Полунощ в стаята на сенките

Глава 4

През следващите три дни Диклън работи сериозно. Според него нямаше нещо по-приятно от това да разглобяваш. Дори сглобяването и подновяването не му доставяха такова примитивно удоволствие.

Той изкорми кухнята, разкара сребристия остров, плотовете и шкафовете. Свали тапетите и махна линолеума.

Остана с черупка от гипс и дърво и безкрайни възможности.

Вечер се грижеше за мехурите и изморените си мускули и четеше книги по вътрешно обзавеждане.

Всяка сутрин, преди началото на работния си ден, пиеше първата си чаша кафе на терасата и се надяваше да зърне Лена и голямото черно куче на име Руфъс.

Свърза се с работници и майстори, поръча материали и, пълен с трескав ентусиазъм, купи огромен пикап.

В първата нощ, когато успя да запали огън в салона, реши да отпразнува събитието с чаша мерло.

Вече не страдаше от сомнамбулизъм, но непрестанно сънуваше. Спомняше си само някои части от сънищата си, когато се събудеше. Музика. Високи гласове.

Веднъж сънува секс, леки въздишки в мрака, нежното докосване на плът в плът. Нуждата му се надигна като вълна.

Събуди се с потръпващи мускули и аромат на лилии в носа.

Тъй като еротичните сънища бяха единственото, което горе-долу се доближаваше до секс, той вложи цялата си енергия в работата.

Най-после реши да си даде почивка, за да направи едно посещение. Тръгна въоръжен с букет от бели маргарити и огромен кокал.

Къщата зад блатото беше едноетажна и доста семпла. Вода с цвят на тютюн я заобикаляше от три страни. Малка бяла лодка се люлееше леко до вехт кей.

От клоните на кипарисите и дъбовете наоколо висяха прозрачни бутилки, пълни до половината с вода. В изкривените корени на стар дъб стоеше ярко изрисувана статуя на Богородица. В краката й лежаха лилави теменужки.

Малка тераса гледаше към пътя, а по нея бяха подредени саксии с цветя и стол-люлка. Капаците на прозорците бяха боядисани в зелено. Мрежата на вратата бе кърпена на две места. От къщата долиташе силният мелодичен глас на Етел Уотърс.

Диклън чу гърления предупредителен лай на кучето, но все пак не бе готов за размера и бързината му, когато Руфъс изскочи през вратата и се хвърли към него.

— О, Господи — едва прошепна той.

Зачуди се за момент дали да се мушне в пикапа си през прозореца, или да замръзне на място, но в следващия миг черното куче с размера на пони се закова до краката му.

Руфъс замени оглушителния си лай със зловещо ръмжене и впечатляващо озъбване. Тъй като се съмняваше, че ще успее да го надвие с букет маргарити, Диклън реши да изпробва дружелюбния си подход.

— Хей, огромни Руфъс. Как си?

Кучето подуши ботушите, краката му и завря муцуна в чатала му.

— Е, хайде да не ставаме интимни от самото начало — помоли го Диклън.

Като си мислеше за страшните зъби на Руфъс, Диклън реши, че е по-разумно да рискува ръката, а не члена си, затова се протегна и потупа нежно огромната глава на животното.

Руфъс го изгледа с искрящите си кафяви очи и със светкавично движение се изправи на задните си крака и сложи предните си лапи на рамената на Диклън. После облиза лицето му с език с размера на Мисисипи. Облегнат на пикапа, Диклън се надяваше, че дългото облизване е поздрав, а не подготовка за закуска.

— И аз се радвам да те видя — сподели той с кучето.

— Слизай веднага, Руфъс.

След тихата заповед, която долетя от вратата на къщичката, кучето седна на земята и замаха с опашка.

Жената на терасата бе по-млада, отколкото Диклън очакваше. Вероятно беше в началото на шестдесетте години. Имаше същата дребна фигурка като внучката си и същото остро лице. Косата й беше черна, обилно прошарена и къдрава.

Носеше памучна рокля с торбест червен пуловер върху нея. Дебели червени чорапи се подаваха от солидните и кафяви ботуши. Диклън чу дрънченето на гривните й, когато тя сложи ръце на хълбоците си.

— Харесал е миризмата и звука ви, затова ви целуна за добре дошъл — обясни тя.

— А ако не ме беше харесал?

Тя се усмихна и бръчките по лицето й се очертаха ясно.

— Как мислите?

