Поздрави от рая

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАЧетвъртък, 2-ри януари, следобед

Тази вечер мистър Джон Смит се прибра вкъщи необичайно рано и завари жена си Хелън обляна в сълзи; и веднъж успял да я накара да говори, вече бе невъзможно да я спре…

Хелън бе хванала влака в 15:45 от Рийдинг този следобед и бе пристигнала в Оксфорд в 4:20. Освен ключа от Пристройка 2, който тя здраво стискала в джоба на своето палто с качулка, тя не носела почти нищо друго: нямала чанта, портмоне, или чадър — само билета за връщане в Рийдинг, две монети по една лира и няколко шилинга. Било разумно да вземе такси от гарата в Оксфорд, но в същото време съвсем не било наложително; във всеки случай тя знаела, че една двадесетминутна разходка няма да й навреди. Когато се отправила към Хотел „Хауърд“, сърцето й биело почти така припряно, както когато бе отворила предната лява врата на БМВ-то и трескаво бе претърсила целия под на колата, бе опипала внимателно под и над седалките и навсякъде — навсякъде! Но не бе намерила нищо: нищо, освен монета от два пенса, бяла таблетка против лошо храносмилане и копче от дамско палто (не нейното)…

Тя бързо преминала през голямата остъклена сграда на Блекуел на Хайд Бридж Стрийт, през Глостър Грийн, а след това по Бмонт Стрийт в Сейнт Джилс, където при Мемориала на жертвите пресякла откъм дясната страна на улицата и после, вече по-бавно, тръгнала нагоре по Бенбъри Роуд.

Стоейки срещу Хотел „Хауърд“ тя ясно видяла двата прозореца на предната фасада — толкова близо били! Като че ли нещо светело в задната част на сградата; но двете стаи, гледащи към улицата — и особено едната, тази отляво, докато тя стояла и наблюдавала — били тъмни и почти сигурно празни. Стъкленият навес на автобусната спирка, намиращ се почти непосредствено срещу пристройката, я предпазвал поне от ръмящия дъжд, ако не успявал съвсем и от вятъра, и й служел за идеално прикритие, откъдето тя можела да наблюдава без да поражда подозрение. Дошъл автобус и двамата души, които чакали на спирката, се качили в него — много дебела карибка и жилава дребна англичанка, и двете около шейсетте, и двете (както Хелън решила) чистачки в някоя близка странноприемница, които бъбрели така приятелски помежду си, че човек можел да се изкуши и зареди с оптимизъм за бъдещето на междурасовите отношения. Хелън стояла настрана — и продължавала да наблюдава. Скоро друг автобус се задал, а фаровете му осветявали сребристата лапавица; тя продължила да стои под навеса и автобусът отминал без да спре. После тя видяла нещо — нещо, което накарало сърцето и да подскочи. В стаята отдясно, Пристройка 1, светело: прозорецът, чиито пердета не били спуснати, блестял ярко в тъмнината, а вътре някой се движел. След това светлината угаснала, а после светнала в съседната — нейната — стая. Един автобус спрял и отворените му навътре врати като че ли я канели да се качи, но тя се извинила и видяла учудения поглед на шофьора, който отметнал глава и се навел над кормилото преди да потегли. В Пристройка 2 още светело и за няколко секунди тя видяла един силует на фона на прозореца; после светлината угаснала. Един мъж излязъл от страничната врата, отишъл в предната част на пристройката, точно срещу нея, и изчезнал вътре. И отново двете стаи, гледащи към улицата, били тъмни и празни. Но полицаят все още бил пред страничния вход. Бил там, цял целеничък, а шапката му на черни и бели квадрати се виждала ясно под светлината, която осветявала пътя между Хотел „Хауърд“ и оградената с въжета част от пристройката — червените, жълти и бели панделки се развявали напред-назад от острия вятър.

Ако Хелън Смит имала склонността да се отчайва, то сега бил моментът да го направи. И все пак, някак си, тя чувствала, че няма да изпадне в отчаяние. Може би поради студа, безнадеждността, безсмислието на всичко; може би от съзнанието, че няма какво повече да губи. Тя не знаела. Не искала да знае. Но вътре в себе си чувствала силна решимост — нещо непознато за нея. Цялото й същество като че ли се разкъсвало между черно-бялата фуражка през пътя и ключа, който тя така здраво стискала в топлата си дясна ръка. Трябвало да има някакъв начин да отвлече вниманието на онзи мъж, така че да има възможност да се промъкне бързо и тихо през страничната врата. Но всичко се оказало много по-просто! Той току-що бил отишъл пред главната част на хотела, където пиел чай от някаква пластмасова чаша и весело разговарял с една млада жена от хотела.

Преди да загуби куража си, Хелън вече била в коридора.

Нямало проблеми! С трепереща ръка пъхнала ключа в ключалката на Пристройка 2, затворила вратата след себе си и за момент застанала бездиханна в тъмната стая. После опипом намерила леглото откъм прозореца, прокарала ръце по чаршафите, под и около възглавницата, по полицата над главата, а накрая и по пода. Те трябвало да бъдат там: те били под възглавницата й — тя го знаела. И докато ръцете й трескаво, но безполезно претърсвали наоколо, от устните й се откъснала слаба въздишка. На плота над главата имало два ключа и тя натиснала този над леглото, в което била спала: трябвало да бъде сигурна! Още половин минута търсила отчаяно в осветената стая, но все така безполезно. И сега, за пръв път, страхът сграбчил сърцето й, тя угасила светлината, излязла от стаята и се промъкнала безшумно покрай стената през страничната врата. После замръзнала там, където си била, до стената. Точно срещу нея, на един от прозорците на първия етаж в главната сграда, стояла една жена и я наблюдавала — а после изчезнала. Хелън била сигурна, че жената я е видяла и ледена паника я обхванала. Тя почти не разбрала как напуснала хотела, страхът като че ли й дал криле.

