Полунощ в стаята на сенките

Глава 10

Блатото Рус

Март 1900

Не беше наясно защо идва тук, нито защо стои вторачен във водата и дебелите зелени сенки, които падаха с настъпването на здрача.

Но идваше отново и се луташе из блатото, сякаш се надяваше да я срещне, докато се разхожда покрай реката, където цъфтяха блатните цветя.

Тя щеше да му се усмихне и да му протегне ръка.

И всичко щеше да е наред.

Не, никога нищо нямаше да е наред.

Страхуваше се, че полудява. Мъката затъмняваше разума му, както нощта затъмнява деня. Как иначе можеше да си обясни факта, че я чува да му шепне нощем? Можеше ли да направи друго, освен да се опита да се скрие от шепота й и от изгарящата болка?

Той загледа чаплата, която изскочи от тръстиките. Красива, чиста, съвършена, тя се понесе над кафявата вода и се плъзна сред дърветата. Далеч от него. Винаги далеч от него.

Беше си тръгнала. Неговата Аби бе избягала от него също като тази призрачна птица. Всички го казваха. Семейството му. Приятелите му. Беше чувал как слугите си шепнат за това. Как Абигейл Рус бе избягала с някакъв негодник и бе изоставила съпруга и незаконната си дъщеря.

Макар да продължаваше да я търси из Ню Орлиънс и Батън Руж, да обикаля блатото като неспокоен дух, в самотните часове на нощта той започваше да вярва на слуховете.

Тя бе изоставила и него, и детето си.

А сега и от самия него вече не бе останало нищо, само тялото. Живееше от ден за ден като изпаднал в транс. И не можеше да е добър баща на детето, тъй като го гризеше червеят на съмнението, че то наистина не е негова кръв. Видът на дъщеря му го изпълваше с безкрайна мъка.

Вече не се качваше в детската стая. Мразеше се за това, но самото изкачване на стълбите до третия етаж го потапяше в океан от отчаяние.

Твърдяха, че детето не е негово.

Не! В сумрачната светлина на залязващия ден Люсиен покри лице с ръцете си. Не, не можеше да повярва това. Бяха заченали детето заедно, изпълнени с любов, доверие и желание.

Дори ако това беше лъжа…

Люсиен отпусна ръце и пристъпи към водата. Щеше да е топла като усмивката на Аби. Мека като кожата й. И с почти същия тъмен цвят като очите й.

— Люсиен!

Той замръзна на ръба.

Аби! Тя тичаше към него, а буйната й къдрава коса се люшкаше по гърба й. Сърцето му, съсипано от мъка, оживя и подскочи лудо.

Но последните слънчеви лъчи паднаха върху лицето й и той умря отново.

Клодин го хвана за ръцете. Пръстите й бяха изстинали от страх. Беше видяла очите му и желанието за смърт в тях.

— Аби не би искала да направиш подобно нещо. Не би искала да прокълнеш душата си със самоубийство.

— Тя ме изостави.

— Не. Не е вярно. Лъжат те, Люсиен. Тя те обичаше. Обожаваше и теб, и Мари Роз.

— Къде е тогава?

Яростта, която се криеше под мъката му, изскочи на повърхността. Той стисна ръцете на Клодин. Нещо тъмно и тайно в душата му го накара да изпита желание да я заудря с юмруци. Да размаже лицето й, което му напомняше за Абигейл, а и за собственото му отчаяние.

— Къде е тя?

— Мъртва е! — изкрещя Клодин и гласът й отекна в топлия, влажен въздух. — Убили са я. Смъртта е единствената причина тя да изостави теб и Рози.

Люсиен я бутна настрани и се запрепъва към дънера на стар дъб.

— Това е лудост.

— Ще ти кажа откъде го знам. Чувствам, че е мъртва. Сънувах я.

— Аз също — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — И аз я сънувах.

— Люсиен, трябва да ме изслушаш. Бях там в онази нощ. Аби дойде в детската стая, за да нахрани бебето. Познавам я откак самите ние бяхме бебета. В душата й нямаше друго, освен безкрайна любов към теб и Мари Роз. Въобще не трябваше да излизам от къщата тогава — изплака Клодин и кръстоса ръце на гърдите си, сякаш искаше да събере двете половини на разбитото си сърце. — Цял живот ще я моля за прошка задето не бях до нея в онази нощ.

