Полунощ в стаята на сенките

Глава 7

Диклън взе купчината книги от ръцете на Ефи и я целуна по бузата.

— Не беше нужно да идваш чак дотук, за да ми донесеш книгите. Винаги съм готов да се кача на колата и да долетя при теб.

— Не ме затрудни изобщо. Отмениха събранието и ми остана малко свободно време. А и истината е… — тя въздъхна тежко и се завъртя. — Трябва да докажа на самата себе си, че няма да подвия опашка и да побягна, когато видя къщата ти.

— Добре ли си?

— Да — въздъхна тя отново и се намръщи леко, когато видя сенките под очите му. — Ти обаче изглеждаш скапан.

— Не спя много добре напоследък — обясни Диклън лаконично.

Не искаше да говори за съня и сомнамбулизма си. За звуците, които често го будеха посред нощ.

— Ела в кухнята. Искам да ти се изфукам. Имам лимонада. Е, не е от истински лимони, но е студена.

— Добре — кимна Ефи, като го докосна нежно по ръката, сякаш прочела мислите му. — Разполагам само с половин час, но искам да ти дам малко информация. Информация и клюки. Какво става там? — попита тя, като погледна към салона, където безброй документи и отворени книги бяха струпани на пода заедно с кутия боя и мостри плат.

— Следващият ми проект. Реших да започна със стая, където хората да могат да поседнат. За каква информация говориш?

— За семейство Мане. Фактите са съвсем обикновени — отговори тя. — Анри Мане се оженил за Жозефин Де Лакроа. И двамата произхождали от богати и известни креолски семейства. Анри се занимавал активно с политика. Носят се слухове, че баща му натрупал огромно богатство от доставки на продукти по време на войната между Севера и Юга. Семейството се ориентирало в следвоенната обстановка и станали твърди републиканци, като използвали властта и влиянието си, за да купуват политици и гласове. О, Господи, Диклън!

Тя влезе в кухнята и застина пред шкафовете, изработени от Диклън.

— Прекрасни са! — възкликна въодушевено Ефи.

Младият мъж пъхна ръце в джобовете си и се ухили леко.

— Май си изненадана.

— Така си е. Но съм и възхитена. Реми едва успява да забие пирон в стената, за да закачи някоя картина.

Ефи прокара ръка по дървото, отвори и затвори вратичката на шкафа.

— Наистина са чудесни. Сигурно си адски горд.

— Да, наистина съм доволен от себе си. Хората, които правят плота, току-що си тръгнаха. Избрах сериозна повърхност — прилича на гигантска плоча. Поръчах огромен хладилник — още не знам защо, печка и миялна машина. Но ще им изработя вратички, така че ще се вижда само дървото.

Диклън премести книгите на дъската, която бе оставил върху шкафа.

— Е, искаш ли лимонада? — попита той.

— Да, благодаря — отговори Ефи и влезе в трапезарията след него.

Два от горните шкафове вече бяха завършени, а третият — едва започнат.

— Господи, наистина ще станат красиви — отбеляза тя. — Сигурно се трудиш денонощно.

„И отслабваш все повече — помисли си. — Лицето ти е доста измършавяло.“

— Работата ми се отразява по-добре от ходенето насън — отвърна Диклън притеснено и откри, че отново пъха ръце в джобовете си, за да спре треперенето им. — Е, разкажи ми всичко, Ефи.

— Добре — съгласи се тя, като потисна тревогата си за него и се върна към фактите. — Първоначалните собственици загубили повечето си пари по време на войната. Останали тук, но започнали да продават части от земята, а други давали под наем. Политическите им възгледи противоречали на тези на семейство Мане. Зловещ пожар изгорил къщата им до основите и ги прогонил оттук. Семейство Мане купило земята и построило този замък. Имали двама синове, Люсиен и Жулиен. И двамата отишли да учат в Тюлейн, където Люсиен се справил невероятно добре, а Жулиен се занимавал основно с пиене и хазарт. Люсиен бил наследникът и трябвало да ръководи семейния бизнес. Повечето от парите на семейството се стопили, но Жозефин имала солидно наследство. И двамата синове починали преди двадесет и третия си рожден ден.

