Поздрави от рая

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, сутринта

Морс реши, че е необходимо поне за няколко дни да създаде временен Щаб за разследване на убийството in situ9 и още от ранните часове на следващата сутрин стаята в задната част на пристройката — помещение с широки прозорци, което би било идеално за класна стая — бе превзето от Луис и Морс под формата на официален „Оперативен щаб“.

След спокоен и дълбок сън, душ рано сутринта и закуска с повишено съдържание на холестерин, изпълненият с енергия Луис бе изхвърчал към Хотел „Хауърд“ в 6:30 сутринта, а двадесетина минути по-късно бе пристигнал и Морс, който бе спал лошо, не бе взел душ и не бе закусил.

В седем и половина Джон Биниън, собственикът на хотела, пръв от многото хора през този ден, зае мястото си срещу двамата детективи пред разклатената маса.

— Ужасно нещо — каза Биниън. — Ужасно! Тъкмо когато нещата бяха тръгнали добре.

— Няма значение, сър — каза Морс, упражнявайки цялата си способност за самоконтрол, за да процеди през зъби последната от тези три думи. — Може пък да има цяла опашка хора, чакащи да спят точно в тази прословута стая.

— Вие бихте ли се наредили на такава опашка, инспекторе?

— Разбира се, че не — каза Морс.

Разговорът се завъртя около гостите като цяло и Биниън призна, че нещата вървели добре, въпреки краткото време, през което той се е занимавал с този бизнес.

— Напоследък дори не се и преструват; някои от тях дори не слагат халка, жените имам предвид. Обърнете внимание, връщали сме няколко души — нали разбирате, казваме, че всичко е заето.

— Мислите ли, че винаги можете да ги разпознаете дали са женени?

Биниън сериозно се замисли.

— Не! Не бих казал. Но мисля, че мога да разбера, ако отсядат заедно в хотел за пръв път.

— Как така?

— По много неща. Начина, по който го правят, предполагам: винаги плащат в брой и често пъти бъркат адресите си. Имахме, например, един миналия месец, който дойде с приятелката си и написа адреса си: Слоу, Бъркс!

— А вие какво направихте? — попита Морс намръщено.

— Нищо. Не бях аз на гишето, когато са се регистрирали. Но бях там, когато си тръгваха и направо му казах, че е добре следващия път, когато се регистрира в хотел да знае, че Слоу е в Бъркс.

— А той какво каза? — попита Морс, намръщвайки се още по-силно.

— Той само се ухили — като че не ме беше чул.

— Но Слоу е наистина в Бъркс! — каза Морс.

Познанията на собственика за хотелските порядки очевидно бяха доста по-напреднали от тези му по география и Морс не бе недоволен от краткото описание на реда в Хотел „Хауърд“. Като правило между 80 и 90 процента от гостите осъществяваха първия си контакт с хотела по телефона. Често пъти нямаше достатъчно време да се иска или получава писмено потвърждение. Най-често номерът на кредитната карта беше достатъчна гаранция от гледна точка на хотела, за да се установи bona jìdes10; но за така подробно планирано и широко рекламирано мероприятие като Коледното или Новогодишното тържество очевидно по-голямата част от гостите разменяха някаква кореспонденция с хотела. Що се отнася до действителната регистрация, това ставаше точно (както научиха двамата детективи) по начина, който всеки пътник би очаквал от един хотел: „Име?“ беше първия въпрос, и когато това се попълнеше в регистрационната книга, на госта се даваше карта, в която се съдържаха въпроси за фамилията, първото име (имена), компанията, служебния адрес, домашния адрес, начин на плащане, националност, регистрационен номер на колата, номер на паспорта, и накрая — подпис. След като попълнеха този изчерпателен въпросник, на госта (или гостите) се даваше листовка е указания за номера на стаята, цените, вида закуска, вида на стаята и други подобни. Когато от рецепцията връчеха на госта един от ключовете за стаята, които обикновено висяха на таблото зад гишето, можеше да се счита, че той е регистриран в хотела, като оставаше единствено да се уговори заглавието на предпочитания сутрешен вестник. Това бе всичко. В такъв малък хотел нямаше носач, който да пренася куфарите, въпреки че, разбира се, управата винаги наблюдаваше и осигуряваше необходимото съдействие на възрастни двойки, които потенциално рискуваха да получат сърдечен пристъп, ако качат куфарите си на първия етаж.

В осем и петнадесет дойде отговор от Чипинг Нортън, който гласеше, че в нито една от петте семейни двойки на име Балард нямаше съпруга, която да се казва Ан. Освен това, официалният градски архивар бе успял да прегледа местните регистри почти от началото на летоброенето и категорично можеше да потвърди, че няма и никога не е имало номер 84 на улицата, която сега и винаги се бе казвала Уест Стрийт в Чипинг Нортън.