— Радвам се, че мириша дружелюбно. Аз съм Диклън Фицджералд, госпожо Симон. Купих Мане Хол.

— Знам кой сте. Влезте и седнете — покани го тя, като отстъпи назад и отвори вратата.

Придружен от огромното куче, Диклън тръгна към терасата.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Симон.

Тя го изгледа любопитно с тъмните си очи.

— Наистина си хубавец, а?

— Благодаря — усмихна се той и й подаде цветята. — Вие също.

Жената взе цветята и стисна устни.

— Да не си дошъл да ме ухажваш, Диклън Фицджералд?

— Можете ли да готвите?

Тя се засмя с плътен, леко дрезгав глас, в който Диклън се влюби.

— Имам малко пресен царевичен хляб, така че ще можеш лично да се увериш.

Госпожа Симон го поведе навътре по коридора. Диклън видя бегло хола, спалните — едната с желязно разпятие над скромно желязно легло, и стаята за шиене. Всичките бяха едновременно претъпкани и безукорно спретнати.

Усети миризма на полир и лавандула, а на няколко метра от кухнята долови аромата на печено.

— Госпожо? На тридесет и една съм, финансово осигурен и абсолютно здрав. Не пуша, обикновено пия умерено и съм сравнително спретнат. Ако се омъжите за мен, ще се отнасям с вас като с кралица.

Тя се засмя и поклати глава, после му махна към кухнята.

— Сядай до масата и протегни дългите си крака под нея, за да не се спъна в тях. А след като си решил да ме очароваш, можеш да ме наричаш мис Одет.

Одет свали капака на голяма тава и извади чинии от шкафа. Докато тя режеше царевичния хляб, Диклън погледна през прозореца.

Блатото блестеше на силното слънце. Приличаше на мечта от тъмна вода, в която се отразяваха кипарисите. Птица с яркочервени крила профуча над дърветата и изчезна.

— Уха! Как успявате да свършите някоя работа, когато можете вечно да си седите тук и да гледате навън?

— Да, мястото си го бива — съгласи се тя и извади кана с тъмен чай от стария хладилник. — Семейството ми живее тук от повече от сто и петдесет години. Дядо ми имал спиртоварна зад онази дъбова гора. Данъчните никога не успели да я намерят.

Тя постави чинията и чашата пред него.

— Яж сега. А твоят дядо с какво се е занимавал?

— Бил адвокат. Всъщност и двамата ми дядовци.

— Мъртви ли са вече?

— Пенсионери.

— Ти също, нали? — попита тя, като извади голяма светлосиня бутилка.

— Да, нещо такова. Поне се отказах от правото. Това е великолепно, мис Одет.

— Бива ме в печенето. Обичам маргарити — добави тя, като сложи цветята в бутилката. — Имат жизнерадостен вид. Ще дадеш ли на Руфъс кокала, който си му донесъл, или ще го накараш да ти се моли за него?

Тъй като в момента Руфъс седеше до краката му, сложил едната си лапа на бедрото му, Диклън реши, че няма нужда от повече молби. Той извади кокала от чантата си и кучето го пое с учудващо деликатно захапване, размаха опашка, после се просна на пода и го заръфа.

Одет сложи цветята в средата на масата, после седна на съседния стол.

— Какво ще правиш с онова огромно старо място, Диклън Фицджералд?

— Всякакви неща. Ще се постарая да го върна към предишния му вид.

— А после?

— Не знам. Ще живея там.

Тя отчупи парченце от царевичния хляб. Вече бе решила, че харесва Диклън — рошавата му коса, сивите очи и слабото лице. Дори и гласа му. Звучеше като янки, но не неприятно. А маниерите му бяха изискани, естествени и дружелюбни.

Искаше й се да разбере и нещо за характера му.

— Защо?

— Не знам. Но искам да живея там още откак видях къщата за първи път.

— А как се отнася Мане Хол към теб?

— Мисля, че още не е взел решение. Влизала ли сте някога вътре?

— Аха — кимна тя. — Преди много време. Доста голяма къща за един младеж. Имаш ли си момиче в Бостън?

— Не, госпожо.

— Хубаво момче като теб над тридесет години. Не си гей, нали?

— Не, госпожо — ухили се той и вдигна чашата с чай. — Обичам момичета, но още не съм намерил подходящото.

