Полунощ в стаята на сенките

Глава 6

За Диклън това беше чудесно прекаран час. А и, ако не се брояха Реми и Ефи, първите му истински гости.

Женското присъствие в салона, където огънят пращеше жизнерадостно, а следобедното слънце нахлуваше през мърлявите прозорци, му бе изключително приятно.

— Ще се върна — обеща му Одет. — Искам да видя кухнята, когато я завършиш.

— Надявам се, че често ще ми идваш на гости. С радост ще ти покажа и останалата част от къщата.

— Покажи я на Лена. Аз ще се прибера пеша.

— Ще те закарам, бабо.

— Не, остани тук — нареди й Одет небрежно, но с хитра искрица в очите. — Искам да се поразходя, пък и става време за следобедната ми дрямка.

Тя започна да се надига от стола си и Диклън скочи на крака и й предложи ръката си. Това я накара да се усмихне.

— Имаш чудесни маниери. Ела ми на гости, когато не си прекалено зает. Ще ти направя истински южняшки гювеч, преди да си окльощавял толкова, че дрехите ти да увиснат.

— Телефонът ми вече работи — каза Диклън, като зарови в джоба си, извади лист и молив и надраска номера си. — Звънни ми, ако имаш нужда от нещо.

— Да, наистина си много мил — кимна Одет и му поднесе бузата си за целувка.

Диклън я изпрати до вратата и тя му направи знак да се наведе отново към нея.

— Одобрявам това, че ухажваш моята Лена. Ти ще се грижиш за нея, а повечето мъже не са готови на подобно нещо.

— Мис Одет, да не искаш да ми кажеш по този начин, че нямам шанс с теб?

Тя се засмя и го потупа по бузата.

— Ако бях трийсет години по-млада, съревнованието щеше да е сериозно. Хайде сега, отивай и й покажи къщата си.

Той я загледа как се отдалечава сред дърветата, от които висяха бутилките срещу духове.

— Харесваш баба ми — обади се Лена откъм вратата на салона.

— Влюбен съм в нея. Прекрасна е. Слушай, до къщата й има доста път. Би трябвало…

— Ако иска да се поразходи, ще го направи. Няма начин да й попречиш да направи онова, което си е наумила — прекъсна го Лена, като се приближи към него. — Виж ей там. Руфъс идва да я посрещне и да я отведе у дома. Това куче сякаш има радар, когато става дума за баба ми.

— Надявах се, че и той ще се появи — обърна се Диклън към нея. — Следващия път го доведи със себе си. Два пъти тази седмица тръгвах към бара ти и едва успях да се сдържа да не вляза.

— Защо?

— Страхувах се да не решиш, че те преследвам — отвърна той, като погали косата й. — Помислих си, че ако удържа, докато ти дойдеш тук, няма да извадиш съдебна заповед, с която да ми забранят да се доближавам до теб.

— Ако искам един мъж да се разкара от живота ми, направо му го казвам.

— Мъжете винаги ли правят онова, което им кажеш?

Устните й се извиха в лека усмивка, която го накара да закопнее да оближе малката черна бенка.

— В повечето случаи. Е, ще ми покажеш ли огромната си къща, скъпи?

— Да — отговори Диклън, като повдигна брадичката й и я целуна. — Разбира се. Между другото — той я хвана за ръката и я поведе към стълбището, — имам позволението на мис Одет да те ухажвам.

— Струва ми се, че имаш нужда от моето позволение, а не от нейното.

— Възнамерявам да те очаровам толкова силно, че да си готова да се отпуснем още на първото стъпало. Великолепно стълбище, нали?

— Да — съгласи се тя и прокара ръка по парапета. — Домът ти е грандиозен, Диклън. А от онова, което видях от него досега, разбрах, че всъщност не си богат адвокат.

— Бивш адвокат. Но не те разбирам.

— Имаш достатъчно пари да ремонтираш къщата и да я запазиш. Възнамеряваш ли да я запазиш?

— Да, разбира се.

— Значи не си богат, а ужасно богат. Така ли е?

— Е, парите не са проблем. Но те не могат да ти купят щастие.

Лена спря на площадката и се засмя.

— О, скъпи, ако мислиш така, значи просто не знаеш къде да пазаруваш.

— Ще ми помогнеш ли да похарча част от парите?