— Тя е взела дрехи и бижута. Майка ми е права — възрази Люсиен и стисна устни. — Трябва да приема това.

— Майка ти мразеше Аби. Изрита ме от къщата на следващия ден. Страхуваше се да ме задържи там. Страхуваше се да не разбера…

Люсиен се завъртя. Лицето му бе изкривено от толкова силна ярост, че Клодин отстъпи назад.

— Искаш да повярвам, че майка ми е убила жена ми, а после е прикрила престъплението, греха и ужаса, като е представила изчезването й за бягство?

— Не знам какво точно е станало. Но знам, че Аби не си е тръгнала. Мама Рус ходи при Еванджелин.

Люсиен махна с ръка и й обърна гръб.

— Вуду дивотии.

— Еванджелин има сила. Каза, че имало кръв, болка и страх. И зловещ черен грях. Каза, че гробът й бил във водата. Добави, че ти имаш две половини, а едната е мрачна като пещера в ада.

— Значи аз съм я убил? Прибрал съм се у дома през нощта и съм убил жена си?

— Две половини, Люсиен. Две половини, излезли от една и съща утроба. Погледни внимателно брат си.

Прониза го ледена тръпка и му се зави свят.

— Няма да слушам тези глупости повече. Прибирай се у дома, Клодин. И стой настрани от Мане Хол.

Люсиен бръкна в джоба си, извади брошката с часовника и я сложи в ръката на момичето.

— Вземи това и го запази за детето — каза той и осъзна, че вече дори не можеше да изрече името на дъщеря си. — То трябва да притежава нещо, което е принадлежало на майка му.

Той прикова измъчения си поглед в символа на съкрушената си любов.

— Убиваш я отново с недоверието си към нея — каза Клодин.

— Стой далеч от мен — грубо отвърна Люсиен и се запрепъва към Мане Хол и собствения си ад. — Стой далеч.

— Знаеш го! — извика Клодин след него. — Знаеш, че Аби ти беше вярна.

Притиснала часовника до сърцето си, Клодин се закле да го предаде заедно с истината на дъщерята на Абигейл.

Мане Хол

Февруари 2002

Застанал на терасата, Диклън наблюдаваше настъпването на деня. Източното небе се оцвети в розово и цикламено. Въздухът се затопли. Имаше още време до март, но зимата си отиваше.

Градините, които само преди месец приличаха на тъжни развалини, вече се връщаха към миналата си красота. Отрязаните лози, наглите бурени, изсъхналите дървета и счупените тухли бяха почистени. Вече се виждаха витите пътеки, храстите и дори пъпките и растенията, която бяха оцелели.

По някои от старите дървета пълзеше глициния, а прекрасните азалии бяха напъпили обещаващо.

В градините имаше магнолии, камелии и жасмин. Диклън бе записал всичко, което семейство Франк му бяха изредили с напевните си, лениви гласове. А когато им описа пълзящото растение, което си представяше по ъгловите колони, му казаха, че това били грамофончета.

Диклън си помисли, че тялото му вече свикваше с петте или шестте часа неспокоен сън. Или пък просто го изпълваше нервна енергия.

Нещо го подтикваше напред и го караше да довърши къщата си. Но по някакъв странен начин му се струваше, че къщата все пак не е само негова.

Ако това бе духът на Абигейл, то явно той бе доста капризен. Имаше моменти, когато Диклън се чувстваше абсолютно спокоен и в мир със себе си. Но понякога по гърба му пропълзяваха ледени тръпки. Тогава усещаше, че някой го наблюдава. Следи го.

Е, такива са си жените, каза си той, като отпи от сутрешното си кафе. В един миг ти се усмихват, а в следващия ти удрят плесница.

В същия момент забеляза Лена и огромното черно куче да излизат от горичката.

Диклън въобще не се замисли, а остави кафето настрани и се втурна към стълбите.

Лена го видя много преди той да я забележи. Заслонена от дърветата и сутрешната мъгла, тя бе стояла неподвижно и бе наблюдавала къщата. И него.

Чудеше се какво в този мъж и в къщата му я привличаше толкова силно. По улицата край реката и към Батън Руж имаше много красиви старинни къщи.

Господ знаеше, че съществуваха и много хубави мъже, стига жената да търсеше такъв.

