Полунощ в стаята на сенките

Глава 2

Мане Хол, Луизиана

Януари 2002

Майка му беше права — както винаги. Диклън Фицджералд загледа противния зимен дъжд през опръсканото с кал предно стъкло и се зарадва, че я нямаше тук, за да злорадства.

Не че Колийн Съливан Фицджералд някога злорадстваше. Тя просто повдигаше веждите си в идеална дъга и оставяше мълчанието й да свърши работата.

Преди да тръгне от Бостън, се отби при нея и тя му заяви категорично, че си е загубил ума. И че ще проклина деня. Да, беше сигурен, че употреби точно тези думи: „Ще проклинаш деня.“

Засега още не бе започнал да проклина, но като гледаше джунглата от бурени, олющената боя и изпочупените прозорци на старата плантация, и той самият започваше да се съмнява в здравия си разум.

Какво го бе накарало да мисли, че може да възвърне някогашното великолепие на порутената развалина? Или по-скоро, защо му трябваше да го прави? Та той беше адвокат, за Бога, един Фицджералд от прочутото семейство Фицджералд в Бостън. Биваше го повече да размахва стик за голф, отколкото чук.

Ремонтирането на градската къща през свободното му време в продължение на две години не можеше да се сравни с преместването в Ню Орлиънс, където трябваше да се прави на строителен предприемач.

Дали мястото изглеждаше толкова зле и последния път, когато бе идвал тук? Възможно ли беше? Разбира се, това беше преди пет, не, шест години. Със сигурност не изглеждаше толкова ужасно, когато го видя за първи път. Тогава беше на двадесет години и прекарваше бурно Марди Гра2 със съквартиранта си от колежа. Единадесет години, помисли си той, като прокара пръсти през гъстата си руса коса.

Старият Мане Хол тормозеше мозъка му вече единадесет години. Дори любовната лудост не продължаваше толкова. Поне не неговата.

А сега къщата му принадлежеше, за добро или за зло. Но вече го измъчваше предчувствието, че лошото щеше да е повече.

Сивите му очи, в момента студени като дъжда, огледаха постройката. Изящните арки на двойното стълбище, което водеше към терасата на втория етаж, го бяха очаровали в онзи далечен февруари. Както и всички онези високи сводести прозорци, беседката на покрива, елегантните бели колони и парапетите от ковано желязо. Луксозната смесица от италианския и гръцкия класицизъм му напомняше Стария свят и му се струваше невероятно красива и типично южняшка.

Още тогава бе почувствал, по начин, който изобщо не можеше да обясни, че не е на мястото си в Нова Англия.

Къщата го бе привлякла неудържимо и той си бе представил интериора й още преди двамата с Реми да влязат вътре.

Или пък двата галона бира, които бяха изпили, го бяха подлъгали и накарали да мечтае.

На пияно хлапе, едва надраснало юношеските години, не можеше да се има доверие. Нито пък на трезв, тридесет и една годишен мъж, призна си Диклън неохотно.

В мига, когато Реми му съобщи, че Мане Хол отново е на пазара, той се включи в наддаването. Място, което не бе виждал десет години. Но просто трябваше да го притежава. Струваше му се, че бе чакал цял живот да го нарече собствено.

Цената беше разумна, ако не се смяташе онова, което трябваше да се вложи в къщата, за да стане обитаема. И той не искаше да се затормозява с този проблем. Поне досега.

Къщата беше негова, независимо дали беше луд или не. Заради нея беше сменил адвокатското си куфарче с колан с инструменти. А тази мисъл подобри настроението му.

Той извади мобифона си. Е, човек можеше да изкара един адвокат от Бостън, но… Загледан в къщата, Диклън звънна на Реми Пейн.

Свърза се със секретарката му и си представи Реми, седнал зад бюрото си, отрупано с папки и документи. Това го накара да се усмихне, бърза, леко изкривена гримаса, която смекчи строгата линия на устата му.

Да, животът можеше и да е по-лош, каза си той. Можеше сега да седи на мястото на Реми.

— Привет, Дик — обади се Реми и ленивият му, провлечен глас нахлу в мерцедеса. — Къде си, момче?

— Седя си в колата и оглеждам белия слон, който имах неблагоразумието да купя. Защо, по дяволите, не ме накара да се откажа? Или не ме вкара в лудницата?