— Може би — отвърна тя и погледна надолу към величественото фоайе. — По-късно ще имаш нужда от мебели. Знам някои подходящи за пазаруване места.

— Братовчед ли имаш?

— Няколко.

Лена повдигна вежди, когато чу шума и псувните, които долитаха от края на коридора.

— Водопроводчикът — обясни Диклън. — Накарах го да започне от моята баня. Тя беше… беше в кошмарен зелен цвят. Ако познаваш човек, който се нуждае от грозно обзавеждане за баня, обади ми се.

Диклън се опита да я отдръпне от вратата на стаята, за която вече бе твърдо убеден, че е обитавана от духове. Но Лена натисна дръжката и я отвори. Диклън осъзна, че задържа дъха си, когато тя влезе вътре.

— Доста е студено тук — каза Лена, като обви ръце около себе си, но не успя да спре треперенето си. — Трябва да се опиташ да запазиш тапетите. Красиви са. Теменужки и рози.

Лена бе на половината път до вратата към терасата, когато спря и потръпна силно. Заля я тъга.

— Тъжна стая. Има нужда от светлина и живот.

— Тук има призрак. Една жена. Мисля, че е била убита тук.

— Така ли? — завъртя се тя към него с пребледняло лице. — Не усещам насилие. Само тъга. Празнота и тъга.

Гласът й бе предрезгавял. Без да мисли, Диклън влезе и се приближи до нея.

— Добре ли си? — загрижено попита той.

— Само ми е студено.

Той се протегна да разтърка ръцете й. Изпита чувството, че го удря ток, когато я докосна. Лена се засмя леко и отстъпи назад.

— Не мисля, че баба ми е имала предвид точно това, когато ти е дала позволение да ме ухажваш, скъпи.

— Това е заради стаята. В нея има нещо странно.

— Духовете не ме притесняват. И ти не би трябвало да се страхуваш. Не могат да те наранят.

Но тя тръгна към вратата, като едва се сдържаше да не ускори крачка.

Лена разгледа и останалите спални, но никъде не изпита тъгата и самотата, които я бяха прогонили от първата.

На вратата към стаята на Диклън тя се усмихна.

— Е, тук не е толкова зловещо. Имаш вкус, скъпи — одобри тя, а сетне надникна в банята, където работниците тропаха и ругаеха. — А това определено не може да се каже за човека, направил тази баня. Хей, Трайпедо, това ти ли си? Майка ти знае ли, че ядеш с тази уста?

Лена се облегна на вратата и поговори няколко минути с водопроводчиците. Диклън стоеше неподвижно и я гледаше омагьосан.

„Направо съм жалък — каза си той. — Да се влача след нея като някое мизерно паленце.“

Когато Лена го погледна през рамо, той усети как токът протича чак до петите му.

— Искаш ли да ти покажа балната зала? — попита. — Тя ще е най-впечатляващото място тук.

— Разбира се. Бих искала да я видя — кимна Лена, но когато излязоха от спалнята му, посочи нагоре и попита. — А какво има горе?

— Още празни стаи. Склад и някои от слугинските помещения.

— Хайде да ги разгледаме.

— Няма нищо особено — протегна се той към ръката й, но тя вече се качваше нагоре.

— Можеш ли да стигнеш до беседката на покрива оттук? — попита младата жена. — Навремето обичах да я гледам и да си представям как седя там.

— По-лесно е от… Недей!

Рязката му заповед я накара да застине с ръка върху месинговата дръжка на детската стая.

— Какво има? Да не си вързал някоя жена там? Тук ли са заключени тайните ти, скъпи?

— Не… просто… — Диклън замълча и усети как в гърлото му се надига паника. — В тази стая има нещо нередно.

— В повечето стаи тук има нещо нередно — отвърна Лена и отвори вратата.

Диклън се оказа прав. Незабавно я заля същата вълна от мъка, загуба и самота. Лена видя стени, под и прозорци, прах и мръсотия. Почувства се ужасно, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

Отвори уста, за да заговори, но я обля студена пот.

— Това е центърът — заяви тя, макар да не бе сигурна какво точно има предвид или откъде го знае. — Усещаш ли го?

Диклън се залюля пред прага и впи пръсти в дръжката. Страхът му беше нелогичен. Пробождаше костите му като кинжал. Това беше неговата къща, по дяволите, напомни си той мрачно. Неговата проклета къща. Той пристъпи предпазливо вътре.

