Полунощ в стаята на сенките

Глава 8

Диклън се събуди от оглушителна буря, но поне се намираше в собственото си легло. Зад прозорците проблясваха светкавици и огряваха спалнята.

Бързият поглед към часовника му показа, че е почти полунощ. Но това не беше възможно, помисли си Диклън. Беше си легнал след един. Зачуди се дали бурята не е причинила прекъсване на тока и натисна ключа на нощната си лампа.

Светлината едва не го заслепи.

— Мамка му! — изруга и разтърка измъчените си очи.

После грабна шишето с вода, което бе оставил на масичката до леглото. Надигна се и излезе на терасата, за да изгледа шоуто.

Струва си цената на един билет, реши той. Проливен дъжд, бляскави светкавици и вятър, който виеше и стенеше сред дърветата. Чуваше се и развълнуваното потракване на бутилките срещу духове, както и оглушителните гръмотевици.

Внезапно се чу и плачът на бебето.

Бутилката с вода се изплъзна от пръстите на Диклън, удари се в краката му и ги намокри.

„Не сънувам — каза си той, като се протегна и стисна мокрия парапет. — А и не ходя насън. Буден съм. Наясно съм какво става. И чувам как бебето плаче.“

Заповяда си да събере сили и да помръдне. Върна се в спалнята си, навлече дебел анцуг и провери фенерчето си. Бос и без риза, Диклън напусна безопасната си стая и тръгна към третия етаж.

Изчака появата на паниката — свиването на стомаха, внезапното спиране на дъха и лудото биене на сърцето. Но този път не се появиха. Стъпалата си бяха най-обикновени, а вратата — проста дървена врата с месингова дръжка, която се нуждаеше от лъскане.

И бебето вече не плачеше.

— А стигнах чак дотук — промърмори той.

Дланите му бяха потни, но от нерви, а не от страх. Той се протегна и натисна дръжката. Вратата се отвори със скърцане.

В огнището гореше слаб огън. Светлината му, съчетана с тази на свещите, танцуваше красиво върху стените с цвят на бледа праскова. На прозорците висяха бели дантелени пердета и тъмносини плътни завеси. Подът беше излъскан като огледало, а върху него бяха постлани два килима в прасковено и синьо.

В ъгъла стояха люлка с орнаментирани парапети и малка желязна кушетка с бели завивки.

Тя седеше на люлеещ се стол, подпряла бебето на гърдите си. Диклън видя бебешката ръчичка върху голата й гърда — снежнобяло върху златисто. Косата й се разпиляваше по раменете и облегалката на стола.

Устните и се движеха безмълвно, но Диклън не чуваше песента. Тя наблюдаваше нежно бебето, което сучеше лакомо, а лицето й бе озарено от любов.

— Никога не си я изоставяла — тихо каза Диклън. — Не би могла да го направиш.

Жената вдигна глава и погледна към вратата. За миг Диклън си помисли, че го е чула. После тя се усмихна и протегна ръка, а той пристъпи към нея.

Коленете му омекнаха, когато видя мъжа да прекосява стаята и да се приближава към нея.

Косата му беше златисторуса. Беше висок и слаб. Носеше тъмночервен халат. Когато коленичи до стола люлка, той погали нежно бузката на бебето, а после и малките пръстчета, които мачкаха гърдата на майката.

Жената, Абигейл, вдигна ръка и я сложи върху неговата. И там, заобиколени от меката светлина, тримата останаха щастливо прегърнати, докато бебето сучеше, а жената леко се полюляваше.

— Не. Ти никога не си ги напускала. Ще разбера какво са ти направили. Какво са причинили на всички вас.

Докато говореше, вратата се затръшна зад гърба му. Диклън се стресна, завъртя се и откри, че е потънал в пълна тъмнина, нарушавана само от светкавиците и лъча на фенерчето му. Гърдите му натежаха, сякаш някой бе стоварил скала върху тях. Стаята беше празна и ледена. Обзе го паника.

Той задърпа дръжката на вратата. Мокрите му от пот ръце се плъзгаха по студения месинг. Усети, че се задушава, и изпита желание да закрещи молби и молитви. Замайването го накара да падне на колене и той задърпа трескаво дръжката.

Когато най-после успя да отвори вратата, изпълзя навън на колене и се просна по лице на пода. Сърцето му биеше лудо в гърдите и заглушаваше дори гръмотевиците.

