Полунощ в стаята на сенките

Глава 12

Дъждът започна в събота вечер, продължи упорито през целия уикенд и задържа Диклън сам у дома. Той си пусна Лемън Джаксън и започна подготвителната работа по библиотеката.

Запали огън, не само заради топлината, а и заради жизнерадостността, която вдъхваше, и след малко откри, че седи до камината и гали нащърбената плочка. Може би щеше да я остави така, както си беше. Не бе нужно всичко да е идеално. Инцидентите трябваше да се приемат и преглъщат.

Искаше му се да възвърне къщата към живот, но дали всъщност желаеше да я направи същата, каквато е била навремето? Вече бе променил някои неща и точно промените правеха къщата негова.

Ако подменеше плочката, дали щеше да почете историята на Мане Хол, или да я пресъздаде?

Този дом не е бил щастливо място преди години.

Мисълта го накара да потръпне, макар че гърбът му бе близо до пращящия огън.

Студена, ледена къща, пълна с тайни, гняв и завист.

Смърт.

Тя искаше книга. Четенето бе удоволствие за нея, бавно и прекрасно удоволствие. Видът на библиотеката с многобройните редици книги я караше да почита стаята така, както почиташе църквата.

Сега, когато Люсиен се бе затворил с баща си в кабинета, а дъждът тропаше по прозорците, тя можеше да се наслади на един кротък следобед, прекаран в четене.

Не беше свикнала с мисълта, че има възможност да прави каквото си поиска, затова влезе в стаята сковано, сякаш се притесняваше от предчувстваното удоволствие. Е, вече не й се налагаше да сгъва покривки, да бърше маси и да носи чинии.

Вече не беше слугиня тук, а съпруга.

Съпруга. Прекрасна дума. Нова и блестяща като живота, който растеше в нея. Живота, за който още не бе разказала на Люсиен.

Периодът й закъсняваше, а това не се бе случвало никога преди. В продължение на три дни се чувстваше зле, когато се събудеше. Но щеше да изчака още една седмица. Не искаше да говори за това прекалено рано, за да не развали работата.

Толкова много искаше да има дете от Люсиен. Тя сложи ръка на корема си и тръгна покрай рафтовете, като си представяше красивия син или дъщеря, които щеше да донесе на този свят.

А и може би детето щеше да направи майката на Люсиен по-сговорчива. Вероятно бебето й щеше да внесе радост в къщата, а не само в нейното сърце.

Избра „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Заглавието сякаш я привлече. Мане Хол бе изпълнен и с двете. Тя прехапа устни, докато прелистваше страниците. Четеше бавно и старателно, Люсиен твърдеше, че по този начин се наслаждава повече на думите.

Е, всъщност малко се препъваше в някои думи, но ставаше все по-добра. Доволна от себе си, тя се извърна и видя Жулиен, отпуснат в едно от виненочервените кресла с чаша в ръка. Бутилката стоеше до лакътя му.

Наблюдаваше я.

Този мъж я плашеше и отвращаваше. Но тя си напомни, че вече не е слугиня. Беше съпруга на брат му и трябваше да се опита да се сприятели с него.

— Здравей, Жулиен. Не те видях.

Той вдигна бутилката и си наля още коняк.

— В тази книга — рече той и отпи солидна глътка — има думи с повече от две срички.

— Мога да чета — отвърна тя, като поизправи гърба си. — Обичам да чета.

— Какво друго обичаш, скъпа?

Пръстите й стиснаха книгата здраво, когато той се надигна. Жулиен отиде до камината и се облегна на полицата. Пръстите й се отпуснаха.

— Уча се да яздя. Люсиен ме учи. Още не съм добра, но ми харесва.

Да, наистина искаше да се сприятели с Жулиен. Къщата се нуждаеше от топлина, смях и любов. Той се изсмя пиянски.

— Обзалагам се, че те бива да яздиш. Обзалагам се, че можеш да изпотиш един мъж от дива езда. Невинните ти очи може и да вършат работа с брат ми — той винаги си е бил глупак. Но аз знам каква си и какво целиш.

— Аз съм съпруга на брат ти.

