Полунощ в стаята на сенките

Глава 19

Патрик Фицджералд хвана жена си за ръката, докато се разхождаха из Френския квартал. Знаеше, че целта им е „Тройката“, а мисията им — да огледат отново Айджелина Симон.

— Знаеш ли, Колийн, това ми прилича на нагла намеса и шпиониране.

— Е, и?

Той се засмя. След почти четиридесет години брак Колийн все още можеше да го накара да се засмее. Това определено беше признак на успешно партньорство.

— Осъзнаваш, че тя може и да не е там, нали? Да си собственик на бар, не означава, че трябва да си там денонощно.

— Добре, ще разгледаме заведението й и ще пийнем по едно. В това няма нищо лошо.

— Съгласен, скъпа.

Патрик използваше тази фраза и тон само когато й се присмиваше. Колийн се зачуди дали да го сръга в ребрата, или да се засмее. После направи и двете.

Тълпите, шумът, жегата и пищната декадентска елегантност на града не бяха неща, които биха могли да я привлекат за повече от едно кратко посещение. Предпочиташе очарованието на Стария свят и достойнството на Бостън.

Бостън също си имаше недостатъци, но не беше толкова крещящ и празничен. Сексът там беше забавен и интересен — тя не беше пуританка, за Бога. Но освен това беше и нещо лично.

Но все пак тъжните, страстни звуци на саксофона докоснаха някаква струнка в душата й.

Ако синът й бе решил да създаде свой дом тук, тя щеше да приеме това. Вероятно щеше да приеме и онази жена, след като я опознаеше по-добре.

— Ще имаш и време, и възможност да я подложиш на разпит утре на сватбата — напомни й Патрик.

Колийн въздъхна, отчаяна от мъжките мозъци. Господ да ги благослови, но мъжете бяха толкова прости създания. Направо нямаха представа за какво става дума. Та нали първата задължителна стъпка бе да огледа момичето в неговата собствена среда.

Тя проучи квартала, разположението на бара и движението из улицата. Реши, че Лена бе направила мъдър избор и има достатъчно вкус и разум, за да остави фасадата на бара да се слива елегантно с околните заведения.

Хареса терасата над бара, саксиите с цветя — ярки цветове на фона на меки пастелни. Това говореше за вкус и стил, за усет към атмосферата.

Колийн бе изтръгнала от Диклън информацията, че Лена живее над бара, и се зачуди дали би могла да си издейства покана горе, за да огледа и жилището й.

Тя влезе в „Тройката“ и се заоглежда внимателно.

Барът беше безукорно чист и спечели одобрението й. Беше пълен с хора, но не претъпкан, което пък се хареса на деловите й разбирания. Колийн прецени, че бе прекалено рано за буйната нощна тълпа и прекалено късно за обяд.

Предположи, че музиката, която долиташе от колоните, бе кажунска, и одобри и това. Звучеше живо и весело, но не прекалено силно и разговорите бяха възможни.

Зад бара работеше чернокож мъж в яркочервена риза. Хубаво лице, гладки ръце. Млада келнерка — руса и хубава, облечена в тесни джинси, обслужваше една от масите.

Колийн прецени, че няколко от посетителите са туристи, съдейки по камерите им и рекламните пликове със сувенири. Останалите вероятно бяха местни.

Храната, която сервираха, изпълваше въздуха с пикантен аромат.

Лена излезе от кухнята. Очите им се срещнаха и двете веднага се познаха. Колийн се усмихна учтиво и тръгна към бара с Патрик по петите си.

— Добър ден, госпожо Фицджералд, господин Фицджералд — любезно се усмихна и Лена. — Направихте ли си хубава разходка из Френския квартал? — запита тя, когато забеляза носените от Патрик торби.

— Колийн рядко подминава магазин, без да види в него нещо, което на всяка цена трябва да се купи — обясни той.

— Диклън очевидно е наследил тази страст от майка си. Да ви покажа ли менюто?

— Вече обядвахме, благодаря — отговори Колийн и се настани на едно от високите столчета. — Но бих пила едно мартини. Много студено и сухо. Три маслинки.

— А за вас, господин Фицджералд?