Диклън й подаде чаша с лимонада.

— Как са умрели?

— Тук имаме на разположение само слухове и клюки — отговори Ефи, като отпи от лимонадата. — Говори се, че са се избили един друг. Никой не знае защо. Вероятно някаква семейна разпра, избила в насилие. Хората смятат, че Люсиен отишъл в Ню Орлиънс по заповед на майка си, за да изкара брат си от някакъв бардак, който посещавал редовно. Жулиен не искал да излезе оттам и започнала разправия. Един от тях, предполага се, че е бил Жулиен, извадил нож. Сборили се и двамата се наранили. Жулиен умрял веднага. Люсиен живял още около седмица, надигнал се някак си от леглото, излязъл навън и паднал в езерото, където се удавил.

Диклън се замисли за езерото, отрупано с лилии.

— Това сигурно е било доста тежко за родителите им.

— Сърцето на бащата не издържало и починал след няколко години. Жозефин живяла по-дълго, но финансовото й положение се влошило значително. Все още притежавала къщата и малко земя, но всичките й пари били свършили. Слуховете твърдят, че Жулиен проиграл повечето на комар.

— Реми спомена, че имало някаква внучка. На кого е била дъщеря? На Люсиен или Жулиен?

— Тук също имаме само слухове. Архивите сочат, че Люсиен се оженил за Абигейл Рус през 1898, а на следващата година им се родила дъщеря. Но няма смъртен акт за Абигейл. След като Люсиен починал, семейство Мане се отказало от детето. Не го вписали в завещанието си. Момиченцето очевидно е било отгледано от семейство Рус. Не можах да открия нищо за Абигейл Рус, освен акта й за раждане и брачното свидетелство.

— Може да са я изритали от къщата след смъртта на Люсиен.

— Възможно е. Говорих с Реми по въпроса — каза Ефи, като се доближи до прозореца и се загледа в градината. — Не е много сигурен, но смътно си спомня някаква история, че Абигейл била избягала с друг мъж.

Ефи се обърна към Диклън.

— Историите на семейство Рус доста се различават от това, което ти разказах досега. Смятат, че Абигейл е станала жертва на убийство. Ще научиш повече за нея и за онова, което може да се е случило, ако поговориш с някой от семействата Рус или Симон.

— Да бе, ясна картинка за едно момиче, което е избягало или умряло преди сто години.

— Скъпи, това е Югът. Сто години е едва ли не вчера. Тя била на седемнадесет, когато се омъжила за Люсиен. Била от блатото. Семейството му надали е одобрило брака му. Съмнявам се, че животът й в тази къща е бил особено хубав. Напълно възможно е наистина да е избягала. От друга страна… видях нещо или някого в онази стая горе. Не вярвам в тези неща. Не вярвах — потръпна тя леко. — Не знам какво да мисля, но много ми се иска да разбера какво е станало.

— Ще попитам мис Одет. И Лена. Имам среща с нея в понеделник.

— Така ли? — засия Ефи. — Май ще чуем нови слухове и клюки — засмя се тя и му подаде чашата. — Трябва да вървя. Утре ще изпратя Реми да ти помогне, а и аз ще получа възможност да свърша някоя работа. Имам проба за сватбената рокля, а и други булчински неща, за които да се погрижа.

— Ще му осигуря предостатъчно работа.

— Защо не дойдеш в града заедно с него? — попита тя, като се отправи към вратата. Искаше й се да го хване за ръката и да го изкара от това мрачно място. — Ще вечеряме заедно, а после ще отидем на кино.

— Престани да се тревожиш за мен.

— Не мога да се сдържа. Мисля си как стоиш сам в тази огромна къща с онази зловеща стая горе — погледна Ефи към стълбите. — Направо настръхвам, като се сетя за нея.

— Духовете не могат да наранят никого — успокои я Диклън и я целуна по челото. — Мъртви са.

Но през нощта, под звуците на вятъра и дъжда и тропането на бутилките срещу духове, те определено не изглеждаха мъртви.

