Полунощ в стаята на сенките

Глава 20

Тяхната дъщеря. Лена не можеше да се освободи от тази мисъл. Дълбоко в душата й имаше силна тъга. Но тя не можеше, не искаше да говори за нея, не и когато главата и сърцето й бяха толкова натежали от мъка.

Тя побърза да се върне сред хората, музиката и смеха. Това беше настоящият момент. А само настоящето имаше значение.

Беше жива. Усещаше топлия вечерен ветрец по кожата си. Под блестящата луна в градината ухаеха цветя.

Рози, върбинка, жасмин.

Лилии. Любимите й цветя. Винаги имаше лилии в стаята си. Първо в слугинските помещения, после в спалнята им. Набрани тайно от градината или оранжерията.

А за детската стая имаше рози. Малки розови пъпки за скъпоценната Мари Роз.

Лена уплашено прогони тези образи от главата си. Хвана си партньор и го завъртя в бурен танц.

Не искаше миналото. То бе мъртво и приключено. Не искаше и бъдещето. То бе капризно и често жестоко. Искаше да се наслаждава на сегашния момент. Можеше да го контролира.

Затова когато бащата на Диклън я хвана за ръката, тя му се усмихна радостно.

— Това е кажунска полка. Ще можеш ли да се справиш?

— Хайде да проверим.

Завъртяха се сред останалите двойки с бързи и стилни движения, които я накараха да се засмее.

— Патрик, ти си роден танцьор. Сигурен ли си, че си янки?

— От кръв и плът. Но съм и ирландец. Майка ми танцуваше страхотен степ, а и аз все още мога да го направя след няколко питиета.

— На колко години е майка ти?

— Осемдесет и шест — отвърна той, като я завъртя сръчно. — Семейство Фицджералд са дълголетни и жизнени. Нещо те е разтревожило — добави Патрик.

Лена запази жизнерадостното си изражение.

— Какво би могло да ме разтревожи на такова чудесно място?

— Точно в това е загадката. Защо не пийнем по чаша шампанско и не ми разкажеш?

Патрик не й даде възможност да откаже. Определено приличаше на сина си. Повлече я към бара, поръча две чаши шампанско и я изведе навън.

— Прекрасна нощ — отбеляза Лена. — Погледни градината. Трудно е да повярваш, че само преди няколко месеца приличаше на джунгла. Диклън разказа ли ви за семейство Франк?

— Да. За семейство Франк, за Тибалд, Ефи и мис Одет. За призраците и за теб.

— Диклън преживя много тук.

Лена отпи от шампанското и застана до парапета. Хората все още танцуваха по моравата под тях. Група жени седеше около една от масите. Някои от тях държаха заспали бебета.

— Беше отегчен в Бостън — каза Патрик.

Лена се завъртя и го погледна заинтригувано.

— Отегчен?

— Нещастен, неспокоен и доста отегчен. От работата си, от годеницата си, от живота си. Единственото, което можеше да го развълнува, бе старата къща, която ремонтираше. Тревожех се, че ще продължи по същия начин. Ще се ожени за неподходящата жена, ще работи в неподходяща област и ще води живот, който ще го задоволява само наполовина. Но напразно съм се притеснявал.

Патрик се облегна на парапета и погледна балната зала.

— Умът и сърцето му никога не са се примирявали с пътя, който майка му и аз разчистихме за него. Не искахме да е така и затова дълго време не го виждахме.

— Искали сте само най-доброто за него. А хората често си мислят, че най-доброто за тях е най-добро и за онези, които обичат.

— Да. А в природата на Диклън е да се мъчи да направи щастливи онези, които обича. Той те обича, Лена.

Тя не отговори и Патрик се извърна към нея.

— Каза, че Диклън е упорит. Но има и нещо повече. Когато се стреми към някаква цел или мечта, волята му е направо желязна. Не може да бъде спрян с препятствия, извинения или протести. Ако не го обичаш, ако не искаш да живееш с него, нарани го. Нарани го бързо и дълбоко, а после си тръгни.

— Не искам да го нараня. Точно в това е проблемът.

— Той мислеше, че не може да обича никоя жена. Сподели го с мен, когато се раздели с Джесика. Каза, че в душата му нямало място за такава любов. Но сега вече знае, че има. Ти промени живота му. Сега трябва или да отвърнеш на любовта му, или да го изоставиш. Средното положение е жестоко, а ти не си жестока.