— Вече си тук! Кучи сине! Мислех, че няма да пристигнеш по-рано от утре.

— Поизнервих се — отговори Диклън и потърка наболата си брада. — Шофирах почти цяла нощ, а и тази сутрин потеглих рано. Реми, какво, за Бога, съм мислел?

— Проклет да съм, ако знам. Слушай, дай ми час-два да приключа с работата и ще дойда при теб. Ще донеса и пиячка. Ще вдигнем тост за онази съборетина и ще наваксаме пропуснатото.

— Добре. Това е чудесно.

— Влиза ли вътре вече?

— Не. Събирам кураж да го направя.

— Господи, Дик, не стой на дъжда.

— Да, добре. Ще се видим след няколко часа.

— Ще донеса и храна. Не се опитвай да готвиш нищо, за Бога! Няма смисъл да подпалиш къщата, преди да си изкарал нощта в нея.

— Майната ти — отвърна Диклън и чу смеха на Реми, преди да затвори.

Запали двигателя отново и подкара колата. Стигна чак до основата на двойното стълбище, което водеше към входа. Отвори жабката и извади ключовете от къщата, които му бяха изпратили след сключването на сделката.

Излезе от мерцедеса и незабавно подгизна. Реши да остави пренасянето на багажа за по-късно и се втурна да се скрие в къщата. Усети няколко от тухлите на пода да поддават застрашително под тежестта му и се разтърси като куче.

Помисли си, че по колоните трябваше да има пълзящи растения. Нещо интересно с красиви сини цветове. Можеше да си ги представи, ако се съсредоточеше достатъчно. Нещо отворено, почти като чашка, с оформени като сърчица листа.

„Сигурно съм виждал подобни растения някъде“ — каза си той и се обърна към вратата. Беше двойна, с тежка резба, дълги сводести стъклени панели от двете страни и прозорец с формата на полумесец отгоре. Той прокара пръсти по вратата и усети как старото му вълнение се завръща.

— Добре дошъл у дома, Дик — произнесе той високо и отвори.

Фоайето беше същото, каквото го помнеше. Просторен под от борово дърво, величествен таван. Двоен венец от красиви гипсови цветя оформяше розетката на тавана. Вероятно в отминалите дни там бе висял тежък кристален полилей. Единственото, което се виждаше сега, бе електрическа крушка, увиснала на дълга жица. Радостното бе, че крушката светна, когато Диклън натисна ключа за осветлението.

Най-впечатляващо беше стълбището, което се издигаше елегантно нагоре до втория етаж, където завиваше наляво и надясно към всяко крило.

А за какво на един ерген, който засега не възнамеряваше да променя статута си, му бяха нужни две крила, бе неуместен за момента въпрос.

Перилата бяха покрити със сива прах, но когато потърка пръст в тях, Диклън усети гладкото дърво отдолу. Колко ли ръце бяха докосвали изящния парапет? Колко пръсти го бяха галили нежно като него? Подобни въпроси го вълнуваха и привличаха още по-силно към къщата.

Същите тези въпроси го накараха да се качи енергично по стълбите, оставил външната врата отворена, докато багажът му все още чакаше в колата.

Сигурно навремето стълбите са били покрити с пътеки. Вероятно килимите са били тъмночервени, украсени с богати шарки. Подовете, перилата и масите са били лъскани фанатично с восък, докато заблестят като кристалните полилеи.

А на приемите жени в ослепителни рокли, самоуверени и стилни, са слизали елегантно по стълбите. Някои от мъжете сигурно са се събирали в билярдната зала, използвайки играта като извинение да запалят пурите си и да побъбрят за политика и финанси.

Слугите са бързали нагоре-надолу, безшумни и почти невидими, стъквали са огъня, разчиствали са чашите и са изпълнявали нарежданията.

На площадката Диклън бутна един от дървените панели. Скритата врата бе замаскирана умело в стената под избелели тапети. Не знаеше откъде бе разбрал, че тук има врата. Вероятно някой му бе споменал за нея.

Той надникна в мрачния, влажен коридор. Реши, че това е част от лабиринта на слугинските помещения. Семейството и гостите не биха искали прислугата да им се мотае из краката. Добрият прислужник не оставяше следи от работата си, а изпълняваше задълженията си тихо и дискретно.