Но точно тази къща винаги бе привличала интереса и въображението й. А мъжът, който тичаше по стълбите, облечен във вехта риза и джинси, и необръснат, бе успял да постигне същото.

Лена не обичаше да пожелава силно нещо. А когато се отнасяше до мъж, това си бе направо опасно и можеше да ти съсипе живота.

Беше изградила живота си внимателно и си го харесваше. Един мъж, независимо колко бе свестен, все пак щеше да го промени.

Мъчеше се да стои далеч от Диклън от онази нощ, когато го прие в леглото си. Просто искаше да си докаже, че може да го направи.

Но лицето й вече бе озарено от ленива котешка усмивка, с която да го приветства. Тя остана на мястото си, когато кучето се втурна да посрещне Диклън.

Руфъс скочи, облиза лицето му, а после се просна по гръб и зачака да го погалят. Лена знаеше, че по този начин Руфъс показва любовта си към някого.

Значи очарова и кучетата, каза си тя, когато Диклън клекна и се заигра с животното. Този човек бе прекалено привлекателен. Това не можеше да й донесе нищо добро.

— Руфъс! — извика тя силно.

Кучето скочи енергично и едва не събори Диклън. Тя се засмя и хвърли топката високо във въздуха. Руфъс се втурна към нея ентусиазирано и я захапа, секунди преди да се пльосне във водата.

— Вие двамата сте адски подходящи за бейзболен отбор — каза Диклън, като пристъпи към Лена, притисна я към себе си и я вдигна от земята.

В мига преди да покрие устните й със своите, забеляза изненадата в очите й. Лена сграбчи ризата му, но не за да запази равновесие, макар краката й да се люлееха във въздуха, а за да усети силата и страстта му.

Чу силен лай, а после усети водните капки, когато Руфъс се разтърси. Нямаше да се учуди, ако водата веднага се бе изпарила от нагорещената й кожа.

— Добро утро — поздрави Диклън и я пусна на земята. — Къде си?

— Уха.

Трябваше да си признае, че и двата му поздрава й харесаха. Тя зарови ръка в косата си и отвърна небрежно:

— А ти къде си?

После прокара ръка по наболата му брада и добави:

— Имаш нужда от бръснене, скъпи.

— Ако знаех, че ще дойдеш тази сутрин, щях да се погрижа за това.

— Не идвах при теб — каза Лена, като взе топката и я метна отново. — Просто си играех с кучето на баба.

— Тя добре ли е? Каза, че ходиш при нея, когато не се чувства много добре.

— Добре е. Само понякога се натъжава. Любимият й Пит й липсва. Била на седемнадесет, когато се оженили, и на петдесет и осем, когато той умря. Били са заедно повече от четиридесет години.

— Дали ще се зарадва, ако по-късно й отида на гости?

— Да. Тя се чувства добре в твоята компания.

— Каза ми, че имала сестра. А други роднини?

— Две сестри и брат. Всичките са още живи.

— Деца?

Лицето й помрачня.

— Аз съм единствената. Ходи ли вече на празненствата в града?

Диклън разбра, че въпросите му бяха неуместни в момента, и реши да се откаже от темата.

— Не още. Смятах да намина довечера. Ще работиш ли?

— Да. До първия ден на постите ще имаме ужасно много работа. Хората обичат да си пийнат здраво, преди да започнат да постят.

— Прекалено много работиш. Изглеждаш малко изморена.

— Не обичам да ставам толкова рано, но баба е ранно пиле. А щом тя се надигне, всички други също стават. — Лена вдигна ръце и се протегна. — Ти също си ранно пиле, нали, скъпи?

— Да, напоследък. Защо не дойдеш в къщата с мен. Ще пием кафе и ще видиш какво съм правил през времето, което не ми позволи да прекарам с теб.

— Бях заета.

— Или поне така твърдиш.

Тя смръщи вежди.

— Винаги казвам каквото мисля.

— Не го отричам. Но ми се струва, че те изнервям. Е, нямам нищо против — усмихна се той, като подръпна леко косата й и забеляза доволно как на лицето й се изписва раздразнение. — Но съм против да мислиш, че ще се примиря само с една нощ с теб.

— Ще спя с теб, ако поискам и когато поискам.

— Също така съм против да мислиш — продължи той нежно, като я хвана за ръката, преди да успее да се отдръпне от него, — че единственото, което искам, е да те вкарам в леглото.

