си е само мой. Живея го както искам и се справям чудесно. Ти си романтик, скъпи. Под здравия разум на янки и скъпото образование, си истински романтик. Не вярвам в мечти. В някой от тези дни ще се събудиш в огромната си къща и ще се чудиш за какво, по дяволите, ти е притрябвала. После ще побегнеш обратно към Бостън и правото, ще се ожениш за някоя изискана дама на име Александра и ще си родите няколко чудесни дечица.

— Забравяш кучето и котката — меко каза Диклън.

— Ох! — вдигна ръце тя. — По дяволите!

— Съгласен съм. Първо, единствената Александра, която познавам, има зъби като кон и ме плаши. Второ, това, което ще направя, е да живея в тази огромна къща с теб. Ще си имаме семейство. А за кучетата ще помислим.

— Това, че повтаряш нещо непрекъснато, няма да го превърне в истина.

Диклън се ухили весело.

— Обзалагаш ли се?

Лена осъзна, че у Диклън имаше нещо адски силно и заплашително, когато магарешкият му инат пробиеше възпитаните маниери.

— Отивам на работа. Стой далеч от мен известно време. Прекалено раздразнена съм, за да се разправям с теб.

Диклън я пусна да си тръгне. Засега му беше достатъчно, че гневът й към него бе пресушил сълзите в очите й.