Трябваше да има някакъв начин да превъзмогне тази омраза. Заради Люсиен и детето, което растеше в нея, тя реши да направи първата стъпка и тръгна към Жулиен.

— Единственото, което искам, е брат ти да е щастлив. И го правя такъв. Ти си негова кръв, Жулиен. Негов близнак. Не е хубаво да се мразим. Искам да съм твоя сестра. Твоя приятелка.

Той глътна остатъка от коняка.

— Значи искаш да си моя приятелка, а?

— Да. Заради Люсиен би трябвало да…

— И колко приятелски си настроена? — попита той, като се протегна и я сграбчи за гърдите.

Шокът я накара да застине на мястото си. Обидата я прониза като кинжал. Ръката й се стовари върху бузата му с достатъчно сила, за да го накара да залитне назад.

— Копеле! Животно! Ако още веднъж ме докоснеш, ще те убия. Аз съм съпруга на брат ти.

— Ти си курвата на брат ми! — изкрещя Жулиен, докато тя тичаше към вратата. — Кажунска курва. Ще умреш, преди да получиш това, което ми принадлежи.

Вбесен, той се дръпна от камината. Тежкият сребърен свещник се залюля, удари се в ъгъла и отчупи парченце от плочката.

Диклън не беше помръднал. Когато дойде на себе си, все още седеше с гръб към догарящия огън. Дъждът все още плющеше навън и биеше по прозорците.

Какво ли беше това? Видение? Халюцинация?

Притисна ръка между очите си, където главоболието пронизваше мозъка му като копие.

Може би тук въобще нямаше духове. Може пък да страдаше от някакъв тумор на мозъка. Това му се стори по-логично. Всичко друго, освен духовете му се струваше логично.

Затръшването на врати, ледените течения, дори ходенето насън бяха рожби на къщата, с които той можеше спокойно да живее. Но в главата си бе видял онези хора. Бе чул гласовете им, думите, тона. А най-тревожното бе, че ги беше усетил.

Краката му бяха омекнали и той едва успя да се надигне. Стисна полицата на камината с такава сила, че се зачуди как не я счупи.

Ако му имаше нещо, независимо дали във физическо или психическо отношение, трябваше да се справи с него. Потомците на семейство Фицджералд не си заравяха главите в пясъка, когато положението станеше тежко.

Диклън реши, че вече е достатъчно стабилен, и отиде в кухнята, за да си вземе аспирин. Извади четири хапчета, но се зачуди дали не се опитваше да изгаси стихиен пожар с чаша вода. Но все пак ги изпи, а после притисна студената чаша към челото си.

Можеше да вземе самолета до Бостън и да се види с вуйчо си. Малкият брат на майка му беше кардиолог, но сигурно познаваше доста неврохирурзи. След един-два дни и няколко теста щеше да знае дали е луд, умиращ или преследван от духове.

Диклън се протегна към телефона, но спря и поклати глава. „Наистина съм луд“ — помисли си. Ако отидеше при вуйчо си, слухът за здравните му проблеми щеше да се разнесе из семейството като вирусна инфекция.

Освен това защо въобще трябваше да ходи до Бостън? В Ню Орлиънс също имаше лекари. Щеше да помоли Реми да му съобщи името на някой добър доктор. Можеше да каже на приятеля си, че просто иска да си има личен лекар и зъболекар тук. Звучеше съвсем логично.

Щеше да отиде на общ преглед, а после да помоли доктора да му препоръча специалист. Просто и изпълнимо.

Ако духовете не можеха да го прогонят от Мане Хол, със сигурност нямаше да позволи това и на мозъчния тумор.

Диклън остави чашата си на масата и в същия миг на втория етаж се затръшна врата. Той вдигна очи към тавана и се усмихна мрачно.

— Е, добре де, и аз самият съм в скапано настроение.

В сряда настроението му вече бе по-добро. Вероятно очакването на срещата с Лена, съчетано с работата, която бе свършил през последните дни, повдигаше духа му. Следващата седмица имаше час при лекаря на Реми, а след като предприе тази стъпка, се освободи почти напълно от тревогите по състоянието на мозъка си.