— Дай да ти видя ръцете — каза тя, пое едната му ръка и я завъртя. — Градът все още си личи, но май гледаш бързо да се отървеш от него — отбеляза, като прокара пръст по мехурите, драскотините и мазолите. — Преди да си тръгнеш, ще ти дам малко балсам, за да нямаш неприятности с мехурите. Имаш силна ръка, Диклън. Достатъчно си силен, за да промениш съдбата си. Поел си по нов път. Не си я обичал.

— Моля?

— Онази жена — отговори Одет, като прокара нокът по дланта му. — Онази, от която си се отдръпнал. Не е била за теб.

Диклън се намръщи и се наведе към нея, като се вторачи в собствената си длан.

— Виждаш Джесика там? С Джеймс ли е в момента?

— Какво те интересува? И тя не те е обичала.

— Олеле — засмя се той.

— Очаква те любов. Истинска любов, която ще те зашемети. Ще бъде чудесно за теб.

Макар да продължаваше да прокарва палец по дланта му, Одет вдигна лице към него. Очите й сякаш станаха по-дълбоки. Стори му се, че вижда целия свят в тях.

— Имаш силни връзки с Мане Хол. Силни, стари връзки. Живот и смърт. Кръв и сълзи. И радост, ако си достатъчно силен и умен. Ти си умен човек, Диклън. Трябва да се огледаш внимателно, за да откриеш себе си. Не си сам в онази къща.

Гърлото му пресъхна, но той не се протегна към чая. Не можеше да помръдне.

— Казват, че там имало духове.

— Онова, което е там, е попречило на останалите да се заселят в нея. Говорят, че било заради парите или нещо такова, но онова в къщата ги плаши. А то чака теб.

Ледена тръпка пропълзя по гърба му.

— Защо?

— Това ти трябва да разбереш — отговори Одет, като стисна ръката му, а после я пусна и взе чая си.

Диклън разтри сърбящата го длан с пръсти.

— Значи си нещо като ясновидка?

Тя развеселено стана, за да донесе каната с чай.

— От време на време виждам разни неща. Кухненска магия — обясни тя, докато допълваше чашите. — Но това не ме прави вещица. Аз съм си една обикновена жена.

Забеляза погледа му, насочен към сребърния й кръст, увиснал на шарени мъниста около врата й.

— Мислиш, че това е противоречие? А откъде според теб идва силата, скъпи?

— Май никога не съм мислил по въпроса.

— Не използваме онова, което добрият Господ ни е дал. Хабим подаръка му.

Тя наклони глава и Диклън забеляза и обиците й. Едри сини камъни висяха от нежните й уши.

— Чух, че си се обадил на Джак Трайпедо за водопровода в къщата ти.

— Аха…

Диклън се помъчи да отклони мислите си от вълшебното към практичното, макар дланта му да продължаваше да вибрира от докосването на пръстите на Одет.

— Да. Приятелят ми Реми Пейн ми го препоръча.

— Този Реми — усмихна се тя, а лицето й се оживи и всяка следа от загадъчност изчезна. — Страхотен тип е. Джак е братовчед на съпругата на брата на мъжа на сестра ми. Ще ти свърши чудесна работа. А ако не ти поиска справедлива цена, кажи му, че мис Одет ще си поговори с него.

— Благодаря ти. Случайно да познаваш и гипсаджия? Някой, който може да свърши по-сложната работа?

— Ще ти дам едно име. Ще ти струва доста пари да върнеш къщата към онова, което беше, а и да я запазиш такава.

— Имам достатъчно пари. Надявам се да се отбиеш някой път, за да те разведа. Не мога да правя царевичен хляб, но с чая ще се справя.

— Имаш приятни маниери, скъпи. Майка ти те е възпитала добре.

— Имаш ли нещо против да напишеш това и да се подпишеш? Веднага ще го изпратя на майка ми.

— Определено ми е приятно, че ще живееш тук — заяви Одет. — Можеш да ми идваш на гости по всяко време.

— Благодаря ти, мис Одет — отвърна Диклън и се надигна, разбрал намека. — И аз се радвам, че ще живея близо до теб.

Слънцето огря лицето й, когато тя вдигна глава към него. Веселието в тъмните й очи и леката извивка на устните й го върнаха в задимения бар във Френския квартал.

— Тя много прилича на теб.

— Така е. Значи вече си хвърлил око на моята Лена?

Диклън осъзна засрамено, че бе изказал мислите си на глас, затова се опита да се усмихне.

