Поздрави от рая

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАПонеделник, 6-ти януари, преди обяд

На вратата се почука и носейки поднос с кафе и бисквити, влезе Джудит, слабичката и привлекателна лична помощничка на секретарката.

— Мис Гибсън мислеше, че бихте могли да искате нещо за освежаване. — Тя остави подноса на бюрото. — Ако имате нужда от нея, тя е при Заместника; вътрешният номер е 208.

— Тук се отнасят с нас почти като с ВИП, за разлика от Управлението — беше коментарът на Луис, след като тя излезе.

— Е, тук хората са по-цивилизовани, нали? Приятни хора. Повечето от тях и муха не биха убили.

— Вероятно една — от тях би го направила!

— Разбирам накъде биете — каза Морс, дъвчейки бисквита е джинджифил.

— Не мислите ли — каза Луис, докато пиеха кафето си, — че стана твърде сложно, сър?

— Сложно? Животът е сложен, Луис. Не и за вас, може би. Но повечето от нас трябва да се борим, за да стигнем от закуската до почивката за кафе и от почивката за кафе до…

На вратата се почука и отново влезе самата мис Гибсън.

— Току-що видях мисис Уебстър и тя ми каза, че мисис Бауман не се е върнала на работното си място все още. Мислех, че може да е тук… Двамата детективи се спогледаха.

— Тя не е ли в стола? — попита Морс.

— Не.

— И не е в дамската тоалетна?

— Не.

— Колко изхода има тук, мис Гибсън?

— Само един. Напоследък всички са загрижени за безопасността…

Но Морс вече обличаше палтото си. Той благодари на секретарката и заедно с Луис те бързо преминаха през коридора с дървен под, който водеше към изхода. В портиерната седеше пазачът, мистър Прайър, як човек, бивш офицер на затвора, който вдигна широкото си интелигентно лице от съдебната хроника на Дейли Телеграф, когато Морс изстреля залп от въпроси към него.

— Познавате ли мисис Бауман?

— Тъй вярно, сър.

— Преди колко време излезе?

— Три-четири минути.

— С кола?

— Тъй вярно, сър. Кафяво „метро–1300“ с номер…

— Не знаете ли номера?

— Не наизуст.

— Наляво или надясно по Бенбъри Роуд зави тя?

— Оттук не се вижда.

— С палто ли беше?

— Тъй вярно, сър. Черно палто с кожена яка. Но не си беше сменила обувките.

— Какво имате предвид?

— Повечето жени идват с ботуши в това време, а тук се преобуват в нещо по-леко. Тя си беше с обувки с високи токове, черни, от черна кожа, мисля.

Морс бе впечатлен от наблюдателността на Прайър. Попита дали нещо друго не му е направило впечатление.

— Не мисля, сър. Освен, може би, когато тя каза „Сбогом!“

— Повечето хора не казват „Сбогом!“, когато си тръгват, нали?

— Не! Обикновено се казва „Довиждане!“ или „До скоро!“ или нещо подобно.

Морс излезе от сградата със сведен поглед, а челото му беше смръщено. Снегът бе отметен от ниските стъпала, които водеха към гаража, а слабото слънце почти бе изсушило бетона. Прогнозата предвиждаше устойчиво подобрение на времето, въпреки че на места все още имаше опасни заледявания.

— Накъде? — попита Луис, когато Морс седна на лявата седалка в полицейската кола.

— Не съм сигурен — отвърна Морс, когато колата им спря пред бариерата на черни и жълти райета, която предотвратяваше влизането на външни превозни средства в Юърт Плейс, тясната уличка, водеща към паркинга на Пълномощничеството. Боб Кинг, учтивият служител в синя униформа, докосна за поздрав фуражката си, докато натискаше бутона, за да вдигне бариерата; но преди да преминат, Морс го повика през прозореца и го попита дали си спомня кафяво „метро“ да е минавало преди няколко минути и ако е така, дали е завило наляво или надясно по Бенбъри Роуд. Но докато отговорът на първия въпрос беше „да“, на втория въпрос отговорът беше „не“. И за момент Морс накара Луис да спре колата, там където бяха: отляво се намираше фурната „Сламена шапка“ („Всичко изпечено на място“), а отдясно (точно отсреща през тясната улица) беше големият магазин на Алайд Карпетс, чиито огромни витрини винаги бяха облепени с обяви, информиращи жителите на Съмъртаун, че сегашната разпродажба е вероятно най-голямата сделка в историята на търговията. Колата стоеше между тези два магазина; наляво се отиваше към центъра на Оксфорд, а надясно — нагоре и извън града, или ако трябва да бъдем точни, в Чипинг Нортън.

— Чипинг Нортън — каза Морс внезапно — колкото можете по-бързо натам!

Със синя премигваща лампа на покрива и е включена сирена, белият „форд“ профуча до кръстовището на Бенбъри Роуд, после до завоя на Уудсток роуд и скоро беше на шосе А34, шофиран от излъчващия задоволство Луис.

— Мислите ли, че веднага ще се върне вкъщи?

— Господи, надявам се! — каза Морс с необичайно въодушевление.

Едва когато колата отмина „Черният принц“ и се изкачваше по хълма над Уудсток, Морс заговори отново:

— Да се върнем към онова, което казахте за Пристройка 3, Луис: нали огледахте чаршафите?

— Да, сър, и на двете легла.

— И не мислите, че сте пропуснали нещо?

— Не, не мисля. Въпреки, че и да съм, едва ли ще има особено значение. Все още имаме чаршафите — изпратих всичко в лабораторията.

— Така ли?

Луис кимна.

— Но ако питате мен, никой не е спал в тези легла, сър.

— Е, за едното не може да се твърди. Нали беше цялото в кръв.

— Не, не беше, сър. Кръвта беше попила през юргана или как там му казват, и беше минала върху одеялата; но върху чаршафите нямаше нищо.

— И вие не мислите, че те са се любили този следобед или вечер на някое от леглата?

Луис имаше опит в разследването на убийства и с удоволствие би забравил част От нещата, които бе виждал в стаите, в шкафовете, в гардеробите, в леглата, под леглата. Но той знаеше какво има предвид Морс и бе повече от сигурен в отговора си.

— Не. Нямаше следи от сексуални подвизи или нещо подобно.

— Изразявате се изключително деликатно — каза Морс, докато Луис минаваше покрай една колона от дълги камиони, които услужливо се отбиха встрани. — Но това, което казахте по-рано, беше уместна забележка. Ако старият креват не бе скърцал целия следобед…

— Въпреки това, както отбелязахте, сър, те може да са се любили на килима.

— Вие любили ли сте се някога на килим посред зима?

— Е, не. Но…

— Централното отопление все пак е нещо. Но има течение под вратите, не мислите ли?

— Самият аз нямам кой знае какъв опит в подобни неща.

При разклонението за Чипинг Нортън, Мортън-ин-Марш и Евъшъм колата зави наляво и след няколко минути Луис плавно спря пред Чарлбъри Драйв 6. Той забеляза потрепването на дантелено перде на предния прозорец на номер 5, но по цялата улица бе тихо и спокойно. Нямаше кафяво „метро“ нито пред номер 6, нито на стръмната алея, която водеше към боядисаните в бяло врати на гаража.

— Отидете да проверите! — каза Морс.

Но и в гаража нямаше кола. А когато Луис натисна входния звънец, ехото от иззвъняването му вътре прозвуча като в злокобно празна къща.