Полунощ в стаята на сенките

Глава 18

Като домакин на ергенското парти на Реми, Диклън се чувстваше задължен да остане до края. А горчивият край беше мърляв бордей във Френския квартал, където алкохолът пробиваше дупки в стомаха, а стриптийзьорките отдавна бяха преминали разцвета си.

Но вече никой не се интересуваше от това.

В името на доброто приятелство Диклън пъхна последния си долар в овехтял жартиер върху отпуснато бяло бедро и вдигна замаяния Реми на крака.

— Хайде да вървим, приятелю.

— Какво? Сутрин ли е вече?

— Почти.

Докато излизаха навън, хванати подръка не само заради приятелските чувства, но и по необходимост, Реми се огледа наоколо.

— Къде са всички?

— Някои загубиха съзнание, други са в затвора, а трети — мъртви.

— Лигльовци — ухили се Реми. — Но ние с теб все още се държим.

— На сутринта ще започна лечение с антибиотици за всеки случай — отвърна Диклън, като се спъна и се хвана за Реми с две ръце. — Прекалено силна гравитация. Тук има ужасно силна гравитация.

— Хайде да отидем и да си намерим друга гола жена.

— Мисля, че вече видяхме всички голи жени. Време е да се прибираме у дома, приятелю.

— След три дни ще се женя — изфъфли Реми, като вдигна четири пръста. — И старият Реми вече няма да скита.

Той се огледа наоколо. Улиците бяха почти безлюдни и блестяха от лекия дъждец.

— Трябва ли да изкарваме някого от затвора? — попита той.

— Майната им.

— Правилно. Къде е момичето ми? Ефи! — изкрещя Реми, а името отекна из притихналите улици.

Диклън отново се препъна и седна в една локва.

— Майната му, Реми. Хайде да спим тук.

— Трябва да си намеря момичето и да правя любов с моята сладка Ефи.

— Сега не можеш да го вдигнеш и с крик.

— Обзалагаш ли се?

Реми се протегна към ципа си, но в мозъка на Диклън бяха останали достатъчно клетки, които го накараха да се надигне и да спре приятеля си.

— Прибери това нещо, преди да се нараниш. Ще ни арестуват за неприлично поведение.

— Няма проблеми. Ние сме адвокати.

— Говори само за себе си. Трябва да намерим такси.

— Такси до дома на Ефи. Къде е моята свенлива булка?

— У дома в леглото си. Там, където са всички почтени жени в… — той повдигна китката на Реми и се опита да фокусира поглед върху часовника. — В ранна утрин. Лена си е в леглото. А тя мисли, че аз съм жена.

— Сигурно не я чукаш достатъчно добре.

— Не е така. Ама че си задник. Напомни ми по-късно да те фрасна заради това. Мисли, че аз съм Абигейл.

— Не си се опитвал да носиш бельото й или нещо подобно, нали, синко?

— Най-много харесвам черните дантелени бикини с розичките. С тях бедрата ми изглеждат по-фини.

— Сигурен бях, че се шегуваш. Чакай.

Реми спря, наведе се и опря ръце на коленете си. После бавно се изправи.

— Фалшива тревога. Няма да драйфам.

— Чудесни новини. Такси! — извика Диклън. — Влизай!

— Къде живея? — попита Реми. — Знаех много добре, но забравих. Мога ли да се обадя на Ефи и да я попитам?

За щастие. Диклън си спомни и съобщи адреса на шофьора. Реми захърка на рамото му, а той се помъчи да остане в съзнание, докато изпълни и последното си задължение — да заведе приятеля си у дома жив.

Пред дома на Реми той сръчка приятеля си с лакът.

— Какво? Къде? — извика Реми. — А стига бе! Аз съм си у дома. Какво ще кажеш за това, а?

— Можеш ли да се оправиш сам оттук? — попита Диклън.

— Нося на пиене. На цели шест галона — отвърна Рем като се завъртя и звучно целуна приятеля си по устата. — Обичам те, скъпи. А ако беше Абигейл, щях да те целуна с език.

— Пфу! — беше единственото, което Диклън успя промърмори, докато Реми излизаше от колата.