Диклън реши да се наслади на неделята. Спа до късно, а когато се събуди, небето се проясняваше. Прекара цял час в леглото с книгите, които Ефи му бе донесла.

Тя бе отбелязала страниците, които щяха да са му най-интересни. Диклън прегледа старите снимки на величествената къща. Усети приятна тръпка, когато видя черно-бялата снимка на Мане Хол в цялата му красота в началото на века.

Официалните снимки на Анри и Жозефин не го накараха да усети същата тръпка, но го обзе любопитство. Жената беше безспорно красива, облечена стилно в бална рокля с квадратно деколте, обсипано с рози. Елегантен гребен с пера украсяваше вдигнатата й коса.

Роклята, обвита около невероятно тънка талия, й придаваше деликатен вид, подчертан от богатата брокатена пола и буфон ръкавите, които стигаха почти до дългите бели ръкавици.

Но на лицето й бе изписана студенина, която, според Диклън, не се дължеше на качеството на снимката. Леденото й изражение затъмняваше деликатната фигура и я правеше отблъскваща.

Но това, което го накара да застине, бе снимката на Люсиен Мане.

Беше видял това лице в съня си. Красивият младеж със златисторуса коса, който яздеше червеникав кон по алеята с дъбовете.

Възможно ли бе? Дали просто не бе очаквал лицето от съня му да е истинско и сега да си въобразяваше, че е видял Люсиен?

Диклън реши да прогони тревожните си мисли, като отиде до Ню Орлиънс и се награди с няколко часа из антикварните магазини.

Вместо това обаче час по-късно влизаше в „Тройката“.

Барът в неделя следобед бе доста оживен. Смесица от туристи и местни хора. Диклън забеляза доволно, че вече отличаваше едните от другите. От джубокса долиташе музика, ритмично парче на „Бо Солей“, което се носеше весело над масите и бара.

Ароматът на пикантна храна му напомни, че бе пропуснал закуската. Позна блондинката зад бара от предишното си посещение и й се усмихна.

— Здрасти. Тук ли е Лена?

— Отзад в офиса. Вратата вдясно от сцената.

— Благодаря.

— Няма защо, сладур.

Диклън почука бързо на вратата и пъхна глава в кабинета. Лена седеше зад бюрото си и работеше на компютъра. Косата й бе прибрана назад. Внезапно му се прииска да прокара устни по врата й.

— Здрасти. Къде си?

Тя се облегна назад и размърда лениво рамене.

— Бързо научаваш. Какво правиш пред вратата ми, скъпи?

— Бях в квартала и реших да проверя дали ще ми позволиш да те черпя един обяд. Нещо като прелюдия към утрешната вечер.

Лена си бе мислила много за него. Повече отколкото й се искаше. А сега той бе тук, висок и мъжествен.

— Занимавам се със счетоводство — отвърна тя.

— А аз те прекъснах. Ужасен съм, нали? — запита, като влезе в стаята и се настани на ръба на бюрото. — Купих ти подарък.

Чак тогава Лена забеляза малката торбичка за подаръци.

— Не разбирам как си вкарал новата ми кола вътре — ухили се тя.

— Е, постепенно ще стигнем и до колата.

Пое торбичката от ръцете му, без да отмести очи от неговите. После извади кутийката, която бе опакована в златиста хартия и украсена с бяла панделка. Не побърза да я отвори. Винаги бе смятала, че очакването е не по-малко важно от самия подарък.

Прибра панделката в торбичката и сгъна внимателно хартията.

— Колко време ти е нужно, за да отвориш подаръците си на Коледа? — попита Диклън.

— Не обичам да бързам.

Лена отвори кутийката и усети как устните й потръпват, но запази сериозното си изражение, докато вадеше комплекта за сол и пипер във формата на ухилени омари.

— Страхотна двойка — засмя се тя.

— И аз така си помислих. Имаха и алигатори, но тези сладурчета изглеждаха по-дружелюбни.

— Това да не е част от кампанията ти по омагьосването ми, скъпи?

