Полунощ в стаята на сенките

Глава 5

Мане Хол

2 януари 1900

Това бяха лъжи. Жестоки, противни лъжи. Не можеше да повярва, че неговата сладка Аби го е напуснала и дори е изоставила детето си.

Люсиен седеше на крайчеца на леглото, потънал в замайването, което го бе обзело откак се прибра у дома преди два дни. Прибра се у дома и откри, че жена му е изчезнала.

Друг мъж. Така му казаха. Стар любовник, с когото се срещала тайно винаги когато Люсиен отивал в Ню Орлиънс по работа.

Лъжи.

Той беше единственият. Беше се оженил за ангел и бе завел девственица в брачното легло.

Нещо й се беше случило. Той се загледа в брошката с часовника, която й беше подарил, когато я помоли да се омъжи за него. Случило й се бе нещо ужасно.

Но какво? Какво можеше да я накара да напусне къщата през нощта?

Болен роднина?

Не, случаят не беше такъв. Та нали той самият бе препуснал като луд към блатото, за да разпитва семейството и приятелите й какво е станало с нея.

Дори и в момента хората я издирваха по пътищата, в блатото и из полята.

Но слуховете и клюките вече се носеха над реката.

Младата съпруга на Люсиен Мане бе избягала с друг мъж. И той чуваше шепота.

„Какво можеше да се очаква от нея? Кажунски боклук. Най-вероятно бебето й е заченато в блатото и е представено за негово.“

Ужасни, гнусни лъжи.

Вратата се отвори. Жозефин дори не си даваше труда да почука от учтивост. Мане Хол й принадлежеше. Сега и завинаги. Влизаше, където и когато си поиска.

— Люсиен.

Той се завъртя.

— Намериха ли я?

Още не бе сменил изцапаните си от издирването дрехи. По мръсното му лице просветна надежда.

— Не — отговори Жозефин, като рязко затвори вратата зад гърба си. — Нито пък ще я намерят. Вероятно в момента ти се присмива отнякъде заедно с любовника си.

Жозефин бе готова едва ли не да повярва на думите си. Бездруго скоро всички щяха да повярват напълно в тях.

— Аби не е избягала — възрази Люсиен.

— Ти си глупак. Прояви се като такъв, когато се ожени за нея, и си остана такъв — сгълча го тя, като се приближи до гардероба и го отвори. — Не виждаш ли, че някои от дрехите й липсват? Не ти ли каза същото и прислужницата й?

Люсиен виждаше само синята бална рокля, с която Аби толкова се гордееше.

— Прислужницата греши — отвърна той с разтреперан глас.

— Ти грешиш. Ами бижутата й? — попита Жозефин, като взе кожената кутия от рафта и вдигна капака. — Къде са перлите, които й подари за Коледа? Къде е диамантената гривна, която й купи, когато роди детето?

— Някой ги е откраднал.

Жозефин изсумтя отвратено и хвърли кутията на леглото.

— Взела е най-лъскавите неща. Момиче като нея вижда само блясъка. Тя те омагьоса, изложи семейството и името ти, а сега вече посрами всички ни.

— Не! — извика той, като затвори очи. — Тя не би ме оставила. Не би оставила Мари Роз.

— Колкото и да е обичала детето, съмнявам се, че и тя и любовникът й са искали да се натоварят и с бебе. А и откъде си сигурен, че детето въобще е твое?

Бузите му се зачервиха от ярост.

— Как можеш да ми зададеш подобен въпрос? Живя тук с нея цяла година, а сега говориш такива неща за нея!

Жозефин си помисли студено, че семето на съмнението все пак бе посято. А тя щеше да му помогне да разцъфти.

— Живях тук с нея, но не бях заслепена от похот, нито пък омагьосана като теб. Ти си почти толкова виновен, колкото и тя. Ако беше задоволявал апетитите си като другите мъже, ако й беше платил и подарил няколко дреболии, нямаше сега да сме изправени пред такъв скандал.

— Да й платя! Като на курва? Както Жулиен плаща? — изкрещя Люсиен и пристъпи напред разтреперан от ярост. — Жена ми не е курва!

— Тя те използва — злобно прошепна Жозефин. — Отне достойнството ти и опетни нашето. Влезе в този дом като слугиня, а го напусна с плячката от измамата си. Като крадец през нощта. И остави бебето си да плаче зад гърба й.

