Полунощ в стаята на сенките

Глава 17

За по-малко от двадесет и четири часа Диклън откри, че има повече помощници в къщата, отколкото бяха нужни. Очевидно всички в Луизиана бяха поканени на сватбата и имаха желание да помогнат.

Имаше бояджии, водопроводчици и дърводелци. Макар да се сети, че ако само половината от хората бяха решили да ремонтират опожарената плантация, където бе планирана сватбата, щяха да свършат за около двайсет минути, Диклън реши да не споделя мисълта си с тях. Щеше да е грубо от негова страна.

А и той наистина се радваше на помощта. Напомняше си за това винаги, когато почувстваше, че отговорността за някои части от къщата се изплъзва от ръцете му.

Беше очаквал с нетърпение да покрие долната тераса сам, но се утеши с мисълта, че един добър ураган щеше да изиска ново покриване. Бе възнамерявал да изцикли и лакира сам пода в балната зала, но се примири, когато си помисли за всички останали подове в къщата, които го очакваха.

А и определено нямаше нищо против да повери външните бояджийски работи на другиго. Беше тежка и изморителна работа, а след като я зачеркна от списъка си, се почувства свободен да се заеме с долната тоалетна, да закачи разкошния полилей, който бе купил за фоайето, и да довърши плановете си за мокрото помещение. И…

Е, наистина имаше още доста работа.

За Диклън беше истинско удоволствие да наблюдава как Ефи се измъкваше от работа по време на обедната си почивка. Дори и когато водеше майка си със себе си. Госпожа Рено беше по-излъскана и стара версия на дъщеря си, с очи като орел и глас на старшина.

Реми беше прав, наистина бе страшна. Диклън се криеше от нея, когато бе възможно, при това, без да се засрами.

На втория ден от кампанията Диклън тръгна към задната тераса, за да провери как напредва работата. Чувстваше се горд заради плочките, които бе подредил, и бе покрит с прах от рязането им.

Шумът беше оглушителен. Гласове, радио, електрически инструменти. Макар и да обичаше весели компании, би дал хиляда долара, за да остане сам в къщата си за пет минути.

— Джим Реди? Искам тези прозорци да блестят, чуваш ли ме? Как ще изглеждат на снимките, ако ги оставиш мърляви? Захващай се за работа, момче!

Гласът на госпожа Рено накара Диклън да се завърти енергично и да смени посоката. Едва не прегази Одет в бързината.

— Хей, извинявай. Добре ли си? Не те видях. Исках да избягам.

— Голяма лудница е тук.

— Абсолютно си права. Ако в деня на сватбата мястото не отговаря на изискванията на генерал Рено, всички ще бъдем разстреляни.

Диклън хвана Одет подръка и я поведе към библиотеката, като мислеше само за собственото си спасение. След като влязоха вътре, той бързо затвори вратата.

— Може ли да дойда да живея в твоята къща?

Одет се усмихна, но, за разлика от друг път, очите и не се оживиха.

— Ти си чудесно момче, Диклън. Правиш всичко това заради приятеля си.

— В момента не правя друго, освен да се пазя.

— Знам, че предпочиташ тези хора да си тръгнат и да те оставят да си играеш сам с къщата си.

— Ами… не знам — сви рамене той. — След като си тръгнат, пак ще има доста работа. Сега няма да се занимаваме с третия етаж и слугинските помещения, ще довършим само още една стая на втория. Ще ми кажеш ли какво не е наред, мис Одет?

— Трябва да събера сили.

Тя остави пазарската си чанта и отиде да разгледа книгите му. Огромни количества от тях все още бяха прибрани в кашони, но тя си представи как щеше да изглежда библиотеката. Високи кули с думи, някои стари и оръфани, други — чисто нови. Дребни съкровища, наситени цветове.

— Имаш въображение — похвали го тя. — Представяш си какво искаш и го осъществяваш. Това е чудесно умение, скъпи.

— Някои хора го наричат ограниченост.