— Можеш да се обзаложиш. Е, свършиха ли някаква работа?

— Нелоша — отвърна тя, като погали едната ухилена физиономия. — Дори твърде добра.

— Чудесно. А сега, след като те прекъснах и очаровах, защо не ми позволиш и да те нахраня? Да се отплатя за прекрасните яйца, които ми сготви?

Лена се завъртя на стола замислено.

— Защо имам чувството, че винаги когато те видя, би трябвало да тръгна точно в обратната посока?

— Нямам представа. Но моите крака са по-дълги и бързо ще те настигна.

Диклън се наведе към нея и повдигна вежди. Лена носеше къса, сексапилна пола. Краката му може и да бяха по-дълги, но със сигурност нямаше да изглеждат толкова добре в прозрачни чорапи.

— Но и най-твърдата земя би се размекнала под краката ти — каза той. — По какъв случай си се издокарала?

— Не съм се издокарала. Това са дрехите ми за църква. Ходих на сутрешната служба — усмихна се тя. — С име като твоето би трябвало да си католик.

— Виновен.

— Ходи ли на служба днес, скъпи?

Диклън никога не можеше да обясни защо подобни въпроси го караха да настръхне.

— Не. Вече съм почти атеист.

— О — стисна устни тя. — Баба ми ще се разочарова от теб.

— Пях в църковния хор три години. Това трябва да ме оневини.

— Как е името ти от причастието?

— Ще ти кажа, ако обядваш с мен — обеща той, като взе ухилените омари и ги накара да затанцуват по бюрото. — Хайде, Лена, ела да си поиграеш с мен. Денят е толкова хубав.

— Добре — съгласи се тя, макар практичният й разум да й нашепваше, че прави грешка, и взе чантата си. — Можеш да ме почерпиш един обяд. Но набързо.

Тя се наведе и изключи компютъра.

— Майкъл — каза Диклън и й протегна ръка. — Диклън Съливан Майкъл Фицджералд. Абсолютен ирландец. От вените ми тече зелена кръв.

— Аз пък съм Луиза. Анджелина Мари Луиза Симон.

— Съвсем френско.

— Точно така. Но бих хапнала нещо италианско — каза тя, като го хвана за ръка. — Почерпи ме едни спагети.

От предишните си посещения тук Диклън знаеше, че е трудно да намериш лоша храна в Ню Орлиънс, затова, когато Лена го поведе към малък, непретенциозен ресторант, той не се притесни. Веднага щом влязоха вътре и той подуши въздуха, разбра, че ще получат великолепен обяд.

Лена махна на някого, посочи празна маса и очевидно получи потвърждение.

— Това не е среща — напомни му тя, когато Диклън я настани кавалерски на стола й.

Той направи всичко възможно да си придаде напълно невинен вид и почти успя.

— Не е ли?

— Не — облегна се тя назад и кръстоса крака. — Среща е, когато имаме уговорен час и ме вземеш от къщи. Това е само един случаен обяд. Така че първата ни среща е утре. Казвам ти го, за да не би да си помислиш за онова правило с трите срещи.

— Ние, мъжете, не обичаме да си мислим, че жените знаят за това.

Тя се усмихна.

— Има много неща, за които не ви се иска да знаем.

Лена не отмести очи от неговите, но вдигна ръка към тъмнокосия мъж, който застана до масата им.

— Здрасти, Марко.

— Лена — той целуна ръката й, после й подаде менюто.

— Радвам се да те видя.

— Това е стар приятел на Реми от колежа. Диклън. Доведох го тук, за да хапне от най-добрата италианска храна в града.

— Разумно си постъпила — усмихна се Марко, като подаде ръка на Диклън. — Днес в кухнята е майка ми.

— Тогава ще се насладим на истински пир — каза Лена.

— Как е семейството ти, Марко?

Диклън не пропусне да забележи какво стана. Когато Лена вдигна глава и погледна Марко, двамата сякаш се озоваха на малък интимен остров. Усещането беше сексуално, но също така и… предпазливо.

— Много добре, благодаря. Малката ми Софи получи награда за правопис в петък.