— Мъжете не ме докосват, ако не им позволя — отвърна Лена и бутна ръката му.

— Е, преди не си имала работа с мен, нали? — попита той с присвити очи. — Успокой се. Караниците няма да помогнат и на двама ни. Искаше да си далеч от мен тази седмица. Добре. Аз съм търпелив човек, Лена, но не съм изтривалка. Не мисли, че ще ме прегазиш на път към вратата.

Лена осъзна, че разправиите не бяха начин да се справи с него. Не се съмняваше, че може да наруши самообладанието му и да започнат бурен скандал, но шансът да загуби бе петдесет на петдесет.

А това не й харесваше. Тя прокара ръка по бузата му и каза:

— О, скъпи, защо се вълнуваш толкова? Просто ме раздразни, това е всичко. Не съм в най-добрата си форма по това време на деня, а ти се ядосваш. Не исках да нараня чувствата ти.

Лена се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— А какво искаше да направиш, Анджелина?

Нещо в начина, по който произнесе името й, я накара да се отдръпне назад. Усети предупреждението в гласа му.

— Диклън, харесвам те, скъпи. Наистина. Онази нощ направо ме зашемети. Прекарахме чудесно, нали? Но не трябва да си въобразяваме кой знае какво.

— И каква беше онази нощ?

Лена сви рамене.

— Чудесно прекарване и за двама ни. Защо не оставим нещата така и да станем приятели отново?

— Възможно е. Но пък бихме могли да опитаме и по този начин.

Той я привлече към себе си и впи устни в нейните. Този път нямаше търпение, нито нежно сливане на устни. Беше нещо като жигосване, и двамата го съзнаваха.

Руфъс заръмжа предупредително, когато Лена се опита да се освободи от прегръдката му. Но дори когато кучето оголи зъби заплашително, Диклън не му обърна внимание. Той хвана Лена за косата, дръпна главата й назад и задълбочи целувката. Гняв, болка и глад забушуваха в него и засилиха страстта му.

Лена не можа да устои. Не и когато бе завладяна от подобни емоции. Тя изстена приглушено, обви ръце около врата му и отвърна на свирепата целувка.

Руфъс изскимтя, просна се на земята и задъвка топката.

— Не сме свършили още — заяви Диклън, като прокара собственически ръце по гърба й.

— Може и да не сме.

— Ще дойда в бара довечера и ще те отведа у дома, когато затвориш. А в сряда, след като премине лудницата, бих искал да дойдеш тук. Ще вечеряме заедно.

Лена успя да се усмихне.

— Ти ли ще сготвиш?

Диклън се ухили и я целуна по челото.

— Ще те изненадам.

— Да, обикновено успяваш — отговори тя, когато той се отдалечи.

Лена усети, че е ужасно раздразнена на самата себе си. Не заради това, че бе отстъпила, а заради страха си. А всъщност точно той я бе подтикнал да започне битката.

Тя тръгна мрачно покрай блатото, докато Руфъс тичаше сред дърветата и гъстите зелени храсти с надеждата да залови някои заек или катерица.

Спря в началото на онова, което от незапомнени времена бе известно като Блатото Рус. Загадъчното място с бавна, покрита със сенки вода, гъсти кипариси и аромати бе неин свят също като тесните улички и оживлението из Френския квартал.

Лена бе тичала из този свят като дете, тук бе научила как да различава сврака от гарга, как да избягва змийските гнезда и как да хвърля въдицата, за да улови риба за вечеря.

Това бе домът на кръвта й, за разлика от Френския квартал, който бе станал дом на амбицията й. Връщаше се тук не само когато баба й се чувстваше тъжна, но и когато самата тя не бе в настроение.

Забеляза зловещата муцуна на алигатор, който се плъзна наблизо. Помисли си, че онова, което се криеше под повърхността, можеше да те завлече надолу със светкавично движение, ако не си нащрек и не внимаваш.

А под повърхността на Диклън Фицджералд се таяха много загадъчни неща. По-лесно щеше да й бъде, ако той бе просто богат, разглезен мъж, излязъл да си търси забавления. Щеше да му се наслади докрай, а после, когато и двамата се отегчаха, да се раздели с него.

Но бе невероятно трудно да забравиш нещо, което уважаваш. Лена се възхищаваше на силата, решителността и чувството му за хумор. Като приятел той щеше да е чудесен.