Жозефин хвана сина си и го разтърси.

— Опита се да промениш нещо, което не може да бъде променено. Очакваше прекалено много от нея. Тя никога не можеше да стане господарка на Мане Хол. Е, поне имаше достатъчно разум да го разбере. А сега, след като вече я няма, ще си държим главите изправени, докато клюките замрат. Ние сме семейство Мане и ще преживеем и това.

Жозефин се обърна и тръгна към вратата.

— Очаквам да добиеш по-представителен вид и да се присъединиш към семейството за вечеря. Животът ни бе разстроен за прекалено дълго време.

Останал сам, Люсиен седна на леглото с брошката в ръка и заплака.

— Трябва да ти призная, момче — каза Реми, като се завъртя из кухнята, сложил ръце на кръста си. — Създал си страхотна бъркотия тук.

— Ела след няколко седмици — обади се Диклън от трапезарията, където бе установил дърводелската си работилница.

Ефи повдигна крайчеца на найлона.

— Подът ще стане великолепен. Сега е като празно платно — рече тя, като се огледа наоколо. — Диклън го е изчистил, за да може да сътвори подходящата картина.

— Ефи, зарежи този глупак и ела да живееш при мен.

— Престани да сваляш момичето ми — извика Реми, като се приближи до вратата.

Диклън стоеше до електрическия трион, закачил колан с инструменти на кръста си и дърводелски молив зад ухото си. Реми реши, че приятелят му не се е бръснал поне от три дни. А пък работническият гащеризон ужасно му отиваше.

— Искаш ли да свърша нещо, или просто да стоим тук и да се възхищаваме на мъжествения ти вид? — попита Реми.

— Определено мога да използвам един-двама работници — отвърна Диклън, като прокара триона по дървото, вдигна облак прах от стърготини и го изключи, преди да погледне Реми. — Готов ли си?

— Разбира се — кимна Реми и прегърна Ефи. — Ще си изкараме бирата.

Четири часа по-късно седнаха на терасата пред прясно боядисаната кухня. Ефи, издокарана в старата джинсове риза на Диклън, имаше петна от боя по носа си. Бирата беше студена и пенлива, а от стереото се носеше бавен блус.

Докато вадеше последната треска от палеца си, Диклън реши, че животът определено е добър.

— Какъв е онзи храст, който цъфти там? — махна той към съсипаната градина.

— Камелия — отговори Ефи. — Градината ти е истински грях, Дик.

— Знам. Трябва да се заема с нея.

— Не можеш да се заемеш с абсолютно всичко. Трябва да повикаш човек, който разбира от тази работа.

— Големия и Малкия Франки ще свършат работата вместо теб — каза Реми, като отпи солидна глътка бира. — Те двамата се справят много добре.

— Семеен бизнес? — попита Диклън, който винаги се бе доверявал на семейния бизнес. — Баща и син?

— Брат и сестра.

— Брат и сестра? И двамата се казват Франк?

— Да. Баща им, Франк К. — съкратено от Ксавие, имал невероятно самочувствие. Кръстил и двете си деца на себе си. Ще ти дам телефона им. Кажи им, че Реми ги е препоръчал.

— Ще отида да се поизмия — каза Ефи, като погледна изцапаните си с боя ръце. — Може ли да се помотая из къщата после?

— Сладурче — отвърна Диклън и целуна ръката й. — Можеш да правиш всичко, което си поискаш.

— Добре, че аз я срещнах първи — отбеляза Реми, когато Ефи влезе вътре.

— Дяволски си прав.

— Но ми се струва, че мислите ти са съсредоточени върху друга жена, като гледам колко често насочваш очи към блатото.

— Не мога да притежавам Ефи, освен ако не те убия, затова ухажвам мис Одет. Това е доказателство за приятелското ми отношение към теб.

— Да, така си е — захили се Реми и се облегна на лакти. — Лена кара мъжете да се оживят и да започнат да си мислят разни интересни неща.

— Имаш си момиче.

— Това не означава, че мозъкът ми е спрял да работи. Но не се тревожи, Ефи е единственото, което искам — въздъхна той доволно. — Освен това ние с Лена си имахме своите моменти преди години.

— Какво искаш да кажеш? — извика Диклън, като остави бирата и се вторачи в приятеля си. — Ти и Лена? Ти… и Лена?