В осем и четиридесет и пет груповият началник Бел позвъни от Сейнт Олдейтс, за да попита дали Морс има нужда от още хора. Но Морс отклони предложението, тъй като в момента не виждаше в какво може да му помогне допълнителен полицейски отряд, освен, може би, в това да извърши безсмислено и безполезно допитване из къщите в Чипинг Нортън, за да провери дали някой случайно не е познавал мъж на неопределена възраст, придружен от жена с фалшивото име Ан Балард, който нито има деформирано по рождение стъпало, нито ръката му е изсъхнала, нито пък има татуиран пречупен кръст на челото си, което би улеснило разпознаването му. По-нататък, от разпитаните сутринта гости стана съвсем ясно, че никой не би могъл е някаква сигурност да разпознае мистър Балард. Подобна неувереност (според Морс) не бе изненадваща: единствения път, когато гостите на хотела бяха срещнали Балард, бе през тази единствена вечер. Дотогава те изобщо не го бяха виждали. Пък и през по-голямата част от вечерта той бе придружаван и като че ли предпазван от своята, както се предполагаше, ревнива и собственически настроена съпруга. Всъщност, единствената причина, поради която мнозина от гостите въобще си го спомняха бе съвсем очевидна: той бе спечелил наградата за най-сполучлив мъжки костюм, облечен почти автентично като pere музикант от Карибските острови. Единственото съществено обстоятелство, което се спомена бе, че към края на вечерта той бе изпил повече от една чаша уиски „Белс“ според Манди, която бе стояла на бара. Но всички бяха единодушни, което подкрепяше и по-ранните свидетелски показания на Сара Джонстън, че Балард наистина е ял много малко. Няколко души си спомниха, че е танцувал със своята покрита с фередже компаньонка (любовница? съпруга?), и то почти през цялата вечер само с нея. Но мистър Додс (с едно „д“) бе готов да се закълне в бейзболния играч Джефри Бойкът, че към полунощ Балард е танцувал и с една весела млада дама на име мисис Палмър — „Филипа“ или „Пипа“ Палмър, както той я помнеше — както и със служителката от рецепцията („леко пийнала, инспекторе, така да се каже“). И това бе всичко. И към обяд, за Морс и Луис започна да става все по-ясно, че единствените сигурни и ценни показания, които ще получат, вече бяха дадени предната вечер от Сара (пийнала или не!) Джонстън, която бе заявила на Луис, че към един часа след полунощ е надзърнала от прозореца си и е видяла, как в този късен и заснежен час носителят на наградата с карибския костюм върви към пристройката с ръце през раменете на две жени до него. Поради това на Морс се стори разумно да призове откровената мис Джонстън още веднъж.

Тя седеше с кръстосани крака и уморен поглед, като през няколко секунди побутваше очилата към върха на носа си със средния пръст на лявата си ръка, на която нямаше никакви пръстени и с това безумно дразнеше Морс, докато самият той не надяна очилата си, изпълвайки се с увереността, че излъчва необходимата за един детектив проницателност.

— Значи след като групата от пристройката напусна празненството, останалите също се разотидоха?

— Така мисля.

— Не сте ли сигурна?

— Не.

— Казахте, че Балард е бил преметнал ръцете си върху раменете на жените?

— Не, едната му ръка бе върху раменете на едната жена, а другата…

— Кои бяха тези две жени?

— Едната бе мисис Палмър — в това съм напълно сигурна.

— А другата?

— Струва ми се, че беше… мисис Смит.

— Вие май сте била доста пийнала?

Бледото лице на Сара Джонстън пламна, по-скоро от гняв, отколкото от срам.

— О, да! — каза тя с твърд и тих глас. — Не мисля, че в целия хотел ще намерите някой, който да не мисли така.

— Но вие сте видели жените съвсем ясно? (Морс все повече започваше да цени мис Джонстън.)

— Да, видях ги съвсем ясно в гръб.

— Валеше сняг, нали?

— Да.

— Значи те са били с палта?

— Да. И двете бяха със светли зимни шлифери.

— И вие твърдите — Морс се върна към нейното изявление, — че другите трима от пристройката са вървели непосредствено зад тях?

Сара кимна.

— Тоест, ако сте права за първата тройка, във втората остава да са били мисис Балард, мистър Палмър и мисис… Смит — така ли?

Сара се поколеба за момент, а после каза „Да!“ — след което за пореден път побутна очилата към лъчезарните си очи.