Диклън се намръщи и присви очи, за да вижда по-добре. Откъде ли пък му бе дошла тази мисъл? От майка му? Не. Колкото и снобски да се държеше от време на време, тя никога не би казала нещо толкова помпозно.

Той сви рамене и затвори вратата. Щеше да проучи района друг път, когато си носеше фенер и торбичка с храна.

Тръгна надолу по коридора, като надничаше през вратите. Празни стаи, пълни с прах, миризма на влага и сива светлина от дъждовния ден. По някои от стените все още имаше тапети, други приличаха на оголени скелети.

Всекидневната, кабинетът и, разбира се, билярдната зала, които си бе представял, както и старият махагонов бар все още си бяха на мястото.

Той се заразхожда около него, като докосваше дървото, клякаше и оглеждаше изработката.

Беше се влюбил в дървото в гимназията. До днес това бе най-дългата му любов. През лятото бе започнал работа като дърводелец, макар семейството му да бе възразило. Той самият обаче не харесваше идеята да прекара дългите летни дни затворен в адвокатската кантора като чиновник и искаше да работи на открито, да подобри фигурата и тена си.

Онова лято бе един от малкото случаи, в които баща му бе успял да надделее над майка му и бе застанал на негова страна.

Доволният Диклън се сдоби с чудесен тен, безброй мазоли, мехури и болки в гърба. И се влюби в строителството.

Всъщност не толкова в строителството, колкото във възстановяването. В грижите за нещо, което вече бе създадено, в ремонтирането и реставрирането му.

Нищо друго не му бе доставяло такова удоволствие. Имаше дарба за това. Бригадирът му, едър, симпатичен ирландец, му го бе казал. Добри ръце, добри очи, добър мозък. Диклън никога не забрави онова прекрасно лято. Оттогава не бе преживявал толкова хубави дни.

Но може би сега отново щеше да изпита същото задоволство. Определено не му беше достатъчно да живее с мисълта, че всеки ден прави онова, което е приемливо или се очаква от него.

С нарастващо удоволствие и нетърпение той се върна към проучването на къщата си.

На вратата на балната зала спря и се ухили.

— Уха! Страхотно! — извика Диклън.

Гласът му отекна в празното помещение. Изпълнен с радост, той бързо влезе вътре. Подът беше мърляв, издраскан и покрит с петна. Части от него бяха повредени там, където някой бе издигал допълнителни стени, за да раздели залата, а после друг ги бе съборил.

Но той можеше да поправи щетите. Някакъв кретен беше боядисал в жълто оригиналните гипсови стени, но той щеше да оправи и това.

Поне бяха оставили тавана на мира. Гипсовата розетка беше великолепна, сложен венец от цветя и плодове. Имаше нужда от ремонт и добър майстор. Щеше да си намери такъв.

Диклън отвори прозорците към терасата. Занемарената джунгла на градината се разпростря пред очите му. Тухлените пътеки бяха разбити и сред тях растяха бурени. Но вероятно навън имаше истинско съкровище от хубави растения. Щеше да си намери добър градинар, но и той самият щеше да поработи върху пущинака.

Повечето външни постройки представляваха мизерни развалини. Виждаха се част от комин и покритата с бръшлян стена на къщичката на работниците, както и изронените тухли и ръждясалият покрив на стария гълъбарник — креолските плантатори бяха отглеждали много гълъби.

Диклън бе получил само три акра с къщата, така че вероятно някои от другите постройки, принадлежали на плантацията, в момента се рушаха в чужди земи.

Но пък той си имаше дървета. Прекрасни дървета. Старите дъбове, които ограждаха алеята, бяха покрити с мъх, а дебелите клони на висока топола се люлееха от силния вятър като праисторическо чудовище.

Някакво цветно петно привлече вниманието му и го накара да излезе навън в дъжда. Нещо цъфтеше. Висок храст с тъмночервени цветове. Какво, по дяволите, цъфтеше през януари? Диклън реши, че трябва да попита Реми за това.

Той затвори очи за момент и се вслуша. Не чуваше нищо, освен плющенето на дъжда по покрива, дърветата и земята.