— Добре съм, добре съм. Добре съм, по дяволите. Ей сега ще стана от пода и ще отида да си легна.

Е, наистина бе загубил доста от съня си, но бе научил някои интересни неща.

Ако онова, което видя в детската стая, беше истината, а не негова лична фантазия, то Абигейл Рус Мане не бе напуснала Мане Хол по собствено желание.

А той трябваше да се справи с повече от един призрак.

Докато обличаше малката си черна рокля, Лена си помисли, че вероятно допуска грешка. Вече бе направила няколко, макар и незначителни грешки по отношение на Диклън Фицджералд. А това я дразнеше, тъй като рядко допускаше грешки, когато ставаше дума за мъже.

Ако бе научила нещо от майка си, то бе как да се справя с мъжете. Беше си изградила навика да върши точно обратното на онова, което правеше Лилибет, когато се отнасяше до връзки.

И тази тактика бе запазила сърцето й неразбито почти тридесет години. Нямаше желание, нито намерение да се остави в ръцете на някой мъж. Е, метафорично казано, помисли си тя и се усмихна леко, докато червеше устните си.

Обичаше да е в ръцете на подходящия мъж, когато бе в настроение за това.

Според нея жена, която не се наслаждаваше на секса, просто не знаеше как да подбира партньорите си. Умната жена се отдаваше на мъже, които бяха готови, а и способни, да научат какво удоволствие да й доставят. А доволната жена от своя страна осигуряваше на мъжа бурно и силно преживяване.

И накрая всички печелеха.

Проблемът беше, че Диклън притежаваше дарбата да я кара да изпитва желание за секс през цялото време. А тя нямаше навика да се ръководи от хормоните си.

Най-мъдрото и безопасно нещо за една жена бе да контролира секса. Да реши кога, къде, с кого и как. Мъжете си бяха вечно разгонени по природа. Не можеше да ги обвинява за това.

А жените, които твърдяха, че се опитват да не събуждат мъжките желания, бяха или студенокръвни, или лъжкини.

Ако вярваше, че двамата с Диклън се бяха отправили към простичко приключение, което щеше да започне и свърши с взаимно удоволствие, нямаше да се притеснява. Но тук имаше нещо повече. Диклън бе скрит под прекалено много пластове, а тя не можеше да проникне под тях и да го разбере.

Още по-тревожно бе, че реакцията й към него не бе обикновена похот. Това също бе твърде сложно и загадъчно.

Лена обичаше да го гледа и да чува северняшкия му изговор. Освен това той бе засегнал слабото й място с очевидната си привързаност към баба й.

Беше готова да си признае, че и запалваше кръвта й. Устните му бяха невероятно горещи и опитни.

А и нараненият поглед в очите му от време на време… Тя определено си падаше по разбити сърца.

Най-разумно бе да кара бавно. Лена изви врата си и прокара кристалното шишенце с парфюм по кожата си. Бавно и леко. Няма смисъл да стигаш до края на пътя, ако не се насладиш на пътуването.

Лена плъзна парфюма по гърдите си и си представи там пръстите и устните му.

Отдавна не бе пожелавала някой мъж толкова силно. А тъй като вече бе късно за бързо и анонимно търкулване в чаршафите, щеше да е разумно да го опознае по-добре, преди да му позволи да я отведе в леглото.

— Точно навреме, а, скъпи? — промърмори тя, когато чу почукването на вратата.

Лена се погледна в огледалото за последен път, изпрати на отражението си въздушна целувка и отиде да отвори.

Диклън изглеждаше чудесно в костюм. Истински елегантен джентълмен. Лена протегна ръка и опипа сивия ревер.

— Ммм! Добре си се издокарал, скъпи.

— Извинявай, но цялата кръв се отдръпна от главата ми, затова единственото, което мога да кажа за теб, е: „Олеле!“

Тя го изгледа съблазнително и се завъртя бавно на острите си токчета.

— Значи одобряваш тоалета ми?

Роклята прилепваше идеално по тялото й и проблясваше нежно. Хормоните му се разиграха.

— О, да. Великолепна си.

Лена сви пръст.

— Ела тук за малко — повика го тя и като отстъпи назад, хвана го подръка и го обърна към старинното огледало в сребърна рамка.

— Изглеждаме чудесно, нали? — запита, а отражението й се засмя на неговото. — Къде ще ме водиш, скъпи?