Лена вдигна ръка и опипа ключето около врата си, а после и брошката.

— Той не е това, което очаквах. Нито онова, което търсех.

Патрик се усмихна мило и я потупа по ръката.

— Животът е пълен с изненади, нали? А някои от тях действат като ритник в задника — каза той, а после се наведе и я целуна по бузата. — Ще се видим пак — усмихна се Патрик и я остави сама.

Празненството продължи още два часа след като булката и младоженецът бяха изпратени под дъжд от конфети. Диклън реши, че през следващите шест месеца ще намира конфети по ливадата, дрехите и дори в храната си.

Музиката свиреше игриво, а гостите бяха щастливи. В ранните сутрешни часове някои тръгнаха към колите си. Други бяха отнесени до тях, и това не бяха само децата.

Диклън стоеше на стълбището и гледаше как и последните се разотиват. Небето изсветляваше бавно. Настъпваше утрото.

— Сигурно си изморен — обади се Лена от терасата над него.

— Не — отговори той, като продължи да гледа небето. — Би трябвало, но не съм.

— Ще ти е нужна поне една седмица, за да разчистиш къщата.

— Не. Генерал Рено и армията й ще дойдат утре, за да се погрижат за това. Наредено ми е да не им се пречкам. Никак няма да ми е трудно да изпълня заповедта. Не мислех, че ще останеш.

— Аз също.

Той се завъртя и я погледна. „Приличаме на Ромео и Жулиета — помисли си Диклън. — Дано историята ни да приключи по-добре.“

— Защо остана?

— Не съм сигурна. Не знам какво да правя с теб, Диклън. Кълна се в Бога, просто не знам. Никога не съм имала проблеми с мъжете. Вероятно аз съм им създавала проблеми — усмихна се тя леко, — но ти си първият, който ги създава на мен.

Диклън тръгна към нея.

— Никой от тях не те е обичал истински.

— Не, никой от тях не ме е обичал. Искаха ме, желаеха ме, но това е лесно. Можеш да си небрежен с онова, което искаш. И ще ти кажа честно, че в повечето случай се радвах на тази небрежност. Не само на секса, но и на танца, на играта. Когато музиката спре или играта свърши, може да има известни съжаления, но никой не наранен.

— Но между нас двамата не е игра.

— Вече те нараних.

— Засега няма смъртоносни рани, Лена.

— Какво виждаш, когато ме погледнеш? Някои от далечното минало? Не можеш да върнеш мъртвите към живота.

— Виждам те достатъчно ясно. Виждам и нещо у двама ни, което не трябва да бъде пренебрегвано или забравяно. Нещо, което трябва да се оправи, преди да продължим напред.

Диклън бръкна в джоба си и извади часовника на Люсиен.

— Подарих ти този часовник преди около сто години. Време е да си го получиш обратно.

— Ако това е вярно, не виждаш ли, че всичко е приключило с мъка, смърт и трагедия? Не можем да го променим. Защо трябва да се връщаме към него?

— Защото така трябва. Защото този път сме по-силни — отговори Диклън, като сложи часовника в ръката й. — Защото ако не оправим всичко, историята никога няма да приключи.

— Добре — кимна тя, като прибра часовника в джоба на късото си сако и откопча брошката. — Подарих ти брошката навремето. Вземи я.

Диклън я взе и часовникът, който бе стоял в миналото в Мане Хол, започна да бие.

— Полунощ — каза той спокойно. — Ще отброи дванадесет удара.

Той погледна малката брошка с емайлирания часовник.

— Полунощ — повтори Диклън и й показа. — Погледни и твоя.

Пръстите й трепереха леко, когато извади часовника.

— Господи! — ахна Лена, когато видя часа. — Защо?

— Ще разберем. Трябва да вляза вътре — отговори Диклън и погледна към третия етаж. — Трябва да се кача в детската стая. Бебето…

Още докато говореше, чуха жален плач.

— Хайде да изчезваме, Диклън. Да се качим в колата и да се махнем оттук.

Но той вече влизаше вътре.

— Бебето плаче. Мари Роз е гладна. Има нужда от мен. Родителите на Люсиен спят. Винаги се качвам горе рано, когато той не си е у дома. Мразя да седя с тях в салона след вечеря. Чувствам, че тя никак не ме харесва.

Гласът му се бе променил. Кажунският акцент се долавяше ясно.