— Браво. Имаш умно дете.

Те побъбриха още известно време. Диклън се забавляваше, като наблюдаваше лицето на Лена. Начина, по който повдигаше вежди, движението на устните й, подчертани от малката бенка.

Когато Лена се извърна към него, той разтърси глава.

— Съжалявам, на мен ли каза нещо? Наблюдавах те и бях напълно замаян.

— Май на Север има страхотни свалячи — отбеляза Марко.

— А е и красив, нали? — усмихна се Лена.

— Да, много. Нашата Лена ще яде лингуини3 с морски дарове. Ти знаеш ли какво искаш, или имаш нужда от малко време, за да решиш?

— Не взимай същото — предупреди го Лена. — Иначе няма да ми е интересно да си боцкам от чинията ти. Опитай пълнените миди. Мама ги прави страхотни.

— Добре. Пълнени миди — съгласи се Диклън, който имаше чувството, че би дъвкал и талашит, ако Лена го помоли. — Искаш ли вино?

— Не. Ти ще шофираш, а аз трябва да поработя.

— Строга жена. Добре, минерална вода тогава — обърна се той към Марко.

— Ще ви донеса голяма бутилка.

— Е… — започна Лена, като прибра косата си зад ушите, когато Марко ги остави. — Какви са плановете ти за днес, скъпи?

— Реших да пообиколя антикварните магазини. Търся красив бюфет за кухнята и разни дреболии, които да прибера в него. Мисля да отида на гости на мис Одет след това. Какво харесва тя? Искам да й подаря нещо.

— Не е нужно да й подаряваш нищо.

— Да, но искам.

Лена преметна ръка през облегалката на стола и забарабани с пръсти.

— Занеси й бутилка вино. Хубаво червено вино. Кажи ми, скъпи, не възнамеряваш да използваш баба ми, за да се добереш до мен, нали?

Тя забеляза внезапния гняв в очите му — тъмен, горещ, по-силен, отколкото бе очаквала от него. Трябваше да се досети, че приятните маниери прикриват нещо силно и рязко, помисли си тя. Светкавичната промяна от мекота към ярост, а после обратно, беше впечатляваща.

Мъж, който можеше да сдържа темперамента си по този начин, имаше желязна воля. Това бе нещо, върху което също й се налагаше да помисли.

— Нищо не си разбрала — отвърна Диклън. — Използвам теб, за да се добера до мис Одет. Тя е момичето на мечтите ми.

— Съжалявам.

— Чудесно.

Лена изчака да им сервират водата и хляба. Тонът му я бе раздразнил, но все пак бе готова да си признае, че си бе заслужила резкия отговор. Тя сложи ръце на масата и се наведе към него.

— Съжалявам, това беше гадно. Ще ти кажа нещо, Диклън. Лошите думи имат противния навик да изскачат от устата ми случайно. Невинаги съжалявам, че съм ги казала. Не съм кротка и сладка женичка. Имам някои добри страни, но май лошите са повече. И така ми харесва.

Диклън зае същата поза.

— Аз пък съм решителен, често си променям настроенията и съм настроен състезателно. Имам проклет характер, но не се ядосвам лесно, което е хубаво за хората. Не държа да постигам своето в дребните неща, но когато реша, че искам нещо, намирам начин да го получа. Искам те. И ще те имам.

Лена разбра, че беше сгрешила. Диклън не се бе върнал към кротостта. В очите му все още блестеше гняв. Като човек, който винаги се опитваше да бъде честен със себе си, тя не се престори, че това не я развълнува.

— Казваш го само за да ме вбесиш — усмихна се тя.

— Не. Вбесяването ти е просто допълнителна придобивка — отвърна той, като взе кошничката с хляб и я поднесе към нея. — Искаш ли да се караме?

Лена си избра парченце хляб и отговори:

— Може би по-късно. Разправиите ми развалят апетита. Но както и да е — продължи, като отхапа от хляба, — не си прави труда да минаваш през баба днес. Следобед ще ходи на гости при сестра си.