Дъждът най-после се пренесе във Флорида и първите нежни пъпки на нарцисите заблестяха по пътеките в градината.

В сутрешната прогноза за времето съобщиха, че в Бостън има двайсет сантиметра сняг. Диклън веднага звънна на майка си, за да я подразни.

Слънцето и пролетният вятър го накараха да промени някои от плановете си. Той отложи работата в библиотеката и излезе навън, за да подсили терасата на втория етаж и да подмени повредените й дъски.

Слушаше Рей Чарлз и се чувстваше здрав като кон. Реши да остави саденето на цветя на семейство Франк. Той самият нямаше време за това. Но следващата година щеше да го направи лично. Или поне щеше да се помъчи.

Следващата пролет щеше да седи на терасата в неделя сутрин, да яде кроасани и да пие кафе с мляко. С Лена. Дълги, лениви недели, прекарани в разходки из градините и по ливадите. А няколко години по-късно щеше да наблюдава как децата му си играят там.

Искаше свое собствено семейство и се радваше, че го знае. Никога преди не бе изпитвал подобна нужда да се държи здраво за настоящето и да очаква бъдещето с нетърпение.

Знаеше много добре и какво изпитва към Лена. Също и какви бяха плановете му за тях двамата. Щеше да й помага в бара, ако тя имаше нужда, но щеше да си има и своя собствена работа.

Диклън се загледа в дланите си и мазолите по тях. Малките белези и драскотини му приличаха на медали.

Щеше да използва ръцете, гърба и въображението си, за да реставрира други къщи. Хората тук щяха да се сещат за Диклън Фицджералд, когато имаха нужда от предприемач.

„Трябваше да видите тази стара къща, преди той да се заеме с нея — щяха да казват те. — Ако искате някой да ви свърши добра работа, обадете се на Диклън. Той ще ви помогне.“

Идеята го накара да се усмихне весело и той пристъпи към следващата изгнила дъска.

В четири часа вече бе приключил дългата предна част на терасата и лежеше на дъските по корем, за да си почине. Музиката на Б. Б. Кинг го унесе и той заспа дълбоко.

Все още спеше, когато се надигна и тръгна надолу по извитите стълби към предната морава.

Тревата под краката му беше гъста, а слънцето огряваше лицето и главата му въпреки шапката, която носеше.

Другите бяха вътре, но той искаше да гледа езерото и лилиите. Искаше да седне в сянката на върбата и да си чете.

Харесваше музиката на птиците и не се притесняваше от горещината. Жегата беше нещо естествено. А въздухът в Мане Хол беше студен и фалшив.

Той спря до езерото и загледа тъмните зелени листа и нежните бели лилии, които ги украсяваха. Водно конче прелетя покрай него, а слънцето, паднало върху крилата му, ги направи прозрачни. Чу квакане на жаба и птичи песни.

Завъртя се, когато чу името си. И се усмихна, когато видя любимата си да прекосява кадифената морава. Стига да бяха заедно и да се обичаха, Мане Хол щеше да остане.

— Диклън. Диклън.

Разтревожена, Лена го сграбчи за раменете и го разтърси. Беше го видяла да слиза по стълбите, докато шофираше към дома му, а после го бе забелязала как върви към езерото с колебливи крачки, неприсъщи за обичайната му енергична походка.

Очите му бяха отворени, но сякаш гледаха през нея и виждаха нещо далечно.

— Диклън — настойчиво го повика тя и притисна лицето му с ръце. — Погледни ме. Чуваш ли ме? Аз съм Лена.

— Хайде да седнем под върбата, където никой не може да ни види.

Върба нямаше, а се виждаше само изгнил стар дънер. Ужас стисна гърлото на Лена, но тя го преглътна. Инстинктивно се надигна на пръсти и залепи горещите си устни в неговите.

Реакцията му беше бавна, сънлива, сякаш се плъзгаше към нея. Плътно до нея. По внезапното сковаване на тялото му, тя веднага усети момента, в който Диклън се върна към действителността. Той се олюля, но Лена го задържа.

— Спокойно, скъпи. Дръж се за мен, докато се съвземеш.

— Съжалявам. Трябва да седна — промълви той, като се отпусна на тревата и облегна глава на коленете си. Олеле.