— Ти си най-добрият приятел, който някога съм имал. А това беше най-прекрасното ергенско парти в историята на ергенските партита. Сега ще се издрайфам и после ще поспя.

— Добре, направи го — кимна Диклън, после се обърна към шофьора. — Изчакайте тук.

Двамата приятели се запрепъваха към входа.

— Добре, всичко е наред — оповести Диклън, когато се върна в таксито. — Знаете ли къде е старият Мане Хол?

Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че да.

— Е, аз живея там. Моля ви, заведете ме у дома.

— Пътят е много дълъг — предупреди шофьорът, като огледа Диклън внимателно. — Имате ли достатъчно пари?

— Имам. Имам много пари — изсумтя той, като измъкна няколко банкноти от джоба си и ги пръсна из таксито. — Добре съм се заредил.

— Не е лъжа — поклати глава шофьорът и потегли. — Сигурно е било страхотен купон.

— Така си е — промърмори Диклън и се просна по лице на седалката.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че в главата му гърми Диксиленд. Все още лежеше по корем, но усещаше в устата си целия пясък от плажа в Уайкики, а езикът му бе сякаш покрит с козина.

Някакъв садист пронизваше раменете му с копия.

— Света Богородице, моли се за нас грешниците.

— Молитвите няма да ти помогнат, скъпи. Просто се обърни по гръб, но бавно. И още не отваряй очи.

— Умирам. Повикай свещеник.

— Стига, стига. Лена е при теб.

Тя повдигна главата му нежно и развеселено.

— Изпий това.

Диклън отпи, задави се и усети нещо зловещо да се влива в гърлото му. Опита се да се защити и да отблъсне чашата от устните си и отвори очи.

Звукът, който излезе от устата му, наподобяваше женски писък, макар Диклън да предпочиташе да умре, отколкото да си го признае.

Лена изцъка с език.

— Казах ти да не си отваряш очите.

— Какви очи? Чии очи? Няма такива.

— Изпий остатъка.

— Махни се и вземи отровата със себе си.

— Не е хубаво да говориш така на човек, дошъл да се погрижи за теб на смъртното ти легло.

Диклън се отпусна назад и сложи възглавницата върху лицето си.

— Откъде разбра, че умирам?

— Ефи ми се обади.

— Кога е погребението на Реми?

— Реми е късметлия, че сключва брак с жена, която е толерантна, разбираща и има чувство за хумор. Колко стриптийз бара посетихте снощи?

— Всичките в града. По цялата земя.

— Предполагам, че това обяснява наличието на дамски принадлежности около врата ти.

— Няма такива неща — възрази Диклън, но когато опипа под възглавницата, докосна жартиер. — О, Господи. Имай милост. Убий ме и ме избави от мъките.

— Добре, скъпи.

Лена притисна леко възглавницата към лицето му, той размаха ръце и се надигна. Бузите му бяха зачервени, а кръвясалите очи гледаха диво.

— Това не беше смешно.

— Трябваше да се видиш с моите очи — засмя се тя.

Диклън все още беше облечен с дрехите си от предишната вечер. Смачканата, изцапана с алкохол риза се измъкнала от джинсите. От джоба й се подаваше друг жартиер в розово и сребристо. Той присви очи измъчено.

— Ще се почувстваш по-добре след малко — утеши го Лена. — След като си вземеш душ и хапнеш нещо, за да си оправиш вкуса от отварата ми. Усещанията в крайниците ти ще се върнат. Вероятно след около два-три часа.

Някой беше обръснал козината от езика му, но Диклън не бе сигурен дали се чувства по-добре така.

— Какво имаше в онази отрова, която ми даде?

— Не ти трябва да знаеш. Сложих и четири аспирина, така че не взимай повече. А сега ще ти приготвя лек омлет и препечени филийки.

— Защо?

— Защото изглеждаш ужасно измъчен.

Тя се наведе да го целуне, но се отдръпна бързо и размаха ръка пред лицето си.

— Господи, скъпи, трябва да направиш нещо за дъха си, преди да убиеш някого с него.

— Кой пък те пита тебе?

— Вземи си дълъг душ. Вониш на кръчма — каза тя и се надигна. — Как стана така, че днес нямаш работници?