— Добре, ще се отбия през седмицата. Инсталирах кухненските плотове. Реми ми помогна за стенните шкафове вчера. Кухнята трябва да е готова до една-две седмици.

— Браво на теб.

Искаше й се да се заяде, а по развеселеното му изражение разбра, че е прочел мислите й.

— Качва ли се пак на третия етаж?

— Да.

Беше му се наложило първо да се подкрепи със солидна глътка „Джим Бийм“, но все пак се бе качил горе.

— Този път не се проснах по лице, но изкарах страхотна паническа криза. А по принцип не съм склонен да се поддавам на паника. Научих доста неща за историята на семейство Мане, но все пак имам празнини. Вероятно ти би могла да ги запълниш.

— Искаш да научиш нещо за Абигейл Рус, нали?

— Точно така. Какво…

Той замълча, тъй като Лена насочи вниманието си отново към Марко, който бе донесъл лингуините и пълнените миди. Когато Марко и Лена се разбъбриха лениво за храната, Диклън си напомни, че в Юга колелата се въртяха по-бавно.

— Какво знаеш за нея? — попита той, когато останаха сами.

Лена нави лингуините около вилицата си и я лапна. Въздъхна доволно и преглътна.

— Мама Риалдо. Богиня е в кухнята. Опитай си храната — нареди му тя, като се наведе, за да грабне парченце от чинията му.

— Страхотно е. Най-хубавото ми ядене след яйцата в микровълновата.

Тя му се усмихна нежно, после се върна към лингуините си.

— Чувала съм историите, които се разправяха в семейството ми. Но никой не може да каже нищо със сигурност. Абигейл била прислужница в голямата къща. Някои от богаташките семейства наемали кажунски момичета да се грижат за домакинствата им. Историята гласи, че Люсиен Мане се прибрал у дома от Тюлейн и се влюбил в нея. Избягали и се оженили. Наложило се да избягат, тъй като никой не одобрявал брака им. Имам предвид, никой от неговото семейство.

Лена си отчупи парче хляб и прикова очи в Диклън.

— Смесването на класите не е лесна работа. По-късно той се върнал заедно с нея в Мане Хол, но животът им там не бил лесен. Хората твърдят, че Жозефин Мане била неприятна жена, горделива и студена. Клюкарите започнали да броят, но бебето се появило чак десет месеца след сватбата.

— Онази стая горе сигурно е била детската. Бебето им вероятно е живяло там.

— Да, така трябва да е било. Имало гувернантка, която по-късно се омъжила за един от братята на Абигейл. Повечето истории от Мане Хол произлизат от нея. Няколко дни преди края на годината Люсиен бил в Ню Орлиънс по работа. Когато се върнал, Абигейл била изчезнала. Казали му, че избягала с някакво момче от блатото, с което се виждала тайно. Но не звучи достоверно. Гувернантката Клодин твърдяла, че Абигейл никога не би оставила бебето и съпруга си. Според нея се било случило нещо ужасно и тя се обвинявала, тъй като била на среща с приятеля си в нощта, когато Абигейл изчезнала.

Диклън си помисли за мъртвото момиче на голямото легло в студената стая и храната заседна в гърлото му. Той взе чашата си с вода и отпи огромна глътка.

— Търсили ли са я?

— Семейството й я търсило навсякъде. Казват, че и Люсиен обикалял блатото до деня, когато умрял. А в редките моменти, когато не бродел из блатото, бил в града, където се опитвал да открие някакви следи от нея. Не успял, но и самият той не живял дълго. След като и той, и близнакът му, който бил любимец на майка им, загинали, Жозефин накарала да занесат бебето при родителите на Абигейл. Струваш ми се пребледнял, Диклън.

— Чувствам се пребледнял. Продължавай.

Този път, когато си отчупи парче хляб, Лена го намаза с масло и му го подаде. Баба й беше права. Диклън наистина се нуждаеше от добра храна.

— Бебето било бабата на баба ми. Семейство Мане я отхвърлили. Твърдели, че е незаконородена и няма тяхна кръв. Занесли я на семейство Рус само с рокличката, с която била облечена, и малка торба с играчки. Единствената й вещ от Мане Хол била брошката с часовника на Абигейл, която Клодин й дала.