— Диклън.

— Клодин ще я полюлее и ще я преоблече, но моята красива Роз се нуждае от майка си. Не ми е приятно, че е чак на третия етаж — продължи Диклън и забърза по коридора. — Но мадам Жозефин винаги постига своето. Е, невинаги — поправи се той усмихнато. — Ако го постигаше винаги, щях да съм храна на алигаторите вместо съпруга на Люсиен. А той ще се върне утре. О, толкова силно ми липсва.

Той тръгна нагоре по стълбите и Лена чу ускореното му дишане.

— Трябва да се кача — изрече той със собствения си глас. — Трябва да вляза вътре. Да видя.

Лена събра смелост и го хвана за ръката.

— Ще отидем заедно.

Ръката му трепереше. Студен полъх вледени костите му. Зави му се свят. Той обаче се пребори със страха си и отвори вратата.

Препъна се. Лена се опита да го задържи, но той падна на колене.

— Той влиза. Пиян е. Не искам да идва тук, но не мога да го изгоня. Всички твърдят, че прилича много на Люсиен, но не виждат очите му. Трябва да го отдалеча от бебето си. Иска ми се Клодин да не беше отишла на среща с Джаспър. Нямам желание да съм тук сама с Жулиен. Плаши ме. Но не искам да му покажа страха си.

Очите на Диклън приличаха на парчета стъкло. Лицето му бе пребледняло.

— Диклън! О, Господи, Диклън, върни се! — изви Лена и стисна силно ръката му.

— Когато се протяга към мен, успявам да му избягам…

Гласът на Диклън отново се промени. Той все още стоеше на колене, здрав мъж с изрусяла от слънцето коса облечен в елегантен смокинг. Мъж с женски спомени, в чиято душа бушуваше женска буря.

— Но не мога да оставя бебето — продължи той. — Ще взема машата от камината. Ще го убия, преди да му позволя да докосне мен или бебето. О, Господи! О, Господи!

Лена усети, че краката й се подгъват и се отпусна на пода до него, а после се опита да го прегърне.

— Той е по-силен от мен. Пищя, но никой не идва на помощ. Пиян е и е луд. Събаря ме на пода и разкъсва дрехите ми. Не мога да се измъкна. Бебето ми плаче, но не мога да стигна до него. Не мога да спра Жулиен.

— О, не — изстена Лена с треперещ глас. — Не, не, не.

— Той ме изнасилва.

Тялото на Диклън пламна от болка и страх. Невероятно силен страх.

— Викам за помощ. Викам те, но ти не си тук. Не идваш, а аз се нуждая от теб.

— Недей, недей — едва промълви Лена.

— Той ме наранява, но аз се боря с него. Опитвам се да го спра, но не мога. Ужасно съм уплашена, но въпреки това знам, че той ме изнасилва не защото ме иска, а защото те мрази.

Диклън завъртя глава. Сивите му очи бяха насълзени.

— Той те мрази. И иска да ме пречупи, защото съм твоя. По същия начин, по който е чупил играчките ти, когато сте били деца. Моля го да спре, но той не се съгласява. Опитва се да ме накара да спра да пищя, но не успява. Ръцете му са около гърлото ми.

Диклън се сви надве от зловещия натиск и мъчителната липса на въздух.

— Не мога да дишам. Не мога да дишам. Бебето ми плаче, а аз не мога да дишам. Той ме убива, докато бебето ми плаче в люлката си. Нашето бебе. Жулиен ме убива, докато е още вътре в мен. Чупи ме като играчка, която принадлежи на брат му.

Той вдигна глава и погледна Лена. Заговори й, а гласът му бе изпълнен с толкова силна мъка, че тя се зачуди как и двамата не умират от нея.

— Ти не дойде. Виках те, но не дойде.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Тя влезе в стаята — каза Диклън и се изправи. — Видя какво ми е направил Жулиен. Изгледа ме, сякаш съм само мръсотия, която трябва да се почисти, преди да дойдат гостите.

Очите му бяха пресъхнали вече и се присвиха от затръшването на врати на втория етаж.

— Нейната къща. Нейните синове. А аз съм курвата от блатото, която само минава оттук. Видях я как ме гледа отвисоко. Чух я как му казва да ме пренесе оттук в спалнята и да седи там с мен, докато тя почисти кръвта, восъка и счупения порцелан. Той изнесе бебето ми на терасата. А аз наблюдавах нея, чух как се чуди дали не е най-разумно да удуши бебето. Ако се беше опитала да го направи, щях да се стоваря върху нея като светкавица.