— Същото. И ме наричай Патрик — отговори той, като се настани до жена си. — Барът ти е чудесен. И музика на живо ли има? — попита той, като кимна към сцената.

— Всяка вечер в девет часа.

Лена започна да приготвя мартинитата и се усмихна приятелски на Патрик.

— Ако искате да потанцувате, ще трябва да се върнете довечера. Със сигурност ще ви накараме да се раздвижите. Наслаждавате ли се на посещението си тук?

— Очакваме с нетърпение сватбата — отговори Колийн. — Реми е като член от семейството. А и се радваме да видим, че Диклън е постигнал такъв напредък с къщата.

— Той е много щастлив там.

— Да.

Лена извади двете чаши за мартини, които бе изстудила, докато приготвяше напитките.

— Щяхте да се радвате повече, ако беше щастлив в Бостън с жената, за която едва не се е оженил.

— Да, така е. Но не можем да определяме живота на хората, дори и на собствените си деца. И категорично не можем да изберем човека, когото да обичат. Влюбена ли си в сина ми, Лена?

Лена наля мартинитата в чашите, без да трепне.

— Това е нещо, за което ще говоря с него, когато съм готова. Мартинитата са от мен — добави тя, като пусна вътре маслините. — Надявам се, че ще ви харесат.

— Благодаря ти — отвърна Колийн, като вдигна чашата си и отпи. — Отлично е. Винаги съм смятала, че забъркването на идеалното мартини е изкуство, и съм се изненадвала и разочаровала от хора, които притежават барове или клубове, но правят и сервират лоши мартинита.

— Има ли въобще смисъл да правиш нещо, ако не го правиш като хората?

— Точно така. Въпрос на гордост, нали? Гордост от себе си от работата и от живота. Грешките са приемливи и дори необходими, тъй като сме хора. Но да поднесеш на клиента си нещо по-малко от най-доброто, на което си способен, ми се вижда арогантно или небрежно. А често и двете.

— Не виждам смисъл да върша нещо наполовина — каза Лена, като напълни купа с пресни ядки. — Ако не мога да правя мартини, ще отстъпя назад и ще гледам, докато се науча. В противен случай ще разочаровам и себе си, и човека, който разчита на мен.

— Чудесна философия — съгласи се Колийн и лапна една маслина. — Без високи стандарти сме склонни да се примирим с нещо по-дребно от онова, което ни прави щастливи и продуктивни. А и разочароваме хората, които имат значение за нас.

— Когато някой има значение за мен, а аз съм много внимателна относно подбора на хората със значение, искам най-доброто за него. Другите може и да са склонни да се примирят с по-малко, но не и аз.

Патрик се наведе и надникна в мартинито на жена си. Колийн се намръщи.

— Какво правиш?

— Опитвам се да видя какво повече има в твоето мартини.

Лена се засмя и усети как се отпуска.

— Той прилича много на вас, нали? Но има очите на майка си. Вижда направо в душата ти. Дори когато не искаш да му позволиш подобно нещо. Обича и двама ви като луд, а това определено ми говори много. Затова и аз ще ви кажа нещо.

Лена се наведе към тях.

— Аз произхождам от скромно семейство. Силни, прости хора. Майка ми е пълен провал и ме е срам от нея безкрайно. Но дядо ми беше почтен и чудесен човек, баба ми е по-добра от повечето хора. Ръководя този бар, защото ме бива в работата и я обичам, а аз не си губя времето с неща, които не харесвам — тя прибра косата си зад ушите, без да отделя очи от Колийн. — Самоуверена и упорита съм и не виждам нищо лошо в това. Не ми пука за парите на Диклън или за вашите, затова да забравим за тях. Той е най-прекрасният човек, когото съм срещала в живота си, и аз не съм достатъчно добра за него. Знам, че съм повече от добра за повечето хора, но той е различен. Под впечатляващата му външност се крие човек, по-упорит и от самата мен, и още не знам как да се справя с този проблем. Когато разбера, той ще е първият, който ще узнае за това. Предполагам, че той ще ви обясни всичко. А сега — несъзнателно се заигра тя с ключето около врата си, — искате ли по още едно мартини?

— Ще се задоволим с тези за още няколко минути — отговори Колийн.

— Добре. Извинете ме за минута. Трябва да изпълня една поръчка — каза тя и тръгна към другата част на бара, където я чакаше келнерката.

