Поздрави от рая

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАВторник, 7-ми януари, следобед

Луис бе открил копието на писмото във вътрешния горен джоб на доста старо спортно сако. И това откритие очевидно бе тъкмо онова, на което Морс се бе надявал; тъй че Луис не можа да скрие ликуването си, когато съобщи за намереното. От своя страна, Морс не можеше да прикрие задоволството си и когато (само след около половин час) Луис донесе четирите ситно изписани на ръка страници, Морс ги пое с благоговението, което би било достойно за учен-изследовател на Библията, на когото се е паднала честта да види Codex Vaticanus.

Морс прочете писмото два пъти — и двата пъти бавно, като (за радост на Луис) изглеждаше извънредно доволен.

— Как го възприемате, сър?

Морс остави писмото и се отпусна назад в стария тапициран с черна кожа стол, на чиито странични облегалки лактите му бяха опряни, докато пръстите на дланите му барабаняха ситно един о друг пред устата му, разтегнала се в доволна усмивка.

— А Вие какво бихте казали за това писмо, Луис, а? Вие какво научихте от него?

Луис не обичаше подобни моменти. Но самият той си бе задал този въпрос още първия път, когато прочете писмото, и сега се впусна в това, което, според него, Морс би трябвало да оцени като интелигентен анализ.

— Съвсем ясно е, сър, че от доста време насам Маргарет Бауман е изневерявала на съпруга си. В писмото той споменава за вечерни курсове и аз мисля, че те са се провеждали през есенния семестър, след като те двамата са се запознали, както казва той, през лятото. Бих предположил, че това е станало от юли нататък. Това първо. — (Луис не бе недоволен от себе си.) — По-нататък, сър, за възрастта на този мъж. Той казва, че не е видял чак толкова, колкото нея, при което подчертава думата „чак“. Вероятно, за да я подразни, както правят повечето \ора, ако тя е била малко по-възрастна от него — да кажем, шест месеца, или година. Сега, за Маргарет Бауман — открих, сър, че тя е навършила тридесет и шест години миналия септември. Тогава нека дадем на нашия основен заподозрян около тридесет и пет, става ли? (Луис не можеше да си спомни много случаи, в които да бе говорил така гладко и авторитетно.) Има и трети момент, сър. Той иска да се видят пред библиотеката в един без десет — тоест, знае, че и трябват пет минути, за да стигне дотам от Пълномощничеството, и пет минути — за да се върне. Това значи, че от предвидената обедна почивка остават около петдесет минути. Но той споменава за „четиридесет минути“, така че, според мен (колко щастлив бе Луис!) той вероятно живее на около пет минути с кола от Саут Пърейд. Не мисля, че са ходели в някое заведение, за да си държат ръцете, сър. Мисля, също, че този индивид живее някъде в западната част на Оксфорд — да речем някъде на Уудсток Роуд — понеже лятната читалня би била доста неудобно място за среща, ако той живееше в източната част, особено като се има предвид краткото време, с което са разполагали.

На няколко пъти Морс бе кимвал в знак на съгласие с казаното от Луис и почти бе на път да поздрави сержанта, когато Луис реши да обобщи нещата — все така изчерпателно.

— Ако прибавим тези нови факти към онова, което вече сме открили, сър, смятам, че няма да сме твърде далеч от откриването на този човек. Можем още поточно да определим къде живее той — на около пет минути с кола от оградата на лятната читалня; можем с по-голяма точност да определим и възрастта му — тридесет и четири или тридесет и пет години. Тоест, ако имаме компютърна справка за жителите, мисля че бързо ще можем да открием нашия човек. Но има още нещо, което може да се окаже много по-полезно от компютъра, сър: онези вечерни курсове! Няма да е трудно да открием хората от класа на мисис Бауман; и аз съм готов да се обзаложа, че все ще открием някого, който да има бегла представа от това, което е ставало с нея. Мисля, че това е добра насока за разследването и бих могъл веднага да се захвана с това, ако сте съгласен.

Морс помълча малко, преди да отговори.

— Да, мисля, че съм съгласен.

Въпреки това, Луис схвана, че има нещо несигурно в гласа на шефа му; нещо го тревожеше, почти сигурно беше така.

— Какво има, сър?

— А? Няма нищо. Това е… добре, кажете ми как ви се струва това писмо като цяло, Луис. Какъв ли е този човек според вас?

— Доста е сложно, бих казал. Като че ли наистина я обича. А в същото време като че ли има някаква жестокост в себе си — даже грубост. Като че ли я е обичал, но винаги по някакъв особен егоистичен начин — като че ли е бил готов на всичко, за да я задържи.

Морс кимна.

— Сигурен съм, че сте прав. Мисля, че наистина е бил готов на всичко, за да я задържи.

— Имате ли някаква представа какво наистина е станало? — попита Луис тихо.

— Да — поне донякъде. Очевидно Бауман е намерил това писмо и е разбрал, че жена му ходи с друг. Предполагам, че й го е казал и й е поставил ултиматум. Повечето мъже, разбира се, просто биха приели нещата и биха приключили с този въпрос, колкото и да е болезнено. Но не и Бауман! Той е обичал жена си повече, отколкото тя въобще е могла да си представи и първоначалният му гняв се насочва не към нея, а към любовника й. Вероятно й е казал всичко това, може би по малко объркан начин; и мисля, че е решил, че най-добре ще помогне на Маргарет и в същото време ще запази гордостта си, като се отърве от любовника! Много случаи сме имали заедно, Луис, с много хора сме се срещали; не мисля, че има голямо разнообразие на мотиви — любов, омраза, ревност, отмъщение… Както и да е, мисля, че Бауман е успял да накара жена си да се съгласи с неговия план да се отърват от мъжа, който — поне за момента — е представлявал заплаха и за двамата. Какъв точно е бил планът може и никога да не узнаем — освен ако Маргарет Бауман не реши да ни каже. Единственото нещо, което със сигурност знаем е, че самият Бауман е написал собственоръчно истинско писмо, което доста хитроумно изпълнява две цели при евентуалното намиране на убития любовник, тоест, ако някога падне подозрение върху някой от семейство Бауман: първо, поставя Маргарет Бауман в положение на страдаща, което предизвиква съчувствие; второ отдалечава Том Бауман на няколкостотин мили от мястото на престъплението.

— Не знаехме ли вече повечето от тези неща…?

— Позволете ми да завърша, Луис! В даден момент — не зная точно кой — планът се задейства и то от единствения човек, който е могъл да го направи — Маргарет Бауман, която е решила, че ако трябва да вземе важно решение в живота си (което е и направила!), то предпочита да заложи на непозволения си любовник, вместо на законния си съпруг. Ясно ли е? Забравете за момент подробностите, Луис! Това, което е важно, е че вместо план за убийството на носещия неприятности любовник, планът се насочва към убийството на пречещия съпруг!

— Значи, според вас, писмото не помага много? — първоначалната еуфория на Луис леко поспадна и той стигна до обичайната си неувереност.

— Господи, напротив! А вашият прочит на писмото бе пример на логично и ясно разсъждение! Но…

Сърцето на Луис подскочи. Той знаеше какво ще каже Морс и побърза да го каже вместо него.

— Но вие мислите, че съм пропуснал нещо от особена важност — така ли?

Морс изчака малко, после се усмихна, което според него трябваше да изразява съчувствие:

— Не, Луис. Не сте пропуснали едно важно нещо. Пропуснали сте две неща.