— Е, вече установихме, че харесвам момичета, нали?

Одет се засмя и удари по масата.

— Наистина те харесвам, Диклън.

Той също я хареса. Достатъчно, за да реши все пак да купи няколко стола, така че да има къде да я настани, когато му дойде на гости. Щеше да потърси нещо в събота, реши той, когато се върна в кухнята, за да довърши стените. Щеше да се заеме с това следобед преди вечерята с Реми и Ефи.

После щеше да завърши вечерта с питие в „Тройката“.

А ако Лена не беше на работа, щеше да излезе навън и да се хвърли под някоя бърза кола.

Диклън работи до тъмно, после си позволи една бира с вечерята. Яде седнал на магарето за рязане на дърва, като се възхищаваше на напредъка на работата в кухнята.

Стените бяха оголени, шпакловани и готови за боядисване. Точките с молив по тях отбелязваха размерите на шкафовете, които щеше да започне да изработва на следващия ден. Дори се бе опитал да повдигне леко тухлите на огнището и смяташе, че е свършил сравнително добра работа. Старият дървен под бе почистен и покрит с найлони. Най-после се бе спрял на обзавеждането и бе отбелязал местата за печката и хладилника.

Ако не успееше да намери подходящ бюфет за дългата стена, щеше да си го направи сам. Бе обхванат от ентусиазъм.

Диклън занесе бутилка с вода горе, взе си традиционния девет минутен душ, а после се просна на леглото с бележките, чертежите и книгите си. Заспа скоро, още докато разглеждаше плановете за салона.

Събуди се разтреперан, в пълна тъмнина. Бебето го беше събудило. Плачът му още звучеше в ушите му, когато седна стреснато, а сърцето му заби лудо.

Не знаеше къде се намира, а само, че е на пода вместо в леглото си. А и беше достатъчно студено, за да види белите облачета на собствения си дъх.

Диклън се търколи и стана. Протегна се като слепец и опипа въздуха, като направи предпазлива крачка напред.

Лилии. Тялото му потръпна, когато усети аромата им. Вече знаеше къде е — в спалнята надолу по коридора. Стаята, която бе избягвал грижливо заедно с онази на третия етаж.

Сега се намираше в нея. Той направи още една предпазлива крачка. Знаеше, че не е сам, макар това да му се струваше пълна лудост.

— Плашиш ме. Но не можеш да ме прогониш оттук — тихо каза той.

Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Той изпищя и ги отдръпна миг преди да осъзнае, че бе пипнал стената. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и тръгна покрай стената. Откри дръжката на вратата към терасата и я отвори с разтреперани ръце.

Януарският въздух му се стори топъл и тежък върху вледенената му кожа. Диклън пристъпи напред и се хвана за перилата. Нощта напомняше за вътрешността на пещера. Старата поговорка наистина беше вярна — нямаше нищо по-тъмно от нощ на открито.

След като очите му се приспособиха към мрака, той се завъртя назад и затвори вратата на стаята.

— Сега това е моята къща — прошепна, като тръгна по терасата, отвори вратата на спалнята си и влезе вътре.

— Ходиш насън? — попита Реми и забоде вилицата си в ориза.

— Да. Имах подобен период от около шест месеца, когато бях на единадесет години — отговори Диклън, като сви рамене.

Не бе възнамерявал да говори за това, а най-много да го спомене случайно. Вечерята, приготвена от Ефи в апартамента на Реми, беше чудесна, както и компанията. Но незнайно защо Диклън, който им разказваше за напредъка на ремонта, заговори за нощните си приключения.

— Сигурно е ужасяващо — каза Ефи — да се събудиш и да откриеш, че си някъде другаде.

— Доста е зловещо. Странно е, че винаги се озовавам в двете стаи, които ме плашат най-много. Но предполагам, че е логично. Нещо, свързано с подсъзнанието.

— Стига да си останеш вътре в къщата, не е толкова страшно — обади се Реми. — Не искам да чуя, че си влязъл в блатото насън.

— Страхотна идея. Благодаря ти.

— Реми — извика Ефи и го плесна по ръката. — Мисля, че би трябвало да отидеш на лекар — обърна се тя към Диклън. — Може да ти даде нещо, което да ти помогне да спиш по-добре.

— Може. Но вече съм там цяла седмица, а това се случи само два пъти. А и взимането на приспивателни няма да ми помогне срещу призрака.