Реми намигна.

— В едно горещо страстно лято. Трябва да е било преди около петнадесет години. Бях на седемнадесет, току-що завършил гимназията. Значи Лена е била на около петнадесет. Прекарахме няколко незабравими вечери на задната седалка на старото ми камаро.

Реми забеляза мрачния поглед на Диклън.

— Хей, аз и нея видях първи. Бях луд по това момиче в продължение на шест месеца. Мислех, че ще умра, ако не я притежавам. Знаеш как е, когато си на седемнадесет.

— Да. А и знам как е, когато си на тридесет и една.

Реми се засмя.

— Ухажвах я, подскачах около нея, ближех подметките й. Водех я на кино и на разходка. Заведох я и на абитуриентския си бал. Господи, колко беше великолепна! А в една лунна юнска нощ най-после й свалих дрехите на задната седалка на камарото. Беше й за първи път — добави той и бързо погледна Диклън. — Нали знаеш, една жена никога не забравя първия. Е, аз ти разчистих пътя, скъпи.

— Мисля, че бих могъл да се справя по-добре от един загорял тийнейджър — каза Диклън, макар да си признаваше, че Лена го кара да се чувства като такъв. — И какво стана между вас?

— Отдалечихме се. Аз отидох да уча на Север, а тя остана тук. Треската премина и станахме добри приятели. Ние сме само приятели, Дик. Тя е един от любимите ми хора.

— Схванах предупреждението. Да не искаш всички момичета за себе си, Реми?

— Не, просто не искам двама от най-близките ми приятели да се наранят един друг. И двамата сте натоварени с доста багаж.

— Знам къде да складирам моя.

— Може и така да е. Господ знае, че и Лена прави възможното да държи своя заключен на тавана. Майка й… — Реми замълча рязко, когато Ефи изпищя.

Той скочи на крака и бирата му се разля по пода. Изфуча през кухненската врата пред Диклън, като викаше името на Ефи.

— Горе — извика Диклън, като зави наляво и се втурна към стълбите. — Тя е на горния етаж.

— Реми! Реми! Ела бързо!

Ефи седеше на пода, обвила ръце около себе си, и се хвърли в прегръдките на Реми в мига, когато той коленичи до нея.

— Бебчо, какво стана? Нарани ли се?

— Не, не, видях… — тя зарови лице в рамото му. — Ей там… на леглото…

Диклън погледна отворената врата. Единственото легло там можеше да бъде само онова, което той си бе представял. В момента виждаше само стъпки в праха, там, където Ефи бе влязла в стаята. Слънцето огряваше дървения под и избелелите тапети. Нямаше нищо друго.

— Какво видя, Ефи? — попита я Диклън.

— На леглото. Лицето на една жена. Мъртва.

— Бебчо — обади се Реми и също огледа стаята. — Там няма нищо. Виж. Няма абсолютно нищо.

— Но аз видях…

— Кажи ми какво видя — коленичи Диклън до нея. — Какво видя?

— Видях… — потрепери Ефи, после решително стисна устни. — Помогни ми да стана, Реми.

Макар лицето й да бе мъртвешки бледо, тя стана и пристъпи до вратата.

— Ефи, скъпа, трепериш. Хайде да слезем долу.

— Не, не. Чакай.

Очите й бяха ококорени, а сърцето й продължаваше да бие лудо, докато оглеждаше стаята.

— Не е възможно да съм видяла нещо. Стаята е празна. Просто една празна стая. Сигурно съм си въобразила…

— Голямо легло? Син балдахин? Скрин и бюро? Дамска тоалетка и синьо кресло? Газови лампи, свещи на полицата на камината и снимка в рамка?

— Откъде знаеш какво съм видяла?

— Защото и аз го видях. Първия ден, когато пристигнах тук. И усетих аромат на лилии.

— Бели лилии във висока ваза — продължи Ефи, а по бузата й се плъзна сълза. — Стори ми се странно и много мило, че държиш цветя тук. После се запитах как си ремонтирал стаята толкова бързо и красиво и защо не ни спомена за това. Влязох вътре и я видях на леглото. Съжалявам. Имам нужда от малко въздух.

Без да каже и дума, Реми я взе на ръце.

— Героят ми — промърмори тя, докато той я носеше надолу по стълбите.