— Е? — запита Патрик. — Струва ми се, че тя те постави на мястото ти.

— Да — доволно отвърна Колийн и отпи от мартинито си. — Тя е чудесна.

— Не съм нервен.

Пребледнял и разтреперан, Реми стоеше в библиотеката, а Диклън закачаше бяла лилия на ревера на смокинга на приятеля си.

— Вероятно ако го повториш още двайсет пъти, ще си повярваш. Стой мирно, Реми.

— Стоя.

— Да бе, с изключение на дивото треперене, което може да се дължи и на предстоящ инфаркт, си стабилен като скала.

— Искам да се оженя за Ефи. Искам да изкарам живота си с нея. Това е денят, който и двамата очакваме с нетърпение от месеци.

— Точно така. Днес — заяви Диклън сериозно — е първият ден от остатъка от живота ти.

— Чувствам се зле.

— Прекалено късно е да повръщаш — жизнерадостно му напомни Диклън. — Искаш ли да повикам баща ти на помощ?

— Не, не. Остави го да се занимава с мама. Та колко души има отвън?

— Последния път, когато погледнах, бяха около двеста. Но продължават да пристигат.

— Господи, Господи! Защо не се отказахме? Как може да се очаква от един мъж да застане пред стотици хора и да промени живота си завинаги?

— Мисля, че традицията е наложила така, за да не позволи на младоженеца да избяга в последния момент. Ако го направи, тълпата ще го линчува.

— Това определено ме успокоява, скъпи. Защо не ме уредиш с няколко глътки бърбън?

Диклън отиде до шкафа и извади бутилка.

— Знаех си, че ще имаш нужда от глътка — ухили се той и извади и ментови бонбони. — После изяж бонбоните. Не трябва да вониш на уиски пред булката. Иначе може да избяга.

Диклън започна да налива, но когато вратата се отвори след кратко почукване и майка му влезе в стаята, скри бутилката и чашата зад гърба си.

— И двамата изглеждате чудесно! — извика Колийн. — Диклън, не му давай повече от една глътка от уискито, което криеш зад гърба си. И се увери, че ще си изплакне устата с ментолова вода.

— Имам ментови бонбони.

— Чудесно — усмихна се тя, като отиде до Реми и започна да оправя вратовръзката му. — Нервен си, защото това е най-важният ден в живота ти. Ако не трепериш в подобен случай, значи нещо не ти е наред. Обещавам ти, че треперенето ще изчезне в мига, когато видиш Ефи. Тя изглежда великолепно.

Колийн прегърна Реми и добави:

— Гордея се с теб.

— Ами с мен? — намеси се Диклън. — Аз се сетих за ментовите бонбони.

— С теб ще се позанимая по-късно. Реми, жениш се за момичето, което обичаш — продължи Колийн. — Заобиколен си от приятели и роднини, които обичат и двама ви. Денят е прекрасен, а брат ти, брат ти по сърце, се погрижи да ти осигури хубаво място за сватбата. Сега пийни една глътка бърбън и си поеми дълбоко дъх. А после си завлечи задника навън и се ожени.

— Да, госпожо. Обичам те, Колийн.

— Знам. Аз също те обичам, но няма да те целуна, защото ще си размажа червилото. Една глътка, Диклън. Ако момчето откачи, ще държа теб отговорен.

По-късно Диклън си помисли, че майка му беше права както винаги. Когато застана до Реми, а Ефи, прекрасна в бялата си рокля, излезе на терасата, той усети как нервното напрежение напуска приятеля му. Видя широката усмивка на Реми и чу нежните му думи:

— Ето го моето момиче.

Диклън заоглежда тълпата гости и прикова очи в Лена.

„А това пък е моето момиче — помисли си той. — И този път всичко ще бъде наред.“

Той стоеше в разцъфналата пролетна градина и наблюдаваше радостно как приятелите му се женят.

Реми и Ефи се целунаха, бяха обявени за съпруг и съпруга, а тълпата избухна в жизнерадостни викове, много по-приятни от сдържаните аплодисменти, с които Диклън бе свикнал.

Усети как собствената му усмивка става все по-широка.