— Това е само течение и скърцане на старо дърво.

Реми се ухили.

— Ефи не вярва в духове.

— Нито пък в гледане на карти или чаени листа, или някаква подобна дивотия — потвърди тя.

— Момичето ми е адски практична личност.

— Момичето ти има здрав разум — отвърна Ефи. — Дик, нормално е да изпитваш странни усещания, когато си съвсем сам в онази огромна стара къща. А и се обзалагам, че не се храниш правилно. Трябва да поживееш известно време при Реми, докато свикнеш с новите неща.

— А пък тя самата не иска да дойде да живее при мен — намеси се Реми.

— Ще живея с теб, след като се оженим, а не преди това.

— О, скъпа, до май има толкова много време. Липсваш ми, когато не си тук — изхленчи Реми, като взе ръката й и я целуна нежно.

— Слушай, Ефи, защо ти не дойдеш при мен за няколко нощи? Абсолютно платонично — добави Диклън, когато видя присвитите очи на Реми. — Обзалагам се, че ще си промениш мнението за духовете след една-две нощи.

— Съжалявам. Аз съм градско чедо. Не мога да живея на такова място. А ти какво правиш там съвсем самичък, когато не работиш?

— Чета. И като стана дума за това, трябва да дойда до библиотеката, за да ми помогнеш да изровим още нещо за Мане Хол. Освен това се занимавах и с градината. Разхождах се. Отидох на гости на мис Одет.

— Запознал си се с мис Одет? — запита Реми, като обра остатъците от чинията си. — Страхотна е, нали?

— Да, много ми хареса. Но всъщност съм толкова зает с къщата, че обикновено се отбивам при нея чак към десет вечерта. Най-после си купих телевизор, но въобще не се сещам да го включа. А днес следобед си купих маса, столове и някои други неща.

Диклън се укори за вечната си грешка, която го вкарваше в антикварните магазини.

— Няма да те оставим да се заключиш в онази вехта къща и да се скапеш от работа — заяви Ефи. — Очаквам да идваш в града при нас поне веднъж седмично отсега нататък. Реми, ти трябва да започнеш да ходиш при Диклън в събота и да му помагаш. Той прекарва прекалено много време сам — решително добави тя, като стана от масата. — Ето, това ти е проблемът, Диклън. А сега, готови ли сте за десерта?

Вероятно Ефи беше права, помисли си Диклън, докато търсеше място за паркиране. Трябваше да се събира с хора по-често. Можеше да идва в града един-два пъти седмично, за да хапне нещо истинско. А и да заведе Реми и Ефи на вечеря, макар и неофициална.

Можеше да прекарва вечерите си като чете нещо различно от архитектурни книги. Да, скоро щеше да се съвземе и да се освободи от страха си от стаята на третия етаж.

Наложи му се да паркира на две пресечки от „Тройката“, но когато влезе вътре и видя Лена зад бара, реши, че си струваше усилията.

Тази вечер не успя да си намери дори високо столче, но се мушна между няколко клиенти и завзе ъгълче от бара. Музиката беше шумна и весела, също като тълпата посетители.

Зад бара, освен собственицата и бармана с плитките, се трудеше и някаква блондинка. Лена хвърли бърз поглед на Диклън, докато подаваше две бири и джин на келнерката.

— „Корона“? — попита тя.

— По-добре една кола.

Лена изглеждаше великолепна, както я помнеше. Тази вечер носеше синьо — щедро разкопчана риза с навити ръкави. Устните й пак бяха червени, но косата й бе прибрана назад със сребърни гребени. На ушите й висяха халки.

Тя остави чашата пред него и попита:

— Къде си?

— Мисля, че съм точно пред теб.

— Не — засмя се тя дрезгаво. — Не говориш нюорлиънски, скъпи. Когато те попитам „Къде си?“, значи искам да знам как си.

— О, чудесно, благодаря. А ти къде си?

— Аз също съм добре. Заета. Кажи ми, ако решиш, че искаш още нещо.

Диклън трябваше да се задоволи само да я наблюдава. Тя се трудеше усърдно зад бара, изпълняваше поръчки, влизаше и излизаше от кухнята забързано.

Той въобще и не си помисли да се прибере у дома. Когато наблизо се освободи стол, Диклън бързо се настани върху него.

Лена се почувства така, сякаш я изучаваше огромна, красива котка. Солидна, търпелива и малко опасна. Диклън пиеше колата си, поръча си втора и още седеше на стола си, когато тълпата започна да оредява.