— Ужасно ме изплаши, скъпа. Диклън, донеси малко вода на момичето ми.

В продължение на няколко секунди Диклън остана вторачен в стаята, после тръгна надолу след приятелите си.

Наля чаша вода и я занесе на терасата, където Ефи бе седнала в скута на Реми.

— Е, какво мислиш за духовете сега? — попита той.

Ефи пое чашата и отпи, като наблюдаваше Диклън внимателно.

— Въобразила съм си.

— Бяла роба на креслото. Сребърни четки за коса. Златна брошка с емайл.

— Брошка с часовник — тихо добави тя и потрепери. — Не мога да го обясня.

— Можеш ли да ми разкажеш за жената?

— Лицето й беше изранено и окървавено. О, Реми!

— Спокойно — погали я той по косата и я придърпа към себе си. — Недей да мислиш за нея. Остави я, Диклън.

— Не, няма нищо.

Ефи си пое дълбоко дъх, облегна глава на рамото на Реми и прикова очи в Диклън.

— Ужасно е странно. Страшно и странно. Мисля, че беше млада, но не съм сигурна. Тъмна коса. Тъмна, гъста и къдрава коса. Дрехите й… нощницата й беше разкъсана. По врата й имаше ужасни синини, като… като че ли беше удушена. Знаех, че е мъртва. Изпищях и отстъпих назад. Краката ми се подкосиха.

— Трябва да разбера коя е била тя — заяви Диклън. — Сигурно има начин да разберем коя е била. Член на семейството? Прислужница? Гостенка? Ако една млада жена е умряла тук насилствено, някъде трябва да има документи за това.

— Мога да извърша известни проучвания — усмихна му се леко Ефи. — Все пак това ми е работата.

— Ако е имало убийство, все трябваше да чуем някоя история през годините — отбеляза Реми. — А аз никога не съм. Скъпа, ще те отведа у дома.

— Няма да възразя — кимна Ефи, като се протегна и докосна ръката на Диклън. — Ела с нас. Не знам дали е разумно да оставаш тук.

— Трябва да остана. Искам да остана.

„Трябва да съм си тук“ — помисли си Диклън, когато остана сам и грохотът на чука му отекна в трапезарията. Не само реставрираше къщата, но и я превръщаше в свой собствен дом. Ако убитото момиче беше част от него, значи имаше някаква връзка и със самия Диклън.

Искаше му се да узнае името и историята й. Откъде беше? Защо бе умряла? Може би му беше писано да дойде тук и да научи тези неща.

Образите и усещанията, които бяха прогонили предишните собственици, щяха да го задържат тук.

Той можеше да живее с духовете. Но нямаше да се успокои, докато не ги опознаеше.

Но когато най-после приключи с работата и си легна, Диклън остави лампите да светят.

През следващите няколко дни бе прекалено зает, за да мисли за духове или да ходи насън, или пък дори да се наслади на нощите, които си бе обещал. Електротехникът и водопроводчикът работеха усърдно с бригадите си.

Многобройните хора и шумове из къщата прогониха духовете.

Франк и Франки, които си приличаха като имената си, с мощни рамене и коси с цвят на кал, се мотаеха из градината и издаваха странни звуци на одобрение или отвращение. Малкия Франки изглежда бе мозъкът на фирмата им, тъй като след няколко дни проучване даде оферта на Диклън за разчистването на бурените и храсталаците. Макар да се чудеше дали двамата Франки възнамеряват да се пенсионират с печалбата от работата си тук, Диклън имаше доверие на Реми и ги назначи.

Дойдоха въоръжени с лопати, мотики и огромни ножици. От трапезарията, където се трудеше върху шкафовете, Диклън чуваше ленивите им гласове и глухите удари на инструментите им.

А малко по-късно, когато погледна навън, забеляза, че джунглата изчезваше.

Гипсаджията, когото Одет му изпрати, беше кльощав чернокож на име Тибалд, който съобщи на Диклън, че прадядо му работел навремето за семейство Мане.

Обиколиха къщата, като Тибалд драскаше бележките си в миниатюрно овехтяло тефтерче. Когато стигнаха до балната зала, Тибалд вдигна замечтано очи към тавана.

— Вечно ми се струва, че в главата ми е скрита някаква снимка, за която дори не знам, че е там — каза той. — Никога не успях да свикна с красотата на тези стари места.