Беше постъпил правилно. Все пак не беше луд. Чувстваше, че това място му принадлежи, а ако не беше прав, какво от това? Щеше да си намери друго. Поне най-после бе събрал енергията да започне да търси.

Диклън се обърна и тръгна през балната зала към семейното крило, за да огледа петте спални.

Осъзна, че си тананика тихичко, докато оглежда първата.

„След края на бала, след настъпването на сутринта… След като танцьорите си тръгнат, след като звездите угаснат…“

Той спря и погледна през рамо, сякаш очакваше да види някого зад гърба си. Това пък откъде се бе появило? Мелодията, думите… Диклън разтърси глава и се стегна.

— От балната зала, идиот такъв — наруга се той. — Мислиш за балната зала и започваш да си пееш бални мелодии. Странно е, но не е смахнато. А и да си говориш сам, не означава, че си луд. Много хора го правят.

Вратата към стаята отсреща бе затворена. Макар да очакваше скърцане на панти, звукът все пак го накара да потръпне.

Това неприятно чувство бе последвано незабавно от силно учудване. Можеше да се закълне, че усеща аромат на парфюм. Цветя. Лилии. Сватби и погребения. За момент си представи цветята, красиви и снежнобели, във висока кристална ваза.

Следващото му чувство бе раздразнение. Беше изпратил малко мебели преди пристигането си, включително спалнята си. Хамалите я бяха оставили в погрешна стая, макар да им бе дал изрични инструкции. Искаше да се настани в голямата спалня в ъгъла, която гледаше към градината, езерото и алеята с дъбовете.

А сега трябваше да се примири с тази стая или да влачи самичък мебелите.

Ароматът на лилии беше невероятно силен, почти замайващ. Диклън объркано осъзна, че това дори всъщност не бяха неговите мебели. Леглото беше огромно, с балдахин от тъмносиня коприна. Имаше красив гардероб, покрит с дърворезба, и висок скрин. Той долови миризмата на восък въпреки аромата на лилиите. Видя цветята във високата кристална ваза, поставена на тоалетката, чиито крака бяха извити като шии на лебеди. Столът беше изящен и крехък, а седалката му представляваше красив гоблен от сини и червени рози.

Сребърни четки и златна брошка с крилца с емайлиран часовник в нея. Дълги сини завеси. Газови аплици с мека светлина. Бяла женска роба, метната на облегалката на синьо кресло.

Свещници на полицата над камината и снимка в сребърна рамка.

Диклън видя всичко ясно като на снимка. Преди мозъкът му да успее да регистрира гледката, той вече гледаше празната стая, зад чиито прозорци се лееше проливният дъжд.

— Мили Боже — изстена той и се хвана за вратата, за да запази равновесие. — Какво, по дяволите…

Пое си дълбоко дъх. Наоколо нямаше нищо, освен влага и прах.

„Представям си — помисли си той. — Просто си представям как е изглеждала стаята.“ Не беше видял, нито помирисал нищо. Очевидно очарованието и духът на мястото му бяха подействали.

Но не успя да се принуди да пристъпи през прага.

Затвори вратата и тръгна право към ъгловата стая. Мебелите му бяха там, както бе наредил, и видът им го облекчи и успокои.

Доброто старо легло в стил „Чипъндейл“ с великолепната си табла. Единственото нещо, за което винаги бе единодушен с майка си, бе любовта към антиките, уважението към уникалната им изработка и история.

Беше купил леглото, след като двамата с Джесика отмениха сватбата. Е, добре де, той я беше отменил, призна си Диклън с обичайното чувство за вина. Беше искал да започне на чисто, затова бе потърсил и закупил мебелите за спалнята си.

Беше избрал ергенския скрин не само защото изглеждаше, че ще си остане такъв дълго време, но и защото хареса стила му, късите, извити крака и тайните отделения. Шкафът бе подбран специално, за да скрие телевизора и стереоуредбата му, а елегантните лампи „Деко“, тъй като обичаше смесицата на стилове.

Видът на мебелите му в просторната стая с елегантна камина от тъмнозелен гранит, сводести прозорци, леко избелели тапети и тъжно очукан под го успокои.