— Ти си всичко друго, но не и ограничен. В главата ти има безброй канали. Аз съм много привързана към теб, Диклън.

— Аз също съм привързан към теб. Защо не седнеш, мис Одет? Изглеждаш изморена.

И притеснена, добави той наум.

— Да приготвя ли по едно студено питие? — попита.

— Не. Не искам да рискуваш да попаднеш в ръцете на Сара Джейн Рено. Тя наистина е опасна.

— Да. Каза ми да се подстрижа до края на седмицата, за да не изглеждам занемарен, но пък да не приличам на новобранец — намусено се оплака Диклън и прокара ръка през косата си. — Освен това ми обясни, че щяла да сложи луксозни сапуни, кърпи и т.н., в баните в деня преди сватбата. Заплашен съм със смъртно наказание, ако посмея да ги използвам. И трябвало да вкарам повече зелени растения в къщата. Никоя къща не можела да диша без зелени растения.

— Просто е нервна, скъпи. Ефи е любимката й. Най-малката й дъщеря — обясни Одет, после стисна устни. — Диклън, срам ме е да кажа онова, което трябва. Няма да те виня, ако след като свърша, ме помолиш никога вече да не идвам в дома ти.

Думите на Одет го разтревожиха не по-малко от болката в очите й.

— Не можеш да кажеш нищо, което да ме накара да те прогоня от дома си, мис Одет. Какво се е случило?

— О, Господи, ако това провали отношенията между теб и Лена, никога няма да си простя. Дъщеря ми те обра — избъбри тя набързо. — Проникна в дома ти и открадна.

Със свито сърце, Одет бръкна в торбата си и извади кутията за бижута.

— Това беше в стаята й. Знаех, че е твоя, още преди да погледна вътре и да видя бутонелите с инициалите ти. Не знам дали всичко е тук, но не намерих друго. Ако нещо липсва…

— Лесна работа, ще проверим. Но искам веднага да седнеш.

Тя кимна и се отпусна на един стол.

Диклън потисна гнева си, сложи кутията на масата и я отвори. Първо видя кутийката с пръстена на Лена, вдигна капака и усети как яростта му преминава, когато камъните блеснаха пред очите му.

— Добре — въздъхна той. — Най-важното е все още тук.

Доколкото успя да види, всичко си беше на мястото, с изключение на двете хиляди в банкноти по двайсет, стегнати със стара щипка за пари, принадлежала на дядо му.

— Всичко е тук — съобщи той.

— Не ми казваш истината — отвърна Одет мрачно.

— Липсват само малко пари.

— Трябва да знам колко, за да мога да ти ги върна.

— Да не мислиш, че бих взел пари от теб? — извика Диклън, а Одет потръпна леко, когато долови гнева му. — Погледни ме. Мислиш ли, че бих взел пари от теб заради това? Заради каквото и да е?

Старата жена стисна устни, за да спре треперенето им.

— Аз съм отговорна за нея.

— А не би трябвало да се чувстваш отговорна. Не ме обиждай повече с предложения за пари.

Въпреки че си бе обещала да не плаче пред Диклън, Одет не можа да сдържи сълзите си.

— Знам я каква е. Знам, че никога няма да стане такава, каквато се надявах и желаех още от момента, когато я усетих в себе си. Но тя ми даде Лена.

Одет извади носна кърпичка и избърса бузите си. Нямаше да плаче повече.

— Очаквах, че може да открадне от мен, преди да изчезне отново, но не мислех, че ще обере и теб. Въобще не ми е минавало през ума и съжалявам за това.

— Искаш ли отново да ме погледнеш в очите и да видиш дали те обвинявам?

— Не. Знам, че не ме виниш. О, Диклън, искам те за моята Лена. Седя си тук, знам, че дъщеря ми е откраднала от теб, а си мисля само, че те искам за моето мило дете.

— Това е чудесно, защото и аз я искам за себе си — усмихна се Диклън, като взе кутийката с пръстена и пристъпи към стола на Одет. — Купих й това. Защо не и кажеш някоя добра дума за мен, така че като й го дам, да не ми откаже?