— Вече си добре. Няма проблеми — успокои го тя, коленичи до него, погали косата му и заговори на кажунски. — Поеми си дъх.

— Какво, по дяволите, ми има? Бях на терасата и поправях пода й.

— Това ли е последното, което помниш?

Диклън вдигна глава и погледна езерото.

— Не знам как съм стигнал дотук.

— Слезе по стълбите, онези вдясно на къщата. Уплаших се да не пропаднеш — каза тя и усети как сърцето й се свива при мисълта колко нестабилни са стълбите. — Не изглеждат безопасни, Диклън. Не трябва да ги използваш.

— Да — кимна той и потърка лицето си с ръка. — Май трябва да се заключа и в изолирана стая.

— Не си луд.

— Ходя насън, при това дори денем. Халюцинирам. Чувам гласове. Това не ми звучи много нормално.

— Чувам трезвия глас на янки у теб. Тук тези неща не се броят дори за ексцентрични. Пралеля ми Сиси си говори надълго с мъжа си, а той е мъртъв вече от дванадесет години. Но никой не я смята за луда.

— За какво си говорят?

— О, семейни проблеми. За времето, за политика. Прачичо Джо обичаше да се оплаква от правителството. Сега чувстваш ли се по-добре, скъпи?

— Не знам. Какво направих? Какво видя?

— Слезе по стълбите и тръгна към езерото. Но не вървеше с обичайната си походка, а сякаш нещо не беше наред.

— Какво имаш предвид?

— Имаш стегната и пружинираща походка, а сега не вървеше така. После спря до езерото — Лена не сподели с него колко се уплаши, че той ще влезе във водата. — Виках те. Най-после ти се обърна и ми се усмихна — продължи тя и усети как стомахът й се свива от спомена. — Но не се усмихна на мен. Не мисля, че въобще ме видя. Каза ми, че искаш да седнем под върбата, където никой няма да ни види.

— Тук няма върба.

— Ами… — посочи тя дънера. — Имало е навремето. Изглежда сънуваш неща, които може би са станали преди доста време. Това е дар, Диклън.

— И къде да го върна? — поклати той глава. — Не знам нищо, защото нямам спомени, когато се събудя. Но започвам да си мисля, че нощем би трябвало да съм завързан за леглото.

— Мога да се погрижа за това довечера.

— Да не се опитваш да ме развеселиш с фантазии за садо-мазо?

— Успях ли?

— Разбира се — въздъхна Диклън, после се намръщи на петното на челото й. — Изцапала си се с нещо — започна той и протегна ръка към нея, но тя се отдръпна, преди да успее да я докосне.

— Това е света пепел.

— Да бе! — плесна се той по челото. Мозъкът му наистина бе отишъл по дяволите. — Не само не знам къде съм, ами и в кое време съм.

Лена не можеше да понесе мисълта, че Диклън ще изпадне в депресия, затова каза закачливо:

— Значи днес, в този свят ден, не си ходил на църква?

Диклън потръпна.

— Говориш като майка ми. Забравих.

Тя повдигна вежди.

— Струва ми се, че имаш нужда от всички благословии, които можеш да получиш.

Лена потърка палец в петното на челото си, после размаза пепелта и по челото на Диклън. Жестът й го накара да се усмихне.

— Това вероятно е светотатство, но все пак благодаря. Колко е часът? — попита, като погледна часовника си и изруга. — Трябва да занеса тоя шибан часовник на поправка. Вечно спира. Знам, че е минало обяд, но със сигурност не е полунощ.

— Някъде около пет е. Каза ми да дойда рано.

— Да, така беше. Защо не се върнем в къщата да пийнем по едно вино?

Лена го наблюдаваше внимателно първите пет минути, но той изглеждаше абсолютно спокоен и стабилен, докато избираше виното. После извади красиви старинни чаши от новия си шкаф.

Признаваше си, че я беше уплашил, и то много. Беше сигурна, че е възнамерявал да нагази във водата и да се удави сред лилиите точно както бе направил Люсиен Мане. Тази мисъл я накара да се сети и за други неща.