— Ще видим — отговори той, като взе широкия шал от червена коприна и го наметна на раменете й. — Ще бъде ли достатъчно топло?

— Ако не ми бъде, значи тази рокля не върши никаква работа — отвърна Лена и излезе на малката тераса.

Тъкмо протягаше ръка към него, когато забеляза бялата лимузина до бордюра. Рядко занемяваше, но сега й бяха нужни няколко секунди, за да събере мислите си.

— Да не си си купил нова кола, скъпи?

— Не. Наех я. Реших, че така и двамата ще можем да пием колкото си искаме шампанско.

Лена реши, че първа среща като тази определено има потенциал. Всичко стана още по-хубаво, когато униформеният шофьор й отвори вратата и я покани вътре.

В лимузината ги чакаха две сребърни кофички. Едната съдържаше бутилка шампанско, а другата — букет свежи лалета.

— Розите са прекалено обикновени — каза Диклън, като извади едно лале и й го подаде. — А ти не си.

Лена завъртя лалето под носа си.

— Така ли очароваш момичетата в Бостън?

Диклън сипа шампанско и й подаде чашата.

— Няма други момичета.

Лена отпи и му хвърли бърз поглед.

— Взе ми акъла, Диклън.

— Такъв е планът — отвърна той и чукна чашата си в нейната. — Много ме бива да изпълнявам плановете си.

Тя се облегна назад и кръстоса крака с бавно, елегантно движение, сигурна, че ще привлече погледа му.

— Ти си опасен мъж. Знаеш ли какво те прави наистина опасен? Това, че опасността не си личи, докато не проникнеш дълбоко под лустрото.

— Няма да те нараня, Лена.

— О, да, няма — засмя се тя гърлено. — Това е част от пътешествието, скъпи. Само част от пътешествието. И засега определено ми харесва.

Диклън избра стар елегантен френски ресторант, където келнерите бяха облечени в смокинги, осветлението — приглушено, а ъгловата маса — създадена за интимност.

Бутилка шампанско пристигна секунди след като седнаха, което показа на Лена, че Диклън бе предвидил абсолютно всичко.

— Чух, че храната тук е впечатляваща. Къщата е от началото на двадесети век — каза той. — Принадлежала на някакъв художник. Била частен дом допреди около тридесет години.

— Винаги ли разучаваш историята на ресторантите, където ходиш?

— Атмосферата има значение. Особено в Ню Орлиънс. Също и кухнята. Казаха ми, че специалитетът тук бил патица с портокали.

— Тогава единият от нас трябва да си я поръча.

Заинтригувана, Лена остави менюто настрани. Диклън не беше само забавен, помисли си тя. Не беше само секси и умен. Беше невероятно интересен.

— Този път ти избираш — каза тя.

Диклън поръча всичко — от аперитивите до шоколадовото суфле, с лекотата на човек, свикнал да вечеря в луксозни ресторанти.

— Френският ти е много добър, поне за поръчването на храна — похвали го Лена. — Говориш ли го добре?

— Да, но кажунският френски все още ми убягва.

— Ходил ли си в Париж?

— Да.

Тя се наведе напред и прикова очи в неговите.

— Наистина ли е прекрасен?

— Да.

— Някой ден бих искала да отида там. В Париж, Флоренция, Барселона и Атина.

Тези места присъстваха неотклонно в мечтите й и очакването да отиде там бе не по-малко вълнуващо от самото желание.

— Бил ли си по всички тези места?

— Не съм ходил в Атина. Все още. Майка ми обичаше да пътува, така че навремето ходехме в Европа всяка година. А през две години посещавахме Ирландия. Там имаме роднини.

— И кое е любимото ти място? — попита Лена, като се облегна на масата и подпря брадичката си с ръце.

— Трудно е да се каже. Западното крайбрежие на Ирландия, хълмовете на Тоскана, кафенетата по тротоарите в Париж. Но в момента любимото ми място е Ню Орлиънс.

— Пак прочутите ти комплименти. Добре тогава, разкажи ми за Бостън.

— Пристанищен град в Нова Англия с огромно историческо значение — започна Диклън, а когато Лена се засмя, той се облегна назад и я загледа доволно. — О, май не си имала предвид точно това, а? — невинно запита той.

— Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя и сестри?

— Двама братя. Една сестра.

— Голямо семейство.