Одет погледна пръстена и въздъхна.

— Точно като за нея. Направо е идеален. Тя има добро сърце, Диклън, но по него има много белези. Лена е силна. Понякога се тревожа, че е прекалено силна и ще забрави как да дава. Трябва да поговоря с нея по въпроса.

— Да.

— А ти ще трябва да решиш как да я задържиш да не се отдръпне, когато разбере. Защото тя ще иска да се отдръпне.

— Не се тревожи. Къде е Лилибет?

— Отиде си. Намерих кутията в стаята й тази сутрин. Почти не е излизала оттам от вчера. И когато видях кутията, я взех и я скрих на място, където да не може да я намери. После се скарахме. Тя си събра багажа и си тръгна. Но ще се върне — добави тя със същия мрачен тон като Лена. — След година-две. И ще играем същия театър отново.

— Ще мислим за това, когато се случи — успокои я Диклън, като се наведе и я целуна по бузата. — Обичам те — каза тихо, а когато очите й се напълниха отново, я хвана за ръката. — Независимо дали Лена е готова или не, вече сме семейство. А хората от едно семейство се поддържат.

— Когато се запозная с майка ти — успя да промълви Одет, — ще я прегърна много здраво.

— Това определено ще й хареса. Хайде сега да отидем да разгледаме какво става наоколо, а ти ще ме пазиш от генерал Рено.

Диклън не очакваше да бъде тормозен прекалено дълго и не бе разочарован. Към края на деня, когато повечето му доброволни работници си бяха събрали багажа, Ефи и майка й го бяха приклещили в задната градина, се появи Лена.

Тъй като се намираше в средата на серията си от: „аха“, „разбира се“ и „няма проблеми“, които се бяха превърнали в единствената му реакция към сватбените вълнения на дамите Рено, Диклън реши, че заканата в очите на Лена може да му донесе само облекчение.

— Парапетите и колоните ще бъдат увити в тюл и дантела.

— Аха.

— По терасите ще подредим бели кошници с цветя.

— Разбира се.

— Цветарите ще дойдат рано в деня на сватбата, така че не трябва да им се пречкаш. Искам само да се увериш, че имат достъп до всички места, които съм отбелязала на тази карта.

— Няма проблеми — отвърна Диклън. — Лена! — извика той, като се протегна и я стисна за ръката като удавник, хванал въже. — Тъкмо говорехме за подредбата на цветята.

— Цветята са пейзажът на всяка сватба — заяви госпожа Рено, като си записа нещо в бележника, който разнасяше навсякъде. — Как си, Лена?

— Благодаря, добре, госпожо Сара Джейн. Виждам, че се вълнувате от предстоящия важен ден. Ефи, сигурно си полуобезумяла заради всичките подробности.

— Отдавна преминах етапа на полубезумие. Вече съм напълно откачила.

— Всичко ще е прекрасно — каза Лена усмихнато въпреки мрачното си настроение. — Рододендроните ще изглеждат великолепно в деня на сватбата.

— Да, градините ще са чудесна гледка — съгласи се госпожа Рено и отново погледна списъка си. — За съжаление нямахме време да издигнем венчално дърво, по което да закачим грахови гирлянди — добави тя, като погледна Диклън обвинително.

— Може би семейство Франк ще успеят да нагласят нещо — бързо отвърна той. — Бихте ли ме извинили за минута? Трябва да покажа нещо на Лена.

Щастлив от успешното си бягство, Диклън повлече Лена към терасата на втория етаж. По стълбите все още се движеха някои от трудолюбивите мравки на генерал Рено.

— Наистина са като мравки — промърмори Диклън. — Изпълзяват от нищото, когато не гледаш към тях.

— За какво говориш?

— За хората. Навсякъде са. Но мисля, че балната зала е свободна.

— Май се чувстваш попритиснат, а, скъпи?

— Мисля си за приятна ваканция в Мауи, докато всичко това приключи. Но трябва да призная, че съм възхитен от жените.