— Диклън…

— Имам пържоли и скара — заяви той, докато наливаше виното, твърдо решен да се съсредоточи върху обикновените неща, за да запази спокойствието си. — Всички истински мъже могат да правят пържоли на скара. Ако ми кажеш, че не ядеш червено месо, ще трябва да се задоволим със замразена пица.

— Ако ям месо, защо трябва да се интересувам какъв цвят е? Хайде да излезем навън и да поседнем. Искам да споделя с теб една идея.

Отидоха до двете дървени щайги, които Диклън използваше за столове, и седнаха.

— Ами ако не става дума само за духове? — попита тя.

— О, това е адски развеселяваща мисъл. Какво друго има тук? Вампири? Върколаци? Или зомбита. Да, сега вече ще спя много по-добре.

— Какво мислиш за прераждането?

— Отминал живот? Рециклиране на души? — сви рамене Диклън. — Не знам.

— Тази идея винаги ми се е струвала логична и справедлива. Всеки заслужава повече от един шанс, нали? Може да си спомняш неща, които са станали тук преди много години, просто защото си живял тук в някой отминал живот. Може да си Люсиен и след всички тези години да си се върнал тук заради Абигейл.

— Романтична идея. Аз ще съм Люсиен, ако ти си Аби.

— Нямаш право на избор. А ако ще се подиграваш на идеята ми, няма да кажа и дума повече.

— Добре, добре, не се ядосвай — усмихна се той и отпи от виното. — Значи теорията ти е, че тези неща се случват, защото в предишния си живот съм бил Люсиен Мане.

— Не е по-налудничава от наличието на духове в къщата, което ти приемаш с лекота. И би обяснила защо си купил тази къща и защо работиш толкова усърдно, за да възстановиш красотата й. А и как си видял обзавеждането на спалнята горе.

— Прераждане — повтори Диклън. — Звучи по-добре от тумор в мозъка.

— Какво?

Той поклати глава и отпи отново.

— Нищо.

— Мислиш, че имаш тумор в мозъка? Ама че дивотия.

Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото й се искаше, затова продължи с по-нежен тон:

— Това е пълна глупост, скъпи. Няма нищо нередно в главата ти, нито пък в друга част на тялото ти.

— Разбира се, че не. Просто си мислех на глас.

Но Лена прочете мислите му, затова се надигна и седна в скута му.

— Наистина ли се тревожиш, че в главата ти има нещо, което те кара да виждаш и да правиш разни неща?

— Не се тревожа. Просто… слушай, ще си направя няколко теста и ще елиминирам тази възможност.

— Не си болен, скъпи.

Тя нежно го целуна по бузата, после по другата. Никога преди никой мъж не бе предизвиквал подобна нежност у нея.

— Гарантирам ти — продължи тя. — Но ако предпочиташ някой скъп лекар да ти каже същото, аз нямам нищо против.

— Не споменавай за това на Реми — помоли Диклън, като я хвана за ръката. — Предстои му сватба. Не трябва да мисли за нищо друго в момента.

— Значи възнамеряваш да се занимаваш с тези прегледи съвсем сам? Тук нещата не се вършат така, скъпи. Щом не искаш Реми да знае, добре. Но ще ми кажеш за кога са ти определили час и аз ще дойда с теб.

— Лена, аз съм голямо момче.

— Няма да ходиш сам. Ще дойда с теб или ще кажа на Реми и ще дойдем и двамата.

— Добре. Ще ти съобщя страшния ден и ще ме държиш за ръката. А междувременно ще си заложа парите на теорията ти с прераждането. Странна е, но ми харесва повече от мозъчна операция.

— Казват, че Люсиен Мане бил хубав мъж. Приличал на млад златокос бог.

Лена прокара пръсти през рошавата коса на Диклън. Беше тъмноруса, гъста и лъскава и сигурно през лятото изсветляваше от слънцето.

— Мисля, че си негово подобрено издание — добави тя.

— Така ли? — усмихна се Диклън и я прегърна през кръста. — Разкажи ми още нещо.

— Никога не съм си падала много по златистите божества. Обикновено са прекалено красиви за моя вкус — обясни тя и се наведе да го целуне. — Но ти си идеален за вкуса ми, скъпи.