— Шегуваш ли се? Родителите ми бяха предпазливи по отношение на възпроизвеждането. Мама има шест братя и сестри, а баща ми — осем. Никой от братята или сестрите им няма по-малко от пет деца. Ние сме цял легион.

— Липсват ти.

— Така ли? Възможно е — призна си той неохотно. — От това далечно и безопасно разстояние осъзнах, че всъщност харесвам семейството си.

— Ще ти идват ли на гости?

— Може би по-нататък. Всички ще чакат мама отново да ми проговори. У дома царува майка ми.

Лена опита ордьовъра, който Диклън й бе поръчал. Тя не носеше никакви пръстени и той се зачуди защо. Имаше красиви ръце, слаби, елегантни, деликатни. Сребърното ключе лежеше красиво на тъмната й кожа, а и по ушите й проблясваше сребро. Но пръстите и китките й бяха голи. Съблазнително голи, осъзна той и се зачуди дали липсата на украшения не беше някаква женска хитрост, целяща да накара мъжа да забележи абсолютно всяка подробност.

При него това определено вършеше работа.

— Мислиш ли, че майка ти ти е ядосана?

Той се помъчи да се върне към разговора.

— Не е ядосана. По-скоро раздразнена и озадачена. Ако беше истински ядосана, щеше да е вече тук и да започне да ме тормози, докато се предам.

— Тя иска да си щастлив, нали?

— Да. Ние се обичаме ужасно много. Но би била по-доволна, ако моето щастие съвпадаше с нейните разбирания.

Лена наклони глава и Диклън отново забеляза проблясването на сребро през гъстите тъмни къдрици.

— Защо не й покажеш, че наранява чувствата ти?

— Какво?

— Ако тя не знае, че те наранява, няма да спре да те тормози.

— О, аз разочаровах семейството си.

— Не, не си — възрази тя с леко нетърпение. — Да не мислиш, че семейството ти иска да си нещастен и незадоволен? Женен за жена, която не обичаш? Или пък отдаден на работа, която не харесваш?

— Да. Не — отвърна той. — Честно казано, не знам.

— В такъв случай ми се струва, че би трябвало да ги попиташ.

— Ти имаш ли братя и сестри?

— Не. А и тази вечер ще говорим за теб. Откри ли каквото търсеше в антикварните магазини?

— Адски много неща.

По-удобно му беше да говори за придобивките си, отколкото си за семейството си, затова й разказа подробно за тях.

— Откъде знаеш какво искаш, преди да си завършил стаята?

— Просто знам — сви рамене той. — Не мога да го обясня. Купих едно великолепно писалище за салона, който гледа към реката. Той е следващата ми задача, а и там работата няма да е толкова много, колкото в кухнята. От ремонт се нуждаят най-вече стените и подът. Искам да се справя добре с интериора, за да мога да се съсредоточа след това върху терасите, двойното стълбище и да боядисам цялата къща до април, ако имам късмет. Успея ли, ще можем да се приберем вътре, преди да започнат летните жеги.

— Защо се натоварваш толкова много? Къщата няма да избяга.

— Спомняш ли си решителния ми, състезателен характер, за който ти разказах?

— Това не означава, че не можеш да си почиваш от време на време. Колко часа седмично работиш?

— Не знам. Обикновено десет-дванайсет на ден — усмихна се той и се протегна към ръката й. — Да не би да се тревожиш за мен? Ще си давам повече почивка, ако се съгласиш да прекарваш тези часове с мен.

— Не съм чак толкова разтревожена за теб — отвърна тя, но не отдръпна ръката си от неговата. — Е, скоро започва Марди Гра. Ако не си оставиш свободно време да му се насладиш, със същия успех можеше да си стоиш в Бостън.

Тя огледа изненадано двойното суфле, което келнерът остави в средата на масата.

— Охо, охо! — възкликна тя, като се наведе напред, затвори очи, вдъхна аромата му и се засмя. — А твоето суфле къде е?

После Диклън я заведе на танци. Беше открил клуб, където свиреха бавен фокстрот и суинг от трийсетте години, и изненада Лена, като я въртя по дансинга, докато краката й омекнаха.

— Пълен си с изненади — отбеляза тя.

— Можеш да се обзаложиш.

Отново я завъртя и накара кръвното й да скочи до небето, когато прокара ръце надолу по тялото й. Лена се притисна към него под вълшебните звуци на саксофона.