— Но си бил тук и преди.

— Да. Семейство Рудикър ме наеха да им свърша част от работата. Хората, от които купихте Мане Хол. Имаха страхотни идеи, но не успяха да ги осъществят. А и бездруго чух, че се готвели да назначат за основната работа някакъв човек от Савана.

— Защо?

Тибалд продължи да се усмихва към тавана.

— Имаха грандиозни идеи и не вярваха, че местните хора могат да ги реализират. Май смятаха, че колкото повече пари похарчат, толкова по-лъскаво ще стане. Нали разбирате какво имам предвид?

— Да, загрях. Аз пък вярвам, че ако наемеш местен човек, той ще е по-заинтересуван от работата. Е, можеш ли да се справиш?

— Аз извърших гипсаджийската работа в Харвест Хауз на улица „Ривър“. Имам снимки в пикапа. Можете да ги видите или направо да отидете в Харвест Хауз и да огледате къщата. Собствениците й устройват светски приеми доста често. Вършил съм доста работа в Ню Орлиънс и Батън Руж. Мога да ви дам няколко имена.

— Хайде да видим снимките.

Само след един поглед върху снимките, които показваха стените, корнизите и розетките преди и след ремонта, Диклън се убеди, че този човек беше художник, и го помоли за оферта. Тибалд му обеща да я приготви до края на седмицата и му протегна ръка.

— Признавам, че с радост бих се захванал с тази бална зала — каза той, като погледна назад към къщата. — Ще работим ли и по третия етаж?

— По-късно.

— Вероятно ще искате да поговорите със сестра ми Луси. Тя чисти къщи.

— Доста далеч съм все още от наемането на икономка.

Тибалд се засмя и извади пакетче дъвка.

— Не, господине, нямах предвид такова почистване — каза той, като предложи дъвка на Диклън. — Говорех за прогонване на духове. В тази къща има доста силни духове — задъвка той замислено. — Особено на третия етаж.

— Откъде знаеш?

— Чувствам дъха им във врата си. Вие не го ли усещате? Когато семейство Рудикър ремонтираха мястото, загубиха двама работници. Хората им просто си излязоха и никога не се върнаха. Може би точно заради това предпочетоха да наемат хора по-отдалеч.

Тибалд сви рамене и добави:

— Вероятно това е причината да не осъществят грандиозните си идеи.

— Знаеш ли какво е станало на третия етаж?

— Не. И не познавам човек, който да знае. Познавам само хора, които не биха се качили горе, колкото и пари да им предложиш. Ако искате да ви свърша някаква работа и на третия етаж, първо ще трябва да звъннете на сестра ми Луси.

Двамата мъже се завъртяха, когато чуха приближаването на кола.

— Това е колата на мис Лена. И мис Одет е с нея — съобщи Тибалд и се ухили широко, когато древното МГ се изравни с пикапа му. — Добър ден, дами — поздрави той, като забърза да отвори вратата на Одет. — Как сте?

— О, благодаря, чудесно, Тибалд. Как е семейството ти?

— Не мога да се оплача.

Лена изскочи от колата, когато Диклън й отвори вратата. Джинсите й бяха съблазнително прилепнали по тялото, а над тях носеше тюркоазна риза.

— Баба реши, че е време да ти дойдем на гости — заяви тя, като огледа частния път и многобройните пикапи. — Какво си направил, скъпи? Да не си си наел цяла армия?

— Само един полк.

Лена ухаеше на жасмин и на страстни нощи. Диклън трябваше да се съсредоточи върху маниерите си или да глътне дъвката.

— Може ли да те разведа из къщата?

— Хм. И до това ще стигнем. Тибалд, да не забравиш да поздравиш Мейзи от мен.

— Ще го направя. А сега трябва да тръгвам. Скоро ще ви донеса офертата, господин Фицджералд.

— Диклън. Ще я очаквам с нетърпение, Тибалд. Мис Одет — поклони се Диклън и пое ръката й.

Одет беше облечена в памучна рокля с цвят на зряла тиква и тъмнозелен пуловер срещу зимния студ. Чорапите й отговаряха на тоалета й.

Ухаеше на лавандула, а гривните и верижките й потракваха. Всичко в нея действаше успокояващо на Диклън.

— Добре дошли в Мане Хол, който не е в най-представителния си вид в момента.