Съседната гардеробна го накара да се усмихне. Сега се нуждаеше само от личен прислужник, фрак и бяла папионка. Диклън потръпна леко, когато видя банята, модернизирана по някое време през седемдесетте и боядисана в яркозелено, и закопня за горещ душ.

Реши да се поразходи набързо из третия етаж, а после да изпробва кошмарната зелена вана.

Отправи се нагоре. Мелодията отново зазвуча в главата му — лек и приятен валс. Е, поне щеше да му прави компания, докато Реми се появи.

„Много надежди се стопиха след бала…“

Тук стълбището беше по-тясно. Очевидно този етаж бе предназначен за децата и слугите, които не се нуждаеха от лукс.

Реши да остави слугинското крило за по-късно и да разгледа детската стая, склада и тавана.

Протегна се към месинговата дръжка на вратата, потъмняла от времето. Ледено течение, което сякаш прониза костите му, се понесе по коридора. Диклън изненадано забеляза как дъхът му излиза на облачета.

Когато стисна дръжката, внезапно усети да му се повдига. Обля го ледена пот. Зави му се свят.

Изпита толкова силен страх, че му се прииска да побегне с писъци. Вместо това отстъпи назад и се облегна на стената. Ужасът го задушаваше като ръцете на убиец.

„Не влизай там. Не влизай там.“

Откъдето и да се бе появил гласът в главата му, той бе склонен да се вслуша в него. Беше чувал слуховете, че къщата е обитавана от духове, но нямаше нищо против.

Или поне досега бе смятал, че няма нищо против.

Но идеята да отвори вратата и да застане срещу онова, което го очакваше от другата страна, му се стори налудничава. Не и на празен стомах. Не и след десетчасово шофиране.

— Бездруго само си губя времето — каза той на глас. — Би трябвало да разтоваря колата, да си прибера багажа.

— С кого говориш, скъпи?

Диклън подскочи като баскетболист под коша и едва успя да сдържи писъка си.

— По дяволите, Реми! Изкара ми акъла!

— Ти си човекът, който стои и си говори с някаква врата. Аз извиках няколко пъти, докато се качвах, но предполагам, че не си ме чул.

— Очевидно не съм.

Диклън се облегна отново на стената, пое си дъх и се загледа в приятеля си.

Реми Пейн имаше отраканата хубост на мошеник. Беше направо роден за адвокатската професия. Хитър, умен, с весели сини очи и широка уста, която можеше да се разтегне в обезоръжаваща усмивка и да те накара да повярваш на думите му, макар да долавяш, че те баламосва.

Беше леко кльощав, макар да имаше апетита на слон. В колежа носеше тъмнокестенявата си коса като лъскава грива над яката си. Сега бе подстриган късо.

— Мислех, че каза няколко часа.

— Толкова и минаха. Почти два часа и половина. Добре ли си, Дик? Изглеждаш ми изнервен.

— Вероятно дългото шофиране е виновно за това. Господи, толкова се радвам да те видя.

— Крайно време беше да го кажеш — ухили се Реми и прегърна приятеля си. — Хей, момче, явно си поспортувал доста. Я се обърни да ти видя задника.

— Идиот такъв! — плесна го Диклън по гърба. — Кажи ми нещо — помоли той, като се отдръпна назад. — Наистина ли съм се побъркал?

— Разбира се. Но пък ти винаги си бил побъркан. Хайде да слезем долу и да пийнем по нещо.

Настаниха се на пода на онова, което навремето е било стаята за джентълмени, и сложиха пред себе си кутия с пица и бутилка „Джим Бийм“.

Първата глътка бърбън затопли приятно стомаха на Диклън. Пицата беше вкусна и гореща и го накара да реши, че странните чувства, които бе изпитал, се дължаха на умора и глад.

— Дълго ли възнамеряваш да живееш по този начин, или ще си купиш един-два стола? — попита Реми.

— Нямам нужда от столове — отвърна Диклън, като взе бутилката от него и отпи щедра глътка. — Поне не засега. Искам първо да пооправя малко. Имам си мебели в спалнята, може да сложа маса в кухнята. Но ако започна веднага да купувам мебели, само ще ми пречат, докато ремонтирам къщата.

Реми се огледа наоколо.

— Като гледам в какво състояние е, ще се нуждаеш от инвалидна количка, преди да приключиш с ремонта.