— Очаквах тежък махмурлук, затова ги предупредих, че всеки, който дойде преди три следобед, ще бъде екзекутиран без съд и присъда.

Лена погледна часовника си.

— Е, имаш още няколко часа.

— Ако трябва да стана от леглото, ще взема пушката. Нямам желание да те убивам, но ще го направя.

— Ще бъда в кухнята. Донеси си оръжието, скъпи, и ще видим дали си спомняш как да го използваш.

— Това евфемизъм ли беше? — извика той след нея и незабавно съжали, че е повишил глас.

Стисна главата си здраво и се надигна от леглото с треперещи крака.

Лена се усмихваше по целия път до кухнята. Засмя се по-силно, когато чу затръшването на врата. Обзалагаше се, че Диклън ще съжалява заради силния шум, който бе вдигнал. Но после чу още две затръшвания и се огледа.

Е, добре, човек не можеше да победи духовете с пушка.

— Вдигайте колкото си искате шум — каза тя, като тръгна към кухнята. — Въобще не ме плашите.

Вратите на библиотеката се залюляха, когато мина покрай тях. Тя не им обърна внимание. Ако един мрачен, миризлив мъж не можеше да я прогони, то някакъв си проклет дух със сигурност нямаше да успее.

Диклън изглеждаше толкова сладък, помисли си тя, докато търсеше кафето. Пребледнял, мъжествен и ядосан. И с онзи глупав жартиер около врата си.

Мъжете си губеха акъла, когато видеха гола жена. А група мъже в компанията на жени, готови да се събличат под звуците на музика, имаше не повече разум от китка магданоз.

Лена зареди кафеварката и започна да разбива яйца в голяма купа. Внезапно се сети, че за първи път в живота си правеше закуска на мъж, с когото не бе спала предишната нощ.

Странно, нали?

Още по-странно беше, че си тананикаше весело в кухнята на раздразнен махмурлия, който се бе държал грубо с нея.

Това не й бе присъщо. Какво ставаше тук?

Беше се учудила на лекотата и веселието, с което Ефи й бе обяснила състоянието на Реми. А ето сега, самата тя изпитваше същото заради Диклън.

Лена надникна през прозореца и огледа градината, която само преди месеци бе дива и занемарена. Сега обаче бе красива, пълна с пъстри цветя и зеленина.

Все пак се беше поддала. Беше позволила на Диклън да проникне в душата й въпреки всички ключалки и катинари.

Беше влюбена в него. О, Господи, не й се искаше да е така. И заради двама им.

Диклън бе издухал прахта от младежките мечти, които бе скътала дълбоко. Мечтите, изпълнени с любов, надежда и доверие. Сега тези мечти бяха толкова чисти и лъскави, че я заслепяваха.

И я ужасяваха.

Брак. Диклън искаше брак, а тя не вярваше в обещания, ако човек не бе готов да пролее кръв, за да ги, пълни.

Би ли проляла кръвта си? Готова ли бе за това?

— Мисля, че да — тихо прошепна Лена. — Бих го направила заради него.

Докато говореше, една от вратите на шкафа се отвори. Дебела синя чаша излетя навън и се разби в краката й.

Лена отскочи назад. Сърцето й заби лудо. По краката й се посипаха парчета порцелан. Тя се вторачи мрачно в капките кръв по глезените си.

— Е, вече пролях кръв. А ти не искаш това, нали? — извика, като се завъртя, стиснала купата в ръка. — Искаш всичко друго, но не и да сме заедно. Но ще видим кой ще победи накрая. Ще видим.

Тя се протегна решително към едно от острите парчета и го прокара по палеца си. Кръвта й закапа по пода.

— Не съм толкова слаба, колкото е бил той. Ако обещая любов, ще изпълня обещанието си.

Звъненето я накара да подскочи. Мелодията на Диклън. Първите й нежни ноти. Гърлото й се сви от ужас и изненада.

— Дявол да го вземе, отвори вратата — извика Диклън изпод душа раздразнено. — А после убий онзи, който е посмял да звъни.

Звънецът? Лена се усмихна и зарови ръка в косата си. Диклън си бе инсталирал звънец, който свиреше „След бала“. Типично за него!

— Ако продължаваш да ми крещиш — извика тя, като тръгна по коридора, — ще си имаш работа с нещо по-страшно от махмурлука.