— Така ли?

Лена огледа стълбите, брезентите, остатъците от строителни материали и си представи двете жени, които се движеха сред тях и смело планираха украсите от тюл и дантела.

— И защо си толкова възхитен?

— Заради способността ви да водите любезен разговор за рододендрони, когато сте бесни — отговори той, като надникна в балната зала и въздъхна. — Чисто е. Та мисълта ми беше, че повечето мъже не могат да не си излеят яда на първия, когото срещнат. Е… — отвори й вратата той. — Какво мислиш?

Стените бяха бледорозови, а подът блестеше в златисто.

— Огромна е.

— Идеална е за празненството. Генерал Рено каза, че очакваме двеста и петдесет души. А иначе можеш да затвориш вратите хармоники и да превърнеш залата в няколко уютни салона.

Диклън отиде и дръпна една от вратите.

— Не е ли великолепна? — попита той, като прокара нежно пръсти по дървото. — Такава изработка. Преди повече от сто години. Мразя да ги затварям. Виж как отиват на розетките по тавана. Тибалд свърши страхотна работа с тях.

Лена наистина бе побесняла след разговора с баба си, но сега усети, че гневът й се стопява, докато наблюдаваше гордостта и удоволствието на Диклън.

— Това е истинска любов, нали? Ти и къщата. Повечето мъже не поглеждат и любимата си жена така, както ти гледаш вратите.

— И теб гледам по същия начин.

— Затрудняваш ме. Гневът ми започва да се изпарява. Кажи ми защо не си бесен, Диклън. Защо не те е яд, че е откраднала от теб?

— Бесен съм. А ако някога отново видя Лилибет, и тя ще го разбере.

— Би трябвало да отидеш в полицията.

— Мислех си по въпроса. Може и да си получа част от парите, но мис Одет ще се засрами ужасно.

— Тя вече се срамува.

— Знам. И защо да засилвам срама й? Получих си обратно нещата, които имаха значение.

Заля я нова вълна от горчивина.

— Тя е идвала в дома ти, ровила е из нещата ти. Откраднала е от теб!

Диклън повдигна вежди.

— Пак ли започваш да беснееш?

— По дяволите, Диклън, тя е проникнала в дома ти. Не е същото, като да краде от мен или от баба. Колко е взела?

— Около две хиляди.

Лена стисна устни.

— Утре ще ти изпратя чек.

— Знаеш, че ще го скъсам. Задръж си парите, Лена. Реших, че урокът не ми е излязъл чак толкова скъпо. Ако живееш в провинцията и държиш вкъщи ценни неща и пари, не може да тръгнеш нанякъде и да оставиш отворено.

— Ако беше заключил, тя щеше да счупи някой прозорец.

— Да. Затова ще си взема няколко кучета. Винаги съм искал куче. Мислех да отида в кучешкия приют след сватбата. Искаш ли да дойдеш с мен?

Лена поклати глава.

— Губиш две хиляди долара, макар да се обзалагам, че са били повече, заради гадна и крадлива наркоманка, а отговорът ти е да си купиш кучета?

— Реших да се позабавлявам. Какво ще кажеш? Те ще бъдат и твои кучета.

— Престани, Диклън.

— Аха — ухили се той и тръгна към нея. — Хайде да си вземем няколко помиярчета, Лена. Ще се упражним с тяхното възпитание, преди да се появят децата ни.

— Взимай си кучета само за себе си — отвърна тя, но все пак се усмихна. — Но ще трябва да тичаш подир тях, когато напикаят скъпите ти килими и ти изядат обувките.

— Може да помолим Руфъс да ги научи на добри маниери. Хей, носиш моите обици — зарадва се той, а после я прегърна и понесе в бавен танц.

— Обиците вече са си мои.

— Да, но си мислиш за мен, когато ги слагаш.

— Може би. Но после си мисля колко ми отиват и те забравям напълно.

— Е, тогава ще трябва да измисля друг начин да ти напомням за себе си.

