Поздрави от рая

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАСряда, 1-ви януари, следобед

— Джин с кампари за мен, Морс, а вземете и за себе си. Моят интернист непрекъснато ми повтаря, че човек трябва да се въздържа от алкохол.

Скоро двамата стари приятели седяха един срещу друг в бара, като лекарят бе подпрял продълговатата си глава на лявата си ръка.

— Време на смъртта! — каза Морс. — Хайде!

— Приятно питие, а, Морс?

— Науката за смъртта не е напреднала и с милиметър по твое време, а?

— А-ха! Подигравате се с класическото ми образование!

— Но, Макс, в днешно време можеш от космически спътник да видиш как муха потрива пипала кацнала върху парче пудинг в деликатесен магазин в Харлем — знаеш ли това? И, въпреки това, Вие не можете…

— Стаята беше студена като църква, Морс. Как очаквате да…

— Какво знаете вие за църквите?

— Имате право.

Те замълчаха за известно време, а Морс гледаше към огъня, където един пън внезапно падна и от него изхвръкнаха рояк искри към решетката, до която бяха наредени четвъртити трупчета.

— Обърнахте ли внимание, че зад пристройката бяха секли дървета, Макс?

— Не.

Морс отпи от джина си. — Май съм се пристрастил към това.

— Мислите, че е използван клон, или нещо подобно…? Предполагам, че е възможно. Около половин метър дълъг, удобен за хващане, десетина сантиметра дебел.

— Не сте видели трески?

— Не.

— А бутилка?

— По лицето му нямаше счупени стъкла, доколкото можах да видя.

— Трудна работа, трудна. На онези, които чупят бутилките с шампанско при пускането на бойни кораби на вода, сигурно им е много трудно.

— Може би ще намерим нещо, Морс.

— Кога можете да ми дадете доклада?

— Не тази вечер.

— Сигурно е имало много кръв?

— Доста. Въпреки, че не е имало чак избликване.

— Не е много уместно да разпитвам гостите дали не са видели някого да върви с петна от кръв по празничната си риза?

— А какво ако е била жена, Морс? С кръв по елегантния си корсаж?

— Възможно е, предполагам.

Лекарят поклати с недоверие глава и погледна към огъня: — Горкият човек… Някога мислите ли за смъртта? Mors, mortis7 — женски род, помните ли?

— Нима мислите, че мога да забравя подобна дума? Тя е почти като името ми…

Лекарят се усмихна на тази констатация и пресуши чашата си. — Нека допием бутилката. После ще се върнем и отново ще огледаме мястото на престъплението.

— Когато тялото го няма?

— Вие май много не харесвате гледката на кръв?

— Не. Не трябваше да ставам полицай.

— Кръвта винаги ме е възбуждала — още като момче.

— Не е нормално!

— А сега?

— Защо не?

— А вас какво ви възбужда? — попита лекарят, като взе двете чаши.

— Миналата седмица ме питаха същото от „Оксфорд таймс“ — Макс. Трудно е, нали разбирате — да ти задават подобни въпроси просто така.

— А вие какво отговорихте?

— Казах им, че винаги съм се възбуждал от думата „разкопчаваме“.

— Умно.

— Не особено. Това е от едно стихотворение на Ларкин8. Ние всъщност че знаем нищо за прелестите на живота…

Но лекарят, очевидно не го бе чул, тъй като вече стоеше пред бара и нетърпеливо почукваше с празната чаша по тезгяха.