Диклън тръгна към вратата.

— Тя си мислеше, че съм слаба, но грешеше. Убиха ме, но не можаха да ме унищожат напълно.

— Диклън, стига толкова.

— Не, не още — възрази той, като тръгна по коридора и отвори вратата на спалнята на Абигейл. — Той ме остави на леглото. И заплака. Не за мен, а за себе си. Какво щеше да стане с него? Беше ме убил, но мислеше само за себе си. И все още го прави. Защото е в тази къща, той, и Жозефин. Разхождат се и чакат в собствения с ад.

Той отиде до стената, където навремето бе стоял гардеробът, и наум отвори вратата му.

— Взимат някои от дрехите ми. Тук е роклята ми за бала, с която толкова много се гордеех. Исках да съм красива за теб. Да те накарам да се гордееш с мен. Тя изпусна часовника ми, но не забеляза. Накара Жулиен да ме увие в одеялото и ме понесоха навън заедно с куфар с дрехите ми. Взеха няколко стари тухли, за да ги завържат за трупа ми. Беше трудно. Макар да имаше луна и да бе хладно, не им бе лесно да ме занесат до блатото. Жулиен усети, че му прилошава, но Жозефин не търпеше глупости. Решиха да кажат, че съм избягала с друг мъж. Щяха да разпространят клюката, че бебето ми било копеле, но било представено за твое. Тя обясни всичко това на Жулиен, докато окачаха тухлите върху мен и ме бутаха в блатото.

Диклън замълча за момент и погледна Лена в очите.

— А ти им повярва.

— Не!

Лена плачеше неутешимо. За него, за Абигейл, за себе си, за Люсиен.

— Не! — повтори тя.

— Отначало не повярва. Страхуваше се за мен. Търсеше ме. Плачеше. Опитах се да стигна до теб, но ти не ме пускаше, защото част от теб вече вярваше на лъжите им. Обичах те. С цялото си сърце и душа. Умирах за теб.

— Не можах да попреча на онова, което стана с теб. Не бях тук, за да ги спра.

— Не, ти не беше тук в онази нощ. И никога вече не беше истински тук. Не и за мен и за детето ни. Наруши обещанието си към мен, клетвата, която ми даде в нощта, когато се роди Мари Роз. И това ни обрече много по-силно от смъртта.

— Как наруших обещанието си?

— Обеща да обичаш детето ни, винаги да се грижиш за него. Аз ти бях вярна, Люсиен. Трябва да го знаеш.

— Знам го.

Лена стисна часовника в джоба си, завладя я силна мъка.

— Как можа да я оставиш сама? Как можа да се отвърнеш от нея? Ти беше единственият й близък. И ми се закле.

— Не знам. Бях слаб. Не бях смел като теб. Може би ти беше същността ми, а когато изчезна, нямаше какво да ме държи към живота.

— Имаше Мари Роз.

— Вероятно обичах теб прекалено много, а нея — недостатъчно. Прости ми. Прости ми за всичко, което направих и не направих. Не мога да се върна назад и да го променя — каза Лена, като извади часовника и го задържа в дланта си. — Независимо колко често спира времето, вече е късно. Ако можех, никога нямаше да те изоставя. Щях да отведа някъде надалеч и теб, и бебето. Бих направил всичко, за да попреча на онова, което се случи с теб.

— Обичах те. Сърцето ме болеше всеки миг откак ме отделиха от теб. Болеше ме от мъка, надежда и тъга. Ти избра смъртта, Люсиен. Предпочете самотата пред любовта. Как мога да ти простя, когато ти самият не можеш? А докато не го направиш, те ще бъдат победителите и ще останат в къщата, която трябва да е наша. Никой от нас няма да бъде свободен, докато не направиш избора си.

Диклън се обърна, отвори вратата на терасата и излезе навън.

Вратата, която се затръшна зад гърба й, накара Лена да подскочи. Стори й се, че чува груб смях, който се подиграваше с нечие нещастие. Тя реши да не му обръща внимание, последва го навън и си пое дъх.

— Диклън.

Той стоеше облегнат на парапета и наблюдаваше зазоряването.