Музиката засвири незабавно. Флейти, акордеони и китари. Когато фотографът се фокусира върху булката и младоженеца, Диклън се освободи и тръгна към Лена.

Тя беше облечена в червено. Ярка, аленочервена рокля с гол гръб и тънки презрамки. Точно над сърцето си бе забола емайлираната брошка часовник, която Люсиен бе подарил на Абигейл.

— Чудех си дали някога ще я сложиш — каза Диклън.

— Брошката е много специална, затова я запазих за специален случай — обясни Лена. — Великолепна сватба, Диклън. Свърши чудесна работа. Наистина си добър приятел.

— Имам и други добри качества, които ще те направят щастлива жена. Липсваше ми през последните няколко дни.

— И двамата бяхме доста заети.

— Остани тук довечера — помоли той, като я хвана за ръката, забелязал отказа в очите й. — Анджелина, остани довечера.

— Ще видим. Сега има доста хора, с които трябва да поговориш.

— Те си говорят един с друг. Къде е мис Одет?

Лена се усмихна.

— Майка ти я отвлече някъде.

— Искаш ли да ги намеря и да освободя мис Одет?

Гордост скова гръбнака и гласа й.

— Баба ми може да се оправи с майка ти по всяко време.

— Така ли? — развеселено попита Диклън и присви очи предизвикателно. — Ако им се наложи да употребят физическа сила, залагам парите си на Колийн. Тя има страхотно ляво кроше. Защо не си вземем малко шампанско, а после ще отидем да ги потърсим. Да видим в кой рунд са.

— Ако майка ти нарани чувствата на баба…

— Никога не би направила подобно нещо — отвърна Диклън вече без смях в гласа си и я разтърси леко за рамената. — За каква я взимаш, Лена? Ако е отишла някъде с мис Одет, то е защото иска да я опознае.

— Предполагам, че точно заради това довлече и баща ти в бара ми. За да може да ме опознае.

— Били са в бара ти?

— Да — отговори Лена, раздразнена от собственото си поведение, и се протегна към чашата с шампанско. — Дойдоха, за да проверят заведението ми и мен. Майка ти получи доста информация и отлично мартини. И я поставих на мястото й.

Диклън изпита типичната мъжка паника, когато си представи как двете най-важни жени в живота му си изясняват отношенията.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Казах й онова, което имах да казвам. Сега вече се разбираме чудесно.

— Защо не ме просветиш, за да мога и аз да те разбирам?

— Сега не е подходящото време и място.

— Ще намерим място и време.

Лена долови гнева в гласа му и сви рамене. После се усмихна и прокара пръст по бузата му.

— Недей да кипваш, скъпи. На празненство сме. А можем да си устроим скандал по всяко време.

— Добре, ще го оставим за по-късно — съгласи се той и повдигна главата й. — Не мога да разбера с какво се опитваш да се пребориш, Лена. С мен, семейството ми или със самата себе си. Моля те, кажи ми, когато се увериш в отговора.

Той се наведе и я целуна по устните.

— Ще се видим по-късно.

Празненството се премести в балната зала. Хората се разпръснаха по терасите и моравата. За първи път от много години къщата се изпълни с музика и смехове. Надбягваха се деца, бебета плачеха, двойки флиртуваха, а близки приятели клюкарстваха в огромната зала или си почиваха в сянката на белите чадъри в градината.

Диклън си представи доволно как къщата поглъща цялата тази положителна енергия. Дори и тъмните стаи, които държеше заключени.

— Диклън — сложи ръка на рамото му Ефи. — Може ли да те поканя на този танц?

— Да не би някой да е очистил Реми? — попита той, като я поведе към дансинга. — Мислех, че това е единственият начин да се отдалечиш на повече от метър от него — засмя се и целуна ръката й. — Не мога да го виня. Когато си с най-красивата жена в стаята, трябва да я държиш до себе си.

— О, Диклън — усмихна се тя весело. — Ако не бях лудо влюбена в съпруга си, щях да започна да те свалям.

— Ако някога ти писне от него, само ми се обади.

— Искам да ти благодаря за всичко, което направи, за да ми осигуриш този прекрасен ден. Знам, че мама, сестра ми и аз те подлудихме през последните няколко седмици.