Диклън я наклони елегантно назад и тя се засмя весело, макар пулсът й да се ускори. Лена отметна глава и косата й се спусна като черен водопад по гърба й, когато Диклън наклони лицето си към нейното. Устните му погалиха брадичката й, после се плъзнаха нежно по устата й.

Осветлението в бара беше приглушено синьо, а движенията на Диклън невероятно плавни. Стори й се, че плува под вода. Копнежът, за който все още не бе готова, пропълзя по цялото й тяло. Лена притвори очи, зарови пръсти в косата му и придърпа лицето му към своето.

— Прекрасна си, Лена. Идеална двойка сме.

Тя поклати глава и притисна бузата си към неговата.

— Ако се любиш наполовина така добре, както танцуваш, сигурно след теб остават много женски усмивки.

— Позволи ми да ти покажа — усмихна се той и леко я захапа по ухото. — Искам да те докосвам. Искам да усетя кожата ти под мен. Мечтая за това.

Лена затвори очи и се опита да прогони копнежа.

— Засега само танцувай с мен. Става късно, а аз искам още един танц.

В лимузината тя облегна глава на рамото му. Музиката, виното и меките светлини все още изпълваха главата й. Чувстваше се потънала в романтика и макар да знаеше, че намерението му е било точно такова, ефектът не само не намаляваше, а се засилваше.

Диклън бе мъж, който би се погрижил и за най-дребните подробности. И с къщата, която бе избрал, и с жената, която искаше.

Лена се възхищаваше на това. И на него също.

— Добре забавляваш момичетата, скъпи.

— Позволи ми да те позабавлявам и утре вечер.

— Утре вечер съм на работа.

— Добре. В следващия ти почивен ден тогава.

— Ще си помисля. Не се правя на интересна, Диклън — каза тя и се надигна, за да го погледне. — Не обичам хитрините. Просто съм предпазлива. По принцип не съм такава, но що се отнася до теб, мисля, че така е най-разумно. А аз държа да съм разумна.

Лимузината спря до бордюра пред дома й и Лена прокара пръст по бузата на Диклън.

— А сега ме изпрати до вратата и ме целуни за лека нощ.

Той отнесе до вратата й сребърната кофичка с лалетата, остави я на пода и повдигна лицето на Лена към себе си.

Целувката беше по-сладка, отколкото бе очаквала. Беше подготвена за дива и убедителна страст, която да стопи съпротивата й. Но вместо това вечерта завърши с нежността, с която бе започнала. С романтиката.

— А защо да не се видим, преди да отидеш на работа? — попита Диклън, като поднесе ръката й към устните си. — Ще те заведа на пикник.

Лена се вторачи изненадано в него.

— На пикник?

— Достатъчно топло е. Можем да си проснем одеяло до езерото. Доведи и Руфъс за охрана. Обичам да го гледам как скача в езерото.

— По дяволите! — извика тя и се отдръпна. — По дяволите. Сега искам да слезеш долу до онази огромна бяла лимузина.

— Добре — съгласи се Диклън и я погали по косата. — Но първо ще изчакам, докато се прибереш у дома.

— Слез до лимузината, плати на шофьора и го изпрати да се прибере у дома. А после ела при мен.

Диклън я хвана за китките и усети ускорения й пулс.

— Пет минути. Не си променяй решението. Две минути — поправи се той. — Чакай ме.

Той се втурна надолу по стълбите, а Лена взе цветята и влезе вътре. Реши, че ако това бе грешка, нямаше да й е първата. Нито пък последната.

Тя запали свещи и пусна Били Холидей. Напомни си, че сексът бе лесно и приятно нещо. А когато се правеше от двама необвързани възрастни и освен похотта имаше и някакви чувства, си бе истинско празненство.

Независимо дали се бе оставила да я убедят или не, решението си беше нейно. Нямаше смисъл да съжалява преди дори да е започнала.

Диклън почука. Мисълта, че го направи вместо просто да влезе вътре, я накара да се усмихне. Добри маниери и гореща кръв. Интересна комбинация. Неустоима.

Лена отвори вратата, а Диклън пъхна ръце в джобовете си и й се усмихна.

— Здрасти.

— Здравей отново, готин — отвърна тя, протегна се и сграбчи вратовръзката му. — Влизай — добави Лена, като го дръпна навътре и, вървейки заднишком, го поведе направо към спалнята.

Но Диклън сложи ръце на кръста й и я притисна към себе си.