— Да. Опитвам се да си изясня дали имам нужда от свещеник, психиатър, или да се възползвам от положението и да направя трета серия на „Трите лица на Ева“.

Диклън сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от неприятен товар.

— Но мисля, че засега ще се задоволя с едно „Блъди Мери“.

Лена предпазливо пристъпи към него.

— Ще приготвя по едно и за двама ни — започна тя понечи да го погали по рамото.

Той отстъпи назад, избягвайки докосването и, и я остави с протегната ръка.

— Нямам нужда от утешаване и галене. Още съм леко раздразнен. Май причината е фактът, че съм бил изнасилен и убит — каза Диклън, като пъхна ръце в джобовете си и тръгна надолу по стълбите.

Лена изчака за момент, после отиде при него в кухнята.

— Остави аз да приготвя коктейлите. Все пак съм професионалистка.

— Мога да си приготвя проклетото питие.

Диклън изтръгна бутилката водка от ръката й и тя се почувства, сякаш я бяха зашлевили.

— Добре тогава, приготви си шибаното питие — извика. — А докато се занимаваш с него, помисли дали да не започнеш да живееш собствения си живот.

Тя се завъртя рязко, а когато Диклън хвана ръката й, го удари. Плесницата отекна силно по бузата му. Часовникът заби отново, а вратите започнаха да се затръшват.

Отново усетиха леден полъх.

— Някога била ли си изнасилвана?

Лена издърпа ръката си от неговата.

— Не.

— Вероятно не си била и удушавана, а? — запита Диклън и, забравил добрите си маниери, отпи направо от бутилката. — Позволи ми да те просветя. Подобни неща не ти оправят настроението.

Гневът й се изпари.

— Не пий така, скъпи. Ще ти прилошее.

— Вече ми е лошо. Имам нужда от душ.

— Тогава иди и си вземи душ. Ще се почувстваш по-добре. А аз ще направя чай. Остави ме да го направя — настоя тя, преди Диклън да започне да спори. — Може би това ще ни поуспокои малко.

— Добре. Прави каквото искаш — отвърна той и се втурна нагоре по стълбите.

Лена останала седнала за момент, тъй като краката й трепереха. После извади часовника от джоба си и го разгледа. Малката стрелка се движеше, но не минаваше полунощ.

Прибра го и стана да направи чая.

Отнесе го горе заедно с няколко препечени филийки. Баба й приготвяше същото блюдо, когато Лена боледуваше като дете.

Диклън седеше на леглото, навлякъл вехт анцуг. Косата му беше мокра. Кожата му бе почервеняла от енергичното търкане. Лена остави таблата до него.

— Искаш ли да си тръгна? — попита го.

— Не.

Тя наля чай, а Диклън взе чашата си и се опита да стопли ръцете си на нея. Въпреки горещия душ все още му беше студено.

— Не само го видях и припомних. Усетих го. Болката, страха, насилието. Унижението. А още по-ужасното бе, че отчасти си бях самият аз. И този едър, груб мъж беше принуден да наблюдава безпомощно как изнасилват и удушават една жена. Май не мога да го обясня добре.

— Не е нужно. И аз го усетих. Не така силно и ясно като теб, но… Когато ме погледна, когато тя гледаше с твоите очи, усетих невероятна мъка и съжаление. Вина. А сега си изпий чая, скъпи.

Диклън послушно вдигна чашата си.

— Хубав е. Сладък.

— Сладък чай и препечени филийки. Това е полезно за теб.

Лена коленичи на леглото зад него и започна да масажира рамената му.

— Тя е била по-силна от него. Но той не е толкова виновен. Бил е отгледан като слаб човек. Но я е обичал, Диклън. Знам това и не се съмнявам в него. Дори без да знае за ужасното нещо, което й се е случило, той е обвинявал себе си. За това, че не е бил с нея и не й е дал достатъчно от себе си.

— Изоставил е детето си.

Гласът му прозвуча категорично и обвинително.

— Да, изоставил го е — съгласи се Лена. — Но макар да е постъпил неправилно, като се е самоубил и е оставил бебето си сираче, Мари Роз е имала по-добър живот благодарение на това. Била е заобиколена от хора, които са я обичали и са почитали паметта на майка й. А тук, в Мане Хол, никога нямаше да има такъв живот.

— Имала е право на добър живот. Люсиен е трябвало да се погрижи за това.

Лена го целуна по косата.