Като любовник я плашеше до смърт.

Диклън искаше прекалено много. Вече усещаше как я поглъща и се плашеше, че не може да го спре.

Тя се заигра със сребърното ключе, увиснало на врата й, и тръгна обратно към къщата на баба си. Опита се да се успокои с мисълта, че нещата щяха да се оправят някак си.

Залепи престорена усмивка на лицето си, когато видя баба си в градината.

— Усещам аромат на печен хляб — извика Лена.

— Черен хляб. Приготвих ти и един, който да си отнесеш у дома.

Одет се изправи и притисна ръка към кръста си.

— Имаме предостатъчно хляб. Можеш да занесеш малко и на онова момче в Мане Хол. То не се храни добре.

— Достатъчно е здрав.

— Да, достатъчно здрав, за да иска да си отхапе парченце от теб — усмихна се Одет и се върна към работата си. — Да не се опитал да направи точно това тази сутрин? Определено имаш такъв вид.

Лена се приближи до нея и седна на пътеката.

— И какъв е този вид?

— Видът на жена, която един мъж е прегръщал страстно и не е довършил работата.

— Знам как да довърша работата и сама, ако това е единственият проблем.

Одет се засмя весело, откъсна стрък розмарин и го размаха под носа си, за да усети приятната миризма.

— Защо да се почесваш сам, когато някой друг може да те почеше? Може и да съм на почти седемдесет години, но когато видя мъж, обзет от желание и способен да го осъществи, мога да го позная.

— Сексът не ръководи живота ми, бабо.

— Не. Но пък определено би го направил по-весел — подхвърли Одет и отново се надигна. — Ти не си Лилибет, пиленце.

Гальовното обръщение, което Лена не бе чувала от дете, я накара да се усмихне.

— Да, знам.

— А това означава, че не е нужно да си сама, ако намериш човек, който да запали искрица в теб.

Лена пое стръкчето розмарин и поглади бузата си с него.

— Мисля, че той не търси искрица, а цяла клада — каза тя, като се облегна на лакти и разтърси гъстата си коса. — Преживях дълго време, без да изгоря, и смятам да запазя нещата по този начин.

— Винаги си виждала нещата само в черно и бяло. А има и нюанси. Ти си моето бебче, макар вече да си пораснала достатъчно, затова ще ти кажа следното: няма нищо лошо в това една жена да остане сама, стига да има основателни причини. Но страхът не е от тях.

— Какво ще стане, ако си позволя да се влюбя в него? — попита Лена. — Може просто да му писне от мен и да си намери нова партньорка за танците.

Одет бутна шапката си назад и изкриви отчаяно лице.

— Ами ако стане потоп и ни отнесе в Мисисипи? За Бога, Лена, не можеш да разсъждаваш по този начин. Това ще те съсипе.

— Справях се чудесно преди появата на Диклън. Ще се справя и след като си тръгне — отвърна тя упорито и погали Руфъс, който притискаше глава в коляното й. — Онази къща, бабо… къщата, която той иска да върне към живот, е зловещ символ. Символ на онова, което се случва, когато се съберат двама души с различен произход. Аз съм нейна кръв и знам.

— Не знаеш — възрази Одет категорично. — Ако Аби Рус и Люсиен Мане не се бяха обичали и не бяха създали дете, ти и аз нямаше да съществуваме.

— Но ако им бе писано да са заедно, тя нямаше да умре по този начин. И нямаше да се явява като призрак в къщата.

— О, скъпа — въздъхна Одет с обич. — Не Аби Рус е призракът там.

— А кой тогава?

— Предполагам, че онова момче ще разбере рано или късно. А може би е писано ти да му помогнеш.

Одет замълча, подуши въздуха и добави:

— Хлябът е готов. Искаш ли да занесеш малко в Мане Хол?

Лена стисна устни упорито.

— Не.

— Добре тогава — кимна Одет, като отвори задната врата. — Може аз лично да го занеса. И да открадна хубавеца под носа ти — засмя се тя.

Диклън бе отворил всички врати и прозорци на първия етаж. От стереото му гърмеше изпълненият с копнеж блус на Рей Кудър. В такт с музиката Диклън положи първия тънък слой лак върху прясно изцикления под на салона.