— Ако изчезнеш и ме оставиш да си умра, няма да се налага да крещя.

— След секунда ще се кача и ще ти извия врата. А после ще те сритам по задника.

С последната заплаха, тя отвори вратата и се озова пред много елегантна двойка. Гневът й се изпари, когато забеляза очите на Диклън, които я гледаха любопитно от лицето на жената.

— Аз съм Колийн Фицджералд — протегна ръка хубавата руса жена. — А вие коя сте? Щом възнамерявате да сритате сина ми по задника, бих искала да знам името ви.

— Мамо?

Още мокър от душа и облечен само в долнището на анцуг, Диклън се втурна към родителите си.

— Хей! Мамо, татко!

Въпреки че го цепеше главата, той енергично прегърна родителите си.

— Мислех, че ще пристигнете утре.

— Промяна в плановете. Сега ли ставаш? — попита Колийн. — Минава един часът.

— Снощи беше ергенското парти. Твърд алкохол и леки жени.

— Наистина ли? — ахна Колийн и погледна Лена.

— Не, тя не е от тях. Тя дойде тук в ролята на Флорънс Найтингейл — бързо обясни Диклън. — Колийн и Патрик Фицджералд, Анджелина Симон.

— Приятно ми е — дружелюбно каза високият, стегнат Патрик, чиято тъмна коса бе красиво посребрена по слепоочията.

Той дари Лена с широка усмивка и й протегна ръка. Сините му очи бяха весели и дръзки, но се присвиха загрижено, когато видя палеца й.

— Наранила сте се.

— Няма нищо.

— Какво си направила? Кървиш! Господи, Лена!

Диклън паникьосано я хвана за ръката и я повлече към кухнята.

— Това е само драскотина. Престани, Диклън. Излагаш ме пред родителите си — изсъска тя.

— Млъкни. Дай да видя колко е дълбока.

Застанал във фоайето, Патрик се обърна към жена си.

— Това ли е тя?

— Да. Или поне той мисли така — отвърна Колийн. — Ще видим какво ще излезе.

— Много е красива.

— Имам очи, Патрик.

Колийн заразглежда къщата внимателно, докато вървеше към кухнята.

Не бе очаквала такова чудо. Не че се съмняваше във вкуса на сина си. Но бе разбрала, че къщата е в лошо, почти разрушено състояние. А сега виждаше изящни стаи, очарователни дреболии, блестящо дърво и стъкло.

А в кухнята зърна сина си, наведен над ръката на силно раздразнена, много красива жена, която изглеждаше напълно способна да изпълни заканата си.

— Извинете ме — изправи се Лена, като бутна Диклън настрани и се усмихна на родителите му. — Просто счупих една чаша. Това е всичко. Радвам се да се запозная с вас.

Диклън зарови из шкафовете.

— Имаш нужда от антисептичен крем и превръзка.

— Престани да се суетиш. Човек би си помислил, че съм си отрязала ръката. А ако не внимаваш, ще стъпиш върху порцелановите парчета и ще се нараниш по-зле от мен. Съжалявам, че посрещането ви бе провалено по този начин — обърна се тя към родителите му. — Ще почистя тази бъркотия за секунда и после ви оставям да се видите на спокойствие.

— Къде отиваш? — извика Диклън. — Обеща да ме нахраниш.

Лена се зачуди дали Диклън можеше да чуе скърцането на зъбите й.

— Сипи в тигана онова, което е в купата, включи котлона и ще имаш храна — отвърна тя и отвори килера, където стоеше метлата. — Защо не предложиш на родителите си кафе или нещо студено след дългото им пътешествие? Знам, че са те възпитали добре.

— Така си е — потвърди Колийн.

— Съжалявам. Но когато видях жената, която обичам, да кърви, се разсеях.

— Диклън!

Макар гласът и да бе нисък, предупреждението се усещаше ясно.

— Кафето е чудесна идея — намеси се Патрик весело. — Дойдохме направо от летището. Искахме да видим къщата, а и теб, Диклън — добави той, като намигна на сина си.

— Къде ви е багажът?

— Изпратихме го в хотела. Синко, тази къща е невероятна. Адски много място за сам човек.