— Само няколко седмици ли бяха? — с престорено недоверие попита той. — Е, сватбата си струваше всеки час, в който се криех в килера, за да не ме намерите.

— Чувствам се ужасно щастлива. И те обичам. Днес обичам всички — усмивката й бе лъчезарна. — Абсолютно всички на света. Но след Реми обичам най-много теб и искам да си щастлив.

— Щастлив съм.

— Не достатъчно — прошепна Ефи в ухото му. — Диклън, в тази къща има нещо, което не е довършено. Мислех, че не вярвам в такива неща, но… Чувствам го. Винаги когато съм тук, го усещам. Дори днес.

Долови лекото й потреперване и я погали по гърба, за да я успокои.

— Днес не би трябвало да мислиш за това. Не трябва да се тревожиш за абсолютно нищо.

— Тревожа се за теб. Нещо не е довършено. И частично вината е моя.

— Твоя? — той я отдръпна назад, за да види лицето и, после я поведе към един от ъглите. — Какво имаш предвид?

— Иска ми се да знаех какво имам предвид. Но знам само какво усещам. Нещо, което съм направила или не съм направила за теб. Няма логика, но усещането е адски силно. Имам чувството, че не съм била до теб, когато си имал нужда от мен. Май се страхувам, че отново може да стане нещо лошо, ако всичко не бъде оправено. И така, колкото и глупаво да звучи, искам да ти кажа, че съжалявам ужасно задето не съм ти помогнала, когато и да е било това.

— Няма проблеми — целуна я той по челото. — Не си могла да знаеш. Каквото и да е било, просто не си знаела. А и днес не е ден, в който да гледаш назад.

— Прав си. Просто бъди внимателен — помоли го тя, когато Реми се приближи до тях и шеговито прасна Диклън по рамото.

— Прегръщаш съпругата ми, скъпи. Върви и намери собственото си момиче.

— Добра идея.

Откри Лена сред голяма група хора. Червената й рокля обгръщаше като пламък мургавата й кожа. Диклън разбра веднага, че бе усетила реакцията му на красотата й, тъй като погледът й придоби женствен и нежен вид.

Диклън се завъртя и протегна ръка на баба й.

— Мис Одет, ще танцуваш ли с мен?

— Разбира се. Още не е настъпил денят, когато ще откажа покана за танц, отправена от красив младеж.

— Изглеждаш великолепно — каза той, когато се понесоха по дансинга.

— Сватбите ме подмладяват. А и си поговорих чудесно с майка ти.

— Така ли?

— Учуден си, а? — сви дяволито устни тя. — Ще ти кажа, че ние двете се разбрахме много добре. Пък и остана доволна, когато й доверих, че още при първата ни среща усетих, че си възпитан отлично. Върна ми комплимента, като каза същото за моята Лена. После си побъбрихме за разни дреболии, за които жените си говорят по сватбите. Няма да те отегчавам с подробности. Но и двете бяхме съгласни, че ти си чудесен младеж. А хубав мъж като теб трябва по-често да си намира причини да облича смокинг.

— Мога да стана оберкелнер — ухили се Диклън. — Но те получават по-добри бакшиши, когато говорят със снобски акцент, а не съм сигурен дали мога да се справя с него.

— Значи ще трябва да чакаме сватбата ти, за да те видим отново в смокинг.

— Да — съгласи се той и се огледа наоколо, но Лена беше изчезнала. — Е, поне тази сватба мина добре. Страхувах се, че бурята снощи може да обърка нещата.

— Буря? Скъпи, снощи нямаше буря.

— Разбира се, че имаше. Адски силна. Не ми казвай, че си я проспала.

— Бях будна до полунощ — каза Одет, като се вгледа в лицето му. — Довършвах подгъва на роклята си. После станах към четири, когато Руфъс реши, че трябва да излезе навън. Видях, че тук свети, и се зачудих какво правиш по това време. Нощта беше ясна и хубава, Диклън.

— Аз… аз сигурно съм сънувал бурята. Предсватбен стрес.

Но той не се бе събуждал в четири. Доколкото си спомняше, въобще не бе ставал след полунощ, когато обиколи къщата, за да изгаси всички лампи, преди да си легне.