— А зад всички тях вървеше мистър Биниън?

— Да. Мисля, че той искаше да заключи страничната врата на пристройката след тях.

— Така казва и той.

— Е, тогава може и да е вярно, инспекторе.

Но Морс като че ли не я чу. — След като мистър Биниън е заключил пристройката, там не би могъл да влезе никой?

— Не, освен ако този някой е имал ключ.

— Или ако тази някоя е имала ключ.

— Да, или ако тази някоя е имала ключ.

— Но всеки би трябвало да може да излезе после, нали?

Сара отново се поколеба, преди да отговори.

— Да, предполагам. Не се бях замисляла за това, но — да. Това е обикновена секретна ключалка и всеки от гостите е можел да излезе, стига да е искал.

В този момент неочаквано се намеси Луис.

— Вие абсолютно сигурна ли сте, мис Джонстън, че тогава е валял сняг?

Сара се обърна към сержанта, чувствайки облекчение да срещне погледа на приятелски очи и да чуе приятелски глас. И сега, когато се замисли, тя вече не беше съвсем сигурна. Вятърът тогава бе силен и навяваше вече натрупания сняг, като го завърташе на вихрушка под прозореца й, и тя не бе вече в състояние с абсолютна сигурност да твърди, че точно в онзи момент е валял сняг.

— Не — каза тя просто. — Не съм абсолютно сигурна.

— Защото — продължи Луис, — според прогнозата за времето на Радио Оксфорд, в района всъщност е спряло да вали около полунощ. Е, може малко и да е попреваляло след това, но силният сняг вече е бил спрял — така казват.

— Какво се опитвате да докажете, сержант? Аз не съм… сигурна…

— Само това, че ако снегът е бил спрял и ако някой е излязъл от пристройката онази нощ, би трябвало да останат следи от стъпките му, нали? Той би трябвало да пресече към главната алея.

Сара отново се замисли, и то твърде дълбоко. На следващата сутрин нямаше следи, водещи от пристройката към Бенбъри Роуд. Никакви! Тя почти можеше да се закълне. Но валеше ли сняг, когато бе погледнала през прозореца в онази фатална вечер? Да, валеше!

И точно това тя отговори на Луис просто и тихо:

— Не, нямаше стъпки, които да излизат от пристройката вчера сутринта. Но когато погледнах навън, валеше — да, сигурна съм в това.

— Искате да кажете, мис, че по Радио Оскфорд информацията за времето е била погрешна?

— Да, сержант.

Луис като че ли бе леко отблъснат от такова убедено и същевременно противоречиво показание и се обърна към Морс за подкрепа. Но в този момент (както често се бе случвало) той видя, че очите на Главния инспектор заблестяха с някакъв скрит пламък, като че ли някъде в задната част на мозъка му се бе включило някакво слабо взривно устройство. Но Морс запази мълчание и Луис се опита сам да се ориентира в ситуацията.

— И така, от това, което казвате, излиза, че мистър Балард вероятно е бил убит от някой от онези петимата.

— Ами да! Вие не мислите ли така? Струва ми се, че е бил убит от мистър или мисис Палмър, или от мистър или мисис Смит, или пък от мисис Балард — която и да е тя!

— Разбирам.

По време на този разговор Морс с подчертан интерес гледаше блондинката, която не бе гримирана, сресана и начервена, но това бе до време. Той стана и й благодари, след което като че ли почувства облекчение, че си е тръгнала.

— Въпроси на място, а, Луис?

— Наистина ли мислите така, сър?

Но Морс не отговори направо.

— Време е да се подкрепим — каза той.

Луис, който бе съвсем наясно, че Морс почти винаги приема калориите си за обяд в течна форма, бе напълно готов за халба бира и сандвич. Той обаче бе леко разочарован от пълната незаинтересованост на Морс от метеорологичните условия по времето на убийството.

— Що се отнася до снега, сър… — започна той.

— Снега? Снега, стари ми приятелю, е съвсем бяла херинга — каза Морс, като вече навличаше палтото си.

Двамата мъже седяха в задната част на бара в „Орелът и детето“ в Сейнт Джилс и си пиеха бирата, а Луис препрочиташе за кой ли път написаното на дървената плоча на стената зад главата на Морс:

И, колкото и да е странно, в съзнанието на сержант Луис, след свободно прието количество алкохол, се оформяше серия от основни поправки към този текст, който (според него) би трябвало да гласи: „ГЛАВНИЯТ ИНСПЕКТОР МОРС, заедно със своя приятел и колега сержант Луис, седяха в задната стая един четвъртък, опитвайки се да разкрият…“