Опомнила се на Бенбъри Роуд, доста по-надолу от Хотел „Хауърд“, а в главата й като че някой удрял с чук по ковашка преса. Тя вървяла, без нито за миг да се обръща назад; вървяла и вървяла подобно на някой възкръснал зомб, без усет за заобикалящата я среда, все още поразена от паниката и трепереща — и все пак в безопасност, слава богу в безопасност! На гарата, където й оставали само десетина минути да чака, тя си поръчала уиски и се почувствала малко по-добре. Но когато седнала в празното купе в пътническия влак обратно за Рийдинг, тя знаела, че всяко от досадните спирания, както и гарите, я приближавали все повече и повече към крайната равносметка.

Морс не бе крил, че отива да се срещне с Филипа Палмър в Хотел „Грейт Уестърн“ и се бе съгласил, ако Луис сметне за необходимо, да го потърси там. Новината можеше да почака и до сутринта, разбира се — Луис знаеше това; във всеки случай не беше от жизнена важност. Все пак, всеки има склонност да изтъква успехите си, а за Луис вечерта беше успешна. В Пристройка 2, стаята, в която бяха прекарали нощта на 31-ви декември мистър и мисис Джон Смит, той бе намерил под възглавницата на по-близкото до прозореца легло, в калъфче от изкуствена кафява кожа чифт очила: малки, дамски, доста претенциозни. Отначало той бе разочарован, тъй като на кутията нямаше надпис е името на оптическия магазин, нито адрес, нито обозначение за града или страната — нищо. Но от вътрешната страна, на самото дъно имаше смачкано малко парче жълт плат, използвано (според Луис) за почистване на стъклата; на този плат беше отбелязано „Г. У. Лойд, Оптик, Хай Стрийт, Рийдинг“. За щастие, мистър Лойд, наподобяващ клокочещ уелски порой от Маунтин Еш, беше още на работа, когато Луис му позвъни, и с охота се съгласи да го изчака. И ако на Луис бяха необходими само четиридесет минути за да стигне до Рийдинг, то на Лойд стигнаха четири-пет, за да открие собственика на загубените очила. В добре подредените си архиви старателният Лойд пазеше изчерпателна информация за всичките си клиенти: техния проблем със зрението, далекогледство или късогледство, степен на астигматизъм, вид на рамките, от частен лекар ли са предписани или от държавна болница. А по този начин бе детинска работа да се проследи историята на намерените очила. Доста способен човек, реши Луис, бе този уелсец, който се бе посветил на офталмологията.

— Намерих ги под възглавницата, сър — каза Луис, когато най-после се свърза с Морс в Падингтън.

— Така ли?

— Мислех си, че няма да е зле просто да проверя.

— Искате да кажете да проверите след мен!

— Е, всеки може да пропусне нещо.

— Искате да кажете, че са били там, когато съм оглеждал стаята? Хайде де, Луис! Нали не мислите наистина, че бих могъл да пропусна подобно нещо?

На Луис не му беше хрумвала мисълта, че очилата може да са оставени в Пристройка 2 от някого, след като Морс бе претърсил стаята, и вече започваше да разсъждава върху тази необикновена възможност, когато Морс отново заговори.

— Съжалявам.

— Извинете, сър?

— Казах, че съжалявам. Това е всичко. Трябва да съм ги пропуснал тези проклети очила! А има и още нещо, което бих искал да ви кажа. Добре сте се справили! Не е чудно, че понякога считам, че е полезно да сте с мен, стари ми приятелю.

Луис изглеждаше щастлив, когато, след като бе дал на Морс адреса на семейство Смит, затвори телефона, благодари на оптика и се върна право в Оксфорд. Двамата с Морс се бяха разбрали да не се опитват да се срещат със загадъчното семейство Смит до следващия ден. И Луис бе доволен, тъй като се чувстваше наистина много уморен.

Мисис Луис видя, че съпругът й е щастлив, когато се прибра вкъщи малко преди 21:00 ч. Тя му приготви яйца и пържени картофи и за пореден път се удиви какво благотворно въздействие има на моменти инспектор Морс върху човека, за когото тя се бе омъжила. Но самата тя също бе щастлива; винаги се чувстваше така, когато той бе щастлив.

След телефонния разговор с Луис Морс реши, че би могъл да остане за през нощта в Лондон, а на сутринта да спре в Рийдинг на път за Оксфорд. Той се приближи до рецепцията (там беше същото момиче) за трети път и любезно я запита, дали не може да му предложи единична стая за през нощта. Което тя беше в състояние да направи, тъй като имаше отказали се. Морс попълни бланка на името на мистър Филип Палмър, ирландец, и я подаде обратно на служителката. Когато му подаде ключа от стаята, в очите й се четеше объркване. Морс се наведе и й каза тихо:

— Само още нещо, мис. Ако случайно се отбие главният инспектор Морс, моля ви, веднага го изпратете при мен, нали?

Момичето, сега вече окончателно объркано, го погледна с очи, в които се четеше, че или той е съвсем луд, или пък тя. И когато той се отправи към главното стълбище, тя се чудеше дали да позвъни на управителя и да го информира за подозренията си, че може би току-що е дала стая на терорист от ИРА. Но се отказа. Ако той носеше бомба, тя със сигурност не би могла да е в куфара му, тъй като той нямаше куфар и изобщо не носеше багаж. Всъщност — по всичко личеше, че дори няма четка за зъби.