Диклън я притисна към себе си и облегна глава на рамото й.

— Обичам те, Лена.

— Ако се опитваш да ме вкараш в леглото, преди да си ме нахранил…

Той я отдалечи малко от себе си и усмивката й се стопи, когато видя лицето му.

— Обичам те — повтори Диклън. — Преди дори не разбирах какво означава тази дума. Мислех си, че никога няма да разбера.

Лена се опита да стане от скута му, но той я задържа.

— Трябва да се успокоиш, скъпи — каза тя.

— Да, трябва, но в друг смисъл. Трябва да се установя тук. С теб. Не ми пука дали това е първият или петнадесетият живот, в който сме заедно. Но ти си онова, което винаги съм чакал.

— Диклън, струва ми се, че избързваш — прекъсна го тя с треперещ глас. — Излязохме на вечеря. Легнахме си. Виждали сме се само няколко пъти.

— Не ми бе нужен повече от един поглед.

Очите му бяха дълбоки и ясни като повърхността на езеро по здрач.

— Дори не ме познаваш — възрази тя.

Диклън отново я притисна към себе си, сякаш за да и напомни за твърдостта и решителността си.

— Грешиш. Знам, че си умна и силна. Достатъчно, за да създадеш преуспяващ бизнес от нищо. Знам, че си плащаш дълговете. Знам, че си лоялна и обичлива. Знам, че някой те е наранил и не можеш да забравиш това. Знам, че в момента те плаша, тъй като смяташ, че не си готова да чуеш онова, което ти казвам.

Сърцето й заби лудо.

— Не търся любов, Диклън. Съжалявам.

— И аз не я търсех. Човек не трябва да насилва нещата. Не възнамерявах да ти казвам нищо засега, но… просто изпитах нужда да го направя.

— Скъпи, хората се влюбват и разлюбват непрекъснато, това е всичко.

— Той наистина те е наранил.

Лена се отдръпна от него раздразнена и този път Диклън я пусна.

— Грешиш — каза тя. — Не става дума за мъж. Никой не е разбивал сърцето ми. Приличам ли ти на клише?

— Приличаш ми на всичко.

— Господи!

Този човек наистина я караше да изпитва непознати чувства. Опита се да ги прогони от мислите си и заговори решително.

— Харесвам те, Диклън. Приятно ми е да съм с теб. Искам те в леглото си. Ако това не е достатъчно за теб, ще си тръгна веднага и ще спестя и на двама ни много проблеми и разочарования.

— Винаги ли се дразниш толкова, когато някой ти каже, че те обича?

Лена едва не изтърси, че никой не й го бе казвал. Поне никой, който наистина да го вярва.

— Не обичам да ме притискат, а когато това стане, поемам в другата посока.

— Възхищавам се на това — усмихна се той и се надигна. — И аз те харесвам, Лена. Приятно ми е да съм с теб. Искам те в леглото си. Това е достатъчно засега. Гладна ли си? Мисля, че трябва да загрея скарата.

Лена си помисли, че ако това беше стратегия, с която да я извади от равновесие, очевидно бе обмислена доста добре.

Все още не можеше да разбере Диклън и непрестанната промяна на настроенията му беше сигурен начин да я накара да продължи да се опитва да вникне в душата му.

Готвеше като човек, който не е свикнал с домакинската работа. На скарата цвърчаха пържоли и небелени картофи. А и някак си успя да подлъже Лена да направи салатата.

Не спомена и дума повече за любов.

Разпита я за работата й и за последните два дни от карнавала. Пусна музика и й говореше през вратата, докато тя режеше зеленчуци, а скарата димеше.

Можеше да са обикновени приятели или отдавнашни любовници.

Вечеряха в красивата му кухня, на светлината на свещи. Дори къщата се държеше добре. Но въпреки това, или пък точно заради него, Лена остана нащрек по време на вечерята.

Диклън извади готова торта от хладилника. Лена я погледна и въздъхна.

— Не мога.

— Е, ще я запазим за по-късно.

— Не мога за четиридесет дни. Отказах се от шоколада докато траят постите.