Сън. Вятър и дъжд. Проблясък на светкавица. Жълти пламъци в камината. Болка, пот, жажда. Кръв.

Женски ръце и гласове. Ефи? Гласове, които го успокояваха и окуражаваха.

Диклън си припомни всичко ясно и застина насред дансинга.

Беше родил бебе. Мили Боже!

— Скъпи? Диклън? Хайде да излезем навън — мило предложи Одет и го поведе напред. — Имаш нужда от чист въздух.

— Да. Южняшките дами ме замайват.

— Моля?

— Не, няма нищо.

Беше ужасен и изпълнен с благоговение към онова, което му се бе случило насън. Или това бяха отминали спомени?

— Върни се вътре — помоли я той. — Аз ще се поразходя, за да си проясня главата.

— Какво си спомни?

— Чудо — промърмори той. — Напомни ми да купя на мама хубав подарък. Не знам как вие, жените, успявате да издържите това дори един път. А тя го е направила четири пъти. Невероятно — добави той и се отправи към стълбите. — Абсолютно невероятно.

Диклън се разходи около къщата, после влезе вътре, за да си вземе чаша студена вода. Изпи и три аспирина, за да прогони адското главоболие, което го бе обзело, когато си припомни съня.

Чуваше музиката, която долиташе от балната зала. Усещаше вибрациите от стотици танцуващи крака.

Трябваше да се върне вътре и да изпълни задълженията си на кум и домакин. Но единственото, което искаше в момента, бе да се отпусне в леглото, да затвори очи и да заспи.

— Диклън.

Лена излезе на терасата и затвори вратата зад себе си.

— Какво има?

— Нищо. Само малко главоболие.

— Нямаше те почти час. Хората питат за теб.

— Идвам — отвърна той, но седна на леглото. — След минута.

Лена се приближи до него.

— Толкова ли е лошо?

— Имал съм и по-лоши моменти.

— Защо не полегнеш за няколко минути?

— Няма да се отпусна в леглото на сватбата на най-добрия си приятел. Освен ако не ми правиш компания.

— Звучи съблазнително. Хубав мъж, издокаран в смокинг, предизвиква желание да го съблечеш.

— Оберкелнерите ще се влюбят в теб.

— Е, започна да се шегуваш, значи вече се чувстваш по-добре.

— Като се има предвид, че родих бебе преди по-малко от двадесет и четири часа, бих казал, че се справям отлично.

Лена стисна устни.

— Скъпи, колко изпи тази вечер?

— Далеч не толкова, колкото планирах. Нали си спомняш теорията си, че аз съм Абигейл Мане? Е, започвам да мисля, че си права. Снощи сънувах, че съм в онази стая надолу по коридора, в леглото, което видях там, но всъщност не е там. Не виждах Абигейл, която раждаше в леглото. Изпитах всичко на свой собствен гръб. Позволи ми да ти кажа, че раждането никак не напомня приятна разходка по плажа. Всяка жена, която не иска упойка в такива случаи, е направо смахната. Това усещане определено бие всичко, което са измислили през онзи забавен период, познат като Испанската инквизиция.

— Сънувал си, че си Абигейл и…

— Не приличаше на сън, Лена. А и мисля, че сигурно съм бил в онази стая, когато получих халюцинациите. Помня бурята. Помня колко бях уплашен и как се мъчех да доведа бебето си на този свят.

Диклън замълча и обмисли думите си.

— Господи, това пък ако не прозвуча странно!

— Да, така е — потвърди Лена и седна до него.

— Чувах гласове. Други жени ми помагаха. Видях лицата им ясно, особено младото. Близо до възрастта на Абигейл. Усетих потта по лицето си и невероятна умора. Ужасяващото чувство, че ме разкъсват. А после облекчение, гордост и любов, когато сложиха малкото чудо в ръцете ми.

Диклън се вторачи в ръцете под изненадания поглед на Лена.

— Видях бебето, Лена. Съвсем ясно. Червено, сбръчкано и ревящо. Тъмносини очи, тъмна коса. Уста като розова пъпка. Миниатюрни пръстчета. Помислих си, че моята Роз е съвършена.

Той прикова поглед в очите на Лена.

— Мари Роз, прапрабаба ти. Мари Роз — повтори той. — Нашата дъщеря.