— Огърлица — усмихна се тя, като зарови пръсти в косата му. — Няколко хубави блестящи гривни.

— Мислех си за пръстен на крака.

Лена се засмя и се притисна към него. Танцуваха валс, а в главата й свиреше нежна мелодия. Онази, която бе чувала Диклън да си тананика или подсвирква. Усещаше миризмата на работния ден по него — потта и праха, а под тях — мекия аромат на сапун от сутрешния му душ. Бузата му стържеше леко по нейната, тъй като Диклън бе забравил да се обръсне.

Тя си помисли, че ако животът бе приказка, щяха да си останат така. Щяха да валсуват по лъскавия под, докато слънцето залезе, цветята разцъфнат и ги облеят светлините от стотиците малки кристални призми на полилея.

— Изпитвам невероятни чувства към теб. Никога преди не съм имала такива към някого. Не знам какво да правя.

— Дай ми чувствата си — помоли я той и я целуна по косата. — Ще се грижа за тях.

Не бе осъзнала, че е проговорила на глас. Не бе искала да го прави. Диклън я притисна още по-плътно към себе си. Главата й се завъртя, музиката засвири още по-силно. Тежкият аромат на лилии я замая.

— Чуваш ли? — попита той, като я стисна с треперещи ръце. — Цигулки.

— Не мога да…

Гласът му звучеше някъде отдалеч. Тя се помъчи де се съсредоточи върху лицето му, но върху него се появи друго.

— Замаяна съм.

— Хайде да седнем — предложи Диклън и двамата отпуснаха на пода. — И ти чу музиката. Усети я.

— Чакай малко.

Лена се опита да се стегне. В балната зала нямаше никой, освен тях. Нямаше музика, кристален полилей и вази с бели лилии. Но все пак бе чула, бе видяла и помирисала.

— Не знаех, че халюцинациите са заразни каза тя.

— Не са халюцинации, а спомени. Те са танцували тук. Люсиен и Абигейл. Също като нас. Обичали са се като нас — обясни Диклън, но като видя отрицателното клатене на главата й, изруга. — Добре, по дяволите, той я е обичал така, както аз обичам теб. И между тях още има нещо живо. Нещо, което трябва да бъде свършено или просто признато. Ние сме тук, Лена.

— Да, тук сме. Но аз не искам да живея чужд живот.

— Не е така.

— Почувствах го така. А да живееш живота на друг човек, означава и да умреш от неговата смърт. Той се удавил в онова езеро отвън, а тя…

— Тя е умряла в къщата.

Лена си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Зависи на чия история вярваш.

— Знам, че е умряла тук. Горе, в детската стая. Нещо й се е случило там, а той никога не го е узнал. Тъгувал е до смърт, без да знае какво е станало. Трябва да го разбера заради него. И за себе си. Имам нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя?

— Ела в детската стая с мен. Вече сме по-близки. Може този път да си спомниш.

— Диклън — погали го тя по бузите. — Няма какво да си спомням.

— Закачаш бутилки против духове по дърветата ми, а отричаш възможността за прераждане, за която самата ти заговори.

— Не отричам. Просто няма какво да си спомня, защото аз не съм Абигейл. Ти си.

Стори му се, че Лена е надянала месингов бокс и го е праснала в корема. Зави му се свят.

— Я стига! Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото… — изчервен и странно притеснен, той скочи на крака. — Искаш да кажеш, че съм бил момиче?

— Не разбирам защо това те шокира толкова. Някои от нас жените са чудесни същества.

— Не съм жена. Не съм бил.

— Това ми се струва най-разумното обяснение, ако въобще нещо тук звучи разумно.

— Не е разумно. Ама хич.

— Ти си човекът, който непрестанно чува плача на бебето — меко каза Лена. — А обикновено така става с майките. Онази стая горе те привлича така, както бебето привлича майка си. Макар да се страхуваш, вечно се връщаш там. Каза ми, че съвсем лесно си се ориентирал из слугинските помещения и коридори. Абигейл със сигурност е знаела как да се ориентира там, но Люсиен — надали.