— Става дума най-вече за козметичен ремонт. Хората, които са живели тук последни, са свършили доста работа. Изглежда са възнамерявали да превърнат мястото в лъскав хотел или нещо подобно. Минали цели шест месеца преди да се откажат. Вероятно са им свършили парите.

Реми повдигна вежди, прокара пръст по пода и огледа дебелия слой прах.

— Жалко, че не можеш да продадеш цялата тази мръсотия. Щеше да станеш неприлично богат. О, забравих. Ти вече си неприлично богат. Как е семейството ти?

— Както винаги.

— Сигурно си мислят, че горкото им момче е мръднало.

— О, да. Може и да са прави, но на мен така ми харесва. Ако бях изкарал още едно дело или събрание, щях да се удавя.

— Корпоративното право те скапа, скъпи — отбеляза Реми, като облиза соса от пръстите си. — Трябваше да опиташ с наказателното. То раздвижва кръвта. Само кажи и утре ще се захванем за работа заедно.

— Благодаря за идеята. Очевидно още не си се отказал от нея.

— Така си е. Обичам хитрите уловки, сложните думи и борбата. Всяко едно дяволско нещо от работата — поклати глава Реми и взе бутилката. — А ти никога не си ги обичал.

— Така е.

— Как можеш да загърбиш всички онези години в Харвард? Така ли ти казват вашите?

— Да, заедно с още няколко неща.

— Грешат. Знаеш го, Дик. Не захвърляш нищо. Просто се захващаш с нещо различно. Успокой се и му се наслаждавай. Вече си в Ню Орлиънс или поне достатъчно близо. Тук я караме по-леко. Скоро ще те накараме да забравиш, че си янки. Ще затанцуваш кажунските танци и ще ядеш червен боб и ориз в деня за пране.

— Да, възможно е да стане.

— Ела в града, когато се настаниш. Двамата с Ефи ще те заведем на вечеря. Искам да се запознаеш с нея.

Реми бе свалил вратовръзката и сакото си и бе навил ръкавите на адвокатската си синя риза. Диклън си помисли, че с изключение на косата приятелят му не изглеждаше по-различен от дните, когато двамата бяха в Харвард и поглъщаха пици с бърбън.

— Наистина ли ще го направиш? Ще се ожениш ли?

Реми въздъхна.

— Дванадесети май. Ще си седна на задника, Дик. Тя е точно това, което искам.

— Библиотекарка — учудено каза Диклън. — Ти и библиотекарка.

— Специалист по проучванията — поправи го Реми и се засмя. — Най-хубавият книжен плъх, който някога съм виждал. И е много умна. Луд съм по нея, Дик. Направо съм откачил.

— Радвам се за теб.

— Все още ли се чувстваш виновен за… как й беше името? Дженифър?

— Джесика — отвърна Диклън и отпи намръщено от бутилката. — Няма начин да не се почувстваш виновен, ако отмениш сватбата си три седмици преди съдбовната дата.

Реми сви рамене.

— Може и така да е, но щеше да се чувстваш по-зле, ако се беше оженил.

— Вярно е — потвърди той, но сивите му очи запазиха виновния си поглед. — Мисля, че Джесика щеше да се чувства по-добре, ако се бяхме оженили, а после развели на следващия ден. Цялата история й се отрази доста тежко. В момента се вижда с братовчед ми Джеймс.

— Джеймс… Джеймс… Кой беше той? Онзи, дето пищи като момиче, или онзи, дето прилича на Дракула?

— Нито един от двамата — отвърна Диклън и се усмихна леко. — Джеймс е идеалният. Пластичен хирург, играч на поло, колекционер на марки.

— Нисък, с почти невидима брадичка и силен акцент на янки.

— Точно той, но брадичката му вече се вижда. Присадиха му я. Според сестра ми нещата между Джесика и него изглеждали доста сериозни, а аз точно това съм бил заслужавал.

— О, по дяволите, тогава нека сестра ти се ожени за Дженифър.

— Джесика — поправи го Диклън автоматично. — И аз й казах същото — добави той, като размаха бутилката бърбън. — После не ми говори две седмици. Не че това не беше облекчение за мен. В момента не съм особено популярен в семейство Фицджералд.

— Знаеш ли какво, Дик? Като се имат предвид обстоятелствата и всичко друго… майната им.