Всичко го болеше. Всеки мускул и всяка кост в тялото му пееха свирепо като Рей Кудър. Диклън бе решил, че физическото напрежение от цикленето ще успокои гнева му, а сега се надяваше лакирането да свърши тази работа.

Прекрасното утро не се оказа чак толкова хубаво.

Лена направо го подлудяваше. И тя го знаеше адски добре. Първо се бе любила страстно с него, а после не му отпусна нищо повече от разговор по телефона.

Избухва в гняв в един миг, а в следващия го дразни закачливо. Опитва се да превърне великолепната нощ, която бяха прекарали заедно, в обикновено мимолетно приключение.

Майната му на такова отношение.

— О, скъпи, защо се гневиш? — промърмори той. — Тя не ти обръща никакво внимание. Но постепенно ще започне да си мисли за теб.

— Май започваш да откачаш.

Диклън се завъртя стреснато и едва не падна, когато видя Одет да му се усмихва от прага.

— Не те чух да влизаш — глупаво отвърна той.

— Нищо чудно.

С привилегията на възрастен човек тя се наведе и намали звука на стереото.

— И аз харесвам Кудър, но не чак толкова силно — каза Одет. — Донесох ти пресен хляб. Изпекох го тази сутрин. Продължавай си работата, ще го оставя в кухнята.

— Дай ми само една минута.

— Не е нужно да спираш заради мен, скъпи.

— Не, моля те. Пет минути. Има нещо… забравих какво… има нещо за пиене в хладилника. Защо не си сипеш?

— Предполагам, че ще го направя. Действай спокойно.

Когато Диклън приключи работата си и се присъедини към нея, Одет стоеше пред кухненския му бюфет и оглеждаше съдържанието му.

— Майка ми имаше такава стара форма за вафли — каза тя. — А аз все още притежавам лешникотрошачка като твоята. А как се наричат онези прибори там? Не мога да се сетя.

— Прибори „Фиеста“.

— Точно така. Винаги са ми напомняли за веселби и празненства. Да не си дал пари за тези стари буркани, скъпи?

— Страхувам се, че да.

Тя цъкна учудено с език.

— Да си хабиш парите за такива неща. Но все пак, проклета да съм, ако не изглеждат чудесно. Ела някой път да се поровиш из бараката ми. Там може да намериш нещо, което да ти хареса — покани го тя, после се обърна и кимна към кухнята. — Свършил си чудесна работа, Диклън.

— Ще изглежда много по-добре, когато инсталирам шкафовете и довърша вратичките за електрическите уреди.

— Чудесно е — повтори тя. — А и салонът, по който работиш, е великолепен.

— Вече купих някои мебели за него. Май поприбързах малко. Не искаш ли седнеш, мис Одет?

— Може. За минута-две. Имам нещо от тази къща, което вероятно би желал да притежаваш. Може да го сложиш на полицата над камината в салона или в някоя от другите стаи.

Одет седна до масата и извади стара рамка от кафява кожа от чантата си.

— Това е снимка на Абигейл Рус — обясни му тя.

Диклън взе портрета и се вторачи в жената, която виждаше насън. Напомняше на Лена, но лицето й бе прекалено меко и издаваше човек, който все още не е опознал живота. Бузите й бяха по-закръглени, а очите — прекалено свенливи.

Беше толкова млада. И невинна в дългата рокля с висока яка и кадифената шапчица с ярки пера.

На снимката се виждаше момиче, а Лена бе истинска жена, помисли си той.

— Била е много красива — каза той на глас. — Красива и млада. Направо ти се къса сърцето, когато я гледаш.

— Баба ми смяташе, че е била на около осемнадесет, когато е правена снимката. Не може да е била на повече, тъй като въобще не е доживяла до деветнадесетия си рожден ден.

Докато Одет говореше, горе се затръшна някаква врата, сякаш разгневена от думите й. Възрастната жена вдигна очи към тавана.

— Струва ми се, че и призракът ти е доста изнервен.

— Това започна днес. Хлапето на водопроводчика изхвърча оттук като куршум преди няколко часа.

— Но ти нямаш вид на човек, готов да побегне.

— Нямам намерение да бягам — отвърна Диклън, като седна срещу нея, без да обръща внимание на следващата врата, която се затръшна, и се загледа в свенливата усмивка на Абигейл Рус Мане. — Няма да ходя никъде.