— Харесвам музиката ти — прошепна той и я понесе в нежен блус. — А след като успея да видя нещо, освен теб, ще ти кажа, че харесвам и дома ти.

— Да не би да си взимал уроци какво да казваш на жените, които си падат по теб?

— Не. Природна дарба — отвърна той, като прокара устни по нейните, а после и по малката съблазнителна бенка. — Улиците на Бостън са претъпкани с моите завоевания. Това ужасно утежни движението и градската управа ме помоли да напусна града.

Диклън притисна лицето си към нейното и добави:

— Усещам уханието ти в съня си. И се събуждам изпълнен с копнеж по теб.

Сърцето й се сви като нещо, усетило топлинка след дълъг мраз.

— Знаех си, че си опасен още в мига, когато влезе в бара ми — каза Лена и се протегна лениво под ръката, която пълзеше по гърба й. — Само дето не знаех колко си опасен.

— Много — отвърна той, като я вдигна, притисна я към себе си и я целуна страстно. — Накъде сме?

— Хм. Доста пътища ми идват наум.

Малкото кръв, останала в главата му, се смъкна слабините му.

— Ха! Имах предвид накъде е спалнята.

Лена се засмя леко и отговори:

— Вратата вляво.

Докато я носеше през стаята, Диклън забеляза няколко неща. Ярки цветове, старо дърво. Но усещанията му бяха съсредоточени само върху жената в ръцете му, формите й, аромата й. Изненадата, изписана на лицето й, когато я остави до леглото вместо върху него.

— Иска ми се да не бързаме много, ако нямаш нищо против — каза Диклън, като прокара ръка по ключицата и великолепната извивка на гърдите й. — Нали разбираш, имам чувството, че разопаковам подарък.

— Определено нямам нищо против.

Лена бе очаквала бързина и глад, които да съвпадат с трескавото желание в очите му, но когато ръцете им се преплетоха, а устните му докоснаха нежно нейните, тя си припомни как волево Диклън бе удържал гнева си предишния ден.

Очевидно можеше да контролира и другите си страсти.

Не беше подготвена за романтика. Диклън осъзна това още когато Лена видя лалетата. Подозрението в очите й беше по-силно от изненадата. Също като сега, когато той забави темпото и си достави удоволствие с дълга и нежна целувка.

Идеята да я вкара в леглото вече не му бе достатъчна. Искаше да превърне подозрението й в безпомощно удоволствие.

Устните й бяха топли и подканящи. Беше му невероятно приятно да ги целува, докато телата им се полюляваха, притиснати едно в друго, сякаш още танцуваха.

Диклън смъкна ципа на роклята й и прокара пръсти по голата й плът. Лена се изви назад и едва не замърка.

— Имаш чудесни ръце, скъпи. И много секси устни — каза тя, като го наблюдаваше внимателно, докато развързваше вратовръзката му. — Хайде да видим и останалите ти части.

Според нея събличането на издокаран в костюм мъж беше интересно изживяване. Времето, нужно за свалянето на всички дрехи, възбуждаше любопитството и те караше да предвкусваш удоволствието. Диклън я погали нежно и смъкна роклята от рамената й. Красивата черна дреха увисна съблазнително на извивката на гърдите й. Той захапа леко долната й устна, после я целуна бавно и страстно.

Лена разкопча ризата му и прокара ръце по гърдите му, като изсумтя с одобрение. Усети лудото биене на сърцето му под пръстите си.

— Добра фигура за един адвокат — отбеляза тя.

— Бивш адвокат.

Диклън си помисли, че е готов да умре, за да усети отново тези дълги пръсти с яркочервени нокти по тялото си. Лена плъзна длан по бицепсите му и облиза устни.

— Да, наистина си пълен с изненади. Обичам силни мъже.

Тя чукна с пръст по токата на колана му и се усмихна съблазнително.

— Да видим какви други изненади ще ми поднесеш.

Отново танцуваха, но този път тя водеше. Мускулите на корема му потръпнаха, когато Лена свали колана му и го преметна през рамото си.

Диклън си представи как я хвърля на леглото, обладава я и влива огромното си желание и силна нужда в нея.

Тя щеше да ги приеме. Очакваше ги.

Но вместо това, преди Лена да успее да събуе панталона му, той хвана ръцете й и ги поднесе към устните си. Забеляза изненадата и подозрението в очите й.