Лена застана пред него.

— Чакаш ли нещо, готин?

— Да — отговори той, като прикова очи в нейните. — Чакам.

Тя избърса плота с бързо движение.

— Чух, че си ходил на гости на баба ми.

— Преди няколко дни. Приличаш на нея.

— Така казват — съгласи се Лена, като пъхна парцала в задния си джоб. — Да не би да си отишъл там, за да пуснеш в ход ирландския си чар и да я накараш да ми спомене някоя добра дума за теб?

— Надявах се, че и това може да стане, но всъщност я посетих, защото ми е съседка. Предполагах, че е доста стара — възрастна жена, която живее сама и би искала наоколо да има някой, който да й помага от време на време.

— Много мило — въздъхна Лена. — Истина е, че тя има нужда от помощ понякога. Дюпре, скъпи! — извика тя, без да отмести очи от Диклън. — Затвори бара, моля те. Прибирам се у дома.

Тя извади малка чанта изпод плота и я закачи на рамото си.

— Мога ли да те изпратя до вас, Лена? — попита Диклън.

— Да, можеш.

Лена излезе иззад бара и се усмихна, когато той й отвори вратата.

— Е, чувам, че работиш усърдно над новата си къща.

— И денем, и нощем — потвърди Диклън. — Започнах с кухнята. Постигнах сериозен напредък. Но нито веднъж не те видях близо до езерото.

— Не съм ходила там напоследък.

Истината бе, че не ходеше там нарочно. Измъчваше я любопитство дали Диклън ще се върне в бара й.

— Запознах се с Руфъс. Хареса ме — съобщи й Диклън.

— И баба ми те е харесала.

— А ти?

— А, и мен ме харесват.

Тя се завъртя към висока порта от ковано желязо, когато Диклън се засмя. Тръгнаха напред в малък, покрит с павета двор, където стояха два стола и маса.

— Лена — хвана я той за ръката.

— Това е мястото, където живея — посочи тя стълбите към терасата на втория етаж, на която Диклън се бе възхищавал първата вечер.

— О, значи край на опитите ми да те съблазня по време на дългата разходка до дома ти. Защо не…

— Не — прекъсна го тя и го мушна с пръст в гърдите. — Няма да се качиш у нас. Не и тази вечер. Но мисля, че рано или късно ще се справим и с този проблем.

Тя се надигна на пръсти, плъзна ръка по врата му и поднесе устните си към неговите.

Диклън почувства, че потъва, сякаш досега бе вървял по твърда земя, която внезапно се бе превърнала във вода.

Коприненото докосване на устните и езика й, нежната кожа и опияняващият аромат на парфюма й го зашеметиха.

След миг Лена се отдръпна.

— Бива те — прошепна тя и погали устните му. — Бях убедена в това. Лека нощ, скъпи.

— Чакай малко.

Не беше чак толкова замаян, че да не може да действа, затова бързо я хвана за ръката.

— Това беше само първи опит — каза Диклън и я завъртя към себе си.

Усети развеселената усмивка на устните й под своите, после прокара ръце по гърба й и се остави да потъне.

Олеле, помисли си Лена, когато се отпусна в прегръдките му. Устните му бяха търпеливи, но тя усети силното му желание. Ръцете му бяха нежни, но я държаха здраво притисната към него.

Някой отвори вратата на бара. Заля ги вълна от музика, после вратата се затвори. По улицата зад тях мина кола, от която също долиташе силна музика.

Кожата на Лена се сгорещи и тя сключи ръце зад врата на Диклън.

— Много си добър — повтори тя и потърка буза в неговата. — Но няма да се качиш при мен тази вечер. Трябва да си помисля за теб.

— Добре. Но да знаеш, че ще идвам при теб редовно.

— Всички винаги се връщат при Лена. — Е, поне за известно време, помисли си тя, като се отдръпна от него. — Прибирай се у дома, Диклън.

— Ще изчакам, докато си влезеш.

Тя повдигна вежди.

— Бива си те.

Учтивостта му й се стори адски мила и тя го целуна по бузата, преди да се изкачи по стълбите.

Когато отключи вратата си и погледна назад, Диклън още стоеше долу.

— Приятни сънища, скъпи — пожела му тя.

— Да, приятните сънища са добре дошла промяна — промърмори той, когато Лена затвори вратата зад себе си.