— Не можеш да му простиш.

— Не мога да го разбера.

— Да, мъж като теб не би разбрал човек като него. Може би аз разбирам такъв човек, който би избягал с любимата жена, вместо да се възпротиви на родителите си. Мъж, който я е довел в тази къща, пълна с неприязън и сенки, вместо да създаде собствен дом. Човек, който се е скапал до такава степен, че е предпочел да се самоубие, а не да живее с болката и да отгледа детето си с любовта, отказана на самия него. Но той е искал да стане нещо повече от това, което е бил. И с Абигейл щеше да успее. Не трябва да го презираш, Диклън, а по-скоро да го съжаляваш.

— Може и да си права. Трудно е. У мен все още има много отчаяние.

Отчаянието на Абигейл, а и неговото собствено.

— Ще можеш ли да заспиш? — попита Лена.

— Не мисля.

— Защо не опиташ? Трябва да отида да се преоблека — каза тя, като стана от леглото и вдигна таблата. — Опитай се да дремнеш поне малко. Няма да се бавя.

Диклън не се опита да я спре. Вероятно бе по-разумно да остане сам. Отпусна се назад и се вторачи в тавана. Ранните птички запяха.

Абигейл бе съсипана. Бе разбито не само сърцето, но и тялото й.

И той самият се чувстваше по същия начин.

Сигурно беше заспал, защото когато отвори очи, слънцето вече беше високо. Все още бе рано, но генерал Рено и армията й щяха да пристигнат скоро и да нападнат дома му с метли, парцали и Бог знае какво още.

Къщата трябваше да се почисти и разтърси добре. Все ще му принадлежеше. Нямаше да се откаже от нея, каквото и да се бе случило тук, нямаше да се предаде.

Нямаше да се откаже и от Лена.

Диклън се надигна и видя, че Лена седеше на стол в отсрещния ъгъл. Беше облечена в джинси и обикновена бяла тениска. В скута й лежаха три малки букетчета.

— Искаш ли да се поразходим с колата? — попита тя.

— Да.

— Сложи си риза и обувки.

— Къде отиваме?

— Ще ти кажа по пътя.

Тя подкара, а Диклън взе цветята.

— Искам да й занеса цветя. На Мари Роз. — „Все пак съм била баща й“ — помисли си Лена. — Реших, че ще искаш да се присъединиш към мен — добави тя.

Диклън не отговори.

— Баба ми разказа как Мари Роз ходела на гробището веднъж годишно, на рождения си ден. Носела цветя на Люсиен. Тази сутрин, когато отидох да се преоблека, баба ми каза къде можем да намерим гробницата му. Искам да занеса цветя и на него.

Диклън вдигна единия букет.

— Твоят символ на съжаление?

— Ако това е най-доброто, което можем да направим.

— А останалите?

— Мари Роз ги носела веднъж годишно и на майка си. Явно в душата си е знаела какво е станало. Всяка година на рождения си ден ходела на реката и пускала цветя във водата. Баба ми обясни къде — Лена намали, за да влезе в гробището. — Знам, че още си му ядосан, а и на мен. Ако не искаш да се занимаваш с това, можеш да ме изчакаш в колата. Няма да ти се сърдя.

— А ти защо го правиш?

— Той е част от мен. Чрез кръвта, а и с още нещо. Щом можах да намеря начин да приема онази, която ме е родила, и мога да живея с подобна мисъл, значи трябва да намеря начин да приема и това. И да живея с него.

Лена спря колата и взе два от букетите.

— Съвсем близо е. Няма да се забавя.

— Ще дойда с теб — Диклън излезе от колата, но не се протегна към ръката на Лена, както правеше обикновено. Тръгнаха по пътеките между гробовете, мраморните ангели и сенките, хвърляни от кръстовете.

Лена спря пред един от издигнатите гробове. Имаше много такива, семпли и неукрасени. Дядо й почиваше тук, а и други хора, които бяха част от нея. Но днес бе дошла само заради един от гробовете.

Ръцете й стиснаха букета. Мари Роз. Кръв от кръвта ми, част от сърцето ми.

— Баба ми каза, че Мари Роз била щастлива жена и водила хубав живот. Била доволна от него. Това може да не е достатъчно да компенсира стореното, но ако беше различно… е, в такъв случай ние с теб нямаше да стоим тук тази сутрин.