— Струва ми се, че изоставам — закачливо каза Диклън. — А тъй като се чудех какво имаш под роклята, искам да разбера дали идеите ми съвпадат с действителността.

Докосна голото й рамо с устни и дръпна плата надолу. После благослови законите на гравитацията, когато роклята се плъзна и падна в краката й.

Лена носеше черно дантелено бельо.

Тя въплъщаваше мечтата на всеки мъж. Мургава кожа, гъста, къдрава коса, налети гърди, едва удържани от красивата дантела. Нежно тяло и леко заоблени хълбоци, покрити с друга черна дантела. Изящни крака в прозрачни черни чорапи и убийствени токчета.

— Уцелил съм — въздъхна той с треперещ глас. — Адски съм точен. Какво е това? — попита той, като погали татуировката от вътрешната страна на бедрото й, точно над дантеления ръб на чорапа.

— Моят дракон. Пази портите — отвърна Лена бързо, усетила, че също трепери. — Много мъже си мислят, че могат да минат покрай него, но изгарят.

Диклън погали чувствителната кожа над дантелата.

— Хайде да си поиграем с огъня.

Притисна я към себе си и впи устни в нейните. А когато това вече не му беше достатъчно, я завъртя и захапа леко рамото и врата й. Зарови лице в косата й и погали покритите с дантела гърди.

Лена се изви към него, обви ръце около врата му и се притисна към тялото му. Бързината, с която Диклън премина от нежност към буйна страст, я замая и възбуди невероятно. Вече усещаше изгарящото му желание, което отговаряше на нейното.

Ръката му се плъзна надолу между краката й и почти я докара до края. Преди да се свлече, останала без сили, той прокара пръсти по бедрото й и със светкавично движение откопча жартиера.

Дъхът й спря. Тялото й се напрегна.

— О, Господи — изстена тя.

— Когато проникна в теб, няма да можеш да мислиш за нищо друго — закани се Диклън и откопча втория жартиер. — Но първо искам да те докосвам така, както си мечтаех. Анджелина.

Завъртя я с лице към себе си, зарови ръце в косата й и я наведе назад.

— Тази вечер си моя.

— Принадлежа само на себе си — категорично отвърна Лена.

Диклън я вдигна и я положи на леглото.

— Тази вечер ще си принадлежим един на друг.

Целуна я по устните, заглуши протестите й и я замая. Лена извърна глава, за да си пое дъх и да се стегне, но устните му се спуснаха към гърдите й. Огромното желание разтопи силната й воля. Тя се отпусна, като си казваше, че се предава на собствените си нужди, а не на Диклън.

Той я усети как се поддава на страстта. Чу ниските, гърлени звуци на удоволствие. И най-после получи онова, за което бе мечтал от първия миг, когато я видя.

Тялото й беше истинско съкровище. Ароматна кожа, женствени извивки. Диклън изпита желание да го погълне цялото. Освободи гърдите й от черната дантела и притисна устни в тях. Кръвта му закипя.

Когато свали бикините й, тя изви гръб. Диклън прокара пръсти по кожата й и загледа лицето й на светлината на свещите. Лена затвори очи, а устните й потръпнаха. Той вкара пръстите си в нея и тя извика възбудено. Побъркваше го. Тялото й се извиваше от удоволствие, напрегнато от безумно силното желание.

Тя се протегна и хвана члена му. Беше твърд като камък. Лена искаше да го усети в себе си.

— Сега. Искам те — промълви тя с треперещ глас и видя отражението си в очите му, когато той се надигна над нея. — Искам те в мен. Искам да ме изпълниш.

Диклън се помъчи да се контролира и бавно се плъзна в нея. Дълбоко, все по-дълбоко. Стори му се, че потъва в нежната й, влажна мекота.

Въздишки, стонове. Двамата не отделяха очи един от друг, докато се движеха бавно, а удоволствието ги заливаше. Устните им се срещнаха и той усети леката й усмивка, преди да я види.

Страстната музика от всекидневната и веселите викове от улицата се сляха с ускореното дишане на Лена.

Тя се напрегна под него, отметна глава назад и потрепери. Той отново зарови лице в косата й и този път се остави да полети заедно с нея.

По-късно, докато лежеше, наблюдаваше сенките по тавана и галеше голия гръб на Лена, Диклън изпита чувството, че е напълно омагьосан от нея.

— Ще ми позволиш ли да остана? — попита той. — Или да си хвана такси?

Лена се загледа в сенките.

— Остани.