Одет намигна на Лена, когато Диклън й целуна ръка.

— Все пак ще го разгледаме. Чух, че си наел Големия Франк и Малката Франки — каза тя, като кимна към пикапа им. — Добре ли се справят?

— Струва ми се, че вършат чудесна работа. Не знам как — отговори Диклън, като огледа предната градина. — Не ги виждам да правят нищо, но само примигвам и гигантска купчина храсталаци и бурени изчезва. Искате ли да ви разведа из околността?

— С удоволствие. Лена, скъпа, извади бутилките срещу духове от багажника. Ще ги закачим на дъбовете.

— Бутилки срещу духове?

— Държат злите духове настрани — обясни Лена, като започна да вади от багажника бутилки, пълни до половината с вода.

— Трябва ли да се притеснявам от зли духове? — попита Диклън.

— Предпазните мерки никога не са излишни — обясни Одет, като взе две бутилки и тръгна към дърветата.

— Бутилки срещу духове — повтори Диклън замислено, като взе една от тях.

Беше забелязал, че същите бутилки висяха пред къщата на Одет.

— И каква работа вършат?

— Стар вуду номер — отговори Лена. — Потропването им плаши злите духове и ги прогонва.

Диклън чукна двете бутилки една в друга. Звукът беше приятен и не особено заплашителен.

— Вярваш ли във вуду? — попита той.

— Вярвам в предпазните мерки — отговори Лена, като понесе дребната си, но съблазнителна фигурка към баба си.

Независимо дали бяха вуду или обикновени стари шишета, Диклън реши, че му харесват окачени по дърветата. А когато отново чукна двете бутилки, хареса мелодичния им звук.

Беше им нужен почти час да стигнат до къщата и да влязат вътре, тъй като двете жени проведоха дълъг разговор с градинарите, разпитаха ги за семейството им и обсъдиха градината.

Когато най-после влязоха в кухнята, Одет сложи ръце на кръста си и кимна.

— Чудесен цвят. Като добре опечено тесто. Повечето мъже се спират само на бяло. А този цвят подчертава хубавия дървен под.

— Ще мога да инсталирам шкафовете следващата седмица — каза Диклън и махна към трапезарията. — И за тях използвам чам. И стъклени витринки.

Одет се огледа наоколо и прокара ръка по единия шкаф.

— Чудесна работа, Диклън. Имаш талант.

— Благодаря.

— И работата те кара да се чувстваш щастлив.

— Така е. Искате ли да влезем в салона? Там има маса и ще можем да пием чай — покани ги той, като вдигна очи към тавана, когато нещо тежко тупна на горния етаж. — Съжалявам за шума.

— Работата не е тихо нещо. А сега ние с Лена ще се помотаем малко, ако нямаш нищо против. Ще намерим салона сами.

— Не можете да го пропуснете. Това е единствената стая с маса.

— Той е много приятен младеж — отбеляза Одет, когато двете с Лена излязоха от трапезарията.

— Да, такъв е.

— И хубав.

— Много.

— И си пада по теб, скъпа.

Лена се засмя.

— И това е вярно.

— А какво смяташ да направиш по въпроса?

— Все още мисля. Господи, какво място! — възкликна Лена и прокара ръце по стената. — Коридорите са достатъчно широки, за да вкараш колата си вътре. Направо ти се доплаква, като гледаш как са я занемарили.

— Занемарили? Не знам. Струва ми се, че къщата просто е очаквала Диклън. О, това е толкова типично за мъжете — усмихна се тя, когато влязоха в салона. — Да живее само с една маса и два стола. Обзалагам се, че не е ял нищо свястно откак се нанесе тук.

Лена повдигна вежди.

— Бабо, няма да ме накараш да го съжаля достатъчно, за да му сготвя — каза тя весело и тръгна към прозореца. — Великолепно е. Представи си какво ли е било да стоиш тук, когато къщата е била в цялото си великолепие. По алеята са препускали коне, а красиви карети са идвали нагоре по пътя.

— Къщата отново ще стане красива. Но се нуждае от жена. Също както това момче се нуждае от жена.

Лена се заигра с малкото ключе, което висеше на врата й.

— Казах ти, че все още мисля. Тук е доста хладно — добави тя. — Има нужда от огън.

— Ще запаля — обади се Диклън, който влезе в стаята с кана чай и пластмасови чаши.