Стаята се завъртя. Той чу писък и видя уплашеното лице на Лена. Стори му се, че устата й се движи и се опитва да каже името му. После зрението му се замъгли и пред очите му затанцуваха ярки петна.

— Диклън. Хайде, скъпи. Съвземи се.

Някой галеше косата и лицето му. Почувства меки устни върху своите. Отвори очи, но видя само размазано петно и ги затвори мигновено.

— Не, недей.

Лена го потупа по бузите с пръсти, които трепереха леко. Диклън бе паднал като отсечено дърво веднага след като лицето му бе пребледняло.

— Отвори си очите.

— Какво, по дяволите, стана?

— Припадна.

Диклън отвори очи и ги фокусира върху лицето й. Притеснението му надви силния страх.

— Извинявай, но мъжете не припадат. Е, понякога губим съзнание, но не припадаме.

Лена въздъхна облекчено. Диклън си бе ударил главата, но се съвзе сравнително бързо, а и мислите му си бяха наред.

— Моля за извинение. Загуби съзнание. Просна се на пода с такава сила, че се уплаших да не си сцепиш черепа.

Тя се наведе към него и целуна раната на челото му.

— Ще имаш цицина, бебчо. Не можах да те хвана. Но сигурно ако го бях направила, щяхме и двамата да се проснем на пода.

Лена бе успяла да го търколи по гръб и сега поглади бледите му бузи.

— Често ли губиш съзнание? — попита тя.

— По принцип първо би трябвало да се напия безпаметно, а не съм го правил от дните в колежа. Слушай, преди да се изложа отново, трябва да изчезна от тази стая.

— Добре. Няма проблем. Можеш ли да станеш? Не мисля, че мога да те вдигна. Ти си доста едър, скъпи.

— Да, мога.

Той застана на колене, опита се да си поеме дъх, но му се стори, че отново се задушава. Имаше чувството, че върху гърдите му е паркиран камион. Надигна се и се олюля.

Лена го прегърна през кръста и пое колкото можеше от тежестта му.

— Една стъпка. Две. Ще слезем долу, за да можеш да си легнеш.

— Всичко е наред. Ще се оправя.

Ушите му бучаха. В мига, когато излезе от стаята, той се отправи към стъпалата, седна на първото и наведе глава между колената си.

— Господи!

— Спокойно, скъпи — погали го тя по косата.

— Затвори вратата, моля те.

Лена се втурна назад и затвори.

— Поеми си дъх, а после ще слезем долу в спалнята ти.

— Копнеех да кажеш тези думи още откакто те видях за първи път.

Тревогата й понамаля.

— Май започваш да се съвземаш, а?

— Да, по-добре съм.

Вече можеше да диша, а и гаденето изчезна.

— Просто трябва да отида да пребия някого или да застрелям някое дребно животинче, за да си възвърна мъжествеността.

— Дай да ти видя лицето — Лена наклони главата му назад и го загледа внимателно. — Още си блед, но цветът ти започва да се завръща. Обзалагам се, че баба е права. Не се храниш правилно. Какво си ял днес, скъпи?

— Овесени ядки. Закуска за шампиони — усмихна се той леко. — Но май не ми свърши много добра работа.

— Ще ти направя сандвич.

— Наистина ли? — запита той, зарадван от идеята. — Ще ми сготвиш?

— Сандвичът не е готвене.

— В моя свят е. Лена, тази стая…

— Ще поговорим за нея, след като хапнеш нещо.

Запасите му бяха оскъдни. Съдържанието на хладилника, купен на втора ръка, който в момента украсяваше трапезарията, накара Лена да погледне Диклън със съчувствие.

— На колко години си? На дванадесет?

— Аз съм мъж — отвърна той, като сви рамене. — А мъжките навици за пазаруване не се променят с възрастта. Имам и фъстъчено масло за конфитюра — добави той, като огледа стаята. — Някъде наоколо трябва да е.

Освен това имаше самотно парче шунка, две яйца, някакво анемично на вид сирене и половин плик нарязана салата.

— Струва ми се, че все пак ще ти сготвя — каза Лена. — Къде е печката?

— Ето я — потупа той микровълновата печка.

— Е, ще трябва да се справим някак си. Купа? Нож? Вилица?

— Ах…

Диклън зарови из кутията с кухненски принадлежности и измъкна няколко пластмасови прибора.