— Аха — кимна той и прибра тортата обратно. — Е, вероятно имам и нещо друго.

— А ти от какво се отказа? — попита Лена.

— От носенето на женско бельо. Адски ми е трудно, но мисля, че мога да се удържа до Великден.

— Ако продължиш да дрънкаш такива глупости, ще си взема обратно пепелта.

Той определено я изпълваше с желания, помисли си Лена. И единственият начин да реши този проблем бе да го накара да я желае още повече. Пристъпи към него, обви ръце около кръста му и се притисна плътно към него.

— Трябва да се откажеш от нещо, скъпи. От нещо, по което много си падаш.

— Със сигурност няма да е от теб.

Диклън й позволи да го завърти и да го притисне в хладилника.

Да, наистина я познаваше добре, помисли си той, възбуден от целувките й. Лена използваше секса, за да бъде винаги една стъпка пред него. Или зад него. И ако не осъзнаваше, че той може да я обича така силно, както я желае, просто трябваше да й го покаже.

— В леглото — промърмори Лена и го зацелува по лицето. — Каза, че ме искаш в леглото.

Тя го задърпа към вратата. Диклън си помисли дали да не я поведе по кухненските стълби, но реши, че дългият път може да се окаже по-интересен.

Притисна я до стената в коридора и захапа леко гърлото й.

— Ще стигнем и до леглото — успокои я Диклън.

Спусна ръце надолу, вдигна блузата над главата й, издърпа я и я метна настрани. Притиснати плътно, те се завъртяха и размениха местата си. С нетърпеливи ръце, Лена дръпна ризата му силно и копчетата се посипаха по пода.

Сваляха дрехите си по пътя към стълбите. Сутиенът й увисна на парапета. Джинсите на Диклън останаха на третото стъпало.

И двамата останаха без дъх, докато стигнат до площадката.

Ръцете му бяха загрубели като на истински работник и накараха кожата й да запламти.

— Побързай — извика тя и го захапа по рамото, обзета от диво желание. — Побързай!

Диклън едва не я облада още там на площадката, но се сдържа, тъй като искаше да я усети под себе си. Впил устни в нейните, той обви ръце около талията й и я повдигна. Нещо диво и примитивно му подсказа, че за тях вече нямаше друг избор, освен да се отдадат пламенно един на друг.

Сенки се спуснаха върху тях, докато отиваха към спалнята. Изпод другите врати задуха студен въздух и Лена потръпна.

— Диклън…

— Това сме ние — изръмжа той и я притисна силно към себе си.

Студът отстъпи назад.

Паднаха на леглото му, вплетени един в друг. Диклън проникна в нея и тя заби нокти в гърба му. Заля я вълна от безумно удоволствие. Повдигна се към него и отвърна на буйната му страст.

Нямаше контрол, нито желание за такъв. Само дива жажда да вземеш, а с нея и огромно желание да дадеш.

Някъде далеч заби часовник. На дванадесетия удар Лена стигна до върха заедно с Диклън.

Той се опита да се отмести от нея, но тя го задържа.

— Не мърдай още — помоли Лена.

— Прекалено тежък съм за теб — отвърна Диклън и я целуна по врата.

— Така ми харесва.

Тя лениво завъртя глава, за да му даде възможност да я целуне по лицето. Тялото й бе отпуснато и премаляло от удоволствие.

— Това е по-хубаво и от шоколадова торта — усмихна се Лена.

Диклън се засмя, претърколи се и я сложи върху себе си.

— Така няма да се притеснявам, че ще те смачкам.

— Джентълмен докрай — промърмори тя и се настани удобно. — Винаги съм харесвала биенето на часовник. Но трябва да го свериш. Още няма полунощ.

— Знам.

— Звучи като голям старинен часовник. Къде го сложи? В салона ли?

— Не — отговори Диклън, като я погали по гърба. — Нямам часовник.

— Скъпи, чух часовник, който удари дванадесет.

— Да, аз също. Но нямам часовник.

Лена повдигна глава и въздъхна леко.

— Аха. Това не те ли плаши?

— Не.

— Добре. Значи и аз не се страхувам — кимна тя и легна на гърдите му.