Диклън се засмя и подаде бутилката на Реми.

— Да пием за това.

Взе си парче пица от кутията и продължи:

— Искам да те питам нещо за това място. Проучих част от историята му още когато дойдохме тук за първи път.

— Да, когато се препъвахме наоколо като пияни дръвници.

— Да. А това сигурно ще ни се случи отново, ако продължим с бърбъна. Както и да е, знам, че къщата е била построена през 1879, след като оригиналната постройка изгоряла в необясним пожар, вероятно запален по политически причини.

— Виновна е била агресивната война на Севера, синко — ухили се Реми и размаха предупредително пръст. — Не забравяй от коя страна на линията Мейсън-Диксън си проснал северняшкия си задник в момента.

— Прав си. Съжалявам. Та семейство Мане купило евтино земята и построило сегашната къща. Отглеждали захар и памук и си живели чудесно около двадесет години. Имали двама синове, които починали млади. После умрял и старецът, а жена му удържала още известно време, преди да получи инфаркт в съня си. Нямало наследници. Съществувала някаква внучка, но тя била лишена от завещание. Къщата била обявена на търг и оттогава я прехвърлят от ръка на ръка. През повечето време си е стояла празна.

— Е, и?

Диклън се наведе напред.

— Вярваш ли, че тук има духове?

Реми стисна устни и грабна последното парче пица.

— И целият този урок по история беше само прелюдия към въпроса ти? Леле, от теб наистина би излязъл страхотен южняшки адвокат. Разбира се, че тук има духове — весело каза той и захапа пицата. — Ако една къща стои от толкова дълго време и си няма духове, значи е съвсем скапана работа. А за внучката, която спомена… По майка била Рус. Знам го, защото съм четвърти или пети братовчед на семейство Симон, а те произхождат от този род. Мисля, че момиченцето било отгледано от родителите на майка си, след като милата му майчица изчезнала с някакъв мъж. Така поне се говори. Не помня какво е станало с баща й, но другите сигурно ще си спомнят, ако това те интересува. Знам, че Анри Мане, жена му Жозефин, и другият им син, не помня името му, са умрели в тази къща. Ако поне един от тях няма смелостта да се появи тук като призрак, значи са били големи скапаняци.

— От естествена смърт ли са умрели?

Реми се намръщи любопитно.

— Доколкото знам, да. Защо?

— Не знам — отвърна Диклън, като едва потисна потръпването си. — Вибрации.

— Искаш ли да повикаме някой да прочисти мястото? Малко вуду, няколко магии? Или пък да повикаме духа на кратък разговор? На всеки ъгъл в града можеш да си намериш вещица или ясновидка.

— Не, благодаря.

— Е, уведоми ме, ако решиш да направиш нещо по въпроса — намигна му Реми. — Ще те свържа с човек, който ще ти направи страхотно шоу.

По-късно Диклън реши, че не иска шоу. Желаеше единствено горещ душ и да си легне. „Джим Бийм“ бе затоплил кръвта му приятно и той се залови да влачи кашони, а после се зарови из тях да търси чаршафи и кърпи. Отнесе горе нещата, които му бяха необходими за през нощта.

Доброто старо католическо чувство за вина, а не нуждата от ред, го накара да си оправи леглото. Той си достави удоволствие с десетминутен душ, после се пъхна в чистите чаршафи под звука на непрестанния дъжд.

След тридесет секунди вече спеше.

Плачеше бебе. Това въобще не му се стори странно. Всички бебета плачат посред нощ, а и винаги когато си поискат. Плачът звучеше повече нервно и раздразнено, отколкото разтревожено.

Някой трябваше да отиде и да го вземе на ръце. Или да направи онова, което хората правеха с плачещите бебета. Да го нахрани. Да му смени пелените. Да го полюлее.

Когато той самият се будеше като дете от кошмарите си, майка му или гувернантката му, а понякога дори и баща му, идваха да го погалят по главата и да поседят при него, докато се успокои.

Но бебето не беше уплашено, а гладно.

Тази мисъл също не му се стори странна. Просто някак си знаеше това.

Но му се стори адски странно да се събуди облян в пот и да открие, че стои на третия етаж пред вратата с потъмнялата месингова дръжка.