— Скъпи, това е тъжно. Седни и Лена ще се погрижи за теб. Но само този път — добави тя.

Диклън се настани на магарето за рязане на дърва и я загледа как разбива яйцата, реже шунката и сиренето и вади съдържанието на плика със салата.

— Имаш ли някакви подправки, скъпи?

— Имам сол и пипер. Те също са подправки — оправда се той, когато Лена въздъхна. — Изследователите навремето открили цели континенти заради солта.

— Израснал си с готвачка, нали?

— Да. И какво от това?

— А как се справяше, когато заживя сам?

— Доставки по домовете и полуфабрикати за претопляне. Благодарение на тези неща човек никога не може да умре от глад.

Лена сложи купата в микровълновата печка, натисна копчето и се завъртя към него.

— Щом ще живееш тук, по-добре си наеми готвачка.

— Кажи си цената.

— Много си смешен, Диклън.

Цветът му вече бе нормален, а очите — ясни. Свитата топка в стомаха на Лена се стопи.

— Как така си без жена? — попита тя.

— Имах си, но се оказа, че всъщност не я исках.

— Така ли?

Тя отвори печката, разбърка яйцата и отново я затвори.

— Какво стана?

— Реми не ти ли каза?

— Той не казва всичко.

— Бях сгоден. Отказах се три седмици преди сватбата, което ме прави пълен кретен в очите на хората. Много народ в Бостън все още проклина името ми.

Лена забеляза, че Диклън се опитваше да се шегува, но не му се удаваше много добре.

— Затова ли напусна Бостън? — попита тя.

— Не. Просто тогава осъзнах, че мога да го напусна.

— Не си я обичал.

— Не, не я обичах.

— Но се натъжаваш, когато го казваш.

Лена извади купата, взе чиста пластмасова вилица и му ги поднесе. Забеляза, че очите му бяха потъмнели от съжаление.

— Тя обичаше ли те?

— Не. Изглеждахме добре заедно. Бяхме свикнали един с друг. Тя смяташе, че и двамата искаме едно и също.

— Но не е било така.

— Никога не е било. И колкото повече се доближавахме до съдбовния ден, толкова по-ясно виждах как животът ми се ограничава, докато от него не остане нищо. Никакво пространство, никакъв въздух. Никаква светлина. Осъзнах, че изпитвам към женитбата с Джесика същото, което към корпоративното право, и ако животът ми ще протече по този начин, по-добре да се хвърля от моста или да изчезна от Бостън, когато се появи възможност за това.

Лена махна нежно косата от челото му.

— По-смело е било да изчезнеш оттам, отколкото да скочиш от моста.

— Може би. О, това е страхотно — възкликна той, като напълни устата си с яйца. — А ти защо нямаш мъж?

Лена наклони глава.

— Кой казва, че нямам?

Диклън я хвана за ръката преди му обърне гръб.

— Трябва да знам дали имаш.

Тя го погледна в очите.

— Защо?

— Защото не мога да спра да мисля за теб. Не мога да те изкарам от главата си. Всеки път, когато те видя, сърцето ми започва да бие лудо.

— И за това те бива. Имам предвид, да говориш неща, които да развълнуват една жена.

Ако обаче беше само развълнувана от него, тя щеше да се отпусне в прегръдките му и да задоволи и двама им. Но той не беше обикновен мъж. Нямаше да е просто да е с него.

— Изяж си яйцата — нареди му тя и освободи ръката си. — Защо започна от кухнята, след като ядеш фъстъчено масло и нямаш нито една нормална чиния?

— Имам прибори, само дето не са от онези, които трябва да миеш. Кухнята е сърцето на всеки дом. Къщата, където израснах, голяма, красива стара къща… имахме готвачка, но все пак винаги се озовавахме в кухнята, когато имаше някаква криза или празненство, или просто нещо, за което да говорим. Предполагам, че искам същото тук.

— Това е хубаво — кимна тя, като се облегна на шкафа. — Искаш ли да правиш секс с мен, скъпи?

Пулсът му се ускори, но Диклън успя да скочи, без да падне от магарето.

— Разбира се. Почакай само да изритам водопроводчика — хареса му начинът, по който Лена се засмя. — О, нямаш предвид точно тази минута, а? Това да не беше само провокативен въпрос. Чакай да проверя — каза той и притисна пръсти към китката си. — Да, все още съм жив. Значи отговорът категорично е „да“.