Диклън протегна ръка и хвана нейната.

— Брошката съществува ли все още?

— Да, ние си предаваме подобни вещи от майка на дъщеря. Баба ми я подари на шестнадесетия ми рожден ден. Защо?

— Емайлиран часовник, висящ от малки златни крилца, нали?

Бузите й порозовяха.

— Откъде знаеш?

— Видях я — отговори той, а по гърба му пропълзя ледена тръпка. — Беше на тоалетката в спалнята, която трябва да е била на Абигейл. Празна стая — продължи той, — с мебели фантоми. Стаята, където Ефи видя мъртво момиче, проснато на леглото. Убили са я, нали?

Нещо в начина, по който Диклън изрече последните думи, безстрастно и студено, я накара да потръпне.

— Така мислят хората. Поне хората в моето семейство.

— В детската стая.

— Не знам. Плашиш ме, Диклън.

— Теб? — учудено възкликна той и прокара ръка по лицето си. — Е, май вече знам кой е призракът ми. Бедната Абигейл се лута из Мане Хол и чака Люсиен да се прибере у дома.

— Но ако е умряла в Мане Хол, кой я е убил?

— Може би точно това трябва да разбера, за да… за да може духът й да намери покой.

Лена забеляза, че бледността му бе изчезнала. Сега лицето му изглеждаше твърдо и загрубяло. Отново прочутата му решителност.

— Защо трябва да си точно ти? — попита тя.

— Защо не? Убиецът трябва да е бил някой от семейство Мане. Майката, бащата, братът. Погребали са я някъде и са излъгали, че е избягала. Трябва да науча повече неща за нея.

— Предполагам, че ще ги научиш. Имаш доста упорит вид, скъпи. Не мога да разбера защо това ми се струва привлекателно. Поговори с баба ми. Тя може да знае повече или поне да те насочи към човек, който знае.

Лена побутна празната си чиния назад.

— А сега е време за капучино.

— Не искаш ли десерт?

— Нямам място и за десерт — отговори тя, като отвори чантата си и извади пакет цигари.

— Не знаех, че пушиш — каза Диклън.

— Купувам си един пакет месечно — обясни Лена, като почука с извадената цигара по масата.

— Един месечно? Какъв е смисълът?

Тя лапна цигарата и щракна тънка сребърна запалка. Също като при първата хапка лингуини тя въздъхна след първото дълбоко вдишване.

— Удоволствие, скъпи. В един пакет има двадесет цигари, а месецът има тридесет — тридесет и един дни. Освен февруари, разбира се. Много обичам февруари. Мога да изпуша целия пакет за един ден и да обезумея до края на месеца. Или пък мога да си разпределя дозата, да пуша бавно и внимателно и да изкарам така цял месец. Защото със сигурност няма да си купя друг пакет преди първия ден от следващия месец.

— А колко цигари взимаш от хората през месеца?

Очите й проблеснаха весело през облака дим.

— Това е мошеничество, а аз не лъжа. Удоволствието е нищо, скъпи, освен ако не притежаваш волята да се удържиш до момента, когато наистина ще го оцениш.

Тя прокара пръст по ръката му и потърка крака си в неговия.

— А ти как си с волята? — подкачи го Лена.

— Ще трябва да разберем.

Здрачаваше се, когато се прибра у дома. Каросерията на пикапа му бе натоварена с богатства, изровени из антикварните магазини. Но най-хубавото бе кухненският шкаф, за който се бе пазарил дълго и дори бе дал рушвет, за да му го доставят на следващия ден.

Диклън отнесе няколко от новите си придобивки в къщата и, когато влезе вътре, остави всичко насред фоайето. Затвори вратата и застина.

— Абигейл — извика той високо, чу как гласът му отеква из къщата и зачака търпеливо.

Но не усети студен полъх, нито внезапно раздвижване в тишината.

Застанал в подножието на величественото стълбище, той не можеше да обясни защо е толкова сигурен, че не е сам.