— Къщата е била негова.

Но Диклън си припомни как бе гледал през прозореца към двамата мъже, яздещи към къщата. Защо би си представял как наблюдава Люсиен, ако самият той е бил Люсиен?

— Има и още няколко неща — продължи Лена. — Онзи ден, когато се отбих тук, те видях да вървиш към езерото. Беше изпаднал в нещо като транс, вървеше странно. Тогава не осъзнах какво ми се е сторило толкова странно, но сега знам. Ходеше като жена в напреднала бременност — обясни тя, а Диклън я загледа ужасено. — Притискаше ръка към кръста си и правеше малки, предпазливи крачки.

— Значи искаш да кажеш не само, че съм бил момиче, ами и бременно момиче?

— За Бога, скъпи, някои хора вярват, че можеш да се преродиш в пудел. Какво толкова лошо има в една бременна жена?

— В даден момент бременните жени раждат и тогава трябва да изкарат няколко килограмово бебе от доста тясно място.

Ужасът по лицето му бе толкова комичен, че Лена отпусна и изложи теорията си съвсем спокойно.

— Не мисля, че в този живот ще ти се наложи да раждаш. Но не смяташ ли, че ако разгледаш загадката от този нов ъгъл, може да откриеш отговорите, които търсиш?

Диклън изпита желание да се пипне по чатала, за да се увери, че всичко си му е на мястото. Или пък да се оригне силно и мъжествено.

— Другата идея ми харесва повече — промърмори той.

— Помисли си все пак, скъпи. Трябва да вървя на работа.

— Чакай, чакай — втурна се той след нея. — Пускаш ми такава бомба, а сега си тръгваш?

— Трябва да работя.

— Ела тук, след като затвориш. Остани при мен.

— Налага се да остана при баба за няколко нощи, докато се почувства по-стабилна.

— Добре, добре — въздъхна той. — Чакай да опитам нещо.

Диклън я завъртя и впи устни в нейните, после удължи нежно целувката.

— Усети ли нещо лесбийско в това? — попита той.

— Хм — замисли се Лена престорено. — Не. Мога да свидетелствам, че този път си абсолютен мъж. А сега ме остави. Имаш предостатъчно работа за следващите няколко дни, така че мозъкът ти ще е зает с други мисли. Тази история е чакала сто години, може да почака до след сватбата на Реми.

— Върни се и остани при мен, когато мис Одет се оправи.

— Добре.

— Обичам те, Лена.

— Страхувам се, че наистина е така — прошепна тя и си тръгна.

Лена напусна бара колкото се можеше по-рано, но все пак минаваше един сутринта, когато спря пред къщичката в блатото. Лампата на терасата светеше и пеперудите се въртяха като луди около нея. Тя поседя отвън за момент, заслушана в музиката на нощните птици и жабите и лекия шепот на ветреца.

Това беше мястото на детството й. На сърцето й. Макар да си бе създала живот в града, идваше тук, когато бе най-щастлива или притеснена. Тук идваше, за да мисли и да мечтае.

Навремето си бе позволявала да се унася в онези типично женски мечти за романтика, красив мъж, влюбен в нея, дом, деца и неделни сутрини.

Кога беше престанала да мечтае?

В онзи лепкав летен следобед. В горещия ден, когато бе видяла как момчето, което обичаше с цялото си диво сърце, се чука с майка й на прокъсано одеяло до блатото.

Нейното блато. Нейното момче. Майката, която се водеше за нейна.

Това бе разделило живота й на две. Времето преди, когато все още имаше надежда, невинни мечти и вяра. И времето след това, където имаше само амбиция, решителност и обет никога вече да не вярва.

Знаеше, че момчето вече няма никакво значение. Дори едва можеше да си представи лицето му. Майка й също нямаше значение. Но моментът имаше.

Без този момент кой знае накъде би поел животът й. О, тя и момчето щяха да се разделят. Но можеше да стане мило и нежно, с хубав спомен за първата любов.