Лена поклати глава, взе празната чиния и я метна в кутията, която Диклън използваше като кофа за боклук.

— Ти си интересен мъж, Диклън. Харесваш ми.

— О-о! Чакай малко — помоли той, като се огледа наоколо и взе отвертката от плота. — Ето, заповядай — добави, като й я подаде.

— Защо ми я даваш?

— За да ме прободеш в сърцето в мига, в който изречеш, че искаш да сме само приятели.

— Обзалагам се, че Джесика все още беснее задето те е изпуснала. Искам да сме приятели — каза Лена и остави отвертката. — Не знам дали искам да сме само приятели. Трябва да помисля по въпроса.

— Добре — съгласи се той, като прокара ръце по раменете й. — Помисли.

Тя не се опита да се отдръпне, а вдигна лице към него, за да посрещне устните му. Харесваше топлината и нежността, предложени й от мъж, който не бързаше.

Разбираше желанията. Неговите. Своите собствени. И знаеше, че някои от тези желания могат да бъдат задоволени само от бързо съвкупление в тъмнината.

От време на време тя задоволяваше своите точно по този начин.

Но тук имаше нещо повече. Копнеж. А копнежите можеха да причинят болка, за разлика от простичките желания.

Но все пак, тя не можа да се сдържи и се остави на целувката.

— Анджелина.

Диклън прошепна името й, преди да задълбочи целувката. Хиляди предупреждения зазвънтяха в ума й, но тя ги пренебрегна. Отдаде се на момента, на горещината, на нуждата. На копнежа.

После се отдръпна рязко.

— Да, това наистина е нещо, за което трябва да си помисля.

Притисна ръка в гърдите му.

— Успокой се, скъпи — усмихна му се лениво. — Развълнува ме достатъчно за един ден.

— Тъкмо започвах.

— Вярвам ти — въздъхна тя и отметна косата си назад. — Трябва да вървя. Довечера ще работя в бара.

— Ще дойда. А после ще те изпратя до вас.

Макар гласът му да бе спокоен, очите му предвещаваха буря.

— Не мисля така.

— Лена. Искам да съм с теб. Искам да прекарвам времето си с теб.

— Да прекарваш времето си с мен? Искаш ли да ме поканиш на среща?

— Среща?

— Да, взимаш ме от нас и ме водиш на луксозна вечеря. След това отиваме на танци, а после ме изпращаш и ме целуваш за лека нощ. Можеш ли да се справиш с това?

— В колко часа да те взема?

Лена се усмихна и поклати глава.

— Довечера ще работя. Но в понеделник почивам. Можеш да ме вземеш в осем.

— Понеделник. Осем часът.

Той я хвана за ръцете и я завъртя към себе си. Този път целувката беше още по-страстна.

О, да, помисли си тя. Тръпката преди края щеше да е невероятна.

— Само ти напомням — каза Диклън.

По-скоро звучи като предупреждение, помисли си тя. Той определено не бе толкова кротък, за колкото се представяше.

— Няма да забравя. Ще се видим по-късно, скъпи.

— Лена. Не поговорихме за онова, което се случи горе.

— Ще го направим — отвърна тя и продължи напред.

Задиша по-леко чак когато излезе от къщата. С Диклън нямаше да е толкова просто, колкото си бе представяла. Добрите му маниери не бяха лустро, бяха му присъщи. Но това се отнасяше и до страстта, и до решителността.

А тя определено уважаваше и се възхищаваше на тези качества.

Е, все пак щеше да успее да се справи с него, каза си, докато се качваше в колата си. Справянето с мъжете бе едно от най-добрите й умения.

Но този мъж бе много по-сложен, отколкото изглеждаше на повърхността. И много по-интригуващ от всички, които бе срещала преди.

Знаеше какво виждат мъжете, когато я погледнат. И нямаше нищо против, тъй като съзнаваше, че притежава много повече от това, което виждат. Или искаха да видят.

Имаше съобразителен ум, силен характер и воля и бе готова да ги използва, за да получи онова, което искаше. Ръководеше живота си така, както ръководеше бара си — върху солидна основа под привидния хаос.

Лена погледна Мане Хол в огледалото за обратно виждане. Притесняваше я мисълта, че Диклън Фицджералд може да разтърси основите на света й, както никой преди не бе успявал.

Тревожеше се, че няма да може да преглътне загубата, след като той я напуснеше.