Лена се наведе, за да остави цветята и Диклън хвана ръката й. Положиха букета заедно върху гроба на бебето, момиченцето, старата жена.

— Той е далеч оттук — едва промълви Лена.

Гласът й предрезгавя, а очите й се замъглиха, когато се извърна от гроба.

Тръгнаха мълчаливо сред кръстовете и паметните плочи.

Гробницата на семейство Мане представляваше огромен куб с дебели врати, украсени с ковано желязо. На върха стоеше свиреп ангел, който държеше арфа така, както войникът държи щита си.

— Много жизнерадостно — отбеляза Диклън. — Мисля, че никой от тях не си почива добре нощем.

Огледа се и забеляза обикновения циментов куб, издигнат на висока плоча. Надписът гласеше: ЛЮСИЕН ЕДУАРД МАНЕ. 1877–1900

— Той е тук отвън? — учудено попита Диклън.

— Не искали да му простят — обясни Лена. — Заради брака му, детето и срамната му смърт. Твърдели, че удавянето му било нещастен случай, макар всички да знаели, че става дума за самоубийство. Жозефин не го искала в семейната гробница, но все пак държала да е погребан на свята земя, защото в противен случай щял да последва нов скандал.

Диклън огледа гробницата.

— Кучка — промълви той.

— Люсиен нямал баба и дядо като мен, които да го обичат. Имал брат близнак, който го мразел диво само защото съществувал. Имал пари и положение, образование и привилегии. Но не и любов. Докато се появила Абигейл. А после те му я отнели.

Лена остави цветята на гроба.

— Той е направил най-доброто, на което е бил способен. Но то просто не е било достатъчно.

— Ти си по-силна, отколкото той някога е бил. По-умна и устойчива.

— Надявам се, че е така. И се надявам той да намери покой. Цветята няма да издържат дълго на това слънце, но… Е, човек прави каквото може.

Лена се отдалечи от гроба, без да каже и дума повече. Диклън остана там за момент, вторачен в надписа, а после в цветята. После импулсивно взе цвете от букета и го остави върху гроба.

Лена сложи тъмните си очила, защото очите й се насълзиха.

— Много мило от твоя страна — каза тя.

— Е, човек прави каквото може — повтори думите той и я хвана за ръката.

Не си говориха по обратния път. Нито Одет, нито Руфъс излязоха от къщата, когато Лена паркира пред нея. Диклън продължи да мълчи, докато Лена го водеше към блатото. Той си припомни пътя през онази съдбовна нощ, хладния въздух и лунната светлина, бухането на бухал. И тежкото дишане на убиеца и съучастничката му.

— Искаш ли да се върнем? — попита Лена. — Ужасно си пребледнял.

— Не — отговори той и усети как по кожата му се стича струйка пот. — Трябва да го направя.

— Не е много далеч.

От двете страни на тясната пътечка растяха диви цветя. Диклън се съсредоточи върху тях, върху цветовете и красотата им. Въпреки това обаче, когато Лена спря на брега, той бе задъхан и замаян.

— Било е тук. Точно тук.

— Знам. Мари Роз е идвала на това място. Сърцето й е знаело.

Този път Лена му подаде букета и извади едно цвете от него.

Диклън пусна букета във водата и го загледа как се носи по кафявата вода.

— Не всеки слага цветя на собствения си гроб — отбеляза той.

— Съжалявам — промълви Лена, а по бузите й се търколиха едри сълзи. — Ужасно съжалявам.

Тя коленичи и хвърли цветето във водата, после хвана ръката на Диклън.

— Ужасно съжалявам, че те нараних.

— Недей — отвърна той, като я вдигна и привлече в прегръдките си. — Всичко е наред.

— Той не се е доверявал достатъчно. Аз също. Прекалено много мъка и недостатъчно вяра. И тогава, и сега.

— Мъката е била ужасно много. И тогава, и сега.

Диклън повдигна леко брадичката й и каза онова, което бе обмислял откак занесоха цветята на Мари Роз:

— Прощавам ти.

— В душата ти има повече прошка, отколкото в тази на Абигейл.

— Може и да си права. Вероятно това ще ни даде възможност да оправим нещата, които сме оплескали навремето.

— Или пък отново ще допуснем същите грешки. Искам да ти дам още нещо. Но не тук. Когато се върнем в Мане Хол. Там е подходящото място.