— Ние с Лена искаме четири деца.

Лена изсипа порцелановите парчета в боклука и го погледна мрачно.

— Добре де, три — поправи се той. — Но това е последната ми дума.

— Чух повече от достатъчно — избухна Лена и пъхна метлата и лопатата в ръцете му. — Сам си чисти бъркотията. Надявам се, че престоят ви тук ще бъде приятен — сковано се обърна тя към Патрик и Колийн. — Закъснявам за работа.

Тя излезе от задната врата, тъй като беше по-близо, и едва потисна желанието си да я затръшне с всички сили.

— Не е ли много красива? — попита Диклън ухилено. — Прекрасна е, нали?

— Раздразни я и я притесни — сгълча го Колийн.

— Добре. Обикновено постигам повече напредък по този начин. Хайде да направим кафето, а после ще ви разведа наоколо.

Час по-късно Диклън седеше с майка си на задната тераса, а Патрик, който бе загубил спора, правеше сандвичи.

Най-зловещото от махмурлука му бе преминало. Вероятно трябваше да благодари на загадъчната отвара, която Лена му бе приготвила. А също и на удоволствието от присъствието на Лена и родителите му в къщата.

Господи, преди да види родителите си не бе имал представа колко силно му липсваха.

— Е — каза той най-после, — ще ми кажеш ли какво мислиш?

— Да — отговори Колийн, но продължи да оглежда градината. — Топло е. Мислех, че в началото на годината не може да е толкова топло.

— Всъщност днес е по-хладно. Трябваше да си тук преди два-три дни. Тогава можеше да изпържиш яйца тук навън.

Колийн долови гордостта в думите му.

— Никога не си бил привърженик на студа. Дори когато ходехме на ски, предпочиташе да се мотаеш из хижата, вместо да се спускаш по склоновете.

— Ските са нещо, което хората са измислили, за да си повярват, че снегът може да достави удоволствие и забавление.

— Ще видим как ще реагираш, ако те поканим този сезон във Върмонт — закани се Колийн, но протегна ръка и нежно погали неговата. — Къщата е прекрасна, Диклън. Дори онова, с което още не си се захванал, е красиво по свой собствен начин. Приятно ми беше да смятам, че заниманията ти с инструменти и дърво бяха безобидно хоби. Така предпочитах да мисля. Надявах се, че ако работиш като адвокат, ще си останеш в Бостън, близо до мен. Неприятна ми беше мисълта, че ще си толкова далеч от мен, затова ти създавах затруднения. Не съжалявам. Ти си моето скъпо момче — каза тя и сърцето му се сви от обич.

— Не е задължително да съм в Бостън, за да сме близки.

Колийн поклати глава.

— Вече няма да дойдеш вкъщи неочаквано. Няма да те срещнем случайно в някой ресторант, на прием или в театъра. Това е мъката ми. Ще я разбереш, когато вече имаш онези три-четири деца.

— Не искам да си тъжна.

— Разбира се, че съм тъжна. Не ставай глупав. Все пак те обичам, нали?

— Винаги си твърдяла това — закачливо отвърна Диклън.

Тя го погледна замислено. Сивите й очи се приковаха в същите сиви очи на сина й.

— За щастие и на двама ни обичам те достатъчно, за да знам кога да те оставя на мира. Намерил си своето място тук. Няма да отрека, че се надявах това да не стане, но след като си щастлив, аз се радвам за теб.

— Благодаря ти — наведе се Диклън и я целуна по бузата.

— А що се отнася до онази жена…

— Лена.

— Знам й името, Диклън — сухо отвърна Колийн. — Като потенциална свекърва имам право да я наричам „онази жена“, докато я опозная по-добре. Та що се отнася до нея, тя не е онова, което си представях за теб. Не и когато очаквах да се издигнеш в адвокатската кантора, да купиш къща близо до нас и да станеш член на кънтри клуба. В този сценарий Джесика щеше да отговаря идеално на моите изисквания като свекърва. Добра партньорка за тенис, която играе прилично бридж и има качествата да председателства подходящите комитети.

— Май би трябвало да осиновиш Джесика.

— Млъкни, Диклън.

Гласът на Колийн беше мек, но в него се долавяше стоманена нотка. Лена щеше да разпознае тона незабавно.