Те винаги я напускаха. Освен ако тя не ги напуснеше първа.

Диклън заспа, потънал в мисли за Лена, затова сънят му също беше свързан с нея. Наситен, замайващ сън, в който тя лежеше под него и движеше ритмично бедрата си. Влажна кожа като течно злато. Тъмношоколадови очи. Топли червени устни.

Чуваше учестеното й дишане, леките стонове от удоволствие. Усещаше уханието й, онзи жасминов аромат, който го караше да мисли за хареми и забранени удоволствия.

Потъваше все по-дълбоко в съня си, омаян от Лена.

Видя я да бърза по дълъг коридор, хванала огромна купчина пране в ръце. Великолепната й къдрава коса беше безжалостно опъната назад, а съблазнителното тяло — скрито от врата до глезените в торбеста рокля на малки избелели цветчета.

Устните й не бяха начернени и потръпваха тревожно. В съня си Диклън чуваше мислите й, сякаш бяха негови собствени.

Тя трябваше да побърза да прибере прането. Мадам Мане вече бе станала, а тя не обичаше да вижда слугините из коридорите.

Не искаше мадам да я забележи. Слугите оставаха на работа по-дълго, ако бяха невидими. Така й беше казала госпожица Ларю, икономката, а тя никога не грешеше.

Искаше да запази мястото си. Семейството й се нуждаеше от парите, а и тя харесваше работата си в Мане Хол. Това бе най-красивата къща, която бе виждала някога. Беше щастлива и горда, че се грижи за част от нея.

Колко ли пъти я бе наблюдавала от сенките на блатото? Беше й се възхищавала и бе копняла за възможност да надникне през прозорците към цялото й величие.

А сега беше в къщата и носеше известна отговорност за красотата й.

Обичаше да лъска дървото, да мете пода, да гледа как стъклата заблестяват, след като ги почисти.

В съня на Диклън тя излезе от коридора през една от скритите врати на втория етаж. Очите й се стрелкаха навсякъде, докато бързаше — тапетите, килимите, дървото и стъклото. Влезе в елегантна гардеробна и прибра покривките в шкафа.

Но когато се завъртя обратно към вратата, нещо привлече вниманието й и тя отиде на пръсти до прозореца.

Диклън видя ясно ездачите, които препускаха сред величествените дъбове край алеята. Почувства как сърцето му, нейното сърце, се свива, когато погледът й попадна върху мъжа, който яздеше червеникав кон. Косата му беше златисторуса. Изправен като войник на седлото, със сиво сако на широките си рамене и лъскави черни ботуши, той бе впечатляваща гледка.

Тя вдигна ръка към гърлото си и си помисли: „Ето! Принцът се прибира в замъка си.“

Въздъхна както правят всички момичета, когато се влюбят безнадеждно. Русият мъж се усмихна, сякаш на нея, но тя знаеше, че къщата извиква тази радост в душата му.

Сърцето й заби лудо, тя изскочи бързо от стаята и потъна в лабиринта на слугинските помещения.

Младият господар си беше у дома. Тя се зачуди какво ли щеше да стане.

Диклън се събуди стреснато в тъмнината. Усети миризма на влага и прах и почувства твърдите дъски на пода под себе си.

— Какво, по дяволите? — промърмори той отвратено, като протегна ръка и удари стената.

Скочи на крака и опипа стената, като очакваше да стигне до вратата. Беше му нужно известно време, за да осъзнае, че по стената нямаше тапети.

Този път не беше в стаята с духовете. Намираше се в един от слугинските коридори, там, където бе изтичало момичето от съня му.

Бе минал по нейния път.

Идеята да се препъва из тъмнината, докато намери пътя си, не му се стори съблазнителна, но все пак бе по-добра, отколкото да прекара следващите няколко часа тук, чакайки разсъмването.

Диклън се запрепъва напред. Когато стигна до вратата, вече бе облян в пот.

Излезе навън и благодари мислено на Бога, когато глътна малко свеж въздух и видя коридора на втория етаж.

В косата му се бяха заплели паяжини, а ръцете и краката му бяха мръсни.

Ако това продължеше, щеше да отиде на лекар и да се снабди с приспивателни. С надеждата, че нощните му приключения бяха приключили, той отиде да се измие и да пийне малко вода, за да успокои пламналото си гърло. А после се заключи в спалнята си.