Но онази грозна гледка на секс и предателство я беше белязала. Тогава в миг бе разбрала нещо, което иначе можеше да учи в продължение на години — че за жената е по-умно и по-безопасно да кара влака сама. Мъжете идваха и си отиваха, затова жената трябваше само да им се наслаждава.

Но да ги обича бе равно на самоубийство.

Самоубийство? Лена поклати глава, докато излизаше от колата. Звучеше прекалено драматично. Разбитото сърце не означаваше смърт.

Но той бе умрял от него.

Тя чу ясно гласа в главата си. Точно така. Люсиен Мане бе умрял не от ножа и не от водата в езерото.

А от разбитото си сърце.

Лена влезе в къщата и видя, че под вратата на Одет светеше. Докато отиваше към стаята й, чу потупването на опашката на Руфъс по пода.

Открехна леко вратата и видя баба си седнала в леглото с книга в ръка. Вярното куче лежеше на пода.

— Защо си будна толкова късно? — попита Лена.

— Чаках те. Мислех, че ще се забавиш още поне час.

— Тази вечер нямаше голяма навалица.

Одет потупа крайчеца на леглото си в покана.

— Тръгнала си си по-рано, защото се тревожиш за мен. Не трябваше да го правиш.

— Навремето ми казваше, че тревогите са твоя работа — отвърна Лена, като полегна и сложи глава на ръката на баба си. — Но сега и аз се тревожа. Съжалявам, че тя те нарани.

— О, бебче, това сигурно й е работата. И наистина е добра в нея — усмихна се Одет и погали косата на Лена. — Но имам теб. Имам моята Лена.

— Мислех си какво ли е било за теб и дядо да отглеждате бебе, след като вече сте отгледали собственото си дете.

— Ти беше само удоволствие и за двама ни.

— А това ме накара да се сетя как семейство Мане са върнали баба ти тук, когато е била бебе. Помниш я добре, нали?

— Да, наистина я помня добре. Приличаш на нея. Виждала си старите снимки и го знаеш.

— Тя някога казвала ли е, че Мане Хол е трябвало да й принадлежи?

— Никога не съм чувала нещо подобно. Тя беше щастлива жена, Лена. Може би по-щастлива, отколкото щеше да е в Мане Хол. Беше страхотна готвачка и ме научи и мен. И разказваше чудесни истории. Понякога измисляше разни неща, които ми се струваха абсолютно истински. Можеше да стане писателка, ако беше искала.

— Сигурно е мислила за родителите си и семейство Мане. Независимо колко щастлива е била тук, трябва да е мислила и за тях.

— Предполагам, че е така. Носеше цветя на гроба на баща си. Носеше ги всяка година на рождения си ден.

— Така ли? Никога преди не си ми го казвала.

— Твърдеше, че му дължала живота си, както и този на децата и внуците си. Дори оставяше цветя на гробовете на Жозефин и Анри Мане, макар да не се молеше там. И до годината, когато умря, правеше и още нещо на рождения си ден. Носеше цветя и ги хвърляше в реката. И казваше молитва.

— Мислиш, че го е правила заради майка си?

— Никога не ми е казвала, но така мисля.

— Вярваш ли, че Абигейл е там? В реката?

— Някои хора твърдят така.

Лена повдигна глава.

— Аз не питам хората, а теб.

— Знам, че понякога, когато се разхождам по брега, изпитвам ужасна тъга. Вярвам, че понякога старите души търсят нов живот. И продължават да търсят докато намерят подходящ. А ти какво търсиш?

Лена се отпусна отново и затвори очи.

— Мислех, че съм го намерила. Но вече не съм толкова сигурна. Той ме обича, бабо.

— Знам, че те обича.

— Ако и аз го обичам, всичко ще се промени.

Одет се усмихна и загаси лампата.

— Разбира се, че ще се промени — промърмори тя и продължи да гали косата на внучката си. — Това е съвсем сигурно.