— Добре — съгласи се Диклън и целуна ръката й. — Всичко е наред.

— Да, мисля, че ще е наред. А сега искам да тръгнем бавно назад, за да си събера мислите.

— Добра идея.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя, когато отново поеха по пътеката. — Искам да сложа три паметни плочи близо до езерото. За Люсиен, Аби и Мари Роз. Смятам, че е крайно време да са заедно.

— Мисля, че вече са заедно — „Или поне съвсем скоро ще бъдат заедно“, помисли си той. В сърцето му се бе появила странна лекота, каквато не бе очаквал да изпита отново. — Но плочите са чудесна идея. Ще изберем най-хубавото място за тях, а после ще посадим там нещо. Заедно.

Лена кимна.

— Може да посадим върба.

— Да, като онази, която Аби е харесвала толкова много — съгласи се Диклън. — Понякога връщаш нещата по начина, по който са били, а друг път ги променяш. Ние ще направим и двете. А после, когато се появят децата ни, ще си правим пикници тук и ще им разказваме историята — каза Диклън. — Хей, не ми каза да млъкна.

— Скъпи, ти направо ме скапваш. Виж, армията ти е пристигнала.

Диклън погледна напред и се намръщи, когато видя колите.

— Очаква ни страхотна веселба. Слушай, хайде да профучим незабелязано по стълбите и да се заключим в спалнята ми. Имам чувството, че бих могъл да спя цяла седмица.

— Идеята е чудесна, но имам само един час. После трябва да отида на работа.

— Мога да издържа един час — усмихна се Диклън, като вдигна пръст до устните си и тръгна тихо по стълбите. — Някога търкаляла ли си се гола в леглото в къща пълна с жени, които търкат пода пред стаята ти?

— Не. А и това не влиза в графика ми за тази сутрин.

— Страхливка!

— Диклън. Не, остави вратата отворена. Задръж малко…

— Точно това правя — каза той, като я притисна към себе си. — Държа те. И се чувствам страхотно. Господи, толкова ми липсваше — промърмори той и разбра, че не само той, но и Аби прегръщаше любимия човек.

Кръгът почти се затвори, помисли си Диклън. И този път няма да се провалят.

Тя губеше. Жозефин. Всичко се изплъзваше от ръцете й.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви Лена.

— Приключих с говоренето — отвърна той и я целуна нежно. — Легни си с мен, Лена. Просто си легни с мен. Прегръдките ти наистина ми липсваха.

— Трябва да го кажа, докато съм права.

Лена се освободи от ръцете му и застана мирно.

— Досега върших всичко по моя собствен начин и това ме устройваше. Ти усложни нещата, обърка ги, раздразни ме и преобърна живота ми с въпросите, какво е било, какво е сега и какво може да бъде. А никога не съм обичала да мисля какво може да бъде, Диклън.

— А обичаш ли да мислиш за онова, което ще бъде?

— Ето, пак дебелата ти глава заговори. Това ми харесва у теб. Всъщност харесвам у теб толкова много неща, че вече им загубих броя. И сега съм обвързана с някакъв си проклет богат янки.

В гърдите му се надигнаха бурни чувства, които запламтяха като слънцето.

— Анджелина.

— Изчакай да свърша — въздъхна тя и замълча за момент, за да се увери, че може да говори спокойно. — Имам много приятели, които държат на мен. Вероятно дори ме обичат. Имах дядо, за когото бях светлината в живота. Имам си и прекрасна баба. Но никой никога не ме е обичал като теб. А и аз не съм обичала никого така, както обичам теб. Е, това е.

Тя вдигна ръце и разкопча верижката с ключето, после му я подаде.

— Вече е твой. Предполагам, че е твой от известно време. Ти си ключът, скъпи. Винаги си бил.

Диклън пое верижката и я закопча около врата си.

— Ще те направя много щастлива — сериозно каза той.

— Ще трябва да се постараеш. Е, ще се женим ли или не?

— Повярвай ми, ще го направим — той се засмя весело, вдигна я и я завъртя. — Усещаш ли?

— Какво да усещам? Вие ми се свят.

— Къщата е наша вече. Само наша — извика той и я остави на пода. — Вече няма духове. Няма друг живот, освен нашия. А ние едва започваме.

Лена го прегърна и вдигна лице към него.

— Добре дошъл у дома.

Тя извади джобния часовник и двамата видяха как стрелките се задвижиха.