— Не съм свършила. Джесика, колкото и да отговаряше на моите изисквания, очевидно не беше подходяща за теб. Не беше щастлив. Бях започнала да усещам това и да се тревожа още преди да се разделиш с нея. Опитах се да се убедя, че става дума просто за предсватбени вълнения, но знаех, че не съм права.

— Трябваше да споделиш с мен тревогите си.

— Може и така да е, но ти бях ядосана.

— Не се съмнявам.

— Не ставай нагъл, млади човече, особено когато каня да заговоря сантиментално. Винаги си бил щастливо дете. Умно, хитро, с голяма уста, но аз уважавам такива неща. Сърцето ти беше игриво и весело, но постепенно се промени. Днес видях, че си възвърнал жизнерадостното си настроение. Видях щастието в очите ти, когато погледна Лена.

Диклън хвана ръката на майка си и я потърка в бузата си.

— Нарече я Лена.

— Временно. Още не съм си съставила мнение за нея. А, повярвай ми, тя също не си е съставила мнение за мен и баща ти. Затова те съветвам да стоиш настрани и да ни оставиш да се справим сами.

Колийн протегна дългите си крака.

— Патрик? Да не си тръгнал да колиш прасе, за да направиш сандвичите с шунка?

Диклън се ухили и шумно целуна ръката й.

— Обичам ви.

— Ние също те обичаме — стисна ръката му тя. — Господ знае защо.

Диклън сънува буря и болка. Страх и радост.

Дъжд и вятър плющяха в прозорците, а болката, която го прониза, избухна в хлипащ писък.

Пот и сълзи се стичаха по лицето му. По нейното лице. Нейното лице, нейното тяло. Неговата болка.

Стаята беше оцветена в златисто от пламъка на газената лампа и огъня в камината. Навън бушуваше силна буря. В нея също. В него.

Коремът й се сви агонизиращо при следващата контракция. Ослепя от болка. Писъкът й беше първобитен.

— Напъвай, Аби! Трябва да се напънеш. Почти свърши.

Чувстваше се невероятно изморена и слаба. Как можеше да преживее такава болка? Но тя стисна зъби. Цялото й същество се съсредоточи върху задачата.

Детето й. Нейното дете. Детето на Люсиен се бореше да излезе на този свят. Тя се напъна с всичките си останали сили. Животът на бебето й зависеше от това.

— Ето главичката! О, каква коса! Още веднъж, Аби. Още веднъж, скъпа.

Тя се засмя. Смехът, макар да бе примесен с истерия, бе по-добър от писъците. Облегна се на лакти и отметна глава назад, когато я прониза нова остра болка.

Това действие бе най-великия дар, който една жена можеше да даде. Детето й щеше да бъде обичано и обожавано.

И въпреки болката под зловещите звуци на бурята тя се напъна, за да донесе този нов живот.

— Момиченце! Имаш великолепно момиченце!

Болката бе забравена в миг. Часовете, прекарани в потене, кървене и агония, бяха нищо в сравнение с бурната радост. Тя захлипа от щастие и протегна ръце, за да вземе малкото бебе, което изплака силно и сякаш триумфално.

— Моята роза. Красивата ми Мари Роз. Кажете на Люсиен. Моля ви, доведете Люсиен да види дъщеря си.

Почистиха майката и бебето, като се усмихваха на нетърпението й и на раздразнените викове на детето.

Люсиен влезе в стаята с насълзени очи. Стисна ръката й с разтреперани пръсти. А когато погледна детето, което бяха създали, на лицето му се изписа възхищение.

Аби му разказа в какво се бе заклела, когато пое в ръцете си Мари Роз.

— Тя ще бъде в безопасност, Люсиен. Винаги ще бъде щастлива и пазена. Тя е нашето бебе. Обещай ми, че винаги ще я обичаш и ще се грижиш за нея.

— Разбира се. О, Аби, тя е толкова красива. Моите красиви момичета. Обичам ви.

— Кажи го. Искам да чуя думите.

Все още стиснал ръката на Абигейл, Люсиен нежно погали бузката на дъщеря си.

— Винаги ще я обичам и ще се грижа за нея. Кълна се.